Ал-Халладж – Афоризми

Въведение

Има един сред суфите, който беше покосен от своето твърдение и погълнат от смисъла на изреченото: Фениксът от предвечната планина Каф, Слънцето от зората на копнежа по Бога, Разрушителят на затвора на стихиите, Преплавалият океана на Вечността – Абу ал-Мухит Хусайн ибн Мансур ал-Халладж. Някои го отхвърляха и отричаха, други го одобряваха, трети вървяха по Пътя му. Някои казваха, че е магьосник, други, че е луд и опиянен, трети, че е еретик, малцина обаче го наричаха Истинен. Но това е обичаят на Бога, който сполита всички Негови пратеници.

Рузбехан Бакли

Из „Животът и наследството на
ал-Халладж“ от Кевин Бланкиншип
и други източници

Персиец по произход и внук на зороастриец, ал-Халладж е роден в семейството на даракчия 1 на вълна през 857 г. На младини се мести от родния си град, Фарс, в Източен Ирак, където учи при Сахл ал-Тустари, водещ персийски мистик по онова време. Това е първото докосване на ал-Халладж до суфизма, въпреки че от малък е склонен към съзерцание и изучаване на Корана. На двадесет години заминава за Басра, където се жени за дъщерята на местен суфи, секретар на известния учител ал-Джунайд. Знае се, че от нея има трима сина и една дъщеря.

Той започва да учи при ал-Джунайд, чийто въздържан и трезвен подход се сблъсква с екстаза и опиянението на ал-Халладж, който вече проявява свой собствен стил в мистицизма, различен от този на своя учител, ал-Тустари. Учението на ал-Джунайд изисква докосване до Върховната Реалност в миг на Единство с Бога, но също така напускане на мига и завръщане към разума и способността да се осмисли екстаза, за да може той да бъде споделен с другите. Ал-Халладж обаче не се интересува от завръщането към разума – той предпочита да остане изгубен в Бога.

Поради тези различия се знае, че ал-Халладж прекъсва отношенията си с ал-Джунайд и с повечето суфи учители в Багдад. През този период нараства и неговото вътрешно несъгласие с правистите и традиционалистите. Това, че захвърля суфийската одежда и се смесва с народа, за да проповядва духовния живот, не пречи на ал-Халладж бързо да привлече свои собствени ученици и последователи. След като завършва обучението си и преди да започне своето служение, той извършва три пътувания до Мека.

Когато на 26 години ал-Халладж отива на поклонение в Мека, той се отдава на сурова практика – в продължение на година стои неподвижен пред Кааба по цял ден и нощ, като си позволява един път дневно по парче хляб и глътка вода, а нощем – не повече от час сън. Според собствените му думи с този опит той навлиза в особено състояние, в което получава наставления пряко от Бога, а това го лишава от необходимостта да следва строго порядките и да търси учители сред хората. Идеалният Учител вече е постигнат и той никога повече не се разделя с Него.

По време на второто си поклонение до Мека ал-Халладж вече е придружен от около 400 последователи. Известно е, че пътува по море до Индия и чак до границите на Китай, придружен от пратеник на тогавашния халиф. Това бележи негово петгодишно пътуване, по време на което мисията му е да проповядва на местното население. „Отивам в страните на многобожието, за да зова хората към Бога“, е казал той, а също и: „Отивам в Индия, за да изуча бялата магия с цел да привличам хората по-близо до Бога“.

Ал-Халладж говори пред сунити, шиити, кармати, християни и будисти за предназначението на човека, като непрекъснато ги зове да водят вътрешен живот. Той завоюва симпатиите на всички – и мюсюлмани, и друговерци. Дават му името „Застъпника“ и мнозина се обръщат към исляма благодарение на неговата лъчезарност. Известно е, че години след екзекуцията му пристигат писма, адресирани до него, от местата, които е посетил по това време.

Ал-Халладж се завръща в Багдад в края на четиридесетте си години и построява в собствения си дом миниатюра на Кааба, сърцето на джамията в Мека и най-свещеното място в исляма – акт, който се счита за идолопоклонничество от консервативните мюсюлмани.

Той често се моли до изоставени гробници през нощта, а през деня публично разгласява изгарящата си Любов към Бога и желанието си „да умре, заклеймен от своята общност“. Някои суфи по това време считат, че ал-Халладж постъпва неблагоразумно като разгласява публично Божествените тайни пред хора, които не са подготвени нито да ги приемат, нито да ги разберат.

Приблизително по това време, след като натрупва стотици последователи и също толкова хулители, той изрича известните слова: „Аз съм Истината“, което дава основание на враговете му да го съдят за богохулство. Това е само един довод в по-голямо дело, водено срещу него, което често разчита на неясни и косвени доказателства.

Поредица от арести на негови ученици принуждава ал-Халладж да избяга от Багдад. Когато се връща, той бива осъден и прекарва, затворен в килия в двореца на Багдад, осем години и седем месеца. Там той се среща със свои ученици в редките случаи, когато му позволяват за малко благодарение на покровителството на негови последователи от двореца.

През 922 г. ал-Халладж е обвинен в заговор за унищожаването на Кааба заедно с карматите, които нахлуват по пътищата на поклонниците към Мека поради убеждението си, че поклонението в Мека е суеверие. Като доказателства за обвинението към ал-Халладж са използвани наставленията му към неговите ученици „да обикалят седем пъти Кааба на своето сърце“. Осъден за богохулство и обществена заплаха, ал-Халладж получава изключително тежка присъда. Везирът го използва за порицание и влачи публично по земята разчленената му глава.

Първоначално процесът срещу ал-Халладж води до отстъп в суфизма. Някои мистици се връщат към религията, за да избегнат гонение. В същото време в градове като Талакан, днешен Афганистан, избухват въстания при новината за екзекуцията на ал-Халладж. Рузбехан Бакли, Хафиф, Шибли, ал-Кушайри са сред суфи учителите, първи приели ал-Халладж и идеите му. Въпреки че от 922 г. до 1258 г. властите издават официална забрана да се преписват и разпространяват книгите му, за кратко време неговото учение се предава чрез ордена Халладжия.

Скоро прахът на ал-Халладж заиграва в сърцата на суфи. За него вдъхновено започват да пишат Аттар, Санаи и Руми. Образът на „прокълнатия“ светец се предава в поетичните легенди на различни народи, а в турския орден Бекташи новопостъпилите суфи и до ден днешен получават посвещението си на „скелето на ал-Халладж“.

Негови ученици посмъртно събират в книги изказванията и стиховете на своя учител, а също и последните му слова. В годината на екзекуцията му у негови ученици са намерени преписи на книгите на ал-Халладж върху китайска хартия, изписани със златно мастило и покрити с брокат и коприна.

Според Луи Масиньон броят на сърцата, които ал-Халладж обръща към Бога по негово време, не е бил голям, но е бил 1 на 70 000 на ден, според думи на самия ал-Халладж. Като взима предвид годините на проповеди на ал-Халладж и годишния брой поклонници в Арафат, Луи Масиньон ги изчислява на около 350 000 души.

Според Елеазар Хараш по негово време ал-Халладж е имал около 4 000 ученици и те го чакат и в други времена да дойде, „очакват – защото той е Мистичен Учител, страхотен – да слезе пак като Велик Мистичен Учител“.

Ал-Худжвири е предал, че по време на пътуванията си в Персия и Ирак е видял 50 книги на ал-Халладж върху обширни теми – от метафизиката до политиката. Според Рузбехан Бакли ал-Халладж е написал 1000 книги, които неговите преследвачи изгорили след екзекуцията му.

69 публични лекции са съхранени и събрани в книгата „Акбар ал-Халладж“, съставена посмъртно вероятно от Шакир-б-Ахмад, ученик на ал-Халладж, обезглавен заради Любовта си към своя Учител две години след него.

До нас е достигнал запазен индекс на арабски език с 46 книги от ал-Халладж, предаден от Ибн-ал-Надим, сред които заглавията: „Условните и Предвечни букви, и Универсалните Имена“, „Пълната сянка на затъмнението. Относно разрушението на времетраенето“, „Следвечността и следвечното“, „Подходът на Сатана и повелята на Върховния“, „Лъжовната индивидуалност на сенките“, „Светлината на Светлините“, „Точката и космогоничният план“, „Обикновено и мистично възкресение“, „Екстатичните интуиции на мъдреците“, „Искрената вяра и чистото изричане, че Бог е Един“, „Увереността“, „Божественото обличане на човека и истинското проповядване на Словото, в което правото да говориш от първо лице принадлежи само на Бога“, „Какъв е бил винаги Бог и какъв ще бъде винаги“, „Несравнимостта на Божествената Същност“.

„Диван Ал-Тавасин“ е най-известният посмъртно съставен сборник със стихове на ал-Халладж. Той се състои от единадесет глави, някои с диаграми и символи, означаващи мистични видения, които трудно могат да се изразят с думи. Най-дългата глава съдържа разговор между Бог и Иблис, описан като „трагичния любещ“, интимния приятел на Бога и единствения истински монотеист, поради това че в Корана отказва да се поклони на друг освен на Бога дори когато му е заповядано да го направи.

Четиритомното проучване, озаглавено „Страстите на ал-Халладж“ от Луи Масиньон, най-известния френски изследовател на исляма, представя наследството на ал-Халладж, проучвано от него в продължение на 45 години, в едно много лично и широкообхватно изследване. Луи Масиньон казва: „Ал-Халладж ме докосна лично посредством едно приятелство в Духа“. „Не проучването на отдадения живот на ал-Халладж ми предаде тайната на сърцето му, а по-скоро той самият проникна в моето сърце и все още продължава да го изследва“.

Съвременни мислители като Карл Ърнст, Херберт Мейсън и Майкъл Селс правят достъпен ал-Халладж за англоезичния свят.

„О, вие, които ме обвинявате в Любовта ми към Бога“, пише ал-Халладж в свой стих, в който заема ролята на презрения любещ, подобно на Иблис, като се обръща към онези, които критикуват предаността му: „Колко сте сурови! Ако Го виждахте, както аз Го виждам, нямаше да ме вините“. Подобно обвинение, дори осъждане за това, че любиш Бога твърде интензивно и твърде публично, навярно е точно това, за което ал-Халладж е копнеел.

Из „Ал-Халладж“ от Херберт Мейсън

В мистицизма на ал-Халладж човекът е изместен от Непознаваемия, Който не може да бъде въобразен, познат или уподобен на нищо: Абсолютния Безлик, Който най-добре е уподобен на Нищото, за да се съхрани чистотата на вярата в това, за което се казва, че е едно Настоящо, Съзнателно, Целенасочено, Въвличащо и при все това Отвъдно Присъствие. Това Присъствие надминава съвкупността на всички човешки присъствия и способности за знаене и вършене и въпреки това е интимно с тях и в действителност различава всеки отделен член на Цялото, докато „Той“, както традиционно Го наричат, възприема и активно въвлича всички в Своята Непознаваема Реалност, Която трябва да бъде единственият център на всеки от нас. Не е ли това наука за интуицията от най-висш порядък?

Този мистик от 10 в. в ислямската монотеистична традиция, който от младини е закърмен с Корана и думите на пророците, който е изучавал сектите и изповеданията, за да ги обхване, и който е вярвал, че всички те са „един единствен Принцип с множество изяви“, е бил приет много сериозно за времето си – събрал ученици и врагове в ислямския свят, обявен за политическа заплаха от държавата и екзекутиран през 922 г. по обвинение в ерес, а след това наречен „заплаха“ за ортодоксалните мюсюлмани от Ибн Таймия и „Върховен Обожател на Бога“ от Руми 2.

До нас са стигнали словата на ал-Халладж, изречени в долината Арафат, за готовността му да се жертва, да изстрада осъждане и смърт като тези на Христос в името на извисяването на мюсюлманската общност. Той е умолявал Бога да го остави да умре, прокълнат от и в името на разединената, ожесточена и упадаща ислямска общност, даже да бъде обявен за неверник и осъден на смърт, „с вяра в кръста“, за да пробуди и обедини всички членове на общността срещу себе си и наистина да изчезне в Божествената Любов.

За наш ужас и неверие ал-Халладж е умрял с готовност, даже с радост – такава, че е танцувал с веригите, докато е бил извеждан от затвора по улиците на Багдад към шокиращото му разчленяване и екзекуция. Неговият пример е за смущаваща убеденост и духовно самоотричане, за Простота, непостижима за повечето от нас, която свидетелства подобие с Нищото. Животът му остава във времето Страховита Мистерия и Ръководство за онези, които искат да постигнат Истината за нашето човешко съществуване в нейните дълбини, в най-изискващия ѝ Неведом Източник.

Непрекъснатата Любов
към Бога

Аз имам сърце, което се взира в Него и то Му принадлежи изцяло.

Под наметалото ми няма нищо друго освен Бог.

В съзнанието ми не минава нито една мисъл за някой друг освен Него и езикът ми говори само за Неговата Любов.

Нямам друг близък освен Бог.

Хората ме смятат за учител само защото съм Негов слуга.

Бог е лекотата на живота ми и моят покой.

Всички избори, включително моите, са Твои.

Твоето място в сърцето ми е цялото ми сърце и никой друг не може да заеме мястото Ти.

Ти си сърцето ми, съзнанието ми, мисълта ми и духът ми. Ти си ритъмът на дишането ми и възелът на сърцето ми.

Ти в мен – това е моят Дух.

Имам Приятел, Който ме посещава, когато няма никой друг около мен. Той е тук, но си тръгва, когато Го търся.

Той е по-близък, отколкото е разумът до мисълта ми и по-скрит, отколкото са проблясъците на вдъхновението.

Бог е моят живот и тайната на сърцето ми.

О, тайната на сърцето ми е толкова неуловима, че е скрита за всички живи същества!

Отидох при Него без себе си.

Ако аз отсъствам, Той се явява. Ако Той се яви, Той ме заличава.

В тюрбана ми няма нищо друго освен Бог.

Всецелия ме вижда целия и аз Го виждам чрез Реалността, а не чрез любовната Му страна.

Mен вече ме няма, а Той, Който никога не е преставал да бъде, Той е Пребъдващия.

Ако не беше Бог, нямаше да има кой да ме води и ако не бях аз, нямаше да има кой да Го познае.

Плаках в пустинята на близостта с Бога, докато не прекосих всички предели.

Аз имам контрол над неща, които не познавам, и въпреки това не съм различен от онова, което контролирам.

Аз не съм приел учението на нито една от религиите. Само съм взел от тях най-трудната част и я следвам.

Бог е целият ми слух, цялото ми виждане, мисълта ми и самият ми дъх.

Диханието на Духа трепти в кожата ми, в мисълта ми.

Сега съм на седемдесет години и за петдесет години съм изпълнил молитви, колкото за две хиляди години, и всяка моя молитва е осъществяване на предходната.

В сърцето ми няма нищо друго освен една тайна, която научих: да виждам с Твоите очи кой живее в дома.

Разтварянето на същността ми е най-благородната слава, а запазването на човешките ми качества е най-долното престъпление.

Истината проговори от сърцето ми и знанието се яви на езика ми.

Намерих Бога чрез науката за Бога и чрез нейния екстаз.

Реалния ме направи реален чрез Единство, завет и изпълнение.

Моят миг продължава завинаги.

Неговият живот е чрез мен и моят живот е чрез Него, а що се отнася до описанието Му – Той е, Който го дарява.

Ще живея в двете си състояния: и опиянен, и трезвен.

Изкачих се толкова високо, че Неговото съществуване изчезна в мен. След това изчезнах в екстаза, който открих там.

Ти отвърна сетивата ми от всяка друга цел освен Теб и сега целият съм с Теб тотално.

Само Бог съзирам в дълбините на сърцето си и с погледа на очите си.

Няма част от мен, която да не призовава Бога.

Целият съм сърце, което Го зове.

Нашите Духове са в съгласие.

Ако оттегля твърдението и думите си: „Аз съм Истината“, ще изпадна от килима на честта и посвещението. След Иблис и Фараона аз съм казал: „Ако не познаваш Бога, познай Го в знака Му. Аз съм Негов знак и аз съм Истината, и никога не съм преставал да бъда Истинен спрямо Истината“.

Моят другар е Иблис, а моят учител – Фараона. Иблис беше заплашен с огън и не оттегли твърдението си. Фараонът потъна в Червено Море, без да оттегли твърдението си и да признае посредник. … И аз бях убит, разпънат на кръста, ръцете и краката ми – отрязани, без да оттегля твърдението си.

Превърнах се в неверник в религията за Бога и неверието е мой дълг, защото то се презира от мюсюлманите.

Когато Бог люби Своя предан, той провокира другите предани Нему с враждебност към него, за да може той да се приближава изцяло концентриран в Бога.

Няма по-важна задача за мюсюлманите от това да ме убият.

Убийството ми е техен дълг и ако те горят за вярата си, ще бъдат възнаградени.

Моят Единствен ме избра за единствена по рода Си Истина, Такава, към Която никой път не води.

Той ме избра, привлече ме близо и ме удостои. Целостта ме упъти и поучи чрез Целостта.

Ти вдъхна в мен – Своя свидетел, окачествен с „аз съм“ – Същността Си, Чието качество е „Той е“. В края на трансформацията ми Ти Се уподоби със същността ми и Се обърна към същността ми чрез същността ми. Аз бях сграбчен, пленен, призован, разпънат, убит и изгорен, а бурният вятър разпръсна праха ми. Но онази частица горящо сандалово дърво, мястото, на което се намира Храмът на моите откровения, е по-голяма от планина!

Моето обяснение за Теб не стои между мен и Истината, нито съществуват доказателства чрез знаци или свидетели. Доказателството е за Него, от Него, към Него, чрез Него, от свидетелстването на Истината при спускането на писанието. … Това е моето откритие, моят коментар, моята вяра; това е, което обединява Единството и вярата ми. Тези думи са слова на отречените, които знаят неща тайно и явно. Това е истинското откритие на запалените търсачи на Бога, мислещите като мен, моите приятели и другари.

Този свят ме подмамва, сякаш не познавам условностите му. Бог е очертал незаконните неща в него, но аз избягвам и законните. Дясната ръка на света се протяга към мен, но аз я отказвам, заедно с лявата му.

Аз нямам свои собствени качества. В действителност Той е, Който проявява Себе Си чрез различни була.

В мен няма други качества освен Вечното Качество и моето Слово е в това Качество. Всички творения говорят за онова, което възниква, докато аз говоря за Вечното. И хората ме отричат, сочат неверието ми и се стремят да ме убият.

Ако кажа: Ана (аз) , Бог отговаря, че Ана е само за Него. Затова за мен остава само Ля (нещо, което не съществува), а Ана е за Бога.

Четири букви са фокусът на мисълта и желанията ми и ме държат неспокоен през цялото време. Буквата „А“ в „Аллах“ подканва творението към действие. Буквата „Л“ кара съществата да се покаят за грешните постъпки и да се стремят да очистят вътрешния си свят, и ги озарява с Божествена Светлина. Втората „Л“ допълнително увеличава Божествената Любов, а накрая „Х“ разкрива Божествените тайни.

Нямам думи, с които да опиша Божествената Любов, която ме погълна изцяло.

Тялото ми изчезва в светлините на Същността Му.

Откакто Аллах благослови вътрешния ми свят със Своята Любов, не съм мигнал.

Дори да Си скрит за очите ми, аз Те виждам в себе си, въпреки външното отделяне.

Вътрешните ми очи служат само за да Те виждам.

Ти имаш пълен контрол над всяко мое действие.

Разказах на хората за Теб и начина, по който Се проявяваш в света, обаче имам да им разкрия една тайна за Реалността Ти от Божествения свят.

Пречистото Слияние с Бога

Из „Ал-Халладж. Стихове на един суфи светец“ от Карл Ърнст

Видях Бога с очите на сърцето си и казах: „Кой си ти?“. Той ми отговори: „Ти“.

Превърнах се в Единия, Който ме люби, и Единият, Който ме люби, стана аз. Ние сме два Духа, слети в едно тяло, и да виждаш мен, означава да виждаш Него, а да виждаш Него, означава да виждаш нас.

Той ще остане скрит за очите ми, докато тялото ми не изчезне в Светлините на Същността Му, и тогава няма да остане нито следа, нито диря, нито черта, нито помен от мен.

Любовта е белязала сърцето ми с печата на копнежа по Бога – и то с какъв печат! Съзнанието за собствената ми същност избледня в близостта ми с Него, докато не забравих името си.

Духът ми Те е поставил между кожата и костите ми, затова как си мислиш, че ще живея, ако Те изгубя?

Бог тече между гърдите и сърцето ми, както сълзите текат от очите ми. И Той живее в съзнанието ми, вътре в сърцето ми, както духовете живеят в телата.

Пеперудата се хвърля в огъня и чрез смъртта си сама се превръща в огън. Ти Се намираш между обвивката на сърцето ми и сърцето ми, и Се лееш като сълзи от очите ми.

Това е Единение на Същности. Никой не разбира това освен суфи.

Любовта ми към Бога ме погубва и отслабва, но мога ли да се оплача на Бога от Бога?

Не спирам да плувам в Океана на Любовта, да се издигам и спускам с вълните. Те ту ме издигат, ту ме потапят. Любовта ме носи там, където повече няма бряг.

Сърцето ми лети, обвито в копнежа, върху крилата на моето намерение към Онзи, Когото не мога да назова, но за Когото мога да говоря със символи.

Ликът Ти е в очите ми, Името Ти е на устата ми, домът Ти е в сърцето ми. Затова кажи, къде си Се скрил?

Аз не усещам отделяне от Теб. Вече вярвам, че близо и далече са едно и също нещо, защото, ако аз съм отделен от Теб, то тогава това е моята компания, но тъй като ние сме едно цяло, възможно ли е изобщо отделянето да се случи?

Когато Ти Си замина, отсъствието Ти се превърна за мен в присъствие, защото Ти остана в тайните ми мисли отвъд въображението, скрит вътре в съзнанието ми. Наистина ти си моят най-близък приятел през деня и най-интимният ми събеседник през нощта.

С цялото си същество аз се държа за Любовта Ти. Ти си моето убежище.

Всичко, което съм аз, Си Ти. Всичко, което виждам и чувам, Си Ти.

Тайна на тайните ми, Ти си толкова потънка, Ти се криеш от всички живи представи и се явяваш и вън, и вътре, във всичко и чрез всичко. Моето извинение към Теб е само невежеството, голямото съмнение и крайната слабост. Цялост на Целостта, Ти не си „другият“ за мен, тогава какво е извинението ми към мен самия?!

Ти си този, който ме докарва до полуда. Не е призоваването това, което ме подлуди! Нека сърцето ми не се свързва повече с него! То е само посредник, който Те скрива от погледа ми, когато мисълта го украсява със съзерцанието ми.

Помня Бога с всеки свой дъх и премигване на окото и се смирявам в страданията, и Му благодаря за даровете.

Съедини ме в Единство, Любов моя, но съедини ме в Единство без укор. Ти твърдиш, че съм изчезнал за себе си, тогава как мога да се сближа със себе си? Ако сърцето, което е мое, Те приближи, не ми задавай въпроси, а само го попитай за мен един въпрос, който е мил и любезен: имам предвид „Истината“. – А Tи носиш ли я? Учуден съм, че умирам от копнеж, докато Ти, Господи, си ме изоставил!

Ако един атом от това, което е в сърцето ми, срещне планините на земята, те ще се разтопят и ако в Деня на Възкресението се намеря в адския огън, ще го изгоря, и ако вляза в рая, ще го разруша из основи.

Аз доказах Твоята Истина, затова прави, каквото искаш с мен, защото аз умрях в Любовта и изчезнах заедно с любещите.

И Ти стана мое съзнание в най-съкровената ми част.

Никой не може да ме спаси от Теб, защото Ти Си ме погълнал в Себе Си и не ме връщаш към мен, нито имам друго убежище освен Теб.

Единствено състоянието на изумлението ми позволява да Те нарека „Свят“.

Ако можех да Те стигна, щях да дойда, пълзейки по лице и ходейки на глава.

В моето отсъствие се появи присъствието ми. Ти Си тотално скрит в Тайната, а аз се скрих от илюзията в мисълта за Теб.

Който Те докосне, докосва и мен.

Тишина, след това безмълвие, после изумление и знание, след това намиране, после умиране. И глина, след това огън, после светлина и студ, след това сянка, после слънце. И твърда земя, след това бряг, после пустиня и река, след това океан и после суша. И опиянение, след това трезвост, после копнеж и близост, след това единение, после интимност. И свиване, след това разширение, после изчезване и отделяне, след това събиране, после унищожение. Така говорят хората, за които светът не струва нито лев. Това са гласове отвъд Прага, докато смъртните, дори да са близо, още сричат. Последното, към което човек се връща, когато стигне Предела, е съдбата и азът. Смъртните са роби на желанията си, а Истината на Истината е свята, когато е била съкровена.

Ти Си гледната точка, от която гледам, но Ти Си място, което е скрито за ума ми.

Ти Си Целостта на Целостта; Целостта, Която ми е по-скъпа отколкото частта от мен или остатъка от мен.

Ти ли си, или съм аз? Това би означавало друга същност в Същността? Има само един Аз: Ти, Който живееш в моята нищожност. Ти Си Цялото, Което сияе преди всяко нещо – неопределено, с двоен лик. Ах, ето я Същността Ти, отделена от мен, за да мога да виждам ясно! Обаче същността ми вече е пресушена, унищожена, до предела, в който повече няма нищо. Къде откриваме Божественото докосване, което Те съзира, О, копнеж мой – в дълбините на сърцето или в дълбините на окото? Между мен и Теб стои едно „Той е“, което ме измъчва. Ах, махни чрез Милостта Си това „Той е“, което стои помежду ни!

Има ли място, където Ти не Си, че хората поглеждат нагоре и Те търсят в небето? Ще ги видиш да се вглеждат в Теб по улицата и сляпо да Те подминават.

Виж утехата, душе моя, защото силата идва от отричането и отдаването. Виж зазоряването, което изгрява от мястото на разбуленото проявление. Част от мен се крепи върху част от частта ми, обаче аз целият копнея за Целостта на целостта ми.

Намирам за странно, че Целостта на Бога може да се понесе от моята нищожна човешка част и при все това заради товара върху нищожната ми част, земята не може да ме понесе.

Аз отсъствах, когато видях Бога, и при все това не отсъствах. Как присъствах и не присъствах? Как виждах и не виждах? От изумление преминах в яснота и от яснота в изумление. Видян от Бога, аз видях Бога. Пристигнах и бях отделен. Постигнах желанието си и бях отделен от сърцето си, да не би „да излъже сърцето за това, което видя“. Бог ме скри и след това ме привлече към Себе Си. Той ме упълномощи и ме пречисти. Направи да ожаднея и след това ме нахрани. Пречисти ме и след това ме избра. Повика ме и след това ме призова. Покоси ме и след това ми дойде на помощ. Въоръжи ме и ме възкачи на седлото.

Слава на Този, Който изяви Своята човечност като Мистерия на славата на Своята блестяща Божественост, а после Се разкри на творенията Си в образа на ядящ и пиещ! Така творението Му Го видя със собствените Му очи, като поглед, проблясващ под клепача.

Станах господар на всичко, когато Ти се превърна в Любовта ми. Оставих на хората техния свят и религия, потънал в Любовта Ти, о, моя религия и мой свят!

В моята Вечност, и в моята Не-Вечност, и в моето унищожение, аз Те открих. Като заличих името си и следите на плътта ми, попитах за себе си и възкликнах: „Ти!“. Съзнанието ми беше насочено към Теб, докато не изчезнах от себе си, и не остана само Ти.

Където и да ходех – беше Ти. И всичко, което видях – беше Ти.

Аз съм доволен, ако Ти Си доволен да ме погубиш, защото каквото и да избереш, Убиецо мой, аз избирам същото!

О Ти, слънце! О, Ти луна! Ти ден! Моят рай и моят ад си Ти, само Ти!

За Любовта Ти се държа с цялото си същество… Ти си моят храм.

Духът Ти Се сля с моя, малко по малко, чрез обрати, чрез събирания и изоставяния. И сега – аз съм Ти. Животът Ти е моят живот и моята воля.

Духът Ти се обедини с моя, както виното с чистата вода и ако нещо Те докосне, то докосва и мен, защото Ти съм аз във всяко състояние.

Хей, вие! Кажете на приятелите ми, че съм отплавал и че корабът ми се е потопил. Моята смърт ще бъде във вярата на кръста. Не искам нито Мека, нито Медина.

Глава на изумените, увеличи изумлението ми! Ако съм неверник, увеличи неверието ми!

Когато Те помня, копнежът почти ме убива, а забравянето Ти е скръб и болка.

Убийте ме, о, верни приятели, защото това, което ме убива, ми дава живот. Моят живот, това е смъртта, а смъртта, това е животът ми.

Искам Те, но не Те искам заради наградата – искам Те вместо това заради наказанието. И всичките си желания съм постигнал освен насладата от това да бъда наказан.

Не ме винете, защото вината е далеч от мен. Спаси ме, Господи мой, защото съм сам. Аз съм верен на обещанието Ти. От самото начало задачата ми е трудна. Който иска реч, ето писанието ми, затова прочетете го и знайте, че съм мъченик.

Критици, не ме винете заради копнежа ми по Бога, защото ако Го виждахте, както аз Го виждам, нямаше да ме вините. Има хора, които обикалят Кааба, без да използват краката си. Ако те обикаляха Бога, нямаше да се нуждаят от храм.

Хората пътуват за поклонение, но аз пътувам на поклонение към своя Покой. Те принасят животни в дар, а аз предлагам своето сърце и своята кръв.

Няма никой друг освен Всемилостивия, приятели мои, с когото Духът ни може да се сближава!

О, хора, спасете ме от Бога, който ме отне от мен самия.

Ти отне същността ми, за да Ти послужа като символ сред хората, когато, показвайки ме в последното ми състояние, Ти дойде да провъзгласиш моята Същност (Твоята, Създателю мой). И тогава, кой говори – Творецът или Неговото творение?

О, мюсюлмани, спасете ме от Бога! Бог ви е дарил праведната ми кръв. Бързо ме убийте и тогава ще станете воини в свещената война, а аз – светец. Убийте проклетия (сочейки себе си)!

Представете си моя изгрев и този на полумесеца, когато изгряваме пред очите на Бога на Неговия хоризонт – кой от нас свети по-ярко? Макар той да нараства с всеки час и да изгрява, аз се стопявам и изчезвам в копнежа.

Афоризми на ал-Халладж

Сърцето е Мистерия, Която остава забулена за съдбата и ума на човека.

Сърцето е вместилище на Божествените Имена, за което нито светлината, нито тъмнината знаят нещо.

Бог забулва сърцето за скритата му тайна.

Всяко сърце, опразнено от всичко друго освен Бога, вижда скритото в Скритото и смисъла в Тайната.

Сърцето е мястото на обитание за слуха и зрението.

Сърцата на любещите са техните очи.

Разумното сърце, когато види Бога, обезумява.

Сърцето понася това, което тялото не може да понесе.

Бог не пребивава нито в сърцето, нито в сърцевината, но аз Го познах там и Той ме позна.

Който иска да постигне целта, трябва да остави света зад гърба си.

Условието за придобиване на знанието е да изтриеш всичко от себе си.

Бог постоянно е до теб, за да те избере и вразуми. А ти се намираш в състояние на невежество, докато умът ти блуждае и в него тече твоята мисъл.

Пътят се върви от двама, обаче няма никой друг с Бога.

Който търси Бога заедно с Бога, Го намира, а който Го търси някъде, Го изгубва.

Пътят е концентриране на мисълта само в Бога, докато не познаеш само Него и нищо от себе си.

Първата стъпка в Единението е изчезването на разделението.

За любещия е достатъчно да направи Единия единствен.

Ако посветиш живота си на Бога, всичко се постига чрез Него и за Него.

Три състояния на душата се случват на онзи, който срещне Бога пряко: първо, Бог го завладява и опразва от хората; второ, Бог го сграбчва и унищожава; трето, онези, които се прекланят на Бога, го атакуват, за да може той да търси само Бога.

Ти трябва да се обединиш с Бога не вътре в себе си, а в Самия Бог.

Само този, който Го е видял и не знае как да Го опише, Го е видял наистина.

Единството с Реалния в Безначалието е дадено на онези, които Той е избрал.

Любовта е постоянно качество и предвечно благоволение. Предай ключа си на Любимия! Тогава предвечното благоволение ще увековечи мига в теб.

Любовта, ишк, е Божествената Същност.

Любовта в Предвечността на предвечностите е Абсолюта. В Него, чрез Него, от Него тя се явява. В Него тя се прояви.

Любовта е Качеството на качествата, за онзи, когото тя е унищожила и върнала към Живота.

Любовта е огън от Светлината на Изначалния Огън, Който възпламенява съществата с Реалност независимо дали те са близо или не. В Предвечността тя е оцветена във всеки цвят и се проявява във всяко качество. Същността ѝ се възпламенява от собствената ѝ същност, качествата ѝ проблясват от собствените ѝ качества. Любовта се реализира, като избродиш всички пътища от Предвечността до Следвечността. Нейният източник е Той (Хува), изникващ от Аз (Ана). Непроявеното от онова, което е проявено от Същността ѝ, е Реалността на Битието, а проявеното от онова, което е непроявено от Качествата ѝ, е Съвършената Форма, която чрез скриване засвидетелства съвършено Тоталността.

Истинската Любов означава да останеш с любимия си, лишен от всички свои качества.

Суфи е този, който е единен в Същността.

Суфи е уединен в Същността си – никой не го приема и той не приема никого, защото той принадлежи изключително на Бога.

Бог е Този, чиито светци са живи, макар че умират в своя копнеж. За тях светът няма стойност и въпреки това те се скитат и бродят в света даже след като Бог им се разкрие.

Знайте, братя мои, че Бог е, Който ни прави щастливи. Служенето на Бога е потребно на нас – то е плодът на знанието, ползата от живота, заплатата на слугата, товарът на светците, пътят на силните, съдбата на могъщите, целта на владеещите енергиите, призивът на щедрите, мечът на мъжете, изборът на виждащите. Това е пътеката на щастието и пътят към рая.

Когато човек се страхува от някой друг освен Бога или възлага надеждите си на някой друг освен на Него, Бог ще затвори за този човек вратите на всяко добро дело и ще направи страхът да го завладее. Бог ще го забули със седемдесет була, най-малкото от които е съмнението.

Който разчита на Бога безрезервно, прехраната му се дарява от място, което той не познава, без ограничения и лимити, и той няма нужда да моли за нея.

Разкаянието за това, което не знаеш, те води до разкаяние за това, което знаеш, и благодарността за това, което не знаеш, те води до благодарност за това, което знаеш. Това е така, защото на слугата на Бога е забранено да прави друго освен това, което го води до Бога.

Който се стреми към Свободата, нека постоянно се отдава на служене на Бога.

Избягването на греха без Бога е грях и страхът от голотата е голота.

С един светец Бог очиства всяка минута 70 000 праведни човека. Бог хвърля 360 погледа през всяко денонощие и с всеки поглед Той привлича по-близо до Себе Си Духа на един от Своите приятели, и Той издига на негово място един от неговите приятелите. И с този същия поглед, който Бог е хвърлил на приятеля, Той излива Милостта Си на 70 000 други, които изповядват приятелство с Него.

Отричането от този свят е въздържание на чувствата, отричането от другия свят е въздържание на сърцето, отричането от себе си е въздържание на Духа.

Човек не може да върви по постлания килим на Истината, ако не вижда във всички същности Една Единствена Същност.

На Земята няма място, свободно от Бога, нито същество, с което Той да не се уподобява.

Суфите са хора на тайната, хора, създадени за тайни, и те не търпят онова, което не е угодно на Бога. Те няма да приемат на събиранията си хора, които разкриват тайните им, и те не харесват була, които са съшити прозрачни.

Внимавай с думите си към суфи, защото пред теб стои пръстът му, който той сам е оцветил с кръвта на влюбения.

О, Тайна на тайните! Тя е едва доловима, скрита от илюзиите на всичко живо; проявена и външно, и вътрешно за всичко и чрез всичко.

Целият свят е построен върху скритостта на Тайната. Ако Тайната се разкрие, творението ще спре да съществува. Това се отнася и за тайната, заключена в човека.

Тайните излизат от Бога, възхождат към Бога, пазят се в Бога, но не са Му необходими.

И тайната има свои тайни в съзнанието на онези, които умеят да ги пазят.

Тайните в тайните са радостни тайни. Животът в живота е укрепен живот.

Всеки е достоен за опиянение в Бога независимо дали е слаб или силен.

Бог присъства във всяко творение – и отвън, и отвътре.

Замислите на Бога са такива, че нищо не може да ги възпрепятства.

Няма същност без качества.

Доколкото разбираш Имената на Бога, те са просто имена. Но доколкото те са Същност, те са Реалност.

Свидетелят вижда Бога в Същността на духовните Му реалности. Свидетелят не вижда нищо, обусловено от Неговите Качества, освен Него Самия.

Булото е завеса, спусната между търсача и края на неговото търсене, между послушника и неговия обет, между решителния човек и целта на намерението му. По принцип това було съществува само по отношение на творенията, не на Бога. Бог не е забулен, създанията са забулени. А твоето було? – То е твоето увлечение.

Всяка друга мисъл освен тази за Бога е було и несъвършенство.

Човекът е забулен от собствените си мисли, не от Бога.

Бог е облякъл съществата с булото на техните имена и затова те съществуват. Обаче, ако Той им яви знанието на Сила Си, те ще изчезнат, а ако им яви Реалността, те ще умрат.

Душите на праведните изначално са се врекли във вяра в Него.

Който сочи към Бога, претендира, че е суфи. Който сочи от Името на Бога, е суфи.

Едно от условията на Любовта е любещият да вижда, че нещастието на копнежа е винаги по-сладко от щастието.

Не виждате ли, че се моля, за да Го омилостивя? Но който си мисли, че Го е омилостивил с преклонението си, слага цена на своята удовлетвореност.

Ако Естеството на Истината беше ясно на самата Истина, защо тогава мястото ѝ е скрито в човека?

Може ли условното, което Той е създал извън Себе Си, да влезе в Него?

В Духа Истината засвидетелства Сама Себе Си.

Истината е място на обитание на Бога, тя не е Бог.

Създанията се скитат в сляпа тъмнина и търсят, но те познават само загатванията. Те си мислят и представят, че търсенето им достига Истината, те се обръщат към небето и нашепват молитви към него. А Бог е с тях във всяко движение, живее в тях във всяко състояние, във всеки миг. Само ако знаеха това, те нямаше да Го оставят нито за миг, защото Той не ги напуска в никой миг.

Име, дадено на творение – хората се лутат около него, надявайки се лудо, че от името ще научат поне един от Неговите смисли. О, Господи, от името те никога няма да достигнат причината, която ще разбули Единия, Който я разкрива.

Думите, които Бог изрича, са думи без букви и без произношение, те не са като произношението на звуците.

Когато служителят на Бога стигне спирката на знанието, Скритото му вдъхва откровение и обгръща тайната му същност с безмълвие дотогава, докато не го напуснат всички други мисли освен мисълта за Бога.

Искреност, това е да очистиш постъпките си от примесите на потъмняването.

Говорещият език е смърт за безмълвното сърце.

Езикът на знанието се намира в говоренето и описанията, докато тайният език превъзхожда говоренето.

Думите са привързани към пороците, делата – към многобожието, а Истината е свободна от всичко и не се нуждае от нищо.

Мислите сами по себе си са привързаности към сътворения свят.

И проникването на проницателния, и знанието на знаещия, и светлината на учените богослови, и пътят на предците, намерили спасението, и Предвечността, и Вечността, и онова, което е между тях, всичко това е от порядъка на възникващото, но да го виждаш като такова, е дадено само на онзи, който има сърце и който е преклонил слуха си и сам присъства.

Мислите на обикновените хора са потопени в морето на въображението, а мислите на избраните – в морето на разбирането. Но и двете морета пресъхват, а Пътят е свещен. И едните, и другите мисли спират и накрая изчезват, и двата свята се разрушават, и доказателствата се оплитат, а знанията умират.

Смисълът не е ясен нито на небрежния, нито на непостоянния, нито на престъпника, нито на угодника. Аз сякаш съм аз, аз сякаш съм Той и Той сякаш е Аз. Той нямаше да ми вдъхва страх, ако „Аз“ беше „мое“ аз.

В знанието има плашеща неопределеност, а в неопределеността – плашещо знание. Неопределеността е качество на знаещия и негово украшение, незнанието – негов образ. Ликът на знанието е скрит за разбиранията на знаците (т.е. буквите). Как да Го познаеш, когато не съществува „как“? Къде да Го познаеш, когато не съществува „къде“? Как да се съединиш и как да не се съединиш? Как да се отделиш и как да не се отделиш? Истинското знание не познава ограничения, усилия и старания.

Считай, че всичко сътворено е обусловено, защото Предсъществуването принадлежи само на Него. Всичко, което се е появило в този свят като същество в тяло, е свързано със случайности. Всичко, което е събрано заедно с помощта на посредник, се държи ведно от неговите сили. Всичко, което е свързано с даден момент от времето, един ден бива изставено от него. Всичко, което се поддържа от някой друг, по необходимост зависи от него. Всичко, което е подвластно на въображението, може да бъде представено като образ. Всичко, което се съдържа в едно място, може да бъде ограничено от пространството. И всичко, което принадлежи към определена категория, може да се улови от този, който го определя.

В света на удовлетворението живее дракон, наречен Увереност – Йакин, който е такъв, че владенията на осемнадесет хиляди свята в устата му са подобни на песъчинка в пустинята.

Ние цяла година се сдобиваме със страдания от Бога, подобно на владетел, който постоянно се сдобива с власт над нови земи.

Когато жребците на отделението препуснат към теб и отчаянието обяви края на надеждата, хвани с лявата си ръка бронята на смирението, а с дясната – меча на зикр.

И ако в сянката изоставянето те обхване, излез навън, огрян от Светлината на Покоя на твоето сърце.

В името на Любовта, не се отделяй от Любимия, докато копнежът ти не бъде възнаграден!

„О, Господи!“ е зов на този, който търси близостта с Бога в Неговата отдалеченост и търси утехата Му. Бог обаче вече е разкрит във формите на смисъла – показал ги е в дрехите на проявлението.

Търсачът пребивава под сянката на своето разкаяние, а Обектът на търсенето – под сянката на безупречността.

Знанието има притежател, а вярата – орден. И знанието, и притежателите му имат опитности. Знанието е от два вида: отказано и придобито. И морето е от два вида: прекосено и заобиколено. Времето е от два вида: осъдено и възхвалено. Хората са от два вида: избрани и прокудени. Сега чуй със сърцето си, какво ще ти каже един приятел и претегли с разума си, защото различаването е дар. Изкачих се на върха, без да направя нито крачка – висотата му представлява опасност за всеки. Потопих се в Океана, без да намокря краката си – Духът ми се гмурна, въпреки че сърцето ми се страхуваше. Песъчинките Му са съкровища, които ничия ръка не е докосвала, въпреки че обхватът на разбирането може да ги загребе. Изпих своя дял от Водата без уста, въпреки че Неговата Вода се отпива с уста, защото Духът ми е жадувал за нея от Вечността, а тялото ми не я е докосвало, преди да бъде сътворено. Сирак съм, но имам Баща, в Когото намирам убежище – сърцето ми страда, когато живея без Него. Сляп, но виждащ, аз съм глупав, но съм умен и речта ми се обръща на обратно, когато пожелая. Някои младежи знаят онова, което съм научил, защото са мои приятели, тъй като благочестивите имат приятели. Те разпознават себе си във Вечното Начало; слънцето им изгрява, докато времето залязва.

Твърдиш, че ще постигнеш Бога заради бедността си спрямо Него и нуждата си от Него, но бедността е твое удоволствие, затова отхвърли целта ѝ. Бедността е най-ниското ниво на тези, които се отричат в Името на Бога.

Тайните на Истината не се явяват на забулените. Той крие Истината от теб, затова не се противи на Този, Който я крие, и не се тревожи за това, което не разбираш.

Когато преданият заявява Единството на Бога, той утвърждава себе си, а който утвърждава себе си, е въвел скрито идолопоклонничество. Сам Бог провъзгласява Себе си Единствен чрез Себе Си, чрез езика на онези Свои създания, които Той сам избере. И ако Той утвърждава Единството Си чрез моя език, това е Негово дело.

Да си въобразяваш, че ти се обединяваш с Него, означава да утвърждаваш себе си. Само Бог създава Единствения. Той самият е, Който обединява Своето Единство.

Ако изричаш Името Му, то е в теб. Ако Му благодариш, то е заради теб. Ако Му се подчиняваш, то е, за да се спасиш. Нищо не е за Бога, което идва от теб, и Той може и без теб.

Твоето Единство е без връзка с Бога и творението, защото фактът, че изразяваш нещо броимо във време, въвежда ограничаващо условие. Като постъпваш така, ти добавяш към Единството смисъл, че е условно, а условното не е качество на Бога. Неговата Същност е Единствена. И реалното, и онова, което е нереално, не могат да се излъчат от Същността на Същността.

Присъединяването към Реалността на Бога е дело на Бога, а смисълът на този израз е много фин за разбиране. Аз се присъединих към Живота с Източника на Живота и сърцето ми се освободи от твърдостта.

О, вие, които не сте сигурни! Недейте да идентифицирате „аз съм“ с Божествения „Аз“ – нито сега, нито в бъдещето или в миналото. Дори „аз“ да съм реализиран гностик и това да е състоянието ми, това не е съвършенството. И въпреки че аз съм Негов, аз не съм Той.

Тънкостта в утвърждението на Единството е в личните местоимения, а „аз“ съм нещо предполагаемо.

Хората на Единението с Бога говорят на езика на пречистването – пречистване от образите на материалния свят.

Единството не може да се утвърди, докато у теб все още е останала връзка с пречистването.

Човекът, който се е опиянил от светлините на Единението, е скрит за изразяването на пречистването, обаче този, който се е опиянил от светлините на пречистването, говори за реалностите на Единението, защото опияненият е човек, който говори за всичко скрито.

Измени речта си и се отдели от илюзиите, издигни се високо над човешкия род и хората, скъсай нишката с тях и техния порядък. Говори за Бога с мярка и хармония! Бъди влюбен с безумна Любов! Извиси се над планините и хълмовете – планините на знанието и хълмовете на сигурността, за да видиш Онзи, за Когото говориш.

Неизменността на Духа е знаещ съдия.

Който вижда действието, не вижда Действащия и който вижда Действащия, не вижда действието.

Който стигне до Обекта на виждането си, повече не се интересува от виждането.

От позицията на Единството всички противоположности изчезват. Поради тази причина идеалният мистик често е наричан еретик и неверник.

Съвършенството на влюбените произлиза от неверието.

Неверието и вярата, като противоположности, съвпадат в Истината: те се различават само от гледна точка на имената, но от гледна точка на Истината между тях няма разлика.

Да различаваш неверието от вярата, това е неверие, но да не различаваш неверния от вярващия, също е неверие.

За приближаването към Бога неверието има по-висок статут от святостта.

Истинското Единство е скрито многобожие.

П. Башарин по ал-Халладж

Този, който утвърждава Единството на своя Всевишен Господ, сам се укрепва. А този, който сам се укрепва, стига до скритото многобожие.

Придобиването на Единството е едновременно бездна и радост, а последващото отделение е едновременно освобождение и разрушение. Човекът се движи между две вдъхновения: едното, прикрепено към булото на Безвремието, а другото, потопено в морето на Нищото.

Концентрацията в Бога накара душите да загубят себе си в Предвечността, а отделянето от Бога ги намери във време, без помен. Концентрацията е тяхното изчезване, а отделянето – тяхното присъствие. И загубата, и намирането са видими при всички случаи.

Реализирането на Бога се дава на онзи, който жадува за това в своята мъка.

Реалността на Бога, Ал-Хакк, е далеч отвъд. Съдбата на този, който вижда Реалността на Бога, е далеч отвъд, а този, който Я търси, бива измъчван.

Мъдростта си остава отделена от съществуващите неща. Тя непрестанно живее с Божествената Неизменност. Нейните пътища са затворени; няма път, който стига до нея. Смисълът ѝ е ясен; няма доказателство, което да го установява. Сетивата не я възприемат; определенията, които хората използват, не я описват. Онзи, в който тя живее, става самотен. Обятията ѝ носят горчивината на отсъствието, а проблясъкът на нейната светкавица прави така, че един вечен извор да избликне.

Ал-Хакк поражда състоянията на екстаза независимо какво мислят някои суфи учители.

Екстазът и изчезването в екстаза – това е изчезване.

Изгарящият екстаз е фин знак на слабостта. Екстазът възприема само една изчезнала следа, а опиянението изчезва, когато се спусне виждането.

Докато Любовта остава скрита, тя се чувства в опасност. Любовта придобива увереност само когато изостави предпазливостта.

Когато говоренето принуди Любовта с лъжи да се разпространи като огън, това е по-добре, защото е безполезно Любовта да се крие под камък.

В Любовта въпроси като „Защо?“ и „Как?“ изчезват.

Размишлявал съм как да определя религиите и съм го изразил като Единствения Принцип с множество клони. Затова не искай от своя приятел в спора да приеме тази или онази вяра – това ще му попречи да стигне до искрено Единство. От самия Принцип зависи да отиде при човека и да му изясни всички върховни смисли, и тогава той ще придобие разбирането.

Мъдрец е този, който вижда, а Мъдростта се намира в Онзи, Който пребъдва. Знанието е завръщане от измерението на лишението.

„Бисмиллях“ 3 е за теб това, което е „Бъди!“ за Бога.

Ако слънцето трябваше да изгрее през нощта, зората на сърцата нямаше да настъпи.

Когато Истината се настани в съзнанието, три състояния се превръщат в главна грижа за проницателния: състоянието, което погубва съзнанието във вихъра на страстите, разсеяността на съзнанието заради страстите и състоянието, в което всички сили на съзнанието се обединяват и завръщат към виждане, което унищожава всичко въображаемо.

Времето е прогресия от пулсации на благодатта, които трептят като люлеенето на махало, но винаги във възходяща посока, подготвяйки пътя за идването на Съдния Ден.

За позналия Истината времето не съществува, защото то е само забавление, развяващо печал, а познанието, това са врящи вълни, които се издигат и обръщат. Времето на знаещия е черно и покрито с мрак.

Вие знаете, приятели, че лекарите ни доказват, че сърцата имат две камери, които съдържат кръв и животворящ дъх. Те са аналогични на Духа и разума, на Божественото вдишване и човешкото издишване. Той ни дава осъзнаване вътре в сърцето и ние се превръщаме заедно с Него в Единия, Който ни дарява живот. Аз бях труп, който Той преоблече като тяло. Ние всички сме Негови Откровения; ние виждаме във всеки от нас Присъствието, Което Той е сътворил, действието, което Той ни е дал – Живота. Цялото Му творение е озарено с Живот. И ние му отвръщаме чрез онова, което е живо в нас. Снощи бях в екстаз, прегръщах и бях прегърнат от Него, като частица Живот. И когато аз си замина, знам, че Той пак ще диша в сърцето ми.

Истината е потънка, пътят – тесен, по него има бушуващи огньове, под него – дълбока пропаст.

Суфи е този, който от самото начало, се стреми да стигне Бога, Ал-Хакк. Докато не намери това, което търси, той нито се спира, нито обръща внимание на хората.

Заради Теб аз препускам над земи и морета: през равнините минавам, планините пронизвам и от всичко, което срещам, отвръщам лицето си, докато не стигна до мястото, на което аз съм сам с Теб.

Разбирането има две измерения – обхващане и схващане. Делата на покорството имат две измерения – правила на живота и задължителни ритуали. Всички създания са разпределени между две местообитания – рай и ад.

Раят, това е възхваляване на Бога и познаване на Бога. Адът, това са прегрешенията и силните желания.

Уахаиб ибн ал-Вард

Осъдените от Бога са хора на формите и навиците. Избраниците на Бога са хора на реалностите и интуициите.

Когато търсачът премине през четиридесет спирки по Пътя, той придобива загатване за Божествения гносис.

Ароматът на мистика е благочестието, свещта му е медитацията, мълчанието му е съзерцание, взорът му – виждане.

Тъй като Божествената Същност е отвъд всяка граница, няма граници за знанието за Бога.

Спирката на прякото виждане на Бога е по-висока от тази на знанието.

Когато слугата на Бога стигне до спирката на вкусеното познание, Бог му Се разкрива чрез всеки един протичащ духовен импулс и Той пази неговата сърцевина от нашествието на странични мисли, които не са Бог.

За този, който иска да вкуси нещо от духовните състояния, ние ще го доведем до едно от тези състояния: да бъде такъв, какъвто е бил в утробата на майка си, където всичко е било планирано за него и той се е хранил от място, което не познава; да бъде такъв, какъвто ще бъде в гроба си; или да бъде такъв, какъвто ще бъде в Съдния Ден.

Който стигне пределите на Реалността, забравя за Пророка и вниманието му се отклонява от Него.

Който е познал Бога чрез вкусването Му, е твърдо незаинтересован от този свят и от другия свят.

Отхвърли творението, за да станеш Него или Той да стане теб, от гледна точка на Реалността.

Позналите Бога познават забравата на всичко, което не е Той.

Колко странно е някой, който не познава смисъла на черните косми по тялото си и причините те да побеляват, който не знае как са възникнали нещата, не познава цялото, нито частите, нито първия, нито последния, нито познава превратностите на съдбата, нито причините, нито истините, нито начините, да твърди, че познава Онзи, Който не престава да бъде.

В творението не съществува нищо по-малко от атома, но ти не възприемаш атома. Как може този, който не познава атома, да познае Онзи, Чиято Реалност е по-тънка за възприятието от един атом?

Реалността е онова, от което нито външността, нито вътрешността на съществата може да избяга и което не приема никакви форми.

За да придобиеш гносис за Бога, трябва да излезеш от областта на разума. Бог е отвъд времето и пространството.

Не позволявай Бог да те заблуди, но и не спирай да се надяваш на Него; не желай Любовта Му, но и не се отказвай да Го любиш.

Истината е единственият водач за хората на Бога.

Гносисът е отвъд обхвата на интелекта и виждането.

Праведните, които са отхвърлили ума, се намират едва в началото на Пътя за познаване на Бога.

Познанието никога не е достоверно нито за ограниченото, нито за изброимото, нито за онова, което изисква усилия, нито за изтощимото.

В сърцето циркулира познанието, а в Тайната – утвърждението на Божественото Единство.

Л. Масиньон

Познанието е отвъд отвъд – отвъд предела и енергията, отвъд тайните и известията, отвъд постижението, защото всичко това не е било и после е възникнало. А това, което е било преди тях, то е Постоянно. То е преди начините, причините и способите. Може ли тогава начините да заключат познанието в себе си, а пределите да го обхванат?

Познанието има характер на Озарение.

Познанието не е процес. То е лишено от категорията „време“.

Ал-Хадир е обладавал особен вид знание, известно като „Знанието при Мен“, което се внушава пряко от Бога. „Знанието при Мен“ е най-древното внушение на Реалния на Неговите Тайни. Над обладаващия това знание отклонения от Божията воля като: „аз исках“, „ние искахме“ или „твоят Бог искаше“ нямат власт.

В главата се намира Светлината на откровенията, между очите – Светлината на разговорите с Бога, в ухото – Светлината на увереността, в езика – Светлината на яснотата, в гърдите – Светлината на вярата, в природата – Светлината на възхвалата.

Светлината на пламъка е знанието за Реалността, неговата топлина е Реалността на реалността, а Единението с пламъка е Истината на Реалността.

Близостта с Божествената Същност е пътят към Божествения гносис. Двете вървят ръка за ръка.

Дори след пълното разтваряне в Бога, не можеш да стигнеш състоянието на Съвършенството, ако първо не постигнеш Безсмъртие на Божествената Същност.

Любов означава да пребъдваш с Любимия, напълно отрекъл се от себе си и да преобразиш себе си по Негово подобие.

Когато влюбеният достигне Съвършенството в Любовта и се въздържа да я призовава, намирайки се под властта на зова, той вижда истината за онова, което Любовта му е засвидетелствала: богохулството и молбата на влюбения.

Аз казвам на приятелите: „Слънцето изглежда близо, но да Го стигнеш е много трудно“.

Веднъж сред душите на суфи срещнах една птица, която летеше с двете крила на суфизма. Тя не познаваше състоянието ми, докато летеше. Попита ме за Чистотата, и аз ѝ отговорих: „Отрежи крилата си с ножа на изчезването, в противен случай не можеш да ме последваш“. Тя отвърна: „Но аз летя с крилата си към моя Възлюбен“. Казах ѝ: „О, нещастна! Нищо не се уподобява на Него. Той е Всечуващия и Всевиждащия.“ В този момент тя падна, потъна в океана на разбирането и не успя да полети с мен в небето на Предвечността.

Ал-Халладж за Бога

„Преди“ не Го изпреварва, „след“ не Го спира, „из“ не си съперничи с Него за първенство, „от“ не се съгласува с Него, „към“ не се присъединява към Него, „в“ не Го изпълва, „когато“ не Го прекъсва, „ако“ не се съветва с него, „над“ не Го засенчва, „под“ не Го поддържа, „срещу“ не се изправя пред Него, „с“ не Го докосва, „зад“ не Го сграбчва, „преди“ не Го ограничава, „пред“ не Го показва, „след“ не Го прави да изчезне, „всички“ не Го обединява, „е“ не Го кара да съществува“, „не е“ не Го лишава от живот.

Скритостта не Го забулва. Неговото Предсъществувание предшества времето. Неговото Битие предшества Небитието. Неговата Вечност предшества ограничението.

Ако кажеш „кога“, Неговото съществуване е изпреварило времето. Ако кажеш „преди“, преди е след Него. Ако кажеш „Той“, „т“ и „о“, и „й“ са Негови творения. Ако кажеш „как“, Неговата Същност се забулва от описанието. Ако кажеш „къде“, мястото Му предшества пространството. Ако кажеш „съществува“, Неговото съществуване е отделено от нещата.

Той е Единствената Същност. Той служи за опора на Самия Себе Си. Със силата на Своята Вечност Той е отделен от всичко друго. Със силата на Своето Господство Той е уединен от всичко, освен от Себе Си.

Един, но не като количество. Един, но не като единица.

За Него няма определеност, няма изброяване, няма начало и няма край.

Той е Неделимо Един, не един като аритметично единство.

Само в Него едновременно могат да се съчетават две противопoложни качества и те да не създават противоположности, защото Той остава скрит в Своето проявление и проявен в Своята скритост.

Той е видим и скрит, близък и далечен, и в това отношение Той няма сходство с творението.

Той действа без контакт, учи без среща, ръководи, без да посочва.

Желанията не се докосват до Него, мислите не се събират с Него. Неговата Същност е без определение. Неговото действие – без усилие.

Той е скрит в Реалността и проявен в Знанието.

Съществуването Му е чудо, защото Той няма начин на съществуване.

Ако Той се разкрие пред теб, тогава Той те е изпреварил. Ако Той скрие присъствието Си от теб, това е, защото Той те слуша.

Надминаващ всичко, Той прелита като стрела в човека – влиза в него, изненадва го, изумява го, докосва го, заслепява го и преминава през него.

Цялото знание е само капка в морето Му, цялата мъдрост – само шепа от реките Му, цялото време – само час от века Му.

Той е Раят, за който Той самият е казал, че обхваща Предвечността и Следвечността. Вярата на вярващия в предписанията Му отговаря на вярата, която Той има в Себе Си в Същността Си. Възхвалата, която Му се отдава във всички Следвечни Светлини, съответства на Неговото желание. Телата съществуват в общността Му. Той е Реалността на душите.

Той е пожелал засвидетелстването на Неговата Неповторимост и е забранил описанието на дълбината на Дълбините Му. Той е забранил на сърцата да се потапят в Качеството Му и е направил мисълта безмълвна при схващането на Божествеността Му. Нищо не се е явило на създанията освен Откровение, а Откровението съдържа и истина, и лъжа. Слава на Всемогъщия, Който се проявява без причина и Който се скрива без причина!

Той е Първата Причина за създанията, обаче в Него Самия няма причинност.

Още по-тънък от точката и е Той: Източникът. Той нито се увеличава, нито се смалява, нито изчезва.

Слава на Него! Той е свят във Вечността Си, недосегаем нито за хората на Знанията, нито за хората на Откровенията.

Пътят Му е твърдина, Името Му – славно, образът Му – няма подобие, Знанието Му – Незнание, Незнанието Му – Реалност, ценността Му – крепост, Името Му – Път, печатът Му – изгаряне, Качеството Му – Любовта.

Законът е Негово свойство, Слънчевото – Негов град, Душите – Негова галерия, ближният – Негова живина, съкрушението – Негово дело, изчезването – Неговото виждане, невестата – Негова градина, опразването – Негов дворец.

Зениците на очите не могат да Го видят.

Представите нямат представа за Него, за да може да си въобразят къде е Той.

Издигането Му е без изкачване. Идването Му е без преместване.

Близостта Му е Неговата Щедрост, отсъствието Му – Неговото оттегляне.

Битието Му е Неговата Същност, Мъдростта Му – Неговата Единственост.

Ще Го познае само този, който Той е позволил да Го познае.

Ще признае Единството Му само този, на когото Той сам се е проявил Единен.

Ще повярва в Него само този, към когото Той е бил Милостив.

Ще Го опише само този, на когото Той е изявил Тайната Си.

На този, който заявява: „Познавам Го, защото се нуждая от Него“, казвам: Как може нуждаещият се да познава Онзи, Който винаги е?

На този, който заявява: „Познавам Го, защото съществувам“, казвам: Не съществуват две вечности.

На този, който заявява: „Познавам Го чрез творението Му“, казвам: Ти се задоволяваш с творението, без да се стремиш към Онзи, Който го е създал.

На този, който заявява: „Познавам Го чрез своята неспособност да Го позная“, казвам: Ти си неспособен и отделен. Как може отделилият се да Го възприеме и познае?

Около Бога се описани четири кръга на Божествената Същност, които никой не може да достигне без позволението Му: Неговата Воля, Мъдрост, Могъщество и Знайното и Безначалното.

Чрез Своята Светлина Бог води, когото пожелае към Могъществото Си; чрез Могъществото Си – към Скритостта Си; чрез Скритостта Си – към Вечността Си; чрез Вечността Си – към Своята Безначалност и Безпределие; чрез Своята Безначалност и Безпределие – към Единството Си, изречено като „Няма друг Бог, освен Него“.

Знанието за точката е Изначалното познание. Знанието за Изначалното Познание се намира в Безначалието, а знанието за Безначалието – в Любовта; знанието за Любовта – в Неговата Скритост, а знанието за Скритостта е такова, че няма нищо, подобно на Него, и никой не Го познава, освен Той самият.

Безначалието е източникът на Вечността, а Безкраят е синоним на пребиваването в Бога. В Безначалието живеят Божествените Качества на Същността – първите Същности, явени от Бога: Знанието, Мощта, Светлината, Любовта, Милостта. Там се намира Първоосновното Знание.

Ал-Сулами по ал-Халладж

Мистикът трябва да борави с езика на Безкрая, тоест речта му да не зависи от сътворените неща, а да борави с онази Истина, която е била преди сътворението, и по този начин да направи качествата на Вечността свои.

Ал-Сулами по ал-Халладж

Който споменава Бога в Неговата Безначалност, Му се доверява в своята Безкрайност.

Ал-Сулами по ал-Халладж

В Своето съвършено уединение Бог люби Себе Си, възхвалява Себе Си и Се проявява чрез Любовта. Първото проявление на Любовта в Божествения Абсолют е определило множеството на Качествата и Имената Му. След това Бог от Същността Си, чрез Същността Си, е пожелал да излъчи от Себе Си Върховната Си Радост – онази Любов в уединение, за да може Той да я вижда и да ѝ говори. Той е погледнал във Вечността и е извадил от Несъществуването един образ, образ на Самия Него, надарен с всички Негови качества и всички Негови Имена: Адам.

Този Божествен образ е Адам, в когото и чрез когото Бог става явен, а Божественото – конкретизирано в човечеството.

„Моето желание към слугите Ми е да Ме възхваляват в мислите, словото и постъпките си“.

„Пътят е от Мен до теб, а не от теб до Мен; без причина и без искане“.

„Тайният Ми Дух е за онези, които любят. Великолепният Ми Палат е за онези, които Ме слушат. Могъщата Ми Сила е за онези, които изоставят себе си“.

„Който познава този нетраен свят, не Ме познава. Който се сприятелява с творенията, не може да бъде Мой приятел. Който е Мой приятел, не познава нито удоволствията, нито болките на този свят. Когато Се обръщам към моя верен слуга, Аз го виждам като Светлина, като някой от ангелите Ми“.

„Аз съм със сирачето, когато взимам майка му и баща му, и Аз оставам с него, докато то порасне“.

„Който се опита да спори с Мен относно онова, което не съм му дал, Аз ще разсъблека онова, което съм му дал, докато той не се покае. Ако се покае, ще го облека с нова дреха, която никога преди не е носил“.

Да заявиш на Бога: „Любя Те и Ти благодаря“, означава да отдадеш себе си на Него; означава да умреш заедно с Него от същата Любов, Която Той има към Себе Си, наричайки Се Върховен. Той, в същия този вечен настоящ миг на това необикновено слово на любящо изчезване, Се съживява и съживява и нас самите, защото онези, които биват погубени от Любовта, Той ги завръща към живота.

В Бог е смисълът, който зове душите към Себе Си и в Него е доказателството, което Го явява чрез Самия Него.

Разбиранията на сътворените не са свързани с Реалността и Реалността не е свързана със сътворените същества. Мислите са привързаности, а привързаностите на сътворените не достигат Реалното. Възприятието на Реалността е трудно за постигане, а колко по-трудно е да постигнеш Реалността на реалността! Реалният е отвъд Реалността, а Реалността стои по-ниско от Реалния.

Из „Страстите на
ал-Халладж“ от Луи Масиньон

Бог се търси отвъд нещата, отвъд знаците, отвъд собствената воля.

Бог се познава чрез признанието, че Той надминава изписването, буква по буква, на Своите Имена, че надминава идейната чистота на качествата Си и дори, че надминава чистото ни намерение да утвърждаваме Същността Му.

Как да се обединим с Бога? Тъй като Той е Този, Който създава и съхранява многообразието във вселената, ние трябва да търсим чрез Него, а не във вселената.

Понеже вселената може да бъде обяснена с Неговата помощ, ние трябва да потопим мислите си в Него, а не в нея.

Понеже Той, а не вселената, е това, което я създава и задвижва, ние трябва да копнеем за Него в дълбините на сърцето си, където Той може да бъде у дома Си, но само ако първо Той сам ги пресътвори.

Реалността на Бога се намира чрез точността на различаването, чрез различни преживявания и ридания по време на плен, благодарение на постоянството на страданията.

Л. Масиньон

Реалността се проявява в нас чрез изливане на Слово на спасението.

Любовта изисква да останеш с Любимия си дори когато си лишен от собствените си качества и изисква в този момент подчинението ти да бъде подчинение към Него.

Контролирайте диханието си, минутите и часовете си, онова, което ви се случва, и това, с което сте заети. Онзи, който знае откъде е дошъл, знае къде ще отиде; който знае какво ще му се случи, знае какво се иска от него; който знае какво се иска от него, знае какво право има; който знае какво право има, знае какво дължи; който знае какво дължи, знае кое му принадлежи. Обаче онзи, който не знае откъде е дошъл, нито къде се намира, нито какъв е и на кого принадлежи, нито от какво е направен, кой е и защо е създаден, той принадлежи към тези хора, чиито живот минава неизползван и които са отхвърлили настоятелната покана на Бога: „От милост към вас Той стори нощта, за да си почивате в нея, и деня, за да търсите от Неговата благодат, и дано да сте признателни!“ (Коран 28:73) 4.

Разберете, че Бог говори само със Себе Си и със Своите приятели. Да бъдеш един от Неговите приятели, означава повече да нямаш нито учител, нито ученик; без предпочитания и различия, без разсейвания и припомняния, без да притежаваш нищо твое – нищо! В този човек е това, което е: то е в него, но без да има нещо в него. Подобно на Пустиня без вода в пустиня без вода или на Знак в знака. Мъдростта му е неговото Незнание и неговото Незнание е единствената му Реалност. Иблис е негов учител, всяко създание става негов любимец; човечността е негова тайна, руините – негова слава, унижението му – предмет на неговото съзерцание.

Сърцето е органът, който Бог е подготвил за хората, да Го съзерцават. То е обвито в була според степента на вътрешното му пречистване.

Тоталното отричане на сърцето го обезсмъртява.

Последното було на сърцето се нарича сирр: дълбокото скрито съзнание, тайната клетка, вградена и скрита във всеки човек.

Докато Бог не посети сирр, а човекът и ангелите не обожествят сирр, вграденото съзнание остава неоформено. То си остава сарира – лично местоимение, условно „аз“ или външност, болестотворност.

Обаче ако човек се отрече от това последно було на сърцето си, Бог прави сърцето плодоносно и в него се спуска истинският аз, онова, което свързва всеки със самия източник на Божието Слово.

Мистичните състояния са Божии докосвания, призиви на Бога, непрестанни засвидетелствания, които подтикват сърцето да търси отвъд и да се стреми да достигне Бога, като все повече оголва себе си, за да се едини с Онзи, Който го призовава. Затова не трябва да се спираме на мистичните състояния, а да ги преминаваме, без да се отклоняваме, и да вървим към Единствения Бог.

Да се отделим от работата, която извършваме, за да се съединим с Онзи, заради Когото я извършваме!

Да извървим пътя от добродетелите, които приемаме, до Онзи, Който ни ги дарява!

Екстазът е очистване, а не изчезване на паметта, озарение и преобразяване, а не заслепяващо вцепенение на ума.

Зад всеки екстаз, както и зад всяко действие, стои само Онзи, на Когото принадлежим, Който ни сграбчва – Бог, Който от екстаз в екстаз продължава да ни привлича към Себе Си.

Зовът на вярата ни призовава да вървим в правия път. Зовът на подчинението на закона ни призовава да се отдадем. Зовът на безвъзмездния дар ни призовава към съзерцание. Зовът на разбирането ни призовава да продължаваме да търсим. Зовът на разума ни призовава да вкусим. Зовът на знанието ни призовава да слушаме. Зовът на мъдростта ни призовава да напуснем тревогата и да се успокоим. Зовът на душата ни призовава да служим на Бога. Зовът на отдаването на Бога ни призовава да уповаваме. Зовът на страха ни призовава да тръпнем. Зовът на надеждата ни призовава да постигнем покоя. Зовът на Любовта ни призовава да копнеем. Зовът на копнежа ни призовава към екстаз. Зовът на екстаза ни призовава към Бога. А онези, които не усещат вътрешните призовавания, за да им откликнат, те ще бъдат измамени в своите очаквания; те са хора, за които Бог много не мисли.

Зад всяко мистично състояние, зад всяка спусната благодат, се крие едно движение на Бога, което го оживява; една вечна пулсация на Любовта, която е нейна Същност и неин Източник. Това е двойно движение във времето: доказателство на Любовта, което се спуска от Бога в сърцето, и дъх или дихание на Любовта, което се издига от сърцето към Бога.

Прагът на преобразяващото Единение е тотално тъждество на сътворената природа на човека с доказателството на Любовта и диханието на Любовта, промислено за човека и постигнато в човека от Вечния Любим.

В момента, в който Бог диктува определени вдъхновени слова на езика на екстаза, Той прави така, че суфи преживява в сърцето си една неизговорима убеденост, една несътворена увереност, наречена йакин. В този момент суфи не трябва да упорства в своето изчезване, а трябва да оттегли вниманието си от тези слова и от сърцето си и да измести целта си отвън навътре, за да забрави дори самата възхвала, която Бог е вдъхнал на езика му, и да обожестви в сърцето си Онзи, Когото сърцето му възхвалява. Такова е истинското устойчиво състояние на Единство с Бога.

Ал-Тустари

Ал-Халладж е първият ислямски мистик, пожелал да умре от чиста Любов. Той е довел търсенето на преобразяващото Единение с Бога докрай чрез внезапната смяна на роли между Бога и човека, чрез една обмяна на езика и сърцето на мистика, в която понякога Бог е Този, Който вдъхновява сърцето, а човекът е, който засвидетелства със своя език, а друг път човекът е устремен в сърцето си и Бог е Този, Който засвидетелства с неговия език, като разбирателството помежду им остава съвършено и постоянно.

Л. Масиньон

Според ал-Джунайд Бог дарява състоянията на мистика, които Той изменя по Свой собствен начин в душата на човека, но Той Си остава Недостижим, докато ал-Халладж, от своя страна, проповядва постепенното отпадане, посредством очистванетo на човека, на всички посредници между Бога и мистика – отпадане на всички ритуали, добродетели и духовни състояния, за да се постигне Върховната Реалност на Преклонението: непосредственото и същностно Единение с Бога.

Л. Масиньон

Между двама влюбени, кой може да посочи кой е влюбеният и кой Възлюбеният?

Л. Масиньон

В пътя на избраните, обожествяването се случва само чрез привидното отричане на религиозния закон – една анатема, наложена от Любовта.

Л. Масиньон

Според ал-Халладж две същества са били предопределени да засвидетелстват, че Единството с Бога е недостъпно: Иблис пред ангелите в небето и Мохамед пред хората на земята. И двамата спрели по средата на пътя – единият поради Любовта си към чистата идея за Божеството, която скрила Бога, а другият поради злоупотреба с вярата. Иблис не пожелал да понесе мисълта, че Бога, Когото почита, ще приеме формата на Адам. По времето на възнесението си Мохамед не се осмелил да влезе в изгарящия огън на Божествената святост и не се намесил за всички грешници. Като се спрели така, единият провокирал греховете на хората, а другият – забавил часа на техния съд, който той самият имал мисията да извести. И въпреки това единият ни подтиква да отидем отвъд прага на върховното изоставяне на Любовта, а другият, чрез своето забавяне, отмерва времето за формирането на светците. И единият, и другият пазят като два предела на Чистата Същност прага, който Божествените същества прекосяват под въздействието на Божествения Дух и които Той въвежда в Единение посредством непредвидимия и свръхестествен замисъл на Любовта.

Л. Масиньон

Слова на ал-Халладж,
предадени от Рузбехан Бакли в „Шатхийат“

Знанието ми е прекалено голямо, за да бъде обхванато с поглед. То е съставено от прекалено фини и сгъстени семена, за да бъде смляно от разбирането на същество в плът. Аз съм „Аз“ и не съществува друго качество. Аз съм „Аз“ и не съществува друго определение. Всъщност качествата ми, за разлика от индивидуалността ми, са се превърнали в чисто човешко естество. Човечността ми е изчезване на всички духовни качества и сега качеството ми е чисто Божествено Естество.

Настоящето ми състояние е такова, че едно було ме дели от собствения ми аз. Това було предшества виждането ми, защото, когато наближи мигът на виждането, качествата изчезват. Тогава „аз“ се отделя от себе си. „Аз“ е единственият субект на глагола, а аз повече не съм себе си. Настоящето ми „аз“ повече не е.

Аз съм метафора на Бога, изразен на хората, а не общо родство на Бога с човека – едно явяване на Бога, а не вливане в материален съсъд.

Настоящето ми оцеляване не е просто завръщане в Предвечността, а е една Реалност, Която не се възприема със сетивата и Която е отвъд аналогиите. Ангелите и хората имат знание за това, което не означава, че знаят каква е Реалността на това определение, а означава, че чрез учението за Нея, което те са получили – всеки според способностите си – „всички хора знаят своето място за пиене“ (Коран 2:60).

Някой приема лекарство, друг отпива чистотата на водата, трети вижда само човешки силует, четвърти вижда само Единствения и взорът му е замъглен от определението, пети се отклонява в пресушеното легло на потока на проучванията, шести се удавя в океана на съзерцанията – всички са далеч от целта, всички имат цел в ума си и всички бъркат Пътя.

Близки на Бога са тези, които питат Бога за Пътя. Те унищожават себе си и Той образува славата им. Те се отричат от себе си и Той постига славата им. Те се смиряват и Той ги посочва на другите като пътеводители. Те отиват да търсят отклонилите се, омаловажавайки собствената си слава, и в тях се влюбват дори благоволенията на Бога. Той ги похитява в качествата им със Собствените си качества!

О, Чудо! Казваш, че са „пристигнали“? – Те са отделени! Казваш, че са „виждащи“? – Те отсъстват от пленените си сетива! Външните им черти остават явни в тях, а вътрешните им състояния – скрити в тях и за тях.

Слова на ал-Халладж,
предадени от Ибн ал-Касим

„Що се отнася до мен, аз прославям Бога! Бог, освен Който няма друг Бог; Бог, Който надминава границите на въображението, на представите на мислите, на идейната сила на нашето разбиране и на способността на личността ни да определя; Бог, Който не може да се оприличи на нищо! Чуващия, Виждащия!

Знай, че ако човек остане в пълно и цялостно спазване на Закона, той върви по път, който не го отклонява чак до нивата на Единството. След като стигне тук, спазването на Закона отпада от очите му и той бива насочван от лъчи, които проблясват от бездната на Искреността. После, когато тези лъчи станат сходни с него и неразделни от него, Единството се превръща в богохулство за него, а Законът – в абсурд. И той остава на това място без субстанция и без дреха на личността. И ако той се държи в съответствие със Закона, ако го спазва заради уважение към формата му и ако изрече Единството, той Го изрича, насилвайки се да го направи“. – И аз попитах ал-Халладж: „Кой е пътят, който води до Богоподобие?“. – Той ми каза: „Пътят води от едно нещо до друго, обаче никой не остана с мен“. – „Обясни ми това“. – Той ми каза: „Този, който не схваща нашите загатвания, не може да бъде воден от нашите обяснения“.

Чашата, изпита до дъно. Аттар за ал-Халладж

Из проучвания на М. Рейснер,
Н. Чалисова и П. Башарин в творчеството на Аттар

Суфите казват, че с огъня на своето сърце ал-Халладж изпепели онези, които твърдят, че знаят – обикновените търсачи, които едва са стъпили на пътя на знанието.

Със своето неверие той нанесе такъв удар на религията, че на арената на богохулството, той победи, отнемайки меча на всички богохулци.

Ал-Халладж обнови обичаите на маговете и обезцени достойнството на праведните.

Той отне на благочестивите привързаността им към религията.

С огъня на чистото си сърце той изпепели до основи търсещите знание.

На ал-Халладж принадлежат много книги, чиито слова са трудно постижими както в прякото, така и в тайното им значение, а смисълът им е Съвършената Любов.

Той изпи чашата до дъно, изпусна сърцето си от ръцете си и вкусвайки виното, и издавайки вопли, той се скиташе из пазара. Аз го попитах: „О, старец, защо постъпи така?“. Той ми отговори: „Защото Приятеля жигоса сърцето и душата ми с това клеймо. Постъпих, както поиска Той, и така трябва да бъде. Такава е розата, която постла пътя ми с тръни“.

Победата беше удържана с това, че той претърпя поражение.

Бяха му подарени религия и чудотворство, но от една глътка от виното на Любовта, той изгуби себе си и се извиси над тях.

Опиянен и неспокоен, ал-Халладж внесе смут в епохата.

Онова, което във външния свят се възприема за наказание и екзекуция, във вътрешния свят се явява издигане в по-висша степен.

Разказват, че един от учениците сънувал ал-Халладж обезглавен в Съдния Ден с чаша вино в ръка. Ученикът помолил учителя си за обяснение, а той му отговорил: „Бог връчва чашата на обезглавените“.

Според външния смисъл единственият грях на ал-Халладж бил, че е изпил виното до дъно, а чашата е символ на изречението: „Аз съм Бог“. Виното е вкусване на питието на Истината в компанията на дракон, наречен Ясна Увереност в знанието (Йакин).

Само суфите познават трагичните последствия от това ясно знание: загубата на главата.

Аттар описва посвещението си от ал-Халладж, своя Учител, така: „Любовта дойде и каза: „Искам да пролея кръвта ти!“. Сърцето, току чуло това, на часа се преизпълни с благодарност. Щом сърцето ми закипя с неистов плам, кръвта нахлу в главата ми и очите ми се превърнаха в чаши“.

Чашата, изпита до дъно, е достигане на предела и придобиване на истинското знание, Ясната Увереност. Това е последната степен от Пътя на суфите, след която идва Истинското Битие.

Величието на характера на човека седи в това презрението на хората да не му оказва влияние, след като вече се е приобщил към Истината.

Самият ал-Халладж, докато е лежал в затвора, е заявил: „Аз съм изпратен за запазване на шариата“ – външното учение. Поддръжниците му са известни само с това, че са го поддържали, обаче противниците му, поради силата на Божественото Единство – вътрешното учение, са се укрепили в шариата – във външното учение.

Ал-Халладж е казал: „Мога да разкажа за тайната, която ме свързва с Истината, само на мястото на екзекуцията“.

На мястото на екзекуцията се разрешават всички противоречия.

Възнесението на истинския човек се случва на лобното му място.

Когато виното на Любовта започне да действа в човека, той се отрича и от доброто, и от злото на този свят.

Когато гностикът предава Духа си, по време на своето възнесение, той наистина става пазител на тайните – той става пазител на тайните по пътя на тяхното разгласяване.

Мистичният стълб на исляма. Суфите за ал-Халладж

Ал-Халладж открито призовавал хората по улиците на Багдад да търсят Бога в себе си, в собствените си души. Затова той често бил наричан „даракчията на съкровените души“ и „разчесващият памука в тайната на тайните сърца“ (Халладж ал-Асрар), защото познавал всичко скрито в сърцето и душата на човека. Той „разнищвал съзнанията“ със способността си да разчита сърцата и да отсява Истината от лъжата в тях, както гребенът (халладж) на даракчията.

Ал-Халладж бил известен със способността си да отключва врати и ключалки: той отварял заключени сандъци, врати на зороастрийски храмове и вериги на затворници.

Обръщали се към него с имената: Странния учен (ал-Алим ал-Гариб), Бащата на Предаността (Абу-л Михр), Очарования от Бога (ал-Мусталим), Изумения (ал-Мухайар), Известяващия (Мухаббир), Царя на самопорицаващите се 5 (Султан ал-Маламатийн), Застъпника (ал-Мугхит), Въздаващия (ал-Мукит), Различаващия (ал-Мумайиз), Господаря на тайните, Победителя (Мансур), Доктор Сингуларис (Уникалния лекар), Вечния Свидетел на Любовта (Шахид Ани), Принца на Любящите.

Ибн ал-Хафиф го наричал: „Божествен Учител, Майстор на Мистичното Познание, на Божественото Единство и на отсяването на Вечното от преходното“.

Луи Масиньон го наричал: „Мистичния стълб на исляма“.

Онемях, когато чух някой да говори по-ясно от мен. Аз умирам пред него и изричам: „Убийте ме, приятели!“.

Руми

Животът на ал-Халладж сам по себе си е учение и ясно послание за висотата и предназначението на човешкия Дух. Животът на ал-Халладж е изповед на несъвместимата с пределното съществуване безпределна Любов.

Анри Корбен

Съдбата на ал-Халладж го направи известен за всички, обаче душата му пази тайната му дори от най-близките приятели на Бога.

Мурта‘иш

Приятелят, който облагороди бесилото – престъплението му беше следното: той направи тайните общодостъпни.

Хафиз

Бог може да се понесе само в отражението. Невежият приема отражението за Любимия, а Любимия за несъществуващ. Обаче ако нещо друго освен отражение се спусне върху теб, то тогава върху теб ще се спусне огън, както стана с ал-Халладж. Той беше екзекутиран, защото изрече: „Аз съм Бог“. Той беше изпепелен, когато Бог му се яви без посредничеството на огледалото.

Хелмут Риттер

В Деня на възкресението на мъртвите ще доведат ал-Халладж в долината, окован във вериги, защото без тях той ще внесе смут в Съдния Ден.

Аббаса Туси

Аз и ал-Халладж следваме един и същи път, само че мен ме сметнаха за луд и затова животът ми беше спасен, докато ал-Халладж умря, защото беше здравомислещ.

Шибли

Шибли наставлявал учениците си да почитат тайно паметта на ал-Халладж като украшение на Забранената Красота.

Суфизмът е изграден върху тайни, защото Бог е ревнив Бог.

Шибли

Шибли е казал: „Който отговаря на въпрос относно Единството, е безбожник. Който сочи към Единството, е двойствен. Който Го показва, е идолопоклонник. Който говори за Него, е глупак. Който мълчи за Него, е невежа. Който си мисли, че вече е готов за Него, е далече. А който е с Него, той е изчезнал“.

Относно изречението „Аз съм Истината“

Из „Страстите на ал-Халладж“ от Луи Масиньон и други източници

По време на висш порядък на екстаза, озарение на ума, ал-Халладж проникнал и прозрял Божествената тайна „Аз съм Истината“, нарушил Закона и я разпространил на земята.

Красотата на света свидетелства, че Бог се явява във всички неща на онзи, който знае как да Го възприеме в тях, но човекът на Бога не трябва да споделя това на света, в противен случай ще бъде осъден.

Не съществува нищо друго в света освен Бог, но за да видим това, ние трябва да станем цялостно осъзнати за вселената – единственият начин, чрез който Бог изразява Себе Си на Себе Си.

Ал-Халладж е прозрял това, но го е споделил, преди да го осъществи напълно, иначе ръката на света нямаше да го екзекутира.

Мохамед също е знаел тайната, но не я разгласил. Ал-Халладж, който не почел цялостно Мохамед, бил длъжен да се покае, заради това че изрекъл тайната и трябвало да бъде екзекутиран за изкупление.

На събиране на пророците, Мохамед се застъпил за ал-Халладж и било решено всички осъдени да бъдат помилвани.

Словата, изречени от ал-Халладж, не могат да пристъпят към Чистата Същност на Бога (Ахадийа), която е Върховно Безмълвие.

Бог, Който е Неподвижен, възлага задвижването на вселената на избран водач от йерархията на светците и всички се подчиняват на последващите Му избраници, които обаче трябва да остават скрити. Доколкото този водач участва в Божието повеление, той има правото да помисли: „Аз съм Бог“ – творческото Слово.

Според ал-Газали, след Мохамед, ал-Халладж е бил натоварен с тази задача. Според ал-Тирмиди и други суфи, единствено Мохамед е приел ролята на творец, който получава от Бога Божественото Име „Аз съм Истината“, а съвършени поддръжници на Пророка като ал-Халладж получават в сърцето си Светлина, Която се излъчва от сърцето на Мохамед и чак тогава могат да заявят: „Аз съм Истината“.

Според ал-Тустари същността на Мохамед е Стълб от Светлина (Амуд ал-Нур) 6. Неговото фино тяло на вярата е излъчено от самия Бог. То се е поклонило на Бога милиони години преди 7 завета със Адам и се е пръснало под формата на частици Несътворена Увереност (Йакин) в определен брой сърца, тези на близките Му избраници. Това са семена на Увереността, които озаряват тяхното четене на Корана. Затова се казва, че Мохамед е познавал същността на Корана преди първото посещение на архангела.

Според ал-Килани Бог е действащият във всяка лична постъпка на всяко интелигентно същество и когато то изрича свободно „аз“, то разпространява една тайна, открадва от Бога „перлата на Любовта“ и затова заслужава наказание.

„Аз съм Истината“ са Божествени Слова, откраднати от Бога – те са истинният и реален свят, но те, според ал-Тустари и ал-Кушайри, са проклятие, забранени слова. Така ал-Халладж се превръща в прокълнат светец.

Ако Бог не лишава прокудения ал-Халладж от Любовта Си към Него, това не е ли същото положение като това на Иблис?

Според Сухраварди „Аз съм Истината“ е взривоопасно твърдение, което разрушава вселената и извиква Бога да навлезе в нея.

В момента на изричане на „Аз съм Истината“ личността на ал-Халладж е изчезнала напълно, унищожена от чистата воля на Бога, Която обаче осъжда душата за това, че изрича „Аз“ със собствената си уста.

Според ал-Сирхинди това е акт на тотално самоотричане, а според Аттар – пределно покорство пред Бога, различно от това на Иблис.

В момента на изричането на „Аз съм Истината“ личността на ал-Халладж е изцяло преобразена от Същността чрез преливане на Божествена намеса – едно Божествено изливане на Вселенската Душа, на Активния и Универсален Разум, а според други суфи – на Светлината на Мохамед.

Според Айн ал-Кудат Хамадани само Божественото Единство приема Единството – тотално участие, в което говори Пълнотата.

Според една турска легенда ал-Халладж и Бог разговаряли. Бог казал: „Поискай, каквото си пожелаеш“. Ал-Халладж отказал, но Бог настоял. Накрая Ал-Халладж признал: „Отвратен съм от този свят, а що се отнася до другия – ще вляза в Рая само за да Те видя там“. Бог отново настоял. Накрая ал-Халладж казал: „О, Господи мой, дай Себе Си на езика ми“. Бог възразил с думите: „Това е Моето съкровище. Имам верни слуги, които наказват онези, които поискат да го откраднат“. Ал-Халладж казал: „О, мой справедливи Господарю, след като ми дадеш Себе Си, нека правят с живота ми, каквото повелиш“. След това Бог му дава разрешение да изрече: „Аз съм Истината“. Казват, че Любимия позволява на Своя любещ да се загуби в Него, а влюбеният – бичуван, окован, с отсечени ръце и крака, умит със собствената си кръв, обезглавен, изпепелен и разпръснат на вятъра – се завръща при Любимия и намира Единството.

Мистиците изчезват в Бога. Те изцяло отхвърлят множествеността и света. Те са тотално потопени в Единството. Те живеят изумени, а умът им бива разпилян. Те повече нямат способност да мислят за друго освен за Бога, нито за себе си. За тях не съществува никой друг освен Бог.

Ал-Газали

Съществуването на любещия трябва да бъде заличено от Пътя на Любовта. Такова е истинското Единение – цялостно въплътено и заплатено с кръвта на любещия.

Ане-Мари Шиммел

Когато Люботва на ал-Халладж е стигнала крайния предел, той се е превърнал във враг на себе си и е убил себе си. Той е казал: „Аз съм Реалния“, тоест: „Аз изчезнах и остана само Реалния“. Това е върховното смирение и крайният предел на слугуването. Това ознава: „Само Той е!“.

Руми

Да заявиш „Аз съм Бог“, изисква повече покорство, отколкото да кажеш: „Аз съм слуга на Бога“, защото в първото изричане няма запазване на аза, който да установява различие, докато във второто – човекът се утвърждава с претенцията за отделен слуга.

Руми

Бог e казал на Ал-Халладж: „Ти си пътеводен лъч за търсачите на Божественото“. И как да не е! Той беше екзекутиран заради разкриването на Божествената тайна. Ако Бог искаше, можеше да го спаси и да не позволи да се стигне дотам.

Султан ул-Ашикин

Ал-Халладж е пил от Изначалното Знание на Бога, а Бог, след като му дал чашата с мистичното виждане, го накарал да опита острието на унищожението. Това дарило на ал-Халладж убеденост в Същността, по-висша от сигурните знания на теолозите.

Ибн Араби

Щом ал-Халладж е заявил: „Аз съм Бог“, Бог е изрекъл това, а не ал-Халладж, защото двойствеността не влиза в Единството.

Султан Валад

Състоянието, при което се сливат и съединяват два Духа, се нарича айн ал-йам – сливане със самия себе си или сливане на сливането. Това понятие се среща много рядко в достигналите до нас текстове на ал-Халладж, въпреки че е известно, че е заемало централно място в лекциите му. Суфи наричат това състояние най-висшето приближаване до Бога на разстояние „два лъка“ (Коран 53:9), а според Анри Корбен, докато другите говорят за събирането на две същности като 1+1, то суфи умножават две проявления на една Същност, 1х1.

П. Башарин

След думите на ал-Халладж: „Аз съм Бог“, учениците на Ибн Араби са заявили: „Аз съм Тайната на Бога“ (Ана сирр ал-Хакк), тоест Тайната на Любовта, която прави Неговата Божественост да зависи от мен, защото Скритото Съкровище копнее да бъде познато и животът на съществата е необходим, за да може Той да стане знаен и да познае Себе Си.

Анри Корбен

Ал-Халладж и Баязид Бистами първи сред суфите говорят за Божествения Аз и за Божествения Той, като правят разлика между двете. Когато се позовават на Божествения Аз, те имат предвид прякото съприкосновение на мистика с Бога, докато Божественият Той, това е състоянието на Бога, уединен със Самия Себе Си (Хува Хува).

П. Башарин

„Аз съм“ (Ана) е тайна и който я узнае, е намерил тайната на Бога.

Султан Баху

Ако има любов, която забранява да се пролива братската кръв, има и Божествена Любов, която повелява да се пролива собствената кръв чрез сабята на Любовта, и това е Върховната Любов.

Насрабадхи

Любовта не може да мълчи. „Аз съм Истината“ означава: „Бог е изцяло в мен“.

Л. Масиньон

„Аз съм Истината“ означава: „Моят аз е Бог!“.

Л. Масиньон

Когато нарича Бога „Любим“, „Друг“, „Той“ ал-Халладж чувства, че неговият единствен аз, това е Бог, с такава сила, която го кара да забрави собственото си име.

Л. Масиньон

Легендата предава, че на бесилото ал-Халладж е изричал пламенно, почти непрестанно, с проповеднически глас: „Аз съм Истината“. Високо и тържествено на бесилото той е заявявал: „Аз съм Истината“. Това е тържественият барабанен звън, който провъзгласява Върховния.

Л. Масиньон

„Аз съм Истината“ е върховен вик на доброволно изгнание в името на Божията Любов. Това превръща ал-Халладж в светец-покровител на изгнаниците, в една общност заедно с Иблис.

Л. Масиньон

Учението на ал-Халладж
за Иблис

Иблис е истинският монотеист, преданият любим на Бога.

Иблис е луд от Любов и Преданост към Бога.

Сред хората на Духа няма друг така здраво прикрепен към Божието Единство като Иблис.

Иблис е заявил: „Готов съм за страданието и след Вечността. Заради мен, Господи, забрави завинаги Милостта си към мен!“.

„Доволен съм от това, което повелиш и направиш. Докато другите искат да избягат от проклятието Ти, аз го поставям като венец на главата си и герб на ръкава си“.

Бог казал на Иблис: „Свободната воля е Моя, не твоя“. Иблис отговорил: „Цялата свободна воля, включително моята, е Твоя. Аз избирам Теб пред себе си, о, Създателю, и когато Ти ме възпря да се поклоня, Ти беше Препятстващият. Ако съм сбъркал в думите си, не ме отхвърляй, защото Ти си Всечуващия. Ако искаше да се поклоня пред Адам, щях да се подчиня. Сред гностиците няма друг, който да Те познава по-добре от мен“.

На Небесата няма друг, който така да се прекланя и придържа към Божественото Единство като Иблис. Същността го опозорила, но в своя духовен път той нито веднъж не отклонил вниманието си от Бога и почитал Любимия в пълно уединение от другите. Той бил прокълнат, когато стигнал момента на отделяне от себе си, и бил изгонен от Портите, защото търсел изключителност.

Когато му било заповядано: „Поклони се!“, той казал: „Няма друг освен Теб“. Тогава Бог казал: „И над теб ще тегне Моето проклятие до Съдния ден“ 8 и Иблис отново казал: „Няма друг освен Теб“.

„Моят отказ е Твоето възвеличаване.

Моята лудост по Теб е моето
разбиране.

Няма Адам, има само Теб.

И кой е Иблис, че да различи?“.

Иблис се потопил в океана на Божието Великолепие, бил заслепен и казал: „Няма друг път за мен освен Теб, защото аз съм смирено любещ“. Бог му казал: „Ти се възгордя“. Иблис отвърнал: „Ако бях с Теб само за миг, гордостта ми щеше да е оправдана, но аз съм с Теб от векове“.

Разговарял съм с Иблис и Фараона 9 по въпроса за рицарството. Иблис твърдеше, че ако се беше поклонил на Адам, щеше да бъде зачеркнат от редиците на рицарите 10. Фараонът твърдеше, че ако беше повярвал на Мойсей, той също щеше да бъде зачеркнат от редиците. Аз казах, че ако се бях отрекъл от моето утвърждение, от думите ми „Аз съм Истината“, аз също щях да бъде изключен от редиците на рицарите.

Какъв рицар! Ал-Халладж е казал: „Само Мохамед и Иблис са следвали рицарството“. Наистина какво разбирате вие от думите на ал-Халладж? Той е казал, че само двама са съблюдавали правилно рицарството – Мохамед и Иблис. Те са постигнали рицарството и доблестта. Останалите са само деца по Пътя. Иблис, рицарят, е заявил: „Ако другите бягат от плесницата на Бога, то аз я приветствам“. Той е казал: „След като Любимия ми даде подаръка, не се интересувам дали той е хубав или не. И всеки, който различава едното от другото, е все още незрял в Любовта. Щом идва от ръката на Приятеля, няма значение дали това е мед или отрова, сладост или горчивина, милост или гняв. Този, който обича само Милостта, е влюбен в себе си, а не в Любимия. Щом Царят дарява специалната Си одежда на влюбения, за него нищо друго няма значение“. Когато попитали Иблис защо не отхвърлил черната мантия на „Моето проклятие“ от раменете си, той отговорил: „Няма да продам тази мантия. Не, никога! Ако я продам, ще остана гол.“

Айн ал-Кудат Хамадани

Иблис заявил на Бога: „Адам нито е по-ценен, нито по-велик от мен, защото аз пръв Те познавам от Предвечността. Аз съм по-добър от него, защото съм Tи служил по-дълго. Няма друг на света, който да Те познава по-добре от мен. Твоята преданост действа в мен и това е така от незапомнени времена. Същото е и с моята преданост към Теб. Как бих могъл да се преклоня пред друг освен Теб? Понеже не го направих, нямах друг избор освен да се върна в изначалната си природа. Ти ме създаде от огън, и огънят се завръща при огъня. Съдбата и властта са в Твоите ръце“.

Иблис знаел повече за преклонението от всички други, които се поклонили. Той казал: „Моята воля е в Теб и Твоята воля е в мен. Твоята воля в мен е Изначална и моята воля в Теб е Изначална“.

В един разговор Бог казва на Иблис: „Искам да ми служиш в един Рай, замислил съм един Рай, една земя, искам да отидеш там и да ми служиш“. Иблис му казва: „Не искам никакъв рай, никаква земя – само Теб!“. Разбира се, с Бог не се спори, но той малко спорил. Иблис Му казва: „Искам само да съм до Тебе и нищо друго. Искам само Твоето присъствие“. Бог му казва: „Трябва ми верен приятел там, трябва ми съюзник в рая, който да Ме познава дълбоко и да изпълнява Моята воля“. Тогава Иблис му казва: „Господи, какво си замислил?“. Тогава Бог му казва нещо ужасяващо: „За да ми служиш както трябва, ще отнема Всезнанието ти и твоето Сияние“. Странно състояние обхваща Луцифер, т.е. Иблис – особен мрак. И той разбрал, че така или иначе трябва да слезе в този нежелан от него Рай и някаква земя. Той разбрал, че трябва да се примири. И така тази голяма Светлина на херувима се е превърнала в голяма тъмнина. … И така Иблис смътно си спомнял, че бил някакво величие. Значи Бог не му е отнел цялата будност. Но той схванал и нещо друго: че това Величие в него през цялото време бил самият Бог и че това Величие, когато бил Луцифер, не му принадлежало. То било дадено назаем. В това Величие тайно работел Бог и изпитвал всички създадени и несъздадени, сътворени и несътворени същества. Това било просто Величието на Бога. … Иблис разбрал, че всичко, което е помрачено в света, всичко, което е потъмняло, това е изтегляне – Бог е изтеглил Своето Присъствие и затова нещата са потъмнели и помрачени, както е в случая със самия Иблис.

Елеазар Хараш

Моят брат, Иблис, бил наречен Азазил, защото бил отделен, отделен като интимен приятел, който няма начало и край, а е роден, възникнал от своя край.

„Нека всеки, който иска, чуе моето твърдение, да го прочете и да знае, че аз съм мъченик на Любовта“.

Най-пробудените сред суфите останали безмълвни за Иблис, а гностиците не успели да обяснят онова, което научили. Иблис бил по-съвършен от тях в преклонението и по-близо от тях до Присъствието на Същността. Той положил повече усилия и бил по-предан в обетите си и стоял по-близо от тях до Почитания.

Иблис – образец за мистиците

Из „Трагедията и изкуплението на Сатана“ от Питър Он и други източници

Иблис е светец на Бога, Чиито замисъл не може да бъде обхванат от сътворените същества.

Питър Он

Проклятието на Иблис е свещена история, в разказването на която ал-Халладж се движи по ръба на хайра, онова особено изумление, което може да се разглежда не като неспособност да постигнеш знание, а като резултат от сблъскването с определени въпроси, които са прекалено дълбоки за разбиране от ума.

Майкъл Селс

Съвършенството на Бога не се нуждае от мистичната връзка на Единството с човека. Отделението на Иблис отразява по-точно вечната динамика между Свръхестественото Съвършенство на Бога и Копнежа на човешкия Дух, който в Любовта си жадува за близост с Божествения „друг“. Крайната цел, Отделението, се постига само от малцина, които са достатъчно подготвени след продължително Единство за агонизиращото мъчение на Отделението. Тази чест не е била дадена на Иблис, докато той първо не доказал себе си с еони години предано служене на Божията Воля.

Питър Он

Иблис е наречен „Господарят на Отделените“ в знак на необикновеното му постижение след продължителна усърдна аскетична подготовка. Това Име е знак за всички същества, че Иблис е специално избран от Бога да получи най-специалния дар, Неговото проклятие, което той ще пази грижливо през цялата Вечност.

Питър Он по Ахмад Газали

Проклятието е върховна близост с Бога.

Ахмад Газали

Силното желание ал-Халладж да бъде осъден на смърт, анатемосан от мюсюлманите, е развило една особена идея сред неговите последователи – за ал-Халладж като ученик на Иблис и Проклятието.

Л. Масиньон

По-късно учителят на Ахмад Газали, ал-Джурджани, е нарекъл себе си „ученик на Иблис“, а Иблис – „Учителят на учителите“.

Понеже нещата се познават чрез техните противоположности, фината бяла коприна се изтъкава с подложка от груба черна вълна. Ангелът може да посочи добрите дела на някой човек и да му каже общо: „Ако изпълняваш тези неща, ще бъдеш възнаграден“. Обаче, който не познава злото конкретно, не може да познава доброто.

Ал-Халладж

Иблис е казал: „Колко вярно е, че изоставянето и Любовта са едно и също нещо! Нека Те прославят в Твоя замисъл и в Чистата Ти Същност заради един поклонник, който не се покланя на никой друг освен на Теб“.

Ал-Халладж

Ангелите се поклониха пред Адам в знак на подкрепа. Иблис отказа да се поклони заради продължителното си съзерцание.

Ал-Халладж

Иблис е учител на Съзерцателната Любов. Той е крайно самотна фигура, която не може да понася друга компания освен тази на Бога; един образ, който не се стреми към никое човешко качество, дарено ни от Бога, и който носи подсъзнателното послание, че хората поради по-нисшата си природа никога не могат да постигнат Присъствието на Бога, нито да бъдат едно с Бога по начина, по който може той. Единственото убежище за Иблис в неговото непримиримо състояние остава да поучава човешките същества относно отделянето им от Бога, като раздвоява битието и сам става „третият“, който отделя хората, за да могат те да провъзгласят Бога свят.

Херберт Мейсън

Отделенията на Иблис от Бога са само илюзорни. Режещите му саби са въображаеми. Глутницата му с хищни зверове е несъществуваща. Ако разбереш това, ти си осмислил тесния проход в най-тясната му част и си прозрял въображението в неговата нереалност.

Ал-Халладж

Иблис е негативен свидетел на Единството на Единия, Когото той изповядва, че люби и то по-чисто и по-непреклонно, отколкото човечеството е способно да люби.

Херберт Мейсън

Който не се научи на Единство от Иблис, е еретик.

Ахмад Газали

Естеството на съзерцанието е даряване на самия себе си в Любовта, едно отдаване, което не може да се случи по заповед.

Поради близостта си с Бога Иблис е бил в състояние да различи вътрешната Божествена Воля, ирада, от външната повеля, амр.

Майкъл Селс

Когато Иблис е бил прокълнат, нищо не е било отнето от него по отношение на служенето му, на Любовта му и на помненето му на Бога.

Ахмад Газали

В тоталната си преданост, любещият е готов да рискува всичко, дори отделянето си от Любимия, пред това да не остане предан докрай.

Майкъл Селс

Непокорният Иблис се превръща в немислим Пазител на Единството чрез непоклатимото си убеждение, че Бог, Който трябва да се почита, е вечно и същностно Един Единствен.

Гхорбан Елми

Иблис действа вътре в Любовта на Бога. Нищо не може да съществува извън Любовта на Бога.

Грозотата на Иблис, когато е обърнат към творенията, е поради това, че Иблис знае, че само Бог е притежателят на истинската Красота.

Гхорбан Елми по Ахмад Газали

Иблис е образец на вродената сила на мистичното съзерцание, което извежда душата до преживяването на изчезване в Любимия.

В разговор с Мойсей Иблис е казал: „Служенето ми сега е по-чисто, миговете ми – по свободни, а зикърът ми – по-ясен, защото преди Му служех заради собственото си благополучие, а сега Му служа заради Неговото. … Той ме отдели, изпълни ме с копнеж, изуми ме и ме отдели, да не би да се смесвам с верните Му. Той ми отказа достъп до другите заради страстния ми плам. Той ме преобрази заради изумлението ми, Той ме изуми заради отделянето ми. Той ме отдели заради служенето ми, Той ме направи изгнаник заради приятелството ми, Той ме поруга заради хвалението ми …. Той ме отдели заради разбулването ми на Него; Той ме разбули заради постигането ми на Единството. Той ме доведе до Единение заради моето oтделение; Той ме отдели, за да изстрадам обекта на Любовта си“.

„В името на Истината! Аз не прегреших пред Неговия замисъл, не отказах плана Му“.

„Аз не обърнах внимание на изменението на формата си, защото мога да понеса тези страховити събития“.

„Дори да ме измъчва с огъня Си през Вечността, аз няма да се поклоня на никого. Нито ще се унижа пред човек или материално тяло, защото аз не знам Той да има противник, нито дете, заченато от Него“.

В Любовта трябва да има преследване и трябва да има и вярност, за да може любещият да узрее напълно под нежната Доброта и Унижение на Любимия. В противен случай той ще остане незрял и нищо няма да излезе от него.

Айн ал-Кудат Хамадани

Божественото Присъствие е истинският източник на Божествената Светлина, а тя може да се придобие само когато преминеш през нейната противоположност – Черната Светлина на Иблис.

Айн ал-Кудат Хамадани

Иблис е най-вещият адепт в изпитването на човечеството с цел да отдели онези, които наистина заслужават достъп до Божественото Присъствие, от тези, чиито отдаденост и вярност са повърхностни и лесно се отвличат. Последният вид души остават в капана на кръга на ля 11, в който те продължават да почитат своята нисша душа и плътски желания вместо Бога.

Айн ал-Кудат Хамадани

Иблис е пазителят на Божественото Присъствие. Той е заслужил тази позиция поради своята неизменна покорност на Бога и ревностната си защита на близостта му с Възлюбения.

Айн ал-Кудат Хамадани

Иблис е най-знаещият сред създанията относно стойката, която трябва да се заеме, в Присъствието на Бога и той е най-добре осведомен сред тях относно въпроса, който Бог задава, и начина, по който трябва да се отговори.

Ал-Джили

Без разрешението на Иблис никой не може да достигне Бога.

Молитви на ал-Халладж

О, Същност на същността на живота ми,

О, цел на намерението ми,

О, Ти, Който ме караш да говоря,

О, Ти, слова мои! Ти, крила мои!

О, всичко на всичкото ми,

О, слух мой и виждане мое,

О, съединение мое, О, състав мой, О, атоми мои!

О, всичко на всичкото ми, всичко на всичките неща – неясна загадка,

Целостта на Твоята Цялост е това, което затъмнявам, когато искам да Те изразя!

О, Ти, Който си разпънал Духа ми, агонизиращ в екстаза! Ах, съхрани Го в мъката ми!

О, Най-велико Нещо, за Което се моля и копнея,

О, Господар мой,

О, Храна на Духа ми,

О, Живот мой в този и в другия свят!

Нека сърцето ми бъде Твоят откуп!

О, слух мой и виждане мое!

Защо толкова дълго ме държиш на разстояние?

Ах, макар да Се криеш в това, което е невидимо за очите, сърцето ми вече Те вижда в отделеността ми – да, в изгнанието ми!

О, Водач на отклонените, увеличи отклонението ми! Ако съм неверник, направи ме още по-неверен! О, Господи мой, Славни Повелителю, аз знам, че Ти Си пречист. Аз заявявам, че Ти Си пречист отвъд онова, което поклонниците правят, за да се приближат до Теб, отвъд онова, което сродните Ти казват, за да Те провъзгласят, отвъд възхвалата на онези, които Ти казват: „Слава на Теб!“, и отвъд утвърждението на онези, които Ти казват: „Няма друг освен Теб“, отвъд понятията на онези, които те схващат идейно, отвъд и над онова, което приятелите и враговете Ти, взети заедно, казват за Теб.

О, Господи мой, Ти си ги накарал да построят вакъфа 12 в места на безсилието и след това Си поискал от тях съблюдаване на Силата. Ти знаеш, че аз съм безсилен да Ти предложа благодарността, която изискваш, затова влез в мен, за да може Ти да благодариш на Себе Си чрез мен – това е истинската благодарност.

О, Ти, Който ме опияни с Любовта Си и ме остави да се скитам по пътеките на Твоята близост, Ти Си Единственият в Уединението на Вечността, Ти Си Единственият, Който може да засвидетелства Себе Си от висините на Трона на Истината. Твоето свидетелство е правда, без Ти в действителност да си отсъдил. Твоето отдалечаване е осъждане, без Ти в действителност да си се поместил. Твоето присъствие е Твоето знание, без Ти да си помръднал. Твоето отсъствие е було, спуснато без Ти да си напуснал. И нищо не е над Теб, което да хвърля сянка върху Теб, нищо не е под Теб, за да Те поддържа, нищо не е преди Теб, за да Те ограничава и нищо не е зад Теб, за да Те обзема.

Умолявам Те, от преклонение пред тази висока позиция, която Си ми отредил и още по-висшите степени, които прося от Теб, не ме завръщай към мен, след като си ме отнел от мен самия, не ми показвай душата ми сега, след като си я отнел от мен. Увеличи броя на враговете ми в градовете Си и броя на онези сред Твоите верни, които искат смъртта ми!

Според както е правдата Ти, умножи изпитанията ми и обърни сърцето ми към онова, което Ти любиш. Когато направиш това за мен и не оставиш място за надеждата в Своя слуга, тогава погледни: обърнал ли съм сърцето си от това, което Ти любиш, към нещо друго?

Прегърнал съм с цялото си същество цялата Ти Любов, о, Съкровени мой! Ти прояви Себе Си толкова много, че ми изглежда сякаш има само Теб в мен! Проучвам сърцето си всред всичко, което не си Ти, и не виждам никакво отчуждение между тях и мен, а виждам само близост между Теб и мен! Уви, ето ме тук, в затвора на живота, съединен отново с цялата човешка раса. Ах, вземи ме при Себе Си, вън от затвора!

Молитва на ал-Халладж в затвора

Приятелю, Ти си ме скрил тук, според волята Ти и си ме разкрил, според волята Ти. Заради Славата Ти, ако ме измъчват с всички видове изтезания, аз ще приема това като Твое най-красиво благословение, заради Славата Ти!

Ако Ти им беше разкрил това, което разкри на мен, те нямаше да правят това, което правят сега. И ако Ти беше скрил от мен онова, което си скрил от тях, аз нямаше да издържа изпитанието, което понасям. Слава на Тебе, Господи, за всичко, което правиш, и всичко, което повеляваш!

Случки и поучения
на ал-Халладж

Попитали ал-Халладж: „Що е пътят към Бога?“. Той отговорил: „Две крачки и си пристигнал: едната е прекрачване на този свят, другата е прекрачване на онзи свят. И ето, пристигнал си при Бога“.

Ал-Халладж напътствал свой ученик с думите: „Нека Бог те забули за външността на религиозния закон и ти разкрие реалността на неверието, защото външността на религиозния закон е скрито идолопоклонничество, а реалността на неверието е проявен гносис“.

Друг път ал-Халладж поучавал: „Синко, пази сърцето си от мисълта за Него и езика си от говоренето за Него и вместо това направи ги заети с Непрестанна Благодарност към Бога, защото да мислиш за Същността, да съзерцаваш качествата Му и да говориш за доказателствата Му, е голям грях и огромно невежество“.

Разказват, че когато Ибрахим Хаса заявил, че прекарал четиридесет години като суфи, за да развива доверието си в Бога, ал-Халладж му отвърнал: „Пропилял си живота си да работиш върху своята духовна природа, но какво направи за изчезването в Единството?“.

Попитали ал-Халладж: „Що е истинско знание?“. Той казал: „Истинското знание се състои в това да виждаш смъртта на всички неща и то в пълния смисъл. И тогава какво остава? – Само Всевишния“.

Веднъж ал-Халладж бил набеден, че се прави на пророк. Той казал на онези, които го обвинявали: „Жалко за вас! Вие приемате толкова малко от това, което ви нося!“.

Помолили Ал-Халладж да опише суфизма и той отговорил така: „Когато бъдеш унищожен, пристигаш на място, на което нищо не е нито унищожено, нито потвърдено. Това са Божествени изтривания и заличавания. Това е неизразимо“.

Попитали ал-Халладж: „Надарен ли е гностикът с време?“. Той отговорил: „Не, защото времето е качество на Онзи, Който му е дарен. А всеки, който се успокоява с наличието на някое качество, не е гностик. Значението на тези думи е следното: Времето за мен е само тогава, когато съм заедно с Бога“.

Относно молитвата според мюсюлманските канони, ал-Халладж е обяснил: „Да изплакнеш уста, означава да придобиеш искреност; да смръкнеш вода, означава да се откажеш от гордостта; да създадеш намерение, означава да възприемеш Бога; да се изправиш, означава да вземеш участие в Божественото постоянство в Неговите покои; да се поклониш до земя, означава да се усамотиш в Божественото уединение; когато се изправиш отново, Вечността се обръща към теб“.

Разказват, че ал-Халладж изпълнявал по 400 молитвени раката през деня и нощта. Попитали го: „Защо се трудиш толкова, след като си постигнал такава висока степен на съвършенство?“. Той отговорил: „Нито трудът, нито почивката докосват състоянието на приятелите на Бога, защото приятелите загубват качествата си и нито трудът, нито почивката им влияят“.

Когато Амр Макки видял ал-Халладж да пристига в Мека, го попитал: „Откъде идваш?“, а ал-Халладж му отвърнал: „Ако наистина виждаше, че всичко идва от Бога, щеше да виждаш всичко на мястото му, защото Всевишния вижда всичко“.

Ал-Музни е предал: „Когато ал-Халладж пристигна в Мека, го запитаха относно утвърждението, че Бог е Единствен и относно Единството. И той говори дотогава, докато не забравихме формулата за Единството според канона 13. И ние го попитахме: „Тази формула харесва ли се на Бога?“. Той ни отговори: „Харесва Му, доколкото Го задоволява като израз и предписание, но не и като Качество и Негова Реалност. Тя Му е угодна по същия начин, по който нашата благодарност за даровете Му Му е угодна. Може ли благодарността ни за даровете Му да Му угоди?“. И той добави: „Докато се стремите да измисляте изрази, вие не утвърждавате Единствения, не и докато Той не завладее думите ви, и не ви накара да се откажете от тях, и така дотогава, докато и говорещият, и думите не изчезнат“.

След като прекарал една година в медитация пред Кааба под изпепеляващото слънце, ал-Халладж така изгорил тялото си, че плътта му се стичала по камъните, а кожата му зеела. По това време той носел само препаска на бедрата си, в която гнездял един скорпион. Някакъв човек се приближил и поискал да убие скорпиона, но ал-Халладж му казал: „Не го докосвай, защото вече дванадесет години той стана наш доверен спътник и е част от нас“. Скоро след случилото се в долината Арафат ал-Халладж заявил: „О, Всемогъщий Повелителю! Познавам страха от Бога и говоря за страха от Бога. От всичко живо излиза възхвала на Бога, от всеки излизат думите: „Няма друг Бог освен Бог“. Мислите на всички са устремени към Властелина на мислите. О, Аллах, Ти знаеш, че не мога да измисля как да Ти се отблагодаря, затова вместо мен благодари на Самия Себе Си, защото това е благодарност и доволство“.

Али ибн Сахл говорил в Исфахан пред свои последователи, когато ал-Халладж се приближил, седнал пред него и му казал: „Ти, търговецо! Говориш за гносис, докато аз съм жив? Между трезвостта и опиянението има 700 стъпала, които ти не познаваш, нито дори си помирисал“. Али му отвърнал: „В град като този, в който живеят мюсюлмани, не трябва да има хора като теб“. Ал-Халладж бил посъветван, че животът му в общността е застрашен и още същата нощ напуснал града. Тогава един човек го видял и му казал: „Бягай, преди да те убият или поне се скрий, за да не те намерят“, а той му отговорил: „Да търсиш убежище от Бога извън Бога, означава да се съмняваш в Бога“. Според Рузбехан Бакли случилото се с Али ибн Сахл е история за Божествената ревност между любещите, защото, както казва един хадис, ако скритите светци знаеха един за друг, някои щяха да приемат чуждата кръв за законна.

Ибн Мардавайх е предал следното: „Видях ал-Халладж на пазара в Багдад да плаче и да се провиква силно няколко пъти: „Хора, спасете ме от Бога! Той ме сграбчи и не ме пуска, а аз не мога да понеса Присъствието Му. Но се страхувам от отделянето Му, за да не остана забулен и отлъчен. Горко на онзи, който остане забулен, след като е присъствал и на онзи, който бива отделен след Единението!“. И хората заплакаха заедно с него, докато той не стигна до джамията, където се спря на входа и започна да говори неща, които някои разбираха, а други не. Част от онова, което хората разбраха, беше: „Бог говори на хората заради Милостта Си и им се явява, а след това се скрива от тях, за да ги учи. Ако Той не се яви на хората, всички ще бъдат неверници, а ако не се скрие, всички ще бъдат заблудени, но нито едно от тези състояния, не е постоянно за човека. Бог не е останал скрит за мен нито за миг и аз Го понасям, докато човешката ми природа не изчезне в Неговата Божественост, а тялото ми не се превърне в Нищо от Лъчите на Същността Му. Аз вече нямам нито същност, нито черти, нито лице, нито знание“. Част от онова, което хората не разбраха, беше: „Знайте, че храмовете са изградени от „О, Той!“, а телата – задвижвани от „О, Йа Син!“ 14, а „Той“ и „Йа Син“ са два Пътя към Изначалната Точка“.

В писмо до своя ученик, Шакир, ал-Халладж е написал: „Разруши своята Кааба!“, което на езика на гностиците означава: „Пожертвай живота си заради Бога като мен!“.

На друго място ал-Халладж е обяснил: „Докато останеш привързан към свещения храм, ще останеш отделен от Бога. Обаче когато наистина станеш непривързан към него, ще стигнеш Този, Който го е построил и основал. После, докато медитираш върху Храма вътре в себе си, ще придобиеш истинското Присъствие на неговия Основател“.

Ал-Халладж е дръзвал да заяви: „Мога да се изразявам като Корана“ и „Мога да създам нещо, равно на Корана“.

Из писмо до Ибн Ата, приятел и ученик на ал-Халладж, пребит до смърт от властите заради подкрепата си към ал-Халладж 15: „Писах ти, но не на теб. Пиша на Духа си и затова няма нужда за изпращам писмото. Как е възможно това? – Между Божествения Дух и Неговите любещи не съществува разделение, дължащо се на различия между хората. Поради това всяка буква, която излиза от теб, ти носи моя отговор, без в действителност да съм изпращал отговор“. След това ал-Халладж запечатал писмото и вместо адрес написал: „Мисълта ми за Ибн Ата е Любовта ми към Теб, Господи! О, Ти, към Когото сме устремени! Ние сме два Духа, които Любовта е събрала – там, близо до Теб, изправени пред Теб“.

Ибн Ата е казал: „Чел съм Корана и разбрах, че Бог не възхвалява никой от слугите Си, без първо да го изпита, затова Го помолих: „О, Господи, направи така, че да страдам и запази ме Твой по време на страданието!“. Казват, че след известно време Ибн Ата загубил двадесет и един човека от рода си, изгубил състоянието си, разсъдъка си, сина си и жена си и въпреки всичко в продължение на седем години останал в особен екстаз.

Преди екзекуцията попитали ал-Халладж какво е суфизъм, а той отговорил: „Онова, в което се намирам. В Името на Бога, никога не съм разделял нито за миг добрите от лошите ми състояния“.

Попитали ал-Халладж кога удовлетворението на любещия достига връхната си точка, а той отговорил: „Когато Любимия е постлал кожената постелка за екзекуцията и е подготвил любещия да умре, а той, потопен с възторг в Красотата Му, изрича: „Любимия се подготвя да ме убие, но аз мога само да се възхищавам колко е красив, докато Той полира сабята Си“.

В деня, в който Принцът на Любещите бил разпънат, Шибли попитал Бога в съня си: „Защо осъждаш Своите любими на смърт?“. — „За да получат откуп от Мен“. „Господи, а какъв е откупът Ти?“. — „Срещата с Мен и Красотата Ми, това е откупът за Моите любими“.

Айн ал-Кудат Хамадани

Ибн Абил-Хадид е предал следните думи на ал-Халладж: „Разбира се, че крия съкровищата на знанието си, да не би невежите, като ги видят, да се изкушат. Али преди мен е правил същото и го е предал на Хюсеин и Хасан. А преданите трябва да одобрят екзекуцията ми“.

Веднъж ал-Халладж казал на свой ученик: „Тези, които ме смятат за неверник, са по-скъпи както на мен, така и на Бога, отколкото онези, които ме наричат светец“. „Защо е така, учителю?“, попитал ученикът. „Тези, които говорят за моята святост, го правят от любов към мен. Тези, които ме проклинат, яростно защитават вярата си. Бог цени пламенните защитници на вярата повече от онези, които се отнасят добре към някого.“ След това добавил: „Ибрахим, а ти как ще се държиш, когато ме видиш разпънат, убит и хвърлен в огъня? Та нали това ще бъде най-щастливият ден в живота ми!“.

Някой си Басри, който бил враждебно настроен към ал-Халладж, отишъл тайно при него и го помолил да излекува тежко болния му брат. Ал-Халладж обещал да помогне, но при условие Басри да започне да го хули още повече, да го обвини в безверие и да поиска екзекуцията му. Басри застинал в недоумение. Ал-Халладж му казал: „Не мисли за това, което не те засяга. Просто се съобрази с условието ми“.

Разказват, че първата вечер в затвора, дошли посетители при ал-Халладж, но не намерили никой в килията. Претърсили навсякъде, но ал-Халладж го нямало. На втората вечер нито той, нито затворът били там. Колкото и да търсели, тях ги нямало. На третата вечер намерили ал-Халладж в килията си и го попитали: „Къде беше първата вечер и къде бяхте ти и затворът втората вечер? А сега, и ти, и затворът сте тук! Какво се случва?“. Той отговорил: „Първата вечер бях при Всевишния, затова ме нямаше. Втората вечер Всевишния беше тук, затова и аз, и затворът отсъствахме. На третата вечер ме изпратиха обратно тук, за да защитя шариата. Елате и свършете работата си!“.

Из житието на ал-Халладж от „Разкази за светците“, Фарид ад-Дин Аттар

Разказват, че когато ал-Халладж отишъл при ал-Джунайд и произнесъл: „Аз съм Истината“, разгневен, ал-Джунайд възкликнал: „Не, ал-Халладж! Ти съществуваш само чрез Истината! Така е и с това парче дърво, което утре ще се обагри с кръвта ти!“.

След като произнесъл: „Аз съм Бог“, хората упреквали ал-Халладж с думите: „Казвай: „Той е Бог“, но ал-Халладж им отговарял: „Всичко е Той! Вие казвате, че Той е изчезнал и не е в думите ми, но Хусайн е изчезналият, а Океанът не изчезва“. Помолили ал-Джунайд да изтълкува казаното, но той заявил: „Изчакайте екзекуцията, защото още не е дошъл денят за тълкуване“.

По късно ал-Джунайд заявил относно екзекуцията: „Ние съдим по външното, но скритото Го вижда само Бог“. Според преданието освен самият ал-Халладж само ал-Джунайд е знаел за печалната съдба, която го очаква.

Разказват, че в затвора за едно денонощие ал-Халладж изпълнявал по хиляда молитвени раката. Тогава го запитали: „Нали твърдиш: „Аз съм Бог“, на кого се молиш тогава?“. Той отговорил: „Ние знаем собствената си цена“.

В затвора имало триста човека. Когато настъпила нощта, ал-Халладж им казал: „Затворници, давам ви свобода!“. Те го попитали: „А защо не я дадеш на себе си?“. Той отвърнал: „Ние сме завързани за Бога!“.

Попитали ал-Халладж какво е Любовта, а той отговорил: „Ще видиш днес, ще видиш утре, ще видиш и на следващия ден“. В същия ден го екзекутирали, на втория ден – го изгорили, а на третия – разпръснали праха му. Ето, това е Любовта!

Халифът наредил да нанесат триста удара с камшик на ал-Халладж. Изпълнили заповедта му, но при всеки удар се разнасял ясен глас: „О, Ибн Мансур, не се страхувай!“. Във връзка с тази история шейх Саффар е казал: „Вярата ми в човека, който е нанасял ударите, е по-голяма от тази в ал-Халладж, защото колко ли духовно силен трябва да е бил той в следването на шариата, при положение че е чувал ясен глас, а ръката му не трепвала и продължавал да нанася удари?“.

Разказват, че когато повели ал-Халладж към екзекуцията, Иблис се явил и му казал: „Едно „аз“ излизаше от теб, а друго – от мен. Защо на теб отредиха помилване, а на мен – проклятие?“. Ал-Халладж му отговорил: „Ти теглеше своя „аз“ към себе си у дома, докато аз го прогонвах от себе си. На мен дариха опрощение, а на теб – не. Видяното и чутото от теб е, за да узнаеш следното: да бленуваш собствения си аз е грозно, а да го прогонваш надалече – прекрасно“.

Преди екзекуцията ал-Халладж е заявил: „Ще ме увесят на върха на бесилото, докато аз съзерцавам Твоето Могъщество“.

Разказват, че ал-Халладж умил с окървавените си отсечени ръце своето лице, така че и ръцете, и лицето му се обагрили с кръв. Попитали го защо го прави, а той отвърнал: „Козметиката на героите е тяхната кръв“.

Според друго предание ал-Халладж е заявил: „Който е познал тайната на Любовта, трябва да изпълнява умиването със своята кръв“.

Всички отсечени части на тялото на ал-Халладж – след като му нанесли 300 удара с камшик, отрязали краката и ръцете му, изболи очите му, отрязали ушите и носа му – всяка негова капка кръв и прахът му след изгарянето му продължили да провъзгласяват: „Аз съм Истината“.

Други предания за екзекуцията на
ал-Халладж

На сутринта преди екзекуцията верният слуга на ал-Халладж, Ибрахим ибн Фатик, го помолил: „Господарю, завещай ми поука“. Ал-Халладж му отговорил: „Греховното его на човека трябва да бъде овладяно или то ще завладее човека“.

Преданието разказва, че ал-Халладж вървял по улиците на Багдад към екзекуцията си с усмивка на лицето. Към него полетели камъни от насъбралото се множество, докато Шибли в знак на солидарност хвърлил роза по ал-Халладж, при което той тъжно въздъхнал. Попитали го защо не обръща внимание на камъните, а въздъхва тъжно заради розата, а ал-Халладж отговорил: „На хората им е простено, защото те не знаят, но Шибли знае, че не трябва да хвърля“. Казват, че оттук възникнала поговорката: „Розата, хвърлена по приятел, ранява повече от камъка“. Според други предания ал-Халладж е имал предвид: „Розата е такава, че обсипа пътя ми с най-твърдите камъни“.

Разказват, че на бесилото ал-Халладж е заявил: „Благодарение на съкровената святост на тази Любов, която светът не може да поквари, не съм усетил болка, откакто ме сполетя страданието. Нито един мой крайник, нито една моя кост не бяха отрязани, без да спомена Бога“.

Според друго предание при всеки удар с камшик ал-Халладж изричал: „О, Единствений, Единствений!“ (О, Ахад, Ахад!).

Синът на ал-Халладж, Хамд, разказва, че на следващата сутрин, когато трябвало да обезглавят ал-Халладж след мъченията от предния ден, го свалили от бесилото и завлачили по земята. Тогава ал-Халладж се провикнал силно: „Всичко, което има значение за мистика на екстаза, е неговият Един Единствен да го отведе до Единството Му“. След това казал: „Онези, който не вярват в Последния Час, го призовават да дойде, а тези, които вярват, го чакат с любящо смирение, защото знаят, че това ще бъде идването на Бога“. Това били последните думи на ал-Халладж.

Според Аттар последните слова на ал-Халладж били: „Целта на влюбения е уединение с Единствения“. В други ръкописи са запазени думите: „Любовта на влюбения е уединение с Него“ и „Да любиш Единия, означава да Го превърнеш в Единствения“. След тези слова ал-Халладж изрецитирал следния стих от Корана: „Аллах е, Който низпосла Книгата с Истината и Справедливостта. И откъде да знаеш, може би скоро Часът ще настъпи“.

Преданието за Голгота

Из Словото на Елеазар Хараш

За Голготата преданието казва: Утро е над Багдад. Разнася се призив от минаретата за молитва. В това време стражите водят осъдения ал-Халладж към мястото на екзекуцията. Градският площад и съседните улици са пълни с народ. Ал-Халладж е във вериги и обкръжен от стражи. Движи се леко и танцува с особен, странен възторг, защото Голгота е приета тотално. Той е жадувал за нея.

Един търговец от тълпата му извикал: „Колко е странно, че ти така весело отиваш към своята участ“. Ал-Халладж се спрял, погледнал го и му казал: „Аз съм на пътя към дома. Стражите около мене не са виновни за това. Великият Аллах ми изпрати вино, т.е. такава Любов, с която се завръщам при Него. Такава е моята участ: Любовта отива при Любовта“.

После, когато стигнал стълбището преди екзекуцията, той се преклонил и зацелувал всяко стъпало, и казал: „Ти ми даде всичко, Аллах!“. Един от стражите му викнал: „Да видим тука горе каква песен ще запееш, страннико!“. После ал-Халладж се обърнал към Бога и казал: „Ето ме, стигнах там, където желаех, където е Твоята воля. Това е мястото, откъдето съзерцавам Твоите тайни и чудеса. Ти и тук ми даваш Своето приятелство! Как така никога не ме изоставяш! Но и аз съм ти велик приятел!“.

После един суфи от тълпата, на когото Голгота се разминала преди ал-Халладж, тъй като го смятали наистина за луд, толкова пиян с Бога, но бил и донякъде малко луд и накрая, поради туй, че го сметнали за луд, отървал Голгота (това означава, че и Бог не го е приел напълно за Голгота, защото има нещо още, което не е научил от тайните Божии), приближил се близко до ал-Халладж и го попитал: „О, приятелю (и преди това се познавали), ти как стигна до края на Пътя? Кажи ми какво е суфизъм?“. Ал-Халладж му казал: „Сега ще видиш най-малката степен на суфизма“. Тогава суфи го пита: „Кое тогава се явява най-висшата степен?“. Ал-Халладж му отговаря: „Тя за тебе е недостъпна. Но утре ти ще я видиш. Аз успях да видя само част от нейната тайна, докато за тебе тя остава скрита“.

После отрязват ръцете на ал-Халладж и той казал: „Аз очаквам всичко с трепет, защото се завръщам все повече в Бога“. После бил рязан, обезглавен, тялото му било изгорено, а прахът му хвърлен на вятъра. През тази благословена нощ за ал-Халладж той се явил в съня на Шибли (така се казвал този суфи, който го попитал) и Шибли го попитал: „Какво прави Бог с тези, които те гледаха как умираш?“. Ал-Халладж му казва: „Той им прости на всички — и на тези, които изразяваха ненавист, и на тези, които изразяваха съчувствие. Те постъпват според себе си и затова Бог им прощава всичко“.

На палача си ал-Халладж казва: „Много е лесно да ми отрежеш ръцете, но не можеш да ме отделиш от Бога, нямаш никакви условия; нищо не можеш да направиш да ме отделиш от Бога“.

Когато инквизицията, палачът, реже краката на ал-Халладж, ал-Халладж му съчувства, усмихва се и казва: „Аз имам други крака”; когато му режат ръцете: „Нищо не можеш да ми отрежеш, аз имам други ръце”, т.е. всичко това го имам в Духа.

По време на своята жестока Голгота ал-Халладж казва на окръжаващите, и то с поклон: „Аз не се съмнявам в Благостта на Аллаха“. И казва още: „Бог ми дарява чашата на страданието, която Той сам ще си я изпие“. — Това е просто велико откровение, велик гносис. На друго място казва: „Няма друг Деятел, освен Бог“.

По времето на самата Голгота ал-Халладж казва: „Гордея се, че умирам по този начин, защото тайната на Бога го изисква“.

И казва още ал-Халладж: „Голяма радост имах на своята Голгота. А защо мъката ми беше радост на Голгота? – Той, Аллах, ми я направи радост“.

Персийският Христос.
Ал-Халладж из Словото на Елеазар Хараш

Любовта е Тайното Учение на всички религии.

Любовта е голям разрушител. Ти изчезваш – това е най-прекрасното разрушение. Любовта те разрушава – ти изчезваш и остава само Прекрасният Бог.

Любовта има велика воля, тя поглъща Голгота без остатък. Любовта има тайна воля.

Ако ти имаш истинска Любов, то тази твоя Любов трябва да изгори включително и рая и да остане само Бог.

В света сме преродени като хора, в Бога сме родени като Любов, а в Абсолюта сме Нищо, Безкрайност.

Любовта идва върху суфи като ураган, като разярен вятър, дига суфи високо в Бога и го отнася далече от прераждането, а суфи нищо не помни освен този чуден разярен поток на Бога.

Смисълът на живота е в Любовта. Твоята Любов трябва да изгори рая и да остане само Бог.

Даже когато Бог ти разбива сърцето, Бог е Любов.

Истинската Любов към Бога изисква страдания и жертви.

Любовта е силен крадец, тя завлече сърцето ми в Бога и ми дари един чуден свят.

Моята Любов унищожи всичко – и здравето, и болестите. И сега имам само Бог. За какво ми е здраве?

Любовта, това е предвечното вино, изпито от избраните в нощта на завета.

Когато ние бяхме пияни, гроздето още не беше сътворено.

Бъди пленник на Любовта, за да придобиеш истинската свобода – свобода от самопоклонение.

Прекрати да отделяш себе си от Бога.

Търси скрития пламък на своята собствена земя.

Недостойно е човек да търси назаем светлина от други места.

Любовта създава живот отвъд живота.

Религията е поражение, духовността е спасение, а Божествеността е освобождение.

Аллах обича всички учения, но хората обичат само своето учение.

Религиозният човек е собственост на дявола, духовният човек е собственост на висшите същества, Божественият човек е собственост на Аллах.

Страданието е съкровище, не давай да ти го отнемат.

Страданието е диханието на Бога, тайната на Божия замисъл. А когато то те просветли, остава само Свободата, Вечността и Безкраят.

Когато изчезнах, станах цялостен.

Когато Го видях, никога вече не пожелах нищо друго.

Ако Бог реши да направи от един дявол светец, кой може да Го спре?

Книгата на книгите е Любовта. Който е разбрал това, е обезумял и е изчезнал в Бога.

Когато Истината се вкорени в сърцето, всичко друго се опустошава, освен сърцето.

Няма нищо по-лошо от вярващо невежество.

Не цапайте чистотата с религия.

Само мъртвите говорят за религия, но Аллах ми каза: Не добавяй на чистотата религия, за да не я оцапаш.

Аз не познавам религията, аз познавам само Бога.

Издигни Аллах в себе си, а не джамия.

Странни са хората: построили си джамия, а са изгубили Аллах в себе си.

Чистотата е единствената джамия.

Никога не замествам Бог с джамия.

Има една нечистота в човека, която може да оцапа и ада.

Който е загубил Чистото си Сърце, е болен с религия.

Видях много аскети и монаси, безплодни. Те не търсеха чистотата.

Чистотата е палачът на злото.

Чистотата руши смъртта и сътворението. Не опит ти трябва, приятелю, а Чистота.

Има едно чистота, която може да изненада всяко поражение.

За да стигнеш до Аллах, трябва да излезеш от всички религии и ритуали.

И каза ми веднъж Аллах: „О, Халладж, не Ме вкарвай в религия, за да не Ме изгубиш!“. И аз вкарах Аллах в себе си.

Всяка Истина е ерес за този свят, но аз най-много обичам ереста.

Истината е забранена за нечистите и затова те я отричат.

Всички религии са секти. Само Любовта е Бог.

Истинският еретик е най-висше и непознаваемо същество. Можеш да го познаеш само ако той реши да ти се разкрие.

Светът дори не знае, че еретикът е спасен. Той е вътре в Аллах и Аллах е единствената му джамия. Аллах е в Чистотата, а не в джамията.

Синовете на Аллах са чисти, а хората на джамията са учтиви.

О, Аллах, освободи ме от тази учтивост, защото тя е поражение. Слава на мене, еретика, че Аллах ме отлъчи от голямата учтивост.

Еретикът е смело същество. Той не следва правила, той следва Аллах.

Този, когото Бог обича, го подхвърля на най-жестоки страдания, сурови.

Струва си да се родя пак. Пак искам да страдам, за да Го позная!

Може много добре да знаете писанията и да изпъдите Бог, защото Бог не е Писание. Бог е Любов!

Разчитай на Бога повече, отколкото на себе си и тогава ще можеш да разчиташ на себе си.

Човекът е голям враг на себе си, а Бог му е Велик Приятел.

Когато станах Негов, станах себе си. А когато бях себе си, не бях Негов.

Ако искаш да познаеш Бога, трябва да станеш 66 пъти по-тънък от косъма.

Покоят и Вдъхновението са преди сътворението на света.

Толкова много Го помня, че не знам къде почвам аз и къде действа Той.

О, Господи, Ти ме унищожи, за да ми станеш близък.

Когато търсиш Бога заедно с Бога, Го намираш.

Неверието ми помогна да Го позная.

Самия факт, че искаш да станеш светец, това е грях. Ти трябва да станеш Богоподобен и никога да не искаш да станеш свят, защото само Бог е свят, ти не можеш да бъдеш свят.

Зикр може да пробие всяка скала.

Натрупаният зикр се превръща в Могъщата Движеща Сила на Самия Бог.

Ако съм прах, но съм с Бога, колко много съм красив!

Показната честност е нечестност.

Всяко добро, което е показно, задължително ще бъде наказано.

Ако имаш земно мислене, не ти трябва друг провал: това е достатъчно.

Аз съм стар слуга на Бога и затова Той си спомни за мене и ме повика.

О, глупако, твоята глупост е райската градина, защото тя те поучава – но кой ще поучи лицемера?

Все пак, кривият път е част от Правия Път: той ще намести човека в Правия Път – някога.

Ако в живота ти тече време, това означава, че Истината се е отделила от тебе. Чрез Истината аз вечно пребивавам в Истината.

Човекът е изпратен в света, за да стане сам явен за себе си – да види себе си, собствената си Същност, и да познае себе си.

Без искреност ти си беден. С искреност ти си глупав. Но ако съумееш да съединиш искреността си с Истината, само тогава спасяваш искреността си от бедност и от глупост, т.е. от привидната искреност.

Ако нямаш Любов към Бога, ти си враг на себе си и на хората.

О, Голгота, чистите и мъдрите жадуват за тебе, но невежите не те познават!

Който има истинска Любов към Бога, той бива убит от Бога и тогава започва началото на неговия истински Живот.

Същността на всеки истински мистичен път е огромно страдание.

Ако Бог ме учи, Корана ми е ненужен.

Здравето може да се окаже най-опасната болест на човека. Болестта може да се окаже най-доброто изцеление.

На Голгота разбрах, че съм имал по-голяма Любов, отколкото сърцето ми може да понесе.

Има само една блага вест: Бог в мен.

Ако не беше страданието, как щеше да заблести сърцето ми?

В здравето има повече беда, отколкото в болестите и затова светът е болен.

Използвай болестта си не за да оздравееш, а за да познаеш Бога.

Болестта е много благо същество. Тя иска да помогнеш на себе си, да възлюбиш себе си.

Хиляда учени не струват толкова, колкото половин суфи.

Хората умират, защото не познават Истината.

Това, което очиства човека напълно, е великата му жажда за Бога.

Сам Бог ме изправя на Голгота, за да вкорени тайната на Себе Си в мен. Той искаше да се вкорени в мен.

В мене няма място за рая, няма място и за красотата, защото преизпълних себе си с Бог.

Когато познаеш Любовта, религиите изчезват, Корана изчезва.

Човекът е на милиарди години, Корана е дете. … Тайната на човека е по-дълбока.

Истински знаещият живее в състоянието на Бога.

Какво е мистика? – Да умреш с радост на кръста.

Мъдрият, той мъдро свети в самия себе си. Той свети в себе си отвъд светлината и тъмнината.

Любовта към Бог убеждава всяко зло и всяка тъмна сила да изчезнат.

Нищото изчезва в Нищото.

Ние пътуваме от Нищото към Нищото.

Бог решава доколко да се приближиш до Него.

Когато нечистият говори разумно, той ще бъде наказан.

Който гори за Аллах, той води сам себе си в Правия Път.

Изчезването в Аллах е откриването на убежището. Когато изгориш в Бога, Бог ти става явен отвътре, Бог ти се разкрива.

Отстраних прераждането, на негово място поставих Бог в себе си и се опияних.

Аллах ме научи да се справям с това, с което не мога.

Никой не може да утвърждава Бога освен Него Самият.

Не съществувам в света, аз съществувам в Бога.

Аз не виждам себе си, аз виждам само Бог в себе си.

Търпение е, когато висиш на бесилото, да не загубиш самообладание.

Страданието, това е Той самият, а щастието е от Него.

Не наричай смъртта зло, защото тя е прекрасно обновление.

Бог никого не изкушава, Той само изпитва.

Чрез злото Бог руши, а чрез Себе Си – гради.

Адам и Ева са пожелали вместо Бога – Рая; най-голямата грешка, най-голямото зло, което може да се случи: отделяне от Бога. Те са пожелали користната любов вместо Божествената Любов.

Адам и Ева са създадени от мисъл, от мисълта на Бога; Христос е създаден от Духа на Бога.

Раят, човечеството, падна, за да се насочи от знанието към Недостижимата Мъдрост на Бога.

Бог е скрил съдбата в Рая, а свободата – в Себе Си.

Съдбата, това е Дървото за познанието на доброто и злото. Любовта, това е цялостният избор на Бога. Това означава Любов: цялостен избор на Бога.

Бог иска от падналите същества Непрекъсната Любов, за да Го познаят.

Щастието ограбва човека, а спасението от него се нарича Любов към Бога.

В щастието човек изгубва себе си, а човек трябва да се изгуби в Бога.

Щастливият човек не търси Истината и затова злото го търси.

Искаш ли да разрушиш себе си, избери щастието като цел, т.е. пътя на Адам. Искаш ли да познаеш себе си, избери Бога.

Щастието, това са бедните удоволствия на сетивата.

Колко лесно се събаря щастието — от един миг, от едно издишване.

Истината ме спаси от щастието.

Щастието е наказание и всеки щастлив човек е заслужил своето наказание, защото щастието е любов към себе си, а не към Бога.

Щастието е враг на човека. То му отнема най-важното: самия Бог, Същността.

Най-безполезното нещо в света е щастливият човек.

Щастливият човек е лишен от преданост към Бога.

Гордият човек, това е малко по-добре от щастливия човек. … И гордият човек, и щастливият човек живеят съвместно със змия, но гордият човек по-бързо пострадва. При него страданието идва по-бързо, докато при щастливия човек змията спи много дълго време.

Образованието ще те направи умен, хитър; страданието ще те направи добър; злото ще те събуди, но само Аллах ще те направи любящ.

Ако ти не можеш да изправиш себе си, злото ще дойде да ти помогне, да те изправи.

Който жадува за щастие, той храни Иблис в себе си. Жадувай за Бога и змията ще изяде себе си.

Щастието е болест, която е отклонила човека от Бога, но страданието е свещено. То ще излекува тази болест и тогава човекът ще отдаде цялата си воля на Бога.

Адът е много по-красив от невежеството.

Който не е разбрал Аллах, е станал дявол.

Ако Бог беше поставил греха в Христос и Христос щеше да сгреши. Но грехът беше изваден от Христос и затова Той не може да греши.

Ако грехът бъде преодолян, ще бъде преодоляна Тайна на Бога.

Грехът може да бъде преодолян само с Велика Осъзнатост и така човек ще надрасне Тайната на Бога и ще влезе в Мистерията на Бога.

Някои учат от Тайните на Бога, други живеят в Мистерията на Бога.

Иблис, т.е. злото, ще спаси човека от мъртвото добро и от мъртвото щастие.

Борба между Бога и Иблис никога е нямало.

Най-могъщото Слово има Бог. С това изначално могъщо Слово Той е създал всичко, в това число и Иблис.

Сатана не е всемогъщ, защото работи само с част от силата на Бога.

Във вселената няма и капка зло, защото всичко, което се прави, е заради развитието и заради истинското добро. И всичко, което се прави, е заради завръщането в Бога, тъй като само една Универсална Воля ръководи нещата.

Ако Бог премахне злото от Вселената, ти мислиш ли, че ще останеш в нея?

Изхвърленият Иблис, това не е знак на наказание, това е Божествено избраничество.

Сатана е така видоизменен от Могъществото на Бога, че изглежда, че сякаш няма нищо общо с Бога и с произхода си от Бога. Това видоизменение е Тайна на Бога, то е тайна Същност, скрита в самия Бог.

Бог може да се преобразява в абсолютно всичко.

Сатана е направен силен и изначално духовен. Той произлиза от Древната Острота и Мощ на Бога, от Древната Строгост на Бога, т.е. от скритата Му Мощ.

Ако Христос беше в райската градина, Сатана нямаше да има никакви шансове. Грехът е Божие допущение и затова Адам действува погрешно, защото Адам не може да действува като Христос – съвършено.

По повеля на Бога Луцифер е станал Сатана и е направил огромна жертва, велика жертва. Той се е лишил от реалност, за да станем реални ние.

Сатана е велик пример за изключителна преданост.

Всеки, който вярва, че има две същества, които движат и управляват света и вселената, той се раздвоява.

Това, което измъчва и изпепелява човека, не е дяволът. Това е самият Бог, защото дяволът е онази Скрита Страна на Бога, която човекът не може да понесе, понеже се е отказал от Истината.

Грехопадението е съвместен съюз на Бог и Сатана.

Крепостта на рая трябваше да падне, за да познае човек своя единствен и истински творител – Бог.

Иблис, т.е. Сатана, така нареченият враг на човечеството, ще вразуми човечеството и ще го възвиси в Бога.

Всичко е Бог и злото в известен смисъл е Бог, но Бог го превъзхожда. И грехопадението е Бог, но Бог го превъзхожда. И ако ние изберем твърдо Бога, тогава къде отива злото, къде остава грехопадението?

Бог иска от падналите същества непрекъсната Любов, за да Го познаят, а тогава падението вече ще е без значение.

Истинското лице на злото е древна, запечатана тайна.

Веднъж Иблис казал на един човек: „Ако слушаш мене и ме следваш, то затова упреквай себе си“.

Никой не може да се оправдава с дявола, защото това означава лицемерие към себе си.

Лошата постъпка е отношение към тебе самия.

Дяволът е преобразеният Бог, но на по-ниско ниво, за да учи хората.

Има нещо хубаво в измамата. Аз измамих Иблис чрез Истината в себе си.

Сатана е само един опит. Един важен опит, през който трябва да мине съзнанието на човека.

Да разбереш злото в дълбочина, означава да разбереш неговата най-скрита любов, защото разбраното зло е освобождение.

Сатана наблюдава твоето отношение към самия тебе. Той е особено Божие око. И ако ти си много искрен към себе си, и ако ти имаш съкровено отношение към себе си, тогава Иблис залязва.

Нашата надежда е в Сатана, защото той съществува, за да се издигнем в Бога, в изначалното положение, но трябва да осъзнаем собственото си зло.

Иблис е създаден в името на Любовта и сам Бог ни се разкрива като Любов.

Бог е Постоянно Съвършен.

За дявола е много ценно човекът да има благополучие без Бог в себе си.

За тези, които не разбират Бога, Бог е Сатана, Бог е зло, а за тези, които Го разбират, Бог е Бог, Бог е Любов.

Злото е част от Мистерията на Бога, от Мистерията на преобразуването на човека. Силите на злото в света ще нарастват, защото без тях извисяването в Бога не може да се осъществи.

На кой господар служи злото? – На Строгия Господар, на Този, Който винаги знае какво прави.

„О, Халладж – каза ми Бог, – дарявам ти Мрака!“. И казах на Бога: „Дай ми го, ще го превърна в Храм“.

Видях Мрака и затанцувах. Мракът не ми устоя – и Той ме възкреси. Скритият в Мрака ме възкреси. Аллах отвън ми изпрати Мрак, а отвътре ме обви със Златна Светлина – но как да говоря за това?

Мракът се оказа опора.

Открих Светилището в Мрака, а не в джамията.

Истинското Учение е светилище, което прониква в мрака.

На Голгота Бог ми даде това, което го няма на земята и в света. Бог ми даде Себе Си.

Голгота е действие на Бога, за да се роди Той завинаги.

Няма дар по-голям от Голгота.

Аз видях в инквизицията Божия аромат.

Всяко добро, направено без Бога, е семе на злото.

Злото може да бъде човек, а не дявол.

Ако Бог премахне злото от Вселената, ти мислиш ли, че ще останеш в нея?

За тези, които не разбират Бога, Бог е зло, Бог е Сатана. А за тези, които Го разбират, Бог е Бог.

О, Сатана, аз не можах да те завладея, но Бог в мен те завладя.

Откъде змията има такава сила и власт, че да изкушава? – От Бога. … Единствената Сила! Само Той я дава. Това е Негова Тайна, защото Сатана и змията е в Неговите Ръце. Тя е Негов инструмент. Нищо не решава змията. Бог решава нещата!

Твоите лоши чувства, това са твоите дяволи. А твоите красиви чувства са твоите ангели целители.

Бунтът на Луцифер срещу Бога е решение на Самия Бог, защото всичко се решава от Бога. Луцифер нищо не може да решава.

Не е възможно дяволът да изпъди дявола в тебе.

Невежеството е майстор на затварянето в пътя. То така може да затвори пътя, че човек да се лута хиляди години и да спори за Бога, даже да говори с уважение за Бога.

Що е злото в човека? Що е дяволът в човека? Това е просто самият човек.

Човекът не е жертва на Сатана, а на себе си.

Да сме лишени от катастрофи, значи да сме лишени от милост, лишени от развитие, от реално вътрешно развитие. А ние не сме лишени, защото Бог е Велика Любов.

---