Елеазар Хараш – Лекции Том 17: Мъдрост и безпределност 2006 г.

ЕЛЕАЗАР ХАРАШ

МЪДРОСТ И БЕЗПРЕДЕЛНОСТ

Окултни лекции,
държани в градовете Варна и София през 2006 г.

Варна, 2007 г.

ПРЕДГОВОР

Мистичното познание веднага те лишава от народност и дом.

Якоб Бьоме

Мистичното познание те отвежда в безпределното. Безпределното е прародината. Безпределното е субстанцията на боговете, но то е скрито и в свещения кът на човешкото сърце.

Дяволът няма власт дори над една сламка.

Якоб Бьоме

Който е избрал Бога в своя живот, той разбира колко е слаб дяволът, но който е избрал себе си, и сламка може да го събори.

Без просветление от Бога ти не можеш да разбереш тайната на дявола.

Якоб Бьоме

В Бог е откровението за тайната на дявола.

Истинският човек не се нуждае дори от безсмъртие, той е Брахман.

Яджнавалкия

Древният човек е бил Бог, той е нещо много повече от безсмъртие и смърт. Древният човек е без начало и без край. Древният човек е неизречим.

Съмнението е вещица, желанието е призрак.

Древноиндийска Мъдрост

Вещицата трябва да се изпари. Желанието трябва да се разтопи.

Онзи, който проникне в думичката Любов, става мъдрец.

Древноиндийска Мъдрост

Любовта е ключовата дума, древната стихия, живата вечност. Учителят казва: За мъдрия няма зло, няма и добро – всичко е Любов. Любовта е нещо по-дълбоко от живота.

Животът ни е инструмент, с който откриваме що е Истина.

Асирийска Мъдрост

Що е Истина? – Образът на Бога. Що е Образът на Бога? – Това е Безпределността.

Пиеш ли малко, сякаш вкусваш мед.

Монголска Мъдрост

Мярката не е обикновено знание. Чрез мярката ти пътуваш навътре в себе си.

Ако не знаеш как да понесеш доброто, то се превръща в бреме за тебе.

Сирийска Мъдрост

Обикновеният човек не може да понесе доброто, той много лесно го разваля. Доброто се чувства зле в човешки ръце, ето защо на помощ идва злото.

Мъдрецът е целенасочен, но не е пробивен.

Лао Дзъ

Мъдрецът няма бъдеще, защото той е по-дълбок от бъдещето. Мъдрецът не може да бъде уловен от капана на надеждата, защото той е по-дълбок от нея. Мъдрецът има в себе си Дао, Истинността и всичко друго е без значение. Казвам: Колкото повече ни преследват трудностите, толкова повече ние ставаме лъчезарни.

Елеазар Хараш
Варна, 2006 г.

4 април 2006 г.

Вкусът на Дзен

(лекция 1)

Хайку

(първа идея за размишление)

Толтеките

(лекция 2)

Чан

китайският Дзен
(втора идея за размишление)

История на вечността

(лекция 3)

Житното зърно

(трета идея за размишление)

ВКУСЪТ НА ДЗЕН

(лекция 1)

Ще говорим за тънкостите на японската мъдрост.

Какво е Дзен? Дзен е дълбоко пробуденият и осъзнат живот. Самият начин на чист и осъзнат живот е просветление.

Дзен казва, че правилният подход към нещата е проникване в собствената си истинска същност, в своя център. И този подход е състоянието, наречено Дзен.

Дзен е живот в Пустота, което преведено значи живот в пълнота, т.е. истинското състояние на нещата. Именно затова Дзен е лишен от цел. Дзен просто живее, няма нужда от цел. Той не мисли, не разсъждава, не строи теории, няма философия, не е религия – той просто живее първичен, изначален живот. Няма нужда от свещени книги, няма нужда от ритуали, няма нужда от нищо странично – той просто живее.

Колкото и да четеш Дзен, няма да бъдеш осведомен, защото Дзен не е знания – Дзен е състояние, първичното състояние на душата. В Дзен няма нужда от разбиране и както казах, от разсъждения.

Дзен живее във велика пълнота. Това е изначалното съзнание. Това е живот без мислене, това е живот в единството – и видимото единство, и невидимото единство. Това изначално състояние при Учителя е наречено Любовта като принцип. В християнството е наречено благодат, т.е. живот в присъствието на Бога.

В Дзен най-същественото е чистото съзнание. В една тайна Дзен-традиция се говори за осем чувства. Смята се, че до седмото чувство човекът се намира в заблуждение. Значи не само шестото, не само петте бедни чувства, но до седмото чувство човек е в заблуждение. Чак в осмото чувство се намира, според тази традиция, реалността. Кое е осмото чувство? Дзен казва: Чистото съзнание. Това е същевременно и висшият порядък.

В осмото чувство няма склонност към разсъждения. Това е нашата древна, истинска природа, която просто умее да съществува. Понеже умее да съществува, няма нужда от разсъждения. Там, където има много разсъждения, много философия, много мислене, няма го умението. Затова Учителят казва, че който живее, не мисли; който мисли, не живее.

Това осмо чувство превъзхожда всички възгледи. В това чисто съзнание, т.е. в същността, наречена Дзен, всичко е много просто. Тук няма форми, няма постижения, няма победи, няма страдания, няма емоции, няма рождение, няма смърт. Няма нужда от второ раждане, защото няма кой да се ражда – просто отсъства. Т.е. няма неразумен човек, който трябва да се ражда, или някой пък да си въобразява даже, че се е родил, просто няма такива неща. Защото в Пустотата, която означава пълнота, просто няма никой – толкова е изпълнено с това, което ние наричаме Бог, т.е. с Първичното, т.е. с Дзен – толкова е пълно, че няма как да се вмести нещо друго, няма нужда от раждане.

Тук има само Същност, само Изначалност. В така наречената „Сутра на сърцето“ е казано:

Заминал, заминал, далеко заминал, съвсем далеко, съвсем дълбоко, съвсем навътре. Колко е чудесно Изначалното.

Както ще видим после, това го е направило и житното зърно, като разбрало, че светът е илюзия и че е сън. Това е същество много напреднало – според Учителя – на двеста и петдесет милиона години. Но слязло по някое време, съжалило хората; изпитва състрадание там да им помага, доколкото го разбират.

Дзен е част от неизречената история на вечността. Това е неизречената дълбочина на истинската история, т.е. вътрешната, духовната история.

Дзен живее в собствената си неуловима същност, нещо като приказка без край. Умът обича приказката да има край и да може да я развали. Там, където няма край, нищо не може да развали и нищо не може да улови.

Дзен е особена атмосфера. Извън Дзен човек увяхва, тлее, разпада се. Някои наричат тази атмосфера Бог, други я наричат Аллах, трети я наричат Дао. Дзен я нарича Безпределност.

В Дзен същественото се случва преди всичко в тишината. Значи не в говоренето, не в разговорите, а в онази тишина.

Дзен е грандиозен покой и велика неизменност на Реалността. Освен това Дзен е простота, както ще видим после в хайку.

Един велик самурай с много победи отишъл при един дзен-учител и му казал: Кажи ми кой е пътят към ада и кой е пътят към рая? Дзен-учителят много простичко му казва: На такъв глупав човек не мога да отговоря. Самураят веднага хваща меча си с ръката и дзен-учителят веднага му казва: Ето пътя към ада. Самураят пуска меча и дзен-учителят му казва: Ето пътя към рая. Прост пример, такъв е Дзен – простота – ако разбереш. Едното движение е движение към ада, другото е към рая, към свободата.

В Дзен има нещо от непостижимата тайна на Древността, затова Дзен е трудно да се разбере, особено от умствено настроени хора. Той изисква душа – не ум, не менталност, а душа.

Дзен, това е древната първична атмосфера, която ни заобикаля. Тя винаги е била тук, разбира се, ако имаме възприятие за това. (После ще говорим за толтеките и за тайната на възприятието.) Ако имаме възприятие – Дзен е тук; ако нямаме – ще вярваме в бъдещето.

В Дзен не ти е нужно, забележете, даже умението от медитацията, защото живееш ли в заблуждения, хиляди медитации и книги със сутри няма да могат да ти помогнат. Медитирай колкото искаш, но живееш ли в заблуждения, хиляди книги, хиляди медитации няма да ти помогнат.

В Дзен не възниква мисъл. Щом не възниква мисъл, няма свят, няма сътворение. Дзен живее във вечността. Как може, ако си изпълнен с Бог, да имаш мисъл. Това е такава пълнота, такава любов, как може да има място за нещо друго. При Дзен се е случило точно това.

Който е постигнал Дзен, няма никакви възгледи, затова това учение е неуловимо; няма нужда от тях. Дзен казва: Трябва да търсиш, но без да се стремиш. Трябва само да се потопиш в чистотата и сам да извървиш целия път. Щом си в Дзен, ти си като пролет, караща цветята да цъфтят.

В Дзен се казва, че краката не стъпват никъде.

Дзен не е слово: Дзен е безмълвие, Дзен е девствено безмълвие. В Дзен сияе безмълвието. Дзен е сияещо съзнание, чисто, сияещо съзнание, отвъд думите.

Дзен няма нужда даже и от чакри. (Другият път ще продължим с Дзен.)

ХАЙКУ

(първа идея за размишление)

Странната Дзен-поезия.

Ще кажа две хайку:

„Пъстървата играе по дъното на реката сред плаващи облаци.“ Значи Дзен обхваща световете, измеренията по един много простичък начин.

Друго хайку: това не произхожда от ума, това не е поезия на ума; това е отвъд ума. Това просто е чистото съзнание, което фотографира мига. То не държи даже на думи, на въздействия – то просто живее, улавя.

„Песен се лее, от облаците блика чучулига.“

Хайку не е логика, а пълнота на душевното състояние, просто пълнота. Тука няма рими, няма нагаждане, няма такава постройка, няма умственост. Хайку е безмълвно общение с пълнотата. То и да каже нещо, и да не каже, няма значение – то живее в пълнота.

Хайку долавя само чистата жизненост, това е подходът. Хайку е фотография на мига – не търси въздействие, а състоянието на изначалната пълнота, в която обича да си живее.

Хайку е първична духовност. То е разтворено само в Неизразимото, там е мястото, където живее – Безпределността. Хайку не е поезия на ума. Пак казвам, то е поезия на чистото съзнание, осмото чувство.

Хайку не дава обяснения. То дава само своето виждане. Може да го приемеш, не те задължава; може да го отхвърлиш. Едно хайку:

„Носач на вятъра е продавачът на ветрила. Жарко е.“

Хайку се вслушва в говора на вечността, в говора на мига. Това е преживяване без име, ето защо хайку е жива поезия. Тя идва отвътре и самата тази поезия общува с чистото съзнание в човека. Това е общение на две чисти съзнания. Самата поезия получава нещо от човека, от неговата дълбочина.

Такава е и поезията на толтеките. След време ще говорим за нея, тука ще кажа нещо от нея: „Цветето ме гледа с аромата си, аз го гледам с очите си.“ Два различни свята, които се гледат. Едното си има друг метод – с аромата, а толтекът го гледа с очите си.

Едно хайку: „Слънцето изгрява, подкани го далечна песен на славей.“

Друго хайку: „Нов календар – и той навярно надява се на щастие.“ В хайку всичко е живо.

Хайку е навлизане в прекрасното, а в прекрасното няма време, т.е. няма ограничение. Остава само вечността.

Друго хайку: „Безбрежно е морето, ала суша изпепели земята.“ Т.е. колко много безбрежност, колко много вечност, колко много безпределност, колко много Бог, обаче човекът се е наврял в сушата, в своето его, в своето неразбиране, в своето невежество. Натикан е в проблеми, в трудности и той се е влюбил в тях, вместо да търси вечното. Той се е натикал в бедното земно мислене, както ще стане ясно после, особено при толтеките, как те възприемат нещата.

Хайку иска да ни каже, че реалността е изящна в своето чисто, първично мислене. Това е чисто духовно мислене, без примеси. И освен това хайку е изящно и в своето безмълвие: и като говори, е изящно, и като мълчи, е пак пълно и изящно.

ТОЛТЕКИТЕ

мъдреците от Атлантида

(лекция 2)

Толтеките казват, че тези, които нямат преклонение пред Истината, те имат друг произход. Те произлизат от тескатлипока – тяхна атлантска дума – т.е. те произлизат от смъртта, т.е. от вселенската илюзия. И смъртта е техният учител, и илюзията ги ръководи. Щом нямат преклонение пред Истината, илюзията и смъртта ще ги ръководят.

Според толтеките това, пред което човек най-много се прекланя, разкрива неговия произход. Значи дълбоко в себе си човек има преклонение пред нещо. Точно там, в дълбокото, това дълбоко преклонение решава какъв произход ще има човекът.

Според толтеките безмълвното, т.е. истинското знание винаги идва от далечни, древни времена, още от бархишадите, първата слънчева раса, когато хората са били богове. Необходимо било само да се събуди храмът на така наречения йоллотл, храмът на сърцето, т.е. чистото възприятие.

Толтеките осъзнали, че без собствено изменение ти си просто тескатлипока, т.е. старият свят. Ако ти не промениш себе си, примерно искаш да промениш света, както казва Учителят, косата ти ще побелее и нищо няма да промениш. Но ако промениш себе си, което е правилният подход, тогава вече ти се измъкваш от илюзията и смъртта, иначе оставаш в стария свят. Старият свят – това е застоят – в Библията се нарича Дървото за познание на доброто и злото, т.е. знаещите хора. Въобще светът страда от знаещи хора. Много знания, много проблеми; вместо любов, много знания и все повече знания и информация и т.н. Те нарекли всичко това старото възприятие.

Това възприятие винаги увеличава илюзията. Толтеките осъзнали, че същественото не е промяна на света. Светът е толкова прекрасно устроен, че няма какво да се променя. Въпросът е в тебе и дали Бог е в тебе, и дали Бог в тебе гледа. Ако Бог в тебе гледа, всичко е наред; ако Бог го няма, ти можеш да влезеш в рая – всичко е зле. Просто няма кой да гледа. А този, който иска да променя света, казват толтеките, остава в старото възприятие – тескатлипока, вселенската илюзия.

Толтеките осъзнали, че във всичко това важна роля играе овладяване на намерението и че без това овладяване човек разваля възприятието в себе си. Щом не овладееш намерението си, щом не овладееш неговата мярка, неговата чистота, оттам нататък твоето възприятие ще се изкриви.

Овладяното намерение освобождава човека от познатото, т.е. от известните неща. Така чрез овладяното намерение се явява съвсем ново възприятие, а то отстранява илюзията. Само новото възприятие може да отстрани илюзията, т.е. старото и негодно за развитие възприятие, което иначе има други имена – Сатана, дявол и т.н. Това старо възприятие, това е старият живот, наречен в Библията Дървото за познание на доброто и злото, т.е. стара, изостанала цивилизация, отказала се от развитието.

Величието на толтеките е в непрекъснатото развитие. Всеки, който спре, няма значение на какво ниво е – Христос, Учителят, Буда – в момента, в който спре, той тръгва назад. (За това ще говорим в следващата лекция.) Примерно ако някой се застои в будността и мисли, че будността е всичко, Орелът ще му изпрати сила, която ще го порази и ще го върне в развитието. Затова будността е от опасните врагове, но другия път ще говорим за това, защото над будността има мъдрост, има съкровеност и те могат да спасят човека от будността.

Значи величието на толтеките е в непрекъснатото развитие. Ще го кажа по по-простичък начин: в момента, когато стремежът ти спре, ти вече си умрял духовно. Каквото и да правиш, ти вече си в духовна смърт.

Чрез метода на постоянна безупречност, т.е. там е насочено ударението на толтеките – те се занимават най-много с това нещо, се постига отстраняване на илюзията, постига се отстраняване на тескатлипока. И така това, което в тебе е изостанало, се отстранява, то си остава в илюзията – ти преминаваш напред.

Според толтеките стремежът към безупречност е начинът ти да управляваш, да контролираш своето съзнание – един от най-хубавите начини. (Другият път ще видим как контролът е много по-важен от будността.)

Толтеките открили още, че стремежът към безупречност води човека по един правилен начин към неизвестната тайна на Орела, т.е. към неизвестната тайна на Истината, към непознатата същност. А това сближава човека с непознатата част на Нелтилицтли – Истината.

Толтеките открили, че в живота са нужни изменения и те идват, и ще идват, защото целта на измененията са да умре старото възприятие, старият свят, т.е. застоят.

Толтеките забелязали, че всичко пребивавало в непрекъснато развитие, всичко течало, освен тескатлипока, освен старата, застояла илюзия, старото възприятие. Те забелязали, че ако не си безупречен и изключително честен към себе си, ти оставаш в старото възприятие, а то се превръща в грабител на твоята енергия и развитие.

Без безупречност и безжалостна честност новото възприятие се скривало и ставало неуловимо. Значи ако нямаш тези две качества – безжалостна честност и безупречност – новото възприятие се скривало и ставало неуловимо, защото липсвала чистата и свежа енергия, която да го храни.

Чрез продължителни старания в безупречност истинският толтек открил, че няма възприятие за смъртта – просто няма такава способност. Той осъзнал, че едно нещо съществува, когато имаш възприятие за него, когато го възприемаш. Щом имаш възприятие за смъртта, тя съществува, т.е. нещата съществуват, защото ги възприемаш. Ако не ги възприемаш, те не съществуват.

Според толтеките се оказало, че същественото е в това – къде е насочено твоето възприятие. Това, което възприемаш, това съществува. Това означава, че ако възприемаш само Теотл (това е една от думите на толтеките за Бог), ако възприемаш само Бог, тогава само Той ще съществува в твоя живот и нищо друго, без никакви примеси. Ще се случват и трудности, много неща ще се случват, но само Бог ще съществува.

Например как възприемали толтеките потопа? Те го възприели не като бедствие, нямат такава способност, а като часа на откровението, часа на Истината. Това било много важно време, защото чрез продължителна безупречност се е натрупала много чиста енергия, а целта на тази натрупана енергия е човекът да направи скок в Истината, скок в Непознатото, където се превръща в мъдрец и в истински човек, защото е подготвен. Неподготвените биха полудели, но не и този, който обича Истината. А толтеките са народ – такъв народ никога е нямало на земята – в който милиони хора са устремени в Истината; не единици, не определени търсачи, а милиони хора-изследователи. Това е толтекският народ, нещо много изключително, за което ще говорим често тази година.

Докато нечистият човек, наречен на техния език тлакатл, нечистият човек пропадал при потопа. Той не само при потопа, но и при нещо много дребно пропада. Защо? Защото той нямал възприятие за Истината – това е неговото пропадане. Нямал възприятие и точно затова пропада. Той не е бил подготвен, защото това чисто възприятие изисква продължителен живот в безупречност и безжалостна честност към себе си, към своя център.

Според толтеките да умееш да възприемаш, е въпрос на дълбочина и себепознание. Да умееш да възприемаш, да знаеш какво да възприемаш, е въпрос на дълбочина и себепознание, докато възприятието на обикновения човек е просто потапяне в тъмнина, във външните неща.

Никой толтек не допуска лъжата. Защо? Защото знае, че тя ограбва тънката духовна енергия и заражда в човека външно възприятие за нещата. Човекът става външен, земен и с това пропада.

Толтеките забелязали, че чрез правилното възприятие в тях се заражда Третият пръстен на силата, но за него ще говорим другия път. Третият пръстен е нещо много по-дълбоко от доброто, нещо много велико.

ЧАН

китайският Дзен

(втора идея за размишление)

Преди време малко говорихме, там казахме например следното: Движи се мостът, а не реката – т.е. всичко е толкова живо. Всеки атом е наистина жив и те виждат живота навсякъде.

Чан казва: Просветлението е придобиване на собствената си нероденост.

Не родителите раждат човека, а човек ражда себе си, когато се завърне в своята Пустота – т.е. в своята сияеща пълнота.

Това, което е съвършено – казва Чан – не е нито светлината, нито тъмнината, но сиянието. – Забележете разликата: нито светлината е съвършена, нито тъмнината, но сиянието.

Чан обича повече незабележимото, отколкото забележимото.

В Чан покоят е безмълвие и се превежда като отказ от заблуждения.

В Чан казват: Когато срещнеш човека на Истината, нито говори, нито мълчи. – Всеки сам ще си направи извода – нито говори, нито мълчи, защото и двете може да се окажат неточни. Но от друга гледна точка, и двете може да са точни, ако знаеш какво означава наука за истинските въпроси.

Практика в Чан означава само едно нещо: да очистиш своето съзнание. Всички други практики са безполезни. Може да тренираш каквото искаш, но ако не очистиш своето съзнание, всичко ще остане безполезно, всичко ще остане без значение. Години наред практики и накрая, дето казва Учителят – хората цял живот се трудят, за да станат нещастни. Такова трудолюбие, такава работоспособност, за да станеш накрая, поради своето невежество, неразбиране, накрая да станеш нещастен.

Чан казва простичко: Не се безпокой за нищо и ще видиш Дао. – Но как може човешкият ум да не се безпокои? Той така живее, той така оцелява, но човешката душа – това е нещо друго.

Който не е подхвърлен на окръжаващото влияние на света, той обладава в себе си велика сила – силата на Дао.

Чистото съзнание – казва Чан – не се намира в настоящето, нито в бъдещето, нито в миналото. Чистото съзнание живее в Пустотата, т.е. в твоята дълбочина, в твоята велика пълнота.

ИСТОРИЯ НА ВЕЧНОСТТА

(лекция 3)

Тука най-вече ще говорим за идеята на Василид – един от най-великите посветени. Дълго време ще говорим за Първото, Второто и Третото същество, които впоследствие били наречени: Първото същество – Бог, Второто – Луцифер, Третото – Христос.

Само няколко думи за Василид: по произход сириец, живял в Египет. Изключителен отшелник, толкова много отдаден на Бога, че светците и учените хора от неговото време смятали, че той се е отдал до крайност. Само че това няма нищо общо с онова, което те влагат. Той просто се е отдал по правилния начин на Бога, докрай, както той си знае. Те го смятали за прекален аскет, но това е друга тема.

Василид казва: Третото същество, Христос, е лишено от време, то няма история в света. То само е слязло, но историята му е чисто вътрешна, несътворена. То има история само във вътрешния живот на Бога. То има история само във вътрешния живот на Първото същество, т.е. Бог. И затова Третото същество казва: Моето царство не е от този свят – т.е. моето царство е чисто вътрешно – вътрешно, духовно, божествено, т.е. Царството Божие.

Третото същество е чисто съзнание и затова злото не може да го достигне и уязви, защото, както казах, царството му е вътрешно и скрито.

Второто същество, Луцифер, е изгубило своята същност, своята пълнота, своята вечност, защото не е разбрало любовта, първичната любов. Третото същество, Христос, е разбрало именно това и точно затова е възкръснало. Да разбереш любовта, да разбереш първичното, това е възкресение. Това, което е Дзен, това, което е Дао – те са възкръснали и затова нямат нужда от нещо друго – това е възкресение, първичният живот.

Изпъждането от рая е отделяне от Първото същество, от същността, т.е. от Бог и затова Третото същество дойде на земята да донесе основната заповед: Люби Бога, люби Първото същество – казва Василид, т.е. люби своето начало. Тук въобще не става въпрос за нещо друго, нещо вметнато. Някои вярват, че са произлезли от маймуните. Щом вярваш в маймуните, ще станеш маймуна. Щом вярваш в Бога, ще вървиш по друг път.

По-късно се явява и грешката на Адам. Той избира Второто същество, което е било преобразено в така нареченото Дърво за познанието на доброто и злото. Значи той избира вместо любовта – знание. Бог казва: Щом този човек иска знания, дайте му знания, т.е. дайте му страдания, те ще го научат. Знанието преведено означава невежеството, мрака. Затова този свят е избрал мрака – иска си го, избира го, живее в него.

Всеки, който е избрал това Дърво, висшата му душа се е отделила, за да не бъде въвлечена в мрак. Когато ще говорим по-нататък за телата, ще видим как третото тяло живее за сметка на петото, но това е друга тема. За да бъде спасена, да не бъде въвлечена от нисшата астрална душа в земни желания, висшата душа се отделя и затова човек пита – толкова елементарен въпрос – има ли душа. То душа има, а ти къде си? Скоро казах на една рускиня: Да, душа има, но къде е човек, къде си ти?

Висшата душа е в ръцете на Първото същество – Бог. Какво прави там? Василид отговаря: Тя изчаква човека да овладее своите нисши желания, за да се завърне в него и да го възвиси. Тя чака, за да не бъде въвлечена, самият човек да направи нещо, да я търси, да се върне и тогава тя ще дойде и ще го възвиси.

Тази висша душа е оставила в наследство на човека така наречената хайманута – в древния арамейски език означава вярата. Това не е вярата на ума, която е фалшива. Тук става въпрос за вярата на душата, истинската вяра. Тази висша душа е оставила наследство на човека. Това означава, че вяра е само това, което идва от дълбоката същност. Това не идва от ума, това идва от висшата душа.

Хайманута, това е целостта на човека, това е връзката със свещената, животворящата Същност, животворящата нишка. В Евангелието на Марко се казва: „Имайте вяра в Бога.“ На арамейски това преведено означава: Останете вътре в себе си, в своята същност.

Хайманута е собствена, висша увереност в свещеното единство и каквато е твоята увереност, такива ще бъдат и ще се случват нещата за тебе. Който има хайманута, е така заключен в себе си, че не може да бъде засегнат от света и от всички неща, събития, които се случват отвън, т.е. той не може да бъде засегнат от Второто същество и знанията на света.

Първото същество – Бог – е абсолютно неуязвимо, защото То живее в тайната на Бездната, която Го е създала, за което говорихме ноември месец – точно как Го е създала. Понеже Първото същество живее там, вътре в Него, в Неговата тайна, затова То е в абсолютен смисъл неуязвимо, така както е Божествената Любов. То живее в Абсолюта – мястото на безкрайната, безпределната, неизменната Любов. То се намира във Върховното Нищо, т.е. Любовта е във вечно и недосегаемо състояние. Както разбирате, това няма нищо общо с човешката любов. Говорим за Божествената, Първичната Любов, тя се намира във вечно недосегаемо състояние.

На кръста Третото същество показа именно тази Любов – безкрайната, безпределната Любов, затова се казва, че То беше послушно до смърт; иначе щеше да бъде послушание донякъде. Послушание към Първото същество донякъде означава – умираш; деветдесет и девет процента послушание и вяра означава – умираш. Това същество вярваше сто процента. Точно затова тази негова Любов беше посетена от Първото същество. Казано по друг начин: неговата Любов беше дарена с по-висша енергия, откъдето дойде възкресението. Значи имаше добавена енергия от по-дълбоко поле, а това означава от Първото същество и от тайната на Бездната. Оттам се явява възкресението.

Василид казва: Тайната, която сближава Третото и Първото същество, е именно Бездната. Те са сближени, казано по друг начин, чрез върховна, истинска и безкрайна Любов, Третото и Първото същество. Значи сближени по един универсален закон – върховна, истинска и безкрайна Любов, т.е. без никакви примеси.

Първото същество е подобие на Бездната и затова То е абсолютно чисто Съзнание. А това, според Василид, е безкрайното изначално лице – това е лицето на Бога – чистото съзнание. Безкрайното изначално лице, това е Любовта. Това означава да пребиваваш в безкрайността, но това е дадено само на Любовта, т.е. само на чистото съзнание е дадено да пребивава в безкрайността. Другите са заключени в така нареченото време.

Второто същество, Луцифер, е уязвимо, защото то не може да живее в Пустотата, понеже е изгубило своята чистота, чистотата на своето съзнание, т.е. то е изгубило първичната Любов. И ако човек живее в тази безкрайна Любов, злото ще го изпусне. Въпросът е дали човекът живее в тази Любов или в човешка, или друга.

Второто същество, Луцифер, не обича човека. Защо? Василид казва: Защото то знае, че в човека има тайна, която на него му е била отнета – това е именно Пустотата, безкрайната Любов. И затова Второто същество е свързано с така наречените трите шестици. По друг начин казано, Второто същество е свързано с неоплодената празнота, неоплодения мрак.

Въобще човекът, особено като Син Божи, наречено на арамейски бар алаха (бар алаха означава Син Божи), никога не може да бъде опознат – никакви хороскопи, никакво бъдеще. Защо? Защото той е част от тайната на Първото същество, което означава, че той е отвъд звездите, отвъд четирите стихии, отвъд човешката история. Именно поради това той живее в тайната на Пустотата – няма кой да бъде опознат. А Пустотата е непознаваема. В нея се живее, но не можеш да я познаеш. И никой не може да я развали. Това нещо е наречено истинският човек. Никой не може да го развали, защото живее в дълбоко място. Това е човекът, наречен бар алаха.

Пустотата обаче не означава, че човек не съществува. Тя означава, че човекът е безпределен като тайната на живота. Истинският човек, т.е. бар алаха, е абсолютно неопределим. Той въобще няма хороскоп, защото въобще няма звезди. Той живее в Пустотата, а там не само няма звезди, много неща няма – няма светове. Той е чисто, мистериозно явление. Той е много по-дълбок не само от света. Толтеките казват: Той е по-дълбок от безсмъртието. Друг път ще засегнем и този въпрос.

И злото се досеща, казва Василид, някак си за тази тайна, която е по-дълбока даже от безсмъртието. Но тя си е останала неуловима за Второто същество и затова злото я търси и се старае да проникне в човека. Даже то се старае много да проникне в неговата мъдрост, за да може да я изопачи. Понякога в някои хора е успявало, но в истинските мъдреци – не. Това на езика на гносиса се нарича прелюбодейство с мъдростта, но друг път ще говорим за това. Значи злото я търси, но човекът, който е познал себе си, открива тази тайна и става скрит за злото и за света. Ето защо е важно себепознанието. Ставаш скрит за злото, придобиваш мярката на нещата и си скрит за света. Вярно е, ходиш като другите, храниш се като другите, но вътрешният космос е нещо съвсем друго.

ЖИТНОТО ЗЪРНО

(трета идея за размишление)

Това е едно много напреднало същество, в нашия свят го наричаме житното зърно.

Житното зърно е висше същество. То е едно много странно семе, което е обърнато навътре към себе си, т.е. избрало е вътрешния живот; вглъбено е. Това семе е чиста духовна енергия, обърната навътре към своята духовност, към себепознание.

Това същество, наречено житно зърно, си е създало външна обвивка, известна в света като кора. Създало си е една стена, то е, за да отстрани света и неговите влияния. И после то се е насочило навътре, избрало е вътрешния живот. То е избрало развитието.

Съществото житно зърно е много тайнствено явление. То живее в уединение, медитативно. То владее медитация и концентрация на високо ниво. То се е концентрирало навътре.

Житното зърно е отвъд земята и небето. Те не го хранят, то си има еликсир в себе си. Храната е в него, то е независимо от тях. То е слязло, според Учителя, отпреди двеста и петдесет милиона години. Това означава, че има голям опит. То е слязло в света от състрадание, но то няма отношения със света, въпреки че се е пожертвало. То си остава забулено същество, което служи само на Бога. То си остава заключено вътре в себе си, скрито от погледа на света.

На едно място Учителят казва, че хората, когато ядат покълнало жито и въобще житни зрънца, те мислят, че ядат житото, а житото вътре пътува в тяхната кръв и ги наблюдава, прави свои дълбоки наблюдения. Понеже това е много напреднало същество, то си има свой цял вътрешен космос. То прави наблюдения, за които човекът не подозира. Пътува в мозъка, в сърцето, в стомаха, изучава тайни неща.

Житното зърно е много странен свят. То няма врата, няма прозорци, не излиза навън. То живее навътре, то е самоотречено. То е толкова затворено същество, че почти нищо не може да влезе в него, освен това, което жреците на Египет наричат Хему Нетер. Хему Нетер на египетски означава жреците на Бога. Думата Хему на египетски означава още няколко неща: означава облик, означава израз, означава лице, въплъщение. Но житното зърно, казват жреците, е толкова напреднало, толкова особено, че е скрило своето лице, своето Хему, своя облик. То се е обърнало изключително навътре, към своя произход. То се жертва за света, но служи само на Бога. Египетските жреци са знаели неговото първично име и са имали специално заклинание. Те са го държали в пирамидите до саркофазите, имали са специално заклинание, с което като го изрекат, като изрекат истината в него, изваждат енергия, с която пътуват в космоса. Изваждат допълнителна, тайна енергия.

Житното зърно външно изглежда така, сякаш е нещо материално, но това е само привидно. В своето минало то е постигнало такава дълбочина, такава медитативност, че даже делфините и китовете, за които сме говорили малко, могат да мечтаят. То е постигнало такава съсредоточеност, че е изчезнало в своята дълбока вътрешност. Даже е имало случаи, когато жреците са го търсили и в някои случаи не са могли да го открият. Като се има предвид, че жреците са само тези, които са сто процента отдадени на нетера, на Бога. То се е отказало от външния живот, защото е разбрало, че този живот е сън.

Казано по друг начин, животът е прекрасен навътре, това е неговото послание. Това не означава да станеш неадекватен, да се държиш вън неадекватно и да мислиш, че вътрешно можеш да се развиваш правилно. Животът е прекрасен навътре, но всеки трябва да си го устрои сам и то не чрез бягство, а чрез любов към своя произход.

Житното зърно е откровение. То е откровение на Бога. Житното зърно показва пътя на уединението. Вие знаете, на едно място Учителят казва, че ако житното зърно го заровиш в земята, ще даде нещо прекрасно, както и много дървета. Но ако човека го заровиш с главата надолу, ще изгние. Човекът не познава тайната.

Житното зърно показва пътя на уединението, как да бъдеш андрогин. Ако човекът започне да се уединява, може да изпадне в самота; какви ли не проблеми могат да се явят от неговото уединение. Но житното зърно умее това изкуство. То е цялостно, андрогин. То показва как да бъдеш хем сам, хем цялостен; как да бъдеш самодостатъчен, непривързан към света, непривързан към преходното и дълбоко потопен в себе си, в своята същност, в своя древен произход.

Уединението на това същество, наречено житното зърно, е и ключът към тайната на живота. Защото какво означава уединение и вглъбяване? Вървейки навътре, там е мястото на вечността – навътре, във вътрешния космос, дълбочината на човека, центърът на човека – там е вечността, т.е. вечността означава нещо много просто, което го е показало житното зърно. Вечността означава да влезеш в себе си, в своята дълбочина – това е достатъчно.

Житното зърно си има и анахата чакра, сърдечен център, но това е друга тема, друга тайна, друга част от неговия дълбок, вътрешен космос. По-нататък може да говорим и за това.

АУМЪ

2 май 2006 г.

Дзен

(лекция 4)

Боян Магът

(първа идея за размишление)

Толтеките

(лекция 5)

ДАО

(втора идея за размишление)

История на вечността

(лекция 6)

Четвъртият враг на толтеките: смъртта

(трета идея за размишление)

ДЗЕН

(лекция 4)

Дзен е интуитивен. Това е наблюдение с невидимия пламък на сърцето.

Същността на Дзен не е в словото, а в сливането с Пустотата, т.е. сливането с Истината, което още означава пълнотата.

Истината не принадлежи на нито един народ. Тя принадлежи само на чистия Дух.

Дзен, това е твоята дълбока, вътрешна реалност. Тя е чисто духовна, тя принадлежи на вечността и на безпределността.

В Дзен има особен смях и една много тънка радост, много деликатна. Това е радост на душата, а не на ума.

Ще кажа една кратка Дзен-история: Един император отишъл при един Дзен-учител в гората и му носел подарък – много скъпа мантия, изработена от много скъпа материя, украсена с елмази, диаманти и т.н., достойна за човек-цар. Императорът му поднася мантията и казва: Не отказвай моя подарък! – Дзен-учителят му казал: Аз мога да я взема, но не мога да я нося, защото тук в гората няма смисъл. Освен това еленът ще ми се смее, паунът ще се шегува с мен; после ще дойде катеричката и ще каже: Какво е станало с този старец, да не е изкуфял? Ще каже: Защо ти е тази мантия? Ще се пазиш с нея от вятъра ли, от дъжда ли, от слънцето ли? Не си ли естествен? – Дзен-учителят казал: Моля те, вземи мантията обратно, защото цялата гора ще ми се смее и ще ме осъжда. Аз приех подаръка ти, а сега ти го вземи. Тази мантия е нужна на тълпата, при твоите хора. Те като я видят на гърба ти, много ще се радват и много ще те хвалят. Те ще я оценят, моите животни няма да разберат. Ще имаш много комплименти, постоянно тълпата ще ти се радва, а тук животните ще ми се смеят и как ще живея с този присмех сред тези диви животни? Ако сложа мантията, тези от гората ще кажат: Що за животно стана нашият старец – и ще ме питат: Защо се отклоняваш от пътя на Естеството? – Както виждате, той бил поставен в много неудобно положение. Казал: А ти знаеш, тази твоя тълпа ще те боготвори, ще се радва. Тя ще ти каже: Каква прекрасна мантия!

И после Дзен-учителят се разсмял. Това е чуден смях, защото той идва от Пустотата. Този смях е едно много красиво явление. С това той му изнесъл една друга проповед – проповед от вечността, защото разговаряли Духът и умът. Умът винаги има неприемливи предложения. Духът искал да му каже разумно и по един простичък за него начин, как стоят нещата.

Това е проповед на същността – такъв е Дзен. Дзен проповядва същността, а тя е простота. Тук смехът говори за вечността, но без думи – самият смях идва от вечността. Това е проповед без думи, това е Дзен-проповед. В Дзен всичко е празник, всичко е забавление – и животът, и смъртта. В Дзен въпроси няма, а отговорите са ненужни.

Дзен – това е културата на Пустотата. Тук няма никакви мантии, никакви дрипи, никакво образование, никакви партии. Тук посоката е само една – Истината, а всичко друго е без значение. Дзен се покланя само на Пустотата, само на Истината. Тук няма никакви авторитети. Единствено Истината е авторитетът. Никакви герои, никакви образи – единственият авторитет е Истината.

В Дзен няма Бог и богове, няма молитви, няма ритуали. Тук Истината е просто всичко. За Дзен животът и смъртта са само игра. Те нищо съществено не могат да предложат на Пустотата, т.е. на Истината. Само Истината може да предложи нещо съществено – именно това е избрал Дзен. И това съществено нещо е велика Пълнота. И понеже Пълнотата е толкова голяма, толкова велика и неизразима, затова Пълнотата е заживяла единствено в безмълвието – там е нейното място.

Кои са тези странни същества, които живеят в Дзен? Това са тези, които са търсили правилно в миналото Истината и не само са търсили, но са я намерили. Днес те живеят в състоянието, наречено Дзен.

Дзен използва много странно думите. Той използва думите вместо безмълвието и точно чрез думите учи на безмълвие. Тази пълнота в Дзен е толкова дълбока и неописуема, че е наречена чистата земя, девствена земя, която други упорито търсят и наричат Обетованата земя.

Ако отидеш при един Дзен-учител и вземеш да спориш с него логически и философски, той с лекота ще те изпрати за най-чудния зелен хайвер. Защо? Защото в пълнотата, във вечността няма никакъв спор. В Дзен няма способност за спор – как ще спориш при такава пълнота, при такава неописуемост, при такава неизразимост на съществуванието – не може да възникне спор.

Дзен няма нужда от чакри, нито от ясновидство. Дзен е поглед на чистото съзнание, а това съзнание е преди вселената, преди сътворението, преди всичко, преди вечността.

Този, който е навлязъл в Дзен, е превърнал тъмнината си в прекрасна зора. Сърцето му става сияещо.

Що е Дзен? Много просто. Дзен – това е да си пълен с Истина, просто да си изпълнен с Истината.

БОЯН МАГЪТ

(първа идея за размишление)

Боян казва: О, човеко, направи себе си достоен за онзи велик Дух, който вижда Истината.

Който не търси себепознание, ще попадне в жестока мрежа от заблуждения и ще бъде отведен встрани от пътя, защото не е погледнал правилно към своята собствена Божественост. Който не търси Истината в себе си, пропада в човечеството и в неговия демоничен мрак. Който не търси Истината в себе си, той изгубва най-важното си умение – умението да разбира правилно нещата.

Казва Боян: Църквата изпепели нашето истинско знание и затова изгуби своя образ, и тъмнината ще я гони с векове.

Любовта подарява на човека Истината за неговото развитие. Значи който тръгне по пътя на Любовта, Любовта му подарява Истината за неговото развитие, за неговия път.

Това истинско богомилско знание (както знаете, Боян е истинският ръководител на Богомилите) не се губи, защото Бог здраво го държи в Своята ръка и Той ще го върне на подготвените души. Има една такава идея, че изгорените книги ще просветлят човечеството. Те са най-ценните книги. В момента чета една такава, след време ще навлезем и в нея, от забранените, горена, много по-дълбока от Библията – това е книга на Христос – „Премъдрост на Христос“ се казва, от египетските апокрифи. Едната част е изгорена, там се говори за бездната и за много неща. Именно тези книги са наистина най-ценни. Книгите на Василид, около двадесет са изгорени, но те остават от най-ценните книги. Те се възстановяват бавно и те изнасят неписаната Библия.

Казва Боян: Който познае себе си, той става храм и светът не може да го покори. Събуди се – казва Боян – за самия себе си. Значи не просто за нещата, а за самия себе си.

За лошия човек Истината се явява като мрак. Тя още повече го обърква. И казва нещо важно за насилието, това важи и за най-малкото насилие: Всяко ваше насилие ще роди и създаде същество, което ще ви изяде. Такъв е строгият порядък.

ТОЛТЕКИТЕ

(лекция 5)

Будността се явява способност на чистия и овладян ум. Но малко или много, тя си остава ограничена и поради това е въвела много хора в заблуждение, понеже в будността има недостиг на пълнота и всеобхватност. Разбира се, будността помага да разбереш определени неща и тук тя е полезна. Но който иска да стане истински воин, трябва да върви още по-навътре в своето развитие, за да се освободи от т.нар. семанахуак. Това е толтекската дума за свят – значи ако иска да се освободи от света, т.е. ограничението. Всеки възглед на будността си остава ограничен, защото той няма всеобхватността на Духа, всеобхватността на чистия Дух, или както те го наричат Еекатл – това е тяхната дума за Дух. Думата Еекатл означава още свободен вятър, т.е. свободен Дух, незрим Дух. И понеже няма всеобхватност, будността си остава много опасен и коварен враг, който е приспал и заблудил много хора в пътя на развитието. Голямата опасност в будността е, когато човек си помисли, че в нейната светлина всичко става разбираемо и ясно. Но толтеките казват: Има голяма част от вътрешността и голяма част от външния живот, които си остават неразбираеми и човекът се оплита в заблуждения и абстракции. Той започва да мисли, че само той е разумен и така влиза в собствения си капан. Ето защо толтеките казват: Будността е необходим инструмент за ползване, но тя не е силата, която постига истинското откровение за тайната на живота.

Толтеките умеели да наблюдават своята будност от по-дълбоко поле и да се предпазват от нейните решения. Толтеките забелязали, че будността е източник на енергия, но и опасен грабител на енергия, когато тя много тънко се превръща в заблуждение, а заблуждението всякога се превръща в енергийно самоизяждане, както например е особено при лъжата.

Например будността учи човека да работи за своето оцеляване, а да работиш в тази посока е много голямо заблуждение. Защото да отдадеш живота си на оцеляването, означава да ограбиш своето развитие. Но този, който работи за себепознание, ще му бъде дадена допълнителна енергия от Орела за неговото развитие, защото целта му е правилна и защото само по пътя на себепознанието енергията расте правилно. По пътя на оцеляването енергията се разваля, по пътя на себепознанието енергията расте правилно.

Пътят към себепознанието е път към състоянието, наречено при толтеките папалотл, което означава пеперуда, по друг начин казано, означава състоянието безсмъртие. Това състояние споделяло с човека не думи, а Еекатл, т.е. не думи, а Дух – съвсем друго присъствие, което било част от присъствието на Орела, от неговите степени. Това означавало, според толтеките, да не си изразходвал стремежа си напразно. Значи който се е заел със себепознанието, той си изразходвал правилно стремежа; който се е захванал с оцеляване, той си разхищава стремежа и енергията.

Без будност ще се заблудиш, но ако се научиш да я управляваш, тя ще ти стане много ценен инструмент и даже приятел, но когато е поставена на своето място. За вземането на дълбоки решения в живота будността е недостатъчна, в много случаи опасна, защото тя няма в себе си окото на третия пръстен. По друг начин казано: За да действаш мъдро, трябва да си овладял абсолютно всички ходове на ума, т.е. всички ходове на глупостта.

Толтеките разбрали, че само чрез придобиване на мъдрост човек може да се изтръгне от будността и от нейните решения и само така толтекът получавал знанията на драконите, които всъщност са третият пръстен на силата. Казано по друг начин, драконите символизират истинските знания. В други народи просто ги наричат боговете.

Третият пръстен на силата е мястото на скритата Реалност. Тя се намира именно в третата степен на Орела. По друг начин казано, намира се в Бездната, в сърцето на Орела, т.е. в сърцето на Бездната – това е сърцето на Орела. Толтекската дума за сърце е йоллотл. В първичен смисъл това е състоянието на най-древния огън и първите същества, които са произлезли от този огън, са именно така наречените дракони, които, както казах, в други народи наричат богове, нефилим и т.н.

Да имаш чисто сърце, означава да умееш да сгъстяваш в себе си най-древния огън на Орела. Това е умение да сгъстяваш в себе си истинските знания, т.е. знанията на драконите, наречени третият пръстен на силата.

Според толтеките човек може да промени живота си само ако тръгне на истински поход към себепознание. Това е поход на живот и смърт, това е поход за пълно преображение на себе си. Разбира се, това е личен избор, но това е пътят към себепознанието.

Толтеките забелязали, че без безжалостна честност към себе си будността постепенно ще те направи повърхностен, защото тя се привързва към нещата, които са в семанахуак, т.е. нещата на света, в това число всичко наред – професии, народи, партии, имоти, коли, деца, най-различни видове дългове и т.н.

Толтеките казват, че да допуснеш привързаност към семанахуак, т.е. към света, означава да подходиш много повърхностно. Защо? Защото привързаността означава да обречеш себе си на голям провал, да поставиш себе си в огромно разхищение на енергията, която е необходима за най-важното сражение в живота – сражението за раждането на Истината в себе си.

Толтеките забелязали, че привързаността означава, че нещо в тебе настоява на глупостта. Това означава, че съгласявайки се с привързаността, ти се съгласяваш с глупостта, ти се съгласяваш с провала. А това означава, че се отказваш от истинския живот. Така толтеките разбрали, че трябва да надраснат опасната будност и да се освободят от нейното разбиране, за да влязат в извисяването, което води в третия пръстен на силата – това, което ние наричаме осъзнаване. Третият пръстен на силата не е някакви знания, той не е разсъждения, той не е разбиране – той е точно осъзнаване. Само накратко ще обясня разликата между разбиране и осъзнаване: при разбирането ти много често постъпваш срещу себе си, срещу собствената си хармония, срещу своята дълбочина, докато при осъзнаването никога не нарушаваш този закон. Т.е. при осъзнаването винаги постъпваш в хармония със себе си, със своята дълбочина, със своята цялост. Тук никога не посягаш на своята пълнота – това означава осъзнаване.

Да осъзнаваш, според толтеките, означава да уловиш същността и да имаш все повече истината в себе си. Казвам това, защото истината е на степени. А истината за толтеките е била много важна, защото имала очи от безкрайност – т.е. нещо, което надхвърля всички ограничения. Но толтеките знаели, че било много трудно да имаш истината постоянно в себе си. Тези, които имали истината постоянно в себе си, били от най-високата степен. Това не е степента дракон-вълк, третата степен при толтеките; това е най-високата степен – дракон-орел, което означава – това е степента на Старците и предците – техните древни Старци, велики Учители и предци. Само те имат постоянно истината в себе си. Дори и толтеките в третата степен понякога изпускали за малко истината.

ДАО

(втора идея за размишление)

Много пъти сме говорили и пак ще се връщаме по-нататък, след време – пак. Това е друго велико учение, подобно на Дзен, подобно на Чан, едно от великите, истински учения. Някои неща:

Човекът е на земята, за да изпълни себе си с Пустота, за да изпълни себе си с ДАО, което означава да изпълни себе си с истинност.

Знанието за Пустотата е единствената просвета.

Даосите казват: Светът е свещено място, а олтарът е следването на пътя. Пътят означава собствената си дълбочина.

Който е господар на себе си, не ще има друг господар, защото ще има ДАО.

Постижението е началото на неуспеха. Който е способен да се откаже от всякакви постижения, само той постига ДАО, постига същността.

Даосите казват: Когато доброто е очевидно, ползата от него е много малка.

Казват: Когато си болен, мисли за ДАО и ДАО ще нахрани твоята болест. ДАО умее да храни болестта. Когато болестта бъде напълно нахранена, човекът оздравява.

Истинският даос не търси даже опит (забележете, това е също странно учение, както и Дзен). Той търси само едно – постоянен живот в ДАО. Той знае, че ДАО е всякога по-дълбоко от всеки опит, какъвто и опит да имаш. Толтеките казват, че Орелът може да ти изпрати един лъч от сила и да бъдеш изненадан, освен ако не си във велико единство с Него. Значи даосът търси живот, вкоренен в ДАО.

Мярката, че ДАО съществува, е в неговото отсъствие. Точно това доказва, че ДАО съществува, това е най-голямото доказателство.

Даоският мъдрец странства в сърцето на нещата. Това е неговият път, той може да прониква. Лао Дзъ и Чуан Дзъ са стигнали до такъв връх на съзнанието, че даже и молитвата, и медитацията са станали излишни. Защо? Защото те постоянно изхождат от ДАО. Те толкова са се слели с ДАО и с Истината, че постоянно изхождат от Него. Нямат нужда от молитва, няма нужда от медитации, няма нужда от техники. И на едно място Учителят казва: Любовта е по-дълбока от всяка техника. – Въобще любовта не е техника. Значи самите те – Лао Дзъ, Чуан Дзъ и други подобни, те са над триста даоси – те самите са откровения на ДАО, откровения на Пустотата.

ДАО ще остане вечна загадка, защото Пустотата е нещо неопределено и неописуемо.

ИСТОРИЯ НА ВЕЧНОСТТА

Василид

(лекция 6)

В своето начало Второто същество, т.е. Луцифер, е било създадено като светлина и вечност. Но това означавало, че щом е било светлина, е имало вероятност да падне и да стане тъмнина. Щом е било вечност, имало вероятност да падне и да стане време, както по-късно се е случило.

Що е времето? Василид казва: Осквернение на вечността. Значи всички, които са влезли във времето, живеят във времето, даже някои повтарят „ Все пак сме хора“, само че това е внушение, и то натрапено внушение; не сме хора, а сме духове и съвсем други същества. Значи времето е осквернение на вечността.

Първото същество – Бог – не е нито светлина, нито тъмнина. Това означава, казва Василид, че в Него е нямало абсолютно никакво разделение, а само пълнота. А тази пълнота е сияела неугасимо, за разлика от светлината.

Първичният живот в своето начало е бил чист, свещен дар от Първото същество, наречено Бог. Но после дарът не бил оценен, т.е. свещеният живот не бил избран и бил изгубен. Така свободата се превърнала в съдба.

Маркион, един друг голям Учител-гностик, казва: От цялата Библия е важно само едно единствено нещо: учението за Първото същество. Всичко друго е без значение. После Василид обяснява: Първото същество е идея на Бездната. Тя е поискала да изрази себе си, своето безмълвие. Това е безмълвие от милиарди години. И тя е създала това велико, първо сияние. Никакво име е нямало тогава. По-късно било наречено Първо същество и по-късно – Бог.

Бездната е поискала да види нещо друго извън себе си – пак в своята вътрешност, но нещо друго извън себе си, нещо по-различно. Това било много странно желание на Мистерията. Тя е искала да види нещо по-различно и същевременно нещо подобно, нещо сияещо и да чуе някакво слово. Слово, което да има някакъв звук, вътрешен звук. И така, след милиони години безпределност и уединение навътре в себе си Бездната решила да излезе навън, в т.нар. вътрешен свят. Защото за нея вътрешността е външност.

Така било създадено нещо особено, нещо вътрешно, което, както казах, по отношение на Бездната е нещо външно. И така, Бездната е пожелала да види и да чуе нещо, защото тя е съществувала всякога безпределно в своето безмълвие. И именно това безмълвие е пожелало да чуе себе си. Това велико безмълвие от милиарди години, ако въобще можем да говорим за години, е пожелало да чуе себе си; пожелало да види себе си, да се огледа в себе си. И макар че според Василид Бездната в своята Мистерия, дълбоко в себе си си има всичко – и безмълвие, и реч, и сияние, и глас, и светлина, и тъмнина, и мрак, всичко е в нея – и макар че има всичко в себе си, тя е пожелала да създаде т.нар. Другото.

Чрез собственото си сияние Бездната е създала Първото сияние. После чрез собствената си светлина Бездната е създала Второто същество – Луцифер. После чрез собственото си слово Бездната е създала Третото същество. Същевременно Бездната си остава по-висша и от трите същества. След като Бездната създала Първото същество, което наричаме Бог, тя видяла велико сияние и самата Бездна толкова много се зарадвала, толкова много възсияла, защото първото сияние било подобно на нея – сияещо и безмълвно – това била велика и необикновена радост в тайната на безпределния мрак. Това сияние поразявало вечния мрак. Така се родило първото сияние, което било неописуема радост за Бездната.

След създаването на Първото същество, пак повтарям, Бездната преживяла огромна, необятна, неизмерима радост, която няма нищо общо с човешката радост, дори и с духовната. Това е радост от друго измерение. Защото това чудно първо сияние имало такава пълнота, че както казах, поразявало вечния мрак. Този мрак бил поразен, защото това чудно сияние звучало. То имало освен това и звук. То звучало над мрака. По-късно този звук бил наречен АУМЪ. Впоследствие този звук се превърнал в самото вдъхновение, в тайния образ на нетерите, на боговете. Това била самата тяхна същност, породена от този звук. Т.е. Аумъ било вдъхнато от Бездната като дар за всички несътворени и безсмъртни същности.

В тази връзка Яджнавалкия в книгата си, посветена на Аумъ, казва: Чрез продължително повтаряне на Аумъ човек придобива необикновения поглед на своя собствен дух. Аумъ утвърждава несътворената природа. Аумъ е утвърждение на изначалното безсмъртие.

После Василид казва: Бездната след като създала Първото същество и видяла, че мракът бил пронизан, Бездната видяла, че било създадено нещо предвечно. Било поставено началото на историята на вечността. Нещо, което било част от самата Бездна, и това било наречено Началото. Така от великата незрима и неосезаема Бездна, от незримия Лик било породено нещо зримо, нещо сияещо, нещо великолепно. Била създадена първата тайна на Безпределността. Тя била излъчена от великата Бездна.

Древната безмълвна Бездна била, пак повтарям, много възрадвана. Тя видяла вече нещо родено, нещо зримо. Това Първо същество сияело чрез Любовта – най-древният пламък, който впоследствие щял да стане основата на всички същества.

Бездната нарекла Първото същество Дух. И така Бездната и Бог започнали да се виждат и да общуват в Духа. По-късно по подобен начин Първото същество създало от себе си Третото същество, т.е. Христос, и те по подобен начин също се виждат и общуват в Духа.

По-нататък ще ви обясня: тъй като Василид е нещо много специално, той не е просто посветен. Той има специално посвещение, което означава съвсем друго нещо. Той обяснява (след време ще се спрем на това) грехопадението, въобще падението по съвсем друг начин. Много малко същества във вселената, в това число много рядко и учители, са обяснявали така. Той обяснява, че главната причина на Второто същество да падне е именно в неговата светлина – оттам започва грехопадението. В светлината имало недостиг. Обяснява, че боговете са паднали поради главната причина, която е божествеността, и го обяснява по един страхотен начин, друг път ще се спрем на това. Това са главните причини на падението – светлината и божествеността. В тях двете липсва абсолютното качество на Бездната – липсва Абсолютът, но друг път ще се спрем на този въпрос.

ЧЕТВЪРТИЯТ ВРАГ НА ТОЛТЕКИТЕ – СМЪРТТА

(трета идея за размишление)

Според толтеките смъртта – това е изгубената безупречност. Според тях способността да се греши означавало да увеличаваш смъртта в себе си. Някои мислят, че като казват „извинявай“, нещата се оправят. В този свят има много „извинявай“. Толтеките не вървят по този път.

Толтеките забелязали, че отдавайки се на безупречност, в един определен момент се стига дотам, че способността да се греши бивала ограбена. Значи тази способност, да се греши, от която и човек умира, бивала ограбена. Самата безупречност била древна традиция. Това е една от най-дълбоките древни традиции във вечността, става въпрос за вътрешната вечност. Тя била оставена от ядрото на първата подраса на Атлантида, която се нарича рмоахали. След време ще говорим за тях, за тяхната мъдрост.

Чрез своята безупречност толтеките забелязали, че четвъртият враг – смъртта – разбира се, в това число влиза и старостта, четвъртият враг не е видимо явление. Те прозрели, че човекът е умрял вътрешно и че явлението смърт е вътрешно явление, защото човекът живеел в тескатлипока, т.е. в илюзията. Затова умира, защото живее в илюзията.

Толтеките забелязали, че живеещите в илюзията не умеели да общуват с Истината. И те разбрали, че смъртта произлиза от липса на съкровено отношение към Истината. По-късно те забелязали, че Истината общувала и говорела отвътре само на чистото намерение. Така толтеките открили, че чистото намерение било ключът за разрушаването на четвъртия враг, наречен смъртта.

Толтеките видели, че четвъртият враг бил много тайнствено скрит и загнезден в йоллотл, т.е. в сърцето на човека. Т.е. смъртта е влязла там поради неправилно отношение към Истината. Така толтеките разбрали, че смъртта е болест на съзнанието, защото смъртта означавала отказ от Истината, отказ от стремежа към безупречност. Така безупречността се оказала още по-важна, защото тя отстранявала тази неправилност и водела до независимост от илюзията.

Те забелязали, че безупречността правела човека все по-безтелесен, все по-независим от ограничението на света. Значи такъв човек колкото е по-чист, е по-безтелесен. Кабала казва: Чистотата е освобождение от веществото. Не отричане, освобождение, но въпросът е да си независим и непривързан.

Те осъзнали, че безупречността е по-дълбока и от настоящето, защото тя означавала отдаденост на Истината. И наистина безупречният човек живее на по-дълбоко място, включително и от настоящето – той живее в дълбочината на Орела.

Наблюдавайки смъртта, толтеките видели, че тя е призрак, който успявал да излъже само спящите. Смъртта властвала само извън Истината. Тя властвала във времето и в т.нар. семанахуак, т.е. тя властвала в света. Така те разбрали, че смъртта е липса на безмълвно знание, т.е. истинското знание – знанието на древните дракони, което други наричат себепознанието.

Безупречността, казва Теун Марез, е действие на свободата. Безупречността сама по себе си е действие на свободата.

АУМЪ

6 юни 2006 г.

Вкусът на суфизма

(лекция 7)

Мохамед

(първа идея за размишление)

Толтеките

(лекция 8)

Арамейската дума ТАБА

(втора идея за размишление)

История на вечността

(лекция 9)

Китайският гносис

(трета идея за размишление)

Има суфи-гносис, има кабалистичен, след време ще разглеждаме, има индиански, толтекски. Днес накрая ще разглеждаме китайския гносис, една неизвестна книга на Лао Дзъ – „Книга на отворените небеса“. Между другото, преди той да бъде Лао Дзъ, има една специална легенда за него, която казва, че той е бил древно божество с друго име, Лао Тун. Наблюдавал е тайните на ДАО, на Бездната, на Пустотата и чак след време слиза с това име – Лао Дзъ – и разкрива нещо от това, което е наблюдавал. Но тази книга, другата, е по-дълбока, ще се докоснем малко и до нея.

ВКУСЪТ НА СУФИЗМА

(лекция 7)

Суфизмът не е интелигентност или менталност. Суфизмът е практичен живот в Бога.

Бог явява Себе Си само в такава степен, в каквато търсачът може да издържи Неговото сияние – така казват суфите. Суфизмът казва: Само Любовта ще те освободи от тебе самия. Големият проблем, както и преди казахме, е човекът. Всъщност човекът трябва да се спаси от себе си и суфите казват, че само Любовта ще спаси човека, ще те спаси от тебе самия.

Ал Халладж – един от най-големите суфи, казва: Любовта, това е предвечното вино, изпито от избраните в нощта на завета. Той казва: Бъди пленник на Любовта, за да придобиеш истинската свобода – свобода от самопоклонение.

Чистото сърце е пълно с истинско знание – така казват суфите.

Ибн Араби, друг голям суфи, казва: Аз също давам живот на Бога, познавайки Го в своето сърце. И казва още: Ние сме необходими на Бога, за да може Той да яви Себе Си на самия Себе Си. Бог е поместил в чистото сърце знание за Себе Си.

За спора суфите казват, че в спора е скрит Иблис, т.е. дяволът, а в Любовта е скрит Бог. Любовта е безспорна. Когато Бог иска някой човек да го познае, Той му дава зикр, т.е. той му дава постоянната молитва, постоянното помнене. Бог дарява предания с реално вътрешно свидетелство за Себе Си и му дава знание за Себе Си, без завеси и без посредници – директно. Става въпрос за предания, после ще се спрем за малко на този въпрос.

Чистото и истинско духовно размишление зависи от овладяването на себе си. Тогава в това размишление се движи Духът на Истината.

Откровението идва от Божията милост, а Божественото внушение идва от Божието благородство, за да те просветлява и да те води. Божествените внушения са за чистите души, а откровението е за учители и пророци.

Суфи първо пътешества към Аллаха, към Бога, после в Бога и накрая с Бога – това са трите степени.

На суфи-език да празнуваш, означава да бъдеш господар на своето сърце, иначе празникът не е празник. Истинският смисъл на празнуването е, когато си господар на своето сърце.

В началото суфизмът е постоянна молитва, после е екстаз, накрая – нито едното, нито другото. Суфи казва: Не познавам този свят, нито онзи свят; познавам само Бога. Зикр, или постоянното помнене на Бога, заглушава постепенно всички гласове на света. Ето защо е важна постоянната молитва, защото тя постепенно заглушава всички излишни, второстепенни гласове, гласовете на света, независимо дали са астрални или външни.

Постоянната молитва, казват суфите, е най-голямото безпокойство за егото, за т.нар. нафса, или егото. Ако Бог не помни човека, и човекът няма да помни Бога. Основната практика – зикр – т.е. постоянната молитва, това е сърцевината на практическия суфизъм. Те се отдават най-много на това – постоянно молене, постоянно помнене на Бога – това е тяхната най-дълбока практика и традиция. Зикр, както казах, е постоянно помнене на Бога, противоположното на забравянето.

Що е зикр? Накратко ще кажа няколко неща. Първо, влизане на Бог в сърцето; второ, съхраняване на Бог в себе си; трето, означава подчинение; четвърто – израз на преданост; пето, то е хадис, т.е. то е предание; шесто, то е Коранът, есенцията на Корана; седмо, то е истинското знание; осмо, то е благородство; девето, то е благодарност за всичко, което се случва.

Висшият зикр, т.е. висшата молитва, тя е вече пълна и абсолютна, безкомпромисна съсредоточеност на вниманието в Бога. Предният зикр води вече до това огромно, абсолютно пълно и безкомпромисно съсредоточаване в центъра, в Бога.

Сияещият Коран, за който ще говорим по-нататък, казва: Човекът е това, в което той е усърдствувал, т.е. неговото усърдие. Т.е. човекът е това, в което е бил най-много усърден, прилежен.

Суфи казват: Има два пътя за придвижване към Истината: маджзуб и салик. Ще обясня: първият път е маджзуб, означава посредством Божествена благодат. Това е, когато Бог е завладял човека поради неговата голяма преданост. Значи когато човек е много предан, Бог го завладява, тогава Бог му дава своето Божествено присъствие. Но това се случва рядко и такъв човек се нарича маджзуб, означава безумец. Такива безумни хора намират Бога чрез изключително голяма преданост. Вторият път е салик, означава посредством ученичество, когато човек е особен търсач на пътя и на мистично познание. Това е път, който изисква много усилия, много големи, продължителни усилия – това е другият път.

И накрая суфи казва: Достигни до мястото, където няма слово, няма различия – има само изумление.

МОХАМЕД

(първа идея за размишление)

Мохамед казва: Който има особена любов към Бога, Бог му дава сърце, което вижда отвъд двете очи. Бог можем да Го разберем дотолкова, доколкото е любовта и отдадеността ни към Него – това е мярката.

Който е изоставил зикр, казва Мохамед, който е изоставил постоянната молитва, той е изгубил своето достойнство.

Ако човек не може да открие мъдростта на Бога, вселената го поглъща, т.е. разни светове, което означава разни ограничения.

Всеки човек трябва да изгради двореца на своето сърце, защото там се намират всичките красоти.

Когато те сполети беда и докато тя не те напусне, трябва да вярваш в наградата си от Бога, казва Мохамед. Разбира се, тук става въпрос за беда, която те предпазва от друга, по-голяма беда – трябва да я оцениш, за да не дойде не опасното зло, а зловещото зло – има голяма разлика; вместо да преживееш големи напрежения, да преживееш фаталност – разликата е голяма.

Сърцето е създадено, за да бъде извор на сияние. После Мохамед казва: Изчезването в Бога, това е най-живителното умиране.

Любящият вижда Бога чрез прозореца на сърцето си. Ако направиш едно добро дело, без да следваш Истината, това дело не е добро, то не спада към висшата мярка.

Кое е най-важното нещо в живота? Мохамед казва: Благословението свише, благословението отгоре. Иначе целият ти труд, ако е без благословение отгоре, е разпилян.

И накрая казва нещо прекрасно: Превърни страданието си в розова градина.

ТОЛТЕКИТЕ

продължение

(лекция 8)

Мисля, че ще говорим години наред, едни от най-честите лекции ще бъдат за толтеките, тъй като са голяма мъдрост, много отдадени, много тънкости има. Ще трябва да ги проучваме, на първо време съм подготвил около двеста лекции. Не знам докъде ще ни стигне времето, но след време много от тях ще излязат и на книги.

Продължаваме от предния път с толтеките:

Толтеките забелязали, че когато се упражнявали в безупречност, възприятието ги обожествявало. Значи това е съвсем друг род възприятие и то ги обожествявало. Това възприятие в света те го нарекли Теотл, което означава Бог, или по друг начин казано на техния език – Обожествяващият нещата. Така толтеките открили, че ако възприятието те обожествявало, човек ставал господар на живота си. Така те разбрали, че чрез това възприятие ти ставаш достоен за Орела, за едно друго, по-истинско знание – знанието за тънкостите на нещата. Защото именно в тънкостите на нещата, в тънките енергии, във фините неща се намира Духът и всичко е произлязло, както казва Яджнавалкия, оттам, от най-тънките неща, от тънките енергии, т.е. от Брахман.

Толтеките открили, че правилното възприятие заражда познание, което преодолява митоте, т.е. което преодолява хаоса, което преодолява света. Защото това възприятие водело до скрития свят на Орела. По-късно те открили още, че това възприятие се превръща постепенно в мъдрост. Значи отначало е възприятие, но то после се превръща в мъдрост. И тази мъдрост била лъчиста и сияеща. При знаещия човек няма сияние. И Учителят казва: При него може да има някакъв блясък, но няма сияние – разликата е голяма.

По-късно толтеките открили, че правилното възприятие отстранявало нещо много важно, нещо много старо и много древно, нещо по-старо дори от спомените на човека. Това старо нещо било тескатлипока, или вселенската илюзия, т.е. старото зло, илюзията. И макар че това старо зло и тази илюзия били много опитни, те умирали все повече и все повече в правилното възприятие. Така илюзията се видоизменяла и умирала поради лъчите на правилното възприятие. Така толтеките разбрали, че връзката с Орела ставала чрез правилно възприятие и то било решаващо. И както казах преди време, по време на потопа толтеките имали възприятие, което не било бедствие, те не го възприемали като бедствие, а като часа на истината. Те се сливали с потопа по особен начин, което означавало на техен език – те се сливали с очарованието на свободата. Забележете, никакво бедствие, а те се сливат по време на потопа с очарованието на свободата.

Толтеките забелязали, че когато си устремен към Истината, Орелът се насочвал към тебе и започвал да те учи със знаци и духовни изрази. Толтеките после си задавали въпроса: Докога тескатлипока, т.е. голямата илюзия, ще обвързва човека? И разбрали докога илюзията ще обвързва човека: докато човекът успее да убеди вселената в своята безупречност! Значи дотогава илюзията и вселената ще го обвързват. Така толтеките разбрали, че все повече трябва да се отдадат на безупречност, защото чрез нея те натрупвали лична, сияеща сила, чрез която се подготвяли за среща с Истината. Те знаели, че ако не бъдат подготвени, щели да бъдат унищожени от нейната страхотна сила, защото те знаели, че Истината е най-древната сила, невероятна сила, ядрото на всякакво могъщество. Те знаели, че в тази велика сила нямало абсолютно никаква илюзия и точно затова те се стараели чрез безупречност да освободят себе си и от най-малката илюзия, за да могат при сблъсъка да оцелеят, за да могат да издържат срещата си с Истината. Така наблягайки изключително много на безупречността, толтеките разбрали, че това е единственият начин безопасно да стигнат до Истината и до нейното съкровено ядро. Защото те знаели, че само тогава Истината щяла да им даде дара на Куаутли, това е толтекската дума за Орела, или дара на свободата.

Толтеките знаели, че много други са навлизали много близко до ядрото на Истината и когато са нямали безусловна безупречност, те са погубвали себе си. Те са изгубвали разсъдъка си и живота си и са се завръщали обратно в тескатлипока, т.е. в илюзията, хванати от още по-голяма степен на илюзия.

Толтеките разбрали, че само чрез безусловна безупречност човекът влизал в третия пръстен на силата. Такъв човек не е нито тяло, нито ум, нито разум, нито някаква аура, защото всички тези неща са само съставки, елементи, а истинският човек е надминал своите съставки, своите елементи – той е нещо повече от тях. Истинският човек е станал СЪКРОВЕНО ЯДРО, отломък от тайната на Истината, нещо много повече от ум, разум, аура и т.н.

Така толтеките разбрали, че не са същества на вселената и илюзията, а те са чисти, съкровени ядра, чисти духовни същности. Така толтеките осъзнали, че били във вселената и отвъд нея. Те разбрали, че всеки човек е нагуал, всеки човек е учител – дълбоко в себе си е учител, или както лемурийците казвали – наакал, т.е. учител, съкровено ядро. Разбира се, стига човек да осъзнае, че всичко е съкровено – и около него, и в него. При това условие човекът става все повече нагуал – ако осъзнае, че всичко около него и в него е съкровено, т.е. че всичко е чист дух.

Толтеките осъзнали, че ако не развият своята безупречност, те ще стават жертва на всякакви обстоятелства, жертва на всякакви неправилни възприятия, които са, разбира се, илюзии. Т.е. чрез неправилните възприятия човек постепенно става враг на самия себе си. Така толтеките осъзнали, че ключът срещу илюзията е все повече безупречност. Затова в тази безупречност, когато тя стане безусловна, никога повече не може да се промъкне разочарование, защото разочарованието означавало самоограбване на собствената енергия. Те имали оставено завещание от своя Баща – Кецалкоатл – който им казал: Истинският толтек се отличава по това, че има непреклонно намерение да открие съкровеното ядро на Истината. – Непреклонно! И това става по пътя на постоянни упражнения в безупречност.

Освен това толтеките открили, че при голяма трудност ако имаш приятно чувство, това било наградата за контрола върху себе си и това приятно чувство съхранявало енергията. Значи от една страна, е награда за контрол върху себе си, а от друга страна, съхранява енергията. Те осъзнали още, че при тежка ситуация, когато съхраняваш приятно чувство, това било натрупване на лична сила, необходима за най-важната среща с Истината. Тук само ще вметна, че по пътя на своята безупречност Христос оцеля на кръста при срещата си с Истината, в случая наречена Отец. Ето защо той се възроди в своето съкровено ядро, в своя дух и в своята свобода.

Толтеките разбрали, че който върви в пътя на една безжалостна честност към себе си, той придобива едно тайно умение. Ще кажем нещо за това тайно умение. Това е умение да чувстваш правилно пътя си, когато си попаднал в голяма тъмнина и мрак. Тогава вътре в този мрак изведнъж му ставал ясен изходът. Това идва от това тайно умение. Изведнъж му ставал ясен изходът, защото те забелязали, че в този случай Орелът им давал нещо от себе си, нещо отвътре, чрез което те ставали еекатл, чист дух, свободно дихание, свободен вятър, т.е. те ставали свободни.

АРАМЕЙСКАТА ДУМА ТАБА

(втора идея за размишление)

В Евангелие на Матей, седма глава, седемнадесети стих, се казва: „Всяко добро дърво (преди време го загатнахме, малко ще го разгледаме днес) прави добри плодове, а лошото дърво прави лоши плодове“. В гръцкото и в много други писания се ползва думата добро. Гръцката дума за добро е агофос – ще видим колко е бедна и неправилна. Значи думата агофос, т.е. доброто дърво, или човекът, тази дума означава щедър, добър, мил, доброта. Но ти можеш хиляди години да бъдеш добър, мил, щедър и да не познаеш себе си, и да не познаеш Бога. Нито добрият, нито милият, нито щедрият означава таба – арамейската правилна дума; в арамейската Библия, в езика на Христос е таба и означава зрялост или узрял – узрялото дърво дава узрели плодове. Доброто дърво не може да даде такива, а всякакъв вид ясновидци, яснослушащи, ясноусещащи – те не вървят по пътя на познание на себе си и на андрогина. Те работят в нисшите сфери и това е техният път.

В арамейския текст стои думата узрялото дърво. Думата агофос е хубава, но ограничена. Тя означава отношение към хората, тя говори за взаимоотношения с хората, а в арамейския текст думата таба говори за отношение към Бога. Затова в българския език има две думи – любов и обич. Не можеш да любиш хората – любовта е дадена, за да любиш Бога, за да любиш центъра; любовта е отношение към центъра, а обичта е за хората. На хората ще дадеш обичта си, а любовта си, главната си същност ще дадеш на Бога, ако искаш да постигнеш мярката и изпълнението на най-важния закон – любов към Бога. Тогава всичко друго ще си дойде на мястото, т.е. ще имаш мярката – всеки човек доколко и как да го обичаш.

В арамейския текст думата таба говори за отношение с Бога. Гръцкото добро е просто едно неузряло, ограничено добро. На това добро му трябва много време, докато стигне до това, което Христос е казал: Узрялото дърво дава узрели плодове. Думата таба е онази зрялост, която е в единство с Бога, която е в свещено единение, и само това може да се нарече истинско, узряло добро, което влиза в мярката на тази първична дума – узрялото добро, или абсолютното добро. Защото само това добро, узрялото добро, има правилно действие към Бога. Иначе неузрялото добро, т.е. външното добро, е наречено в арамейския език биша, означава зло. Това е злото, което е изгубило ритъма си със свещеното единство. Това действие е закъсняло в своето развитие – това добро. Това действие е изостанало, забавило се е. Това добро – агофос – впоследствие е станало зло, понеже не е узряло за своята истинска цел. Това агофос е изпуснало нещо съществено в развитието си.

Разликата между добрия човек и узрелия човек е много голяма. Добрият човек няма реални корени в Бога. Той може да е добър, мил и щедър, както казах, той може много да помага, но той е изостанал в своето развитие, защото не живее в принципа, т.е. той не живее в Бога. Узрелият човек е съзнателен, той живее в пълно единство със своите разбирания и с Бога, той действа според свещеното единство – не според човешки мнения, не според света – светът не му влияе. Той действа според свещеното единство, докато агофос действа според себе си, затова рано или късно добрият човек ще бъде разочарован от живота и много лесно даже може да стане лош – биша. Докато узрелият човек нищо не го разочарова, защото живее в таба, живее в Бога, живее в своята зрялост. Агофос – това е приятният, сърдечният човек, човекът, който не познава себе си.

Да бъдеш таба – узрял – това не е въпрос на предопределеност, това не е въпрос на стремеж, нито даже и въпрос на чистота. Това е въпрос на подход, въпрос на избор. Да избереш тази нагласа, това е достатъчно. Избереш ли тази нагласа, този подход, ти все повече навлизаш в таба. Това е човекът, който е избрал и посял в себе си рехем – арамейската дума за любов. Любовта прави в човека този избор, тази нагласа. Самата любов е винаги нагласа за свещеното единство. Ако тя е обич, тя е нагласа за общественото мнение и за хората. В тази нагласа човекът пропада, защото общественото мнение и светът нищо не струват пред мнението на Истината и на Бога, пред мнението на принципа. Тази нагласа – става въпрос за чистия подход – е привлякла в себе си за постоянно Божественото присъствие. Така този човек е придобил една вътрешна реалност, която добрият човек я няма, защото рехем, или истинската любов, е насочена само към Бога, само към реалността.

Добрият човек знае, че има нещо хубаво в доброто, но той не е съзнателен, защото неговият опит е човешки, ограничен, защото той не е посял рехем, любовта в себе си. Докато таба, или узрелият човек, е посял и той става все по-съзнателен. Ето защо добрият човек не се одухотворява. Реално в дълбините той не се одухотворява, липсва му същественото, от което идва одухотворяването – това е любовта, това е реалността. Докато таба, узрелият човек, действа с реалността в себе си. Той действа с любовта в себе си, със своето духовно начало и затова той е наречен таба – „узрялото дърво дава узрели плодове“.

ИСТОРИЯ НА ВЕЧНОСТТА

продължение

(лекция 9)

Второто същество – Луцифер – е съставено от светлина и вечност. Както казах и преди, това означавало, че ако то не избере цялостно Първото същество, то ще се преобрази – светлината му ще стане тъмнина, а вечността му ще стане време. А тъмнината означава желание, времето означава ограничение. Когато светлината на Второто същество не е избрала Бога, тази светлина е изпуснала нещо в пътя си към своя произход и вместо да засияе в любовта, тя е тръгнала по пътя на желанието; желанието – коренът на всяко зло. Така вместо любов се явило желание, желанието опетнило любовта.

В светлината има недостиг на Първото същество, недостиг на любов, който може да бъде запълнен само от тайната на Първото същество. Светлината е нямала право на желание – имала е избор, но нямала право – тя трябвало да избере Първото същество. Светлината е трябвало да стане любов, защото само Бог има право на желания. Само нашата висша душа има право на желания. Защо? Защото висшата душа има желанията на Бога. При това положение щяха да се раждат богове, т.нар. чисти сияния, девствени, първични духове, а не астрални същества и демони.

Когато Второто същество не е избрало Първото, то се е отказало от светлината си, то се е отказало от развитието си; влязло в желанията, влязло в застоя, то е започнало да желае. Така Второто същество пропаднало, защото погубило собствената си духовност. То се самоотделило от светлината си, която му е била дадена, за да търси и утвърждава в себе си Първото същество, т.е. Бог. И затова впоследствие светлината се отделила от него и Великата Любов била наранена от желание, неузряло желание.

На светлината и вечността липсва нещо и за да не пропаднат, те е трябвало да съхранят Първото същество в себе си, защото, както казах, в светлината е имало недостиг на нещо абсолютно, нещо, което идва от Бога, нещо, което идва от Бездната – недостиг на сияние, а във вечността е имало недостиг на безпределност. Вечността е също ограничена, тя е едно излъчване на Бога, но дълбоко навътре има нещо повече и това е безпределност. Тези двете са недостиг на качества, които се съдържат само в Първото същество и в Бездната, в Неговата тайна. Оттук започва падението и впоследствие от това падение се стига до връзката на много същества с Второто същество. Тази връзка на падналите същества с Второто същество по-късно щяла да бъде наречена съдба. А падналите същества – Адам и Ева – щели да бъдат наречени вместо същества хора и човеци. Думата човек произлиза от чо и век – значи животът толкова се е скъсил, че се движи около един век вместо вечност, вместо безпределност.

Стигнало се е до голямо ограничение, защото Адам и Ева пожелали Второто същество, т.е. нисшия гносис, нисшето откровение, откровението за доброто и злото и сега го изучават вместо Висшия гносис, който е откровение за Любовта. Именно чрез нисшия гносис те изгубили своята мъдрост. Така Адам и Ева пропаднали от божествените чувства в астрални чувства, те били преобразени от силата на Истината. После от астралните чувства те са придобили разсъдък – друго падение – докато чрез божествените чувства те са имали разум. Този разум е можело да стане постоянно свещен, ако са били направили правилния избор.

На земята има древна, невидима война след падението на Второто същество, чиято цел е Адам да изгуби своите божествени чувства. Това е война вътрешна, тя е между същност и личност. Второто същество иска човек да стане личност, а разумният човек трябва да стане същност, същество.

Първото същество е ДУХ, Второто същество е УМ и затова Второто същество не може да познае Духа, защото Духът е винаги отвъд. Само Духът може да познае Духа. Духът е същност.

Валентин казва: Ние трябва да надраснем падналата духовност, наречена умът, и да се върнем в Първото същество, защото най-великите истини слизат само от гласа на Първото същество и на Бездната.

След падението си от светлината и вечността Второто същество е станало и още нещо – страст. Тя е главният породител на материята, т.нар. гъсто вещество. Страстта е главният породител на материята, на оковаването на човека в тяло. Чрез страстта Второто същество поражда психика, психизъм и одушевена астрална субстанция, докато Третото същество – Христос – поражда пневма – т.е. чиста, духовна субстанция, същества.

Целта на Третото същество – Христос – е да отдели висшата душа от робството на страстта, от т.нар. алчно, астрално тяло. За такъв човек, алчен и недоволен, Учителят казва: Цялата вселена да му дадеш, той пак ще е недоволен – понеже е изпуснал същността, най-важното нещо. Ако Христос успее да отстрани астралното тяло и тази страст, тогава в човека ще остане Любовта, а от нея ще се раждат само богове, което е било целта – богове и божествени същности. И затова е наказано Второто същество и впоследствие и Адам, защото Адам е посегнал на нещо, което е принадлежало само на зрелостта, само на Бога и на боговете. Адам е посегнал на нещо съкровено, което е принадлежало само на Любовта, а не на желанието, защото Любовта работи във високото поле на Първото същество.

Зохар казва, че първият Адам, който никога не е падал, т.е. който никога не е допуснал желание, е наречен праобразът. Този, който никога не е падал, той е абсолютен андрогин, той е останал в първичната си субстанция, в първичната си цялост. Кабала я нарича образът на храма. Този първичен Адам е надарен с тайна мъдрост, на другия Адам тя е била отнета.

Първото същество, казва Василид, е нашата абсолютна родина, но засега тази родина е временно изгубена. Но Първото същество е създало енергията и е внесло в енергията седем врати, седем чакри, седем печата, които са пътят към абсолютната родина. Седмата врата, сахасрара чакра, е завръщането в Първото същество, завръщането в сиянието, завръщането в най-древното сияние, докато петата чакра е чакрата на Христос, чакрата на чистото слово, там е скрит Христос. Седмата врата символизира т.нар. заключена тишина и наистина който преживее тази заключена тишина, това сияние, той не може да говори, защото Първото същество не може да се обясни, понеже е част от тайната на Бездната.

В шестата врата е тайната на самия човек. Тук е неговият възход и неговият избор. А в четвъртата чакра, четвъртата врата, се решава въпросът за любовта: дали ще имаш любов към Първото същество, т.е. дали ще имаш развитие, или ще се лишиш от своята дълбочина. В тази чакра се решава дали ще вървиш нагоре и навътре, или ще изгубиш дълбочината си, която е необходима, за да те ръководи от само себе си.

Второто същество не знае дори, че тишината е виждаща. Сама по себе си тишината е виждаща, но тя не разговаря с Второто същество. Тишината не разговаря със смъртните – тези, които са опетнили любовта.

Човекът се намира между Първото и Второто същество, но ако светлината на човека избере любовта, тогава човекът се насочва към Първото същество, което ще го осияе и затова именно целта на Второто същество е да отнеме светлината на човека и неговите божествени чувства. Затова Учителят казва: Люби Бога повече от себе си – защото истинската любов към Първото същество отстранява Второто същество на вътрешен план, отстранява Второто същество в твоята вътрешна реалност.

Но засега човекът има един голям проблем: той не може да понесе своята дълбочина. Защо? Защото в тази дълбочина се е вмъкнала тъмнината на Второто същество и затова на човека му е много трудно да се завърне в Първото същество. Защото човекът трябва да премине през собствената си дълбочина, наречена карма, наречена още тъмнина. Всичката тази тъмнина е посята в човека. Човекът трябва да я срещне лице в лице, но понеже не е безупречен, понеже няма особена любов към Истината, той не може да премине през собствената си дълбочина, за да оцелее.

Човекът е създал този мрак в собствената си дълбочина и това е създадено още от древността, но рано или късно всеки човек трябва да мине през своята собствена дълбочина, през личната сатанинска дълбочина. Понеже е направил много договори, сега той трябва да ги преживее и да ги издържи. И след като мине, той може да влезе в другата си дълбочина, която отначало му е била дадена – дълбочината на Любовта, дълбочината на реалността, дълбочината на Първото същество в него, т.е. на Бог в себе си.

КИТАЙСКИЯТ ГНОСИС

(трета идея за размишление)

Това е една от тайните книги, „Книга на отворените небеса“. Ще разгледаме тук какво казва Великият учител, някога наричан Лао Тун, впоследствие Лао Дзъ:

Преди хаоса, преди вечния мрак е имало нещо велико, нещо неоформено, нещо странно, нещо мистериозно. То е пустота бездънна. Тук именно е живеело ДАО. Това мистериозно ДАО е било Велико Съкровено, Велика Пълнота. Мисли и размишления не му подхождали, прекалено е било извисено и дълбоко, за да се обременява от мисли и размишления. Такова е било Великото Първично. Тази мистериозна Бездънност е безвечна, неуловима, странно движеща се навсякъде, неизтощима. Не знам накъде се движи – това нарекох ДАО. Разстила се навсякъде, лее се във всички посоки. – Това е условно казано, защото тогава е нямало светове, нямало е дори и посоки. – Тази мистерия е ДАО, тя е безпределна и чудно подвижна, всякога се движи с лекота – т.е. тя няма тегло. По друг начин казано, истинската Любов няма тегло; желанието има тегло, даже някои желания на хората са толкова тежки, че знам случаи – някой скача от втория етаж и умира, друг скача от седмия етаж и нищо му няма. Това са различни падания, това зависи от психизма на човека. Който има тежки желания, пада тежко; който има леки желания, има случай на паднал от седмия етаж – почти нищо му няма, а както казах – от втория етаж и заминава в другия свят, защото падането е тежко, психично, то е ментално.

Когато тази мистерия стигне до края на безпределността, отново се връща. Никога не узнавам къде ходи и къде се връща. ДАО не е създадено, затова е неуловимо. ДАО е самопородено. – Значи не е създадено, вечно е съществувало като идея – ДАО е самопородено. – Понеже е безпределно, ДАО е неизговоримо, не можеш да го изговориш, защото То прилича на несъществуващо. Така открих, че и аз съм несъществуващ. – Знаете, учените много спорят дали Лао Дзъ е съществувал. И после той казва: Аз никога не съществувам. – Той е избрал пълнотата, просто пълнотата.

Странно – казва Лао Дзъ – е всичко около мен и в мен. Не зная аз ли възприемам ДАО или ДАО възприема мене; аз ли възприемам Истината или Истината възприема мене. Но аз знам, че възприемам само безпределното.

ДАО все пътува и все се връща в първичното си състояние. То е състояние на сияние. Изглежда ДАО няма друго състояние. Ако ДАО имаше друго състояние, щеше да ми каже, понеже сме приятели. Но нищо не ми е казало, даже не ми е казало откъде иде тази необятност вътре в мен. ДАО нищо не ми казва, може би защото сме приятели.

Всичко е родено от това странно Същество, което Го няма. То всякога отсъства. Ето защо и аз отсъствам. Аз не присъствам. – Такова е първичното състояние – неприсъствие, т.е. пълнота. Ако присъстваш, пречиш на Бога в себе си. – Това велико Отсъствие не иска да се проявява. Реших и аз да бъда като Него – непроявен. Това е неуловимото състояние. Когато срещнах ДАО, видях, че То ми отстъпва. Така разбрах, че ДАО съществува – щом ми отстъпва, значи съществува, има Го. Ето защо аз не Го виждам, защото Го има. Понеже Го има, не Го виждам. Но То сигурно ме вижда. Реших да се крия от ДАО и аз също да му отстъпвам. Взаимно си отстъпваме – така станахме приятели. Между нас се роди вечна отстъпчивост. Щом Му отстъпвам, ДАО съществува в мен.

ДАО съществува в мен като отсъствие и това ме радва много. Ето откъде идва радостта ми необяснима.

Това беше част от великия китайски гносис, друг път ще говорим за него.

АУМЪ

4 юли 2006 г.

Упанишадите

(лекция 10)

Талмуда

(първа идея за размишление)

Толтеките

(лекция 11)

Четвъртият враг на толтеките: смъртта и старостта

(втора идея за размишление)

История на вечността

(лекция 12)

Чудният Настрадин Ходжа

(трета идея за размишление)

УПАНИШАДИТЕ

(лекция 10)

Упанишадите, т.е. древната индийска мъдрост. Те казват:

Най-голямото добро е себепознанието. Всички същества са създадени от неразрушим Брахман, неразрушим Дух и всички в Него се завръщат.

Брахман е безтелесен в тялото, Брахман е стабилен в нестабилното. Без Брахман, т.е. без Духа, човек живее като една добре обучена маймуна.

Упанишадите казват: Древното време е било вечно и свещено, свръхчовешко, отвъдисторическо. Тогава човекът е живеел в Брахман.

Словото е мистично дихание на Брахман. Яджнавалкия казва: Очите на Брахман са пусти, т.е. мъдри. Ще обясним: Очите на Брахман са пусти, истинските очи са пусти, т.е. не са от този свят, необвързани, мъдри. И обяснява: Очите на Брахман не гледат с вниманието, а с чистото съзнание. Обикновените очи виждат всичко пред себе си, но това, което е зад тях, не виждат: зад тях е Брахман. Ето защо човек затваря очите си, изключва света, който умът му е вкарал в него, за да види това, което е скрито зад света и зад самия него. Но, казва Яджнавалкия, без чисто съзнание все едно е дали очите са затворени или отворени – човекът е сляп.

Външните очи са на място, ако ги направиш слуги на Брахман, на Духа. Иначе външните очи са капани, капаните на ума. С тях умът събира света и го вкарва вътре в човека. Така той разваля човека и обърква живота му, внася в него безпорядък. Но когато Брахман гледа с очите, това е положението, когато в човека няма желания. Когато човек няма желания, когато има само една велика Любов, Брахман гледа. Тогава Брахман вижда безпределно и води човека към себепознание. Това означава, че докато имаш желания, очите ти не виждат, желанията ограбват виждането, желанията ограбват човека. Желанията носят със себе си света. Ето защо мъдрият не дава на ума да гледа чрез ума, т.е. чрез желанията. Той гледа чрез Брахман.

Очите са само два прозореца. Брахман е този, който стои зад тях и който гледа. Например ако аз стоя зад прозорците на един висок хотел и гледам морето, нима прозорците виждат морето? Прозорците не гледат, те са си прозорци, а твоят Дух е, който е гледал и наблюдавал. И така очите са инструменти. Същественото е кой гледа зад тях. Ако гледа умът, ти постепенно погубваш себе си; ако гледа Брахман, ако гледа чистият Дух, ти вървиш към себепознание. Същественото е кой гледа.

Яджнавалкия казва: Смъртта е възхитително явление, защото човек става неопределим като Брахман. Всичко съществува в Брахман, Той е опората на реалността. Дори самата реалност се нуждае от опора, именно Брахман е опората.

Хлябът, казват Упанишадите, е недостатъчен. Но ако хлябът е сатия, т.е. ако хлябът е Истината или Истинността, тогава ти ще бъдеш наистина оживотворен. Този, който се придържа към сатия, той наподобява огън. Този, който лъже, отслабва в Духа, отслабва в Брахман и изгубва своята духовност.

Който се придържа към сатия, към Истината, превъзмогва страданията; който не се придържа към Истината, той не може да понесе тежкото в страданията.

Най-старата традиция в древна Индия е да се говори само Истината – това е метод, върховен метод, върховна практика – да се говори само Истината. Истината, казват Упанишадите, е най-висшата добродетел.

Брахман е господар на вселената, Брахман е и вътрешният управител. Брахман е този, който управлява всяко същество отвътре.

Храната не е просто храна, тя е Брахман. Брахман ти дава Себе Си, за да се развиваш по пътя към Него.

Упанишадите казват: Брахман не е религия, нито е религиозен, нито е наука, нито е учен, нито е личност. Брахман е особено качество – Той е дълбочина и безмълвие, и безпределност. Раждането не е раждане, смъртта не е смърт. Всичко се движи от енергията на Брахман. Не съществуват нито смъртта, нито безсмъртието – съществува само Брахман. Смърт и безсмъртие са граници. Който е познал Брахман, е преодолял границите.

Какво е Брахман? Брахман е чисто състояние на съзнанието, в Него няма материя. В човека има желания, в Брахман има безпределност.

ТАЛМУДА

(първа идея за размишление)

Древно еврейско учение. Талмуда казва:

Който е проживял четиридесет дена без тревоги, той вече е удостоен със земния рай. Знаете, тревоженето е от ума. Накрая ще завършим с Настрадин, ще видите, при всички условия той никога не се тревожи, тревоженето е забранено – той живее в Духа.

Талмуда казва: Много дава този, който дава малко, но с радостно изражение на лицето.

Всичко е в ръцете на Всевишния, освен страха пред Всевишния.

Този, който с висок глас чете молитвата в надежда, че тя ще бъде чута по-добре, той е маловерец. Бог не се нуждае от висок глас, а от искреност и от тишина.

Чудесата, казва Талмуда, никога не могат да се смятат за доказателства. Наистина няма нужда от чудеса. Има само едно чудо – истинският живот, всичко друго е отвъд, извън, то не е необходимо.

Този, с когото се случва чудо, той самият нищо не знае за това, такъв е законът на Талмуда.

Талмуда казва: От двама спорещи човека кой е прав? Прав е този, който замълчава първи.

Талмуда казва следното: Когато човек изпие една чаша вино, е скромен като овца. Когато изпие две чаши вино, става храбър като лъв. И лъвът казва: Кой е подобен на мене? Когато изпие три чаши вино, става подобен на маймуна – говори каквото му хрумне. Когато изпие четири чаши вино, става свиня и ляга в калта.

Защо човекът е сътворен в шестия ден? Талмудитските мъдреци казват: Защото ако човек се възгордее, може да му се възрази и да му бъде казано: И комарът е създаден по-рано от тебе.

Оградата на мъдростта е мълчанието. Талмуда казва още: Когато нещо трябва да се открадне, крадецът е изпълнителят на закона.

Талмуда казва: Изпълнявай Божията воля като своя, тогава Бог ще изпълнява твоята воля като Своя. Сега се сетих за още една мъдрост от Талмуда, преди ви бях казал нещо за стомната: Ако стомната падне върху камъка, горко на стомната; ако камъкът падне върху стомната, горко на стомната. Винаги горко на стомната.

ТОЛТЕКИТЕ

(лекция 11)

Истинското ядро на толтекското знание е умението да управляваш съзнанието. Пътят на толтеките е освобождение на съзнанието от неговите собствени капани, т.е. от неговите неразбирания.

Толтеките казват: Който очаква да бъде спасен, той се лишава от Истината в себе си, а Истината в тебе е твоят спасител.

Толтеките казват: Ние не сме тела, ние не сме форми, ние не сме хора. Ние сме древни същества.

Толтеките забелязали, че безупречността изпълва взора с чест и достойнство, а достойният взор е стражът на портала в отвъдния свят, докато очите на човека, който не действа безупречно, се движат в света и общуват със сенките на нещата.

Толтеките забелязали, че безупречността води до правилна връзка и с този свят, и с другия свят, и с Орела. Това подготвяло човека за правилното преобразяване, което се осъществява накрая от самата Истина, т.е. Орелът дарявал Истината на безупречността. Така Орелът отварял взора на толтека за невидимия свят. Наистина истинският човек живее повече в невидимия свят, повече наблюдава невидимото, отколкото външните неща.

Толтеките забелязали още, че безупречността давала умението да се постига скрития смисъл на нещата. Толтеките казват, че който вярва, че придобиването на силата е най-важното нещо, той е на погрешен път, защото най-важното нещо е правилно управление на силата. Падналите използват силата си за лична изгода, докато осъзнатите превръщат силата си в свой съюзник. Силата е само едно необходимо средство, чрез което да усилваш живота на другите. Силата освен това е дадена, за да изпълниш живота си със смисъл.

Толтеките казват, че който е погълнат от външната окръжаваща среда, той изгубва своята истинска същност. Човек не трябва да е погълнат, а да прониква в тази среда, без тя да го поглъща, защото ако окръжаващата среда поглъща човека, той започва да губи своята свобода.

Толтеките казват: Силата идва от възприятието, а възприятието зависи от нашата концентрирана гледна точка. Същото казва и Учителят: Ако вярваш, че Бог е до тебе, Той е до тебе; ако вярваш, че Той е в тебе, Той е в тебе.

Всички действия на воина са стратегии. Всяка истинска стратегия е свързана с недеяние, т.е. чистото изкуство на т.нар. сталкинг. Това изкуство на сталкинга представлява тайно деяние на сърцето, т.е. тайно учение, или дълбоко скрито благородство, което никой не вижда, освен осъзнатия толтек и Орела. В това дълбоко благородство се решава животът на душата и на Духа.

Изкуството на сталкинга е всъщност изкуство на най-дълбоко проникване и най-дълбокото изследване на себе си.

Толтеките казват, че който очаква да бъде научен, той изпуска същността. Надеждата, че ще те научат за воин, е много вредна, защото само който се стреми в безупречност, ще добие истинското обучение, което става отвътре. Ето защо това, което прави Нагуалът, т.е. един толтекски Учител с един нов ученик, е: да го лиши от увереността, че Нагуалът ще направи всичко за него, защото целта е ученикът да стане независим човек. Нагуалът прави така, че ученикът да не му вярва много, за да усили увереността му в самия него.

Толтеките учат своите ученици така, че в изпитанията сами да извлекат даровете на силата. Значи те сами трябва да изтръгнат от тежкото изпитание, от тежкото страдание просветление, сила, светлина, сияние и т.н. Учителят го казва по друг начин: В най-тежките изпитания те изоставят и близки, и всички, включително и самият Бог. Сам Бог те изоставя, за да може да се роди Бог отвътре и да станеш завинаги независим и свободен. Той те оставя, защото Той ти е дал вродена сила в душата и в Духа, които могат да победят всякакво изпитание. И ако ти си мобилизиран, ще устоиш, а после Духът само ще те благослови и ще те допълва. Но издържането на изпитанието, това е твоя воля, твоя мобилизация, твоя идея. Така, когато учениците издържат сами, те надаряват себе си с голямото преображение, иначе щяха да бъдат лишени.

Според толтеките грях е, когато човек вярва, че се явява жертва на обстоятелствата на света, защото човекът превъзхожда света, звездната скала и вселената. Звездната скала – така те наричат зодиака. Същественото, според толтеките, е големият устрем към познанието на Истината. Защо? Защото тогава воинът сгъстява в себе си мистичните знания на драконите, истинските знания – не тези, които идват от ума, а тези, които идват от Духа.

Толтеките казват: Всичко във вас е сила, даже и злото във вас е част от силата. То не трябва да се изхвърля, а да се преобрази. Според толтеките тайната на живота може да се постигне само с едно нещо – само със силата на едно единствено намерение.

Разликата между хората е разлика във възприятието, а нашето възприятие е тайната на нашия живот. Това възприятие се определя от намерението. Ето защо човек трябва да проучва своите възприятия. Какво е възприятието? Възприятието е способност да разбираш нещата или да не ги разбираш; да страдаш или при същото страдание с лекота да преодоляваш и да тържествуваш – всичко зависи от възприятието; да се проваляш или да откриваш неизразимото в нещата; да живееш мъдро или да живееш изкривено – всичко това се определя от това, как възприемаш нещата, т.е. от тайната на възприятието.

Ако възприятието е всеобхватно, то може да възприеме огромната сила на Орела, то може да възприеме огромната сила на Духа. Който може да възприеме всеобхватното, той възприема и неговата сила – така е устроен пътят на свободата. А мъдрата сила се придобива чрез всеобхватност. Това качество ние го наричаме Любов, толтеките го наричат всеобхватност, което е едно и също.

Ако човек няма Любовта, тази всеобхватност се изгубва. Тогава силата на човека става двойствена, става чаровна и става саморазрушителна. Значи силата се превръща в двойственост, чаровност и саморазрушение. Според толтеките склонността към саморазрушение е пълна глупост, защото тази склонност е свързана със стария свят, наречен митоте, т.е. хаос. Това са тези хора, които са се отказали от развитие. Те разрушават, защото са се отказали от развитие.

Толтеките казват, че ако съумееш да задвижиш намерението, то ще доведе до различаване и затова те казват: Действията на човека образуват тайната на неговия живот. Става въпрос за безупречните действия, изхождащи от намеренията, най-основното от които е отдаването на истинолюбието, на Истината. Такъв човек образува в себе си тайната на своя живот.

И казват още толтеките: Силата е сила, когато се превърне в свобода и очарование от живота.

ЧЕТВЪРТИЯТ ВРАГ НА ТОЛТЕКИТЕ – СМЪРТТА И СТАРОСТТА

(втора идея за размишление)

Чрез безупречността толтеките открили, че Орелът им дава илнамики – това е толтекска дума, означава способността за търсене навътре, спомняне на вътрешното. Това е способност да търсиш правилно себе си – не по законите на ума, а по друг закон. И не само да търсиш, а Орелът им давал т.нар. намики – означава да намериш. Оттам произлиза и думата намерение, тя е много дълбока дума, преди време обяснявах. Тя се различава от желанието. Желанието е психическо пиянство: колкото повече желаеш, толкова повече изгубваш. А думата намерение означава просто да намериш, да намериш себе си и да познаеш себе си.

Така толтеките открили, че смъртта е създадена, за да направиш скок в себе си, т.е. да я прескочиш. Те разбрали, че да преминеш правилно през смъртта, значи да оживееш, защото да преодолееш смъртта, означава да преодолееш тескатлипока, т.е. голямата илюзия. Същото нещо казва и Учителят: Смъртта е най-голямата илюзия, внесена в света. Разбира се, умственият и астралният човек не могат да разберат това, защото те са станали част от илюзията; те трябва да я преживяват по други закони.

Така толтеките осъзнали, че след смъртта те се завръщали в истинския живот и ставали от само себе си миктланматини, което означава познавачи на мястото, познавачи на отвъдното. По вътрешен път познавали много лесно отвъдното, ставали познавачи на мястото. По-късно те разбрали, че завръщането в собствения им дух е завръщане в тамоанчан, тяхна дума, означава дома, от който изхождаме, мистичното място, т.е. произхода на толтеките, или еекатл, т.е. чистия Дух. Така толтеките постепенно открили, че смъртта е особено благо. Те открили, че тя не присъства в Духа. Тя присъствала само в тескатлипока, т.е. тя присъствала само в света на илюзията.

За толтеките айекйотл, т.е. грехът, или на техния език преведено – неправилното – означавало само, че животът е станал по-мъртъв. За тях това е грях, когато животът на човека е станал по-мъртъв, по-изкривен, а слабостите били просто мрежите на смъртта. Така толтеките открили, че смъртта е погрешно намерение на човека, погрешен избор. Това е този човек, който се е отказал от безупречността, т.е. той същевременно се е отказал и от Истината. А този, който се е отказал от Истината, толтеките казват – смъртта, или мрежата на илюзията, го улавя.

Така толтеките осъзнали, че след отказването от Истината човекът придобивал тяло на илюзията. Това наше външно тяло е тяло на илюзията – тяло, което изчезва, което се явява, не може да бъде реално. Въобще всичко, което изчезва, не може да бъде реално. Те разбрали, че смъртта действа в нас, защото нямаме Истината. Но ако изберем Истината, тогава тя ще отстрани смъртта и нейната илюзия. Човек ще се завръща естествено в своя дух, той няма да има страх от смъртта. Това означавало, че смъртта е свързана само с човешкото естество, не с духовното естество, не с Духа му, не с висшата му Душа, а само със земното мислене, с неговата илюзия. Ето защо безупречността – старанието, стремежът в безупречност – е толкова важна, защото тя прескачала пределите на човешкото естество. Това става, разбира се, постепенно, но така безупречността прескача пределите на човешкото естество, т.е. на смъртта.

Толтеките разбрали, че безупречността е натрупване на сила, която преодолява естествено четвъртия враг, т.е. смъртта, илюзията. Те разбрали, че силата на безупречността извеждала Духа от тялото по правилния начин. Така толтеките открили, че чрез безупречността те ставали невидими за смъртта, т.е. тя, смъртта, можела да улови само илюзорното тяло, само видимото, но Духът ставал свободна птица, както си е бил в първичното състояние. Така толтеките разбрали, че се освобождават от смъртта, като влизат в друго енергийно състояние, наречено безсмъртие, или още по-правилно – свобода.

Оказало се, че самото физическо тяло било прекъсната енергия. Умът бил прекъсната енергия и затова хората били смъртни. Затова физическото тяло се нуждае от дишане, храна, плодове, положителни мисли, молитви, защото е прекъсната енергия. То трябва да се подхранва, за да може да се завърне в Духа, където е непрекъснатата енергия. И затова, понеже хората имали прекъсната енергия, били смъртни, докато чистият Дух – еекатл – бил непрекъсната енергия, вечен източник. Затова който познае своя Дух, собствения си Дух, влизал в непрекъснатата енергия. При смъртта само си отдъхва, почива си за малко и отново тръгва на работа. Например и Учителят казва: В другия свят няма почивка, в смисъл Духът там постоянно работи. Когато иска да си почине, само за малко се отпуска, т.е. спира да мисли – това е неговата почивка – докато в този свят човекът трябва да спи, за да възстановява притока.

Тази непрекъсната енергия е наречена безсмъртие или завръщането в Орела.

ИСТОРИЯ НА ВЕЧНОСТТА

(лекция 12)

Един продължителен цикъл, както разбрахте, ще продължи години.

Гносисът, т.е. Откровението, е универсалният ключ за познаване на човека, вселената и Бога. Гносисът е проникване в неизразимата дълбочина. Значи не казваме разбиране и познаване, а проникване. Той е венецът на духовните усилия, духовните старания.

Второто същество – Луцифер – няма гносис, т.е. няма откровения за него, защото няма Любов, докато Третото същество е подобно на меч. То е такова мощно сияние, че прониква и в мрака, и в тайната на Първото същество, т.е. в Бога, именно чрез пламъка на Любовта. Мощта на този древен пламък, който по-късно бил наречен Любов, е незрима и мълниеносна. Даосите имат една книга „Мълния в сърцето“ – точно така идва истинското знание в човека – чрез мълниеносната Любов. Това става толкова мълниеносно, че просто се сливаш и схващаш.

Мракът не може да улови този древен пламък и тази мълниеносност. Мракът не може да я обхване, тъй като Любовта превъзхожда древния мрак. Тя е древен пламък преди хаоса.

Откъде идва тази прадревна сила на този пламък, наречен по-късно, както казах, Любовта? Василид казва: Любовта е упоена от бездънността, от безпределността на Бездната, оттам идва нейната сила. Любовта е силата на най-древното праединство, тоталното единство. Силата на този прадревен пламък на Любовта е жива сила и опасна за тия, които са се отрекли в миналото от Истината, т.е. за тия, които са се свързали с Второто същество.

Арамейската дума за Любов е хаб. Има две думи, едната е тази, ще разгледаме накратко какво влага този древен език в тази дума. Думата хаб означава способност, която събужда вечността и безпределността в човека, това означава Любов. Думата хаб вижда вечното и безпределното, защото самата Любов е окото на съзнанието. Да избереш хаб, т.е. Любовта в живота, означава на арамейски език да избереш централния Огън във вселената и да се учиш от него, т.е. самата Любов да стане твой учител; не земни училища, не университети, не човешки учители, т.е. самата Любов, самият Учител да те учи. Хаб в арамейския още означава да си служиш със същността. Освен това казва се, че хаб премахва смъртта от нас. Тя премахва мъртвата енергия, мъртвите отношения, защото тя идва от много дълбоко и древно място.

Няма по-лошо нещо за една душа от това, да няма хаб, т.е. да няма Любов, да не може да люби. Защо? Защото ако една душа не може да люби, тя не може да образува Бог в себе си. Който наистина има хаб в себе си, той превръща енергията на злото в един истински живот; той трансформира, той преобразява енергията на злото в себе си, превръща го чрез преобразяване в един истински живот. Той превръща агонията във възкресение – това е Любов.

Отказвайки се от Първото същество – Бог, Второто същество Луцифер е загубило най-важната си способност – възприемането. То е започнало да не може да възприема Любовта. Именно това невъзприемане е първичното грехопадение, основното падение – неспособността да възприемаш Любовта. И всички, които нямат тази способност за възприемане, за тях Първото същество Бог изглежда скрито и несъществуващо. Учителят казва: В тежките условия на живота си трябва да се бориш не за освобождението си (забележете), а за придобиването на Любовта, защото в нея е освобождението. Иначе освобождението ще се превърне в ново робство.

Третото същество Христос е показало какво трябва да бъде отношението към Първото същество – Бога, а то е именно Любов. Докато Второто същество е липса на Любов и това е неговата трагедия. И всички, които са свързани с него, е и тяхна трагедия – липса на възприемане на тази божествена Любов. И понеже Второто същество нямало такава способност, то е станало време, то се е превърнало във време, а думата време означава ограничение, т.е. Второто същество е изгубило своята вечност, изгубило е свободата си. И затова всеки човек, който е свързан с времето, трябва да изпълни един основен дълг: да познае себе си. Да се стреми към това, така да търси, докато намери, т.е. да познае себе си. Само така ще се освободи от времето и ще се върне обратно в свободата, наречена вечност, и в още по-висшата свобода, наречена безпределност.

Умът е времето, духът е вечността, Бездната е безпределността. Който е познал себе си, се състои от вечност, а не от време. Тази идея в Библията е изразена така: Истината ще ви направи свободни, т.е. това, на което най-много наблягат толтеките – Истината и безупречността.

Себепознанието е чисто, искрено и вътрешно изследване на себе си. То е осъществяване на истинността в себе си, завръщане в истинността, докато непознаването на себе си се превръща в бедствие. Който не познава себе си, става жертва на други същества. Себепознанието е освобождение от Дървото за познаване на доброто и злото, т.е. Дървото на всички илюзии.

Гносисът казва: Култура без любов към Първото същество е опасна болест и тази болест именно е наречена Дървото за познанието на доброто и злото. Това са знаещите хора, учените хора, политици и всички знаещи хора – ако те имат някаква любов, тя е „полу“, а когато едно нещо е „полу“, въпросът е свършен.

Първото същество символизира висшите светове, т.е. висшите съзнания. Второто същество символизира всички паднали светове, паднали съзнания. Третото същество символизира всички завръщащи се съзнания, завръщащи се в своя произход, в своето начало.

Гносисът казва: Спасява се плерома, т.е. спасява се чистото съзнание, спасява се цялостното, духовното, а не психичното, не менталното или чувственото, т.е. астралното битие.

Луцифер е отпаднал от Първото същество, от Божествената плерома, т.е. от Божествената пълнота не защото е зло същество, а защото е ограничено – има разлика. Низшето е чувствено битие, а висшето е чисто духовно битие.

Любовта на Първото същество идва към човека по много странен начин – без образ, но чрез определени лица. Любовта на Първото същество към човека никога не е била двойствена, тя е всякога абсолютно неизменна. Но ако човек е свързан с Второто същество, тогава той може да бъде заблуден. Ето защо докато човек не срещне Първото същество, животът му никога няма да бъде напълно осмислен. Затова стремежът към Истината и към това същество е много важен, докато се стигне до среща. В тази среща вече човек ще наблюдава правилно любовта към себе си и своята любов към другите.

Човекът, дори и да е заобиколен от много хора и приятели, които го обичат, той не може да осмисли живота си, ако не е цялостно отдаден на Първото същество. Все едно е колко хора и колко приятели го обичат, все едно е колко хора му помагат. Тази велика и древна Любов няма име, няма форма, тя не е някой човек, няма начало, няма край – тя е безпределна и тя ни задължава да вървим отвъд формите и времето. Тя е тайна на безпределността. Самите богове са изумени от нея. Те продължават да я проучват и да благоговеят пред тази тайна, чиято една част е изтекла в Първото същество, но другата ѝ част е скрита в Бездната.

Истинската Любов, това е способност да разбереш тайната на вечността и после, от вечността нататък, да разбереш тайната на безпределността. Тук, в тази безпределност, живеят боговете. Те живеят в плерома – пълнота и безмълвие. Няма нужда от думи, няма нужда от слово, няма нужда от езици – пълнота и безмълвие, преизпълнени от мистичната тайна на Първото същество и на Бездната.

ЧУДНИЯТ НАСТРАДИН ХОДЖА

(трета идея за размишление)

Един от тези, които са се научили да живеят в духа. Той е напълно реално същество, живял, раждал се, съществувал, не е нещо измислено. Но това е друг въпрос, ако трябва някой път ще говорим за неговия живот. Но сега ще кажем какво той казва.

Жена му казва: Ходжа, Настрадин, ти не ме обичаш вече както преди. В самото начало много ме обичаше и много ме ухажваше. Настрадин казва: Жено, сега съм вече в реалността. Преди, онова време, то беше кампания, трябваше да спечеля изборите. – Забележете, той показва как действа светът. Такъв майтап си прави със света, че много хора не могат да разберат що за човек е. Това е човек, който е стар суфи, от много животи, всякога е живеел в духа и много му е лесно да се представя за глупак, обаче той е всъщност мъдрец.

Втората случка: Настрадин отишъл при своя лекар и много кашлял. Лекарят му казва: Настрадин, много кашляш! Настрадин му казал: Аз практикувам постоянно кашляне, за да уморя кашлицата. До вечерта ще я уморя, а после аз ще си отдъхна, а тя да му мисли. – Забележете, винаги подходът му е жизнен, освободен.

Отива при един лекар, лекарят го преглежда и му казва: Настрадин, все пак здрав си, но белият ти дроб е зле. Но аз не се безпокоя за белия ти дроб. Настрадин му казва: Много естествено, ако тебе те болеше белия дроб и аз нямаше да се безпокоя.

Другата случка: Един еврейски мистик умирал. Хората много обичали този мистик, не искали да умре. Настрадин също бил там. Толкова го обичали, че Господ слязъл и им направил предложение: Щом искате този мистик да живее, дайте му от себе си години да живее. Един евреин казал: Давам му един час (знаете, евреите са скъперници); друг казал два месеца, една година. Накрая питат Настрадин: – Даваш ли? – Давам четиридесет години. – Чакай, много даваш. – Настрадин казал: Чакайте да уточня: давам четиридесет години от живота на жена си. – Както виждате щедър.

Друга случка: Настрадин останал без работа. На един кораб имало вакантно място. Видял обявата, писал и го приели. Офицерите и капитанът се събрали, ще му задават въпроси как ще постъпи, ако има буря в морето. Капитанът го пита: Ако морето бушува, ако има вълни, какво ще направиш? Настрадин казва: Няма проблеми, ще пусна котва. Втори въпрос на капитана: Ако дойдат много големи вълни, какво ще направиш? – Няма проблеми, ще пусна по-голяма котва. Трети въпрос на капитана: Настрадин, ако дойде тайфун, всичко е безнадеждно, да предположим, че вече всичко е свършило, няма никаква възможност, какво ще правиш? Настрадин казва: Спокойно, капитане, никакви проблеми, ще спусна най-голямата котва. Тогава капитанът му казва: Откъде ще вземеш тези котви? – Много лесно, капитане! От същото място, откъдето ти ми вадиш ветровете, бурите и тайфуна.

АУМЪ

1 август 2006 г.

Брахман и карма

(лекция 13)

Хатария

(първа идея за размишление)

Толтеките

(лекция 14)

Евангелие от Матея (5:3)

„Блажени нищите духом“
(втора идея за размишление)

История на Вечността

(лекция 15)

Искрата

(трета идея за размишление)

БРАХМАН И КАРМА

(лекция 13)

Духът, Брахман, е нашата вътрешна безпределност, нашето царство, наречено в Библията Царството Божие. Този Дух е отвъд кармата, което означава, според Упанишадите, че карма управлява само нисшата природа на човека.

Карма е закон, създаден от Брахман, а това показва, че не е възможно абсолютно никакво нарушение на този закон. Защо? Защото този закон е абсолютната справедливост – справедливостта, която изтича от Истината. Целта на карма е и цел на тази справедливост: да се поддържа чиста хармония във вселената. Карма не засяга чистия човешки Дух, който е свободна субстанция.

Тази свобода е тайна на Брахман в човека и нищо не може да покори тази свобода. Но постъпките и поведението на човека трябва да са израз на Брахман, т.е. израз на свободата, а не подведени от влиянието на външната среда или обществото. Значи човек, който се съобразява с Истината, не се съобразява с обществото. Той съблюдава само Истината и тя е неговата мярка.

Например може ли карма да се видоизмени? Накратко ще ви отговоря: с много усърдна молитва може да стане промяна. Ще дам един пример: преди много години той се е случил с един да го наречем ясновидец, в известен смисъл ясновидец, понеже си отдал живота да помага на душите и умеел да прозира някои неща. Това е Георги Нанев от Нова Загора навремето. Духът му давал картини; каквото му дадял Духът, той го казвал на хората и все се случвало, просто се сбъдва. Обаче веднъж Духът му дава картина: куршум минава през главата му. Той знае, че тук няма шега и започва усърдна молитва. Знае какво означава и започва усърдна молитва. След време брат му зарежда автомата, излиза куршум от автомата, уж без да иска – законът на карма така работи; куршумът се забива в крака му и след три месеца оздравява. Куршумът е трябвало да мине през главата, но молитвата видоизменя – кармата може да се смекчава. И още повече можеше, ако той беше обещал някакви нива, да се посвети примерно на Истината изцяло. Бог никога няма да го пришпори да бърза, въпросът е той да е искрен. Тогава нямаше да има и куршум в крака, а щеше да има куршум до крака. Но такъв човек е склонен да се променя, тогава кармата се смекчава много.

Брахман е, Който трябва да насочва човека в неговия индивидуален живот, а не окръжаващата среда и разните му влияния. Човечеството и още по-точно човекът е пресечна точка между необходимост и свобода, между материя и Дух. Човекът може да се откаже от лошата си постъпка само чрез свободната си воля. Само чрез свободната си воля, само свободната воля може да освободи човека от присъствието на неговото минало, което се промъква в настоящето. Обикновено миналото се опитва да се промъкне в настоящето. Свободната воля може да го видоизмени.

От всичко, което сега човек мисли и прави, зависи бъдещата му трансформация. Но ако човек не мисли по законите на Брахман, той ще си остане заключен от карма. Звездите нищо не решават – те са само слуги, те са само последствия. Решаващото е свободната воля на човека, която може да проникне в неговото собствено минало, и то тука, в настоящето.

Карма е просто огледалото на човека. Тя казва: Огледай се, ти си плод на своите минали продължителни мисли, желания и действия. Карма ти дава възможност да видиш собствения си образ, нивото си, пътя си и да прецениш дали вървиш по пътя на Брахман, по пътя на Истината. Карма напомня на човека, че няма нищо случайно и че бъдещето на човека не зависи от чудеса, а от твоята собствена самодисциплина, от пътя ти към себепознанието. Ако човек избере истинолюбието, себепознанието и Брахман като идеи, той ще установи, че човекът сам по себе си е творение на себе си, разбира се, в съчетание с Брахман, но те са едно.

Яджнавалкия казва: Само Брахман осмисля свободата, другите я обезсмислят – общество, приятели, врагове и т.н., и т.н. – само отдаденият на Брахман може да осмисли своята свобода.

Карма се дължи на неправилно избран идеал от миналото, а идеалът, казва Яджнавалкия, е един – Брахман. Човекът може да е много добър, много услужлив и дори състрадателен, но ако той е избрал земното мислене и земното щастие, той ще остане завързан от карма и от прераждания. Който не познава Брахман, си остава потопен в карма, в страдания; който познава Брахман, е потопен в безсмъртие.

Освобождението на човека се осъществява от собствената му същност, която е Брахман. Ето защо това, което най-много трябва да се осъзнае, е Брахман, т.е. човек се нуждае от това велико единство, сливане и изчезване, и т.н.

Който се е освободил от злото в себе си, страстите си и от колебанията си, той става Дух. Древните Упанишади дават една мярка: който се е освободил от злото в себе си, тук става въпрос и за най-малкото зло – докато имаш и най-малко зло, кармата ще бъде полепнала там – от злото, страстите, от колебанията си, тогава човек става Дух, Брахман и никой не може да го убеди, че е човек, защото той осъзнава.

Ако ти направиш една добра постъпка, това не променя Брахман, защото целта е не доброто, а познаването на Брахман. Забележете, целта е не доброто в живота, а познаването на Бога, познаването на Истината, т.е. познаването на Брахман. Само тогава ти ставаш вече вечно добро – не относително, не човешко добро, което е просто зло, а ставаш вечно добро.

Ако Брахман ти е изпратил един учител, то е защото чрез този учител Брахман общува с тебе, защото ти си близък до неговото сърце. Ти си близък на Брахман. Това означава, че общуването с гуру, общуването с учител не е тотално общуване. То си остава символично, докато ученикът се подготви и стигне до дълбините на прякото общуване с Брахман, за което и самият Брахман го подготвя.

Реалното общуване с Брахман е дълбоко навътре. То е чиста вътрешна реалност, а гуру само ти посочва пътя – и той е важен, и той решава някои неща, но същественото си остава в тебе. Ето защо мъдрият обръща очите си навътре към дълбоката реалност, която е Брахман.

Отношението ти към Брахман не се състои в дарове и жертвоприношения, защото целта е познаването на Истината за Брахман. Защото в Брахман отиват само тези, които го познават реално, които са се слели с Неговата същност – т.е. даровете нищо не значат. Отношението ти към нещата определя в каква форма ще се преродиш, защото отношението, казват Упанишадите, това е превърнатата форма, която ще предава своя опит. Отношението е мярка на осъзнаването на човека и каквото е твоето отношение към нещата, такова е и твоето развитие, твоето ниво. Отношението ти към нещата решава дали ще излезеш от карма, или ще останеш заключен в нея. Който не властва над самия себе си, остава в карма, лишава се от това да получи Брахман – той не получава Истината за Брахман, Брахман не му се разкрива. Единственото, от което се нуждае човекът, е Брахман, т.е. Истината, всичко друго е последствие. Например някои казват: разумна воля. Не, тя е след Истината. Лао Дзъ казва: Разумната воля е началото на безумието. – Започваш да мислиш, че си висш и след време може да си помислиш, че си по-висш от Бога. Много точно го е казал. Най-важното е Истината и всичко друго е последствие.

ХАТАРИЯ

(първа идея за размишление)

Една древна дума от един от най-древните езици в света, езикът залихир. Иначе думата хатария означава пустиня. В Евангелие на Матея, четвърта глава, се казва: „Тогава възведен бе Иисус от Духа в пустинята“.

Според залихир хатария, т.е. пустинята, е по-древно място от водата, от морето и от океаните и както ще видим, по-пълноводно. В Библията има 114 стиха за пустинята. И още няколко стиха има във връзка с изкушенията, които също засягат тази дума, затова се спрях на нея.

Какво ни казва още древният език за тази дума? Думата хатария е мястото на Бога, забележете, мястото на Бога, мястото на голямото изпитание, мястото за срещата с Бога. В хатария всички човешки закони са безполезни, абсолютно ненужни, т.е. ако тук имаш човешки знания, умираш и външно, и вътрешно. В пустинята може да устои само Любовта, само изключителната енергия на човека, само дълбочината на човека.

Хатария е плодородна земя, защото тя е гласът на Бога. Тук се намира именно водата на живота. Тук е мястото на абсолютното търсене на Бога и на абсолютната независимост. Тук можеш да постигнеш абсолютна независимост от всички умствени, астрални влияния и паднали светове. Тук изпитанието е пълно, защото хатария е огледалото на Бога.

Пустинята е мястото на себепознанието и затова Иисус беше възведен именно тук, защото пустинята погубва ума и възкресява Духа. Пустинята разрушава света, тя възкресява Истината в човека. Пустинята е изключително покоряваща необятност, само мълчание. Древният език казва, че мълчанието на пясъка е по-могъщо от мълчанието на водата и океаните.

В хатария думите, словата занемяват, защото пустинята погубва времето. Тя е силата на едно съвсем друго измерение и там Христос трябваше да бъде изпитан. Хатария е мястото за достойните. На тях пустинята дава своя гносис, своето откровение.

В книгата на Йов, 24 гл., се казва: „Пустинята им дава храна“. В Исайя, 43 гл., се казва: „Давам вода в пустинята“. Пустинята приобщава човека към незнайното и към неведомото. Според древния език залихир пустинята е идея преди сътворението и затова тя е много истинска същност. Пустинята е много честна. Тя не те лъже, тя те поставя на голямо изпитание, за да видиш себе си, за да видиш имаш ли Дух, или си свят – дали си свят, дали си умствен или имаш Дух. Тя е самият Бог, както казах, глас на Бога, който ти предлага откровение, т.е. който ти предлага Себе Си. И пак казвам: защото пустинята е изключително честна, тя те поставя пред себе си – каквото видиш, това си ти.

ТОЛТЕКИТЕ

(лекция 14)

Толтеките разбрали, че без себепознанието нямало път към истинското знание. Себепознанието се оказало жизнено важно, защото чрез него човекът решавал загадката на своето битие, а това означавало отиване зад пределите на мисленето и познатото. Чрез себепознанието воинът ставал част от Орела.

Толтеките разбрали, че чрез недостатъците на човека се отдавала възможност да стане воин. Без недостатъците нямаше да има възможност и затова те много оценили недостатъците, защото чрез недостатъците те изработвали своите достойнства. А чрез достойнствата воинът се освобождавал от абсолютно всякакъв вид лошо поведение, т.е. ставал неспособен на лошо поведение и на лоша постъпка. Но всичко тръгвало от недостатъците.

Толтеките разбрали, че недостатъците били породени от някогашно лошо поведение и че сега те са път, през който воинът трябва да мине – не да ги избягва, а да мине правилно през тях и да постигне древното си първично поведение, което е наречено в Египет маат, или правилността, т.е. Истината, истинността или правилността, абсолютното поведение.

Според толтеките себепознанието се оказало много важно. Защо? Защото то освобождавало воина от всички видове излишни знания – то ги отстранява, а те били наречени йаотлъ, означава враг на развитието. Значи всички излишни познания, които ограбват енергията на човека, се оказват враг на развитието – йаотлъ.

Себепознанието изисквало проникновено изучаване на себе си, за да станеш мойокойани, толтекска дума, която означава същество, което се самосъздава, което се самообожествява. Така себепознанието означавало преди всичко да изясниш себе си, а щом се себеизясниш, ти вече ставаш теиолиа, отново тяхна дума, означава душа. Вече можело да внасяш живот в хората, което преведено означава да внасяш движение, защото думата живот при тях означава да внасяш движение. Оказало се още, че себепознанието означавало да изхождаш от своята душа, от своята чиста природа. Така толтеките разбрали, че не трябва да се допускат неправилни постъпки, защото неправилните постъпки ограбвали вътрешната увереност и пътя към собственото вътрешно развитие. Значи неправилните постъпки много тънко, много незабележимо ограбват вътрешната увереност, всичко това става постепенно. Така толтеките открили, че ограбената увереност означавала отказ на човека от развитието и поради тази причина човекът е станал йаотлъ, т.е. враг на самия себе си. Както виждате, човек става враг; това означава, че може да стане и приятел.

По пътя на развитието воинът заставя недостатъците да се превърнат в достойнства. Така той приучавал недостатъците да работят за него, а не за себе си. Хората не знаят даже и смътно защо поведението им изведнъж понякога става неразумно и защо възниква определен недостатък, който всъщност си е техен, поради непознаване на себе си, поради отказа от развитието.

Според толтеките да разбереш твоята изпусната лоша постъпка, означава да разгадаеш в себе си стара тайна, която е забулена и скрита вътре в самия тебе. Ето защо воинът води сериозна битка за правилно отношение към себе си и към нещата отвън.

Толтеките забелязали, че егото не желаело да признава своите недостатъци. То имало склонност да оправдава своите постъпки и така то ставало все по-голяма жертва на тескатлипока, т.е. все по-голяма жертва на илюзията. Всяко оправдание увеличава илюзията в тебе. Егото осъждало много постъпки, които не одобрявало, и то, разбира се, без различаване – егото няма различаване. Така то се оплитало все повече в собствената си необятна илюзия.

Хората мислят, че познават себе си и познават своето поведение, без да знаят колко дълъг е пътят на безупречността и себепознанието, и то след като се отдадеш по закона на принципа, т.е. абсолютен принцип, без изключение, пълнота. Всички, които постъпват неправилно, т.е. с егото си, изхождат от тескатлипока, т.е. от илюзията в себе си. Илюзията – това е техният подход. Този подход означавал от само себе си, че те са жертва на илюзията и впоследствие щели да бъдат погълнати от самата нея. Значи от това, от което изхождаш, от него ще бъдеш погълнат.

Всяка битка на воина е сражение за достойнство, за простота и за безпределност. Толтеките казват: Само по пътя на себепознанието ти изменяш окръжаващата среда. Значи никога не чакаш тя да се измени или както Учителят казва: Ако искаш да оправиш другите, не само че главата ти ще побелее, но нищо няма да оправиш. Просто ти си този, който трябва да се оправи. Само чрез избора на себепознанието ти ставаш неуязвимо същество с особена сила, която изтича от Орела към тебе. Когато се посветиш, Той ти дарява тази сила – неуязвимост – в името на развитието.

Толтеките забелязали, че дори и най-обикновената и безобидна чиста постъпка носи на воина невъобразима сила. Така се оказало, че простотата е велико действие, защото в нея е премахнато абсолютно всичко излишно. Така е в Дзен, така е в Дао, както сме говорили – премахнато е всичко излишно. Така пък се оказало, че простотата била могъщата сила на Безпределността.

Толтеките разбрали, че пътят на воина е в това да избереш собственото си развитие, а това означавало да направиш най-голямото благо за себе си и за другите. Този избор е самата основа на сталкинга. Чрез този избор воинът управлява всичко, без той да е управляван – той става свободен. Т.е. воинът постъпва правилно не поради изискванията на морала, а поради осъзнаването на своето собствено достойнство. Значи не поради морала, защото това е съобразяване с нещо друго, нещо външно, а съобразяване със своя център, с Истината в себе си, което е вече нещо реално, защото това е отношение към самия тебе. И това означава (става въпрос за достойната постъпка) да имаш порядък в себе си, защото ако нямаш порядък в себе си, ти призоваваш към себе си мъчителите, наречени тирани. Щом нямаш порядък в себе си, те ще работят върху тебе, те ще дойдат.

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЯ (5:3)

„Блажени нищите духом“

(втора идея за размишление)

Ще видим какво казва един от големите християнски мистици Майстер Екхарт.

Само в нищия Бог действа в самия себе си, само тук има място за Него.

Нищият – тази дума произлиза от Нищото. Това е древното състояние, което е много повече от благодат. Тези, които мечтаят за благодат, те ще останат ограничени – Нищото е истинското състояние, То е много повече, макар че тук е наречено блаженство. Това е състояние на предвечното битие на човека.

Нищият, казва Майстер Екхарт, това е състояние на нероденост и казва: поради неродеността си аз никога не мога да умра. Майстер Екхарт е осъзнал това. Разбира се, за много такива неща той е отишъл на инквизицията, друг път ще говорим и за това, ако трябва; разбира се, преодолял е, защото кой може да се бори с Нищото.

Нищият е обиталище на Бога и нещо повече – обиталище на Бездната, обиталище на Безпределността. После ще говорим повече по този въпрос, като се докоснем до тайното учение за искрата. За да е нищо, човек трябва да е свободен от себе си, забележете, от себе си. Понеже човекът е враг на себе си, пречи на Бога, той трябва да се освободи от себе си, а свободен е само чистият Дух, искрата, в най-висш смисъл искрата. Този чист и необвързан Дух е именно нищият.

Преди Бог да е станал Бог, Той е бил нищ, Той е бил в Нищото, т.е. абсолютно преизпълнен, съвършено самодостатъчен, вечна Истина – това са все качества на нищия. И казва: Преди да бъда в Бога, аз също съм бил Нищо, съвършено цялостен. Нищият не иска дори, забележете, своето висше Аз. Дори и то е пречка за Бога и за тайната на Бездната. Лао Дзъ казва за разумната воля – тя е началото на безумието.

Нищият е напълно блажен. Разбира се, той надминава това, но той не е просто в благодат – той е блажен поради Нищото в себе си, а то е всичко. Нищото е древната цялост на човека. Майстер Екхарт казва: Ако съм нищ, аз съм заживял в тайната на свободния Дух. Тогава Бог става едно с мене, защото Духът ми е истинският нищ, когото Бог търси. И моят Дух, и Бог са нищи – те се сливат в едно цяло. Който не разбира тая реч, Екхарт казва, да не слага тъга на сърцето си, защото додето човек не се изравни с тая истина, няма да разбере и речта. Освен това Майстер Екхарт казва, че този, който е вкусил Бога, т.е. Нищото, само веднъж, сетне вече нищо друго не би имало същия този вкус. Вие знаете, истинската вода няма вкус, точно затова тя е вкусът на Бога. Щом има някакъв вкус, щом има някакви цветове, щом има някакви качества, това са все ограничения. Те може да са някакъв път, но същественото е в Нищото.

И казва още Майстер Екхарт: Моето присъствие е временно. Моето същество е вечно. Моето Нищо е предвечно, то е всичко.

ИСТОРИЯ НА ВЕЧНОСТТА

(лекция 15)

Преди милиарди години в пълен мрак и безмълвие Бездната е пожелала да породи Първото същество, т.е. Бог, и чрез него да изведе вселената навън. Дотогава вселената е била неизвестна, също и произходът на човека. Произходът на човека е също неизвестен, скрит. Човекът има дълбока и незнайна природа. Тя е по-дълбока и по-древна от вселената. Но отделяйки се от Първото същество, т.е. от Бога, човекът е нарушил замисъла на Бездната, макар че там нищо не може да се наруши – привидно е нарушил, но той после ще се завърне. Той нарушил условно замисъла на Бездната и е придобил от безсмъртно битие смъртно битие. Това са тези, които са превърнали Дървото на живота в Дървото на познанието, т.е. тези, които са превърнали Любовта в знание. Те са превърнали безсмъртието в смърт.

Второто същество е в единство с Първото същество – казва Василид – т.е. Луцифер е в единство с Бога, но пита се: Къде е човекът? Той с кого е в единство? Това е същественият въпрос. И накъде върви самият човек?

Времето е отделено от Първото същество. Времето е свързано с Второто същество и се движи от неговия ум. Но в дълбочината си събитията се движат и управляват от Първото същество. Значи дълбоко в човека няма време. Там се решават много важни неща, защото в тази дълбочина, извън времето, работи Бог. Събитията може да изглеждат външни, но тези събития се управляват от дълбочина – не от Второто същество, не от времето и не от звезди.

Първото и Второто същество не са противоположности. Второто същество е част от плана на Първото същество и част от замисъла на Бездната.

Първото същество се движи във всичко и чрез всичко и наблюдава. То се движи и чрез Второто същество и наблюдава чрез него. Това означава, че този, който решава всички неща, е Първото същество, тъй като съществува само една воля и тя е абсолютна. Няма две воли, а има само една воля и това е волята на Първото същество. А Второто същество е само задействан изпълнител на Първото същество.

Василид казва: Съществува само абсолютното единство. Второто същество, Луцифер, работи за Първото същество, т.е. за Бога. Такъв е замисълът на Бездната. И Второто същество няма никакъв избор.

Времето е илюзорно понятие. Вечността е вътрешна реалност, а Безпределността е абсолютната реалност. Значи ние се движим от време към вечност и от вечност към Безпределност, разбира се, тези, които могат да я понесат, които изпълнят нейните принципи.

Във времето са изпратени падналите духове, за да изучат законите на вечността. Те са изпуснали нещо съществено, изпуснали са порядъка и те са изпратени долу във времето, т.е. в ограничението, за да научат своите уроци. А тези, които са във вечността, т.е. в междинното състояние, те ще изучават принципите на Безпределността.

Първото същество борави свободно с времето и с вечността. Например ако Първото същество – Бог – пожелае, Той може да те посети чрез формата и енергията на Второто същество. И друг вариант – ако пожелае, може да те посети и пряко, но това е само за достойните или поради някаква особена причина. Ето защо Второто същество – Луцифер – е много важно, защото то дълго подготвя човека за реалната среща с Първото същество, за да може човекът при срещата си с Истината да оцелее. Затова говорихме, че толтеките много време се упражняват в безупречност, натрупват много чиста сила и при сблъсъка с Истината оцеляват и стават мъдреци, учители, Велики учители и т.н. След време например ще говорим за един особено Велик учител, един от най-големите учители, които някога в света е имало от всички времена: той се казва учителят Мелхория от Салидон, т.е. от столицата на Атлантида. Ще кажа само една негова мисъл, която в тринадесети том лекции съм загатнал. При него се говори и нищо не се коментира – ако разбереш, разбереш; ако не разбереш, има време; ако не ти стигне времето – вечността. Той казва: Ако изгубиш опората си, придобий увереност. – Никакви коментари. Ако имаш интуиция – имаш. По пътя на логиката ще гадаеш и нищо няма да разбереш. Ще говорим след време, ще посветим изцяло на него една лекция.

Второто същество подготвя хората за реалната среща с Първото същество. Но както и да е решило да ти се изяви Първото същество, дали пряко или чрез определени сили, или чрез Луцифер, това е винаги за твоето добро и за твоето израстване. Разбира се, всички търсят Първото същество, т.е. Бог, защото то е неизразимо, а гносисът казва: Неизразимото е най-разбираемо. Всичко друго е трудно за разбиране, но неизразимото е най-разбираемо. Например знанието е трудно, наблюдавайте знаещите: всеки знаещ човек – учен, умен и т.н. – рано или късно стига до задънена улица, омръзва му от ума. Дори Айнщайн като го питали за друг живот, той казва: Ако ми дадат друг живот, искам да стана водопроводчик. – Омръзнало му е от всички тези формули, защото умът е тягостен и в края на краищата не носи истинско просветление. Значи рано или късно стига до задънена улица, защото не знанието е пътят, а Любовта. Знанието никога не може да бъде пътят, а Любовта.

Да любиш Първото същество, това означава да изчезнеш в неизразимото, т.е. в собствената си безпределност. Това означава любов към Бога – да изчезнеш в неизразимото, да изчезнеш в собствената безпределност, а не да се забуташ в някакъв ограничен свят. Но твоят ум не може да влезе в тази Безпределност, защото Безпределността не е място дори даже – забележете – и за душата и тя не може да я понесе. Душата може да понесе вечността, но тя не може да понесе Безпределността. За душата е определена вечността. А Безпределността е определена само за чистия Дух и нещо още повече – за искрата, т.е. искрата е есенцията на чистия Дух.

Който умее да слуша Първото същество, придобива живот, а който не умее да слуша, придобива знания, т.е. изгубва своята основа, и затова Третото същество – Христос – е казало: „Който има уши да слуша, нека слуша.“ Обаче егото, умът няма уши. Но той припомня.

Второто същество няма дълбочина. То не познава нещата в дълбочина, защото няма в себе си Любовта. Например на Голгота (макар че правилната дума е голголта – арамейска дума, но това е друга тема, когато трябва, ще я обясня) Второто същество мислеше, че е загасило светлината на Третото същество Христос. Но то не познава скритата дълбочина на Любовта, възкресяващата сила на Първото същество. Не му е дадено, понеже то си има свое мнение и свой път.

Бог, казва Василид, също се развива по отношение на Бездната. Даже самото Първо същество също има личен живот, но той няма нищо общо с човешкото. Някой път ще се спра накратко за тайния интимен живот на Бога, но той няма нищо общо с човешките и небесните неща – това е нещо много по-дълбоко. Василид казва, че Бог също се развива по отношение на Бездната и затова Той трябва да стигне до своето пълно и тотално развитие, за да бъде погълнат от Прапричината. Затова за Бог е важен човешкият Дух и искрата, защото те са тясно свързани и трябва да се завърнат заедно.

Първото същество осъществява себе си чрез тайната на човешкия Дух. Чрез тази тайна Първото същество трябва да извърви своя път и да се слее отново с абсолютната Бездна. Без тайната на човешкия Дух Първото същество не може да постигне своята тайна цел – завръщане в Абсолюта. Първото същество, както казах, и човешкият Дух са тясно свързани, както Христос като Дух и Бог като Дух са тясно свързани.

Тайната на човешкия Дух е мистична, защото в своята есенция човешкият Дух е искрата. Тази искра не съществува нито на външен план, нито на вътрешен духовен план. В книгата „Ако говоря“ Учителят казва: Има нещо по-дълбоко от живота, но не искам да говоря за него сега. Но все пак аз ще ви кажа някои неща. В дълбините на човешкия Дух има скрита пустота, която никога не се е изявявала навън – нито във външния свят, нито във вътрешни духовни светове. Тя е тайна, която е по-дълбока от божествеността, но тя ще остане в други измерения засега. Майстер Екхарт казва, че на тайнството искра Бог нищо не може да прибави и нищо не може да отнеме. Искрата е древна тайна на Бездната.

ИСКРАТА

(трета идея за размишление)

Майстер Екхарт казва, че тайната на искрата-сияние е велика, предвечна, първична. За нея е недостатъчно даже единството с Бога. Тя е нещо повече от всяко изобилие. Тя е нещо повече от самата божественост.

Искрата, която я има, разбира се, във всеки човек, в своя най-вътрешен план е абсолютно пречистена от всичко земно и духовно; значи не само от земно, а и от всичко духовно. Тя се отказва и от стремеж, и от вдъхновение. Преди време ви казах, че амбициите са от ума, копнежът е от сърцето, стремежът е от душата, вдъхновението е от Духа. Тук става въпрос за душата и за Духа. Искрата се отказва дори и от стремеж, и от вдъхновение, защото тя знае откъде идва, тя знае мястото, което превъзхожда всичко.

Тази искра се е отказала и от всички твари, макар че поддържа живота им, тя е абсолютно непривързана. Тя поддържа живота на душата, тя поддържа ума и сърцето, тя поддържа и тайната на Духа. Но тя се е отказала от всичко. Тя желае единствено и жадува за тайната на Бездната. За нея не са достатъчни даже Отец, Син и Святия Дух. Искрата се стреми единствено и само към тази пречудна, безмълвна мистерия, наречена Бездната или Праосновата.

В тази правелика Бездна никога не е имало различеност, т.е. не е имало никога Отец, Син, Свят Дух, Луцифер, Богове и т.н. Нищо не е имало. За искрата Бездната е абсолютно необитаемо място, което означава абсолютно неопетнено. И това е именно най-древното място. Искрата намира своята абсолютна пълнота само в това необитаемо място. Тук, казва Майстер Екхарт, тя е повече у дома си, отколкото в себе си.

Тази Бездна е абсолютно безмълвие и абсолютна неподвижност и от тази неподвижност са получили движение всички неща – и Бог, и Боговете, и Луцифер, и световете, и мравките, и т.н.

Искрата е по-дълбока от всичко, което е получило движение. Тя е получила нещо от първичното движение, предала го е, но тя иска да се завърне обратно. От тази неподвижност са заченати всички разуми и всички животи.

Учителят казва: Искрата е най-вътрешната тайна на човешкия Дух и този Дух е сам по себе си неделим, но е трябвало да слезе в материята и да придобие едно качество, което сам той не притежава – деление. На древната искра са чужди и времето, и вечността, но тя е слязла и има да свърши нещо. Но нейният устрем всякога ще остане обърнат само навътре, погледът ѝ ще бъде насочен както погледа на сфинкса – изцяло към абсолютната Истина, към абсолютната Бездна, към т.нар. абсолютна родина. Тук въобще не става въпрос за рай, а за абсолютната родина.

Искрата е тайна, която е отвъд космичната мистика.

АУМЪ

5 септември 2006 г.

Китайската мъдрост

(лекция 16)

Хему Нетер

(първа идея за размишление)

Толтеките

(лекция 17)

Джайнизъм

(втора идея за размишление)

История на вечността

(лекция 18)

Чудният Настрадин Ходжа

(трета идея за размишление)

КИТАЙСКАТА МЪДРОСТ

(лекция 16)

Истинският човек е произходът на истинското знание. Истинското знание е неговата пълнота; не неговият успех, неговата пълнота.

Истинският даос (мъдрец) живее между битието и небитието, живее между присъствието и отсъствието, живее между мрака и светлината.

Какво става, когато се случи при даоса неуспех? При неуспех истинският даос се очарова, забележете, не обикновения човек; говорим за мъдреците, как те подхождат. При неуспех даосът е очарован. При успех не получава самочувствие, т.е. не дава на самочувствието да расте.

Истинският даос не познава раждането, не познава и смъртта – той е отишъл отвъд. Истинските даоси влизат радостно в телесното и излизат радостно от телесното. Те идват спокойни и си отиват спокойни в Дао.

На лошата съдба даосът се радва, за да не накърни Дао със своето неразбиране. Те се радвали, както Дао се радва, т.е. истински. Тогава Дао ставало тяхната радост, тяхната лекота.

Чуан Дзъ казва: Лекотата е вярна. Въобще леките неща са правилни. Той казва: Лекото е правилно. Щом имаш тегло, това е друга работа – теглото е от материята, лекотата е от духовността.

Истинският даос обича, без да демонстрира любов към другите, това е неговият подход.

Мъдрец, който се радва на влиянието си на външния свят, не е още призван. Той е още далече от мъдростта.

Който проявява благосклонност, не е истински мъдрец. Истинският даос крие съкровената си същност.

Който не се е издигнал над щастието и нещастието, не е истински благороден (дават една мярка); не може да бъде истински благороден, понеже е привързан.

Истинските мъдреци от древността са изпълнявали своя дълг към хората, но без да се обвързват с приятелство.

Истинските мъдреци пестят думите и живеят смирено.

Истинският мъдрец-даос не възхвалява доброто и не заклеймява злото; той се възнася единствено в Дао.

Истинският даос върви, но не пътува. Къде да пътува този, за когото няма време? Къде да пътува този, за когото няма пространство? Истинският даос не живее в пространството, а в Безпределността.

Истинският даос не познава мислите и чувствата си, защото живее в Дао, в необятното – там, където мислите и чувствата се изгубват.

Китайската мъдрост казва: Не е важен въпросът, какъвто и да е въпрос, а доверието, с което питаш. Това е една истинска важна мярка – доверието.

Ето как стоят нещата при обикновения човек: когато е хубаво, той е щастлив; когато го боли зъб, той страда; когато получава хубава вест, той се радва; когато получава лоша вест, той скърби. Ето как човек се отдалечава от Дао.

А ето как постъпва даосът: когато е хубаво, даосът не е щастлив, а внимателен; когато го боли зъб, е благодарен; когато получава радостна вест, е скрит; когато получава лоша вест, е ухажващ и сияещ.

Истинският даос е майстор на вътрешното действие, а то е изкуството на Пустотата.

Казват: Когато Пустотата е слязла надолу, тя се е превърнала в Дух; когато Духът е слязъл надолу, той се е превърнал в дихание; когато диханието се е сгъстило, се е образувала формата. За даоса Пустотата е по-важна от диханието. В Пустотата няма дори нужда от дихание.

Казва още китайската мъдрост: Изсъхналото дърво пуска цветове – такава е пролетта зад пределите на този свят. И казват: Възприеми опасността като придобиване на покой.

Истинският човек, истинският даос черпи своите сили от несгодите на живота. Значи не от хубави неща, а точно оттам той изтръгва.

Овладей своето сърце и ще разсееш всички демони отвътре и отвън.

За смисъла даосът нищо не може да каже. Защо? Защото смисълът сам се произнася в него.

Когато птиците не пеят, гората е още по-спокойна.

Истинският поет не е този, който пише стихове, а този, който има настроението на Дао, настроението на Безпределността.

Даосите казват, че даже окото на Буда не вижда Дао и казват: Бъди течащ като вода, бъди спокоен като огледало, бъди отзивчив като ехо и невъзмутим като тишината. Ето това е даосът, даоската мъдрост.

Да разбереш Дао, това означава цялото ти същество да се изпълни със съкровена пълнота. Това е разбирането на Дао, когато се изпълниш със съкровена пълнота.

ХЕМУ НЕТЕР

(първа идея за размишление)

Думата Хему означава облик на египетски, слуга и всъщност, в по-дълбок смисъл, жрец. Хему Нетер означава жрец на Бога.

Хему, т.е. жрецът, това е същество, което се е завърнало в своето изначално състояние, което ние наричаме Богочовек, т.е. висша тайна. Той живее в състоянието Аху, т.е. в състояние на дух и просветленост. Ето защо Хему – жрецът – е носител на духовни сили, които са отвъд земната реалност, защото той вдъхва живот на своето действие, на своите ритуали в най-чистото измерение – съкровеното измерение.

Човешкото действие не е проводник, само съкровеното; не тези, които се учат, а тези, които са постигнали. Само съкровеното действие е ритуално, само то става проводник на нетерите, на Нетера и на Нетер Нетеру, т.е. на боговете, на Бога и на Върховния, Абсолюта – едновременно докосва тези светове.

Хему живее в чистия си Дух постоянно, в собствената си неизменна част. През всичките си въплъщения той е установен там, в чистия Дух.

За Хему ритуалът е абсолютно свещен. Той е мост от физическата към духовната реалност.

За жреца йероглифите са тайна писменост, т.е. книгата на боговете, а това означавало, че те приютяват тайни. Йероглифите и впоследствие думите приютяват тайни, т.е. изреченото слово поражда живи същества на най-високо ниво, живи реалности.

Свещените думи, произнесени с меду нетер, т.е. с правилния глас, или Божествения глас, който се тренира с години, то е в името на Бога, този Божествен глас вдъхва живот на истинските ритуали и на реалността. Хему, или жрецът, е постигнал велико знание, защото той борави, както казах, с нетерите, с боговете, с Бога и с Абсолюта, Върховния.

А в дълбочината си жрецът е познал двойната Истина. На египетски тя се нарича Уа Нетер и Па Нетер, т.е. Единният Бог и Този, Който е по-дълбок от единството, т.е. Абсолютът, Скритият или Върховната Тайна.

За жреца животът е там, където се намира духовността, там, където е съкровеното, защото, според жреците, само съкровеното е чисто добро. Съкровеното е хотеп, означава покой, означава несмутимост. Жреците го наричат висота без връх, то осветява тъмнината. Наречено е още на египетски та-ур, древна земя, това, което други наричат Обетована земя. Освен това то е свободата – точно съкровеното е свободата и неразрушимостта.

Хему, т.е. жреците, казват: Съкровеното е изначално, то е истинският водач на човека. То е невеществено, нематериално, то живее в безмълвие.

Египетският исихазъм, за който друг път ще говорим, казва: Тишината не разговаря със смъртните хора. Това означава, че който познае тишината, той познава тайната на отварянето на небето, така казват жреците. Който познае тишината, който познае тази дълбочина, тъй като самият Бог е безмълвие, той познава тайната на отварянето на небето.

И казва още египетският исихазъм: Във върховната част на главата Бог не съществува, за да бъде разбран, а за да се изяви Неговата тишина, Неговото безмълвие.

Хему казват: Животът си няма своя логика, но животът си има своя истина.

ТОЛТЕКИТЕ

(лекция 17)

Толтеките разбрали, че при потопа е напълно излишно безпокойството – нито на външен план, нито на вътрешен план, защото безпокойствието нищо не решава. Но толтеките умеели да го използват като знак за правилни решения в живота.

За толтеките потопът и всяко бедствие е едно условие, един шанс да се спасиш на вътрешен план – там, където е твоята реалност, в собствената си вътрешна реалност.

Според толтеките е напълно излишно да мислиш за съдбата си. Същественото е да се отдадеш на безупречността, а тя постепенно отстранява миналото, защото прави връзка с Ометеотл, тяхната дума за Бог.

Толтеките не допускат в себе си чувство за важност, защото те разбрали, че това е преграда. Това чувство ограбва фината, проникващата енергия.

Толтекът умее да отстранява своя вътрешен диалог и така той стига до своето чисто изначално пространство, което е наречено Теомоштли, т.е. вътрешната тишина, наречена още на техния език, както се превежда, Божествената книга. Вътрешната тишина те я наричат Божествената книга.

Едно от най-важните неща, свързани с отдаването на безупречността, е това, че безпокойството естествено се отстранява. Толтеките разбрали, че безпокойството означавало увеличение на злото в човека, докато безупречността увеличава дълбочината и правилния опит. Значи безупречността увеличава други неща – дълбочината и правилния опит.

Толтеките разбрали, че слепият човек вижда чрез очите на своите представи, а виждащият вижда чрез очите на своето намерение. И когато намерението е съкровено, ти виждаш чрез Еекатл, т.е. ти виждаш чрез своя дух, чрез своята първична чистота, чрез очите на истинския наблюдател.

Така практикувайки намерението, толтеките разбрали, че то се превръща в сила, която разрушава и най-дебелите стени на илюзията. Така те узнали, че намерението е вярното и мощно оръжие по пътя към Орела, по пътя към Истината.

В толтеките няма никакви намерения към романтични приключения, т.е. към самоограбване на собствената енергия.

Толтеките водят битка за придобиване на една особена способност – способността да видят пряко Безкрайността, една от най-важните способности. Тук трябва само да допълня: тази способност е по-дълбока от времето и от вечността. Вечността е само преход към Безпределността.

Според толтеките вселената е енергиен поток, който ние улавяме, а ние сме малко или много възприемащи същества. Но ако превърнем тази космична енергия в лични чувства или романтични неща, ние изгубваме своето чисто, първично възприятие и постепенно погубваме своя път.

За толтеките светът е една безконечна тайна, така както за обикновените хора това е една безконечна глупост. А отказът от развитието естествено увеличава още повече тази глупост.

Един толтек няма такава идея, да търси своя учител. Той се отдава на нещо съществено, т.е. на себе си, на своята безупречност, на своето развитие и тогава Орелът сам идва и започва да го учи.

Толтеките забелязали, че по пътя на безупречността се отстранява естествено илюзията, а който не е овладял себе си и своя път, той ще има един враг – това е илюзията – дотогава, докато я овладее. На наш език казано, това важи за ума: който го е овладял, има един приятел; който не го е овладял – има един враг.

Толтеките забелязали, че мислите не са наши – тук става въпрос и за хубави, и за лоши мисли. Те са особени посетители и ти самият трябва да решаваш за колко време да ги приемеш. Те са гости, толтеките ги наричат птици. Те не са твои. Съзнанието е твое, безмълвието е твое, но мислите не са твои.

Толтеките казват: Свободата се намира в силата на безмълвието, т.е. в онази дълбочина. Те забелязали, че нечистата мисъл, т.е. нечистата птица, може да впръска в тебе тъмнина и да те направи заложник. Но вътре в нашата воля, в нашето съзнание, в нашето безмълвие има огромна воля. И ако ние позволим, тя ще ни обхване мощно, а тя е създадена от Орела и от Предците-толтеки (Предците, това са осмата степен – Старците и Предците, най-високата степен, която е след дракон-вълк). Тези толтеки в миналото са създали полето на тази воля. Когато се включиш в тази воля, тъмнината няма избор, тя се разпръсква. Тази воля е свързана с нашия стремеж към Безпределност. Тя не идва от нашето детство, а тя идва чрез нашето отношение към Безпределността. И когато човекът се е отдал на безупречност, тя идва и тогава нищо не може да устои на мощните вълни от воля. Именно стремежът към безупречност ни прави сродни с тази воля.

Толтеките казват: Светът е просто митоте. Митоте, както съм ви казвал, означава една обърканост, един хаос от кръстосани енергии и птици, т.е. мисли. И толтеките забелязали, че за твоето свободно движение ти е нужен преодоляващият поток на волята и този поток реално съществува. Но същественото е ти да оформиш тайната на своето намерение. Твоето намерение към нещата трябва да е съкровено, изработено и никой да не го знае. Така както например никой не знае защо изнасям тези лекции тука, скоро и в София, и в Русе, и в Плевен и т.н. Единственото, което съм казал, е че имам идея тайно да вдъхновявам душите, но това е външно; вътрешното никога не съм го казвал и няма да го кажа заради съхранението. Това е между другото.

Толтеките казват, че да се справиш със семан-ахуак, т.е. да се справиш със света и неговите мисли, наречени птици, това не се отнася до силата на мисълта. Тя е просто птица – влиза и излиза; мисълта няма сила. Това, което се отнася до силата, се нарича Еекатл, чистият Дух. Той е, който е силата въобще на нещата.

Толтеките забелязали, че тези, които не са се отдали на безупречност, т.е. на пътя към Орела, те стават плячка на мислите-птици, на силите на света и на съдбата и тираните си играят с тях както с кукли. Това е така, защото в обикновените хора тече семанахуак, т.е. светът, тече силата на илюзията, тече разрушението, а илюзиите именно и светът трябва да бъдат разрушени.

ДЖАЙНИЗЪМ

(втора идея за размишление)

Ще се докоснем до едно хубаво учение, красиво, както всички учения, а тези, които вървят по тях искрено, ги създават.

Джайнизмът е едно древно учение. Няма да го разглеждаме основно, затова е идея. След време ако трябва, ще се спрем повече. Тук ще се докоснем малко до Махавира, един от големите учители, и малко до Ачаранга, това е свещената книга на джайните.

Един от апостолите пита Махавира: В какво е същността на всичко живо? Махавира отговаря. Всичко се ражда, всичко умира, всичко е постоянно. Праведността е в духовното очистване.

Що е духовно очистване? Освобождение от привързаности: към приятели, към роднини, към физическото тяло, към имущество, към име, към слава, към богатство, към желания, към егоизъм. Ето това е духовно очистване – ясно казано, простичко. Знаете, много хора са залепнали за имотите си, Учителят дава пример за един, който си заровил златото, отива в другия свят и го пази, пази си гърнето. Един взел да го рови, той се вселява в кръста му и му парализира кръста. Той се чуди какво става и разбрал, че тук има нещо. И като се отказал, заровил пак гърнето със златото и кръстът му минал. Значи смятайте как някои са залепнали за нещата.

Всичко, казват джайните, което диша, което съществува, живее, чувства, не може нито да се убива, нито да се насилва, нито да се обижда, нито да се мъчи или да се гони. Ако трябва да съм още по-точен, става въпрос даже и за мухите. Казват: Ако ти си намислил да убиеш някого, ти ще убиеш своето развитие. Такъв е законът.

Човече, ти сам на себе си си приятел. Защо търсиш приятели далече от себе си? Защо търсиш други? И казват още: Ученикът няма право на прамада. Прамада на техния език означава загуба на бдителност и оттук той няма право на мурха – означава да живее в илюзията на щастието и благоприятните условия, т.е. приспиващите условия. Бдителният трябва да се утвърждава единствено в изначалното истинско знание, а не в благоприятните условия.

Този, който е въоръжен с Истината, не се нуждае вече от нищо друго – той има същността.

Който познава собствената си тайна, той познава това, което не се нуждае от поддръжка – т.е. той не се нуждае от опора. Тук се сещам за една турска поговорка, казва: Ако човекът падне във водата, в морето, дори ще се хване за змия. Точно това е грешката, че той все още иска да се хване. Вътрешната, тайната опора не се показва, докато искаш да се хванеш и за най-малката сламка. Когато се откажеш от всичко, за което искаш да се хванеш, опората ще изгрее отвътре. Духът се оказва, че след време няма нужда от опора, защото самият той е опората на нещата.

Бдителният човек живее в адхарма и дхарма, т.е. бдителният човек живее в разумност в покой и разумност в движение – и двете са извън времето, те са без начало и без край.

Кармата усъвършенства джива, т.е. душата. Душата има четири съдбовни пътя:

1. Човешки, свързан с човешка кармична материя.

2. Животински, свързан с гъста кармична материя.

3. Пъклен, свързан с тежка, обвързваща кармична материя.

4. Божествен – освобождение от кармичната материя.

За джайните материалният свят не е враждебен, защото те просто не живеят в него. Те не са отдадени на него, те са отдадени на собственото си усъвършенстване.

ИСТОРИЯ НА ВЕЧНОСТТА

(лекция 18)

Всички същества, свързани с Второто същество – Луцифер, т.е. с нечестивото дърво – много се стараят Адам да не съзре своята пълнота, защото ако той се устреми към нея, може да се откаже напълно от безумния живот и да се върне в своя център.

В началото Адам е имал цялостната светлина, но след грехопадението той вече има само част от тази първична светлина. Такъв е и проблемът с Второто същество, което при падането става Сатана, после става дявол, въобще това е енергия на все по-различни нива. Но понеже Адам е търсил своя път, своята пълнота и не е желаел да слуша Второто същество, което малко или много се е съединило с Адам чрез част от своето безумие, поради това, че Адам търси своя път, Второто същество, което е паднало в Сатана, много е намразило Адам – става въпрос за огромна енергийна омраза на вътрешен план. И точно затова той е изпратил Адам в забвение, имал е тази сила, защото е имал частична власт над него; изпратил го е в забвение.

Третото същество, т.е. Христос, в един апокриф обяснява що е забвение, казва: Сатана го е оставил да заспи, като му е отнел част от силите, в това число и част от силите, които е вложил в него. Значи своите хубави сили и своите лоши, защото в началото Сатана е имал и някои положителни сили, например постоянството: Сатана е толкова постоянен да атакува човека, че човек ако използва това постоянство и стане по-упорит от Сатана, той ще постигне изначалната светлина.

Това се е случило вътре в чувствата на Адам: той му отнема част от силите вътре в неговите чувства, защото Сатана е искал Адам да не вижда цялата първична светлина. Това е било за него най-голямата опасност – ако Адам види своята цялост навътре. Така се е случило и когато първичната светлина, която е била в Адам, се е скрила още по-навътре. Тази светлина станала неуловима и макар че и Сатана я преследвал дълго време, той не е можел да я улови, или както Библията казва, тъмнината не е могла да я обземе. Тя се е скрила още по-навътре.

По-късно тъмнината обаче видяла, че вътре в Адам имало едно светещо ребро и решила, че това е цялата светлина. И тъмнината решила да извади това ребро навън, за да няма вътре в Адам светлина и отново той да изгуби пътя си. Това е едно по-ниско ниво. И така, реброто било извадено и Адам видял до себе си своята половинка под формата на жена, или пък под формата на сестра; някои наричат тази идея жена, други я наричат сестра. И той разбрал, че е изгубил най-дълбоката си светлина, цялостната светлина, пълната, т.е. цялата си сила, целостта си и веднага отрезвял от опиянението, в което го била въвела силата на тъмнината. Но той вече бил раздвоен човек. Оттук нататък Адам започнал да я търси вътре в себе си, за да върне цялата си светлина, чрез която да се върне обратно в Първото същество. Но това се оказало трудна задача.

Адам разбрал, че трябва да има голяма и истинска любов към външната жена, към Ева, за да може да си върне някога съвършеното знание и цялата първична светлина. Той разбрал, че само чрез тази истинска любов ще се пробуди реално от дълбокия сън и от силите на тъмнината и ще се върне в Първото същество, т.е. в Бога. Той разбрал също, че ако любовта му не е истинска, и двамата с Ева ще бъдат в упадък, тъмнината ще се увеличава.

Той знаел чрез древен спомен, че само чрез истинска любов Първото същество продължава да го учи. Значи ако нямаш истинска любов, Първото същество няма да те учи; ще те учат други – университети, училища, светът, политиката и т.н., всякакви странични неща, второстепенни, но Бог няма да те учи.

Адам знаел, че Бог е твърде голяма тайна, за да бъде опознат, но той знаел, че чрез истинската си любов той все повече се сродява с Него и с висшите същества. Той знаел, че висшите същества се насищат от Бога, без да ядат външна храна, защото същността се храни със същността. И той знаел, че Той, Същността, е потаен Баща на всички изоставени деца и хора.

След падението си Адам усещал в себе си някакво бреме, някакво зло, а той си спомнял, че в безсмъртието нямало дори и капка зло.

Адам знаел, че истинската любов е пътуване в същността на Бога. Той знаел, че Първоизточникът е същността, самата храна, самият, истинският, насъщният хляб. И затова който е видял произхода си, той вече не е човек, той вече е същност. Преди време ви обясних, когато говорихме за лахма, арамейската дума за хляб, значи „дай ни хляба наш насъщний“ – означава дай ни дълбоко разбиране за нещата. Иначе колкото хиляди години искаш, може да ядеш външния хляб, но той не е реалният, той няма да ти помогне и затова истинският хляб, т.е. лахма, означава дълбоко разбиране за нещата.

Учителят Мелхория от Атлантида казва: Древна сила е превърнала същността в човек, но който познае себе си, земята го изпуска, земята вече не е негов реален дом.

Злите хора нямат право да стоят бездейни. Първото същество ги движи, за да се развиват, макар и по отрицателен път. Защо? Учителят Мелхория обяснява: Защото без това развитие това старовременно зло всякога щеше да остане опасност и за себе си, и за другите. То щеше да стане втвърдена опасност и затова то трябва да се подтиква, трябва да се движи, трябва по някакъв отрицателен път макар да се развива.

Тайната е в това, че самият Бог движи това зло и злотворящите Той също ги учи. Той учи едните, той учи и другите; той учи богомилите, Той учи инквизицията. Инквизицията ще изстрада и който е годен за развитие, ще се развива; богомилите, които са годни за развитие, ще се развиват. Кладата е Негова, всичко е в Неговите ръце – той прави едното, той прави другото. Той израства в определени души и от едната, и от другата страна. А ние знаем също, че има съвършени богомили, които са се отказали от кладата: в един случай има трима, в друг случай има други, които са се отказали от огъня на Бога.

Василид казва, че грехът във Второто същество – в Луцифер – е бил тайно поставен от Бездната, защото той е трябвало да участва и в еволюцията, и в развитието и затова нито Първото, нито Третото същество, т.е. нито Бог, нито Христос могат да премахнат злото и греха. Той трябва да участва, такъв е замисълът на най-дълбокото, това е Бездната.

Съществата трябва по пътя на греха и на падението да изстрадат своята собствена истина, за да могат да познаят себе си. Тогава вече падението ще е извършило своята работа, своя дар. И казва още Василид: Древната воля на Бездната е пожелала злото и грехът да влязат във вътрешната история на вечността. Значи не само на света: зло и черни адепти има и на Луната, и на Марс, и т.н., и т.н. Но тези, които са избрали Първото същество, за тях е без голямо значение, колко е силно и колко е хитро Второто същество, защото обединени с тайната на Бога, злото постепенно избледнява.

Първото и Третото същество нямат такава сила и власт да предотвратят това създаване. Това така е станало, както Бездната го е пожелала. А Бездната е абсолютната Първопричина, както говорихме преди, преди да има Бог, преди да има даже и имена, даже Бог в началото е нямал име, затова Василид Го е наричал Първото същество. Името идва много по-късно в различните народи по различен начин. Но името напълно не отразява Същността. Когато човек познае Същността, разбира, че тя е просто безименна, че всяко име е ограничение. Затова Лао Дзъ казва, че Дао е условно, така го нарича, просто трябва да има нещо, за което да се говори.

Второто същество е създадено от грях и зло в своята скрита част. А Първото и Третото същество, т.е. Бог и Христос, никога не трябва да се изкушават и да не го приемат, това е тяхната задача, за да могат да съхранят тайната на вечността и тайната на безсмъртието вътре в себе си.

Учителят Мелхория казва: Любовта, това е най-древното качество, което преодолява света и мрака. Това качество идва от самата Бездна и именно това е преодоляването на света и на мрака. И казва още: Човекът е красив, когато е създал Безкрайността в себе си. Значи една от задачите на човека е да създаде Безкрайността, даже забележете, не вечността, а Безкрайността.

ЧУДНИЯТ НАСТРАДИН ХОДЖА

(трета идея за размишление)

Между другото той е суфи-мистик, участвал е в суфи-школа, заживял в Духа и преподава на света много, много тънки уроци. Но който няма подход, как да изучи живота му и да го разбере, той мисли, че понякога Настрадин постъпва глупаво. Той наистина постъпва глупаво, но с цел да предаде уроци.

Първият случай: Настрадин си урежда някаква работа в света, но трябвало да ходи в бюрокрацията. И тогава, и по него време, и сега въобще бюрокрацията си я има. Ходил, ходил, уреждал някаква работа, някакъв бизнес – нищо не става. Накрая един му казал: Иди в голямата джамия, моли се четиридесет дена и работата ще се нареди. Отива Настрадин, моли се четиридесет дена, после пак ходи в бюрокрацията – нищо не се нарежда.

Накрая отишъл в една малка съседна джамия, помолил се и после в бюрокрацията всичко се уредило. Тогава погледнал голямата джамия и казал: Ти нищо не направи, но твоят малкият син уреди нещата.

Втори случай: Децата си играели на орехи и помолили Настрадин да ги разпредели, да им ги раздели. Той пита децата: Как да ви ги разделя – по Божията воля или по човешка воля? Децата казват: по Божията воля. И почва Настрадин: дава на едно дете десет ореха, на друго пет, на трето два, на друго един, а на друго нищо не дава. На учудените деца Настрадин обяснява: При Божието деление има разлика. И добавил: Впрочем само Аллах знае това. – Значи това е също преподаване уроци на децата.

Трети случай: Питат Настрадин: Коя зодия си? Настрадин казва: Старият козел. Казват му: Такава зодия няма, има Козирог. – А, малкото козле! Ами ако едно козле живее четиридесет години, не става ли стар козел? – Както виждате, с всичко си играе, понеже постоянно живее в Духа.

Казват на Настрадин: Настрадин, къщата ти гори, пожар! Той казва: Аз в чужди неща не се меся, не се бъркам, защото с жена ми сме разпределили задълженията: имуществото е нейно, парите аз ги нося. – Както виждате, тук много тънко се говори за привързаността.

Настрадин казва на децата: Който познае какво има в джоба ми, ще му дам най-голямата праскова. Децата му казват: Праскова. Настрадин се учудва кой ли предател му издал тайната. – Значи във всеки човек има едно его, един предател, който се опитва да провали неговия живот. И тук той загатва много тънко както винаги, във вид на шега.

Тук между другото ще кажа нещо за един Дахо – това е друга история, но тук накратко само една случка с него, преди да продължа; той е подобен на Настрадин. Един човек държал в престилката си двадесет яйца и казва на Дахо: Дахо, държа двадесет яйца в престилката си. Ако познаеш какво държа, ще ти ги дам всичките. Дахо мисли, мисли и казва: Аз да не съм пророк! Дай ми някакъв знак, искам да усетя, да разбера. – Добре, ще ти дам знак: отвънка е бяло, отвътре е жълто. – Сетих се, това е бяла ряпа, пълна с моркови.

Другият случай с Настрадин: Конят му вървял към едно езеро и щял да падне в него и веднага жабите, т.е. езерните птички (така ги нарича Настрадин), се разпели. Конят се спасява и Настрадин е много благодарен. Той дава пари на жабите, на езерните птички, да си купят халва, понеже той я обича, това е едно от любимите му неща – халвата.

Запалила се къщата на Настрадин и един комшия му казва: Бягай, Ходжа, къщата ти гори! Настрадин отговаря спокойно: Нека да си гори, нали ключът е в мене. – Както виждате, отново много тънък урок: каквото и да става около тебе, потоп, каквито и да е трудности, трябва да имаш ключа. Ключът, това е Духът.

АУМЪ

3 октомври 2006 г.

Най-великият суфи

(лекция 19)

Африканската мъдрост

(първа идея за размишление)

Толтеките

(лекция 20)

Мистерията на гносиса

(втора идея за размишление)

История на Вечността

(лекция 21)

Чудният Настрадин Ходжа

(трета идея за размишление)

НАЙ-ВЕЛИКИЯТ СУФИ

(лекция 19)

Има всякакви суфи: странни, чудати, големи суфи, мъдри, пияни от преданост. Днес ще говорим за най-великия, този, който обхваща всичко. Той се казва Ал Халладж, Мансур Ал Халладж. Роден е 857 година в Иран. Той е бил рядко лъчезарен човек.

Какво казва той и защо е бил екзекутиран, и е минал през тежка голгота? Първо ще започна с по-външните неща. Ал Халладж казва:

Първата крачка е: прекрати да отделяш себе си от Бога.

Търси скрития пламък на своята собствена земя.

Недостойно е човек да търси назаем светлина от други места.

Казва: Когато Истината се вкорени в сърцето, всичко друго се опустошава, освен сърцето.

Един дервиш в затвора преди екзекуцията попитал Ал Халладж какво е любовта. Ал Халладж му казал: Ще видиш това днес, утре и в други ден. Първият ден го убили и го рязали на парчета, вторият ден го изгорили, третият ден хвърлили праха му. Това е неговият отговор. По време на екзекуцията, с шестнадесет вериги, вървейки към нея, той танцува, защото той отива при Бога. Между другото най-големите страдания означават метод за проникване в самата мистерия на Бога. Когато страданието е голямо, проникването е голямо, затова ще видим после какво казва Ал Халладж.

Той е казал, Ал Халладж, в тази връзка: Страданието, това е Той самият, а щастието е от Него; то е нещо, дадено от Него.

На палачите си преди екзекуцията той казва: Убийте ме, о, верни приятели. Подобно, което казва и Христос на Юда – приятелю. По време на предателството Христос го нарича, забележете, приятелю. За мистерията на Юда, окултната мисия, ще говорим в следващата лекция. Казва Ал Халладж: Убийте ме, о, верни приятели, защото което ме убива, ми дава живот. Моят живот, това е смъртта, а смъртта, това е моят живот.

Ал Халладж казва: Любовта – това е най-висшето изявление на мистичния опит. Любовта си прокарва път в човека чрез страданието, защото страданието е самият Бог, а щастието е само скромен подарък.

Какво е проповядвал Ал Халладж? Велико слово, същевременно той е от най-големите гностици.

Ще изнеса една част от това, което е позволено, от неговото слово, допустимата част:

Изхвърленият Иблис, т.е. изхвърленият Сатана, това не е знак на наказание, това е Божествено избраничество. Иблис, т.е. Сатана, е трябвало да Му служи така, както и преди в древността, с огромна преданост. Само че сега Бог му предлага насаме нещо тайно – да се превърне в мрак, да поеме по черния път. Хем му изпитва древната преданост и хем му предлага нещо особено, подобно, което Христос предлага на Юда. Христос имаше само два шанса – да избере Йоан или Юда. Избира най-дълбокия вариант, посветения от древните мистерии в Атлантида и Египет, избира Юда. Но както казах, за това ще говорим другия път. Само една огромна любов може да понесе последствията на предателството и може да издържи. Разбира се, в другия свят Христос го възкресява, но на външно поле се случва нещо друго.

Значи сега Бог му предлага черния път: живот в мрака, живот в ад и пъкъл, живот в най-най-тежки условия. Това не може да се даде на един обикновен ангел или на архангел. Сатана е, в Библията на Йезекиил се казва – херувим, точно е казано: херувим. Това било най-тежкото предложение за Сатана, защото Бог много е обичал Своя първи и голям син. Както знаете, той е големият Му син. А знае се, че този, когото Бог много обича, най-много го подхвърля на сурови изпитания; сурови и големи, включително даже и жестоки изпитания.

Желаейки чрез тайната на страданията да му разкрие Себе Си в най-дълбоките си и последни дълбини, затова му предлага; за да му разкрие тайната за Себе Си насаме, в най-дълбоките си и последни Свои дълбини, защото Иблис и без това му бил казал, т.е. Сатана: Аз отхвърлям Адам. На никой друг няма да се поклонявам, само на Тебе. И бил подложен на тези изпитания.

Иблис, т.е. Сатана, знаел какво означава велика вярност и истинско служене на Бога, защото от хиляди години той това го е правил. И когато Бог му предлага да стане мрак и да поеме по суровия черен път, Иблис осъзнал дълбоките черни последствия, големите адски терзания, жестоките мъки, но той доброволно и, Ал Халладж казва, с пълно осъзнаване – не само доброволно, но с пълно осъзнаване – приема падението си. В кое име? В името на една жадувана тайна, а тя е следната: да се домогне след време до жадувана, реална и най-вътрешна близост с Всевишния. Това е неговият скрит мотив: той е пожелал още по-дълбока връзка и това се е случило в мистериите.

Докато тези, които смятат себе си за светци, за праведни, че даже някои и за безгрешни (в католическата църква), те си остават много далече от Ал-Хакк, т.е. казва Ал Халладж, много далече си остават от Истината, включително дори когато са светци. Ал-Хакк още означава дълбинната Истина, докато и светците, и грешниците са на повърхността.

Ал Халладж проповядвал по този начин забранените и Божествени тайни от мистериите. Той буквално (и друг път ще говорим за него, пак доколкото е допустимо), буквално е хвърлял бисери на свинете, на исляма. Ислямът само това е чакал. Макар че ислямът е пътят към суфизма. Дори някои суфи са се стреснали и са се чудили какво да правят с него. Впоследствие го признават за един от най-великите учители.

Ал Халладж знаел, че като говори така, събира голяма угроза около себе си. Той разкривал дълбините на съкровения смисъл, а хората били толкова много неподготвени. И както казах, разсекли тялото му на части; докато можел да говори, хвалел Бога, нямало прекъсване. Той знаел, че това е велик дар. Бил горен – до последно, докато можел, мърдал и хвалел Бога по особен начин. Вкоренявал се все повече в Неговата тайна. И казва: Сатана е знаел, че Бог е по-важен от всичко и затова приел тайното предложение на Бога. За своето падение той осъзнал, че това падение трябва да го приеме с огромна, осъзната Любов. Същото, както казах, така както Юда приема предложението на Христос, а предложение от Христос е нещо дори повече от заповед; Христос направо му е повелил, ще видим другия път защо. Юда го предава в името на нещо много дълбоко, нещо, което е между тях; нещо, което също спада към мистериите.

Само една голяма любов може да приеме такава роля на предателство. Много хора не можеха да изпълнят това – нито Петър, нито Павел, забележете, дори Йоан. Много определено, много специално е това същество, с много специална любов, което може да издържи такъв мрак, такива последствия, защото толкова е велика любовта. Но тя си остава скрита обикновено, в сянка.

Ал Халладж казва: Не наричай смъртта зло, защото тя е прекрасно обновление. Ето защо и богомилите са били на кладата – прекрасно обновление. Казва още: Ако Христос беше в райската градина, Сатана нямаше да има никакъв шанс. И затова беше избран Адам, защото Бог знае как ще постъпи Адам и как ще постъпи Христос, което означава, че грехът е Божие допущение. По-нататък ще видим, Ал Халладж обяснява как Бог разрушава рая; никаква змия и никакви странични неща. Сам Бог влиза и прави голямата власт в змията, но за това ще говорим друг път. Божие допущение и затова Адам действа погрешно, защото просто се знае, че това е неговото ниво. Това на съвсем други места е обяснено, в тайната на Зохар, но това е много специална книга, защото каквото четеш в нея, не е това, което изглежда, но това е друга тема. Там е обяснено разликата какъв е Адам и какъв е Христос, нещо, което се е случило в древността – чистият духовен взрив. Не оня взрив космически, а съвсем друг, вътрешен духовен взрив. Там нещата се разпределят: едни остават съвършени и остават в Бога, други падат и после биват изпращани в рая.

И както се знае, Адам действа погрешно, защото Адам не може да действа като Христос, има дълбоки причини. Той не може да действа съвършено. Ако – казва Ал Халладж – ако грехът беше поставен в Христос, Христос щеше да сгреши, но грехът е бил изваден от Христос. Бог е извадил греха от него и той няма такава способност, докато в Адам грехът е бил поставен – това са различни положения. Тайният замисъл на Бог е в това, че Той изисква от падналите велико осъзнаване. И ако грехът бъде осъзнат, той ще бъде преодолян, това е вече скритата воля на Бога. Това ще бъде израстване на много високо ниво – на ниво на великите Учители. Учителят казва буквално на едно място: Най-висшите йерархии биха дали мило и драго да дойдат при мен аз да ги обучавам. Не става въпрос за обикновени хора или ангели, а за най-висшите йерархии.

Грехът и Сатана, т.е. и злото, са тайни, скрити в самия Бог и Ал Халладж обяснява: Вярно е, че Бог никого не изкушава, Той само изпитва. Но откъде Сатана – змията – има толкова силна власт и толкова голяма сила? Тази сила и власт Иблис я има от Бога и всичко това е тайна на Бога, защото Сатана е в Неговите ръце. Той е Негов син, големият Му син, той е Неговият инструмент.

АФРИКАНСКАТА МЪДРОСТ

(първа идея за размишление)

Когато нямаш враг вътре в себе си, външните врагове нищо не могат да ти направят.

Корените не знаят какво са си наумили листата.

Престори се на умрял и ще видиш кой наистина те обича. – Много лесно е да го провериш в една медитация, да видиш кой наистина те обича. Макар че дали въобще трябва да искаш някой да те обича, освен Бог и Тайната в Него.

И казват хубави неща с прости думи – африканците, които ние наричаме племена, но африканската мъдрост е много дълбока. Тя също има корени в Атлантида. Има племена, които нашата цивилизация трябва да ги гони с хиляди години, за толтеките да не говорим, става въпрос за племената.

Казват: Истината те държи по-чист, отколкото сапуна. В момента се сетих за една случка с Настрадин Ходжа, ще ви я кажа: Той имал много мръсна риза, направо корава риза. Казва му един човек: Настрадин, ризата ти е много мръсна, трябва да я изпереш. Настрадин казва: – Тя пак ще се изцапа. – Пак я изпери! – Пак ще се изцапа. – Още един път я изпери. – Настрадин поглежда нагоре и казва: Господи, нима сме родени цял живот ризи да перем? – Значи ти може да имаш чиста риза и да си лицемер, а Настрадин ти предлага: постигни същественото, а въпросът с ризата е много лесен; постигни същността. Както знаете, Настрадин е бил в една суфи-школа, но той после я напуска, за да стане достъпен за много народи и за много хора. И наистина неговата мъдрост е много тънка и много точна.

Казва африканската мъдрост: Всеки хълм си има своя леопард. – Всеки хълм си има свое око, свой наблюдател. Въпросът е тука дали ти имаш око и така можеш да наблюдаваш.

Човек се учи как се секат дърва, докато ги сече. – Значи тук няма нужда от книги за много неща, няма нужда да знаеш много неща на теория – че Бог е Любов например. Не ти трябват знания; трябва ти самата Любов, самото преживяване, самото сливане с Бога.

Мъката е като голямо съкровище, не се отваря пред всеки, а само пред този, който може да я разбере. – Тя е наистина голямо богатство, но на една бедна душа, на един беден ум за какво да се отвори – той ще измисли нещо друго, няма да я оцени, няма да изкара тайната поука от нея. Ще изкара човешка поука, вместо поука Божествена.

Правилното слово е по-могъща сила от амулета.

Когато очите ти са по-високи от веждите, ти си загубен. – Това е идея за гордостта.

Която и река да е, щом се влее в морето, тя изгубва името си.

Казват африканците: Кажи истината и угаси дявола.

Ти не виждаш слона на собствената си глава, а виждаш въшката на чуждата глава.

Беше ми мъчно, че нямах обувки, и тогава видях един човек с отрязани крака.

Козината на леопарда е красива, но сърцето му не е красиво.

Ако леопардът те улови, няма да имаш нужда от здравето си. – Понеже някои държат много на здравето, но има ситуации в живота, има трудност, която може така да те улови, че ако нямаш любов, а тази трудност е леопардът, какво ще помогне твоето здраве, ако нямаш подход.

Ако мишката се смее на котката, значи наблизо има дупка. – Има коз, има таен коз.

ТОЛТЕКИТЕ

(лекция 20)

Според толтеките осъзнаването е по-могъщо от мисълта и затова в осъзнаването птиците, т.е. мислите, изгарят. Значи никакво черно внушение не може да ти повлияе, ако осъзнаваш откъде идват мислите.

Толтеките ценят много вътрешния огън. Те казват: Огънят е магическо и свободно същество. Това е, разбира се, Еекатл, т.е. нашият дух, чистият дух в нас, това е този огън, за който се говори. За този дух-огън те казват: Той сам се е изплъзнал от този свят. Той е независим и знае, че е дошъл от Орела, от Тайната на Орела. В този дух-огън няма светлина и тъмнина, т.е. той не е двойствен. Самият човек е енергийно явление, а свободата му идва от дълбокото осъзнаване на нещата.

Истинският воин се учи на магията на свободата от огъня, защото самата свобода е съставена от огън и безмълвие и затова толтеките казват: В нас е скрит зародишът на магическата птица на свободата.

Те казват: Цялата вселена е едно огромно яйце от възприятия. И това, което трябва да се излюпи от нея, е много по-грандиозно от самата нея. То е по-величествено от всички звезди и реалности. И много същества-огън са се изплъзнали от това яйце, от това ограничение. Значи става въпрос не само за нашия свят, който е голямо ограничение, но и за вселената.

За толтеките вселената е обусловена реалност, ограничена реалност. Тя е капан за възприятията, докато свободният свят се намира на друго място, в друго измерение, т.е. в Тайната на Орела.

Вътре в яйцето вселената има много видове енергии, от чийто материал ние трябва да пресътворим себе си като свобода. Да пресътвориш себе си като свобода, това изисква абсолютно чисто съзнание. Защо? Защото когато съзнанието е нечисто и двойствено, то е паразит за самото себе си, то става враг на самото себе си, докато чистото съзнание дава съвсем друг поглед. То вижда ясно без намесата на паразитите, без намесата на тираните, или казано по друг начин, без намесата на астралните същества.

Птицата на свободата е извън зодиака и извън вселената, тя е извън недостатъците и добродетелите. В тази връзка Майстер Екхарт казва: Искрата търси освобождение от господството на добродетелите – и добавя: Само с велика Любов искрата може да се освободи от влиянието на добродетелите. На друго място Майстер Екхарт казва: Единственото нещо, което трябва да притежаваме, е Бог. – Всяко друго притежаване е капан.

Толтеките казват: Ние имаме грандиозна задача – да се изплъзнем от яйцето-вселена и да се върнем при могъщите птици, Предците, Великите Учители, посветените и т.н., които са прелетели в своята родна стихия, наречена свободата.

Всеки воин е длъжен да превърне своето скрито безразсъдство в мъдрост, търпение и послушание, за да чува гласа на Орела. Значи мъдрост, търпение и послушание. Не случайно Мохамед казва, че търпението е половин религия. Който има търпение, той вече е извървял половината религия, половиния път.

Думата акулюаке, която означава на техния език толтек, за която преди говорихме, не подразбира нация, а воин на духа, воин, който е достигнал до познаването на чистия дух, така нареченият свободен вятър. Воин, който е достигнал до истинско познание.

Воинът трябва да се домогне до своето истинско намерение, защото истинското намерение осъществява чиста връзка със свободата.

Според толтеките Орелът изпуска енергийни силови линии, чрез които крепи цялата вселена и само този, който има духа-огън, може да живее правилно в енергийната вселена.

Толтеките казват, че ако не разбереш езика на Истината, ти си чужденец, а който разбере този език в себе си, той става Орел, той става свободен.

Някога в древността драконите са били Орли, хранители на огъня и те го пазели съкровено в своето сърце. Но толтеките казват: По-късно те преместили огъня, от сърцето го преместили в устата си и започнали да изпепеляват своите врагове. И така започнала злоупотребата с огъня, накрая самият огън се обърнал срещу тях и те паднали в яйцето-вселена. И сега те трябва да се възстановяват. Сега те се наричат хора, трябва да се възстановяват и да се завръщат отново в състоянието, наречено свобода.

Днес падналите дракони са в капана на сложната зависимост, наречена светът, наречена семанахуак, т.е. светът. И само по пътя на безупречност те могат да се освободят от този свят, защото колкото повече е себепознанието, толкова по-малка е зависимостта от света и от вселената.

МИСТЕРИЯТА НА ГНОСИСА

(втора идея за размишление)

Защо гностичните евангелия са отпаднали? Кое ги прави опасни? Това е тяхната дълбочина. Става въпрос буквално за стотици евангелия, много от тях са и християнски, а други са египетски. Едни от най-дълбоките евангелия са египетски и сирийски. Едни от най-дълбоките и опасни мъдреци – опасни за света – са двама сирийски монаси: Василид и Дионисий Ареопагит, за които сме говорили и за които пак ще говорим.

Гносисът, това е златният век на християнството. Гностиците са се домогнали до съкровеното тайнство на Истината, което означава, че те черпят сведения от първа ръка. Никакви свещеници, никакви посредници и те искат всеки човек да върви по този път, за да може да постигне сам. Значи те черпят от ръката на Истината.

Теодот, един от гностиците, казва: Гностик е този, който е прозрял Истината и който се е слял с нея.

Ето един малък откъс от гностичната книга „Мълнията на съвършенството“. Тя принадлежи на гностика Моноим, така се казва един от другите големи гностици. Казва: Откажи се от търсенето на Бога в творението и в себеподобните. Ако ще търсиш Бога, започни от себе си. Научи кой е този вътре в тебе. Открий изворите на скръбта и радостта, на любовта и омразата. Изучиш ли внимателно тези неща, ти ще откриеш Бог в самия себе си.

Василид казва: Всеки трябва да осъществи лична среща с Първото същество. На друго място казва: Кръщението в Истината обезсмисля всички ритуали. – Значи който е кръстен наистина в Истината, това обезсмисля всички ритуали.

В „Евангелие на Истината“ е казано: Който има себепознание, той получава своето; то само се стреми към него. А един мистик, казва се Ангелиус Силезиус, казва простичко: Дори и хиляди пъти Христос да се роди във Витлеем, а не в тебе, ти си загубен.

ИСТОРИЯ НА ВЕЧНОСТТА

продължение

(лекция 21)

Вечността съществува в Първото същество, т.е. в Бога, в Божественото. Тя не се ражда, защото само човешкото се ражда. Човешкото се ражда, Божественото се въплътява, това е разликата; човешките неща се раждат, Божествените проникват и се въплътяват. Вечността съществува в Божественото, а не в човешкото.

Първото Същество, т.е. Бог, е безмълвно, свято и абсолютно в отношението си към Бездната, така както е и с Христос. Третото същество Христос е също мълчаливо, свято и послушно до смърт и затова Първото и Третото същества се разцъфтяват в своята вътрешност, докато Второто същество не може засега да се разцъфтява вътрешно. То има друга мисия, то е поело огромна отговорност заради падналото човечество. То има тайно служение към Бога. Някои мислят, че като правят престъпление или като правят нещо, че все Сатана е виновен, но окултната наука казва: Злото е човешко действие. Сатана само се съединява. Той без теб не може нищо да направи, ако ти не го привлечеш. И много правилно Сатана е избрал тайно служене на Бога от огромна любов към Бога. Защо? Защото той съхранява и пази Бога. Всичката омраза на хората иначе щеше да отива към Бога, а сега отива в Сатана. Сатана е Неговият съхранител поради този черен избор, който е направил, както ще видим по-нататък, от огромна, необятна любов към Тайната на Бога.

В този цикъл на развитие на човечеството Първото същество не се е посяло напълно във Второто същество, т.е. ако Бог влезе в Сатана, злото ще изчезне, но Бог не влиза; Сатана има мисия, защото той е другата ръка на Бога. Например Бог не може да изпрати там, където трябва да се разрушава нещо, срещу някоя войска, да изпрати ангели; има изключения, но Бог изпраща сатанинските сили и когато им каже „Да“, те тръгват. Той им дава силата, Той им дава методите, самият Бог. Макар че има изключения в Библията, където двама ангели разпиляват една войска от 160 или 180 хиляди същества, но тези неща са изключение.

Второто същество – Сатана – е приело да върви по един велик отрицателен път и затова то сега не дава плодове, докато Първото и Третото същества дават плодове. То, Второто същество, изглежда като пустиня, но думата пустиня означава място на изпитанията.

Първото същество, т.е. Бог, е място на велико безмълвие. Само в дълбоко безмълвие можеш да слушаш тайната на нещата. Например ако искаш да разбереш един човек, трябва да навлезеш в неговата тишина и да слушаш, доколкото имаш любов, доколкото можеш да проникваш; доколкото имаш тайната на своя дух, можеш да проникваш и дори имаш право, защото този, който има право, той вижда нещо, което е точно: той вижда как да помогне на тази душа, нищо друго не вижда.

Първото същество обича слушащия човек. Слушащият човек възприема Дървото на живота, истинския живот, т.е. какво говори Бог, докато неслушащият човек прави връзка със смъртта; той възприема знания. Той възприема Дървото на смъртта. Именно това неслушане се е превърнало в смърт. Неслушане на човека, не слушането на Сатана, а неслушането на човека, макар че човекът много лесно прехвърля всичките си неща върху Сатана.

В Писанието, в книгата „Царе“, се казва: Послушанието е по-добро от жертвата; послушанието е по-приемливо от жертвата. Въобще умението да слушаш е свързано със степента на безмълвието, със степента на твоята дълбочина.

Тот казва: Който умее да слуша, заживява в Истината. – В послушанието е скрито израстване, което, както казах, е по-дълбоко от жертвата. Ти можеш да се жертваш за Бога, но да не си узрял в послушанието, а може да се наложи да бъдеш послушен до смърт, както Христос. Ако не си подготвен, тогава всичките ти разбирания и всичката ти любов нищо не струват.

Тот казва още: Който търси само Истината, Истината ще го обучава. – А щом Истината те обучава, ти ще имаш чистия гносис, откровението и много лесно ще разбереш, че твоят дух е извън историята на света. Твоят дух има история в Бога, а не в света; твоят дух има история, която е преди света. Той има история в Тайната на Бога.

Бездната е дарила дихание на твоя дух и това дихание е наречено „животът, който тече“. Но в Тайната на Бездната духът може да живее без дихание. Той там няма нужда от дихание, защото нисшите тела ги няма. Там може да живее без ограничението, наречено живот. Там има нещо по-дълбоко от живота, това е свързано с тайната на Третото дърво, за което в Библията не се говори. Това не е Дървото на живота или Дървото на смъртта, нито Дървото на някаква светлина или тъмнина, това е Дървото на сиянието, за което, както казах, в Библията не се говори. Това сияние е над светлината и тъмнината, над живота и смъртта. И всички, които станат сияещи, а не светли, те постигат тайната или част от тайната на това Дърво.

В самото праначало това са били Първото, Второто и Третото същество и така наречените в Атлантида, на езика на жреците, Арамони. Арамоните – това са двадесет и четирите врати. Думата арамон означава на езика на Атлантида врата; двадесет и четирите Старци. Както ви обяснявах преди, думата врата означава преход, думата стена е преграда. Думата врата означава да влезеш в друг свят, в друго мислене, в друго измерение. И в най-висшия смисъл: да си направиш врата от яйцето-вселена и да влезеш в духа и в тайната на Орела.

За Арамоните учителят Мелхория казва: Те са предвечни сияния. Те идват от дълбоки вътрешни измерения на Бездната. Те са извървели достойно своя път. Те са съумели да превърнат скалата в път. Да превърнеш скалата в път, това е метод само на мъдростта и учителят Мелхория обяснява това: Арамоните са извървели тежкия път в Бездната, а след това и във вътрешните цивилизации. Те знаят, че в дълбокия мрак Истината свети ослепително, сияещо и колкото е по-дълбок мракът, защото той е част от Бога, толкова повече Бог го осветява и го осиява. Те имат умението да изваждат вдъхновението от гроба, т.е. от всяка голяма трудност те могат да извадят вдъхновение, т.е. от всяка тежка ситуация.

Арамоните знаят тайната мощ на Любовта, защото именно чрез нея те са ограбили Големия мрак. Именно тази сила, това най-древно качество на Бездната, което после се предава и на Бога, това е грабителят на мрака.

Арамоните се смеят на добродетелите, защото те знаят, че в Бездната добродетелите са като малки, бедни деца. Някой човек мисли, че като стане много добродетелен, постига великата пълнота. Учителят казва: Като отидеш в ангелския свят, какво добро ще направиш на един ангел или на един херувим? Както знаете, и Айнщайн – гениален човек, ако отиде при ангелите, Учителят казва: Нищо не може да свърши на ангелите, може само да им носи вода – общ работник, за нищо не става. Значи такива са нашите гениални хора, в другия свят са невежи и затова обичат да се раждат тука, защото тук все пак може да минат за някакви авторитети. Такива същества трябва да извървят също дълъг път, много вода трябва да носят, т.е. много живот да придобиват, друг живот, който идва от водата, за да се върнат както трябва.

Там, в Бездната, добродетелите са бедни, а слабостите са ненужни. Те знаят, че който е познал Истината, дори и падението му е от полза и няма значение падението колко е голямо. Ако падението му е голямо, Арамоните го превръщат в голям възход, както Ал Халладж превръща страданието в екстаз, превръща го в мига на сливането с Бога.

Арамоните живеят във велика тишина. Десетият Арамон, един от великите Старци, който се нарича Мавахари, казва: Тишината е предвечната същност. И казва още: Няма такова слово, което да устои на продължителната тишина. Например ако някой от вас има хубава дума в себе си и ако бъде поставен на изпит както Арамоните, милиарди години да живее в безмълвие, без никакво общуване, не може да издържи. Тези Същества – Арамоните – са издържали, затова те са Старците. Те са посятите мистични семена от Бездната, за които и друг път ще говорим.

Арамоните са сияния на Бездната. Те са мистичният глас на тишината и много специфичен глас, когато понякога се налага, на Бога: когато решат да се слеят с Бога или когато Бог реши да се слее с тях.

Учителят Мелхория казва още за тях: Техният дух е съумял да отвори мрака и да прозре неговата бедност. Но пак повтарям, това става чрез могъществото на Древната, неизменна Любов.

И още: Арамоните са съумели да извикат в себе си своите най-древни очи, за да могат да проникват в невидимото. Значи те не гледат външни неща. Те винаги гледат навътре, във вътрешни светове, затова те могат да проникват и в Бога, и в Сатана, и в ангелските йерархии, и навсякъде, дори в тайния живот на малките същества.

Древните очи, това в най-първичен смисъл е чистото, сияещо съзнание, за което казват, че това чисто, сияещо съзнание е самата твоя Безпределност.

ЧУДНИЯТ НАСТРАДИН ХОДЖА

(трета идея за размишление)

Както знаете, неговите уроци са много тънки, много често недоизказани, но след време в книгата, която ще издам с много случки, ще вкарам малко коментари и посока, само по малко, колкото да загатна. Тъй като някои хора мислят, че той наистина постъпва някога глупаво, а при него нещата са осъзнати, той постъпва така с цел. Той те поставя в ситуация, за да може ти да видиш себе си в тази ситуация.

Първа случка: Попитали Настрадин Ходжа: Кое е това, което е по-силно от смъртта? Той отговорил: Чистият смях, чистата радост. – Който наистина има такава радост, той е преодолял смъртта, защото това не е радост на ума, тя не идва от ума, тя идва от дълбочината на душата.

Как Настрадин ял гъша супа? Той бил много беден в началото и виждал как богатите ядат печени гъски, ядат гъша супа. И той гледа, обаче не може да си позволи. Взима си коричката хляб, отива до езерото, пропъжда, където са стояли гъските, пъха си хляба във водата и яде гъша супа. Забележете колко благородно: не завижда, не казва защо е така, просто търси метод и показва как трябва да сме благородни, как трябва да сме поставени по друг начин в мисълта.

Трети случай: В началото, както казах, Настрадин бил беден и в неговия дом влиза крадец, и започва да краде. Жена му казва, че е влязъл крадец. Настрадин ѝ казва да мълчи, защото Настрадин се чуди какво ценно има в един земен дом. Какво е това, той иска да разбере от крадеца коя е тайната? Каква е тази скъпа вещ, въобще как може да има нещо ценно на земята? И после, ако крадецът го откраднел, много лесно щял да разбере тайната, пък и можело лесно да си вземат краденото. Тук Настрадин загатва, че истините са вътрешни. Те се намират в нашите дълбини и там никога нищо не може да се открадне, докато в този свят това всичко е една игра.

Четвъртата случка: Питат Настрадин: Къде е Аллах, къде се намира Бог? Настрадин казва: Нима има място, където да не се намира Бог. – Наистина и в Сатана, и в мрака, и в страданията, всичко, което се случва в твоя живот, е Бог. Въпросът е да го осъзнаеш и наистина, когато дойдат тежки времена, не само да благодариш, а и нещо повече – от екстаз нагоре.

Настрадин в градината: Влязъл в една градина да си краде – дини, пъпеши, ряпа, моркови и т.н. Хваща го градинарят: – Какво правиш? – Една вихрушка, един силен вятър ме хвърли в тази градина и за да се спася, се хващам за дините, за пъпешите, за ряпата… Градинарят казал: Добре, съгласен съм, обаче тази торба как е така пълна? Настрадин казва: И аз за това се чудя! – Значи градинарят е Бог и Настрадин показва някой път колко сме наивни, как искаме да излъжем Бога с елементарен начин на мислене. Много хора от нас се опитват така да излъжат Бога, но не могат.

Един ясновидец попитал Настрадин: Ходжа, има ли предопределени неща? Настрадин Ходжа казва: Има. Нашето невежество е предопределено.

Настрадин отишъл да навести един болен, който много го боляло коляното, тежко болно коляно. Болният приятел му казал: Какво можеш да ми кажеш, Настрадин, за болното коляно? Ти можеш да направиш молитви, заклинания, ти си ходжа, можеш да ми дадеш много съвети. Настрадин казва: За твоята болест има един стих при арабския поет Джарир, но аз помня само началото. – Добре, казал болният му приятел, кажи само началото. Настрадин му казва: Няма лекарство срещу болно коляно. Болният му казва: По-хубаво беше да не помниш и това.

Следващият случай, питат Настрадин: Какво желаеш да направим с тебе, когато умреш преди второто пришествие, преди страшния съд? Настрадин казва: Желая да ме погребете вертикално, с главата надолу. – Защо? – Защото когато дойде страшният съд, той ще обърне всичко наопаки и аз ще бъда в изправност. Значи тук Настрадин загатва: ще бъдем ли в изправност, ще имаме ли дух, ще имаме ли истина, забележете колко тънко, ще имаме ли истина да посрещнем второто пришествие.

И последната случка, която е с неговия син; той е имал син и дъщеря, между другото. Настрадин му поръчал да му донесе варена овнешка глава. Синът му отива, купува главата, но по пътя е гладен (със свои думи я разказвам); изял ушите, изял очите, изял всичко. И връща само гола овнешка глава, просто череп. Настрадин казва: Той няма уши! Синът му казва: Този овен е бил глух. – Той няма очи! – Той е сляп. – Той няма кожа, няма плът! – Той е хром. – Добре, защо ми носиш тази глава? – Виж какви хубави зъби има.

АУМЪ

7 ноември 2006 г.

Дао

(лекция 22)

Овладяване на съдбата

(първа идея за размишление)

Окултната мисия на Юда

(лекция 23)

Гатанката на Сфинкса

(втора идея за размишление)

Тайният разговор

(лекция 24)

Учителят за дявола

(трета идея за размишление)

ДАО

(лекция 22)

Дао, Гласът на Великата Пустота, по друг начин казано, Гласът на Истината.

Дао е трудно уловимо, защото е скрито в сърцето на нещата. Със своята вътрешност, със своята собствена същина човек трябва да намери Дао.

Дао е учение на древността и затова който следва Дао, е вечен и безпределен, защото следва същността си.

Дао е безвкусно. Трябва да се научиш да вкусваш безвкусното.

За да може нещо да се унищожи, необходимо е преди това да му се даде разцвет – човек, цвете, цивилизации и т.н.

Най-висшата практика е практикуване на чистота на съзнанието.

Който следва пътя на Дао, е неуязвим за света. Той е шанжен, т.е. той е мъдрец. Даосите казват: той е уловил Пустотата. Който е уловил Пустотата, той е уловил Дао.

Лао Дзъ казва: Аз никога нищо не съм постигал и затова живея в Дао. Значи той предоставя всичко на Дао.

Дао е абсолютно слято с прекрасното и с ежедневното, и то едновременно.

Всички социални причини са предопределени от нарушението на хармонията с Дао. Значи живееш в тежки условия, при всякакви тежки неща, външно, вътрешно, защото е нарушена хармонията с Дао.

Даосите не се интересуват от свършека на света, защото Дао никога не свършва. Дао е началото, началото е безначално. Даосите казват, че пътят към Дао е чисто действие, а не надежда.

Пътят не е очакване, а изследване и проникване в себе си. Даоският мъдрец има незабележимо величие на духа си, защото той се самоумалява.

Дао не изисква нито предано служене, нито жертви, нито ритуали. То няма нужда от никаква религия. Просто следвай Дао и няма нужда от нищо друго. Дао, както знаете, означава още истинността на нещата.

Никой никога няма да узнае бъдещето си, казват даосите, защото бъдеще няма, има само Дао. Тези, които са изпуснали Дао, те вярват в някакво бъдеще. Те си пренасят енергията, пренасят си въображението, понеже са изпуснали Дао, Същността.

Истинският даос служи на единствения цар. Това е този цар, за който народът нищо не знае.

Учението за Дао, това е наставление от друга реалност. Истинският даос не служи на народа си и на обществото; той служи само на Дао, само на Истината. Лао Дзъ спада към тази категория – той не те учи на нищо, точно това е великото, забележете. Той не те учи на нищо конкретно, т.е. нищо ограничено. Той направо ти предлага Бездната, Мистерията, наречена Дао. Той директно ти предлага Същността. Никакви съвети за праведен живот, при даосите няма такова нещо, защото, според него, това е пълен абсурд. Никакви поучения и съвети. Лао Дзъ на нищо не учи, но той те въвежда в Мистерията на живота.

Лао Дзъ изхожда от самото Дао. Дао е самият център на едно древно и тайнствено учение и понеже Лао Дзъ изхожда от този център, затова в него винаги се усеща тайна и скрит смисъл. Каквото и да каже, то е намагнетизирано, то изхожда от Дао, от Същността. Затова Лао Дзъ винаги ще бъде търсен, защото това е търсене на Същността.

За у вей, т.е. недеянието, или казано по друг начин, чистото действие, даосите казват: Чистото действие е поучение без думи. То очиства човека от вътрешни страсти и желания. Чистото действие е действие на Дао. Недеянието, т.е. чистото действие, не е бездействие, както някои мислят, а то е съвършено действие.

Ле Цзъ, това е един от най-силните ученици на Лао Дзъ, казва: Недеянието няма знания, няма способности. То е чиста любов. Значи няма знания, няма способности, това е просто действие на чистата любов.

У вей, или недеянието, владее всичко и затова то няма нужда да знае. Чистото действие е владетел; ставаш владетел на съдбата си, на социалния строй и нещо повече. То няма нужда да знае – то просто владее. То е пустота, то е връзка с началото – то е самото начало. Чистото действие не е знание, то е дълбокото начало. Дълбокото начало действа без усилия, то действа естествено.

Пустотата е дълбокото начало, а входът в дълбокото начало, според Ле Цзъ, е Любовта.

У вей, т.е. недеянието, означава да живееш в Дао, означава да пиеш пълнота – не да я търсиш, а да я пиеш.

Живей в Дао и остави настрана разумната си воля. Твоята разумна воля, казват даосите, е неуместна. Много просто: не може да бъдеш по-дълбок от Дао с някаква разумна воля.

Който обича по закона на Пустотата, т.е. по закона на Истината, той нищо не иска нито отвън, нито отвътре и забележете: той получава своята пълнота от Пустотата, от тайната на живота, наречена Дао. Парадоксално е – нищо не искаш, но получаваш.

С неусилие се постига повече, отколкото с усилия. Но малко са тези, които познават тайната на неусилието. Неусилието е метод на истинността, метод на единството с Дао.

Колко неправилно е да скърбим при смъртта, колко неправилно е да се радваме на живота. Ние сме по-дълбоки и от смъртта, и от живота, защото няма нито раждане, нито смърт.

Обикновените хора са привързани към външните неща; духовните хора са привързани към вътрешните неща; само мъдрият, само даосът знае, че и външните, и вътрешните неща са илюзия. По пътя на Дао всеки човек ще бъде очистен от илюзията.

По пътя на Дао кривото става право, празното става пълно и старото се сменя с ново.

ОВЛАДЯВАНЕ НА СЪДБАТА

(първа идея за размишление)

Който иска да бъде спасен отвън, ще си остане роб. Спасението идва от твоето съзнание, от твоята чистота.

В трудностите трябва да се разцъфтяват твоите добродетели и нищо друго. Значи затова са трудностите – за да се разцъфтяват твоите добродетели.

Да преодолееш злото в себе си, означава да отпадне най-голямото бреме в твоя живот: да отпаднеш ти самият. Овладявайки все повече себе си, твоето зло започва да се превръща в добро. Иначе то си остава разрушение за тебе.

Съдбата е непознаване на себе си и на Бога, затова има съдба. Затова съществува тази дума – тя означава съд, осъдени. Да пренебрегнеш настоящето в името на бъдещето, означава да влезеш в капан, просто защото ти си отложил своето развитие.

Съдбата не е нищо друго, освен метод, средство, което ти е дадено за развитие. Това ти е дадено сега.

Всеки обект разваля нещата. Ето защо ученикът трябва да общува с душата на нещата.

Съдбата се обезличава само когато човек се насочи изцяло към истината и към Бога. Ако се насочи частично, няма да има реален успех – може да си смекчи малко съдбата, но това не решава въпроса. Изцяло насочване, това означава да въведеш в ежедневието си тотално истинолюбие дори това да ти коства уволнения, смърт и какво ли не. Това означава – който иска да заличи съдбата си.

Бог не живее в миналото, в настоящето и в бъдещето. Той живее в Любовта и в Истината. Да живееш в настоящето, не означава, че още живееш в Любовта и в Истината. А какво означава в Любовта и в Истината? Любовта означава вечността, а Истината означава безпределността – т.е. това, което е по-дълбоко и от вечността.

Защо любовта към Бога е толкова важна? Защото любовта към Бога е придобиване на такава висша енергия, която преодолява кармичната енергия.

Истинският човек няма бъдеще, той има нещо повече: той има Бог в себе си. Щом нямаш любов, щом нямаш Бог в себе си, ти винаги ще имаш съдба, винаги ще имаш карма. И затова е казано: Възлюби врага си. Това е метод за самопреобразяване. Врагът няма нищо общо, той е нещо странично, но това е важно за тебе. Значи възлюби врага си, означава метод са самопреобразяване и овладяване на твоето собствено минало.

Откажи се твърдо от всичките си лоши постъпки (в този живот), защото те ще бъдат твоите бъдещи наказания. Победата над кармата е дело на любовта в човека. В дълбокия смисъл на думата настоящето не означава да живееш във времето, нито да живееш, както някои повтарят, тук и сега. Има едно друго чисто настояще. То не е част от времето, защото ти можеш да си живееш във времето глупаво колкото си искаш; можеш да живееш тук и сега и да не си отдаден на Истината според мярката, да не си отдал живота си на Бога. Тогава и времето, и тук и сега означават глупости.

Чистото настояще означава да живееш във висшата си душа и в пречистия си дух, т.е. в своята дълбочина. Висшата душа, това е вечността, а пречистият дух – това е безпределността.

Кармата е силна, защото е справедлива, но Любовта е могъща. Тя не е силна, Любовта е могъща, защото тя е нещо повече от справедливостта, защото самият Бог е нещо повече от справедливостта.

ОКУЛТНАТА МИСИЯ НА ЮДА

(лекция 23)

Тази лекция ще има и продължения, днес ще поставим началото.

Истинската любов е изцяло насочена към Бога и Божествения замисъл. Тя е абсолютно без привързаност. Именно затова Христос избра Юда, защото Христос познава Юда от мистериите в Египет и Атлантида. Той знае каква любов има Юда. Той знае, че Юда щял да приеме тежката участ на предателството.

Юда е трябвало да помогне да се осъществи мисията на Христос. Разбира се, че Христос е можел да се скрие в присъствието на Бога, както е било например в Египет, по-специално в един град, който се нарича Бубастис. Но тук случаят е бил друг. Христос е искал от Юда, от своя стар, древен приятел, съдействие – съдействие за своята мисия. Те са имали много интимни разговори и в миналото, и в библейското време. И затова му е трябвало изключително близък човек, човек с огромна, неизменна любов, който може да понесе бремето на предателството. И именно това бил избраният Юда – същество, както казах, от мистериите.

Предателството на другите ученици, дори включително и на Йоан, не можело да се осъществи. Те не са били подготвени за това. Нито пък предателство от обикновен човек; то също не може да свърши работа, защото тук става въпрос за висша мисия. Тя е изисквала абсолютно чисто, духовно и осъзнато същество. Това същество бил Юда, който усетил в тази своя мисия бъдещото развитие на космоса и на човечеството. Защото без предателството нямаше да има разпятие, нямаше да има възкресение, нямаше да има ново учение и възход на човечеството. А без това ново учение деградацията на човечеството щеше да стане колосална, огромна, неизчислима, тъй като по него време демоните вече доста са били навлезли в хората. Демонизирането щеше да бъде огромно, упадъкът и израждането щяха да бъдат прекалено големи. И Юда е осъзнавал всичко това.

Докато Йоан е любимият ученик на Христос, Юда е специалният ученик на Христос. Юда е отнесъл въобще голяма тайна в гроба си. Тя е двойна. Днес няма да говоря напълно за нея, тъй като това е за други лекции, но днес ще кажем за самото предателство. За тази тайна дори и учениците на Христос не са знаели. Юда е имал заповед от Христос да не споделя с абсолютно никой, което се е оказало много тежко бреме за Юда, но той издържал. Те не знаят, те знаят само стандартното: че Сатана е влязъл в Юда и затова той е предал своя любим учител.

По време на един разговор между Христос и учениците Юда внезапно и неочаквано става и си тръгва. Обхванала го странна мъка, понеже той преживявал много това – само той и Христос, и Бог знаели за тази тайна и за това предателство. На никой друг е нямало право тази тайна да се разкрива. Обхванала го странна мъка, а и не искал да се издаде пред учениците, защото това си било интимно, само между него и Христос. И както казах, освен това самият Бог е знаел, защото това е чисто Божествен замисъл.

Юда, макар и същество с голяма любов и непривързаност, макар и посветен, тежко е преживявал всичко това вътре в себе си. По време на часа на самото предателство пак за малко да изгуби куража си и смелостта и да се издаде. Тогава, в много тънък миг, където нито учениците разбират, нито другите, Христос се обръща към него с думата „приятелю“. Нито един ученик в Библията не е наречен от Христос „приятелю“, което означава нещо много. Христос да те нарече приятел, това е огромна тайна, това е нещо изключително дълбоко. Христос му казва: „Приятелю, върши, каквото имаш да вършиш, и то по-бързо.“ Това е казано в Матей, 26 глава. Христос го ускорява, за да не се промени нещо, понеже той знае неговата огромна мъка; той познава и неговата любов.

Това са редки и особени думи, защото, както казах, нито един от учениците не е получил тази дума от Христос, да бъде наречен „приятелю“, и то казано в много точен момент. Защото приятел е само достойният, този, който се е заел с огромна, тежка и привидно черна мисия.

Въпреки че Юда е приел повелята на Христос да го предаде, той е имал огромна вътрешна борба в себе си. А борбата, той е знаел, че борбата разделя целостта и енергията на човека. А това било много опасно, защото Юда е знаел, че ако се откаже от предателството си, той тръгва срещу великия Божествен замисъл, той тръгва срещу Бог Отец. А това е много по-лошо не само от предателството, а от всичко друго, което може да си въобрази човек.

Сам Христос е знаел, че скритата мисия на Юда е много тежка и че той преживява изключително тежки вътрешни страдания и много странни състояния. Освен това, както ви казах, Юда е нямал право абсолютно да споделя тайната си с никой друг.

В един таен ръкопис се казва, че Бог слязъл при него преди предателството и му казал: „Сине мой, осъзнатият служи само на своя Бог и на Неговия замисъл“ – и това донякъде успокоило Юда. Така Юда осъзнал още повече, че една много велика любов винаги следва своя странен замисъл, както е било и преди в мистериите на Египет и Атлантида.

Юда е бил една изключително чиста душа, а чистият умее да слуша вътрешно. Той знаел, че с тази мисия влиза в най-тесния космически път, в най-тесния вътрешен път. Той знаел, че щял да влезе в тайния кръг, в тайния живот на своя Учител Христос. Той влиза в неговия космически кръг, а там са само десет. Единият от тях, следващият извън тези десет, става Юда.

И така той е преодолял бремето на предателството и себе си. В много прераждания той е участвал в мистериите и много дълго време, казва окултната наука, той е жадувал за скритото, за най-съкровеното, за най-скритото. И сега то се случвало с него. И той е знаел, че ще стане вътрешна, тайна част от него.

Юда е имал, както казах, много разговори насаме с Христос. В един апокриф се разкрива следното. Христос му казва: „Приятелю, нали знаеш, че хората са уловени от собственото си падение. Не трябва ли да ги събудим за мистичното време?“, т.е. за вътрешните неща, за духа на древността, наречен по-късно Тайното Царство и още по-късно наречен Царството Божие. И още: „О, приятелю, ти, който си създал себе си още от мистериите, нима не искаш да изпълниш делото си и нима искаш да станеш слуга на мрака?“ Така му говорил не кой да е, а Словото, самият Христос.

Друг случай, Христос му казва: „Не знаеш ли, приятелю, какво казах на Йоан?“ И му цитира откъс от апокрифа „Деяния на Йоан“. Тук Христос казва на Йоан, който бил в отчаяние поради нещо, което не разбирал дълбоко във връзка с разпятието, и тук Христос казва на Йоан, който страдал и се отчайвал от някакво свое вътрешно, дълбоко неразбиране; явява му се Христос и му казва: „Научи се да страдаш и ще се освободиш от страданието.“ Значи той не му казва: „Мога да те спася от страданието, мога да ти помогна.“ Не, той му казва нещо по-дълбоко: „Научи се да страдаш и ще се освободиш от страданието.“ Наистина ако страдаш за Истината, ще умееш да страдаш; ако страдаш за човешки неща, това е вече болест.

И още нещо от „Деяния на Йоан“. Христос му казва: „Аз не съм изстрадал нито едно от тия неща, които ще разправят за мен ония там долу“, става въпрос за земните, значи хората около разпятието. „Ония там долу мислят, че са ме разпнали и са ме проболи с копие, но истината е, че сега аз съм тук до тебе и ти говоря.“ Тук става въпрос и за нещо друго: че когато при голямото страдание човек тотално навлиза в Бога и в духа си, изключва голямото страдание. При средните страдания човек страда, защото не е отдаден изцяло на Бога. При огромното страдание, както е било при богомилите на кладите, понеже любовта е тотална, тя поглъща страданието, страха, смъртта – всичко наред, тъй като как може Бог да не е по-силен от тези неща.

Мистериите имат три степени на секретност: трета, втора и първа. Третата е най-външна: това са например неща, които сега загатваме. Третата степен са загатвания, както загатнахме нещо за Ал Халладж, ще продължим за него след време; загатнахме за Юда, ще продължим – това са загатвания. При втората степен нещата още по-малко се загатват, още по-мистично и почти неразбираемо – това е втората степен на секретност в мистериите. При първата степен е абсолютно безмълвие, тука нищо не се казва, нищо не се обяснява, нищо не се говори. Това е най-висшата степен и тя е най-малобройна.

Човешкото предателство винаги дава лош резултат, но божественото е нещо съвсем друго. То е скрито явление. То е лошо само привидно, но то е тайно благословение, както и всички божествени неща. И затова Юда е бил тайно възкресен в другия свят, в скрития свят, в невидимия свят, където светът не вижда нищо.

Юда спада към великите посветени, но посветени с тежък жребий. И както казах, Юда е отнесъл в гроба си, в своята скрита част, една велика тайна – тайната на своята любов, скрита от погледа на света. Тук става въпрос за голяма любов. Не само че е извършил осъзнато предателството по плана на Бога, нещо повече и това е другият му подвиг: той насреща не е направил нито един намек, нито една дума, нито едно изречение да иска да получи нещо. Всичко е от огромна любов към Божествения замисъл и към своя любим Учител.

Това беше втората лекция, след време ще продължим.

ГАТАНКАТА НА СФИНКСА

(втора идея за размишление)

Животът на всеки човек е един сфинкс, т.е. една гатанка. Ако не можеш да отговориш на себе си, ти се саморазрушаваш. Става въпрос, ако не можеш да си отговориш напълно, ако не можеш да си отговориш тотално.

Тайната на Сфинкса е тайната на Истината. Това е въпрос, който всеки лично трябва да разреши, всеки лично трябва да си отговори какво е Истина. Гатанката на Сфинкса означава да разбереш своя истински път. В този път не можеш да объркаш вечното с преходното.

Сфинксът казва: Винаги и всякога ще преуспява само Истината. – Всичко друго е обречено на гибел: хора, партии, народи, цивилизации – всичко друго е обречено на гибел.

Сфинксът пита: Що е Истина? Но не отговаря. Той пита безмълвно, защото, както казах, ти сам лично трябва да отговориш на този въпрос.

„Що е Истина?“ – пита глупавият и лекомислен Пилат, без да види реалността на Истината пред себе си. Истината е цялата Реалност, но той просто пита не като търсач на Истината, той пита като човек. Той пита без желание да я разбере. Търсачът пита по друг начин. Пилат пита без желание да я узнае. На неговия въпрос му липсва тайната на Любовта.

Христос не му отговаря, но на своите ученици той казва: „Аз съм пътят, истината“ и т.н. Значи зависи кой пита и как пита.

Учителят Мелхория от Атлантида казва: Щом възлюбиш Бога изцяло, тогава всичко става истинско, започваш да виждаш с очите на Истината, с очите на Бога.

Какво означава любя? На египетски език любя означава само едно нещо: да дадеш същността си, това означава любя. Всичко друго е общи приказки, защото любя означава да дадеш целия себе си на Истината. Истината те иска целия. А който люби – казва Тот – той вселява Нетера в себе си. – Значи който люби, той вселява Бог в себе си.

Сфинксът пита, но безмълвно, защото той знае, че въпросите са прикрити недъзи и всеки, който не е търсил искрено Истината, е болен и с въпроси, и с отговори. А който е търсил искрено, Тот казва: Сфинксът ще му отговори насаме, интимно, безмълвно. – Както знаете, на египетски Сфинкс означава Шешет Анх, т.е. окото на Мъдростта, това око ще го учи. Още означава окото на живота, означава, както и подобно на пирамидите, храм на космоса. Значи съвсем друга реалност ще го учи. И то ще го учи безмълвно, защото Сфинксът ще му даде да преживее Истината.

Сфинксът загатва: Посвети се на Истината и тогава ще се превърнеш в спасител на самия себе си. – Когато се посветиш на Истината, ще се превърнеш в самия себе си.

В тази връзка Тот казва: Сфинксът пита безмълвно (другият безмълвен въпрос): Ти имаш ли рядката способност? И Тот я изрича с две думи: Непрекъснатото развитие. – Значи оня устрем, онази огромна устременост за непрекъснато развитие – това е рядката способност, едно от нещата, за което пита Сфинксът.

ТАЙНИЯТ РАЗГОВОР

(лекция 24)

Има няколко тайни разговора: единият между Бог и Сатана, за него друг път ще говорим; друг между Сатана, между Иблис и Адам, а днес ще говорим за този между Иблис и Ева, между Сатана и Ева, от Ал Халладж.

Иблис казва на Ева: Този рай е една глупава игра и ти трябва да го преустроиш. Трябва да го преустроиш, за да познаеш Бога в себе си. – Друг път ще обясняваме, че тези, които са пожелали рая, са пожелали користната любов и затова са излезли в някакъв рай, т.е. излезли са от присъствието на Бога. После Ева му казва: Кой си ти, който ми говориш? Нямаш ли лице? Сатана ѝ отговаря: Голямата светлина няма лице – защото той е част от Бога и осъзнава своята тайна.

Ева му казва: Не те разбирам, страннико, но виждам – светлината ти е голяма. Иблис ѝ казва: Ти виждаш, че светлината ми е голяма, защото това го е пожелал самият Бог. И затова аз съм странен за тебе. Но ти приеми пътя на своето падение, защото без падение няма да стигнеш до възвисяване. – Значи той ѝ преподава много редки уроци. Въобще той е един от големите учители, както ще видим по-нататък; друг вид спасител. И после, когато ще говорим за Учителя, ще видите какво казва Учителят: Дяволът е дошъл да ви спаси от самите вас. – Той има друга, тежка мисия. Дяволът спасява по един начин, Христос спасява по друг, това са различни методи.

Ти виждаш, защото това го е пожелал самият Бог и затова аз съм странен за тебе. Но ти приеми пътя на своето падение, защото без падение няма да дойде възвисяването. Ева му казва: Говориш ми с глас на благовестител, сякаш желаеш доброто ми, но аз се страхувам. Иблис ѝ отговаря: Без падението ти не можеш да излекуваш своя страх, защото твоята любов е още сляпа; твоята любов е недовиждаща. Затова ти не виждаш Бога и затова изпитваш страх, поради недостатъчност на любов. Понеже е недостатъчна любовта ти, затова имаш страх.

После Сатана ѝ казва: Пресветла Ева! Аз съм злото, което е създадено да допълни твоето добро (понеже доброто на Ева не е абсолютно, то е относително) и да го доусъвършенства. Ева усетила, че в това говорене има голяма сила и власт. Разбира се, тази власт на Сатана, на змията, е дадена от Бога. Когато говорим за голяма власт, тайно участва Бог. Всичко е съзнателно. Тя усетила, сякаш това е подобно на Божествената власт. Разбира се, частично това е Божествена власт. Сякаш нещо даже от самия Бог ѝ говорело.

Иблис продължил: Ева, Бог е по-важен от всичко и целият този рай е само илюзия. За какво ти е този рай без Бога? Този рай е нищожен. Ти си чудната сътворена нежност. Но ти си неопитна, нелицемерна. Приеми ме за свой много тежък опит и ще дойде ден, когато ще се слееш с Бога и когато ще заживееш в Него.

После ѝ казва: Ти си живо благоухание, но си изпълнена със слабости. Ти си дивна, но си суета. Не се ли нуждаеш тогава от тежък опит и от опит непознат; от труден опит, но опит, който ще те завърне в Бога.

Пресветла Ева, аз съм злото, което ще гони твоето добро. – Както знаете, така са били гонени и богомилите, за да станат съвършени богомили, за да станат не добри, а съвършено добри. – Аз съм злото, което ще гони твоето добро, докато твоето добро стане достойно, за да се завърне при Бога. А сега на какво можеш да разчиташ, защото съвършеното Божие добро не се подарява.

Ева, ти си непълнота на добро и затова аз съм тук и толкова близо до тебе, защото само аз умея да гоня доброто и да го усъвършенствам. Аз съм злото, което е дошло да разруши твоето суетно добро, за да стигнеш до пълнотата на доброто, до съвършеното добро. Дотогава няма да има отдих за мен.

Аз съм злото, което ще излекува рая.

Ева отново била изумена. Тя усещала, че това слово е опасно, обаче някак си истинско. На друго място Ал Халладж казва: В рая Бог постави другата си сила, скритата си сила, т.е. Сатана, да тържествува, затова Сатана победи Адам и Ева – с част от взетата Божия сила. Т.е., както ви казах, Бог разрушава рая. Сатана ѝ казва: Злото руши, защото това зло е самият Бог; защото сам Бог иска възход от всички същества. Чрез злото Бог руши, а чрез Себе Си гради. – Така се унищожават хора и цивилизации чрез злото, чрез скритата сила на Бога, а чрез Себе Си Бог твори и гради.

Иблис ѝ казва: Ева, ако моето зло може да те разруши, тогава твоето добро е недостойно за Бога. Ти, Ева, си прелестна, но несъвършена отвътре. Както знаете, Луцифер има голяма светлина и може да вижда отвътре. В Библията има многобройни примери, тука няма да ги изреждам. – А несъвършенството – казва Сатана на Ева – произлиза от несъвършена воля. И после казва: А не е ли твоята несъвършена воля белег на минало падение? – И това е наистина вярно: несъвършената воля е белег на минало падение. – Ето защо идвам аз, за да излекувам твоето падение.

Учителят казва: Дяволът е дошъл в този свят, за да ви спаси от самите вас. – Много тежка мисия, защото хората прехвърлят всичко на него, тогава става още по-лошо за човека. Те все изкарват дявола виновен дори и когато постъпват зле. Злото действие е човешко действие, дяволът само го увеличава, за да видиш още по-ясно в това огледало накъде си тръгнал.

И Ал Халладж казва: Адам и Ева са пожелали вместо Бога рая – най-голямата грешка, най-голямото зло, което може да се случи – отделяне от Бога. Те са пожелали – казва той – користната любов вместо Божествената любов.

После Иблис ѝ казва: Пресветла Ева, не знаеш ли, че несъвършената воля има склонност към зло? Аз съм тук, за да излекувам твоето несъвършенство. И после казва: О, Ева, сам Бог ме превърна в зло, за да издигне човеците и те да се върнат обратно при Него. – И както знаете, в Библията, в книгата на Исайя, един от най-големите пророци, 45 гл., 7 стих, сам Бог казва: „АЗ творя зло.“ Разбира се, това е хубаво, че злото е в Негови ръце. А в човешки ръце и доброто е зло, просто човек го разваля. Човек не може да понесе продължително един добър, истински живот, затова той трябва да постигне съвършеното добро.

После Ева пита Иблис, Сатана: След като ти си зло, как тогава можеш да ми помогнеш? Сатана ѝ отговаря: Ех, Ева, Ева, да разбереш злото, означава да познаеш неговата милост. Да разбереш злото в дълбочина, означава да разбереш неговата най-скрита любов, защото разбраното зло е освобождение. – Който дълбоко разбере този въпрос и го проучи, вижда, че то е освобождение.

Това били отново странни и завладяващи слова. Въобще голяма е светлината на Сатана, макар че частично той е бил изваден от собствената си светлина поради силата на Бога. И въпреки това – както ще видим по-нататък и в други разговори, тъй като този е дълъг разговор, няколко лекции – той използва тази светлина, макар и частично.

Той е бил изваден от собствената си светлина, за да получи тъмнината си и нещо от мрака, за да предпази човека и другите йерархии – не само човека, става въпрос и за ангелските йерархии и по-висшите от тях, за да ги предпази и особено тези, които искат нещо повече от това – искат да надминат тайната на Бога, да надминат Истината. Той иска да предпази всички тези йерархии.

В Библията, в книгата на Йов, в първа глава, 12 стих, се казва: „И рече Господ на Сатана“, което означава – те си разговарят. Те имат древно приятелство, от древни времена. На много места в Библията се казва: „И рече му Господ“ – просто те водят много разговори. В същата глава после се казва: „И излезе Сатана от присъствието на Господа“, т.е. той тръгва вече по света на лов, по своите задачи.

Връзката между Бог и Луцифер е много древна, много вътрешна. Когато Бог отнема част от светлината му, тогава Луцифер става Сатана. Но какъв е бил той в древността? В Исайя, 14 гл., 12 стих, се казва, забележете как го наричат: Син на Зората. В Йезекиил, 28 гл., 12 стих в Библията – печат на съвършенството (за Луцифер); в Йезекиил, 28 гл., 16 стих – херувим. Значи не архангел, не от властите, не от престолите, разбира се, не от най-висшата йерархия серафимите, а от херувимите, наречен е херувим засеняващ. В Павел, втора глава от Посланието на коринтяни, е казано: „Преобразява се на светъл ангел“. И когато Луцифер се вселява в него, т.е. в Сатана, това е негово отражение, тогава той се преобразява с голяма светлина.

Но защо Бог е допуснал това преобразяване? Ал Халладж отговаря: Защото чрез него Бог проверява Истината във всеки човек, във всеки ангел. – Той проверява така дълбочината, дъното на всяко същество. Затова му е дадена власт да се преобразява на светъл ангел. И в Библията има пример, когато Сатана (Луцифер) и Бог разговарят, ангелите виждат две велики светлини и не знаят кой е там. Ако Бог разкрие на ангелите, те разбират; ако не им разкрие, те не знаят.

УЧИТЕЛЯТ ЗА ДЯВОЛА

(трета идея за размишление)

Ако има нещо, за което съжалявам, е че не можем да издадем шест дебели тома от Учителя за дявола и Сатана, защото и в България, дори и в братството ще настръхнат и ще кажат, този човек само за дявола ли е мислил. А когато го проучваш, когато го разбереш, нещата стават съвсем други. Така съжалявам, че има няколко книги, които не можем да ги пуснем, но нищо – малко по малко ще ги изнасяме на лекции.

Дяволът ви преследва, защото животът ви не е истински.

Дяволът е дявол, защото на хората им липсва любовта.

Злото е тайна, казва Учителят, която ще се превърне в добро, защото е в ръцете на Бога.

Злото е пожелало свободна воля. И после обяснява Учителят: Но дали нещо скрито в самото него не е повлияло на свободната му воля, защото има нещо друго, което е по-могъщо, което има тайно влияние, чрез което го е превърнало в зло. – Значи абсолютно никой не може да устои на тайната на Бога и на неговата мощ. Той го превръща за своите цели, за да може в бъдеще да има велик космически ред, да има ред и порядък, т.е. материята трябва да се превърне във велик ред.

На друго място Учителят казва: Злото е прикрита, разумна Божия сила. Никой не може да го изкорени – нито Христос, никакъв учител. То е част от тайната сила на Бога и то трябва да изпълни своята мисия – да превърне древния хаос във велик космически ред и порядък, с всичките правила на Божественост.

Но – казва Учителят – злото е разумна Божия сила, която се е вмъкнала в човешката история. И после Учителят казва: Ти си изменил на себе си и затова не е виновен никакъв дявол. Но разбира се, хората с него се оправдават. Човекът, който е изменил на себе си, просто е дявол.

Дяволът, това е велико Божествено проклятие върху всичко неразумно. Това означава, че навсякъде в света работи един единствен Бог. Само Бог работи, а дяволът – казва Учителят – слугува. В края на краищата злото ще разруши, което трябва да разруши. Злото ще разруши всичко неразумно, т.е. Бог, който е скрит в злото, ще разруши всичко неразумно, защото такава е Неговата воля.

Който мисли, че Луцифер се е възгордял и че е изгубил светлината си, много се лъже – казва Учителят. – Луцифер помни своя произход. А на земята той има само своята сянка, наречена Сатана. Сатана е само проекцията на Луцифер. Луцифер помни светлината си и живее в нея, но слизайки надолу в Сатана, той частично е отнел на Сатана нещо от Божественото съзнание и Сатана няма напълно цялостно Божествено съзнание.

За ада казва Учителят: Адът е само абстрактно място на несъществувание. Той е едно странно състояние на смърт в съзнанието на човека, но той не съществува.

Няма друг дявол – казва Учителят – освен тебе. И затова Учителят казва: Спаси се от себе си, защото в чистотата няма дявол.

АУМЪ

5 декември 2006 г.

Дионисий Ареопагит

(лекция 25)

Свършекът на света

от Майстер Екхарт
(първа идея за размишление)

Майстер Екхарт

(лекция 26)

Дяволът

(втора идея за размишление)

Ал Халладж

Бог разрушителят на рая
(лекция 27)

Учението за искрата

(трета идея за размишление)

Учителят Мелхория

(лекция 28)

Харагей

(четвърта идея за размишление)

ДИОНИСИЙ АРЕОПАГИТ

(лекция 25)

Наречен още мистичният учител на християнството. Знае се, че има четири книги издадени, всъщност има тринадесет книги. Той много обича да говори за Божествения мрак; преди сме говорили за него и днес пак ще стане на въпрос за тази особена тема.

Казва: Чистотата е необходима до едно време – докато я надраснеш, докато станеш истинен. Тя е ценна само ако те въведе в Истината. Иначе чистотата се обезсмисля.

Да си чист и да си истинен, са различни неща. Ти може да си чист, но да спреш развитието си и да не стигнеш до истинността.

Мракът погребва и чистия, и нечистия, но истинният човек разрязва мрака – разликата – истинният човек разрязва мрака. Той пробива мрака, той го погребва. Истинността преобразява тъмнината, прави я светеща.

И после казва: Мракът изпитва нещата. Той е мярка, той е тайна същност, скрита в ръцете на Истината. Разбира се, да се върви по този път, само разумност няма да помогне. Сега в неделя в София имах един такъв въпрос: Не трябва ли след всичко това, след всички тези неща казани да не размишлявам вътре в себе си, да не си задавам въпроси? Една сестра питаше, отговорих ѝ кратко: Не си задавай разумни въпроси, не си задавай и неразумни въпроси; задавай си искрени въпроси. Разумните въпроси са от чистия ум и той лесно може да развали и разумността, и всичко. Искреността, това вече е душата, вече тръгваш в едно по-друго поле.

В мрака знаещите пропадат. Тук оцеляват само истинните същества. Те улавят именно в този мрак вкуса на Бога чрез своята истинност.

Казва Дионисий: Бог е светеща тъмнина и ние желаем да се преобразим в тази светеща тъмнина, желаем да пребиваваме в нея. Мракът превъзхожда нашите знания и разбирания. Ето защо трябва да имаш нещо повече от знания и разбирания – трябва да имаш любов, трябва да имаш устой.

В изпитанието на мрака израства, казва Дионисий, безмълвието, несътвореното, необяснимото, неизразимото.

За пречистения дух, казва Дионисий, няма Бог, а само Велика Мистерия, Велика Неизразимост. И казва още: Съществува само неразбираемото, вечно скритото; всичко друго е действуваща нереалност. Бог е произлязъл от Безименно същество и наистина самият Той дълго време е нямал име. След време народите, учителите му дават, но това са само символи.

Тъмнината е създадена, за да огрява всеки блясък – така казва Дионисий. Само в най-дълбокото безмълвие можеш да чуеш глас, различен от тебе самия и различен от света. И после казва: Разбери ясно неговата непонятност.

Аз търся Бог в безмълвието на нещата. Знание, което идва от обучение, се губи; знание, което идва от любов, се съхранява.

Който обича Истината, придобива опит от Бога, т.е. истински опит. Този истински опит е самооткровение на Бога в човека, т.е. Бог е откровение на Себе Си чрез самия Себе Си.

Правилната преценка за нещата, това е самата Божественост. Движението към Бога е движение към самия себе си. Човек преодолява времето и света в процеса на своето обожествяване.

Злото съществува заради израстването на другите. Злоупотребата със свободата води човека до самоизгубване в собственото зло и до затваряне на собственото Божествено око.

Бог има битието си от Мистерията, от нейната активност; тази активност, която е излязла навън. Значи когато от Бездната е излязла активност, така е бил създаден Бога, но за това говорихме в по-стари лекции.

Мистерията е Свръхсъщността. Тя е абсолютно неизречима, абсолютно непонятна, макар че влиза в единение с Бога. Свръхсъщността е отвъд всички утвърждения и всички отрицания. За нея не е възможно никакво възприятие, никаква представа, никакво съждение, никакво име, никакво мнение.

Божественият мрак е преярка, преизобилна светлина. Истинското познание се осъществява в Божествения мрак, в пресветлия мрак, в тайната на Бога. Който познава Бога, се намира в Неговото присъствие и отвъд всякакво мислене.

Бог не е разумен – Той е свръхразумен и затова разумът не може да го познае, и затова чрез разума Той не може да бъде разбран.

Бог е нищо, но това не означава небитие или пък несъществувание, защото Той сам разкрива Себе Си там, където трябва. Божественият мрак е символ на свръхсветлинната Му същност. Това е толкова величествена светлина, че тя заслепява като мрак.

Божественото Нищо е всъщност вечно съществуващото Божествено Свръхбитие. Божественият мрак е свръхсветлината на неговата най-вътрешна истинност.

Абсолютът е непознаваем дори и от Бога. Той надминава всички предели. Чрез Бога може да стигнеш най-много до Великия покой. Абсолютът е нещо много повече от покой.

Бог е много трудно познаваем, защото е съвършено скрит и неоткриваем. Но има една пролука: който Го търси с цялата си същност. Накрая ще стане въпрос за харагей, една специална японска дума, която означава иначе улавяне на същността. Който Го търси с цялата си същност, Го открива чрез гносис – откровение.

Бог е скрит в неизразимостта на собствената Си тайна. Бог е направил мрака Си убежище, но Той го превъзхожда чрез Мистерията в Себе Си. Той го прави да свети и на още по-високо ниво – да сияе ослепително.

И после Дионисий казва: Кои са невежи? Тези, които се привързват към битието, към ума, към сътворените неща. Те се саморазрушават. Те остават в тъмнина, която е мрачна и несветеща. Това е друга тъмнина – тя е тъмнината без Бога, мрачна и несветеща тъмнина.

СВЪРШЕКЪТ НА СВЕТА

от Майстер Екхарт

(първа идея за размишление)

Там, където се е случило съкровеното рождение, наречено в Библията второто рождение, това е свършекът на света, това е свършекът на времето и свършекът на времената. Когато човек се роди съзнателно в своята съкровена същност, тогава всяко време изчезва.

Времето съществува, защото си има своите желания. А душата си има своята съкровена същност, в която трябва да се върне. Време има, защото човекът е залюбил земни неща.

Бог общува със съкровеното, с душата. Бог е без време, без творение. Той търси само душата, тя е Неговата съкровена, вътрешна частица.

Вечното Слово е слязло и е започнало да се изговаря с уста. Но в древността то е говорело само в сърцето на нещата, т.е. в същността, в съкровеното. То е говорело на самата сърцевина на душата.

В самото начало Словото е било чисто, безплътно, то е нямало образи. То е говорело само на чистата вътрешност на човека, която по-късно била наречена душа. Свършекът на света е в нашата чиста вътрешност, в нашата съкровена природа. И само тази природа може да живее в свободата.

Що е свобода? Това е нашата непривързаност, ясност и целеустременост. Който е поверил себе си на Бога, е познал свършека на света, защото сам Бог се излива в него. Ако трябва да го кажа с думите на един гностик – Валентин – той казва: Който е познал себе си, светът е свършил – това е свършекът на света.

МАЙСТЕР ЕКХАРТ

(лекция 26)

Друг голям мистичен християнски учител.

На кръста любовта беше по-силна от смъртта. Това е методът, който напълно отстранява човешкото естество.

Любовта е веща, мощна в отстраняването на Дървото за познанието на доброто и злото. После Майстер Екхарт казва: Докато съм тук, Бог е в мене. След този живот вече аз съм в Бога. – Истинският човек е вечно в себе си, той е дух. И после казва нещо също много красиво: Щом Бог ти отрежда бедност или болест, това трябва да ти се услажда, защото тъкмо Бог го е пожелал. – Ако волята Божия ти се услажда, то каквото и да ти се случи и каквото и да не ти се случи, ти си в Царството Божие, ти си в Небесното Царство. Щом обичаш повече себе си, тогава Бог не е чистата твоя любов.

Що е Бог? Бог е далечна близост. Любов има само онази душа, която се е превърнала в нищо и след нищото тя има всичко, и пак е нищо. Значи първо се е превърнала в нищо и след нищото тя има всичко, огромната пълнота, великата пълнота и пак е нищо.

Целта на живота е освобождение от себе си и от всички неща. Истинната душа обича само Бога и нищо друго, защото нищо друго не съществува извън Него. В най-вътрешното на човека – там няма време, там време никога не е прониквало, никога не е просиявал образ, само древна пълнота.

Бог е Свръхсъществуващо Нищо. Колкото повече имаш Бога, толкова повече Го жадуваш.

А Синът, какво е Синът? Синът – това е познание на Бога по всяко време, при всички условия. И после казва: Ако здравето ти е по-мило от Бога, това означава, че Бог не е твой Бог.

Гневът Божи идва от любовта на Бога към човека. Това е идваща любов, т.е. от любовта на Бога към човека, а не от огорчение.

Нищият е този, който е нито безсмъртен, нито смъртен. Той предхожда и двете – бил е в Нищото, той е самото Нищо. Той е Бог. За него е казано: „Богове сте“. Човекът на Нищото става Бог.

Нищото е сродно с тайната на Бога. Нищият човек е този, който жадува да не знае, така казва Майстер Екхарт, защото няма нужда да знае; той е всичката пълнота.

На Нищото нищо не може да се прибави, нищо не може да се отнеме. Там злото няма никакъв шанс да съществува, нито външно, нито вътрешно. Нищото е всякога преизобилно, самодостатъчно, блажено.

Бездната, това е Чистата Неопределеност. И затова Лао Дзъ има една такава заповед: бъдете неопределени.Разбира се, ако човек е упорит, не иска да стане неопределен, Лао Дзъ казва: Смъртта ще те направи неопределен.

Бездната е Чистата Неопределеност. Тя е тайната на искрата. Бездната е първоизворът, това е също част от тайната на Бога и част от тайната на Бездната. Тя е част от тайната на нашия дух, на нашата недостижимост; тя е отвъд зло и добро, отвъд смърт и живот – тя е по-дълбока. Тя е тайната на нещата. Искрата, това е остатъкът, сродството, което всеки търси – сродството с Великата Бездна.

Бездната е величествена и страховита. Тя има качествата на чистото Нищо. Тя ни обгръща отвсякъде. Но тя е и нашето тайно, вътрешно богатство.

Ако душата можеше да познае Бога без света, то светът никога нямаше да бъде създаден. Той е създаден заради нея, заради душата.

Съществата, в това число и великите учители и посветени, са само Божии следи, упътвания, посоки към тайната на Бога и на Великата Бездна.

Грехопадението – това е отцепване от собствената ни дълбина, от собствената ни цялост. Нашият най-голям проблем е, че ние сме се отделили от съкровената си дълбина и цялост. Завръщането ни в Бога е освобождение от света и от вселената. В това преживяване човекът вече е дух; той вече не е творение, той вече е отвъд.

Когато истинският човек говори, той създава в душата ти тишина и в тази тишина Бог слиза и ти говори.

Голямото страдание е голямо съкращение на пътя, което означава огромно благословение. Много същества слизат, за да направят скок. Това е голямо съкращение по пътя към Бога. То е изключително голямата любов на Бога към тебе.

Всеки от нас е длъжен да познае Истината без посредници и да заживее цялостно. Бог иска в тебе, казва Майстер Екхарт, да бъде божествен, съкровен и нищо друго – това е, което иска Бог вътре в тебе.

Синът е роден от Божията дълбина. Това е чисто и просто, казва Майстер Екхарт, моята дълбина. Божията воля е свободна само в твоята съкровена дълбина.

Бог се намира не тук и сега, а там – там, където угасват всички различия.

ДЯВОЛЪТ

(втора идея за размишление)

Дяволът съществува само за определени хора, места и светове. Дяволът е реален за когото трябва, т.е. Бог изпраща дявола за когото трябва. Който се бори с дявола, се превръща, казва Учителят, в жертва. Това е закон, защото ти се бориш с тайна сила на самия Бог; няма как да не станеш жертва. Всяко твое неразумно решение, казва Учителят, е дявол.

Гневът на Сатана върху тебе, това е самият Божи гняв. Суфи казват: Бог има две имена – любящ и строг. От атрибута на строгостта си, т.е. на всемогъществото си, Бог е създал Иблис, Сатана, и го е пуснал в обръщение, в съществувание. Бог е създал Иблис, защото той е много ревнив и привързан към Бога чрез своята си любов към Него. По този начин при Бога могат да отидат само най-достойните. Толкова е ревнив, че няма да те пусне лесно. Но достойният човек, истинният човек ще направи пробив чрез Бог в себе си в Сатана и ще се завърне в целостта. Недостойният просто не може да мине през Иблис, през Сатана, и да отиде при Бога. И Сатана, и Христос са слуги на великата и тайнствена Реалност.

Суфи казват: Ако ненавиждаш Сатана, ти му предаваш сила. Ако мислиш, че е враг, ти му предаваш сила. Правилният метод е много прост: мисли само за Бога и Иблис ще угасне. Наистина много просто – мисли само за Бога и Сатана ще угасне, защото в Бог угасва всяко зло.

Помни само Бога и ще имаш само Бога, така казват суфи.

АЛ ХАЛЛАДЖ

Бог разрушителят на рая

(лекция 27)

Ще видим как Ал Халладж говори, ще видим защо така говори, ще видим и Божия замисъл. Наистина Бог дава силата си на змията, на Сатана, да разруши, а не дава силата си на Адам да го победи – има дълбоки причини.

Ал Халладж казва: В древността Бог тайно предложил на Сатана да се разбунтува срещу Него. Защо? За да може да се изпитат духовете и тяхната същност. Сатана е имал задача да ги увлече и ако те наистина се увлекат, както и станало с една голяма част от тях, тогава за тях щял да бъде образуван един друг свят. И след време този свят бил образуван. Той бил наречен рай, а в него били поставени Адам и Ева – увлечените същества, духовете с паднало съзнание, които не били концентрирани и цялостни за разлика от онези, които оцелели. Те носили в себе си изменчивост и затова на този рай е трябвало да бъде даден урок. Така змията получила сила от Бога, влязла и дала урока, който е наречен грехопадение.

Сатана е трябвало да даде първо падението, а после Бог да го излекува – такъв е замисълът. Първо трябва да дойде падението и после Бог да го излекува, т.е. да излекува човека. Аз казах и в София, че много хора се лекуват, стараят се, стана въпрос там за лекуването: значи всички, които се лекуват по човешки начини, по духовни начини, по божествени начини, грешат. Казах го просто, това е един закон на учителя Мелхория. Само истинността лекува цялостно. Иначе ще се излекуваш и ще оглупееш или пък нещо друго, или нова болест и играта няма да има край. Когато избереш истинността, ти вече си тръгнал по пътя на истинско, цялостно излекуване.

После Бог щял да излекува човека. Защо? Защото не Сатана е паднал, а човекът. Никога Сатана не е бил враг на Бога, той не може и да бъде; Бог няма противници. Така раят беше поразен от Бога чрез Сатана, защото Бог му даде част от своята сила, а това означава, че грехопадението е Божие дело и то е един дълбок замисъл. Както ще видим после, грехопадението е без голямо значение, нещо друго е важно.

Раят беше нападнат, казва Ал Халладж, от твърде голяма сила, т.е. част от Божията сила го нападна. А кой може да устои на тази Божия сила? Бог чрез Сатана, змията, нападна рая, и то отвътре, скрито, поради великия Си замисъл. Защото Бог не прави нищо случайно и абсолютно нищо необмислено. Бог прави винаги най-доброто – това е хубаво да се запомни – при всички условия, при всякакви условия Бог винаги прави най-доброто. Дали го одобряват хората, т.е. падналите съзнания, или не, подразбира се, че не, няма никакво значение.

Бог нападна рая, т.е. собственото Си царство, за да го издигне и извиси вътре в Себе Си чрез осъзнаване. Защото царство, което е неосъзнато, то ще бъде завинаги погубено.

Адам и Ева избраха Дървото за познанието, т.е. нечистия огън, нечистата любов, за да могат след време да различат истинската, Божествената любов, която единствено носи пълнотата.

Сам Бог е скритата вътрешна причина на всичко, а Сатана е само инструмент, т.е. външната причина, повод; повод на скрития Бог. Крепостта на рая трябваше да падне, за да познае човек своя единствен и истински творител – Бог. А тези, които не виждаха и не признаеха замисъла на Бога, щяха да станат слуги на Сатана, слуги на инструмента на Бога, за да могат да растат и те, макар и по отрицателен път.

Раят, човечеството падна, за да се насочи от знанието към недостижимата мъдрост на Бога. И казва Ал Халладж: Бог е скрил съдбата в рая, а свободата в Себе Си. Съдбата, това е Дървото за познанието на доброто и злото; любовта – това е цялостният избор на Бога, това означава любов, според Ал Халладж – цялостен избор на Бога.

Нечистата любов винаги се заплаща скъпо. Тя се заплаща със съдба, с карма, затова в този свят е пълно със същества кармични. Защо? За да запомнят всички същества, че само чистата, истинната любов, пълната любов, изцяло Божествената любов се въздига и благославя. Така Адам и Ева вкусиха от нечистата любов, от нечистия огън, наречен Дървото за познанието на доброто и злото, и затова заболяха и паднаха в този т.нар. смъртен свят – за да различат след време болната любов от истинската любов. Както виждате, дълго време трябва да се изстрада това, понеже в човека има нещо упорито. Дълго време той трябва да изстрадва тази любов, болната си любов, за да получи пълнотата си и да се върне, да осъзнае истинната любов, т.е. Божествената любов.

Привидно Бог предаде рая в ръцете на Сатана, но целта на всичко това е да израсне цялото човечество в своя път и да влезе отново в Бога.

Не грехопадението е съществено, а това, че човекът е посегнал на себе си, ограбил е себе си и отгоре на всичко търси причината отвън.

После Ал Халладж обяснява: Сатана е така видоизменен от могъществото на Бога, че изглежда, че сякаш няма нищо общо с Бога и с произхода си от Бога. Това видоизменение е тайна на Бога, то е тайна същност, скрита в самия Бог. Бог може да се преобразява в абсолютно всичко. Сатана е направен силен и изначално духовен. Той произлиза от древната острота и мощ на Бога, от древната строгост на Бога, т.е. от скритата Му мощ.

Силата на Сатана в рая се дължи на тази острота на Бога, на тази Божия активност, т.е. тук в рая участва сам Бог. Той движи всичко, но скрито.

Божията активност е поразяваща. Ето един пример: Йезекиил, седма глава, девети стих: „И ще познаете, че Аз съм Господ, който поразява“. Многобройни примери има в Библията, нямам за цел тук да ги изнасям. Изпраща червея, който разрушава тиквата; изпраща вълни, които стават губителни, и това си има причини. Той действа. Да се оспорва, е смешно; да се благодари, е малко по-добре, но да посрещнеш всичко това с любов и голяма приемственост, значи да навлизаш наистина все повече в мистичното тяло на Бога.

И така Бог е излъчил голяма сила от Себе Си и затова Сатана, змията е станала божествено силна, божествено активна и покоряваща. Това означава, че Бог допуска падението, като чрез него Той призовава съществата на падението още повече да Го търсят – това е Неговата цел. Той ги призовава по този начин още повече да Го търсят, което означава пък, че след падението Бог иска да проникне в съществата отвътре и да ги просветли, като им даде Себе Си. Забележете, като им даде не благата, а това, което е най-важното, най-дълбокото, което надминава всички блага. Такъв е Бог и затова Бог е любов, и то Велика любов; хем да ги просветли, хем да ги проникне отвътре и да им даде най-ценното – самия Себе Си, което е скритият замисъл и целта на Бога.

Бог иска от падналите същества, казва Ал Халладж, непрекъсната любов, за да Го познаят, а тогава падението вече ще е без значение. Значи за тези, които ще постигнат точно това, целта на живота, непрекъснатата любов, падението вече се обезсмисля.

Непрекъснатата любов към Бога е просто целта на живота. В непрекъснатата любов Бог ще се извиси в нас и това е вече наречено възкресението – именно това е възкресението.

Един живот в рая не можеше да осигури велико, съкровено единство с Бога. Именно затова раят трябваше да бъде разрушен от Бога, за да се роди непрекъснатата любов, великото осъзнаване и само тогава човекът щеше да заживее с Бога и вътре в Бога, а не в илюзиите на рая и не в илюзиите на доброто и злото.

Сатана беше подкрепен от Бога, за да се промени нивото на съзнанието. Защо? Защото човекът беше изгубил древното си ниво, ниво на божество, за което Библията казва: „Богове сте“. И в рая, в Дървото за познанието той трябваше да доизстрада падението си, за да различи себе си от злото в себе си и да излекува падналото си съзнание.

Сатана съществува, за да възстанови нарушената Истина.

УЧЕНИЕТО ЗА ИСКРАТА

(трета идея за размишление)

Искрата жадува за Дълбината на дълбините – Бездната, изначалния произход на абсолютно всичко. Искрата жадува само за Безмълвната Бездна, в която не съществува нищо обособено, определено. Тук няма нито Бог, нито дявол, нито богове, нито числа, нито цветове. Тук само ще вмъкна, сещам се, даосите казват, че няма цветове, но ДАО ги е създало за свои игри, за свои цели, но всъщност ДАО е безцветно. Няма числа, няма живот също, няма и смърт. Преди време, когато говорихме за Яджнавалкия, учението за духа, учението за Брахман, казахме, че човекът не се нуждае даже от безсмъртие, той е по-дълбок. Изначалното състояние просто няма нужда от безсмъртие и от смърт. Няма нищо в тази Бездна, освен цялата древна пълнота.

Искрата е умален Абсолют. Тя е абсолютно неведома, принадлежаща единствено на Мистерията на Бездната.

Искрата се движи във външните и вътрешните неща, но тя е повече от тях; тя е отвъд. Тя е абсолютно недосегаема. Не можеш да я направиш нито смъртна, нито безсмъртна – тя е много повече. Тя е абсолютно нерушимо състояние, състояние на пълнота и въпреки това тя жадува само за Бездната, за нещо още по-дълбоко, т.е. там, откъдето е излязла.

Когато искрата влиза в човека и има ясна и Божествена любов, тогава, когато го проникне, тя се нарича душа. А когато човекът има чиста мъдрост, тогава искрата се нарича дух. Но тя е по-дълбока от душата и духа. Когато искрата заживее пълнокръвно и цялостно в човека, вътре в нас, тогава тя се нарича Бог. Тя е Бог в нас.

Искрата е нашият дял от Бездната, от Мистерията на живота. Само във Великата Бездна, във Великото Нищо двете пълноти се срещат: искрата и Бездната, наречена още Мистерия.

Искрата е свободна и от илюзията, и от реалността. За нея няма хаос, за нея няма потоп, за нея няма разрушение. Тя е отвъд отвъдното. Това е нашата най-дълбока същност, доколкото може да се използва понятието в тези толкова вътрешни светове.

УЧИТЕЛЯТ МЕЛХОРИЯ

(лекция 28)

Казва: Научи се да светиш в скръбта. – Значи ако някой от вас има такова ценно нещо, ако го посещава скръбта, ето момента да почне: без да пита, да търси в себе си начина да свети, да може и тя да се зарадва малко; тя също се нуждае, затова е скръб.

Казва: Не търси добри съвети, защото ще ограничиш Мистерията в себе си. – Някой умствен може да каже: ама да, те, добрите съвети ми помагат. Да, те може и да ти помагат, но не си Лао Дзъ, защото има нещо по-дълбоко. Може и да ти помагат, но след време може и да ти пречат. И ако са ти помогнали, има нещо друго, което ще ти помогне повече – безмълвието, за да дойде съветът отвътре, за да станеш независим.

Узнавайки все повече Бога, ние попадаме в Неговата неузнаваемост. Само истинността лекува цялостно.

Този, който познава себе си, и смъртта, и животът го изпускат. Той става дух, отвъд пределите на ограниченията на живота и смъртта. Разбира се, той може да се връща, да влиза в живота, да се прави, че умира, да се прави, че живее, но той е нещо по-дълбоко.

Безмълвието е езикът на скритата свобода.

Мракът е място за велика среща със себе си, със своето собствено древно лице.

Мистерията няма произход, но всичко ражда от себе си. Самата Мистерия е пожелала тъмната страна на своята Божественост. Мракът е най-дълбокият замисъл на Бога. Той е ключът към себепознанието, затова се минава през него.

Казва: Когато една дума е излязла от дълбокото и просветлено безмълвие, тя слиза като древен воин.

Който живее в истината, тъмнината го избягва, а мракът се вслушва в него.

Тъмната божественост на Мистерията е символ на пречистването. – Затова е създадена, там всичко се пречиства. И което си въобразява, че е божествено, просто трябва да мине през тъмната страна, защото може да си е въобразило. Там е мярката, там е пробата.

Ако Мистерията е пожелала да те постави в тъмната си страна, Тя иска да те извиси вътре в Себе Си.

Мрачната страна на Бога, това е скритата Божественост, наречена още мистична забуленост. Без мрачната страна на Мистерията човекът нямаше да има шанс за съкровена близост с Бога, за съкровена близост с Истината. Ако Мистерията потопи човека в своята мрачна страна, тя иска да пречисти възприятията му за самата Себе Си.

Казва: Чистотата е състояние без въпроси.

Ако човекът е поставен в тъмната страна на Мистерията и ако устои, той се завръща в нея.

Да отстраниш неправилните думи в себе си, това е велик закон на самоизцеление. Отстрани от себе си неправилните думи, защото по тях полепват тираните.

Мистичното съзнание има първични, неродени сетива, други сетива, неродени сетива, т.е. неограничени.

Дава едно правило, то важи за всяка трудност. Не го обяснява, просто го казва: Когато попаднеш в голяма трудност, когато попаднеш в голям мрак, бъди безкраен. – Кой как ще разбере, това е друг въпрос, но това е много рядък, много специален съвет: Бъди безкраен.

Безмълвието е мистична земя, самата изначална природа на Великата Мистерия.

Безпределността е единственото истинско изобилие.

Който има любов, поразява съкрушението. – Може да се каже – поразява отчаянието. Изостави явленията и постигни същността.

За любовта казва: Любовта е саморазвитие във вътрешността на Мистерията.

За безмълвието казва: Безмълвието има силен глас. – Наистина безмълвието има мощен, покоряващ, дълбок глас.

Истината толкова обича човека, че не му дава покой, докато той не я открие.

Зад тъмнината на доброто сияе вечността. И казва: Никаква красота не може да се сравни със силата на мрака, т.е. със силата на изпитанието.

За извора казва: Изворът е същество, което се е превърнало в излияние. – Това е то извор: същество, което се е превърнало в излияние. Нищо не говори, няма нужда да говори. То раздава своята любов, това е повече от думи.

Човекът е на земята, защото е уловен от собствените си нисши сили.

Превърни злото в себе си в пламтяща любов – друг златен закон.

Крайната цел на живота е да откриеш собствената си тайна. Себепознанието означава да станеш изцяло божествен, т.е. без човешка природа.

Чистото съзнание е енергиен меч. В древността то се е наричало древен вихър. Такива същества са се наричали дракони. След време ще говорим по-специално за тези същества – дракони, или боговете.

Казва: Направи смъртта си светеща. – Макар че тя поначало е такава и едва ли има какво да ѝ се прибави, но все пак идеята е хубава: направи смъртта си светеща. Тук се сещам само за малко за една прекрасна мисъл на суфи. Суфи казват: Когато имаш лошо състояние, това е дар от Бога, това е божествен дар. Забележете: лошо състояние; нали това лошо състояние след време ще изработи твоето постоянно светло и сияещо съзнание. Самото лошо състояние може да те научи на дълбоки неща и наистина ако ти го приемеш като божествен дар, ще започнеш да вадиш правилни поуки. Но ако не го приемеш, то няма да ти даде необходимите тънки поуки и уроци. Ние мислим, че само светлото състояние е съществено и така се раздвояваме, забележете, разцепваме енергията си, казваме: светлото състояние е хубаво, лошото е лошо – и не можем да обединим себе си и да станем цялостни, понеже се цепим и не можем да обхванем. Нашата любов не достига; нашата любов стига само да светлото състояние – не можем да прегърнем лошото, да го обхванем и то да засияе.

Не влизай в мрака, докато не си станал достоен, т.е. способен да го озариш.

ХАРАГЕЙ

(четвърта идея за размишление)

Харагей е японска дума, специална дума. Мислех много да говорим за нея, но мисля, че и това малкото ще е достатъчно засега. Ако трябва, след време ще посветим поне една лекция за нея.

Думата харагей е японска и означава улавяне на същността.

Първо харагей означава овладяване на вътрешната енергия. Овладяната енергия се превръща в скрита експлозия, скрита светлина, с която се пробиват трудностите и опасностите в живота. Значи тази енергия е по-остра, тя може да пробива трудностите. Учителят казва: Трудностите са живи същества. Тази енергия може да пробива – харагей. Човекът е в харагей, когато е в състояние на чиста и овладяна енергия.

Истинският харагей е концентрация, цялостна концентрация. Това е подобно на друга една японска техника – ки ай – но за нея друг път ще говорим. Това е концентрация. Какво означава думата концентрация според посветените в Япония? Призоваване на всички вътрешни сили, призоваване на същността – всички вътрешни сили.

Който е постигнал това овладяване на себе си и тази концентрация, той има харагей – избликването на тази мощна енергия. Разбира се, тя много трябва да се пази, много трябва да се пазят и думите, за да може във важни моменти на живота и особено когато цялата карма се стовари, да можеш да я пробиеш и да я забравиш.

Харагей е мощна, но скрита вътрешна вселенска енергия. Харагей превъзхожда абсолютно всяко оръжие. Харагей, това е изкуството да концентрираш същността си, да уловиш собствената си същност, цялата си сила. Но това изисква много висше съзнание.

Харагей е излъчване на необикновена енергия. Много дълбокото дишане също е проникване в харагей. То е влизане в резервоарите на ки-енергията.

Харагей се нарича от посветените древен вихър. Той е свързан с чистотата, а чистотата е дракон, първичен огън.

Харагей е изцяло обожествен огън вътре в човека.

И така, харагеят е врата към безкрайността. Харагей е скритата Божествена активност – това, което в Египет се е наричало секхем, древната сила. Чрез нея посветените са създали собствения си храм.

С харагей, с тази обожествена енергия се отстранява времето, пробива се, отстранява се, т.е. то вече остава без значение.

Пълнотата на тази чиста енергия е и връзката със собствения си дух и с Бога. Харагей е свързано с пето, шесто и седмо измерение. Петото измерение означава много висша съзнателна и съкровена духовност, макар че в случая, сравнено с шесто и седмо, то е най-нисшето. Но за това друг път ако трябва, ще поговорим, тъй като става дума за все по-дълбоки истини. Но дълбоките истини, както знаете, могат да бъдат и голямо зло. Затова внимателно, с мярка ги изнасяме – каквото може да помогне на човека, каквото може да не му попречи. Те са голямо зло, разбира се, става въпрос за неподготвения човек. И защото висшата реалност е много, много задължаваща. Затова харагей трудно се постига и майсторите в Дзен и други майстори трудно разкриват вътрешните техники, но това си остава едно от най-важните неща.

И така харагей е самото обожествяване, а обожествяването, т.е. ако човек е тръгнал по този път, то ще сломява всички прегради.

И самият Бог действа с харагей, с древната Си сила. В Библията, в книгата на Йов е казано: Бог разсича реки между скалите.

АУМЪ