Учителя - Смешното в живота - Търсачка

Смешното_в_живота

СМЕШНОТО В ЖИВОТА

Из Словото на

Учителя Петър Дънов

Варна, 2015 г.

ПРЕДГОВОР

Чистият смях въздига. Чистият смях осветява пътя отвътре. Чистият смях възкачва все повече Душата.

Чистият смях не е от ума, а от Душата. Чистият смях превъзхожда ума, света и времето. Чистият смях отнема бремето.

Чистият смях е висше лекарство. Той е място, в което човек отива да се укрепи.

Радостта събужда живота. Радостта събужда пътя. Радостта събужда Вечността.

Що е искрената усмивка? Чиста Светлина. Трудностите бягат от усмихващия се човек.

Искрено може да се смее само чистата Духовност.

В чистия смях има Изгрев. Чистият смях символизира Изгрева. Когато човек се усмихне, в него изгрява Слънце.

Чистият смях увеличава енергията, увеличава здравето, създава увереност, осветява цялата нервна система.

Чистият смях е като дъжда върху цветята. Чистият смях полива Душите.

Чистият смях е съзнателно оръжие срещу злото. Той възражда Духовните сили в човека.

Чистият смях е роден от Светлината и се завръща в нея. Смехът е разцъфтяване на човека.

Истинският човек когато не се смее външно, той тържествува вътрешно. Когато се смее отвън, той е омиротворен отвътре.

Чистият смях е Тайнство на Душата, а мистичният смях е Тайнство на Духа. Докато Душата се смее с цялото си сърце, мистичният смях на Духа е само загатване, но загатване за нещо велико. Човекът на мистичния смях е преодолял и този, и отвъдния свят. Неговата усмивка е от Безкрая.

Смеещият се Буда, това е Посвещението, което е завръщане в себе си, в естеството; това си ти, няма какво да се постига – затова се смее Буда.

Когато Заратустра се родил, той се засмял на света; не заплакал, засмял се.

Каквото и да практикуваш, ако нямаш явна или тайна усмивка, ти не си практикуващ.

Усмивката разкрива нещо от Тайната на Душата. Човек с усмивка внася разположение в хората. Чрез усмивката хората си обменят цветя.

Когато познаеш себе си, ще се зароди твоята Вечна усмивка и от този момент нататък злото няма да може да ти я отнеме.

Усмивката е място, в което злото не може да влезе. Усмивката е чисто и свято пространство.

Човек, който има честна усмивка, не може да бъде опетнен от света.

Усмивката е по-дълбока от всяка скръб, но ако отвориш вратата.

Смехът може да възвърне стремежа, вдъхновението.

В тежки случаи, ако можеш да се смееш, ти си над нещата. Ако можеш да се усмихнеш и на смъртта, преодоляваш я. Погледни смъртта с усмивка и няма да можеш да умреш.

Ако трудностите могат да ти ограбят смеха, значи дяволът влиза в тебе, разполага с тебе. Обаче, ако ти можеш да съхраниш смеха си в трудните условия, ти си Воля, ти си Дух, ти ограбваш дявола.

Малката чиста радост е непробиваема, тя е като запалена свещ. Щом дяволът не може да ти я отнеме, той изгаря. Отнеме ли ти смеха, той те покорява.

Усмивката е скрита Воля, която е над трудностите. Тя показва, че човек има Дух, има Душа.

Човек, който може да се усмихва в тежките ситуации и събития – той е над тях, той ги управлява. Усмивката в трудностите означава, че човек владее себе си.

Усмивката е наше тайно и древно оръжие срещу всички проблеми на света.

Злото няма усмивка, адът няма усмивка. Усмивката е Дар свише. Душата има усмивка.

Не е важно каква е трудността ти, а как се чувстваш, как се чувства твоята Вечна Душа – това всеки трябва да узнае.

Чистият смях е съставен от свободната енергия на Душата. Чистият смях е живата сила на Душата.

Да се усмихваш на трудностите, това е Духовно Изкуство.

Има ли криза, която може да устои на чистия смях? Чистият смях може да ограби кризата.

В чистия смях има Прозрение. Той е съставен от Душа, Свобода и неуловими очи.

Чистият искрен смях е трапезата на Възвишената Душа.

Когато Слънцето изгасне, чистият смях в нас може да го замести.

Чистият смях е Велик Дарител – той дарява не неща, а себе си.

В честността е успехът, в смеха е лекотата, в усмивката е тържеството.

Ако има нещо, от което трудността се страхува, то е смехът. Ако има нещо, от което смъртта се страхува, то е усмивката.

В чистия смях има полет, в усмивката – крила на орел.

Смехът е Велик Воин. Усмивката е Древен Меч.

Когато чистият смях се е случил, явили са се същества от Безвремието.

Радостта е от сърцето. Чистият смях е от Душата. Усмивката е от Древността, тя е повик от Безкрая.

Искреният смях е съставен от Лъчистата Първоматерия.

На искрения смях се радва самата Тишина.

Усмихне ли ти се Бог само веднъж, вече изгубваш способността да желаеш световете. Пожелаваш само Него.

АУМ

Елеазар Хараш
Юни, 2015 г.

Това са анекдоти, това са развлечения с цел да се обяснят някои работи.

Учителя

„Жено, отвори, ако е казал Господ“

В света съществува една Велика Разумност… Ако не се подчиниш на тази Разумност, тя ще се оттегли този ден от тебе. Тя ще те остави сам да правиш каквото искаш. Ти тогава ще мязаш на онзи българин, който не искал да се подчини на Божия Закон, но като се видял в трудност, подчинил се. Един мъж казал на жена си:

– Слушай, жена, аз ще стана рано сутринта утре и ще отида на лозето да копая. Ще обрежа лозето.

Жената казала:

– Добре, но кажи: Каквото каже Господ.

– Аз не съм толкова будала като тебе да вярвам в такива работи. Не каквото каже Господ, но каквото кажа аз. Казал – не казал Господ, аз ще отида на лозето.

Тъкмо излиза от къщата си, хващат го турци и цял ден го разкарват да им работи на ангария. Като се връща вечерта (у) дома си, той казал:

– Жено, отвори, ако е казал Господ.

Та когато хората минат през всички неприятности в живота, когато остареят и главите им побелеят, тогава казват: „Каквото каже Господ“.

(книга 6/стр. 163, 164)

„Господи, Ти ли ме криво разбра,
или аз криво се молих?“

Който пита за началото на нещата, поставят го при добрите условия на живота; който пита за края на нещата, поставят го при лошите условия на живота… Ако питаш за края на сиромашията или за края на страданието, не само че няма да видиш техния край, но още по-големи изпитания ще ти дойдат. За обяснение на последната мисъл ще приведа следния пример.

Един беден българин отивал пеш от Одрин за Цариград по някаква важна работа. Той се доста уморил от дългото пътуване, та взел да се моли на Бога, дано се намери отнякъде един кон да се качи на него, да си почине малко. Като вървял така, случайно се обърнал назад и видял един турчин на кон, а след него тичало едно малко конче.

– Хей, гяур, спри! – извикал турчинът.

Българинът спрял, като същевременно си помислил: „Ето, Бог ми изпрати едно конче“.

– Гяур, вземи кончето на гърба си! – заповядал турчинът.

Уморен – неуморен, той вдигнал кончето на гърба си и продължил пътя си за Цариград. Като вървял с кончето на гръб, той се обърнал към Бога с думите: „Господи, Ти ли ме криво разбра, или аз криво се молих?“.

В такова положение може да изпадне всеки човек, който, тръгнал веднъж в Божия път, се чувства всякога незадоволен. Не трябва да бъде така! Тръгнеш ли веднъж в Божия път, ти трябва да бъдеш смирен, ако искаш животът ти да се изправи.

(11/стр. 115, 116)

„Татко, конят се утвърди“

Една млада мома и един млад момък, като погледнат, услужват в трамвая. А пък старият, като влиза, не отстъпва. Та тези, старите, са установени.

Ще ви приведа един пример. В Америка едно дете ходило на съживителни събрания. В тези събрания хората си изповядват прегрешенията, целуват се, прегръщат се от любов към Христа. Някоя сестра ходила в разгулен живот. Тя идва тука, в съживителните събрания, разкайва се и тръгва по правия път. И едно дете казало на баща си:

– Ела на събрание.

Бащата казал:

– Аз съм от утвърдените хора. Аз съм утвърден в истината! Там ходят тези, които не са утвърдени.

Веднъж бащата и синът пътували с кабриолет и конят се спира на едно място. Детето казало:

– Татко, конят се утвърди.

Философията на живота е: от всичко, което се случи, ти можеш да извадиш известна поука за себе си. (5/стр. 133)

„Няма ли да пратиш много здраве на баба си?“

Има в Америка едни съживителни събрания, (има) проповедници, но такива „революционери“ ги наричат, които събуждат американското общество. Някой път някои проповедници са големи смешници.

Има един анекдот за такъв един проповедник. Отиват няколко хиляди хора да слушат един проповедник. Той разправя, че имал едно време една баба, майка на жена си, много проклета. Казва:

– Тя умря и отиде в ада да се мъчи.

Един работник – слушал го и става да си върви. Проповедникът се обръща към него и му казва:

– И ти в ада отиваш.

Казва (работникът):

– Няма ли да пратиш много здраве на баба си?

Във века, в който живеем, трябва да се говори Истината. Под думата Истина разбирам да се освободи човек от всичкото онова тегло. Защото Истината е, която освобождава хората… (6/стр. 328)

„Кругом, марш! Всички по
местата си!“

Човек трябва да знае къде да употребява препинателните знаци: къде да употреби точка, запетая, двоеточие, удивителна и т.н.

Разправят един анекдот за един ученик юнкер от военното училище. Той бил слаб по правопис, не знаел къде да поставя препинателните знаци. Като писал една класна работа по български език, той не поставил никъде никакъв знак. Като свършил работата си, най-накрая турил всички знакове и отдолу писал: „Кругом, марш! Всички по местата си!“. След това той казал:

– Господин Капитан, аз мога само да заповядвам на тия знаци. Като им заповядвам, те ще отидат по местата си. Ако не са на местата си, значи не са ме разбрали.

Наистина мъчно е да поставите запетаята на място, понеже запетаята е човешки принцип. Ако изучавате еврейски език, ще видите, че буквата „йот“ е творчески принцип, тя твори нещата. Този „йот“ има форма на запетая, която ние туряме накрая. Значи, дето туриш нещо, непременно ще поставиш запетая. След запетаята има да говориш още, да създадеш нещо. Къде се туря точка? Точка се туря, когато една работа е създадена вече, когато е наредена по мед и масло. Къде се туря двоеточие? Двоеточие се туря тогава, когато искаш да изброяваш от кого колко имаш да вземаш. Като изредиш всичко, въпросът се урежда. Значи, при едната точка въпросът е напълно уреден. При двоеточието човек се намира при елипсовидния процес, при двата фокуса. Засега човек има елипсовидна форма… Тя е форма на работа. (6/стр. 83, 84)

„Той каза, че ще ми извади
едното око“

Всеки човек, който е дошъл на Земята, все мисли да се осигури по някакъв начин… В човека има нещо Божествено, което иска да го осигури и го тласка в известна посока, но той, като не разбира това, изпада в положението на онзи индуски философ, който се разговарял с хората чрез движение на ръцете си. Обаче, когато трябвало да се разговаря с някого, нито той разбирал движенията му, нито него разбирали. Този философ живял във времето на един от древните царе. Царят на държавата, в която живял философът, бил брамин. Като се научил, че в царството му имало такъв човек, който могъл да се разговаря и разбира по движения на ръцете, царят повикал един от своите жреци, служител на Брама, и му казал:

– В моето царство живее един философ, който може да се разговаря с хората и да ги разбира само по движенията на ръцете им, затова искам да намериш някой, подобен на него, с разбиране на това изкуство, за да се поразговорят и двамата пред мене. Ако не намериш такъв човек в царството ми, ще изгубиш моето благоволение.

Замислил се жрецът де ще намери такъв човек. Един ден минавал покрай една бръснарница. Бръснарят, като го видял толкова замислен, спрял го и му казал:

– Братко, защо си толкова замислен?

– Остави ме, то не е твоя работа.

– Отде знаеш, може би ще ти помогна с нещо. Кажи ми само какво те мъчи.

Жрецът му разправил всичко.

– Не се безпокой, аз мога да се разговарям с хората чрез движение на ръцете и ги разбирам, ще мога да се разбера и с този философ.

Жрецът се зарадвал и се върнал при царя с радостната вест, че намерил човек, който можел да се разговаря чрез движения на ръце. Царят извикал бръснаря и философа и ги накарал да застанат на известно разстояние един от друг и оттам да се разговарят. Разговорът започнал: философът дигнал единия си пръст нагоре, а бръснарят – двата. После философът дигнал едната си ръка нагоре, а бръснарят му отговорил с двете си ръце, като поставил едната над другата. След този разговор царят запитал философа:

– Какво каза на бръснаря с дигане единия пръст на ръката си?

– Казах му, че има само едно Същество в света, което управлява всички работи.

– Ами той какво ти отговори?

– Той ми отговори, че две същества управляват света: Бог и царят.

– Ами после какво му каза, като си подигна ръката нагоре?

– Казах му, че ще вали дъжд, а той ми отговори с двете си ръце, че след дъжда трева ще поникне.

Тогава царят казал:

– Няма какво да се мисли повече, добър философ е този човек.

След това той се обърнал към бръснаря и го запитал:

– Какво ти каза философът, като дигна пръста си нагоре?

– Той каза, че ще ми извади едното око.

– Ти какво му отговори?

– Че ще му извадя и двете.

– После, като дигна ръката си нагоре, какво разбра от философа?

– Че като ми извади окото, пет души ще дойдат в негова защита.

– Ти какво му отговори?

– Като извадя и двете му очи, десет души ще ми дойдат в защита.

Казвам: Някои от съвременните религиозни хора се намират в положението на бръснаря и философа. По същия начин и много мъже и жени, учители и ученици изпадат в подобно положение и тълкуват нещата посвоему. Питам: Как разбирате света – като философа или като бръснаря? Днес целият свят е пълен с бръснари. (18/стр. 4, 5)

„Със звънци, с пеене идат“

В Невидимия свят ти знаеш, че душата е будна, а на Земята не е така. Ти спиш на физическия свят, някой път не знаеш буден ли си, или спиш. …Някои искат да идат в Небето и Рая. Какво е Раят? Казват, хубаво място е Раят.

…Като сравнявам другия живот, ще се намерим в положението на Настрадин Ходжа. Казал му някой гадател, че той след три дни ще умре. Той отишъл, простил се с жена си и казва:

– Отивам в онзи свят.

Оставил завещанието си. И понеже му останали три дена, изкопал един трап. Вижда една хубава круша, гледа – крушите са жълти. Лежи на земята в трапа и крушите падат от горе. Той лежи и яде. И чака. Първият ден изтекъл спокойно. Той започнал да се съмнява дали е в този свят, или е в онзи. Той, като мислил, мислил, мисли, че почти е в Рая – пада една круша, друга круша. Казва: „Хубаво е тук да живея. Жена ми ме хукаше, (тук) и Слънцето ме грее…“. Минава и вторият ден, третият ден, чува се шум, звънци отдалеч. Любопитен човек, той мисли, че идват някои да го вземат за другия свят. Казва: „Непременно идват тия за Настрадин Ходжа“. Казва: „Със звънци, с пеене идат“. И се готви за онзи свят. А то са били камилари. Той става от трапа и изпоплашват се камилите, и изпочупват грънците. Хващат го камиларите и го набиват хубаво. Не може да си даде отчет той защо го бият. Но се решил да се върне той при жена си (у) дома. Връща се той, пита го тя:

– Какво има на онзи свят?

– Всичко е много хубаво, крушите падат от горе. Но ако подплашиш камилите, има бой.

Та казвам: Често човек, преди да иде в онзи свят, все ще подплаши камилите. И там е всичката опасност. Сега думата „подплашване на камилите“ има по-широк смисъл. (1/стр. 500, 501)

„А, аз съм още“

Сега вие мислите, като влезнете в духовния свят, ще мязате ли на такива хора. Ще се измени всичко туй. И ни помен няма да остане! И онова, което ще видите, ще бъде хиляди пъти по-хубаво, отколкото формата, която сега имате. Нас ни е страх да не би да изгубим себе си някъде.

Мисля, да ви приведа един пример, е хубаво. Но този хубав пример има една страна, която ще даде нещо лошо. Лошото ето в какво седи. То е само уподобление. Искал един да иде на баня, но не бил ходил на баня и му казват:

– Който иде там, трябва да се съблече гол.

– Как, ще се изгубя между голите. Дрехи като нямам, как ще се позная? И обуща като нямам, и всичко? Гол в банята?

И тогава му дошло на ума: турил си една мартеница на ръката, че като влезне вътре, гледа между хората и се погледне, казва:

– А, аз съм още. (1/стр. 532)

„Пак ще се женят хората“

Казвам: Има неща, които вие даже и не подозирате и не може да се ползвате. И още хиляди години може да се живее на Земята, за да се разбере Земята. Аз съм слушал, някой казва: „Втори път не искам да се прераждам, да дойда на Земята“. Вие ще се върнете на Земята, тъй както някой обран поп. Ето как е излязла тази поговорка за обрания поп. Той, като служил, спечелил пари. Понеже кръщавал, проповядвал хубаво, и спечелил хубаво. И казва: „Дотегна ми да погребвам хора, да ги кръщавам и да ги венчавам“. И хвърлил килимявката си, и казва: „Свободно да си поживея и аз! Попски не искам да живея“. Обрали го разбойници и не знаел какво да направи. Турил си килимявката и джубето*, пак се върнал, казва: „Пак ще се женят хората“.

Хубаво щяло да бъде да не ви обират, но ако ви оберат, пак се върнете, повторете нещата.

(1/стр. 521, 522)

„И видя Господ неправдата ваша“

Един владика, архиепископ, поканва един архимандрит, поканва и един свещеник на гости и опичат един голям шаран в тавата, както владиците обичат. И владиката казва:

– В глави ни ест писано – и взима главата.

Архимандритът казва:

– Че посреди тялото – и взима тялото, втората половина.

А свещеникът казва:

– Конец краси дело – и взима опашката.

А слугата взема тавата с топлата чорба и казва:

– И видя Господ неправдата ваша, и ви полива с огън и жупел – и полива ги върху главите.

Владиката е несправедлив, архимандритът е несправедлив и свещеникът е несправедлив. И най-после слугата като не намира справедливост, и той е докачен – че с тавата отгоре им. Кой е на правата страна? Нито един от тях не е на правата страна. И какво се гони с такъв един предмет? Искат да покажат, че всяка една неправда се заплаща… С такъв един пример може да се посмеем малко. (1/стр. 58, 59)

„Ще ги миришеш само“

…Всички неща не се обясняват. Защото всяко едно обяснение е една спънка. Ти мислиш, че нещата са обяснени, а те не са обяснени.

Сега ще ви приведа, като обяснявам някои Истини, ще дойдем до положението: отишъл един да се учи как се правят баници, най-хубавите бюреци. Дошъл до един турчин, първокласен бюрекчия, учен (бил) той. И той му казал как се правят бюреците. И като ги опекъл, този казал:

– Дай да ги вкуся.

– Не може. Продават се. Имаш ли пари?

– Нямам.

– Ще ги миришеш само.

Той му предал всичко: как се правят, как се пече, а като дойде до яденето, казва:

– Имаш ли пари?

– Нямам.

– Ще ги миришеш само.

Та всичките обяснения, които аз мога да ви дам, то е както бюрекчията, който всичко ви каза, а като се опекат, ще ви каже: „Пари имате ли? Ще ги помиришеш“. (1/стр. 142, 143)

„Утре ще се чуе“

Има една малка приказка за Настрадин Ходжа, който, като живял известно време между източните народи, които минават за философи, научил много нещо за хората. Главно той научил, че хората не обичат да плащат. Един ден той взел една голяма пила и отишъл пред къщата на един богаташ, спрял се пред кофара на вратата му и започнал усилено да пили. Минава един познат и го запитал:

– Какво правиш тук, Настрадин Ходжа?

– Свиря на кемане`**.

– Ами защо не се чува гласът на кемането?

– Утре ще се чуе.

Тъй щото, когато Настрадин Ходжа дойде със своята пила да свири на вашия ключ като с кемане, вие трябва да бъдете там и при това трябва да бъдете толкова благородни да турите нещо в джоба на Настрадин Ходжа, за да не излезе гласът на онова, на което той е свирил. (2/стр. 112)

„Ние двамата с Вас останахме
с шапки“

Сега ще ви изнеса един анекдот из живота на Хенрих IV. Един ден той отишъл на лов в гората и се заблудил; навлязъл навътре в гората и не могъл да излезе да намери своята свита, своите благородници. На пътя си той срещнал един селянин с кола. Той го помолил да го изведе с колата си вън от гората да намери своите хора, които го чакали. Хенрих IV се качил на колата…, но селянинът му дал почетно място и започнали да се разговарят. Хенрих IV запитал селянина:

– С какво мога да Ви бъда полезен? С какво мога да Ви услужа?

– Искам да видя краля. Ще ми бъде приятно, ако можете по някакъв начин да ми съдействате в това.

– Много лесна работа е тази. От мене само искай.

– Как ще стане това?

– Ето, скоро ще стигнем до едно място, дето ще видиш много хора събрани. Като видиш, че снемат шапки, един от тях ще остане с шапка на главата. Този, който остане с шапка на главата, той е Хенрих IV.

Скоро те стигнали до едно място, дето благородниците чакали краля. Като слязъл от колата и се приближил до тях, всички свалили шапките си, само той останал с шапка на главата. Тогава Хенрих IV се обърнал към селянина и го запитал:

– Видя ли кой остана, без да сваля шапката си? Видя ли кой остана с шапка на главата?

– Не зная, господине, ние двамата с Вас останахме с шапки.

…Казвам: Все трябва да остане един човек с шапка на главата си. Следователно не съжалявай, че си яздил на такава проста кола, защото коларят на тази кола остава с шапка на глава, когато всички останали свалят шапка на своя крал. И коларят искал да каже на краля: „Не съжалявай, че си се качил на такава проста кола, защото и мене французите ме почитат като тебе“. И тъй, най-същественото нещо, на което шапката остава, това е виделината. Единственото място, дето шапката не остава, това е тъмнината… Щом вашата шапка е на главата ви, вие сте виделина. Щом вашата шапка не е на главата ви, вие сте тъмнина. Не ме разбирайте криво. Когато шапката ви слиза от главата, тогава вие поздравявате вашия господар. (2/стр. 371, 372)

„Върху моята глава ли трябва да се стовари всичко?“

Ще ви приведа един действителен случай, станал преди години с един от преподавателите по геометрия във Варненската гимназия. Той бил много нисък на ръст. Един ден при някакво тържество, на което присъствал той с учениците си, един ученик, който бил един път и половина по-висок от учителя, въодушевен нещо от празника, почнал да ръкопляска, да маха с ръце и да вика:

– Ура! Да живее България!

Във въодушевлението си той не забелязал, че удрял силно върху главата на своя учител. Тъй удрял и ръкопляскал той около 5 – 10 минути. Най-после учителят го хванал за ръката и го попитал какво има.

– Ура! Да живее България!

– Нека живее България, но върху моята глава ли трябва да се стовари всичко?

– Извинете ме, господин учителю, без да забележа, без да искам, направих тази голяма грешка.

Учителят се засмял и му казал:

– Няма нищо, но пази се: утре, като те дигна на урок по геометрия, ако не знаеш урока си, по същия начин аз ще слагам ръцете си върху твоята глава и ще викам „ура“.

Тъй щото голямо тържество ще бъде, когато Бог дойде на Земята. Върху главите на хората ще има удари, сътресения, докато съзнанието им се пробуди. (18/стр. 155, 156)

„Виж, това вече не е възможно“

Има една научна теория, според която Земята представя едно огнено разтопено тяло – възможно е да е така, но възможно е и по друг начин да става отопляването на Земята.

Един от турските султани давал една голяма награда на онзи, който могъл да му каже една такава лъжа, така добре скроена, че да може да повярва. Дошъл един човек при султана и му донесъл един много дълъг косъм, като казал:

– Този косъм е от брадата на баща ми. Едно време баща ми простря този косъм през широчината на Дунава, направи от него един голям мост, през който можаха да минат всички войски на целия свят.

– Възможно е – казал султанът.

След това дохожда друг един при султана и му показва едно паче яйце.

– Едно време – казва той – майка ми насади това паче яйце на една квачка и тя лежа върху него цели 21 дена. След това време от яйцето се измъти една камила.

– И това е възможно.

Най-после дохожда трети човек, като води двама хамали със себе си, които носят един голям кюп, който съдържа около 500 – 600 килограма. Тогава той започнал да разправя на султана:

– Султан ефенди, преди години твоят баща отвори война с московците, но понеже войната трая много години, баща ти нямаше вече пари да продължава войната. Тогава моят баща му услужи с пари. Той му даде толкова пари, че трябваше да ги пренесе с този кюп.

– Виж, това вече не е възможно – казал султанът.

Ако султанът каже, че това е възможно, ще трябва да върне тия пари на сина… Докато двамата разправяха на султана работи, които никога не са ставали и не могат да станат, като далечни от живота, султанът казваше, че е възможно да са станали, но когато третият му разказа един случай, който е близо до живота, султанът го отрече. Ако беше признал, трябваше да му даде тия пари, които бащата е взел назаем. (2/стр. 189)

„Какво да правя с онзи, който има две лица?“

Като наблюдавате живота на съвременните религиозни, които минават за набожни хора, за хора с будно съзнание, ще видите, че и те нямат това свещено чувство, това благородство, тази готовност да изпълнят Волята Божия на всяка цена. Ако някой не вярва като тях, без да изследват работите, без да мислят много, те веднага ще кажат, че си безверник, еретик, какво ли не. Щом вярваш като тях, тогава си добър. Те мязат на онзи турски кадия, съдия. В турско време съдиите са разрешавали самостоятелно и по-големи дела, а днес у нас самостоятелно решават съдиите само ония дела, които се отнасят най-много до 1000 лева. Та при един такъв турски кадия отиват двама души да се оплачат, да им реши спора, който възникнал помежду им. Първият от тях отива при съдията и му казва:

– Господин Съдия, моят съсед се е заял нещо с мене, не иска да отстъпи. Но правото е на моя страна. Ето, аз ти давам сега една турска лира и като ти кажа да погледнеш на лицето ми, да помниш, че съм ти дал тези пари.

Съдията турил парите в джоба си. След малко пристига и вторият и казва:

– Господин Съдия, моят противник не иска да се разберем. Той се настроил против мене, не може да ме търпи. Ето, аз ще ти дам две турски лири да решиш делото в моя полза.

Когато съдията ги извикал и двамата да разправят причината за спора между тях, първият се обърнал към него и му казал:

– Господин Съдия, гледай на лицето ми.

Съдията му казал:

– Добре, синко, но какво да правя с онзи, който има две лица? (2/стр. 279, 280)

„И ти ще плачеш заедно с тях“

Българите имат една лоша черта: когато някой се разгневи на приятеля си, за да му отмъсти, той отива в градината му и отрязва някое плодно дръвче или го накълцва, за да изсъхне. В това отношение те мязат на слугата на един български свещеник, който се хвалил, че може да реже лозите. Отишъл той да обреже лозите. Като се върнал, свещеникът го запитал:

– Добре ли ги обряза?

– Дядо попе, добре свърших работата.

– Плачат ли лозите?

– Плачат, плачат. Ако ги видиш, и ти ще плачеш заедно с тях.

Ако хората не могат да се обхождат правилно с растенията, които седят на по-ниско стъпало на развитие от тях, как ще могат да се обхождат помежду си? (2/стр. 289)

„По-скоро събо`ри банята, отколкото да ми даде пари“

При сегашното положение на работите вие се намирате в положението на онзи турски дервиш, който нямал пет пари в джоба си, но отишъл в една баня да се къпе. Като се окъпал, той излязъл от банята и казал на баняджията:

– Благодаря за хубавата баня.

– Ами да си платиш!

– Че аз служа на Бога.

– Не се приема тук това. Ти трябва да си платиш.

Тогава банята струвала само 10 стотинки.

– Нямам пет пари в джоба си.

– Като нямаш никакви пари, защо си дошъл да се къпеш? Ще ти взема дрехата да се научиш друг път да не идваш на баня без пари.

Дервишът взел да се моли на Господа: „Господи, дай ми по някакъв начин 10 стотинки или направи нещо да се събори банята, за да се освободя от този изедник“. По едно време в банята се дигнал голям скандал. Баняджията отишъл да види какво става. В това време дервишът си отишъл и се освободил от баняджията. На пътя си той срещнал един турски ходжа, който се молел в себе си. Дервишът му казал:

– Аз зная за какво се молиш – той знаел, че ходжата бил много користолюбив. – Ти се молиш за пари, искаш Господ да ти даде богатство. За пари не се моли на Бога, Той пари не дава. Аз се молих за 10 стотинки и не ми даде. По-скоро събори банята, отколкото да ми даде пари.

Това показва, че се намираш в крива посока на живота. Ако искаш нещо от Бога, искай живот, искай знание, искай свобода, но пари не искай. Парите са в тебе. Иди да попееш някъде и веднага ще имаш 25 000 лева. (2/стр. 348)

„Да има пръти, с които да бие глупавите хора“

Един знаменит негърски проповедник в американските колонии някъде проповядвал на своите негри как Бог създал човека. Той казал: „Бог взе пръст, меси я, прави, струва, направи от нея човека. След това Той тури човека на плета, дето го суши цели три дена, и след това му вдъхна жива душа, и той стана човек“. Един от слушателите го запитал:

– Ами кой създаде плета?

– Това не е твоя работа да се интересуваш.

Значи, плетът е даденото. Че Господ направил човека, че го сушил, това-онова – може да се говори, но когато се задава философски въпросът кой е направил този плет, за него не трябва да се пита. След това друг от слушателите го запитал:

– Ами защо беше нужен плет на Господа?

Проповедникът се замислил и после отговорил:

– Плетът е нужен, защото Господ знаел, че хората ще правят погрешки, та да има пръти, с които да бие глупавите хора.

Това не е никакво обяснение, никакво доказателство на нещата. …Това са разсъждения, каквито съществуват навсякъде в света. (2/стр. 435)

„Ако не знаете кои хапки е дробил всеки от вас“

Аз не искам да играя ролята на онзи турски ходжа, който казвал на султана, че знае всичко какво Господ правил: кога ставал, кога почивал, кога се разправя с праведни, кога – с грешни. Султанът го слушал и нищо не му казвал, той бил един от големите ходжи. Един ден султанът поканил на гости гръцкия патриарх да се запознае с ходжата. Като дошли при него, султанът им казал:

– И двамата сте учени хора, много знаете и затова аз искам да ви послушам, да чуя някои неща от вас, които не зная.

Най-първо султанът решил да ги нагости, затова той казал на слугите си да сварят четири килограма мляко, да донесат пресен хубав хляб и казал на гостите си:

– Хайде сега всеки сам да си надроби хляб в чинията.

Султанът си надробил, а след него и гостите си надробили. След това султанът им казал:

– Хайде сега всеки да яде от хапките, които той сам е дробил.

– Че как ще знаем кои хапки на кого са?

– Ако не знаете кои хапки е дробил всеки от вас, как можете да знаете какво прави Господ всеки момент?

Та сега и ние много неща знаем, много умни хора сме, но като надробим хапки хляб в млякото и като го объркаме, не знаем кой кои хапки е дробил. Иначе всичко знаем и всичко можем по магически начин да разрешим. (2/стр. 625, 626)

„Как не те мързи да говориш?“

Ще ви приведа един пример за турските дембелханета. Във времето на един от турските султани броят на дембелханетата в Цариград се увеличил толкова много, че взел заплашителни размери – голяма част от държавните приходи отивали за тяхната издръжка. Султанът бил благодетелен човек, но при това положение на работите той често си казвал: „Какво да правя с тия дембелханета? Те се увеличават от ден на ден. Да ги изпъдя из държавата си, това не мога да направя нито според законите на Мохамеда, нито според законите на турската държава. Ако пък ги оставя на свобода, всичко ще се обърне на дембелханета. Какво да се прави?“. Най-после той се обърнал за съвет до своя пръв министър. Той му казал:

– Лесна работа! Ще ги поставим на изпит да видим кои от тях са истинските герои дембелханета, които заслужават да бъдат поддържани от държавата.

– Как ще ги изпитаме?

– Ще запалим дембелхането и ще видим кои са истинските герои.

И така направили: запалили зданието и един по един (всички) избягали навън, а само двама от тях останали да лежат спокойно на креватите си. По едно време огънят наближил и до тях, започнал да ги пари по малко и единият от тях казал:

– Слушай, приятелю, ще изгорим тук, хайде и ние да излезем навън!

Той му отговорил:

– Как не те мързи да говориш?

Султанът слушал отстрана техния разговор и си казал: „Заслужава да се запишат имената на тия двама герои дембелханета! Трябва да им се даде голяма пенсия. Те са философи, истински дембелханета, от никаква мъчнотия не се смущават“.

…Аз наричам тия хора „мъдреци в живота“. Малцина са те. Как мислите, изгоряха ли тия двама души? Не изгоряха. Те не бяха дембелханета, но философи, хора с идея в живота. Онези, които избягаха навън, те бяха дембелханета. (3/стр. 21, 22)

„Господи, 400 дена ще постя“

Един турски ходжа се молил на Господа да просвети ума му да научи и разбира всичко, каквото се съдържало в Корана. Той се молил на Бога: „Господи, 40 дена наред ще постя само да ми помогнеш да разбирам всичко, което е писано в нашата Свещена книга“. И наистина той постил 40 дена, след което придобил големи знания. Обаче тези знания му допринесли толкова много страдания, че той започнал пак да се моли на Бога: „Господи, 400 дена ще постя, но моля Те, помогни ми да забравя всичко, каквото съм научил!“.

Следователно ние не трябва да бъдем като този ходжа да искаме да придобием всичкото знание за 40 дена, за да не става нужда после да постим 400 дена да забравим това знание, което сме придобили. Казвам: Всеки човек трябва да придобива толкова знания, колкото е способен да възприеме и асимилира. Всеки ден носи своето благословение. (4/стр. 28)

„Аз само на едно място го казах“

Когато казвате нещо много интимно, от особен характер, говорите съвсем тихо. (Учителя имитира човек, който говори тихо.) Чухте ли го? Аз да ви го протълкувам: „Казаха ми нещо много важно, (нещо) интересно ми казаха. Случило се нещо чудно, ама никой да не го знае!“.

Една баба Стана, …ниско я наричат „главната репортерка в село“, като стане нещо в село, иде в някоя къща и казва: „Ще ви кажа едно нещо, никому да не го казвате. Само на вас го казвам“. Оттам във втора къща ще иде и каже: „Само на вас ще го кажа, чудно нещо е станало, никому да не го казвате. Само на вас го казвам“. Ходи от къща на къща, само на тях го казва и цялото село го казва. И тя пита: „Кой разправи това нещо? Аз само на едно място го казах. Колко лоши са тези хора. Да не кажеш нещо на хората, ще го разправят на всички!“. (5/стр. 411)

„Първо щурецът трябва да изнесе всичкото жито навън“

Има философи, които искат да разрешат неразрешените въпроси в света.

Ще ви приведа един пример. Някога в древността живял един цар, който пожелал да се намери някой, който да му разкаже една приказка без край. Явявали се много мъдреци, разказвали различни приказки. Приказката се продължавала ден, два, три, но все имала край. Царят оставал недоволен. Най-после се явил един и казал:

– Царю, аз ще ти разкажа една приказка без край.

И започнал той:

– В едно царство имало един много умен цар, по-умен от тебе. Той заповядал на своите видни майстори да построят един хамбар, който бил много голям – три хиляди метра дълъг, три хиляди метра широк и три хиляди метра висок. Същевременно този хамбар трябвало да се напълни догоре с жито. Всичко това било направено според желанието на царя, но като го строили, майсторите оставили една малка дупка, в която един щурец успял да влезе. Той започнал да изнася зрънце по зрънце от хамбара и да го складира в дупката си. Така той изнасял редовно всеки ден по едно зрънце.

Така продължавал и човекът да разказва как щурецът изнасял зрънцата вън от хамбара. Приказката продължила много време. Тогава царят казал:

– Тази приказка няма ли край?

– Чакайте, царю, първо щурецът трябва да изнесе всичкото жито навън и тогава аз ще продължа по-нататък.

Питам: Колко хиляди години той ще трябва да разказва приказката, докато чака щурецът да изнесе всичките зрънца навън? Щом се изнесе едно зрънце, то трябва да се посади на нивата. Както виждате, може да се намери една приказка без край, но и тя не разрешава въпросите. (6/стр. 67, 68)

„Сега трябваше да духаш на обратната страна“

Ще ви приведа сега един анекдот, не зная доколко е верен. Един германец иска да отиде от Мюнхен за Берлин, но няма пари. Той среща един свой приятел и му се оплаква, че иска да отиде в Берлин, но няма пари за билет.

– И без билет можеш.

– Как така?

– Ето какво ще направиш – казал приятелят му. – Ще се качиш в трена и когато кондукторът дойде да иска билет, ти ще туриш пръста си на устата и ще духнеш, а пръста си ще насочиш наляво.

В това време приятелят му купил билет, дал го на кондуктора и казал:

– Утре ще пътува един господин за Берлин. Като му искаш билет, той ще духне с ръката си. Видиш ли този господин, ще го оставиш свободен, ще знаеш, че билетът е за него.

Като се качил на трена, кондукторът дошъл, но той духнал с ръка и кондукторът си заминал, не му искал билет. Като седял в трена, той си мислел: „Много лесно става тази работа. Без билет с едно духане само може да се пътува“. Като свършил работата си в Берлин, той се качил пак на трена и тръгнал за Мюнхен. По едно време кондукторът дошъл да иска билети. Този започнал да духа с устата си, да сочи с пръст наляво, но работата този път не върви – билет му искали. Като видели, че няма билет, те го свалили от трена. Той трябвало сега да пътува от Берлин до Мюнхен пеш. Като видял приятеля си, той му казал:

– Знаеш ли, че с това духане не можах да се върна обратно? Искаха ми билет.

– Ти не си знаел как да постъпиш. Сега трябваше да духаш на обратната страна, понеже се връщаш.

Същото става и с нас. Понякога на отиване ни върви с това духане, но на връщане не върви. Ако се намери някой да плати за тебе, тогава с едно духане само работата върви, но ако няма кой да плати, колкото и да духаш, работата не върви. Във вярата има един закон. Хванеш ли закона, той плаща за тебе. Той ще плати на кондуктора за тебе и ще каже, че имаш билет. Но ако на връщане не си хванал този закон, и той няма да ти плати билета. Тогава кондукторът ще те свали от трена. Следователно всички работи, които ние вършим доброволно и от любов – там законът работи. В този закон всичко е предвидено. (6/стр. 129, 130)

„И вторият мина“

Аз не съм против гадането, но трябва вярно да се гадае. Много гадатели налучкват. Те мязат на онзи турски ходжа, на когото работите не вървели добре като ходжа и се чудил какво да прави да нареди работите си добре. Жена му решила да го направи гадател и така станало. Той започнал да гадае на хората, но с налучкване. Така се случило, че на един-двама той отгадал правилно, и се прочул. …Първият, на когото отгатнал, бил един познат, който го срещнал и му казал:

– Като знаеш да гадаеш, я ми кажи какво нося в гащите си.

Гадателят си помислил: „Спукана е работата ми“. Той си казал полугласно:

– Един път лисица на пазар, втори път, докато я уловят.

– Браво, отгатна, аз нося лисица в гащите си.

Един ден в персийския дворец на персийския шах откраднали някои скъпоценности. Като чул, че имало в царството му един прочут гадател, той го извикал и му казал:

– В двореца ми се извърши една голяма кражба, ти трябва да намериш разбойниците и да ми ги доведеш.

Гадателят си отишъл у дома и казал на жена си:

– Спукана е моята работа. Ти тури главата ми на въжето.

На другия ден той отишъл при шаха и му казал:

– Ще ми дадеш тридесет дена да размишлявам и след това ще ти отговоря кои са разбойниците.

Шахът се съгласил. Той се върнал у дома си, взел тридесет царевични зрънца и отишъл в гората да размишлява. От сутрин до вечер той размишлявал. Като се свършил първият ден, той извадил едно от царевичните зрънца, скрил го в джоба си и казал:

– Първият мина вече.

Той подразбирал, че първият ден се изминал. В това време разбойниците, като чули, че шахът ги търси, изпратили един от тях да види какво прави гадателят. Първият разбойник минал тъкмо в момента, когато гадателят казал, че „първият мина“. Разбойникът се уплашил и отишъл при главатаря да съобщи, че били открити. На втория ден гадателят пак отишъл в гората да размишлява. Привечер главатарят пак изпратил един от разбойниците да разбере какво прави гадателят. Като скривал второто зрънце, гадателят си казал:

– И вторият мина.

То се съвпаднало с времето, когато разбойникът наистина минал край гадателя. Уплашени, че гадателят ги открил, разбойниците се явили при него и го помолили да не ги издава на шаха. По този начин гадателят открил кражбата и спасил главата си.

И това е гадание, но то почива на съвпадение. Това не е наука, то е съвпадение. Истински гадател е онзи, който поне седемдесет и пет на сто от това, което предсказва, се сбъдва, а само двадесет и пет на сто излиза криво. (6/стр. 275, 276)

„Глупако, да си вървиш по пътя“

…Като каже: „Вържете лошия човек“, връзват го. Не го развързвайте.

Сега да ви приведа един анекдот. Един лъв, като излязъл, искал да се разходи един ден, напуснал своята възлюблена, подигнал опашка и той се хваща в един капан и с двата крака. Минава една овца, той искал да го освободи. Казва (овцата):

– И да искам, не мога да го направя. Не зная как е направен капанът.

Минава един заек. И той казва:

– Не мога.

Минава един вол. И той казва:

– Не мога. Ръцете ми не са за този занаят.

Най-после минава човекът и лъвът казва:

– Понеже си направен по образ и подобие на Бога, направи ми едно добро.

Човекът казва:

– Зная ти характера, ако те пусна от капана, ще се нахвърлиш отгоре ми.

Казва (лъвът):

– Бъди уверен, ще ти бъда признателен. Никога няма да ти направя зло.

Турил човекът крака на капана, натиснал го. Освободил се лъвът и тръгнали двамата. Казва:

– Много ти благодаря, ще ти бъда признателен.

Като повървели до пладне, казва:

– Поогладнях, напра`ви ми едно добро, но не ме ползва, като съм свободен от капана. Не можеш ли да ми дадеш от твоето месце?

Човекът казал:

– Нека тогава да срещнем трима души и да ги попитаме има ли признателност за направеното добро. Ако няма, тогава може да ме изядеш.

Тръгнали и намерили едно старо куче, питали го:

– Има ли признателност за направеното добро?

– Няма. Аз, като бях младо куче, работех на господаря си, но като остарях, натири ме господарят, няма признателност.

Срещат в една ливада един стар кон, питат го:

– Има ли признателност за направеното добро?

– Каква ти признателност! Аз като бях млад кон, господарят за мене се грижеше, но като остарях, натири ме, хич не се грижи.

Най-после срещнали лисицата, искали и нейното мнение. Съдбата на човека се решава. Питат лисицата:

– Има ли признателност за направеното добро?

Тя казва:

– Не разбирам какво говорите. Този въпрос така не се разрешава. Трябва да идем на това място, както е била тази работа, да видя, да си съставя мнение.

Лъвът и човекът тръгват. Тя казва:

– Не може да си дам мнението, тази работа е сериозна. Нека да видя работата как беше този капан. Я отвори капана. Как лъвът си беше турил краката в капана? Я си тури краката, я пусни капана.

Пуснали капана и лъвът се хваща пак. И казва (лисицата) тогава на човека:

– Глупако, да си вървиш по пътя. (6/стр. 440, 441)

„Бързам да отида на друго място“

Как ще обясните тази работа: да опечете едно яйце, трябва да го варите до деветдесет градуса, а човек едва при четиридесет и два градуса умира. Защо? Защото той сам иска да умре. Ако иска, човек може да умре и при тридесет и седем градуса.

Сега ще ви приведа един анекдот, създаден по случай обичая на японците, който прилагат срещу Нова година. Според техния обичай всеки, който има да дължи някаква сума, отива при своя кредитор да си изплати задължението. Който не може да си изплати задължението, самоубива се пред кредитора. Един богат японец от знатна фамилия отива при своя кредитор и му казва:

– Господине, аз обещах да си платя, но не мога да платя, затова дойдох да се самоубия пред Вас.

– Как така ще се самоубиеш? Аз не мога да помисля това.

– Не, аз ще се самоубия.

Кредиторът искал да се освободи от този човек и затова казал:

– Прощавам ти всичко.

След това го почерпва един чай и се разговарят помежду си. По едно време младият японец трябва да си отива.

– Няма ли да останеш? Да обядваме заедно.

– Не, бързам да отида на друго място, искам да се самоубия. (6/стр. 618, 619)

„Твоят дявол дойде у мене“

Една млада мома, която седи тук и спи във време на една реч – може би речта да не е интересна. Не че не е интересна, но не съответства на нейната нервна система. Тя не може да възприеме нейните трептения.

…Аз ще приведа един друг пример за това сънно състояние. Този пример е от Варна. Това става в евангелската църква. Бащата и синът посещават събранието, но синът, младото момче на 16 – 17 години, като влезе, винаги спи, не го интересува. Проповедникът разправя, разправя от Стария Завет за неща, които не го интересуват. Баща му казва:

– Защо заспа?

Синът казва:

– Някой дявол дойде и ме натиска.

Бащата отговаря:

– Как те натиска? Ти трябва да имаш воля.

Един ден синът се ококорил и слуша проповедника, а бащата спи. Бащата се мъчи, иска да дигне очи и не може. А пък синът е ококорен. Синът пита бащата:

– Татко, защо спа?

Бащата казва:

– Твоят дявол дойде у мене.

Ние не сме за (това) дяволите да ходят от един човек в друг. Хората някой път не могат да слушат, понеже са уморени от живота. Всички хора са уморени. Нервната им система е уморена. (7/стр. 212, 213)

„Бе, синко, аз ти казах само единия да хванеш“

Та ви казвам, ползвайте се сега от оная Любов, която изпраща своята топлина. А вие искате много. И хубаво е, не е лошо, което искате, но не му е времето.

Та ще ви наведа онзи пример. Мисля, един от турските султани, Мехмед ли беше, или Меджид, но който и да е бил, един ден той пътувал инкогнито в Цариград и искал да премине през Босфора от единия бряг до другия, (и) да не го познават хората, че е султанът. И се качил на една лодка. Султанът пита лодкаря как поминава, какво е времето. Лодкарят обаче го познал и отговаря:

– Слава Богу, във времето на султан Мехмед много съм добре, благодарим на Бога!

Тогава турският султан падишах му казал на турски:

– Синко, този свят мяза на един голям казан, котел, със седем превезла***, та хвани единия и си прекарай живота добре.

Този лодкар казал:

– Много умно казва този човек!

На излизане султанът му дава една турска лира, но онзи казва:

– А, не, я ми дайте онова изречение, което ми казахте сега.

И султанът изважда една книжка, и му написва тези думи, и се подписва отдолу. Той го взема и турил го в джоба си. Дошла му една отлична идея. Отива той и събира всичките лодкари, и им казва:

– Няма какво да си губим времето. И от нас, лодкарите, могат да станат хора! Настана вече време за свобода! Ще ми съберете 250 лири.

И почва той да ги назначава всичките лодкари (за) чиновници в турската империя. Отива при един чиновник, който знаел да пише ферман. Написва той един ферман и понеже имал подписа на Мехмеда, казал да го подпише отдолу, че той уволнява стария везир и назначава новия. А новият везир бил той. Този лодкар си облича дрехите и отива със своя ферман при стария везир, и му казва:

– В името на султана.

Арестува го и го затваря. Започва да управлява цели 2 – 3 месеца. Най-после старият везир пише едно писмо на султана, казва: „Ако има погрешка, няма ли прошка?“. Съгрешил вече. Султанът се чуди, казва:

– Че кой го е затворил?

Казват:

– Новият везир.

– Че кой е той?

Викат го, иде новият везир. Той току си изважда туй, което той му е дал: „Този свят е един казан, който има седем превезла, хвани единия…“.

– Бе, синко, аз ти казах само единия да хванеш, а ти си хванал и седемте!

Та го оставил той везир.

Един анекдот, който показва, че умният човек при най-лошите условия може да изпъкне, ако знае как да съпостави нещата. (8/стр. 151, 152, 153)

„Само на мен не се показвай!“

Един турски княз, който според старите турски вярвания иска да се ожени, и праща огледници да му намерят една мома красива. Ама той няма да я вижда. Той ще я вземе на доверие, без да я вижда. Той ще се ожени за нея. И като се жени, няма да я вижда, тя има яшмак, покрито е лицето с една забрадка. Тя ще го снеме и ще пита своя възлюблен кому да се показва и кому да не се показва. Той като се оженил, тя на другата сутрин го пита кому да се показва – на баща му, на майка му, на братята. Пък той, като я видял, се ужасил и казал:

– Показвай се комуто искаш, само на мен не се показвай!

На такова едно доверие не приемайте нещата. Идете и си изберете сами това, което вие видите; и което ви се хареса, вземете, а не взимайте, както другите вярват. (8/стр. 157, 158)

„Все аз ли трябва да работя?“

Има хора, които за Истината всякога излизат на пръв план; има и такива, които остават на последно място. Дойдат ли до Истината, те приличат на циганина, който, когато поканвали на ядене, на пиене, всякога пръв отивал. Когато го викали за работа, той казвал: „Нека друг отиде. Все аз ли трябва да работя?“. Всъщност той нищо не вършел, а само ял и пил. (9/стр. 32)

„Ако не съм Стоян, спечелих
един юлар“

Трябва ли сегашният човек да се блъска в стените на съмненията и да се заблуждава?

Един млад момък, на име Стоян, отивал от селото си за града. По едно време се почувствал малко уморен и решил да си почине под сянката на едно дърво. Той вързал магарето с юлара за дървото, облегнал се и задрямал спокойно на сянка. През това време няколко немирни деца се приближили до дървото, развързали магарето, оставили само юлара и си отишли. Като се събудил, Стоян видял, че магарето го няма, само юларът останал вързан за дървото. Той се замислил и си казал: „Ако съм Стоян, изгубих магарето; ако не съм Стоян, спечелих един юлар“.

Някои философи изпадат в положението на Стояна и си казват: „Ако сме истински философи, изгубихме магарето; ако не сме философи, спечелихме един юлар“. Човек не трябва да се заблуждава, нито да се съмнява в себе си… Няма защо да се обърквате и съмнявате в себе си, но ще бъдете внимателни да не заспивате, дето трябва и не трябва.

(9/стр. 58)

„От високо по-добре ще я фиксирам“

Питам: Какъв вярващ е този, който при едно силно положение, при голямо вътрешно изпитание не може да види Силата Божия?… Какъв вярващ е този, който не може да се помоли на Бога да каже на кобрата да се оттегли настрана и да му стори път да мине? Сегашните вярващи не се обръщат с молба към Господа да ги запази от кобрата, но започват да разсъждават ще ги ухапе ли кобрата, или не. После правят опити да я фиксират с погледа си. Те я фиксират, но кобрата е силна, не се поддава на техния поглед.

Един българин правил опити да фиксира мечки. Един ден отишъл в гората по работа и отдалеч видял мечка. Той започнал да я фиксира, но мечката спокойно продължавала пътя си, не се спряла от неговия поглед, нито се върнала назад. Като се видял натясно, той си казал: „Защо ми е дал Господ ръце? Сега ще приложа своето акробатство“. Хванал се за едно високо дърво и се покатерил. „От високо по-добре ще я фиксирам.“

Той разбрал, че по-безопасно ще бъде да се качи на дървото на живота, отколкото да остане долу, в грубата материя. Мечката минала край дървото, помирисала малко и заминала.

Мечката, това е една от мъчнотиите в човешкия живот. Има големи и малки мъчнотии, големи и малки мечки. Как ще се справите с тях?… Има един начин, една наука, с помощта на която човек може да се справи. Обаче той трябва да познава тази наука, той трябва да я опита. В какво седи този начин? В самообладанието. Пред каквито мъчнотии да се намери, човек трябва да запази присъствие на духа си. (31/стр. 331, 332)

Приложил последното заклинание

Ако пожелаете нещо на физическия свят, много време трябва да мине, докато се реализира… Материалните работи в Божествения свят стават изведнъж. Достатъчно е да пожелаете да си хапнете хляб и пред вас вече стои един голям хляб. Ако пожелаете да се разходите, пред очите ви се откриват големи градини, обширни полета и високи планини, по които свободно можете да пътувате.

Един млад селянин често пътувал от едно село на друго и за да съкращава пътя си, минавал през една гъста гора. За да го предпази от нещастия, баба му казала:

– Синко, ще ти дам няколко заклинания, с които ще си послужиш, когато се натъкнеш на някаква опасност.

Веднъж той минавал през гората и видял, че срещу него иде мечка. Какво да прави? Спомнил си за заклинанията, дадени от баба му, и приложил едното, но мечката продължавала пътя си. Приложил второто – никакъв резултат, приложил третото заклинание – мечката не мислила да се отбие от пътя си. Най-после приложил последното заклинание: качил се на една стара круша. Тук намерил спасението си.

Мнозина намират спасението си на някое високо дърво. Те не се нуждаят от заклинания. Много естествено, щом се качиш на крушата, никакво заклинание не ти трябва. (32/стр. 232, 233)

„Бабо, по-добре ми бай да не ме среща мечка!“

Преди да се е върнал мъжът от работа, жената трябва да отвори прозорците на стаите да влезе чист въздух, да се помоли заедно с децата. Като дойде мъжът и намери стаите чисти и проветрени, децата – тихи и спокойни, той… ще бъде доволен. Какво прави жената днес? Като види, че мъжът се разгневи, тогава проветрява стаите, тогава укротява децата…

Един млад момък трябвало да пътува от едно село до друго. Пътят му минавал през една гъста гора. Баба му, като видяла, че внукът тръгва на път и трябва да мине през гората, казала му:

– Синко, ела да ти бая, ако те срещне мечка, да не те изяде.

– Бабо, по-добре ми бай да не ме среща мечка! – отговорил засмяно внукът. (9/стр. 91)

„С цъкане от горе работа не става“

Разделението на партии не е лошо нещо, но нека този народ се учи. Онези, които са за гражданите, нека учат гражданите на Любов. Онези, които са за селяните, нека учат селяните на Любов. Онези, които са за земеделците, нека учат земеделците на Любов. Онези, които са за военните, нека учат военните на Любов. Онези, които са за професорите, нека учат професорите на Любов. Онези, които са за майките, нека учат майките на Любов. Бащите, братята, сестрите, нека всички проповядват Любовта. Не говоря за сегашната любов.

Един млад момък, българин, въоръжен с два кобура, във време на въстанието казва на възлюбената си:

– Генке, виждаш ли тия турци, всички ще ги избия! Ела с мене, не се бой.

Върви той с нея през Стара планина, но по едно време изскача насреща им една мечка. Той оставя Генка, покатерва се на един бук и казва:

– Не бой се, аз оттук ще цъкам.

Генка вижда своя герой горе, на дървото, и му казва:

– С цъкане от горе работа не става.

Аз считам герой онзи момък, който може да хване мечката за ушите и да каже:

– Знаеш ли, че аз обичам тази мома? Знаеш ли, че аз имам вяра? Хайде да си вървиш!

После я поглади малко и казва:

– Върви си по работата да не се караме! Ти трябва да знаеш, че аз обичам.

Мечката ще го погледне и ще си каже:

– Щом обичаш, повече въпрос не става.

Това наричам аз геройство. Докато ти цъкнеш с чакмаклията пушка от горе, твоята Генка десет пъти ще отиде. Ако си в Индия, докато се обърнеш, тигърът ще задигне твоята Генка и никой не ще може да я намери. Това са преносни неща.

(71/лек. 34: стр. 17, 18)

„Какво ти каза мечката?“

Мнозина казват, че Христовото Учение не е приложимо днес, не е съгласно със съвременната култура. Не е приложимо Христовото Учение за онези, които са направени от кал. Обаче за онези, които са направени от Дух и Вода, то е приложимо… Те ще бъдат верни в Любовта си и зад гроба, а не както сегашните хора – само до гроба; в повечето случаи верността им не стига и до гроба.

Двама приятели пътували през една гъста гора и се разговаряли любовно за верността и трайността на своите чувства. По едно време те чули някакво шумолене и видели, че мечка иде срещу тях. Единият от тях бил по-сръчен, веднага се качил на едно дърво. Вторият не успял да го последва и съобразил да легне на земята и да се престори на умрял. Той чувал, че мечката не яде мърша. Като приближила до него, мечката започнала да го души и понеже помислила, че е мъртъв, продължила пътя си. Онзи, който бил на дървото, веднага слязъл и запитал приятеля си:

– Какво ти каза мечката?

– Каза ми друг път да не тръгвам на път с такива приятели. (9/стр. 178, 179)

„Кажи им, че аз бях горе,
на крушата“

В човека има нещо друго. Някой път у него се явява някое чувство на тщеславие да мисли, че е много силен, и си изпаща.

Знаете ли, има една приказка из българския живот. Връща се един мъж и разправя на жена си, и казва:

– Днес утрепах една мечка. Като я ударих с ръката веднъж, търкулна се.

Жената казала:

– Не беше ли те страх?

– Как ще ме е страх?!

Тя била малко шегобийка. Вечерта свързала една тенекия с едно въже и оставила я далеч. Казала на мъжа си:

– Роднините на мечката дойдоха, искат да те видят.

И чрез въжето потътрила тенекията. Мъжът казал:

– Кажи им, че аз бях горе, на крушата. А тя беше до крушата и като се покачи, падна и се уби.

(8/стр. 259)

„Шестдесет мечки излязоха
срещу мене“

Много хора имат способността да преувеличават нещата. Това се дължи на чувството на преувеличаване, което в тях е особено силно развито.

Един българин отишъл в гората да сече дърва. По едно време той чул някакво шумолене между дърветата и като помислил, че това са мечки, веднага се върнал у дома си с празна кола.

– Защо не докара дърва? – запитала го жена му.

– Остави се, 60 мечки излязоха срещу мене. Като ги видях, уплаших се и се върнах назад.

– Не вярвам да са били 60 мечки.

– Е, ако не бяха 60, поне 50 бяха.

– И това е невъзможно.

– Слушай, жена, 40 мечки трябва да бяха.

– Не говори такива работи!

– Поне 30 бяха.

– Пак не ти вярвам.

Той намалявал, намалявал, докато стигнал до една мечка. Най-после казал:

– Да ти кажа истината, никаква мечка не видях, но нещо зашумя между дърветата и аз се уплаших, като помислих, че е мечка, и се върнах назад.

Питам: Каква философия може да има при такова преувеличаване на фактите? Каква философия може да съществува при страха, на който хората се поддават? Благодарение на големия страх мнозина заболяват от неврастения. Някой се страхува да остане сам в къщата си. Друг се страхува да мине през някой мост. Трети се страхува от това, че кокошката пропяла, та означавало нещо съдбоносно. Някои пък се страхуват, че тяхното верую не е право, не е съгласно с веруюто на православната Църква.

(72/стр. 230, 231)

„Аз се борих с мечка“

Сега аз ще ви дам едно правило как да правите своите опити. Първо направете опита с мечката. Щом видите, че мечката иде насреща ви, и забележите, че в ума и сърцето ви се яви най-малкото раздвояване, не правете опита, но бързайте да се качите горе, на крушата. Ако в ума и в сърцето ви е спокойно, направете опита. Тогава мечката ще мине покрай вас, ще ви погледне, без да ви направи нещо, или най-малкото ще се отбие от пътя си. Ще бъдете внимателни, като правите опита, после да не дойдете да се разправяте с мене, че мечката ви е търкаляла на земята и че съм ви изложил на такава голяма опасност. Не зная колко от вас могат да направят опита.

Един ми разправяше една своя опитност. Казваше ми:

– Аз се борих с мечка.

– Така ли? Кога? Как?

– Борих се, но мечкарят я държеше.

Има една хубава страна в човека, тя е следната: в човешката душа има едно хубаво, чисто, детинско състояние без никакви примеси – чисто като дете. Аз не говоря за глупаво дете, но за едно чисто, детинско състояние, в което човек може да изучава Божиите пътища. (76/стр. 302)

„Ходжа, не сечи клона,
на който си стъпил“

Ако проповедникът е клон на едно дърво, а хората – плодове, които черпят сокове от клона, те нямат право да вадят криви заключения. Кривите заключения са нож или трион в ръката на неразумния, който отсича клона, на който е стъпил.

Един ден Настрадин Ходжа се качил на едно дърво и започнал да сече клона, на който стъпил. Един минувач забелязал това и казал:

– Ходжа, не сечи клона, на който си стъпил, защото ще паднеш.

– Не е твоя работа! – отговорил Ходжата. – Аз зная какво правя.

Ако и съвременните хора стъпят на един клон и започнат да го секат, сами ще си напакостят. Тъй щото слушайте този, който проповядва Истината.

(9/стр. 295)

„Който е дал 99 лева, ще даде
още един“

Аз няма да постъпя като Настрадин Ходжа, който казва едно нещо, а върши друго.

Един ден Настрадин Ходжа казвал на едного, че ако намери 99 лева, няма да ги вземе, щом не са 100. Като чул това, събеседникът му решил да го изпита. На другия ден той турил на пътя, дето Ходжата минавал, 99 лева. Като ги видял, Ходжата се навел и взел парите.

– Какво намери – запитал го съседът му.

– Намерих 99 лева.

– Нали каза, че и 99 лева да намериш, няма да ги вземеш, ако не са 100?

– Така е, но аз зная, че който е дал 99 лева, ще даде още един.

Какво показва числото 99? То е мистично число, означава лош, грешен живот. С това Настрадин Ходжа искал да каже: „Ако водя лош живот, мога да живея и добър, и праведен“. Добрият, Божественият живот се заключава в единицата. Ако човек лъже, той може да говори и Истината; ако мрази, може и да обича; ако взима, може и да дава. (9/стр. 298)

„Твоята работа е наред,
ти нямаш зъби“

Ще кажете, че спасението се дава даром. Така е, но условията не се дават даром, характерът не се изработва даром, добродетели не се придобиват даром. „Строго е казано.“ Строго е за крадеца, за когото се говори в Писанието: „Всички крадци ще останат вън в тъмнината, дето има плач и скърцане със зъби“.

Един стар свещеник казал на слугата си:

– Иване, лошо нещо ни чака, всички ще отидем в пъкъла, дето има плач и скърцане със зъби.

– Дядо попе, ние да му мислим. Твоята работа е наред, ти нямаш зъби, няма с какво да скърцаш – отговорил засмяно слугата.

Това са човешки заключения, резултат на човешка логика. (9/стр. 376, 377)

„Аз мислех, че съм ги изгубил
по пътя“

Един свещеник написал писмо до свой другар, в което му съобщавал, че изпраща със слугата си две хубави пържени риби. Слугата взел писмото и рибите и тръгнал да изпълни поръчката на господаря си. Рибите издавали приятна миризма, която съблазнила слугата. Той се спирал тук-там по пътя и откъсвал по малко от рибите. Докато стигне къщата на свещеника, слугата изял рибите. Звънил на вратата и предал писмото и кошничката на свещеника. Като прочел писмото, свещеникът казал:

– Стояне, тук има две риби.

– Така ли? Да бъда поне спокоен, аз мислех, че съм ги изгубил по пътя.

Някои хора четат Евангелието, дето Христос казва да възлюбиш врага си. Те си въздъхват спокойно и казват: „Добре, че Любовта не е изгубена“… Любовта е в писмото и рибите са в писмото, но същевременно те са в стомаха на слугата… (9/стр. 377)

„Това се отнася за другите хора,
а не и за мене“

Ако досега не сте научили как да се отречете от себе си, безпредметно е пак да се говори същото. Каквото е казал Христос, трябва да се приложи.

Един свещеник проповядвал в църква на своите пасоми върху стиха, който Христос е казал: „Който има две ризи, да даде едната на бедни“. Жената на свещеника била в църква и чула какво проповядва мъжът . Като се върнала в дома си, един просяк дошъл да иска нещо от нея. Тя започнала да мисли какво да даде на просяка. Изведнъж в главата дошла мисълта да приложи това, което днес чула от мъжа си. Отишла в килера, извадила от сандъка две нови ризи на мъжа си и едната дала на просяка. Като се върнал от служба, свещеникът поискал от жена си една от новите ризи да се преоблече. Жена му занесла едната, но той я запитал:

– Де е втората риза?

– Преди малко я дадох на един просяк. Постъпих точно според Христовите думи, които чух днес от тебе.

– Слушай, жена, това се отнася за другите хора, а не и за мене.

Не, въпросите не се разрешават така. (10/стр. 131)

„Благодаря, Господи, че крушата няма големи плодове като тиквата“

Не можете да прескочите едно или няколко стъпала, за да стигнете по-скоро върха. Който мисли, че с прескачане на стъпалата ще стигне по-скоро върха, той прилича на философи, които изнасят криви заключения.

Един философ… легнал под една круша да си почине и да размишлява върху живота. Това било през един топъл есенен ден. Както размишлявал, вдигнал очите си към дървото и видял, че на него имало круши. Сега започнал да мисли: „Каква голяма несъобразност има в природата. Тази круша е толкова голяма, а плодовете – малки. Тиквата пък е малко растение с големи плодове. Не можа ли Бог да направи точно обратното: на крушата да даде големи плодове, а на тиквата – малки?“. Като размишлявал върху този въпрос, унесъл се и заспал. За да му даде добър урок и да го освободи от кривото заключение, Бог изпратил силен вятър, който раздвижил клоните на крушата и свалил няколко плода на земята. Една круша паднала точно на носа на философа и го разкървавила. Той се стреснал, пипнал носа си и видял кръв. Веднага се сетил за своето криво заключение и казал: „Благодаря, Господи, че крушата няма големи плодове като тиквата. Ако една малка круша можа да разкървави носа ми, какво щеше да стане с мене, ако върху главата ми беше паднала една тиква?“.

И сегашните хора разсъждават като този философ. Те седят под крушата и си казват: „Защо Господ е турил на нашето дърво такива малки плодове?“. Ако Господ беше турил тиква на това дърво, главата ти щеше да пострада. (9/стр. 314, 315)

„Това „тин“ ще бъде твоята заплата“

„Да наеме работници за лозето си.“ (Матея – 20: 1) Копането е специална работа. Дълго време човек трябва да посещава Божествения университет, докато се научи да копае. Като копае, той вдига и слага мотиката и казва „ха“. Какво означава това „ха“? Усилие, труд.

Един турчин кафеджия чукал кафе в голям каменен хаван пред дюкяна си и на всяко слагане на чука се чувало звукът „ха“. В това време край дюкяна минал един човек и се спрял да гледа какво прави турчинът. Като чувал при всяко слагане на чука звука „ха“, той казал на турчина:

– Приятелю, хайде да станем съдружници. Ти ще чукаш кафето, а аз ще викам „ха“.

Турчинът го погледнал, усмихнал се и казал:

– Съгласен съм.

Започнали заедно да работят. Турчинът вдигал и слагал тежкия чук, а съдружникът внимавал да улови момента, когато трябва да каже „ха“. Така свършили чукането на кафето. Турчинът правил кафета на посетителите си и турял десетачетата в една добре затворена тенекиена кутийка. Съдружникът му казал:

– Приятелю, трябва да дадеш и на мене половината печалба.

Турчинът си мълчал, нищо не му казвал. Тогава той завел дело против кафеджията. Като се явили пред съдията, съдружникът разказал цялата история и настоявал да получи част от печалбата. Съдията пожелал да види кутията, в която турчинът събирал парите. Той пуснал вътре едно десетаче и се обърнал към съдружника с думите:

– Това „тин“, което чуваш при падане на всяко десетаче в кутията, ще бъде твоята заплата.

Днес много хора обикалят работниците да наблюдават какво правят. Като чуят, че някъде станало престъпление, те казват „ха“. Чуят, че някъде се вършат добри дела, пак казват „ха“. Тук „ха“, там „ха“ и след това се чудят защо никой не им плаща, защо работите им не вървят. „Тин“ ще бъде тяхната заплата. В този пример се крие велик закон.

(9/стр. 348, 349)

„Кажете Му, че тая, която търси,
я няма тук“

…Човек говори за идеали, за благо на човечеството, но не издържа в това, което говори.

В един американски град близо до университета живяла една стара, 80-годишна негърка. Често животът дотягал и тя започвала да се моли на Бога да вземе душата да се освободи от теглото си. Като минавали край дома , студентите чували молитвата и един ден решили да се пошегуват с нея. Една вечер двама от тях се приближили до къщата и похлопали. Тя се обадила от вътре:

– Кой е там?

– Аз съм Архангел Михаил. Бог чу молитвата ти и ме изпрати да ти взема душата.

– Кажете Му, че тая, която търси, я няма тук – отговорила уплашено негърката.

Такова е положението и на съвременните хора. Те говорят за идеали, за подвизи, за добро, но като дойде Архангел Михаил, казват: „Кажете Му, че ги няма тук“. (12/стр. 26)

„Мъжо, мъжо, заприлича на тамбура“

Когато възприемете една идея, не я задържайте в ума си, но асимилирайте я. Защо ще я държите в тържика си?… Да задържаш нещата в тържика си, това значи да премяташ едно и също нещо от едно място на друго, без да постигнеш някакъв резултат.

Една селянка изпрела всичко три вретена: две бели и едно черно. Понеже била ленива, като се връщал мъжът от работа, тя прехвърляла пред него ту белите, ту черното вретено да изглеждат много. Мъжът не искал да проверява колко вретена изкарва на ден, но разбрал, че нищо не работи. Един ден той се престорил на умрял. Тя започнала да търси дрехи да го облече, но не намерила. Чудела се с какво да го облече. Най-после дошла една светла мисъл да го препаше с вретената. Тя започнала да го опасва от краката, но не стигнала до главата. Опасвала го и нареждала:

– Мъжо, мъжо, заприлича на тамбура.

И сегашните хора са така насновани от краката до главата, заприличали са на тамбури. Но тамбурата не спасява положението, нито облагородява човека. Днес Христовото Учение, както и окултизмът са насновали хората. Те носят тия Учения като конци, но това не ги спасява. Бих желал да срещна хора идеалисти, а не насновани. (12/стр. 95, 96)

„Иване, бутни магарето в пропастта“

Сегашните хора са крайно упорити, своенравни и консерватори. Като слушате да ви говоря, някои казват: „Отде да знаем, че и тук не ни залъгват?“… Ще ви дам един пример за упоритостта на българина.

В един манастир при един игумен живял един българин. Той прекарал в манастира цели 20 години като слуга. Един ден игуменът казал на българина:

– Иване, извади магарето навън да не стои в обора.

Иван извадил магарето, но го завел при игумена, а не както му заповядал. Игуменът се чудел как да подейства на тоя упорит характер да прави всичко, както му се заповядва. В тоя момент му дошла една светла мисъл: да не се смущава от упорството на слугата си, но каквото иска да му услужи, да го каже обратно. Един ден игуменът, Иван и магарето минавали през едно опасно място. За да предотврати някакво нещастие, игуменът казал на слугата:

– Иване, бутни магарето в пропастта.

Той си мислел, че Иван ще направи обратното, както обикновено постъпвал. Обаче тоя път Иван решил да изпълни желанието на господаря си буквално. Слугата отговорил:

– Господарю, никога не съм изпълнявал заповедта ти както трябва, днес ще я изпълня.

Бутнал магарето в пропастта и то се убило.

Много от сегашните християни постъпват като слугата на игумена. Обаче дойдете ли до Новото Учение, вие трябва да постъпвате правилно.

(12/стр. 123, 124)

„Точно така си мислех“

Бъдете смели и решителни, че като се върнете по домовете си, да кажете: „От днес изхвърлям всичко старо от сърцето си“. Кажете ли веднъж така, първо вие трябва да повярвате на думите и на решението си. Иначе ще приличате на оная стара жена, която имала една могилка пред прозореца си; тя пречела на Слънцето да огрява стаята . Една вечер, като си лягала, тя се помолила на Господа да махне могилката пред прозореца . Сутринта, като станала, погледнала към прозореца и видяла, че могилката е на същото място. Тогава тя си казала: „Точно така си мислех“.

Тя се помолила, но сама не вярвала на молитвата си. Щом не вярва на молитвата, по-добре щеше да бъде да построи къщичката си над могилката, че да не засенчва Слънцето. (12/стр. 206, 207)

„Искам да разделя точно сиренето“

Осем е число, което не разрешава въпросите. Казвам: Ако искате да решавате въпросите с числото осем, това значи да изпаднете в положението на лисицата и котката, които намерили парче сирене и трябвало да го разделят по равно. Понеже сами не могли да направят това, потърсили някой по-умен от тях, който да разреши въпроса. Дошла отнякъде маймуната. Те предоставили на нея разрешаването на въпроса. Маймуната взела сиренето и го разделила на две половини. Опитала ги на тегло, оказало се, че едната половина била по-тежка. Отхапала част от нея да я изравни по тегло с другата. Тоя път втората половина натежала. Маймуната отхапала и от нея. Изравнявала двете половини по тегло, като отхапвала ту от едната, ту от другата. Като гледала това, най-после лисицата казала:

– Стига, стига толкова.

– Искам да разделя точно сиренето да не се сърдите.

Сегашните хора се намират в същото положение. Те чакат да дойде съдбата, тя да разреши въпросите. Дохожда най-после съдбата и като маймуната хапне оттук, хапне оттам и казва: „За вас нищо не остава“. Това не е никаква философия… Това не е смисълът на живота. Това не е животът на душата. (12/стр. 212)

„Плача, защото не видях десетте хиляди лева“

Какво става днес? Дойде един, изопачава истината. Дойде друг – и той я изопачава. Съдията слуша единия, слуша другия, не знае какво да прави.

Един адвокат защитавал усърдно обвиняемия. Той казал:

– Господа Съдии, моят клиент е честен човек. Обвиняват го, че откраднал сто лева. Как е възможно да открадне сто лева, когато на масата при стоте лева имало още десет хиляди лева. Ако беше крадец, щеше да вземе и десетте хиляди лева.

Като слушал какво говори защитникът му, обвиняемият започнал да плаче. Съдията помислил, че се разкаял, и го запитал защо плаче. Той отговорил:

– Плача, защото не видях десетте хиляди лева. И така ме съдите, поне да бях взел и тях.

Похвалявам обвиняемия, който си казал истината. С лъжа светът не се оправя. (12/стр. 221)

„Аз съм на раменете на дядо владика“

Като не познават живота, мнозина си мислят, че като са живели добре на Земята, ще живеят добре и на Небето. Така мислят и прости, и учени, и философи. Един свещеник казвал на жена си:

– Знаеш ли, жена, аз мисля, че и на оня свят ще бъда добре. Досега живях на Земята добре, задоволен от всичко. Тук заемах първо място и на Небето ме чака първо място.

Един ден дошъл краят на живота му и той умрял. Жена му поплакала малко за него, но се успокоила с мисълта, че е добре на оня свят. След десет години и тя умряла. Първата работа на оня свят била да потърси мъжа си. Отишла право в рая. Тук погледнала, там погледнала, никъде не го видяла.

– Кого търсиш? – запитали я някои от рая.

– Дядо поп.

– Той не е тук. Има и други места, все ще го намериш някъде.

Тя дошла най-после до ада. Влязла там и за свое учудване видяла дядо поп.

– Какво стана, че тук те намирам?

– Остави се, погрешно съм мислел. Но моето положение не е толкова страшно. Аз съм на раменете на дядо владика.

Казвам: Не се чудете, че много православни и евангелисти ще попаднат при дядо поп. Ще кажете, че има нещо утешително. Кое е утешителното? Че ще бъдат на раменете на владиката. Колкото и да се утешавате, това не помага. (12/стр. 275)

„Свинята на чорбаджията знае това, а ти не знаеш“

Един българин кадия, това се случило в турско време, отишъл при един турчин чорбаджия. Последният го приел добре: заклал кокошка, опекъл я, наточил вино. Като се нахранили, чорбаджията му казал:

– Слушай, ефенди, времето скоро ще се развали. Ще дойде голям студ, бързай да си отидеш.

– Отде знаеш?

– Свинята ми каза.

Кадията го послушал и си отишъл. Веднага времето се застудило. След това той срещнал техния ходжа и го запитал:

– Знаеш ли кога се разваля времето?

– Не зная.

– Чудно нещо, свинята на чорбаджията знае това, а ти не знаеш.

Какво се иска сега от човека? Той трябва да знае отношението, което съществува между мислите и ума, чувствата и сърцето, постъпките и волята, както и между душата и духа. Ще кажете, че не вярвате в тия отношения. И ходжата не вярва, че времето може да се предсказва, но свинята го предсказва.

(12/стр. 287)

„Искам да ми извадиш едното око“

Представете си, че аз мога да ви финансирам. Щом е така, направете един такъв избор, че да не съжалявате.

Има един анекдот, в който се разправя за човешкото завистливо сърце. Един цар повикал едного, който бил много завистлив, и му казал:

– Искай от мене каквото ти е нужно, но ще знаеш, че каквото поискаш, на съседа ти ще дам двойно.

С това царят искал да изпита омразата и завистта на човешкото сърце. Тогава той мислил, мислил и казал на царя:

– Искам да ми извадиш едното око.

Той пожелал от царя да му извадят едното око, за да извадят на съседа му и двете. Това не е избор. Казвам, не завиждайте никому. Радвайте се на всяка добра придобивка, която хората имат, защото доброто е от Бога. Колкото малко и да е това добро, в когото и да е, …радвайте се на това добро. Доброто е винаги от Бога. (13/стр. 171, 172)

„Идущата година никак да не ме виждате“

…Тия работи разбрахте ли ги? Можете ли да ги приложите? Да не станете като онзи свещеник в старо време, който ходил на една задушница и като му донесли една камара от хляб, отишъл зад нея и казал:

– Виждате ли ме?

– Виждаме Ви само килимявката.

– Идущата година никак да не ме виждате.

Та да се увеличи вашето разбиране. Та вашата килимявка може ли да се изгуби? Аз взимам добрата страна на примера. Когато има малко хляб, килимявката се вижда. (13/стр. 244)

„Твоята брада много прилича
на неговата“

Любовта не е нещо, което вие можете да хванете. Вие можете да предполагате, че някой си човек има любов. Можете да имате едно криво тълкуване. Ще се намерите в положението на онзи свещеник, който проповядвал. Гледал, че като проповядвал, на едного му текат сълзи. И той си казва: „Моята беседа е толкоз хубава, че трогва сърцата на хората“. И иска да знае свещеникът кой пасаж от неговата беседа заинтересувал онзи. А този човек бил овчар. Той много рядко отивал на църква. Когато свещеникът го попитал кое е онова, което трогва неговото сърце, той казал:

– Дядо попе, аз съм стар овчар. Имах голям пръч. Той умря. И като погледнах твоята брада, видях, че тя много прилича на неговата, и ми стана много мъчно.

Един овчар прави паралел между брадата на пръча и брадата на свещеника. Това са анекдоти, няма връзка между брадата на пръча и брадата на свещеника. Та казвам, често ония, които изучавате окултните науки, правите такива връзки. (13/стр. 428)

„Хубав, лош – купих го вече,
ще го нося“

Някои от вас ще ме разберат много криво.

Срещат един стар българин, който недочува, и го питат:

– Дядо, къде си ходил?

– Купих си нов калпак.

– Къде отиваш?

– Хубав, лош – купих го вече, ще го нося.

Той е съсредоточен в калпака, той мисли, че го питат за калпака. Другият дори не подозира, че дядото си е купил нов калпак. (14/стр. 15)

„Какво казват в Цариград?“

Ако отидете при един банкер да искате пари, и един красив жест с ръката е достатъчен, за да каже той: „Дадено!“. Аз не искам да ви убеждавам в това. Считам го дори това като едно забавление. То е като онзи турчин, който ходил в Цариград и като се върнал, дошъл при него турският ходжа, имаминът, и го пита:

– Какво ново има в Цариград?

– Тебе те готвят за шейх юл ислям.

– Не ме подигравай.

След известно време имаминът пак го среща и пак го пита:

– Какво казват в Цариград?

Дори и да не е вярно, на човека е приятно да му се каже нещо похвално. (14/стр. 234)

„Аз цели 30 години се прехранвах
от това дело“

…Сега мисълта е толкова тънка, не съжалявайте, че не разбирате това, защото от вас по-учени хора има и те не го разбират… Ако вие го разберете, ще мязате на онзи прочут адвокат в Европа, който водил едно дело, протакал го 30 години. Възпитал дъщерите си и най-после, като оженил по-голямата дъщеря, дал го наследство на зет си, който също бил адвокат. Зетят още първата година разрешил делото и казал на бащата:

– Туй, което ти не можа 30 години да разрешиш, аз за една година го свърших.

Казва му старият адвокат:

– Много си будала, аз цели 30 години се прехранвах от това дело, ти сега с какво ще се прехранваш?

При сегашните условия, ако грехът изчезне – както едно адвокатско дело ако го разрешат – всичките проповедници, всичките съдии, адвокати какво ще правят? Те гладни ще умрат. Щом се разреши грехът, проповедниците няма да проповядват, грешни хора няма да има, престъпници няма да има, стражари няма да има, това-онова няма да има – ще стане аномалия. Следователно хората, като дойдат до разрешението, казват: „Този въпрос не го бутайте, понеже икономически ще ни засегне“. Те знаят как се разрешава, но не го разрешават.

(14/стр. 242, 243)

„Не смалявам повече“

Ще кажеш: „Без лъжа не може в живота“. Че не може, не може – тъй както е устроен сега светът, навсякъде се шири лъжата. „Има и бели лъжи.“ Тогава в какво седи една бяла лъжа?

Ще ви приведа един анекдот за един американски проповедник. Той обичал да преувеличава нещата. Веднъж държал реч за Самсон, който бил навързал опашките на лисиците и ги пуснал със запалени свещи по нивите на филистимците. Проповедникът искал да убеди своите слушатели, че тези лисици имали дълги опашки по шест метра. Това чувство у него да преувеличава било толкова силно, че казал на приятеля си:

– Когато се увлека да преувеличавам нещата, направи ми един знак с пръста си.

Когато проповедникът казал, че опашките на лисиците били дълги шест метра, приятелят му направил един знак. Той рекъл:

– Предполагам, че шест метра е много, може би четири метра са били.

Вижда, че приятелят му прави пак знак.

– Намирам, че и това е много, но два метра имаха опашките.

Онзи пак му направил знак. Проповедникът казал, че опашките били до половин метър както на нашите лисици. Онзи дал пак знак, но проповедникът казал:

– Не смалявам повече.

Няма какво да смаляваш, като дойдеш до Истината. Щом дойдеш до един факт, то този факт няма какво да го смаляваш. (14/стр. 267)

„Да го изпия изведнъж и изведнъж ще оздравея“

Някой лекар те лекува, направи погрешка, може да ти даде едно лекарство, с което може да се отровиш. Пък някой път може да се отровиш като онзи манаф**** в Мала Азия. Предписва му един лекар едно лекарство и му казал в малки дози да го взима, по една лъжичка за няколко дена. Манафът започнал да разсъждава: „Ако това шише изпия за 3 – 4 дена и оздравея, поне да го изпия изведнъж и изведнъж ще оздравея“. Изпива изведнъж цялото шише и умира. (14/стр. 270)

„И там ще има какво да се пие“

Такава е философията на песимиста: както и да му се говори, той казва: „Свърши се моята работа, няма вече връщане“.

Един турски ходжа проповядвал на един пияница:

– Слушай, братко, откажи се от пиянството. Опасно е твоето положение. Знаеш ли какво те очаква на онзи свят?

– Какво ме очаква?

– Всички бъчви, от които си пил, ще ги окачат на врата ти.

Пияницата го попитал:

– Поне пълни ли ще бъдат?

– Пълни, разбира се.

– Лесна работа тогава – и там ще има какво да се пие.

Ходжата искал да го наплаши, да му покаже мрачната страна на неговото бъдеще. В случая ходжата е песимист, а пияницата – оптимист. Той казва: „Щом има за пиене, няма страдание. Какво от това, че ще нося бъчви на врата си?“. Ходжата му представя лошата страна на бъдещия му живот, а той вижда нещо хубаво в това – бъчви ще има. Ще има да пие. Изкуство е човек да вижда доброто в живота и да го използва. (15/стр. 5, 6)

„От лаком дол“

…Кой не е ял попарата на любовта? Няма човек на Земята, който да не е ял любовна попара. Понякога тази попара е много гореща.

Отишъл един кумец у своя кръстник на гости. Сложили на трапезата чорба от кокошка. Сипали му една чиния. Кумецът бил много гладен и започнал бързо да сърба чорбата. Понеже била много гореща, той си изгорил устата. Срам го било от кръстника, затова той си отворил устата и погледнал нагоре.

– Отде купихте тези греди? – попитал кумецът.

– От Лаком дол – отговорил кръстникът.

Защо кумецът си отворил устата? За да му мине по-скоро опареното. Той не искал нито себе си да изложи, нито кръстника си. Не го интересували гредите, но с това искал да прикрие лакомията си. От лакомия хората се изгарят както от любовта. Това става във всекидневния живот. (15/стр. 224, 225)

„Ритам ти и кравата, и телето“

Не можеш да заставиш човека да не си каже думата за нещо.

Един селянин от шопските села поканил кумеца си на обяд. Яли, пили и накрая кръстникът казал на кумеца си:

– Кумчо, можеш да си поиграеш, но ако се въздържаш да не викаш „иху-ху“, ще ти подаря една крава с теленцето.

Кумецът играл, скачал, въздържал се да не извика, но най-после казал:

– Кръстник, не мога повече да се въздържам. Ритам ти и кравата, и телето и викам „иху-ху“!

… „Не е важно какво ще постигна. Важно е, че си казах думата.“ (15/стр. 235, 236)

„Светни им по една!“

Мнозина градят своя живот на минали опитности, затова често остават излъгани.

Ще приведа един случай, станал някъде в Южна България, дето има много лозя. Двама турци минавали край едно лозе. Единият знаел малко български. Те си говорели:

– Ще влезем в това лозе да си наберем грозде.

– Ами ако излезе отнякъде пъдарят?

Онзи, който знаел малко български, казал на другаря си:

– Ще те науча какво да правиш. Ако чуеш, че пъдарят казва: „Удри го!“, веднага бягай.

Те влезли в лозето и започнали да берат грозде. Пъдарят ги видял и извикал на другаря си:

– Я му светни една!

Турците очаквали да чуят: „Удри го!“ и продължавали да си берат, докато на гърба им стоварили по една здрава тояга. Едва тогава разбрали какво значи: „Светни им по една!“.

И в сегашния живот хората разбират смисъла на думите: „Удри го!“… Животът е лозе, в което сте влезли да берете грозде. Често правите неща без позволение, но има пазачи, които ще ви изненадат с думите: „Светни им по една!“. „Не сме ли свободни?“ На Земята свободата е относително нещо. Всички хора искат да бъдат свободни, но въпреки това са ограничени. Човек не е свободен да говори каквото иска, не е свободен и да прави каквото иска. (15/стр. 272, 273)

„Не пей, че майка и тебе ще ожени“

…Казват: „Ще се оженя“. Не е само да се ожениш. Знаете ли какво нещо е женитбата?

Като запял един ден петелът, една булка го чула и му казала:

– Не пей, че майка и тебе ще ожени.

Не е въпросът в това да се оженим или не, но ние трябва да спазваме отношенията вътре в природата. Има неща, които са определени; какво трябва да вършим, това е определено и горко ономува, който не се подчинява на този Божествен закон. (16/лек. 9: стр. 21)

„Е, тъй кажи да те разбера“

…Всеки има тази малка светлинка. Някой път казвате: „Загасна моята светлинка“. Не, тя не е загаснала, но вие сте обърнати с гърба си към нея. Тя седи в далечината на вашия живот, обърнете се и ще видите, че тя седи и мъжделее. Тя е отлична светлинка. Ето сега где е опасността в разискването на тези лекции. Като ви разправям за тази светлинка, вие по някой път се намирате в положението на онзи турчин, който казвал, че знае български език. Той бил бей. Отива един ден на гости у един български чорбаджия. Казва му:

– Слушайте, да внимавате да не говорите нещо обидно за мене, аз зная български език, ще ви разбера, затова на български ще ми говорите.

Той си запалил чибука, пуши си спокойно. По едно време искрица от чибука хвръква и запалва чалмата му. Дохожда домакинята, казва му на български:

– Агачо, чалмата гори.

Не разбира той, продължава да си пуши. Пак му казва тя:

– Агачо, чалмата гори.

– А, знам, знам.

Пак не разбрал. Най-после на турски му казва:

– Агачо, чалмата гори!

– Е, тъй кажи да те разбера.

Всяко нещо трябва да се разбира, а щом се разбира, то може и да се приложи. (16/лек. 17: стр. 18)

„Дъската му хлопа!“

Българинът е практичен, но същевременно обича да морализира.

Отиват двама млади, мъж и жена, на гости у кума си. Жената казва на мъжа си: „Ти ще внимаваш, като говориш. Ще си служиш с високи, отбрани думи. Да не ме засрамиш!“. Мъжът говори: „Небе, Слънце, Светлина, Бог, Ангел, Архангел, Серафим, Океан“ – все отбрани думи. Кръстникът му, като го слуша, казва: „Дъската му хлопа!“.

Така постъпват мнозина, на които е казано да си служат с езика на Библията и Евангелието. Срещне ме някой и ме пита: „Ти знаеш ли какво е казал Христос?“. Започва той да ми цитира един, втори, трети стих от Евангелието. Срещне ме друг и ме пита: „Знаеш ли какво е казал Христос?“. И той започва да ми цитира същите стихове. Среща ме трети – и той цитира същите стихове… Един ден аз срещам едного и го питам: „Знаеш ли нещо, което Христос е казал, но не е записано?“. Ето едно от ненаписаното: „Глупавите повтарят, а умните се учат“. (17/стр. 38)

„Кога научи вече турски език?“

Смешно е да се наблюдават проявите и разсъжденията на сегашните хора. В това отношение те приличат на онзи турчин, който за пръв път чул фонограф. Поставили един фонограф да произведе реч на турски език. Като слушал речта, турчинът казал: „Кога донесоха този фонограф и той научи вече турски език!“.

Този човек… не може да си представи как е възможно в толкова малко време една машина да научи турски език. Някога и вие разрешавате важни въпроси в кратко време, както се произвеждат речи на фонограф. Фонографът възпроизвежда решените въпроси, но сам той не ги разрешава. (17/стр. 171)

„Колко глави има Йоан Кръстител?“

Като говоря за тази сестра, аз нямам за цел да я обиждам, ни най-малко, но казвам, че тя още не познава себе си. Щом не познава коя е, говори, че е Магдалина.

Ще ви приведа един анекдот за един действителен случай. Руският цар, за да излекува злоупотребленията в Русия, писал до всички манастири: „В който манастир се намира главата на Йоан Кръстителя, да ми я донесат“. Като знаел, че ще му донесат от много места главата на Йоан Кръстителя, определил 40 – 50 стаи, в които да поставят поотделно донесените глави. Свиква няколко старци от Светия Синод и ги запитва:

– Колко глави има Йоан Кръстител?

– Една глава, Ваше Царско Величие!

– А, не, в моите последни изследвания аз намерих 40 глави.

– Как?

– Ще ви докажа.

Завежда всички тия старци по всички стаи и с документи по дати им показва получените 40 глави. Умен човек бил царят. И след туй им казва:

– Не говорете лъжата, защото тя не подига никой народ!

Е, колко Магдалини има на света? Аз зная, тук, в София, има много Магдалини. (19/стр. 224, 225)

„Направи тъй малко „утира“
и на мене“

Като поливаш едно цвете, ти ще го поливаш изобилно… Тази вода трябва да прелее, та цветето да остане доволно. И затуй жените, като поливат цветята, аз ги следя и зная кои жени са добри и кои – лоши. Добрите жени така поливат, че водата прелива от саксиите. А някои жени, като поливат цветята, бързат, сипят им по няколко капки вода и казват: „Да не прелее водата“. Не, не, всякога трябва да прелее.

Един българин дал угощение на един турчин и му налива сладко винце, но тъй му налива, че като дойде до един пръст от чашата, оставя я празна и казва: „Заповядай, ефенди!“. Като дойде да налива на себе си, прелее чашата и казва: „Утира!“, т.е. случайно преляла. Изпиват първата чаша, после пак налива. Но как? Налее на турчина чашата малко празна, а на себе си прелее и пак казва: „Утира!“. Турчинът гледал, гледал и най-после казал: „Ефенди, направи тъй малко „утира“ и на мене да пия и аз от тази чаша!“.

Така правим и ние. Като дойде за себе си, тъй малко с „утира“, а като дойде за другите, няма „утира“. Не, ще прелееш и за себе си, и за другите. Нашата Любов трябва да се даде тъй преизобилно…

(19/стр. 378, 379)

„Е, тази е последната лъжа,
която ти казах“

Има нещо в света, което не зная. Аз съм крайно невеж човек в това отношение, аз не зная да лъжа. Ще кажете: „Е, не знаеш! Не си ли казал досега някоя лъжа?“. Не, никой път досега не съм казал лъжа. Ако някой от вас може да ме научи на туй изкуство, ще му бъда крайно благодарен. Ще взимам уроци от него. Тъй както вие знаете лъжата, това е едно изкуство вече. Да знаеш как да смахнеш някого, изкуство е това! Може да се посмеят на такъв човек, но той ще бъде майстор да вземе брашното, сиренцето и маслицето. Аз наричам лъжа не това да знаеш какво нещо е лъжата, но да знаеш как да я представиш.

Ще ви приведа един пример. Някой среща един свой приятел, който обича да лъже, и му казва:

– Я ми кажи една лъжа!

– Остави се, аз се отказах, не лъжа вече. Остави това, ами баща ми умря, викат ме на погребение, а нямам нито пет пари.

Разказва това и четири реда сълзи му текат. Изважда той 100 лева, дава му ги.

– Е, тази е последната лъжа, която ти казах.

Да, но това не е лъжа, това е изкуство! Защо? Защото лъжата не се казва, а се представя. Това е последното изкуство на лъжата. (19/стр. 382, 383)

„Аз съм твоето магаре“

Тъй щото срещнете ли човек, който дава обещания 100%, знайте, че първо той ще вземе нещо от вас, после половината ще ви върне, а другата половина ще задържи за себе си. Това значи да изпаднете в положението на онзи българин Стоян, който тръгнал един ден с магарето си за града да се срещне с владиката, да си поприказва с него. Той натоварил магарето си с подаръци за владиката. Денят бил горещ, Слънцето силно греело, вследствие на което Стоян се спрял под сянката на едно дърво да си почине и там заспал. Наблизо имало деца, които си играели, но като видели магарето на Стояна, натоварено с подаръци, отвързали го и го завели в града да го продават. Като се събудил, Стоян видял, че магарето му го няма, а едно дете близо до него държи на главата си юлара на магарето.

– Къде е магарето ми?

– Аз съм твоето магаре. Едно време бях непослушно дете, но баща ми ме прокле и аз се превърнах на магаре. Срокът на наказанието ми изтече и днес съм пак човек.

Детето ударило Стояна с юлара и избягало. Стоян отишъл на пазара, видял магарето си, но си казал: „Не те искам вече да ми правиш пакости. Не искам такова магаре, което се превръща ту в човек, ту в магаре“.

Много примери още могат да се наведат, от които да се види, че ако няма правилна обхода, човек може да изгуби своите скъпоценни камъни. Има опасност за човека да изгуби своите скъпоценни мисли, чувства и постъпки. Изгуби ли ги, той ще се почувства като в пустиня. (20/стр. 88, 89)

„И да плача, водете ме напред!“

Някои моми умират от любов, но това е театър само, никаква любов не е. В това отношение те приличат на младите булки, които, като излизат от бащиния си дом, навеждат главата си, уж плачат за майка си и за баща си. Като вижда това, деверът казва на брата си:

– Братко, булката плаче много, да я върнем назад!

Но тя казва:

– И да плача, водете ме напред!

Има една аналогия между положението на младата булка и вашето. Когато ви изваждаме от света, за да ви въведем в Царството Божие, вие плачете, давате вид, че искате да се върнете назад. Речем ли да ви върнем назад, вие искате да вървите напред.

(20/стр. 165)

„Докато Патаран царуваше“

В един анекдот се разправя за открадването на една патка. Един българин отишъл в дома на свои познати. Това било преди обяд. Домакинята приготвяла обеда: в една тенджера имало голяма, добре изчистена патка, която трябвало да се тури на огъня да се вари. Като видяла неочаквания гост, домакинята захлупила тенджерата с капак и я занесла в другата стая. Гостът останал на обяд. Домакинята сложила на трапезата лук и хляб, като се извинила, че нямала друго нещо, приготвено за ядене. Като се наобядвали и поразговорили, той останал да спи у тях под предлог, че има да свърши някаква работа в града. Като легнал да спи, той видял тенджерата с патката в стаята, дето го поканили да нощува, и се усмихнал. Рано сутринта той станал, отворил тенджерата, извадил патката и я турил в торбата си. След това тихо сложил капака на тенджерата и влязъл при домакините да се сбогува.

– Защо бързаш?

– Докато Патаран царуваше, работите вървяха добре. Откак Патаран слезе от трона, работите се усложняват.

Те помислили, че гостът говори нещо за своите работи, и не го задържали повече. Като минало доста време от неговото заминаване, домакинята влязла в стаята да вземе тенджерата и да сготви патката, но намерила тенджерата празна. Едва сега разбрали те за какъв цар Патаран говори гостът, но късно било вече, не струвало да го гонят.

За да се избегне една кражба, не трябва да оставяте патката сама в стаята на госта… Гостът трябва да носи нещо със себе си, а не да взима… Гост, когото посрещате с радост, а изпращате със скръб, не е от добрите хора. (20/стр. 355, 356)

„Умря, но поне си хапна от всичко“

Понякога човек съзнава, че трябва да направи някаква жертва, но ще я направи късно, когато моментът е пропуснат.

Детето на една циганка заболяло тежко. Във време на болестта си то казвало на майка си:

– Мамо, купи ми малко мед.

– Ще купим, мама.

– Мамо, искам малко масло.

– Ще купим, мама.

– Мамо, яде ми се сладка баница.

– Ще купим, мама.

– Мамо, ядат ми се ябълки.

– Ще купим, мама, всичко ще купим.

Един ден детето умряло, не могло да издържи на болестта. Като видяла това, циганката си казала: „Горкото детенце, умря, но поне си хапна от всичко, каквото пожела“.

Питам: Какъв смисъл има в такова хапване? Циганката имала желание да направи жертва за детето си, да му достави каквото искало, но никаква жертва не направила… Когато съзнанията на две същества са будни, те навреме се жертват, взаимно си услужват и навреме изпълняват Божия закон. Като знаете това, бъдете будни навреме да използвате и най-малките моменти за жертва, за изпълнение на Волята Божия. (21/стр. 48, 49)

„Гласът ти – цяла музика!“

Сега вие сте дошли до една област, наречена „област на забавите“. Ако останете повече време в тази област, съществата, които живеят там, ще спрат развитието ви. Те са същества, изостанали в еволюцията си; те са същества без никакъв морал, без никаква култура. Когото видят, те започват да го хвалят, да казват, че е герой, талантлив човек; ще му разправят различни легенди, предания, докато го оплетат… Като се намери между тях, той ще изпадне в положението на петела, за който се говори в баснята „Петел и лисица“.

Един петел намерил парче сирене на земята и се качил на едно дърво, там да го яде. В това време една лисица зърнала петела и започнала да мисли как да вземе сиренето от устата му. Да се качи на дървото при него, не може. Тогава тя отишла под дървото и започнала да се разговаря с петела: „Петльо, чудно красива птица си! Като гледам перата ти тъй хубаво нашарени, като гледам гребена ти червен, месест, като корона на главата ти, чудя се кой те създаде толкова красив, толкова гиздав и напет. Не съм срещала друга птица, тъй красива като тебе. Пък и пойна птица си. Гласът ти – цяла музика! Щастлива ще съм, ако би ми запял, да чуя гласа ти“. Поласкан от думите на лисицата, петелът отворил уста и закукуригал. Сиренето паднало на земята. Това лисицата чакала. Тя се спуснала към сиренето, сграбчила го и избягала.

Сега и на вас казвам: Не се поддавайте на ласки и похвали, защото като петела ще изкукуригате и ще изпуснете сиренето от устата си. В случая сиренето представя условията, необходими за вашето развитие. (21/стр. 130, 131)

„Арнаутинът знае и друг път“

Бог може да те постави при най-лошите условия, че да кажеш: „Косата ми настръхна!“. Защо ти настръхва косата? Защото не разбираш. Разбира се, ако ходите вечерно време по места, които не познавате, косата ви ще настръхне; ако ходите денем, нищо няма да ви стане. Вечерно време всичко ще ви се вижда като страшилища и ще мязате на онзи турчин с кобурите си, с ножовете си, върви вечерно време с коня си през някоя гора, вижда един голям дънер, стрясва се, казва:

– Хей, гяур, махни се от пътя ми юнак арнаутин да мине!

Не се маха той.

– Тебе казвам, махни се оттам!

Най-после казва:

– Ако ти не се махнеш оттам, арнаутинът знае и друг път.

Та и вие сега вървите с кобурите си и казвате: „Ние знаем и друг път“. Значи, като се изпречи сиромашията пред вас като един голям дънер, ще минеш покрай нея, ще я заминеш. Пък ти мислиш, че тя е жива, че е някое голямо страшилище, и казваш: „Ще мина по друг път!“. (22/лек. 5: стр. 18, 19)

„Почакай Ме една секунда“

Имаш известна идея, която трябва да реализираш, ти си млад; почнеш ли да я реализираш, ти си стар. В следующия момент иде нова идея, ти си млад; започваш да я реализираш, ти си стар. Млад – стар, млад – стар, това е един вечен процес в развитието на човека, който постоянно се повтаря… Ще разбирате, че старостта е само един миг…

Ще ви разправя един анекдот, който ми разправи една ученичка, чела го някъде. Отива един много учен философ на Небето при Бога и иска да Го надхитри. Казва Му:

– Господи, как схващаш цялата Вечност?

– Вечността пред Мене е една секунда – му отговорил Бог.

– А какво е за Тебе един милиард?

– Един милиард за Мене е пет стотинки – казва Господ.

– Тогава, Господи, дай ми пет стотинки!

– Почакай Ме една секунда – му казал Господ.

Не мислете, че ние можем да бъдем по-умни от този Велик закон в света. Не мислете, че можем да надхитрим Бога. „Почакай Ме една секунда“ – в това има скрита една Велика Истина. Една секунда, това е цялата Вечност, в която ти трябва да работиш и да се развиваш. (22/лек. 5: стр. 23, 24)

„Този бръмбар е от рода „хъмбък“

Кое е реалното в света? Реалността седи дълбоко някъде вложена в нашето битие, в нашия съзнателен живот. С това ние не искаме да се премахнат вярванията на хората, но казваме, че нещата днес са разместени.

Ще ви дам един пример да видите как се разместват нещата в живота. В един от американските университети студентите по естествените науки решили да направят една шега със своя професор по зоология и същевременно да го подложат на изпит да видят доколко той владее материала си. За тази цел те му устройват следния изпит: взимат няколко бръмбари от най-различни видове и ги разкъсват на няколко части, като отделят на една страна главите им, на друга страна – краката, а на трета – телата им, и от разните части на тия видове бръмбари те сглобили отделен представител, който предложили на професора си да се произнесе към кой вид от бръмбарите се отнася даденият. Професорът го взел, разглеждал го у дома си най-внимателно цели три дни и най-после им казал: „Този бръмбар е от рода „хъмбък“.

Това значи: „Такъв бръмбар в природата не съществува; той е нещо измислено, сглобено от вас“. По същия начин и съвременните хора са направили ред преобразования в обществения живот, в семейния живот, в религията и най-после казват: „Как ще се разреши този хъмбък?“. И в науката има такъв хъмбък. Навсякъде в живота има по един хъмбък, който хората сами са сглобили и като не знаят, че това не е естествено явление, не могат да намерят начин как да го разрешат, вследствие на което се мъчат. Няма какво да го разрешавате, това е един хъмбък – нищо повече. (23/стр. 184, 185)

„Мамо, ела да видиш как въртя къщата!“

Някои казват: „Тази жена умее да върти къща“. Или: „Този мъж е голям въртокъщник“. Казвам: Воденица може да се върти, но къща – никога.

Една майка казва на сина си:

– Синко, не зная кога ще въртиш и ти къща!

Отива една вечер този момък в кръчмата, напива се хубаво и се връща (у) дома си. Ляга на пода и гледа: къщата наоколо му се върти. Той вика майка си и казва:

– Мамо, ела да видиш как въртя къщата!

– Не, синко, ти не въртиш къщата, но главата ти се върти.

Някой казва: „Аз гледам жена, деца, цяла къща гледам“. Това не е вярно. Кой не гледа жена си и децата си? Всъщност кой не гледа? Ето, сега вие ме гледате и аз ви гледам. Всички хора се гледат. Изобщо ние трябва да освободим езика си от двусмислени думи, ума си – от двусмисленост и сърцето си – от двусмислени чувства. (23/стр. 221)

„Казала му и тя „Сбогом, брат Иван“

В цялата природа има шепнене, например изворите, пясъкът, листата, цветята, мухите, всичко шепне, но на своя език…

Ще ви приведа един анекдот за един прочут американски проповедник. Той бил известен в цялата местност. Името му било Джон, но понеже бил обичан от всички окръжаващи, наричали го… „брат Иван“. Като си заминавал, излезли да го изпращат всички граждани – мъже, жени, деца, всички искали да му кажат „сбогом“. Птичките запели, казали му „сбогом“. Като излязъл извън града, качил се на кобилата си, но тя го хвърлила от гърба си – казала му и тя „Сбогом, брат Иван“…

Този анекдот показва, че в проповедника имало всичко, но нямало трезв ум, затова кобилата му го хвърлила. Сега аз не искам да ви хвърля кобилата и да ви каже „сбогом“. Така ще се спре всяко развитие, всяка еволюция. Хора, които са хвърляни от кобилата си, казват: „Тези работи не са за мене, няма да се занимавам с тях. Като дойда друг път на Земята, ще се заинтересувам, сега съм стар“. Казвам: Кобилата му го е хвърлила. (24/стр. 41)

„Да ви изпратя още един!“

Някои имат прекомерно големи желания.

В турско време един турски паша посетил едно село във Видинско, или в Дели-Орманско, и останал много доволен от селяните. Те му дали много добър прием и той в знак на признателност им подарил един слон. След 5 – 6 години селяните обеднели, като хранили слона. И се чудили какво да го правят. А пък не могат да го продадат, не могат и да го оставят да умре. Пашата среща един жител от селото и го пита:

– Доволни ли сте от слона?

Селянинът отговорил:

– Много сме доволни! Откак дойде, всичко ни тръгна наред.

Пашата казал:

– Да ви изпратя още един!

Та като чули селяните, че още един слон иде, някои почнали да бягат от селото.

Та казвам: Този пример пояснява, че в човек има такива желания, които приличат на слон!

(25/стр. 218)

„Когато спи, никак не пие“

Вие, старите сестри, пеете ли? Младите да пеят. Има някое време, когато хората не могат да пеят, например когато ядат или когато спят. Когато обвинили едного, че е голям пияница, един казал:

– Грешка имате, аз го зная, че е трезвен човек; когато спи, никак не пие. (25/стр. 236)

„Хама че го каза, хъм!“

Съвършеният грешки не прави. Като пише, грешки никъде няма да направи. Турете го на една по-долна работа, дайте му една мотика, ще видите колко погрешки ще направи… Някъде вие сте съвършени, някъде не сте съвършени…

Да оставим шегите настрана. Един направил една погрешка и щели да го осъдят за 10 години затвор. Като го съдили, каквото и да го питали, той все отговарял: „Ама че го каза“. Питат го:

– Ти уби ли този човек?

– Хъм, че го каза, хъм!

– На кое време го направи?

– Хъм, че го каза, хъм!

Каквото и да го питали, той отговарял все по тоя начин. Съдията казва:

– Този човек е ненормален.

Не го осъждат, като ненормален. Адвокатът казва:

– Сега спечелихме делото, ще трябва да ми платиш.

– Хама че го каза, хъм!

Той прилага и към него същото. (25/стр. 408, 409)

„Не този, а онзи“

Ти още слуга не си станал, пък учител ще станеш. Всеки един учител, който дойде на Земята, той ще се учи да слугува. По-големи слуги от учителите няма.

Аз привеждам онзи пример за турския съдия. Един турски мирови съдия съдил 40 години, управлявал. Един ден го уволняват. Не може да заповядва вече. Той мислил, мислил и взел 40 ибрика*****, занесъл ги в джамията и седнал на един стол. Дойде някой, който иска да се моли в джамията, посяга да вземе един ибрик да се измие. Той му казва: „Не този, а онзи“.

Умен човек. Ако вие не искате поне като този съдия с 40 ибрика да заповядвате, какво ще направите? (25/стр. 420)

„Докато този дявол е тук, Христос няма да възкръсне“

В църквата на едно малко забутано селце попаднал за свещеник един стар човек без никакво образование и подготовка за свещенослужител. Той служил посвоему без никакъв ред, а обредите извършвал съвсем своеобразно. В дни, когато трябвало да се извършват тържествени служби, той ходил из църквата с кадилница и мърморел нещо. Един ден в навечерието на Възкресение Христово той турил кадилницата на земята и се готвел да я прескочи, както правел това обикновено, и да каже: „Христос възкресе“, но в този момент един образован и интелигентен гражданин влязъл в църквата и се спрял близо до свещеника с очакване да чуе думите: „Христос възкресе!“. Като го видял, свещеникът дигнал кадилницата от земята и започнал да се движи с нея из църквата. Един от селяните пошепнал на свещеника:

– Дядо попе, Христос възкръсна вече. Ти кога ще кажеш: „Христос възкресе“?

– Остави се, докато този дявол е тук, Христос няма да възкръсне.

Лесно е да турите кадилницата на земята, да я прескочите три пъти и да кажете: „Христос възкресе“, но като влезе някой образован гражданин в църквата, не смеете да прескочите кадилницата и да кажете, че Христос е възкръснал. Казвате: „Докато дяволът е тук, нищо не предприемам“. Какво представя дяволът в човешкия живот? Дяволът не е нищо друго освен голямата мъчнотия в живота на човека. Значи, докато мъчнотията седи на пътя ви, нищо не можете да направите. (26/стр. 248, 249)

„Щом е така, не искам да отида там“

Мнозина живеят на Земята, но от време на време се запитват какъв ще бъде животът им на онзи свят. В това отношение те приличат на онзи крадец, който живял 90 години и през целия си живот само обирал хората. Като наближил краят на живота му, той извикал един проповедник да му поговори за онзи свят.

– Какво има там? – запитал крадецът. – Може ли и там да се краде? Има ли хора на онзи свят за обиране? Аз живях 90 години на Земята и прекарах само в обири. Като обирах хората, изпитвах голямо удоволствие. И на онзи свят не искам да се откажа от своя занаят.

Проповедникът му отговорил:

– На онзи свят не могат да се вършат обири, кражби, престъпления.

– Щом е така, не искам да отида там. Аз не се интересувам от такъв свят.

Наистина няма какво да прави един крадец на онзи свят. Като дойде до заминаване за другия свят, мнозина се противопоставят, не им се иска да отидат там. Ако направим сравнение между тях и крадеца, ще излезе, че и те са подобни на него. И те са крали цял живот, и сега не им се отива в свят, в който не могат да прилагат занаята си. Не, човек трябва да работи, да изкарва прехраната си по честен начин. Човек трябва да работи! Дали е на физическия, или в духовния свят, работа се иска от него. (26/стр. 274, 275)

„Всичко си изгубил“

Човек… Като млад, той трябва да е готов да учи и да възприема. Като стар, той трябва да съзнава, че има още много да учи. Колкото да е учен човек, все има неща, които не знае.

Един учен влязъл в лодката на един прост моряк да се разходи по морето. Той запитал моряка:

– Ти знаеш ли нещо по математика?

– Нищо не зная.

– Много си изгубил. Ами по астрономия знаеш ли нещо?

– Нищо не зная.

– Много си изгубил. Ами по естествените науки?

– Нищо не зная.

– Много си изгубил.

В това време се явила голяма буря на морето. Тогава лодкарят се обърнал към учения с думите:

– Ти знаеш ли да плаваш?

– Не зная.

– Всичко си изгубил. Със своето невежество аз ще запазя живота си – най-ценното за човека, а ти със своето знание всичко ще изгубиш.

Много от сегашните хора знаят всичко като този учен, но едно само не знаят – да плават. Какво представя плаването в живота? Плаването може да се уподоби на Любовта. Който не познава Любовта, той е изгубил всичко. (27/стр. 110)

„Не видяхте ли, че той извърши престъплението?“

…Животът на хората представя театър, дето всеки играе някаква роля. Каквато да е ролята на хората, тя не е реална. Реалният живот е вътрешен, а нереалният – външен. Онзи, който представя на сцената цар, всъщност цар ли е? На сцената виждате царе, съдии, учители, учени, но всъщност такива ли са?…

Един прост човек, по народност французин, отишъл един ден в Париж да разгледа забележителностите. Като ходил натук-натам, видял, че много хора влизат в едно красиво здание. Той си помислил, че това здание е черква, и решил да влезе вътре. Там видял, че всички хора се спират и купуват билети. Купил си и той билет и тръгнал след хората. Като влязъл вътре, той се спрял да види какво ще става. Посочили му място да седне. Седнал той и чакал момента да започне черковната служба. Оказало се после, че не бил в черква, но в театър. Той видял, че на сцената се разигравало някакво действие, в което съдели един престъпник за убийство. Престъплението било извършено на сцената. След това започнало разглеждане на делото против престъпника. Няколко адвокати защищавали престъпника, искали да го изкарат невинен. Той слушал дългите оправдания на престъпника и се възмутил, че при всичката му виновност искат да го изкарат невинен, и извикал:

– Защо мълчите всички? Не видяхте ли, че той извърши престъплението? Аз видях всичко. Този е убиецът!

Като чула това справедливо възмущение, публиката започнала да ръкопляска. Той се обърнал към публиката с голямо учудване, че всички били свидетели на престъплението, а въпреки това мълчат.

Следователно, докато човек обръща повече внимание на външния живот, той се намира в нереалността на нещата. Той е на сцената. Сценичният живот е живот на забавления. (27/стр. 171, 172, 173)

„Аз смятах, че си човек“

…Човек ще има мъчнотии, страдания, но няма да бяга от тях. Той съзнателно носи страданията и се подига. Той различава истинските положения в живота от недействителните. Той никога не може да изпадне в положението на онзи турчин от Цариград, който, като гледал на сцената пиесата „Отело“ от Шекспира, на другия ден срещнал актьора, който играл ролята на Отело, и му казал:

– Слушай, приятелю, каква беше тази работа от твоя страна? Аз смятах, че си човек, пък ти направи такова престъпление.

– Ама това не беше в действителност. Някога някой човек е извършил това престъпление, пък аз само го представих пред хората.

Като ученици, вие трябва да познавате същинския живот. За тази цел трябва да различавате Божественото от човешкото и да се стремите да се освобождавате от ненужните страдания и мъчнотии. Много от скърбите и страданията на хората не са нужни. За пример, трябва ли човек да се безпокои как ще прекара живота си? Още утре могат да го повикат на онзи свят… Разумният свят е предвидил нуждите на всяко същество. (52/стр. 59, 60)

„Ние представяме лъжата като истина“

Авторът на някоя пиеса, за да въздейства върху чувствата на хората, написал някаква драма, от която публиката се трогва, възхищава, плаче. Публиката плаче за недействителните страдания на актьорите, а не плаче и не страда за истинските актьори в живота, които минават през големи изпитания и мъчнотии.

Един свещеник казал на един актьор:

– Вие проповядвате на хората лъжата и те вярват в нея. Като ви слушат, те плачат, страдат. Ние им проповядваме истината, а те не вярват в нея. Каквото да им говорим, не можем да ги разчувстваме да заплачат. Коя е причината за това?

Актьорът отговорил:

– Причината седи в това, че ние представяме лъжата като истина, а вие проповядвате истината като лъжа. (27/стр. 173)

„Не те ли е срам да разправяш на проповедника как живеем?“

Като проточва носа си надолу, пуйката иска да обърне внимание на човека, че ако все тъй продължава да я коли без причина, и неговият нос може да се проточи напред. Сега, като обяснявам причината за проточването на носа на пуйката, някой ще се обиди, ще помисли, че това се отнася за него. Мъчно е днес да се говори на хората. Каквото да им се говори, все ще се намери някой да мисли, че казаното се отнася до него.

Един американски проповедник за усилване на своята проповед си послужил с много примери от отношенията между мъже и жени. На проповедта му присъствали много мъже и жени. Един мъж, като се върнал от събранието, обърнал се строго към жена си:

– Не те ли е срам да ходиш да разправяш на проповедника как живеем помежду си? Разправят ли се интимни случки из живота на семейството? Ще станем за смях на хората!

– Нищо не съм разказвала на проповедника – добавила за свое оправдание жената.

– Не вярвам, ти непременно си му разказвала. Иначе той не би могъл да изнесе такива случки, каквито стават и в нашия живот. Отде би могъл той да знае това, ако не му е разказвано? (27/стр. 180, 181)

„Мързи го да работи“

Не е стар слабият, немощният, оглупелият човек; стар е мъдрият човек, който се радва на знание и сила, за да помага на своите слаби и невежи братя. Той може правилно да разпределя енергиите на своя организъм, да уравновесява силите му, за да може всякога да запазва придобитото и да се стреми към придобиване на нещо ново.

В далечното минало един 80-годишен старец отишъл при един от турските паши по онова време да се оплаче от баща си:

– Баща ми ме би и ме изпъди от дома си.

Пашата се заинтересувал да види баща му. Той си казал: „Какъв трябва да бъде този баща, който има сила да бие своя 80-годишен син?“. Пашата отишъл в дома му и какво да види! Бодър, изправен, стогодишен старец работи дърводелство.

– Защо си бил сина си?

– Как да не го бия? Мързи го да работи. Аз го карам да ми помага, а той не слуша.

Пашата останал поразен, като гледал как енергично работел стогодишният старец.

– Защо се учудваш, паша ефенди? И аз имам баща, който още продължава да работи нашия занаят.

Този пример показва, че тия стари хора са знаели как да пазят енергията и младостта си. Някои религиозни хора казват, че водят чист и свят живот, че Бог ги е благословил, а въпреки това преждевременно остаряват. (27/стр. 186, 187)

„Татко, и аз вървя така“

Като ученици на Новото Учение, вие искате да отидете в света да проповядвате. Какво ще проповядвате и на какво ще учите светските хора? Ако ги учите на ред и порядък, на законност, те знаят това по-добре от вас… Ако искате да ги учите как да се обичат, и това знаят. Като отивате между светски хора, внимавайте да не постъпите като стария рак. Един стар рак казал на сина си:

– Синко, върви право!

Младият рак отговорил:

– Татко, покажи ми как трябва да ходя. Тръгни ти напред, аз – след тебе да се науча.

Старият рак тръгнал напред, а синът – подир него.

– Татко, и аз вървя така – казал младият рак.

(27/стр. 227)

„Много нещо изпатих от нея“

Някой момък се влюби в една упорита мома и мисли, че ще я превъзпита, ще я настрои на гамата, в която той пее и свири. Упорството е дисхармоничен тон в живота, за който се изисква особена гама. Опитвали ли сте се да превръщате дисхармоничната гама в хармонична да видите как става това превръщане?

Един българин страдал от жена си, понеже била много упорита. Каквото казвал, тя всичко вършела наопаки. Един ден, като вадела вода от кладенеца, той казал:

– Внимавай да не паднеш вътре.

Тя нарочно се хвърлила в кладенеца и не излязла вече оттам. Мъжът започнал да плаче за жена си, че го оставила сам с няколко деца. След половин час той видял да излиза от кладенеца един дявол, цял побелял.

– Къде отиваш? Защо бягаш?

– Остави се, преди един час падна в кладенеца една жена, много нещо изпатих от нея – главата ми побеля.

Като чул, че и дяволът бяга от жена му, мъжът си казал: „Аз ще се заема с лекуването на хората. Щом дяволът бяга от жена ми, и болестите ще бягат от нея“. Той тръгнал из града да лекува. Като влизал в някой дом, дето имало болен, той сядал близо до болния, навеждал се до ухото му и тихо пошепвал:

– Жена ми иде!

Щом чувала тия думи, болестта веднага напущала болния. В скоро време той забогатял и подобрил положението си. (27/стр. 252, 253)

„Дано това да дойде и към нас“

Когато не разбира нещата, човек си представя това, което не е.

Във времето на френската революция един млад турчин казал на един стар турчин:

– Във Франция има революция.

Старият се хванал за брадата, замислил се и казал:

– Благодаря на Бога. Дано това, което става там, да дойде и към нас.

Защо казал така? Не разбира човекът. Той мислел, че някакво голямо благословение е сполетяло Франция. Като му обяснили, че във време на революцията нещата се обръщат с главата надолу, той казал:

– Дано Бог ни запази да не изпраща и към нас това, което става във Франция. Сега разбирам вече какво представя революцията. (27/стр. 348, 349)

„Аз повярвах на твоя слуга“

Природата не търпи нищо отрицателно: мързел, лъжа, измама, залъгвания.

Един млад поет изпаднал материално и отишъл при един банкер да иска една сума назаем. Банкерът не го приел лично, но като разбрал нуждата на поета, казал на слугата си:

– Кажи, че не съм вкъщи.

Няколко години след това банкерът имал нужда от поета и отишъл в дома му. Поетът подал главата си от вратата и казал на банкера:

– Поетът не е у дома си.

– Как тъй? Аз чувам неговия глас.

– Чудно нещо – отговорил поетът. – Аз повярвах на твоя слуга, а ти на мене не трябва ли да вярваш още повече? (28/стр. 161, 162)

„Да ида и аз, че може да извадят наистина злато“

Като станат хората религиозни, стават лековерни. Сега всеки може да ни лансира някоя идея, както вестникарите лансират. Те, като нямат новини, измислят нещо, че го турят във вестника.

Иде ми на ум във Варненско за един Йончо, в когото чувството да преувеличава било силно развито. Всички неща той ги увеличавал хиляди пъти. Винаги… представял неща, които не са верни. Влиза в едно село този Йончо и започва да разправя на селяните, че еди на кое си място имало три големи казана, пълни със злато. Той ги убедил, че цялото село със свещеника тръгнали заедно да откопават казаните. Той, като останал, си казал: „Да ида и аз, че може да извадят наистина злато“. Той сам повярвал. И той иска да иде да копае, да вземе нещо.

(29/стр. 22)

„А, познавате ме, че съм господар на нивата!“

Питам: Ако един е лош и ако един е добър, къде е причината? Добрият човек ще посади нещо в сърцето си. Бог го благославя с доброто. Добрият има нещо посадено. Лошият нищо не е посадил…

Някой път ние се забавляваме като онзи турчин, който посадил нивата си с пшеница; навъдили се лалугери и изпояли нивата му. Казали му: „Хиляди лалугери има в твоята нива. Изпояли житото“. Задига той едно турско чифте с две цеви, напълнил двете цеви със сачми да ги бие. Като наближил, всичките лалугери се подигнали на краката си да видят кой иде.

– А – казва, – познавате ме, че съм господар на нивата! Хай – казва – от мене да замине. Каквото сте направили, понеже ме признавате за господар на нивата, прощавам ви, задето сте изяли житото.

Турил пушката на рамо, върнал се вкъщи. Добре е за лалугерите, но не е добре за турчина.

По някой път ние сме много снизходителни за нашите погрешки. Защото всичките ни погрешки са все лалугери. Като видим погрешките да се изправят, така посрещат ни, ние сме готови да простим на прегрешенията, че са направили пакост… Казваш: „Хайде от мене да замине“. (29/стр. 60)

„Дядо попе, тази работа с четене
не става“

Вие казвате: „Да видим Христа“. С виждане тази работа не става. И само с молитва не става. Молитвата е хубава, но ще се намерите в трудно положение, ако не разбирате.

Мене ми разправяха един анекдот, тук, в България или в София, е станал. Може да е измислен, не съм го проверил. Един шоп отива на пазара и носи една каца масло. Двама софийски апаши – като търговци – гледат маслото, харесват го, казват, че те имат съдружник в Княжево. Дават му малко пари и му казват, че те ще го заведат при един свещеник, който ще му плати, а те вземат маслото. Отиват при свещеника и казват:

– Дядо попе, този селянин е малко побъркан, но на ти 50 лева, прочети му да му мине. Той ще ти иска пари за масло, но ти му чети.

Отива селянинът при свещеника да му плати. Той му туря патрахила и започва да му чете. Казва (селянинът):

– Дядо попе, тази работа с четене не става, да ми платиш маслото.

Свещеникът го потупал и почнал още да му чете. Той пак му казва:

– Дядо попе, тази работа с четене не става. Маслото трябва да се плати.

Къде е погрешката? Свещеникът се е хванал с четенето, не е видял уловката. Дяволът някой път ще ти тури 50 лева и вие ще плащате маслото на дявола. С четене, с молитви не върви тази работа.

(29/стр. 81, 82)

„Хайде сега да те почерпя за това“

…Да подобри(те) живота си. Как ще постигнете това? Чрез усилена работа, чрез постоянство, а не по начина, по който постъпил един пияница, на име Здравко. Той пил непрекъснато цели 20 години. По едно време му попаднали на ръка няколко въздържателни книги. Прочел тия книги и си казал: „Здравко, ти не трябва да пиеш вече! Нека кръчмарят разбере, че си решил въздържател да станеш“. На другия ден той минал покрай кръчмата, но не влязъл вътре и си казал: „Браво, Здравко, ти устоя на изкушението. Хайде сега да те почерпя за това“. Влязъл в кръчмата и се напил.

Това значи раздвояване на човешкото съзнание. Така постъпват и много от съвременните хора. Те казват: „Ние няма да се гневим, няма да завиждаме“. На другия ден минават покрай кръчмата, въздържат се: не се гневят, не завиждат на никого. Едва минат няколко крачки, те си казват: „Браво, издържахме! Хайде сега да влезем в кръчмата да се почерпим“. Влязат в кръчмата и се напиват, т.е. гневът пак избухва в тях. (30/стр. 100, 101)

„Ти ще умреш 24 часа след
моята смърт“

…Тщеславието е пуснало дълбоки корени в човешкия мозък. Има случаи, когато и умопобъркани хора проявяват тщеславие. Те се мислят за същества, които могат да заповядват на всички. В София имаше една македонка, Султана, която беше малко умопобъркана. Тя често казвала: „Аз нося на ръката си целия свят – Земята, Слънцето, Луната, звездите, както и всички хора. Каквото кажа, всичко става“. Да, каквото каже, става, но за нея само, а не и за другите. Нейните предсказания са подобни на тия, които давал един знаменит астролог. Един от французките крале извикал този астролог при себе си и му казал:

– Аз мисля да отворя война на Австрия, но искам да направиш изчисления ще бъде ли тази война сполучлива.

Астрологът направил своите изчисления и казал на краля:

– Според съчетанията на планетите ти можеш да обявиш война на Австрия. Условията са благоприятни.

Кралят отворил война, но претърпял голямо поражение. …Той решил по някакъв начин да премахне астролога. Извикал го у дома си и го запитал:

– Ти знаеш ли кога ще умра?

Астрологът бил досетлив човек. Той веднага разбрал, че кралят е намислил нещо срещу живота му, и казал на краля:

– Ти ще умреш 24 часа след моята смърт.

Кралят се замислил и си казал: „Щом е така, по-добре да пощадя неговия живот, за да запазя и своя“… Той повярвал в думите на астролога и си казал: „Ако моята смърт е във връзка с неговата, по-добре да пощадя живота му, за да спася и своя“. Той знаел закона: с каквато мярка мериш, с такава ще ти се отмери. (30/стр. 101, 102)

„Господи, дай ми глава,
голяма като крина!“

Поздравлявам ви сега с Новата година… Тази година е богата, тя носи пълен чувал със злато и със скъпоценни камъни. Като мине покрай умните, тя ще им остави големи богатства. Като мине покрай глупавите, нищо няма да им остави. Глупавият ще се намери в положението на онзи българин, който срещу Йордановден пъхнал главата си през прозореца, но не могъл да я извади. Между българите съществува едно предание, според което, ако някой пъхне главата си през някой прозорец срещу Йордановден, когато се отваря Небето, и в този момент пожелае нещо от Господа, всичко ще му се даде. Един българин решил да направи този опит. Една вечер срещу Йордановден той пъхнал главата си през железата на един от прозорците и чакал до 12 ч., когато Небето се отваря, да поиска от Бога една крина злато. Като видял, че Небето се отваря, в бързината, вместо да поиска една крина, пълна със злато, той казал: „Господи, дай ми глава, голяма като крина!“. Каквото пожелал, това станало: главата му се увеличила, станала голяма като крина, но не могла да излезе през решетката.

Казвам: Голямата глава представя човешката лакомия – лакомия за богатства, за знания, за слава. Сега и вие се обърнете към Господа и пожелайте от Него да ви даде за Новата година от изобилието на Своята Любов и Мъдрост. Пожелайте от Бога да прогледате тази година, да виждате света през очите на Великата Любов и на Великата Мъдрост…

(30/стр. 153, 154)

„Той още по-добре ме обърна“

Значи, сам Христос казва, че е дошъл да спаси онези овце, които Бог Му е дал. А един обикновен проповедник ще каже, че той спасил няколко овце и ги завел при Бога. Той се поставя по-високо от Христа. Други проповедници казват, че обърнали някого към Христа. Един проповедник срещнал едного и започнал да му проповядва. В скоро време той успял да го обърне към Христа. След това проповедникът го поканил у дома си. Рано сутринта гостът му изчезнал. Къде отишъл? Оказало се, че бил апаш. Той обрал проповедника и избягал. Проповедникът си казал: „Аз го обърнах, но той още по-добре ме обърна“. (30/стр. 167, 168)

„Малко по-голям от царя им“

Бог е Любов. Следователно гледайте на Бога като на най-великото и съвършено Същество в света. Ако мислите, че и Той е като вас, вие приличате на комарите, които мислели, че слонът е подобен на техния цар. Събрали се комарите на конгрес да разискват върху въпроса какво представя слонът. След дълги доказателства най-после те дошли до убеждението, че слонът е малко по-голям и по-силен от царя им.

Така и хората понякога мислят за Бога. Те казват, че Бог прилича на човека, но е малко по-силен и по-голям от него. Човек няма ясна представа за своя Велик Баща, Който обхваща всичко във Вселената, Който постоянно бди за него. (32/стр. 19, 20)

„Коя част от кокошката
е най-сладка?“

И старият трябва да бъде здрав, да работи и да се радва на живота… Трябва ли старият да се оплаква, че краката му не го държат вече, че ръцете му треперят? След всичко това хората минават за учени и разумни. Каква наука е тази, от която човек не може да се ползва в старините си? Каква религия е тази, която не може да крепи човека и в младини, и в старини?

Един турчин прекарал живота си в ядене и пиене; всичко, каквото имал, продал и парите изял. Като се видял в положението на последен сиромах, той отишъл при султана да се оплаче от сиромашията си.

– Султан ефенди – казал той, – цял живот ядох и пих, пет пари не задържах в джоба си. Помогни ми по някакъв начин да изляза от сиромашията.

Султанът му казал:

– Като си ял и пил само, и си дошъл до крайна сиромашия, кажи ми коя част от кокошката е най-сладка.

– Трътката, султан ефенди.

Султанът, като видял, че турчинът ял и пил, но поне научил нещо, заповядал на слугите си да му дадат 250 лири и да го пуснат да си отиде. Друг турчин, също краен сиромах, чул, че султанът дал на приятеля му 250 лири; решил и той да постъпи по същия начин. Отишъл при султана и му разказал как осиромашал от ядене и пиене.

– Кажи тогава коя е най-сладката част на бивола.

– Задната.

– Ударете му 25 тояги и го изпъдете вън.

Който е осиромашал от ядене, трябва да знае коя част на кокошката и на бивола е най-сладка. Най-сладката част на бивола е рибицата.

(32/стр. 150, 151)

„Намерих се на гърба на коня“

Съвременните хора говорят за висок морал, за Правда, за Истина, а когато трябва да доказват нещо, търсят свидетели. Истината сама свидетелства за себе си. Смешно е да откраднете коня на някого, а после да викате свидетели да отричат Истината.

Един циганин откраднал един кон, за което го викали в съда да отговаря. Попитали го:

– Ти ли открадна този кон?

– Не съм го крал.

– Как дойде конят при тебе?

– Един ден отидох в гората да сека дърва. По едно време се качих на една круша да си набера няколко плода. След малко този кон мина през гората и когато минаваше под дървото, аз се отпуснах от дървото и политнах към земята. Каква беше изненадата ми, когато се намерих на гърба на коня.

Разумният съдия няма да се усъмни в това, че циганинът паднал върху коня, но ще се запита как така това умно животно не отишло при господаря си, а в дома на циганина. След това ще дойдат свидетели да доказват, че циганинът не е откраднал коня. Обаче съдията не се лъже, той разбира, че циганинът е крадецът на коня… Бъдещото съдопроизводство ще се съкрати, няма да има нужда от свидетели и защитници. Съдията ще покаже филма, в който е представена цялата работа. Има ли нужда тук от бели и черни лъжи? Истината е налице, няма защо да се доказва и отрича. (32/стр. 199, 200)

Забравил той ли е, или друг някой

…Не критикувайте защо светът е създаден по този начин. По кой начин трябваше да бъде създаден светът? Човек може да философства, да разсъждава върху отвлечени въпроси, но да знае, че той сам не е в състояние да направи нещо повече от това, което Бог е създал. Ако си въобразява, че може да направи нещо повече, отколкото са възможностите му, той съвсем ще се обърка.

Един професор от Бостънския университет развивал пред студентите си въпроса за човешкото „аз“ и толкова се увлякъл, че забравил името си; забравил той ли е, или друг някой. Трябвало да мине известно време, да отиде у дома си и да пита жена си той ли е професор Браун, или не. (32/стр. 224)

„С единия крак вървя за отечеството, с другия – за Вас“

…Всяка сутрин, като ставате от сън, отделете по няколко минути да помислите за трите свята – за Божествения, духовния и физическия. Ще кажете, че е забранено човек да мисли за светове, дето не е готов да влезе. Забранено е да се вършат само лоши работи, но не и добри.

Разправят за една случка, станала между един руски полковник и един войник. Действителна ли е случката, или анекдот, не е важно. Войникът обичал водка и често се напивал. Един ден полковникът решил да го изпита дали е пиян. За тази цел той поставил на една река две дъски една до друга и накарал войника да мине реката само по едната дъска. Като видял, че ще падне във водата, войникът приложил хитрост: с единия крак стъпил на едната дъска, а с другия – на втората и извикал:

– Ваше Високоблагородие! Да живее отечеството, да живеете и Вие! С единия крак вървя за отечеството, с другия – за Вас…

Така минал той на другия бряг на реката. Полковникът се засмял, потупал го по рамото и му казал:

– Лошо правиш, че пиеш, но добре мислиш. Мисли право и върви напред.

Следователно не е забранено да мисли човек за велики и красиви работи. Забранено е да живее зле и да допуща лоши мисли в ума си. (32/стр. 239, 240)

„И майка ми така готви“

Гадатели без Любов не са истински астролози. В Англия има много астролози. Срещу няколко лири астрологът ще каже на търговеца да влезе ли в известно предприятие, или не. Срещу известна сума ще предскаже на младия момък и на младата мома дали си подхождат, или не. Някога предсказанията се сбъдват, а някога – не. В България старите баби играят роля на астролози. Ще започне бабата да хвали момата пред момъка: „Синко, добра е момата, красива е, веждите – тънки гайтани, очите – горящи свещи. Дето влезе, светлина носи“. Момъкът се запали, замечтае по момата, докато един ден се оженят. После вижда, че съвсем не е тъй, както бабата предсказала.

Млад момък се оженил за една прехвалена мома. Тя не била добра домакиня, не знаела да готви и постоянно запитвала съседката си как се готви едно или друго ядене. Като обяснявала съседката, младата жена все казвала: „И майка ми така готви“ – не искала да признае, че не разбира от готварство. Един ден мъжът донесъл охлюви за готвене. Този път съседката решила да я изиграе, да я изложи пред мъжа . Тя казала, че като счука охлювите, ще им тури ориз и ще ги сложи в тенджерата да врат. „И майка ми така ги готви.“ Като сготвила охлювите, мъжът хапнал, но останал изненадан от особеното ядене.

– Как си сготвила охлювите? Това ядене не може да се тури в уста!

– Както майка ми ги готви – казала тя.

Сега мъжът разбрал, че тя няма понятие от готварство.

Това е анекдот, в който се изтъква мисълта, че понякога хората боравят със знание, което не е още тяхно, не е станало тяхна плът и кръв. Преди да се справят с него, те го начукват, както младата домакиня счукала охлювите и ги сготвила, но чукани охлюви не се ядат. (32/стр. 269, 270)

„Господа, аз съм американец“

Има философи, които изнасят своите философски твърдения пред хората, доказват ги научно, без да са ги опитали. Щом дойдат до опита, те пропадат. Един англичанин държал пред хилядно общество научна сказка за летящата машина – негово изобретение. Той описал устройството на машината, доказал принципите, на които се основавало летенето, и когато трябвало да направи опит, да покаже на публиката как лети, останал изненадан – машината се забила в земята и не се повдигнала нито на сантиметър.

Друг англичанин държал сказка в Лондон за американците като народ с неговите отличителни черти. Като описвал американеца като тип и дошъл до ръста, той казал, че американецът е среден по ръст, повече нисък, отколкото висок. Между публиката присъствали трима американци. Като чули, че се говори за ръста на американеца, един от присъстващите американци станал прав и казал: „Господа, аз съм американец“. Той бил висок 1,90 см. След него станал вторият американец, който повторил думите на първия и казал: „Господа, и аз съм американец“. Той бил по-висок от първия – 1,95 см. Най-после излязъл третият, Джон Хол – висок два метра. Като видели тримата американци, наредени един до друг по височина, публиката се засмяла, всички започнали да ръкопляскат. В този момент сказчикът напуснал залата.

Следователно, ако изнасяте нещо от областта на живота, на науката или на религията, преди всичко вие сами трябва да сте го опитали. (32/стр. 289, 290, 291)

„Не знаех, че мога да отварям
очи на слепи“

Не ставайте актьори в живота преждевременно да си туряте бели коси, бради и мустаци и да се подпирате с тояги. Има смисъл да бъде човек истински актьор, да играе своя роля, а не чужда.

Във Варненско някъде се случило нещо особено – един чорбаджия отворил очите на един слепец. Как станало това? Отишли двама просяци в дома на чорбаджията да просят: единият вървял напред и свирел на гъдулка, а другият – след него, сляп, подпирал се на тояга. Чорбаджията бил нещо неразположен и като ги видял, започнал да ги ругае: „Защо не работите, ами сте тръгнали да просите? Сега ще ви дам да разберете кой съм аз!“. Взел тоягата и хукнал след тях. Пръв избягал слепият, след него – гъдуларят. Чорбаджията се почудил как може сляп човек да бяга тъй бързо и да не се нуждае от чужда помощ. Каква била работата? Той не бил сляп, замазал очите си с восък – играл чужда роля. Чорбаджията се засмял, разположил се и казал на съседите си: „Чудно нещо! До този момент не знаех, че мога да отварям очи на слепи“.

Кога бият човека? Когато играе чужда роля… Вместо да се представя за сляп, а другият да свири, по-добре щеше да бъде, ако единият играеше, а другият свиреше. Така щяха да веселят и себе си, и ония, от които искат помощ. (32/стр. 356, 357)

Този бик не познава думите:
„В Името на Исуса Христа“

…Силните желания, силните мисли, силните чувства, които излизат от дълбочината на вашата душа, това са силни извори, Божествени извори. Не туряй никаква преграда на тези Божествени подтици…

Тук преди години имахме един много религиозен брат, който казваше: „В Името на Исуса Христа аз мога да направя всичко“. Той имаше много планове. За пример, имаше един план да вземе една кандилница, да ходи из Търново и да кади… Един ден му идва друга една идея – да опита силата си. Как? Един ден при обиколката си из Търновско, като минава през село Беброво, излиза срещу него един голям бик. Този брат хваща бика за рогата и казва: „В Името на Исуса Христа аз ти заповядвам да се махнеш!“. Този бик не познава думите: „В Името на Исуса Христа“, поваля светията на земята и го рови в праха. Идват други двама души и едва го спасяват. Какво трябваше да направи той? Той трябваше най-първо да опита силата си на един малък бик, че после – на по-голям, на по-силен. А той изведнъж отиде срещу големия бик. Обаче бикът излезе по-силен.

Всяка ваша силна мисъл е един голям бик, който излиза насреща ви. Не я бутайте, оставете я настрана! Нека си ходи из горите, нека си върви из своя път… Слабите изворчета са най-добри за вас, използвайте ги разумно. И в тях има сила. (33/стр. 75, 76)

„Тури качамака на рамото ми“

Будала е този, който не е събудил Божественото в себе си… И вие сега седите и казвате: „Тази моя съседка“ или „Тази моя сестра е будала. Защо я прати Господ при мен да ме пече всеки ден на шиш?“. Ами ти, която си разумна, обърни тази будала. Будалата сам не може да се обърне. Законът е такъв. Вие отидете в някоя къща при някоя ваша сестра, която има много вълна, но не знае да преде и е съвсем оголяла. Вие се смеете. Не се смейте, но покажете как се преде, научете я. Знаете ли на какво мяза тя?

Един млад човек се оженил за една мома, която била много хубава, но много мързелива, не знаела да преде. Той казал:

– Жена, с хубост само не става, ти трябва да знаеш да предеш, защото ще оголеем.

Тя взела от майка си две вретена с прежда, турила ги в една каца и от време на време показвала на мъжа си ту бялото, ту черното вретено, като му казвала:

– Ето, и аз преда.

Обаче само с показване на вретената въпросът не се разрешавал, те си оставали на същия ред. Дошло време да се жени брат . Повикали я на сватба. Как ще отиде, няма дрехи! Окъсала се, няма с какво да се облече. Тя казва на мъжа си:

– Какво да правя?

– Нали ти казах, че трябва да работиш! Мен ме е срам да те водя такава окъсана!

Но тя била хитра, казала му:

– Слушай, ние имаме един голям кюп, ти ще ме туриш в кюпа и ще ме заведеш с колата при майка ми. Тя ще ми даде дрехи, за да се облека за сватбата.

Впряга колата, повежда я, но и той – хитър, намислил друго нещо. Оставя колата вън от селото и отива сам при майка . Тя го пита:

– Защо идеш сам, де е дъщеря ми?

– А, твоята дъщеря като някоя царкиня иска да излязат всички девери, сватове, цялото село, да я посрещнат с музики и гайди, не иска да дойде тук сама.

– Тъй ли?

Тръгват те, но дъщерята, като усетила, че идват всички сватове да я посрещнат, изскочила от кюпа и се върнала вкъщи. Те дошли, намерили кюпа празен.

– Къде е дъщерята?

– А, тя е особена, върнала се е вкъщи, види се, иска от село да я вземете.

Свършили те сватбата и без нея. Връща се той вкъщи и какво намира? Тя взела хурката и вретеното, преде ли, преде. Той направил качамак, вика я да ядат, но тя казва:

– Не искам да дойда, тури качамака на рамото ми, та и да преда, и да ям.

Пробудила се тя вече, преде. Казва си: „Втори път сватба няма да пропущам“. На рамото – каша и преде!

Та сега и вие ще държите хурката в ръка, а кашата – на рамо. Това не се отнася до всички, но само до някои от вас, на които работата не е изправна… Дойде ли до работата, трябва да бъдем готови за всичко! Човек, който не се срамува от работа, той е на Правия път. (33/стр. 145, 146, 147)

„На тебе ти е добре, но питай умрелия“

Докато има болни, ще съществуват и болници, и милосърдни сестри, и лекари. Щом болният оздравее, веднага излиза от болницата и се отказва от лекари, от лекарства, от слуги и от милосърдни братя и сестри. „Ама добре е да полежи човек известно време в леглото си и да му помагат лекари и милосърдни сестри.“ Той сам си знае колко му е добре, но какво ще прави – друг изход няма.

Един гръцки свещеник опявал един умрял и като исо (припев) често повтарял: „Ииии“. Един турчин срещнал процесията и си казал: „Иии – на тебе ти е добре, но питай умрелия, той ще ти каже какво е положението му“. На турски език припевът „иии“ означава „добре е“. Значи, за свещеника е добре, но важно е колко е добре за умрелия.

(34/стр. 67)

„Тъкмо отвикнах магарето си
да яде и то умря“

Днес старите възпитават младата мома и младия момък, като им забраняват да гледат тук или там да не се съблазнят. И в края на краищата толкова ги наплашват, че те не смеят да погледнат свободно. С това възпитание хората приличат на Настрадин Ходжа, който днес забранявал на магарето си да яде, на другия ден пак му забранявал, докато съвсем го отвикнал да яде. Един ден Настрадин Ходжа казал: „Чудно нещо, тъкмо отвикнах магарето си да яде и то умря“.

И тъй, истинското, новото възпитание си служи с положителни методи, а не с отрицателни.

(34/стр. 149)

Той решил да тича

Човек може да намери Бога и като доволен, и като недоволен, но ще има две различни опитности. Недоволният отива при Бога с всичката си лакомия. И тогава му се дава преизобилно до пресищане, до втръсване. В края на краищата лакомията се плаща скъпо.

Един крайно беден, но алчен човек чул, че един татарски княз раздавал земи безплатно. Той отишъл при княза и в силни черти описал бедното си положение. Князът му казал:

– Давам ти даром земя колкото искаш, но при следното условие: ще излезеш сутрин рано, преди изгрев Слънце, и ще се върнеш преди залез. Колкото земя обходиш през това време, твоя ще бъде. Ако закъснееш една минута след залязване на Слънцето, всичко пропада.

– Как трябва да обиколя земята: пеш или с кон?

– Пеш.

Сиромахът приел условието и тръгнал да обхожда земята. За да обиколи повече земя за определеното време, той решил да тича. Денят бил слънчев и много горещ. През всичкото време той тичал, като забравил даже да яде. Наближавало вече да залезе Слънцето и за да не закъснее, ускорил тичането си. Стигнал наистина навреме при княза, но едва спрял, паднал на земята от преумора и издъхнал.

Днес всички хора се изпитват по същия начин. Бог е дал на всеки човек достатъчно земя и условия да се развива, но като е недоволен от даденото, той прави неимоверни усилия да забогатее, да придобие повече земя, докато един ден падне от преумора и умре. Защо умира човек? От голяма алчност и лакомия… Пазете живота си и за никакви материални блага не го залагайте! (34/стр. 329, 330)

„Ако намеря по-глупави от вас,
ще се върна“

Сегашните хора се смущават много от фиктивни неща, поради което сами си създават мъчнотии и противоречия. Те приличат на онези две жени, майка и дъщеря, които плакали за умрялото си детенце. Дъщерята сънувала, че се оженила, родила момченце, което израсло, станало няколкогодишно и умряло. Като разправила съня на майка си, и двете започнали да плачат. Тъкмо в това време бащата се върнал от странство и заварил това положение: жена му и дъщерята плачат. Като му разказали защо плачат, той казал:

– Ще тръгна отново по света да изучавам хората. Ако намеря по-глупави от вас, ще се върна; ако не намеря, ще продължа пътуването си.

Като дошъл до съседното село, видял на едно високо дърво един човек, който се готвел да скочи.

– Какво правиш там?

– Искам да скоча от горе да обуя панталоните си. Не зная има ли друг начин за обуването им.

– Слушай, не скачай от дървото, ще се убиеш. Аз ще ти покажа как се обуват панталони, но с условие, че ще ги дадеш на мене.

– Съгласен съм, важно е да науча нещо.

Той му показал как се обуват панталони, а след това ги взел за себе си и тръгнал на път. Спрял се в друго село, понеже там му обърнало внимание една сватба, на която всички плачели.

– Защо плачете?

– Не питайте. Женим една мома, но понеже е доста по-висока от вратата, не може да влезе в дома на младоженика. Трябва да отрежем главата , а ни се свиди.

– Аз ще ви помогна да я вкарате вътре, но ако ми дадете нанизите на момата.

– Ще ти дадем каквото искаш, само булката да остане жива.

Той ударил булката отзад по врата, тя веднага навела главата си и влязла през вратата. Най-после той отишъл в трето село. На края на селото видял как една жена се мъчи да извади главата на едно теле от едно гърне, но не може. Да отреже главата на телето, не се решавала, а друг начин не намирала. Най-после тя започнала да плаче.

– Не плачи – казал селянинът. – Ако ми дадеш телето, аз ще те науча как да извадиш главата му от гърнето.

Той взел една брадва и внимателно ударил гърнето, което се счупило. Така телето освободило главата си.

Много примери има в човешкия живот, които се нуждаят от правилни преводи. Колкото по-добър е преводът, толкова по-близо е до Истината.

(34/стр. 403, 404, 405)

Как е възможно да стане гениален?

Много от сегашните хора искат да постигнат нещата изведнъж без труд и работа… В това отношение те приличат на деца, които мислят, че от първо отделение могат да влязат направо в университета. Това е невъзможно, трябва да минеш по каналния ред, докато стигнеш до университета. Да мислиш, че с един скок можеш да се намериш в университета, това значи да бъдеш като онзи окултист, който с малко знания се обявил за гадател. Той научил малко от хиромантия, малко от физиогномия, малко от френология и започнал да гадае на хората. Като погледне на ръката, познава само трите основни линии: на сърцето, на ума и на живота. Дойде при него някой прост човек и той започва да му гадае:

– Знаеш ли какво богатство носиш в себе си? Ти имаш сърце, я виж каква дълга линия. Ами я погледни линията на ума, гениален човек ще станеш. А линията на живота ти е чудо! Ще живееш най-малко сто години.

И с това гадането се свършва. Простият човек седи, гледа го и се чуди отде знае това, как е възможно да стане гениален, когато едва знае да напише името си.

Казвам: Прав е гадателят. Важни са трите линии на ръката, без тях животът е безсмислен. Но докато човек развие тези линии, докато им даде права насока, той трябва да работи стотици години върху себе си. (34/стр. 437, 438)

„Ами това магаре в огледалото
не го ли виждаш?“

…Ако някой каже, че съм правел сеанси и с духове съм приказвал, аз ви заявявам, че два пъти повече говоря с духовете. И когато се разговарям, не ми трябват медиуми, а общувам с тях директно. Някои приемат всичко, което им каже духът, за чиста монета. Не, в другия свят има толкова нечистотии и лъжи, колкото и тук. И там има зло, и там има ферментация – дори повече, отколкото тук; но всичко е толкова фино, че не можеш да го разбереш… Някои ще кажат: „Щом като има лъжа, да не се занимаваме с духовния свят“. Не, ще се занимаваш, но умно ще се държиш; ще знаеш, че духовете са като нас, но с по-фини тела. И те понякога скучаят, и те обичат да се занимават със Земята, и те обичат да съчиняват небивали истории.

Разправяха ми случай как един дух в град Плевен повиква едного и му казва: „Ти ще направиш един опит: ще вземеш свещ, ще гледаш в огледалото и точно в дванадесет часа ще ме видиш така, както не си ме виждал никога“. Човекът взема свещта и в дванадесет часа гледа, гледа, но нищо не вижда. Най-после чува глас: „Ами това магаре в огледалото не го ли виждаш?“. Тогава разбира, че става дума за самия него и че това е една подигравка…

Ако познавате закона, няма да ходите да гледате духовете в отражението на огледалото, а ще събудите у вас тези духовни чувства. Дух не може да се види с физически очи, нито може да се разбере с физически чувства. Ще събудиш духовните чувства в себе си и с тях ще познаеш духовния свят!

(35/стр. 76, 77)

„Ти си светия и не ти трябват косерчета“

Сега всички съвременни хора са все от този род – първо искат да спечелят, че после да правят добро. Те са подобни на циганина, който се качил на една топола да лови косерчета; дошла буря и той започва да се моли на Свети Никола да го запази, като му обещава: „На тебе, Свети Никола, едно косерче и на мене едно“. Бурята продължава и циганинът казва: „Давам всичките косерчета на тебе“. Най-после престава бурята и тогава той казва: „Не на друг, а на мене се скъсаха гащите, пък и в края на краищата ти си светия и не ти трябват косерчета“…

Целият християнски свят е като циганина на тополата – докато трае бурята, всичко обещават, но премине ли, всичко остава в техните джобове. Но Божественият закон е такъв, че Господ ще вземе всичко, което е Негово. (35/стр. 150, 151)

„Щом като е така,
ще му пратя пари“

Когато и ние започнем да говорим на Господа с Неговия език, с езика на Любовта, сърцето Му започва да се отваря и ние всичко придобиваме. А сега Му говорим: „Татко, Ти трябва да ни дадеш!“. Тогава Той казва: „Нямам нищо за вас“. По този начин ние приличаме на оня син, който следва в странство, в Германия, и пише писмо на баща си: „Татко, прати ми пари, в противен случай няма да мога да завърша“. Бащата не знае да чете, среща един касапин и му дава писмото. Верен на природата си, касапинът прочита грубо писмото и бащата, недоволен от сина си, казва: „Нищо няма да му пратя на това магаре, пет пари дори няма да му пратя“. След това среща на пътя един абаджия и му казва: „Я ми прочети това писмо; чете го един касапин, но прочети го и ти“. Абаджията започва кротко: „Татко, моля ти се, имам нужда от пари, прати ми, за да завърша“. „Щом като е така, ще му пратя пари.“

По този начин абаджията спасява положението. Това е син, който разбира баща си – това е цялата философия на Живота. Езикът ни трябва да бъде мек по съдържание, по форма и по смисъл. Това е Божественото в света. И когато всинца се научим на този език, светът ще се оправи. Това изкуство ще научите в Училището: да говорите меко.

(35/стр. 156, 157)

„Колко боб изяде, докато дойде на това място!“

На кого ще оказвате съпротивление? На дявола. Защо? Защото той ви заставя да правите добро или зло, когато не е време за това. Например той ще ви накара да дадете някъде голяма сума, за да запишат името ви като почетен член. С това ще ви постави на голямо изкушение: ще повдигне вашето достойнство, ще поласкае честолюбието ви и няма да усетите как ще се спънете. Това добро не е направено навреме. Вие не сте били готови за такова дело, но сте го направили по внушение. При това положение вие ще замязате на онзи габровски богаташ, който дал една голяма сума за построяване на читалището в града, за да поставят бюста му там като човек, заслужил на родния си град. Колкото пъти влизал в читалището, поглеждал към бюста си и казвал: „Колко боб изяде, докато дойде на това място!“.

Значи, човек трябва да прави само онова, което излиза от вътре по свобода на духа, по вътрешно разположение на ума и сърцето. (36/стр. 120)

„Защо си облечен толкова добре?“

Вчера един млад брат поправяше цимента около салона. Един евангелски проповедник се спря пред него и го запита: „Защо поправяш цимента, не знаеш ли, че Христос иде и ще изгори Земята?“. Братът го погледна, обърна внимание на облеклото му. Видя, че е добре облечен, с хубави нови обувки. Той си помисли: „Нали Земята ще изгори, защо си облечен толкова добре?“.

Проповедникът мисли, че само той живее правилно, само той разбира живота. (37/стр. 275)

„За тебе ще остане втората кокошка“

Като говоря за тия неща, вие не знаете как може да се умножи нулата сама на себе си. Ако тя се умножи четири пъти сама на себе си, дава единица… Аз искам да ви покажа как някои хора боравят с непонятни величини.

Един млад българин отишъл в странство да се учи. Като се върнал, той казал на баща си:

– Татко, аз мога да ти докажа, че единицата е равна на двойката.

– Можеш, синко, чудни работи има в света. Аз съм прост човек. Докажи ми това на опит.

След това бащата се обръща към жена си и казва:

– Нашият син ще докаже, че една кокошка е равна на две кокошки.

– Добре, ще заколя една кокошка, ще я сложа на масата и ще чакам синът да докаже това, което е научил.

Бащата казва:

– Хайде, синко, ако можеш да докажеш, че една кокошка е равна на две кокошки, нашата работа ще тръгне напред.

Синът започнал да развива своята философия, но бащата и майката нищо не разбрали. Бащата казал:

– Много добре, синко. Сега аз ще направя опита. Половината кокошка ще задържа за себе си, другата половина – за майка ти, а за тебе ще остане втората кокошка. (37/стр. 317, 318)

„Най-добре ще направиш да си отидеш у дома“

Според моята философия, като се усъвършенства и няма какво повече да прави за себе си, човек трябва да работи за другите. Само тогава животът се осмисля. Не работиш ли за другите, нищо не си постигнал.

Ако след самоусъвършенстването си човек не знае какво да прави, той ще получи такъв отговор, какъвто е получил един голям американски оратор. След като говорил 400 пъти пред едно голямо събрание, той се обърнал към слушателите си с въпроса:

– Какво можем да направим сега?

Те му отговорили:

– Най-добре ще направиш да си отидеш у дома и повече да не се явяваш пред нас да ни смущаваш.

Той ги пита какво може да направи за тях, а те му отговарят:

– Едно ти остава: да си отидеш вкъщи. Ако направиш това, ние ще останем благодарни.

(38/стр. 30, 31)

„Като свършиш, заключи салона“

Един знаменит цигулар давал концерт в Париж. Публиката слушала с внимание, но той се увлякъл толкова много, че забравил колко време продължил свиренето. Един след друг хората започнали да си излизат. Цигуларят останал сам, но продължавал още да свири и не забелязал какво става около него. Най-после ключарят му подал ключа и казал: „Като свършиш, заключи салона“. Това показва голямо концентриране.

Не мисли, че това, от което ти се интересуваш, интересува и окръжаващите. Говориш с някого и той мръдне веждите си. Промени темата. С мръдването на веждите той показва, че не се интересува от този разговор. (38/стр. 188)

„Пак няма какво да ви говоря“

Как ще отговорите, ако ви питам какво разбрахте досега? Може да отговорите като слушателите на един селски свещеник. Като свършил проповедта си, той ги запитал:

– Разбрахте ли ме, братя християни?

– Нищо не разбрахме.

– Щом не сте ме разбрали, няма защо повече да говоря.

– Разбрахме те.

– Щом сте ме разбрали, пак няма какво да ви говоря.

Питам: Каква философия е тази? Софистика, т.е. обикаляне на Истината. (39/стр. 124)

„Ти си жив разбойник“

Като говоря, някои ми цитират стихове какво е казал Христос. В разговор с един евангелски проповедник и той ми цитира думи на Христа. Аз му приведох пример. Един евангелски проповедник след проповедта си искал да събере пари за мисионерска работа. Един богат човек казал: „Не трябва да се проповядва на хората. Разбойникът на кръста, без да му се проповядва, се спаси“. Минава неделя-две, богатият все същото говори. Тогава проповедникът му казал: „Онзи беше умиращ разбойник, а ти си жив разбойник“. Толстой, като цитира тези думи, казва: „Онзи беше умиращ разбойник, ами аз, живият разбойник, какво трябва да правя? Да работя за хората и да се откажа от всичко“.

Ние трябва да направим нещо в този дух. В какво се състои нашата Любов? (39/стр. 159)

„Падна една топка памук
и ме удари по рамото“

Че си изгубил хиляда лева, страдание ли е това? Че те ударили със снежна топка, страдание ли е това? Да мислиш, че страдаш, това значи да не разбираш истинското страдание.

В древността един цар често правел разходките си из града с цел да види как живеят неговите поданици. Един ден, като се разхождал из крайните квартали, видял едно семейство, състоящо се от мъж, жена и няколко деца, всички голи, със скъсани дрехи. Мъжът нямал риза на гърба си. Всички били здрави, весели, работели, за да си изкарват прехраната. Царят се трогнал от положението им и веднага се разпоредил да им се даде известна сума да подобрят материалното си състояние. Като получили парите от царя, те веднага си направили къща. Мъжът накупил стока и започнал да върти търговия. В няколко години състоянието им се подобрило, жената и децата започнали да живеят богато – не останал никакъв спомен от тяхната сиромашия. Случило се, този търговец заболял и помолил царя да му изпрати един опитен лекар. Като дошъл лекарят, първо го запитал как заболял, коя е причината за неговата болест. „Както седях в магазина, от полицата падна една топка памук и ме удари по рамото“ – отговорил търговецът. Лекарят се почудил как е възможно такава малка причина да стане повод за толкова сериозна болест.

Много естествено, изнежил се човекът, не може да издържа никакво сътресение. Богатството изнежило цялото семейство. (39/стр. 190, 191)

„Ще те набия добре и ще те изпъдя“

Докато работи по механически път, човек всякога се отегчава.

Един градинар, българин, работил пет-шест години градинарство, но се отегчил и решил да смени занаята си. Един ден отишъл в Солун, дето видял как абаджия шие дрехи. „Ето един занаят за мене! – си казал той. – Омръзна ми цял ден да дигам, свалям мотиката.“ Той попитал абаджията:

– Приемаш ли ме да работя с тебе?

– Може. Ето, вземи иглата и ший.

Още същия ден пристига един турски бей. Иска от абаджията да му ушие бирбучуклии гащи. Майсторът дал аршина, ножиците и другите инструменти на новия си съдружник и го изпратил с бея у дома му да изпълни поръчката. Беят дал плата на момъка и го гледал какво прави.

– Както те виждам, разбираш от занаята.

Майсторът закъснял, не дошъл навреме и беят казал на съдружника му:

– Скрой гащите ми ти.

Той взел ножиците и започнал да крои. Мерил – рязал плата, мерил – рязал, но нищо не излизало. Той не посмял да каже, че нищо не знае. Беят гледал как крои и реже и му казал:

– Това не прилича на гащи. Виждам, че нищо не знаеш. По-добре да ми скроиш салтамарка.

Младият момък започнал да крои салтамарка, но и от нея нищо не излязло.

– Слушай, вижда се, че твоят майстор не е могъл да те научи на занаята си, затова уший ми една тютюнева кесия. Ако и това не можеш да направиш, ще те набия добре и ще те изпъдя.

Не правете опити с това, което не знаете. Не се опитвайте да кроите и да шиете, щом нищо не знаете. Когато беят те накара да му скроиш и ушиеш гащи, кажи: „Днес постъпих на работа, още не съм научил занаята. Не мога да шия, ще разваля плата“. Иначе ще причините пакост и на себе си, и на другите. Казвам: Понеже живеем в дома на Природата, първо трябва да се учим от нея, да прилагаме нейните правила и методи. Тя разполага с много занаяти, тя ще ни научи на всичко. (39/стр. 295, 296, 297)

Гледал как ще се напълни цялата стая с мляко

Още много неща мога да ви кажа, но ще излезе пресилено. Ако говоря много, ще приличам на оня, който турил мляко в една тенджера да се вари. Като започнало млякото да ври, тенджерата постепенно се пълнила, млякото преляло и се изливало навън. Той се качил на комина и оттам гледал как ще се напълни цялата стая с мляко.

Казвам: Не очаквайте от един литър мляко да се напълни цяла стая. Ако се напълни тенджерата, това е достатъчно. Защо трябва да се лакомите за много? Ако имате много мляко, ще го продадете, за да забогатеете. Не се стремете към богатството, но стремете се към придобиване на Любовта.

(40/стр. 118, 119)

„Много риба налових“

Дръжте се за възгледите, които Бог и Природата са вложили във вас. Всичко друго, което хората ви говорят, да бъде външно условие… Ще ги изслушвате, но ще се вслушвате и в себе си.

Едно време заекът имал рунтава опашка, по-дълга от сегашната. Като се разхождал из гората, той срещнал лисицата. Спрял се пред нея и започнали да се разговарят. Тя махала опашката си и той махал своята. От време на време заекът поглеждал към лисицата, сравнявал опашката си с нейната, която била по-дълга и по-рунтава от неговата, и запитал:

– Защо опашката ти е толкова дълга?

Тя отговорила:

– Откак започнах да ловя риба с опашката си, тя се проточи, стана по-дълга.

– Как ловиш риба с опашката си?

– Много лесно. Отивам на определено място на реката, дето има много риба, потопявам опашката си във водата и чакам известно време. Като усетя, че много риба се натрупва на опашката ми, излизам от водата с рибата заедно.

Заекът казал:

– Хубав е тоя занаят. Покажи ми на кое място ловиш риба.

Лисицата го завела на реката, показала му едно място и си отишла. Заекът останал сам и приложил първия урок. Пъхнал опашката си във водата и започнал да чака да се натрупа много риба. Било студено зимно време. Заекът мислел, че много риба е наловил, и дръпнал опашката си. Дърпа, но тя не излиза – замръзнала. „Много риба налових, не мога да извадя опашката си. Ще почакам още малко да наловя повече риба.“ Почакал още, но опашката повече замръзвала. Дърпал се той, обаче опашката не излизала. Дръпнал се по-силно и опашката се скъсала. И до днес заекът носи последствието на своя пръв урок – късата опашка. Питам: С опашка лови ли се риба? Заекът си казал: „Аз не знаех как се лови риба с опашка, затова отидох да се науча. Понеже опашката ми натежа от риба, не можа да издържи и се скъса. Като я теглих, ушите ми се продължиха“. Един съветник, подобен на лисицата, му казал:

– Аз ще ти дам метод как да скъсиш ушите си.

– Не искам да слушам чужд съвет. Послушах лисицата и ето, опашката ми се скъса. Предпочитам ушите ми да останат такива, каквито са.

Откак се скъсала опашката на заека, той не слуша чужди съвети.

…И вашето нещастие се крие във философията на лисицата и на заека. Докато искате с ума си да правите опити, които нямат никаква основа, вие всякога ще се натъквате на нещастия.

(40/стр. 205, 206, 207)

„Каквото беше едно време,
това е и днес“

Сегашните хора се намират пред една опасност, а именно: живеят с миналото. Те казват: „Какви бяхме едно време! Какво беше по-рано!“…

Един стар, 85-годишен дядо, малко тщеславен, като вървял по една ливада, видял един голям трап. Спрял се пред него и като мислел, че има хора наблизо, казал си: „Едно време прескачах и по-големи трапове. Ще се засиля да прескоча тоя трап“. Засилил се и паднал в трапа… Като излязъл от трапа, огледал се наоколо и като видял, че никой не го вижда, казал: „Каквото беше едно време, това е и днес“. (40/стр. 245)

„Да обирам хората, това е мой занаят“

Който греши, не знае как да се пази… Знаете ли на какво прилича неговото положение?

Един евреин от Варненско пътувал през една гора. Той носел със себе си торба, пълна със злато. Страхувал се да не го нападне някой разбойник и да го обере. По едно време той видял в гората един турчин, който се молел на Бога. Евреинът помислил: „Ето един човек, който ще ме запази – мога да разчитам на него“. Той се приближил при турчина и му казал:

– Виждам, че си набожен човек. Искам да ми направиш една услуга. Моля те да ми поносиш малко торбата, пълна със злато, защото ме е страх да не ме оберат крадци. Разчитам на тебе.

Турчинът взел торбата с парите и тръгнали заедно. Като дошли до едно място, дето гората се сгъстявала, турчинът вдигнал пушката си, насочил я към евреина и му казал:

– Хайде час по-скоро да си вървиш!

– Какво е това? – запитал евреинът уплашен. – Аз разчитах на тебе, като набожен човек, а ти излезе разбойник и крадец.

– Върви и не питай! Да се моля на Бога, това е моя длъжност, а да обирам хората, това е мой занаят.

Положението на сегашните хора е подобно на това на евреина, който дал парите си на други да му ги пазят. Но те изчезват заедно с парите. Вярващият, който се моли на Бога, пръв той ще ви обере. Той ще вземе торбата с парите и ще ви накара да си вървите, отдето сте дошли. (41/стр. 35, 36)

„Какъв по-голям зор от този?“

Казвам: Всички имате дарби и способности, които трябва да развивате. Някои от вас имат големи дарби, но работа се иска да ги развиете. Вие сте готови, работили сте в миналото и сега не трябва да чакате на станцията. Влакът е готов и вие трябва да тръгнете вече. Първият влак, експресът, ви чака, гледайте да не го пропуснете… Той ви носи сполука и щастие. Аз не говоря за сполуката на онзи търновски адвокат, който носил в джоба си два револвера и 600 лева. По пътя го нападнали разбойници с цел да го оберат. Като претърсили джобовете му и намерили само 600 лева, те го набили добре и му казали:

– Като адвокат, ти трябва да носиш повече пари със себе си, а не само 600 лева.

После го запитали:

– Защо носиш два револвера?

– За зор, за аман.

– Какъв по-голям зор от този? (41/стр. 144)

„Там ще прекара цели 40 години“

Всичко можете да говорите, но трябва да спазвате законите на говоренето. Можете много да говорите, можете много да се молите, но трябва да знаете как да правите това. Има хора, които много се молят, много говорят, но не е в многото говорене и молене.

Един евангелски проповедник обичал много да се моли, да чете молитви, цели глави от Библията, от Евангелието и с това заставял слушателите си дълго време да седят на колене. Един баща завел своето десетгодишно дете в неговата църква на служба. Проповедникът започнал да чете от Библията, а слушателите му коленичили. Коленичило и детето и така прекарало цял час. Като се уморило, запитало баща си:

– Татко, много ли още ще седим на колене?

– Още, синко, ще седим. Проповедникът едва е в пустинята. Там ще прекара цели 40 години. Много време има, докато дойде до Новия Завет.

– Втори път ще си помисля дали ще дойда в тази църква – отговорило детето.

Казвате: „Философията на живота не седи в многото“. Не е в многото, но не е и в малкото. Не е в омразата, но не е и в любовта. Не е в злото, но не е и в доброто. Тогава де е философията на живота?

(42/стр. 216, 217)

„Ти си стар човек, нямаш нито дете, нито кон“

Разказват, че някой турчин във време на потисничеството върху българите посетил един български чорбаджия. Като влязъл в стаята му, вижда на стената три икони и до тях – едно горящо кандилце. Иконите били: Света Богородица, Свети Георги на кон и Свети Никола.

– Защо ти са тези три картини? – запитва той чорбаджията.

– Те ме пазят от всички злини и досега зло не ме е сполетяло – му отговорил чорбаджията.

– Чудно нещо, аз имам толкова слуги, плащам им богато, но те не ме пазят така – казва турчинът. – Колко струват тези икони? – попитал той.

Купува той три икони, занася ги вкъщи и поставя пред тях запалено кандило. Изпъжда от къщата си всички слуги и казва:

– Вече не ми трябват слуги, аз си намерих верни хора, които да ми пазят къщата.

Но една вечер влизат крадци в къщата му и го обират. Пристъпва той към Света Богородица и казва:

– От тебе няма какво да се оплаквам: ти си млада жена, имаш и малко дете, има с какво да се занимаваш.

Обръща се към иконата на Свети Георги и казва:

– И от тебе няма какво да се оплаквам: ти си млад човек, трябва да си яздиш коня, да си правиш удоволствие.

Обръща се най-после към Свети Никола и му казва:

– Ти си стар човек, нямаш нито дете, нито кон да яздиш и затова тебе ще те накажа.

И наистина обърнал иконата на Свети Никола надолу с главата. След това Свети Никола намерил по един или по друг начин ограбеното богатство и с това било отменено наложеното му наказание. И турчинът казал:

– Е, така те искам.

Какво представлява Света Богородица? Тя представлява жената с нейното сърце: детето е сърцето, което тя възпитава. Човек е дошъл в света да възпита, да възроди своето сърце, да го отгледа като дете… Какво представлява иконата Свети Георги? Свети Георги представлява човешкият ум, а конят – неговото физическо тяло. Човек трябва да язди своя кон; който не язди коня си, той ще го изгуби… Какво представлява иконата Свети Никола? Свети Никола представлява човек с добро сърце и добър ум, който се е качил на най-високото положение на живота, на Разумния Божествен живот; той трябва да се занимава с възпитанието на цялото човечество; за него всички хора трябва да бъдат като деца, той трябва да се жертва за другите тъй, както майката жертва себе си за децата си; както Свети Георги глади и добре храни своя кон, тъй и Разумните стари трябва да отглеждат младите и със своя ум и сърце да ги подтикват към Разумен живот. (43/стр. 12, 13)

„Да изпеем песента
„Слава на Господа“

Всяка дума, всяка мисъл трябва да се употребява на своето място. Не се ли турят на място, те създават несъответствие.

Един американски проповедник след свършване на проповедта си съобщил на събранието, че един от богатите членове на църквата умрял. След това казал:

– Да станем, братя, да изпеем песента „Слава на Господа“.

Това може да се изтълкува двояко: да благодарим на Господа, че се освободихме от този брат. Всъщност проповедникът нямал намерение да каже това. От друга страна, може да се тълкуват думите му: да славим Господа.

Някога човек говори сериозни работи и изведнъж започва да се смее. Коя е причината за смеха? Големият контраст. Например не можеш да не се смееш, ако видиш, че някой облякъл палтото си наопаки и върви спокойно, без да подозира това. Понеже контрастът е силен, той произвежда смях.

(44/стр. 24, 25)

„Само боб ли яде Стоян?“

Има неща в живота, които трябва да се помнят добре. Някога хората забравят много неща. Защо? Разсеяни са. Разсеяният няма определена цел, няма определен път на движение. Като ходи, той се лута натук-натам. Той прилича на човек, който изгубил нещо и го търси.

Един шивач абаджия бил повикан в дома на един богат турчин да му ушие една аба. Шивачът взел и слугата си да му помага. Като дошло време за ядене, шивачът казал на чорбаджията:

– Моят слуга не обича печена кокошка, дайте му да си хапне боб.

Така той искал да се осигури, да остане кокошката за него. Понеже господарят нямал добри отношения със слугата си, последният си казал: „И аз ще ти дам един добър урок да ме помниш. Сега ще разбереш не яде ли Стоян печена кокошка!“. Като се нахранили, слугата отишъл при чорбаджията и казал:

– Моя господар от време на време го прихваща нещо, започва да се лута, като че търси нещо. Само един лек има за него: да се хване и върже с въже, докато се свести.

След това той скрил напръстника на господаря си. Започнали да работят. Шивачът скроил абата и потърсил напръстника да я тропоса. Тук го търсил, там го търсил и останал учуден, че не го намерил. Чорбаджията следял какво прави шивачът и като видял, че се лута, спомнил си думите на слугата. Веднага взел едно въже, хванал шивача и го завързал здраво, докато дойде на себе си. Слугата се приближил до господаря си и казал:

– Ще ядеш ли още един път печена кокошка сам? Ще казваш ли друг път, че Стоян не яде печена кокошка? Само боб ли яде Стоян?

Сега аз не съм против печената кокошка. Ако в печената кокошка или в печеното месо се крие някакъв велик закон, яжте от него. Ако печеното месо представя нечиста храна, не ви съветвам да го ядете. (44/стр. 42, 43)

„Виж колко обичал жена си!“

Сега на вас ви трябва почивка. Всички сте турени като на парила. Тия парила може би вие да сте ги създали. Тия парила може и другите да са ги създали. Но ще ви приведа един български анекдот. Не е много поетичен, но е изразителен. Той седи в следното: някой селянин се оженил за една селянка и тя му забранявала да яде яйца. Казва:

– Яйца няма да ядеш, само ако ти позволя. Без мое позволение нито едно яйце няма да изядеш!

Не зная, може би от Великден на Великден му е давала. Анекдотът е следният: един ден тя умряла, дошла една болест, припаднала и умряла. Той, като видял, казва: „Отървах се вече“. Не плаче заради нея, но взел човекът 4 – 5 яйца, заровил ги в огъня и казва: „Сега не може да ми заповядваш!“. Чули съседите, че се е поминала жена му, и четирима-петима дошли да го посетят. Като чул да се тропа, той извадил набързо яйцата и ги сложил в пазвата. Забравил за момент, че жена му умряла, и помислил, че ще има скандал. Те започнали да го окайват и казват:

– Голям огън гори на тази къща.

– Много голям е, но този, дето гори (показва сърцето), е по-голям.

– Виж – казват – колко обичал жена си!

Не че обича жена си, но яйцата го горят. Ние, съвременните хора, страдаме от нашите яйца, от печените яйца. Създаде се една мисъл, създаде се едно чувство, създаде се една постъпка, които не може да се организират. (45/стр. 110, 111)

„Твоят брат се разговаря с Христа“

Рекох: Днес не мога да ви приема. „Защо?“ Няма защо да ти разправям защо няма да те приема.

Един английски проповедник, знаменитият Спържен, явява се един млад проповедник при него и пише на една книжка: „Твоят брат в Христа те очаква отвън“. Той му пише на книжката: „Твоят брат се разговаря с Христа и не може да те приеме“. Нека чака. Разговаря се с Христа…

Събратът ще чака. Ний си даваме някой път (голяма) цена. Мислим това, което не сме. (45/стр. 225)

„Мамо, биха ме и на отиване,
и на връщане“

Онези, които не са изучавали живота, намират много големи противоречия. Постоянно казват: „Това защо е, онова защо е?“. Търсят причините. То няма никаква причина. Всичко в света си върви в ред и порядък. Човек не знае как да постъпи.

Ще ви приведа един пример: майката изпраща сина си в странство – в старо време било – и му казва:

– Синко, две неща ще спазваш: като срещнеш умряло, ще започнеш да се кръстиш, да се молиш. Ако срещнеш сватба, да играеш с тях.

Излязъл синът, но най-първо не срещнал умряло, но сватба. Започнал да се кръсти, понеже майка му казала първо да се кръсти. Сватбарите го набили и му казали:

– На сватба не се кръсти. На сватба ще играеш.

Били го, че направил грешка. Срещнал умряло и започнал да играе. Казали му:

– Ти, като срещнеш умряло, ще се кръстиш – и пак го набили.

Връща се при майка си и казва:

– Мамо, биха ме и на отиване, и на връщане ме биха.

Казва (майката):

– Не си изпълнил както трябва. (45/стр. 299)

Котката хвърлила таблата на земята

Днес вие сте дошли да ме слушате, но всеки има свои определени възгледи и разбирания. Каквото и да ви се каже, всеки ще постъпи според разбирането си. Колкото и да учиш птицата как да се движи, тя ще си хвърка свободно из въздуха. Колкото и да я учиш, тя ще си направи това, което си знае.

Двама приятели се разговаряли. Единият казал:

– Аз обичам да се занимавам с животните. Опитах се да възпитавам котката си да прави каквото заповядвам. Научи се даже да поднася кафе на гостите ми.

– Искам да видя как става тази работа – отговорил другият.

– Ще видиш.

Той направил кафе, налял го в чаши и го турил на една табла. Котката се изправила на задните си крака, а с предните поддържала таблата. В това време гостът пуснал една мишка на земята. Като видяла мишката, котката хвърлила таблата на земята и се спуснала да гони мишката.

Често и духовните хора постъпват като котката: хвърлят таблата с кафето на земята и тичат да гонят нещо. (46/стр. 361, 362)

„Реших сам да изям кокошката“

Днес повечето хора се надлъгват. Защо се надлъгват? Защото не познават Истината и Любовта…

Ще ви разкажа една приказка за надлъгванията на хората. Трима другари отишли заедно на една воденица. Те носели в торбата си хляб и една печена кокошка. Започнали да вечерят. Погледнали към кокошката, но им се видяла малка, та не знаели как да я разделят. Най-после решили да легнат, да се наспят добре и който сънува най-хубав сън, той ще получи кокошката. Спали един час, след това се събудили и започнали да разказват какво са сънували. Първият казал:

– Сънувах, че се пренесох на Небето между Ангелите. Какво ли не видях и чух там! Ангели с бели премени, с венци на главите си пееха и свиреха. Какви песни, каква музика!

Вторият казал:

– Аз се пренесох на Луната. Не мога да опиша това, което видях там! Цели дни и нощи да говоря, няма да го изкажа.

Третият казал:

– Аз, като видях, че единият отиде на Небето, а другият – на Луната, разбрах, че няма да се върнете, и реших сам да изям кокошката. Станах, изядох кокошката и благодарих, че си хапнах добре.

И досега някои хора ни залъгват, че са били на Небето, други – на Луната, а трети използват случаите да си хапнат и пийнат. Обаче и трите категории хора не се домогват до смисъла на живота.

(47/стр. 94, 95)

„Плача от съжаление, че и ти
не можа да се удавиш“

Всички трябва да станете братя и сестри помежду си, да говорите само това, което е в сърцата ви, т.е. да бъдете искрени към себе си и към своя ближен.

Председателят на Съединените Щати поканил на обяд двама видни индийци. На трапезата между другото турили и горчица. По-младият гост намазал на хляба си горчица и като хапнал, сълзи му потекли от очите. Другарят му го запитал:

– Защо плачеш?

– Спомних си, че миналата година баща ми се удави в Герановото езеро.

След малко и вторият индиец хапнал от горчицата. И неговите очи се напълнили със сълзи.

– Защо плачеш и ти? – запитал младият индиец.

– Плача от съжаление, че и ти не можа да се удавиш заедно с баща си.

Това значи да не си искрен. Сегашните християни говорят повече за мъчнотиите си, но не и за причините на мъчнотиите. Вината не е в горчицата. Ако баща ти наистина се удавил, причината (за сълзите) се крие другаде, а не в горчицата.

(47/стр. 162, 163)

„Задницата ми не иска вече
да се учи“

Преди да се ожени, мъжът нарича жена си „моето ангелче“. Като се ожени, дава други имена. Той показва тоягата. Тя пита:

– Отде излезе тая тояга?

– От Рая – отговаря той.

Според мъжа закон е да се нашари задницата на жената, за да слуша каквото се заповядва. Така са постъпвали едно време учителите със своите ученици.

Един варненски учител имал обичай да бие учениците, които не обичали да учат. Той взимал тояга и ги нашарвал по задницата. Един ден взел тоягата си и нашарил добре един от мързеливите ученици. Учителят бие и пита ученика:

– Ще учиш ли?

– Ще уча.

На другия ден ученикът не отишъл на училище. Майка му го запитала:

– Защо не отиваш на училище?

– Задницата ми не иска вече да се учи.

…Всички хора, у които е пробудено Божественото съзнание, служат на един закон. Те представят единицата, която е жива, съзнателна, разумна величина. Да вдигаш и слагаш тая величина върху задницата на човека, това показва неразбиране на Великия Божествен закон. (47/стр. 270, 271)

„Задръж второто лекарство
за себе си“

Който може да укорява човека, може и да го бие. В това отношение той прилича на оня селянин, който отишъл в града при лекар да иска лекарства за болната си жена. Без да му мисли много, той влязъл направо в стаята на лекаря, който се занимавал с нещо, и му казал:

– Господин Докторе, дай някакви лекарства за жена ми.

Докторът се разгневил за безпокойството, което му причинил селянинът, и в гнева си му ударил една плесница.

– Ето едно лекарство за жена ти.

След това му ударил още една плесница и казал:

– Ето още едно лекарство.

Селянинът останал смаян от постъпката на лекаря и си казал: „Чудни са сегашните лекари! Какви особени лекарства дават на болните“.

Той се върнал в селото и жена му веднага го запитала:

– Носиш ли някакво лекарство?

– Нося.

– Дай го по-скоро.

Селянинът се приближил до жена си и ударил една плесница.

– Стига вече! – казала жената.

– Още едно лекарство нося.

– Задръж второто лекарство за себе си.

– Умна жена! – си казал селянинът.

Жена му влязла в стаята си и започнала да плаче, но след два дена била съвършено здрава. Доволен, че жена му оздравяла, селянинът взел две гъски и отишъл при лекаря да му благодари.

– Какво искаш? – го запитал лекарят.

– Преди няколко дена дохождах да искам лекарства за жена си. Ти ми даде две лекарства, но тя оздравя само от едното, второто ти връщам.

Лекарят започнал да го разпитва за домашните му, но без да му отговори, селянинът му ударил една плесница и си излязъл.

Това е законът, който Христос е изказал чрез стиха: „С каквато мярка мериш, с такава ще ти се отмери“… Ако вярвате, че има закон, който регулира отношенията в света, той ще ви заведе при Великия Източник на живота. (47/стр. 277, 278)

„Моята жена никога не върви надолу“

Търпеливият човек е със силен характер, издръжлив. Няма мъчнотия в света, която може да сломи неговата воля, неговия характер. Търпеливият е твърд в своите убеждения.

В една приказка се разказва за твърдия характер на една жена, който стигал до упоритост. Един ден тази жена отишла с мъжа си на ливадата да косят сеното. Като го изкосили, мъжът казал:

– Жена, събери изкосеното сено!

– То не е косено, но е стригано. Ако се съгласиш с мене, че е стригано, ще го събера. Иначе не мърдам от мястото си.

Като всеки мъж и той пожелал да покаже силата си над жена си: хванал я за ръката и я повел към близката река с намерение само да я потопи във водата да се намокри добре, да отстъпи от своята твърдост. Като я потопил в реката, оказало се, че водата била доста дълбока, и жената започнала да потъва. И като потъвала, тя извадила двата си пръста над водата, с което показвала, че сеното било стригано, а не косено. При това положение мъжът се убедил в твърдостта на жена си и тръгнал да я търси нагоре по течението, да я спаси от удавяне. Като го видели, че търси удавена жена, хората го запитвали:

– Защо не я търсиш надолу по течението, а вървиш нагоре?

– Моята жена никога не върви надолу, тя всякога върви нагоре.

И като се давила, тя пак настоявала, че тревата била стригана, а не косена. Това значи убеждение! Ако една българка може да настоява на едно свое обикновено убеждение, колко повече вие можете да устоявате на убежденията на вашата Душа!

(48/стр. 47, 48)

„Тази чест се пада на тебе!“

Много от съвременните хора са дошли до убеждението, че за да бъде почитан и уважаван, човек трябва да бъде богато облечен. Това не е право. Дрехите не правят човека. Неправилността на това положение е изнесено в един анекдот за Настрадин Ходжа. Един ден той се облякъл в най-простите си дрехи и отишъл в едно кафене да пие кафе. Влязъл в кафенето, но никой не му обърнал внимание. Заръчал си кафе, изпил го, платил за него и си излязъл пак тъй от никого незабелязан. След няколко дена той облякъл новите си дрехи, турил си нова шапка, нови пантофи, напръскал се с гюлова вода и отишъл в същото кафене. Още с влизането му започнали да го канят да седне ту на една, ту на друга маса. Заръчали му едно кафе. Той взел чашата с кафе в ръка и излял кафето върху кюрка си, като казал: „Заповядай, пий това кафе! Тази чест се пада на тебе!“. Почерпили го второ кафе, но той пак го излял на кюрка си.

Казвам: Дрехите са си дрехи, но да се мисли, че външността изменя човека, това е унижение за него. Достойнството на човека се заключава в неговия ум, в неговото сърце, в неговата Душа и в неговия Дух, а не в дрехите. Дрехите са резултат на човешкия ум. Разумният човек може да бъде хубаво, богато облечен, а може да бъде и просто облечен, но дрехите не определят неговата разумност.

(48/стр. 126, 127)

„Това, което носиш в джоба си,
е лукова глава“

Под думата „окултист“ западните народи разбират човек, който се занимава с тайните науки, каквато е, за пример, магията. Ако е въпрос до магията, и апашите познават тази наука. Достатъчно е да попаднете под окото на апаша, за да ви омагьоса така, че да отвлече вниманието ви. Успее ли да постигне това, той бръква в джоба ви и изважда кесията с парите. След това вие се чудите как е станала тази работа. Голям магьосник е апашът.

Един богат търговец отишъл в Цариград по работа. Понеже слушал, че в Цариград има много апаши, той решил да провери слуховете. За тази цел, като излизал по работа, той оставял златния си часовник у дома си, а на златния синджир закачвал една лукова глава. Той прекарал десетина дни в Цариград, но никой не се осмелил да бръкне в джоба му, да извади луковата глава вместо златния часовник. Един ден, като седял в трамвая, той видял един свой познат, с когото започнал да се разговаря:

– Слушал съм, че в Цариград има много апаши, но ето, десет дена вече, откак съм тук, златният часовник още стои в джоба ми.

Един от присъстващите в трамвая се обадил:

– Това, което носиш в джоба си, е лукова глава, а не часовник.

Търговецът се почудил кой може да знае, че той носи лукова глава в джоба си. Той не подозирал, че в тия десет дни най-малко десет пъти е бъркано в джоба му. Като видели, че лукова глава е закачена на синджира, никой не пожелал да я вземе.

Днес много учени се занимават с окултните науки, които вместо за добро прилагат за зло.

(49/стр. 130, 131, 132)

„Аз те учих да обираш хората,
но не мене“

Вие сега мислите, че вашата Любов някой може да открадне. Аз се чудя къде ще туриш тази Любов. Как ще откраднеш Любовта? Аз бих желал да зная и някой да дойде да ми покаже да го видя как се краде Любовта… Да покажем на опит как се краде.

В Англия един от първите професори по изкуството на кражбата, един (професор) на фокусничеството, учил един от своите ученици как да изважда майсторски, как да краде. Един ден, като му предавал, погледнал, че часовникът му изчезнал. Ученикът станал по` майстор от него. Казал му:

– Аз те учих да обираш хората, но не мене.

Всеки човек, който задържа Истината, той е крадец. Всеки човек, който задържа Мъдростта, той е крадец. Всеки човек, който задържа Любовта, той е крадец. Искаш да хванеш Любовта, да я туриш в кафез… Искаш да ограничаваш онова Същество, Което ти е дало живота. Бог, Който те е създал, Който те учи… Не искаш да се подчиняваш на оня закон, а искаш да намериш начин, по който да задържиш тази Любов. Всичките хора остаряваме по единствената причина, че искаме да задържим Любовта. Искаме да я турим, да я хванем в кафез. Що е подмладяването? Пуснете Любовта от кафеза, оставете я да хвърка отвън и ще се подмладите. Престанете да мислите, че вие храните вашите любящи в кафезчета. (63/стр. 296, 297)

„Не бъркай, понеже съм твой колега“

Та именно, ако ние не можем да възстановим туй първично състояние да бъдем смели, (но) не външна смелост. Много смели хора има външно. Вътрешно много малко смели хора има. Аз ще ви кажа смел човек какво е. Един мой познат ми казваше следния пример: той е бил в Америка, седи и гледа, че един апаш бърка в джоба му. Казва му:

– Не бъркай, понеже съм твой колега.

Той казва:

– Извинете, аз съм майстор на това, не знаех. Извинете, щом сте мой колега!

Ако ние не сме колеги на Любовта, какво е нашето положение?… Ти искаш да покажеш Любовта и аз ще покажа, и двамата сме колеги… (45/стр. 152)

„Бит небита носи“

Това, от което вие се оплаквате, че са страдания, това не са страдания. Всяко едно страдание, което не произвежда една благородна мисъл, не произвежда едно благородно желание, не произвежда една благородна постъпка – това не е страдание. Страданието е майка, която ражда хубавите мисли, която ражда хубавите чувства, хубавите постъпки. Всяко страдание, което не ражда най-хубави мисли, не е добра майка. Сега вие да имате една ясна представа. Ти казваш: „Дотегнаха ми вече тия страдания!“… Често казвате, че ви е дотегнало да страдате.

Ще ви приведа оная приказка за лисицата. Тя намерила една доста хубава риба и я носила в устата си. Среща вълка, който казва:

– Дай ми тази риба.

Лисицата казала:

– Аз ходих на реката и я хванах.

– Как я хвана?

– Ще си потопиш опашката във водата, но по-рано на опашката ще свържеш един кош. И ще си хванеш риба колкото искаш.

Приказка е това. Който я е измислил, така е наредил. То не е баш така.

Вълкът отишъл и направил така, но опашката му замръзнала. И кошът, и опашката не излизат от реката. Дошли жени и тичат с кобилиците към вълка, и като го понабили хубаво, той едвам си изхлузил опашката от коша и от леда. И среща пак лисицата, и казва:

– Взеха ми рибата. Едни жени ми я взеха. Виж, набиха ме!

А пък на едно място правили сватба и месили тесто за баницата. Лисицата скочила вътре в нощвите и се окаляла в замесеното брашно. И казала тя на вълка:

– Тебе са те били тук-таме, а мене така ме набиха, че мозъкът ми протече.

Вълкът се трогнал и казал:

– Я се качи на гърба ми.

И седнала лисицата на гърба на вълка, и казала:

– Бит небита носи.

И вие, като седите на гърба на страданията, казвате: „Бит небита носи“.

Вълкът попитал:

– Какво говориш?

Лисицата отговорила:

– Казвам: небитият бития носи.

Но после пак казва на себе си:

– Бит небита носи. (50/стр. 111, 112)

„Тук съм, тук съм,
но не смея да се изявя“

Аз искам да ме слушате и онова, което е вярно, …приемете го. Сега може да ви дойде мисълта: „Може да ни заблуди“. Тогава нямате понятие правилно за мене. И аз, като ви гледам, може да кажа: Може да ме не разбират. И моето мнение не е право. Може да не ме разбирате. Вие се намирате в противоречие.

Един много обичал правдата, че дето влизал, все за правдата говорил и все го били. Един ден влязъл и се скрил зад една врата. Влязъл друг и го били. Битият викал:

– Правда, правда, къде си?

Той казал:

– Тук съм, тук съм, но не смея да се изявя.

Правото в света без Любов не може да се приложи. Искате всичките добродетели, всичките мисли, всичките хубави неща без Любов да ги приложиш. То е невъзможно. (51/стр. 257, 258)

„И аз ще изляза вън,
все ще спечеля нещо“

Няколко хиляди години вече се изминаха, откак хората са дошли на Земята, и още не са влезли в Царството Божие. Трябва ли да чакат покана за това? Трябва ли да чакат още няколко хиляди години, докато дойде Царството Божие на Земята? Не, дошло е време хората усилено да заработят върху себе си, да приготвят условия за идване Царството Божие на Земята.

Сега ще ви приведа един анекдот, който илюстрира добре вашето положение. Един евреин, като заминал за онзи свят, пожелал да влезе в Царството Божие, т.е. в Рая. Доближил до вратата на Рая, но там срещнал Свети Петър, който му казал:

– Ти не можеш да влезеш в Рая, защото като евреин по стар навик ще започнеш да търгуваш, а тук не се позволява никаква търговия, никакво взимане-даване.

Евреинът обещавал, че ще се откаже от своя навик, че ще бъде много добър, само да го пуснат да влезе вътре. Свети Петър му отказал и не го пуснал в Рая. Обаче евреинът не се отчаял; той обикалял оттук-оттам, дано намери някоя врата отворена да влезе в Рая. Един ден по някакъв особен случай отварят вратата на Рая да влязат вътре едно голямо множество хора и в тази навалица евреинът успял да се вмъкне. Щом се намерил в Рая, по свой навик той веднага започнал да търгува, да върши взимания-давания. Ангелите се видели в чудо какво да правят с този евреин, как да го изпъдят вън от Рая. Да употребят насилие или грубост, това не е в тяхното естество. Най-после те намислили да му устроят една изненада. Всичките Ангели излезли вън от Рая и казали:

– Сега тук ще се произведе един търг, от който ще има големи печалби.

Евреинът, като чул това, замислил се и казал: „Я чакай и аз да изляза вън, все ще спечеля нещо“. Излязъл и той вън от Рая и там си останал. Ангелите влезли отново в Рая и затворили вратата за евреина. Като се видял вън, той започнал да се моли пак да влезе в Рая, но не го пуснали…

Тъй щото и вие, ако сте в положението на евреина, и с насилие да влезете в Рая, пак ще ви изпъдят навън. Изобщо навиците, които съществуват в човека, се проявяват и в духовния му живот. Човек трябва да бъде съвършен в своите прояви. (53/стр. 141, 142)

„Чакайте, аз ще разреша този въпрос!“

В окултната Школа на първо място се изисква дисциплина. Човек трябва сам да се дисциплинира, да се самовлада. За пример, вие знаете нещо, но не искате да го изнесете пред други хора и мълчите. Обаче вътре нещо ви казва: „Кажи това нещо!“. Защо трябва да (го) кажете? Изкуство е сега да се самовладате, да не го кажете. Има хора, които не могат да търпят да не кажат всичко, каквото знаят.

В един анекдот се разправя за такъв човек, много разговорчив, който никога не мълчал. Той бил слуга при един селски чорбаджия. Дето и с когото се срещал, той веднага започвал да говори по разни въпроси и да ги разрешава посвоему. Един ден той направил някаква голяма погрешка, заради което се скрил в един от селските плевници да не го намери чорбаджията му да го бие. След като го търсили на много места и не могли да го намерят, чорбаджията му прибягнал до хитрост: той казал на двама селяни да тръгнат по селото и да спорят високо по някои въпроси. Тръгнали селяните по селото и започнали високо да разговарят. Като минали покрай плевнята, дето бил скрит слугата, той чул техния спор, веднага изскочил от плевнята и извикал:

– Чакайте, аз ще разреша този въпрос!

Хитростта на чорбаджията дала своите резултати. Слугата не могъл да търпи да спорят върху известни въпроси, без той да бъде пръв в спора.

Казвам: Вие трябва да знаете следното. Окултната наука казва, че човек трябва да говори намясто и навреме. Не е ли време да говори, той трябва да мълчи. (54/стр. 39, 40)

„Тъпанът не може да пее,
Ваше Високоблагородие“

Ако не попадне в направлението на истинския живот, човек може да изгуби и най-красивите си състояния. За пример, тъкмо придобиете някаква велика радост, изведнъж я загубите. Защо? Какво е станало? Някаква микроскопическа спънка е дошла от вън и станала причина да се измести човек от направлението на истинския живот. В това положение човек започва да прилича на празна бъчва, която вдига голям шум. Пълната бъчва не вдига шум.

През време на освобождението един руски войник, барабанчик, попаднал в дома на един български чорбаджия. Един ден чорбаджийката заклала няколко пуйки, изчистила ги добре и ги оставила настрана някъде да ги готви, когато им дойде време. Като видял пуйките, барабанчикът се съблазнил и в отсъствие на домакините отворил барабана и турил пуйките в него. В това време капитанът извикал барабанчика и му заповядал да бие тъпана.

– Тъпанът не може да пее, Ваше Високоблагородие.

Войникът не казал, че барабанът е пълен с пуйки.

Съвременните хора изпадат в положението на този барабанчик, не могат да бият тъпана си, т.е. не могат да пеят. Защо? Защото животът им е пълен с неестествени желания, които им пречат да се проявят правилно. (55/стр. 165, 166)

„Татко, ето, аз се прочух“

Кажете ли на някого, че е лош човек, той казва: „Вярно е това, но днес съм ликвидирал с тази фирма. Бях богат човек, милионер, търгувах с големи капитали и направих големи дългове. Днес всичко изплатих и останах беден, без пет пари в ръка, но започвам отново да работя. Сега ще се задоволя с малка фирма, но с името на добър, честен човек. Ще работя само с двете си ръце и на тях ще разчитам. Никой няма да ме познава…“.

Един баща казал на сина си:

– Синко, от тебе човек няма да излезе. Тъй ще минеш и заминеш, без да знае някой за тебе. Дума няма да се чуе за твоето съществуване.

Един ден синът извършил някакво престъпление, за което всички вестници писали. Като чул, че вестниците писали за престъплението му, синът взел един от тях и радостно казал на баща си:

– Татко, ето, аз се прочух. Днес всички вестници пишат за мене.

Казвам: Не е достатъчно вестниците да пишат за човека, но това, което пишат, трябва да е положително, да подига самия човек, а не да го унижава.

(56/стр. 58, 59)

„Тоя хванах, него ще бия“

Аз се моля за ония българи, които обичат Бога с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила. За тия българи се моля и на тях съдействам. Как постъпиха евреите с Христа, Който дойде между тях? Освен че не Го приеха, те Го разпнаха.

Един българин овчар слушал свещеникът в черква да проповядва за Христа как евреите Го измъчвали, как Го разпнали. На излизане от черквата овчарят видял един евреин, вдигнал кривака си срещу него и го запитал:

– Ти защо разпна Христа?

Евреинът отговорил:

– Това беше преди две хиляди години, други Го разпнаха, а не аз.

Хвърлят се минувачи, хващат кривака на овчаря и спасяват евреина. Казват му:

– Тоя не е виновен.

– Тоя хванах, него ще бия. (57/стр. 189)

„Цял ден орах на нивата“

Казвате: „Младите да пеят, не старите“. Ако е за старост, Ангелите, които пеят, са на милиони години и пеят. Милиони години живеят и не са остарели. Вие на 50, на 80 години (сте) и мислите, че сте остарели. Като сте на 80 години, казвате: „Стари сме“. Що са 80 години? Вие не сте работили. Осемдесет години Земята се е мъчила, осемдесет пъти обиколила около Слънцето, пък вие сте се уморили. Мязате на онзи анекдот, дето мухата се качила на рога на вола и казала: „Цял ден орах на нивата“. Волът и нея носил, а тя мисли, че орала. Орал волът, тя седяла само на рога отгоре. (58/стр. 131)

„Сега пък ти ще си въобразяваш,
че съм ти платил“

Знаете ли какво значи да приема човек всичко на доверие, на вяра? В Америка имало едно общество от вярващи, които лекували само с вяра. Някои болести могат да се лекуват с вяра, но някои не могат. Това зависи от вярата на хората и от самите болести. Понякога достатъчно е човек да вярва, за да се излекува. Понякога тия хора били подигравани за вярата им. Един духовит критик в това отношение дава следния пример. Двама млади тръгнали на път да се разходят, да направят своето сватбено пътешествие. С трена се случила една катастрофа, при която младоженикът бил изхвърлен вън от трена и счупил единия си крак. Той извикал един лекар, който влизал в обществото на тия с новото верую да лекуват с вяра. Като дошъл лекарят, прегледал крака на болния и му казал:

– Ще знаеш, че кракът ти не е счупен.

– Как така?

– Каквото ти казвам, ще вярваш. Ако вярваш, ще се излекуваш. Ако не вярваш, няма да се излекуваш. Кракът ти не е счупен.

– Ама кракът силно ме боли.

– Не, ти си въобразяваш.

Най-после той го убедил да вярва, че наистина кракът му не е счупен. Лекарят идвал при болния в продължение на един месец, докато най-после и болният започнал да вярва, че кракът му не е болен. В това време костта зараснала и болният започнал да пристъпва бавно, докато съвършено оздравял. След това идва лекарят при него и му казва:

– Сега ти ще ми платиш десет хиляди долари, задето те излекувах.

Пациентът му отговорил:

– Сега пък ти на свой ред ще си въобразяваш, че съм ти платил десет хиляди долари. Аз ти благодаря, че ме излекува, но според лекуването – и плащането. Какъвто е лекарят, такава ще бъде и заплатата…

Всички съвременни хора постъпват като този нов лекар – отричат болестите, но като дойде до плащането, чакаме материалното. Там е погрешката на хората сега. Ако лекуваш материално, материално ще ти се плати. Ако лекуваш идеално, идеално ще ти се плати. В своето верую ние трябва да бъдем логически последователни. (59/стр. 67, 68)

„Както казва свещеникът“

Казвате: „Трябва да вярваме“. Вие можете да вярвате толкова, колкото е повярвал един турски ходжа, когото помолили да кръсти християнско дете.

В едно село на едно християнско семейство се родило едно дете. Те нямали в селото православен поп, който да кръсти детето. Положението било такова, че детето непременно трябвало да бъде кръстено. За тази цел те извикали турския ходжа от село да кръсти детето. Той казал:

– Как мога да го кръстя, когато не зная какво казва свещеникът, като кръщава?

Но понеже настоявали да кръсти детето, той казал:

– Ще направя, както вашият свещеник прави. Дайте един купел с вода.

Донесли купела с вода и той съблякъл детето, разповил го, потопил го три пъти във водата и казал:

– Както казва свещеникът.

Като повторил тия думи три пъти, той дал детето на родителите му вече кръстено.

Често и вас ви викат да кръщавате някое дете. Ще вземете купела, ще сипете вода, ще потопите детето три пъти и ще кажете: „Както е казал попът“. Така и вие свършвате една работа… Ка`жете тези думи три пъти и работата е свършена. Това значи вяра. (59/стр. 143)

„Горко на онзи, който е на открито!“

Ето, една от нашите сестри и досега още живее в палатка. Опитва се доколко е издръжлива на студа. Някои я съжаляват, но тя казва, че откак спи на палатката, е станала по-здрава. Това го прави от немай-къде. Ако беше богата, щеше да живее в апартамент, а понеже не е богата, живее в палатка. Някои казвали: „Благодари се, че си под платното поне“. Това прилича на онзи анекдот, дето един рибар отишъл да лови риба. Като закъсал, нямал къде да се прибере, той легнал на земята и се покрил с мрежата си. По едно време пъхнал пръста си през мрежата и си казал: „Много е студено вън. Горко на онзи, който е на открито!“. (59/стр. 210)

„Кой ще окачи звънеца?“

Злото в света съставя една от великите тайни, нещо, което не е разрешено. Не му знаят произхода. Говорят за злото и все искат да се освободят от него. То е, което господарува в света. Хората умират по причина (на) злото. Те се карат по причина на злото… Всичките противоречия, от които съвременният свят страда, пък и онези, които са били преди нас, и тези, които са след нас, все злото е. Всички говорят за злото, търсят начин да се освободят от него, но не са намерили още един метод да се справят. Съвременните човеци се намират в положението на онзи анекдот: в един хамбар се навъдили хиляди мишки, богат бил хамбарът с жито. Той имал една дупка, през която котката хващала по една и друга мишка, изваждала (ги) от хамбара и най-после казват: „Какво ще се прави с този неприятел? Нарушава нашето щастие, не можем да ядем житото свободно. Когато сме най-весели, ще влезе и ще вземе един от нас“ – и след като разисквали дълго време, една млада мишка казва:

– Мене ми дойде една светла идея.

– Каква е?

– Да окачим един звънец, та като идва, да я чуваме.

Една стара мишка попитала:

– Кой ще окачи звънеца? (59/стр. 379)

„Ами вземи коша,
аз с какво ще те нося?“

Ние мислим, че всичките хора са чеда Божии. Че са чеда Божии, че някой е царски син, това показва неговото произхождение. Но бъдещето на този царски син не зависи от неговата кръв, че произхожда от царски род, но неговото бъдеще зависи от неговия ум, от неговото сърце. Ако този царски син е ленивец, не учи, води един разпуснат живот, мислите ли, че хората, между които живее, ще го ценят и ще може да си проправи път? Мислите ли, ако някой син на много учен баща и той уповава на учението на баща си, че той ще може да си проправи път? Има вярващи, които уповават само на Христа. Казват: „Христос туй ще направи“. То е за Негова сметка. Трябва да преценяваме фактите много добре.

Има една приказка. Бащата на един син, който е много остарял, станал на 120 години, че не могли вече да го гледат, дотегнал им. Старец(ът) постоянно се оплаквал, молел се да умре, но не умира. Синът го взел в един кош да го носи, но детето му тръгнало отподир. Казва (синът):

– Все се молиш да умреш, но ще ти кажа как се умира. Ще те оставя гладен – да погладуваш, че да умреш, защото, като не гладува, човек не умира.

Оставил той стария си баща с коша. Детето казва:

– Татко, защо го остави с коша?

– Не ми трябва.

– Ами вземи коша, аз с какво ще те нося?

Синът връща се и взема баща си с коша назад.

Вие имате един кош, с който носите вашите мъчнотии някъде… Мъчнотиите в света не се разрешават по този начин, нито добродетелите се разрешават по този начин. (59/стр. 493, 494)

„Тогава не умирам!“

Хората обичат златото, понеже то е проводник на здравето. Даже може да направим един опит. Някои хора умират от сиромашия. Тури му една торба със злато и той веднага ще оживее.

Аз съм привеждал следния пример: един американец се оженил за една красива американка, доста богата. Но веднъж въпросът се усложнил и идва една болезнена криза, и викат 12 души лекари. Констатират, че тя едва ще преживее 24 часа. Казват му:

– Да кажеш да се приготви.

Отива той смутен. Тя казва:

– Какво казват лекарите?

– Много съжалявам, казват, че след 24 часа ти ще си заминеш.

Тя го утешава, казва:

– Няма нищо, дошло е време, ще замина за другия свят.

Но тя му казва:

– Искам едно обещание от тебе.

– Какво? Ако мога да го направя.

– Аз искам, като умра, ти да не се ожениш.

Той поседял, поседял и казал:

– Виж, туй не може да ти обещая. Не вярвам на себе си, може да се оженя.

– Тогава не умирам!

И не умряла, въпреки консулта на 12 лекари, че ще умре…

Това е силата на внушението… Някой път казвате: „Мене ми се струва, че ще се разболея“. Внушаваш си. Казваш си веднъж, дваж и се разболееш. А някой болен казва: „Аз ще оздравея“. Той дойде днес, казва: „Аз ще оздравея“, на утрешния ден: „Аз ще оздравея“. И оздравява. Този човек, който казва: „Ще оздравея“ – оздравява. Онзи, който казва: „Ще се разболея“ – разболява се. Друг казва: „Мене няма да ми върви“. И не му върви. Някой казва: „Ще ми тръгне напред“. И му тръгва. (59/стр. 498, 499)

„Да Го намеря, ще Му се карам“

Ние имаме едно криво разбиране за живота. В нас има толкова погрешки, съмнения вътре! Та има мъже, които ревнуват жените си от Христа. Той казва: „Аман (от) този Христос! Откак си тръгнала подир Него, вкъщи не се свърташ! Да Го намеря, ще Му се карам“. У него се ражда ревност, че тя е обикнала Христа…

И после вие нямате една идея. Вие нямате идея и понятие за съвършената Любов. (59/стр. 533)

„След тази гръмотевица
ще дойде дъжд“

Да не си жалите труда за нищо! Всяка една работа, която можеш да направиш, направи я, не се срамувай. Малко работи има, от които човек може да се срамува. Нима Сократ, философът, не беше метач в Атина? А пък имало е много атиняни, които не метат улицата, но имената им не се помнят както името на Сократ. Сократ се отличаваше по това, че имаше една от най-сприхавите жени, Ксантипа. Тя беше много ревнива, а пък той, като философ, имаше работа навсякъде с жени. И той завежда един свой приятел вкъщи, и като се разговарят, тя се разфучала и почнала да кряска. Той казал на приятеля си:

– Трябва да знаеш, че след тази гръмотевица ще дойде дъжд.

И тя взела един леген с вода, и го изляла върху него. Той казал:

– Аз ти казах, че дъждът ще дойде.

Тя не била толкова лоша, но философът не може да си даде всичкото време на нея да я целува, да я прегръща. Той казал: „Много жени целувах, преди да се оженя за тебе, а пък сега искам философски да живея…“. (59/стр. 536)

„Късно е вече, приятелю“

Ще живеете без лъжа… Майките лъжат на общо основание, бащите също. Майката казва на детето си: „Иди, майка, да свършиш тази работа, ще ти дам нещо“. Детето свърши работата, но нищо не получава. Втори път пак същото: майката иска нещо от детето си, обещава, че ще му даде една ябълка, но не изпълнява обещанието си. Най-после детето си казва: „И мама, и татко лъжат; и бате, и кака лъжат. Значи, и аз ще лъжа“… След време майката започва да морализира детето си: „Не лъжи, не кради, има Господ на Небето, Който наказва лошите и непослушни деца“. Колкото и да го морализира тя, всичко е безполезно. Детето следва живия пример. Кажеш на някого една обидна дума и той скочи на крак, започва да се защитава: „Как смееш да ме обиждаш? Аз съм честен човек“. Късно е вече, ти си изгубил своя авторитет като честен човек…

Двама приятели, млади момци, се разговаряли често за жената. И двамата слушали, че жената била страшилище, мъчно се справя човек с нея. Единият бил сериозен, строг, добър педагог. Пръв се оженил той за една добра мома. Като знаел, че жената е страшна, още първия ден той раздрал една котка пред жена си. Като видяла това, тя се уплашила и си казала: „Страшен е този човек! Как не го знаех по-рано? Щом може да разкъса една котка, без да му трепне окото, той пред нищо няма да се спре. Трябва и аз да внимавам“. Тя започнала да се отнася към него внимателно, с уважение. Каквото мислела да прави, все до него се допитвала. Тя му казвала „милички“, той на нея – „миличка“ и така живели десет години в мир и съгласие. И вторият приятел се оженил, но животът му не бил добър. Жена му постоянно го ругаела, не го слушала, не искала да го знае. Един ден той запитал приятеля си:

– Братко, защо вие си живеете толкова добре с жена си, а аз още от началото нямам мир и спокойствие в дома си?

– Слушай, приятелю, още на първия ден аз раздрах котка пред жена си. Тя се уплаши и реши, че за да живеем добре, трябва да се уважаваме и почитаме.

– Щом е така, и аз ще раздера котка.

Той взел една котка и я раздрал пред жена си. Тя го погледнала, усмихнала се и казала:

– Късно е вече, приятелю. И десет котки да раздереш пред мене, няма да се уплаша. Сега вече нищо не помага.

И вие, като направите едно престъпление, опомните се и казвате: „Знаеш ли, че аз съм честен човек!“. Късно е вече. (60/стр. 10, 11, 12)

„Ти извади големия бръмбар,
но малкият остана“

Сега, като изнасям известни Истини, мнозина казват за нас, че не сме с всичкия си ум. Така е. Щом изнесеш една велика Истина, казват, че не си с ума си. Кога хората са приели Истината на своето време? Не донесе ли Христос една велика Истина в света? И какво направиха с Него? След Него дойдоха апостолите, но и те бяха гонени. Така постъпват с всекиго, който иска да внесе една нова идея, било в науката, било в религията, било в обществения живот. Какъвто и да е този човек, все ще го гонят… Знаете ли на какво уподобявам аз това гонение?

При доктор Фъргстън, знаменит лекар психиатър, дошъл един болен, който му казал:

– Господин Докторе, отпред на челото си имам един бръмбар. Ходих при много лекари, но никой не можа да го извади. Ти можеш ли да го извадиш?

Лекарят разбрал, че болният нямал никакъв бръмбар в главата си, но ако му каже това, той няма да го повярва и ще отрече знанието му. Тогава лекарят казал на болния:

– Почакай малко, ще ти направя операция на главата и ще извадя бръмбара.

Докато болният се готвел за операцията, лекарят изпратил слугата в градината да улови един бръмбар и да го донесе. След това той направил един малък разрез на челото му, намокрил бръмбара с малко кръв и го показал на болния. Той казал:

– Ето бръмбара! Всички лекари казваха, че няма никакъв бръмбар в главата ми. Сега съм вече свободен.

Лекарят пожелал да освободи своя пациент от заблуждението, че изобщо имал бръмбар в главата си, затова му казал, че направената операция не е истинска. Болният му възразил:

– Господин Докторе, аз зная истината: ти извади големия бръмбар, но малкият остана в главата ми. Усещам движението му. Извади и него, защото и той ще порасне като големия.

Казвам: Мъчно се убеждава човек в Истината. Както и да му доказваш, по каквито математически закони да я извличаш, в края на краищата той пак ще ти каже: „Големия бръмбар си извадил, но малкият остана вътре“. Съмненията на човека нямат край. Всеки има по един бръмбар в главата си и все за него говори. Един страда от стомах – за стомаха си говори. Друг страда от сърце – за сърцето си говори. Кой от каквото страда, за него си говори – това е неговият бръмбар. Казваш: „Тумор имам в мозъка, усещам, че нещо ме стяга“. Никакъв тумор нямаш. Това е бръмбар, влязъл в главата ти. Бръмбарите са живи мисли, които се натрапват в главата на човека и влияят на нервната му система.

(60/стр. 180, 181)

„Сега какво ще кажеш?
Има ли вода?“

Казват ми: „Докажи ни, че има духовен живот“. Аз мога моментално да ви докажа това, но няма защо да ви доказвам.

Един човек отишъл при един философ и му казал:

– Докажи ми, че има вода в света, но искам аргументи за това.

Философът взел една кофа чиста вода, изсипал я върху главата му и го окъпал добре.

– Сега какво ще кажеш? Има ли вода?

– Има, разбира се.

И на вас казвам: Като дойде някой при мене, с една кофа вода ще му докажа, че има вода. Какви други доказателства иска? (60/стр. 213)

„Защо не остана при мечката
да проповядваш?“

С кравешко мляко ли хранеше Бог евреите, като ги изведе от Египет? Той им пущаше особени зрънца от небето – манна, с която ги хранеше… Питам: Защо трябваше евреите да се хранят само с манна, толкова еднообразна храна? Защото бяха страхливи. Ако те бяха смели и единодушни, в скоро време щяха да влязат в Ханаанската земя и да станат нейни господари… Цели 40 години евреите се движеха в пустинята, за да придобият нещо ценно, да станат безстрашни. И на Мойсей не беше лесно. Казват, че евреите нямали разумно сърце. Не, страхът е парализирал сърцето на евреина.

Разказваха ми интересен случай от живота на един евангелски проповедник. Той често проповядвал на слушателите си за връзката на човека с Бога. Казвал:

– За онзи, който е свързан с Бога, никакъв страх не съществува. Той е решителен.

Веднъж, като се разхождал в една гора, насреща му излязла една мечка. Проповедникът се уплашил много и едва успял да се качи на една круша. Случило се, един негов последовател видял станалото и на другия ден, като срещнал проповедника, той го запитал:

– Защо вчера, като видя мечката в гората, се качи на крушата? Защо не остана при нея да проповядваш? Нали казваш, че докато е с Бога, човек не се плаши от нищо?

– Така е, но отде да зная доколко мечката ще ме разбере и дали се интересува от учението за Любовта? Освен това може да е силна и да ме събори на земята.

Така постъпват повечето хора – като проповедника. Всички проповядват, но като се натъкнат на противоречия и мъчнотии, веднага се качват на крушата… Ако кажеш, че на физическия свят има страшни неща, зверове – мечки, лъвове, змии, знайте, че и духовният, и умственият свят са пълни със страшни, дисхармонични форми. В ума, в сърцето си вие сами си създавате тези форми, от които се плашите. Така вие преувеличавате нещата. От какво произтича страхът? От нарушаване на Божия закон. (61/стр. 159, 160, 161)

„Има шест ястия и после – йока“

Помнете: Всеки ще вземе от Божиите блага толкова, колкото му трябва. Останалите блага ще бъдат за другите, те да ги използват. И като вземете това, което ви е нужно, не стягайте торбите си. Бъдете готови да давате от благата си и на другите.

Един турски бей поканил един българин на обяд. Като сложили трапезата, беят казал:

– Има шест ястия и после – йока.

Българинът, като не разбирал значението на думата „йока“, си казал: „Последното ще бъде юфка. Ще се въздържам от другите ястия, за да си хапна и от юфката“. „Йока“ на турски значи нищо. Като се въздържал, той не могъл да се нахрани…

Аз ви съветвам, като ви поканят на обяд, хапнете си добре от първото ястие да се осигурите. От останалите хапнете по малко да остане и за други. Вземете толкова от благата, колкото ви е нужно, без да очаквате още. Първото благо ще ви осигури, не мислете за последното, което няма да дойде. (61/стр. 269)

„Защо си поставил устата
на пещта към изток?“

Кой определя посоката на движението на Слънцето? Кой му дава право да се движи в една или в друга посока? На този въпрос Слънцето отговаря: „Аз изпълнявам един велик закон, който ми повелява да се движа в една или в друга посока, да изгрявам и залязвам“. Съвременните хора се движат в четири посоки: на изток, на запад, на север и на юг. Тъкмо намисли човек да направи едно добро дело, т.е. да изгрее на изток, изведнъж дойде някакъв вятър до ухото му и му пошепне: „Къде си тръгнал да правиш добро? Не е време сега за добрини. Отложи доброто за друг път“. Този човек се поддава на влиянието… и казва: „Я да се върна назад. Не е време сега за добрини“. Щом каже така, Слънцето се скрива от неговия хоризонт и той остава в тъмнина, в залез на Слънцето, в запада на живота.

В това отношение съвременните хора приличат на Настрадин Ходжа. Един ден той си направил една хубава пещ и я обърнал с устата на изток. В това време го срещнал един познат и му казал:

– Настрадин Ходжа, защо си поставил устата на пещта към изток?

– Накъде трябваше да я поставя?

– Към юг.

– Добре, ще я поправя.

Той поставил устата на пещта на юг и мислил, че всички хора ще бъдат доволни от поправката. Обаче в скоро време друг познат му казал:

– Настрадин Ходжа, защо не обърнеш пещта си с устата към север?

– Ще я обърна и към север – казал Настрадин Ходжа.

И това не задоволило хората. Трети познат му казал да обърне пещта си на запад. И това направил Настрадин Ходжа. Като видял, че тези поправки му струват пари и пак не задоволил хората, той направил следното: турил пещта си на една кола, та кой каквото му каже, да го направи. На която страна пожелаят хората да обърне пещта си, да го направи. Така той задоволил всички хора.

Казвам: Устата на неразумната пещ е отправена в различни посоки според желанието и разбирането на хората. Обаче устата на разумната пещ е отправена само към една посока. Тя не се поддава на различни мнения. (62/стр. 21, 22, 23)

„Петелът, когато затлъстее, не пее“

Богатият човек ако мисли, че е богат, той нито художник може да стане, нито музикант може да стане, никакво изкуство не може да научи. Той само мисли, че знае всичко. Господ когато иска да свириш хубаво, Той няма да те натовари със злато. Ако те натовари, твоят ум ще бъде опорочен. Да ти даде злато да проповядваш Словото Божие – хич няма да проповядваш. Казват: „За да проповядва проповедникът, трябва да му се плати хубаво“. Точно обратното става.

Да ви приведа един пример. В Германия един от германските крале посетил един знаменит германски проповедник. Мисля, че е било в Берлин. Останал кралят много доволен от проповедта. Казал на първия министър:

– Вижда ми се беден този човек, да му се увеличи заплатата.

Министърът веднага, каквото казал кралят, го направил. Обаче след 4 – 5 години проповедникът започнал да се не чува. Викал министъра кралят и казва:

– Да не е болен? Не се чува гласът да проповядва проповедникът.

Казва (министърът):

– Ваше Величество, петелът, когато затлъстее, не пее. (63/стр. 142, 143)

Той избягал навън

Казвам: Ние още не знаем какво нещо е човекът, който е направен по образ и подобие Божие. Туй, което виждаме в човека, то е като един актьор на сцената гримиран… На сцената някой старичък може да го направят млад, да го подмладят.

Разправят за един анекдот… Един момък обичал много да подиграва старите жени, старите моми. Една баба, много умна, на 85 години, без зъби, решила на този момък да му даде един урок. Направила си маска много хубава като млада красива мома. Тя имала опитността на младата мома. Среща младия момък и тя му говори мекичко. Той се влюбил в нея и най-после се оженили. Той – на 21 години, а тя – на 85 години. Вечерта, като влязла при брачното легло в стаята, тя снела маската си, извадила зъбите си – и той избягал навън.

Мислите ли, че по този начин, по който хората се женят, бракът е нещо много идеално? Много користолюбие има… Вземете статистиката за брачния живот в Лондон. Двеста и петдесет семейства има, които са щастливи. Това е един град близо (с) девет милиона жители. Три хиляди семейства – средна хубост. А останалите – Господ да им е на помощ.

(63/стр. 156)

„Сега вече и ти си наквасена“

Аз не ви проповядвам особено учение, говоря ви за смисъла на страданието в живота. Ние сме дошли до една фаза в живота, дето се натъкваме на най-тежките страдания. Това е свършекът на тази еволюция. Сега виждаме брожение навсякъде, целият свят се намира в оскъдно положение. Затова има две реакции. Хората бягат от страданията, търсят утеха. Ходят по театри, концерти, забавления. Това не е истинският път за утеха от страданията. Онези, които имат такова разбиране за страданията, ще минат неизбежно по пътя на страданията. И знаете ли как ще минете през страданията?

Една млада мома се оженила. Тя не обичала да ходи за вода. Един ден завалял силен дъжд, а трябвало да се донесе вода. Да отиде на чешмата, ще си накваси дрехите. Тя си рекла: „Като дойде Стоян от нивата, ще го накарам той да отиде“. Дошъл си Стоян от нивата уморен, мокър и попитал жена си:

– Има ли малко водица да се стопли?

– Няма. Чаках те да си дойдеш и както си наквасен вече от дъжда, иди до чешмата.

Той нищо не казал, взел котлите и донесъл вода. Като влязъл вкъщи, обърнал единия котел и го излял върху нея.

– Сега вече и ти си наквасена, можеш да отидеш за вода.

Всички ще се наквасите и който не е наквасен, и той ще се накваси. Ако мислите, че ще останете незасегнати, много се лъжете… (64/стр. 69)

Градинарят му показал

Само между две разумни същества може да се яви разумна, велика мисъл. Това е закон. Когато кажем, че мислим разумно, подразбира се, че само между Бога и нас може да се образува разумна мисъл. Вие питате: „Как да се свържем с Бога?“. Как така учени хора да не знаят най-простото – да се свържат с Бога! Ето на какво уподобявам съвременните учени.

В древността имало един градинар, който посадил в градината си много плодни дървета. Впоследствие той събирал прекрасни плодове от градината си. Той искал да изкаже своята благодарност към господаря си. Турил на една табла избрани хубави череши и тръгнал да му ги занесе. По пътя, понеже било горещо, той си хапвал по една череша, докато в таблата останала само една. Нея занесъл на господаря си.

– Заповядайте, господарю, това е от моята градина.

– Ами как се яде този плод?

– Ето така – казал той и изял последната череша.

Като не знаел как се яде череша, градинарят му показал. И учените питат как да се свържат с Бога. Ето, черешата е пред вас, а вие питате как се яде. Това е проста работа, няма какво да се показва как става. (64/стр. 79)

„Траповете в Цариград са други“

Мнозина от вас, като ме слушате, ще кажете: „Още не му е дошло времето, това ще стане в някое бъдещо прераждане“. Отде знаете, че в следното прераждане ще имате добри условия? Чудно нещо, в бъдещето вярвате, а в сегашното не вярвате! Или: в миналото си имал условия, а днес нямаш. Знаете ли на какво прилича това?

Един турчин казвал:

– Когато бях в Багдат, аз прескачах трапове, десет метра широки.

Които го слушали, казвали:

– Като е така, и тук има широки трапове, прескочи да те видим.

– Не – отговорил турчинът, – траповете в Цариград са други. (64/стр. 234)

Сутринта се намерили
на същото място

Човек трябва да има ясна представа за живота и за неговите прояви. Той трябва да различава кои неща са материални, кои – духовни и кои – Божествени. Като изучава закона на различаването, човек ще познава тия неща в себе си. Докато е в пълен покой без никаква мисъл и никакво чувство, той е физическият човек, т.е. конструкцията на човека. Щом почне да се движи, в него се проявява духовният, или чувственият, живот. И най-после, когато това движение вземе права посока, в него се проявява Божественият, или умственият, живот. Тогава човек започва да мисли…

И тъй, ако човек се спре в живота си, т.е. ако живее само физически, той се намира в положението на ония английски моряци, които цяла нощ гребали с лопатите си (греблата) в морето и на сутринта се намерили на същото място, отдето тръгнали. Те пътували с един параход и като слезли на едно голямо пристанище, дето параходът щял да прекара няколко часа, влезли в града да си хапнат и пийнат. Те пийнали повече, отколкото трябва, и не успели да стигнат навреме на пристанището, параходът заминал. Като стигнали на пристанището, било вече доста тъмно. Те се качили на една лодка, която била завързана с въже за брега, но в бързината си забравили да я развържат и един след друг започнали усилено да гребат да стигнат парахода. Цяла нощ гребали, но какво било учудването им, когато сутринта се намерили на същото място, отдето тръгнали – на брега на пристанището.

Следователно не е достатъчно човек да има само физическо тяло, нито само да се движи. Човек трябва да върви напред към определената цел, към която пилотът го води. При това положение животът на всеки човек има смисъл. (65/стр. 5)

„Отличен обяд!“

Сега, като ученици на тази Школа, вие можете да повдигнете някои въпроси, които ви интересуват. Обаче можете да повдигате въпроси, близки до вашите нужди. За пример, от какво се интересува гладният? От хляба. Гладният иска да знае какъв е хлябът, който му се дава: топъл или студен, пресен или мухлясал. Същият закон трябва да се прилага и в знанието, ако искате да създадете в себе си нещо здраво. Вие, младите, не трябва да повтаряте погрешката на онзи циганин, който първо се нахранил с листа, а после хапнал малко хляб и парче сиренце да си закуси. Като поработил, той усетил голям глад. Погледнал към хляба и сиренцето и видял, че те няма да задоволят глада му, затова накъсал лозови листа и започнал да яде. Най-после хапнал хляба и сиренето, като си казал: „Отличен обяд!“.

Не, аз не ви съветвам първо да се нагълтате с лозови листа, а после да хапнете малко от окултното знание. Пазете се от тази погрешка! (66/стр. 7, 8)

„Какво дъвкане беше!“

От младите се изисква самообладание, не привидно, външно, но истинско самообладание. Има два вида самообладание: едното е външно, привидно самообладание, при което вътрешното равновесие в човека всякога се нарушава. Другото самообладание е вътрешно, дълбоко, при което равновесието в човека никога не се нарушава.

Ще приведа един пример за външно самообладание. Млад момък се сгодил за красива млада мома с голямо благородство и външно самообладание в проявите си. Той често се хвалил с годеницата си пред своите приятели и един ден завел едного от тях на гости в дома на годеницата си, и му я представил. Те седели, разговаряли известно време, след което годеницата донесла на една табла сладко да се почерпят. Годеникът съзнателно спънал годеницата си да види как ще реагира тя при този случай. Както държала таблата със сладкото и чашите с вода, всичко това паднало на земята, сладкото и водата се разсипали на пода. Годеницата запазила пълно самообладание и присъствие на духа и казала:

– Няма нищо!

Спокойно се навела, събрала чашите, изтрила водата и излязла в другата стая. Годеникът се обърнал към приятеля си и казал:

– Ето пример на самообладание, на благородство в характера! Това значи идеална мома.

Обаче, като се оженили, работата не излязла, както той си мислил. Веднъж той я запитал:

– Де остана самообладанието ти?

– Ти трябваше да влезеш в другата стая да видиш какво ставаше там. Само дървото на масата може да ти каже какво дъвкане беше!

Казвам: Това не е самообладание. Някой иска да отвори прозореца, тегли прозореца, той не се отваря. Тегли втори, трети път, прозорецът пак не се отваря. Той започва да се нервира, да се гневи, да дърпа още по-силно, като че прозорецът е виновен за това. Преди всичко, прозорецът няма съзнание; той не може да разбере, че някой се дразни от него.

(66/стр. 8, 9, 10)

Написал числото 66

Казано е в Писанието: „И създаде Бог Небето и Земята“. За кого? За хората. Обаче в живота ние виждаме, че хората говорят и се интересуват повече за Земята, отколкото за Небето. Това показва, че само Земята е създадена за тях. Щом се натъкнат на някакво голямо противоречие, те започват да мислят за Небето. Щом се намери натясно, или в известно противоречие, човек започва да мисли правилно.

Ще приведа сега един анекдот из училищния живот. Един инспектор тръгнал да ревизира учителите в един от своите райони в България. Той отишъл в едно основно училище и казал на един от учениците:

– Стоянчо, напиши едно двузначно число!

Стоянчо помислил малко и написал числото 75. Инспекторът му казал:

– Ти можеше да напишеш числото 57 и пак щеше да имаш двузначно число.

Стоянчо се зачудил защо инспекторът обърнал числото, какво искал да каже с това.

– Хайде, напиши още едно двузначно число!

Стоянчо помислил и написал числото 73. Инспекторът му казал:

– Ти можеше да напишеш 37 и пак щеше да имаш двузначно число.

Стоянчо гледал числата, мислил и си казал: „Чудна работа! Този инспектор току обръща числата. Какво иска той?“.

– Напиши, Стоянчо, още едно двузначно число!

Стоянчо помислил пак и написал числото 66. Инспекторът го погледнал, засмял се, но нищо не му казал.

В този случай инспекторът и Стоянчо мислят еднакво. Както и да се обърне числото 66, все същото остава… Казвам: Има случаи в живота, когато хората мислят различно един от друг… Разногласието в такива случаи показва, че хората се намират в разрез с Природата, в разрез с Първичната Причина. Обаче има положения в живота, когато хората не могат да бъдат в разрез с Природата, с Първичната Причина. Както и да обръщат въпросите, всички мислят само по един начин. (67/стр. 5, 6, 7)

„Ти да продължиш моите научни изследвания“

Казват за някого: „Този човек е лош“. На какво основание го наричате лош? „Защото пуща хората в кладенеца, а не може да ги извади.“ Следователно, когато се казва, че съвременният свят е лош, подразбираме, че хората едни други се пущат в кладенеца и никой никого не може да извади… Срещате един ваш приятел и казвате: „Приятелят ми не постъпи с мене както трябва“. Питам: Като се оплакваш от своя приятел, ти постъпвал ли си всякога със своите приятели добре? „Да, но той ме спусна в кладенец.“ Лошо е постъпил той, но знаеш ли, че преди десет години и ти постъпи по същия начин с друг човек? Щом съзнаеш това, ще кажеш: „Туй, което аз направих преди десет години на един свой приятел, днес направиха и на мен, за да разбера, че нито моята, нито неговата постъпка е права“. Само така ще разбереш, че не е добре да спущаш човека на дъното на кладенеца.

Казвам: Много от съвременните хора си служат в живота с подобна философия, каквато лисицата има. Това не трябва да ви обижда, защото такава е общата философия на света. Един летен ден един голям козел се отделил от стадото, като си казал: „Искам да бъда за малко време поне свободен от своя господар“. Тръгнал той да се разхожда, дигнал глава нагоре, няма кой да го ограничава. Както се разхождал, минал покрай един дълбок трап, дето видял една лисица, която разсъждавала нещо и клатела главата си на една и на друга страна. Козелът я запитал:

– Какво правиш в този трап?

– Дойдох да правя научни изследвания.

– Хубаво ли е там?

– Много е хубаво, хладно, приятно за работа.

– Мога ли и аз да вляза?

– Можеш, добре дошъл! Трапът е широк, има място и за теб, и за мен.

Без да мисли много, козелът скочил в трапа, но лисицата веднага се хвърлила на гърба му и излязла вън, като му казала:

– Сбогом! Сега ще те оставя ти да продължиш моите научни изследвания.

Това се нарича хитрост. Такава е философията на света, с която си служат умните хора. Казват за някого: „Умен е този човек!“. Защо? Защото с хитрост вкарал някого в трапа. И после, за да излезе вън от трапа, човек трябва да се моли да дойде някой да го извади. Така направил и козелът. До това време той никога не се молил, но като поседял няколко дена в трапа, започнал да се моли да дойде някой да го извади. Той казал: „Не направих добре, дето напуснах своя пастир. Тази лисица ме измами да скоча в трапа“. Обаче след няколко дена ловджии погнали лисицата със своите копои и одрали кожата . Ако тя беше останала в трапа, кожата щеше да бъде здрава. (67/стр. 83, 87, 88)

„Слава Богу, похапнах си от всичко“

„Защото решил бях да не зная между вас нищо друго освен Исуса Христа и него разпет.“ (I. Послание към Коринтяните – 2: 2) Стихът повидимому сам по себе си е ясен. Кой не знае разпятието Христово? В Православната Църква през страстната седмица постоянно изнасят Христа разпет, цветя хвърлят, китки хвърлят; евангелистите говорят за Христа разпет; всички знаят, че Христос е разпнат. Но туй знание за Христа мяза на онзи гладен българин, който, като минавал покрай една турска гостилница, имал само сух хляб, турял го на па`рата на всяка една тенджера и казвал:

– Слава Богу, похапнах си от всичко.

Ние сме достигнали до една фаза на развитие, в която ни трябва нещо по-съществено. Не трябва да си правим илюзия, че храната, която имаме, е съществена. Съвременните културни хора, ако ги питате, ще кажат, че те живеят най-културен живот. Обаче, ако разгънете тоя живот и сравните тази култура, ще видите, че това не е култура: нито в яденето има култура, нито в жилищата, нито във философията. Туй не е много казано. Аз сега принципално говоря по въпроса. Че не е култура, туй показват страданията и болестите, които съществуват. (69/стр. 240)

„Сега вече много лошо върви“

Колкото повече дава един човек, това показва, че той е човек на Любовта. Отидеш ли в дома на такъв човек, той не се съмнява в тебе и оставя цялата си къща на твое разположение. Казвате: „Идеален човек е този!“. Когато другите хора постъпват така, казвате, че са идеални, но когато дойде до вас, друга мярка прилагате. Един човек отишъл в една гостилница, дето ял, пил и си казал: „Много хубаво върви всичко“. Като дошло време да плаща, нямал пари и казал: „Сега вече много лошо върви“. (67/стр. 109, 110)

„Поне сладичко беше“

Можеш да ядеш каквото обичаш, но по малко, никога няма да се пресищаш. Ще знаеш, че през целия си живот, около 70 – 80 години, ти ще можеш да ядеш и да пиеш. Защо тогава ще се пресищаш? Благодари на Бога, че ще можеш да ядеш и да пиеш каквото пожелаеш: и ябълки ще ядеш, и череши, и готвено, а отгоре на това и винце ще пиеш, и всякакви други ликьори – всичко ще можеш да ядеш и да пиеш. Но казвам: За всичко, каквото ядеш и пиеш, ще плащаш.

Отива един беден турчин в една кебапчийница, сяда на една маса и казва на гостилничаря:

– Дай една пържола! Дай малко винце!

Яде, пие, доволен е от всичко това.

– Дай още една!

Нахранва се добре, става, но няма с какво да плати. Гостилничарят започва да го налага. Турчинът вика:

– Вай, вай, вай!

Най-после излиза вън и си казва:

– Поне сладичко беше…

Та мнозина казват: „Да си поживеем“. Казвам: Да, ти можеш да влезеш в тази гостилница, но живата Природа ще ти даде един добър урок. Тя ще те наложи по всички правила и като излизаш, ще викаш: „Вай, вай, вай!“. Някой казва: „Аз се разболях“. Не, това значи, че Природата иска да плащаш. Щом ти се яде, ти можеш да влезеш в тази гостилница, но ще бъдеш много честен и ще кажеш на гостилничаря: „Приятелю, искам да си хапна малко, но нямам в джоба си нито пет пари. Бъди тъй добър да ми услужиш“. Честен трябва да бъдеш, да не лъжеш! Гостилничарят ще те погледне от горе до долу, ще си помисли малко, но все ще ти даде нещо. Ако обаче влезеш в тази гостилница и се представиш като някой барон, ще те набият, както Природата знае да бие. (71/лек. 27: стр. 18, 19)

„Който види, ще съжалява“

Вие сте обикнали света, но тоя свят ви не иска, защото светът е една сила, която взема, а нищо не дава. Светът днес мяза на онзи турчин, който нямал пари, па си турил кюлафа вкъщи, запалил една свещ на кюлафа и казал:

– Който види, ще съжалява и който не види, пак ще съжалява.

Събират се всички, искат да видят. Влиза един в стаята, вижда един кюлаф и една запалена свещ върху него, плаща му, излиза навънка.

– Какво видя?

– Влез, че виж.

Той пак вика:

– Който види, ще съжалява и който не види, пак ще съжалява.

– Как, какво има?

Влиза друг, вижда да гори свещ на кюлаф. Един след друг влизат, гледат изложението на този дервишин и капиталът му се увеличава. А който излиза, не казва, че той бил толкова глупав да гледа една запалена свещ върху един кюлаф.

Сега и вие виждате в света, в туй изложение на дервиша, и казвате: „Отлично е там“, но като излезете, казвате: „Влез, че го виж“. В този свят има един кюлаф и една свещ запалена… Който е видял, казва: „Влез го виж“. Аз зная вече какво има, на този кюлаф отгоре никаква култура не може да съществува. Че не може да съществува такава култура, каквато ние очакваме, че не можем да бъдем щастливи в този живот, да живеем братски – защо да не признаем тази Истина? Ако не може, има причини. А може да се създаде тази нова култура в света, даже двама-трима души могат да дадат пример на истинско разбиране за Бога… (69/стр. 394, 395)

Хвърлил кобурите настрана

…Когато казвате, че Бог е силен, че Той сам ще оправи работите, това е вярно, но и от ваша страна се иска усилие, работа, приложение на вашата воля. За да може човек да приложи волята си, преди всичко той трябва да се освободи от своя вътрешен страх. Иначе ще мязате на заека с кобурите. Един заек се въоръжил с два кобура и тръгнал спокойно в гората, като казал: „Каквото и да излезе срещу мен, няма да се плаша, защото нося два кобура със себе си“. Едва изказал тия думи, той чул, че нещо шумоли в гората, хвърлил кобурите настрана и хукнал да бяга. Като преминал опасността, той пак взел кобурите, препасал ги на пояса си и тръгнал смело из гората.

Казвате: „Ние трябва да бъдем смели, безстрашни, добри“. Да, това е необходимо, защото сегашният век преживява криза… (68/стр. 130)

„Не се ли намери един между вас
да е падал?“

Човек е създаден в деня на Божията Любов. Той е Неговото възлюбено дете. Ето защо човек трябва да бъде израз на Божията Любов, Мъдрост и Истина! Щом сте изразители на Божията Любов, вие ще можете да помагате на вашите братя и сестри. Срещате една сестра или един брат, паднал някъде, окалял се, вие ще му посочите де да се измие. Ако е счупил крака си, ще го превържете, ще го заведете в дома му. Който няма Любов в себе си, ще го пита: „Защо се окаля? Де ходи? Защо счупи крака си?“. „Ходих някъде, паднах и си счупих крака.“

В това положение вие ще мязате на онези, които разпитвали Настрадин Ходжа как е паднал, че си изкълчил крака. Един ден Настрадин Ходжа се качил на една круша да бере от нейните плодове. Както брал крушите, той се плъзнал от клона, на който бил стъпил, паднал на земята и си изкълчил крака. Всички, които го срещали след това, все го питали:

– Как падна от крушата? Как изкълчи крака си?

Той разправял на един, на втори, на трети и най-после, като му дотегнало да разправя все една и съща история, казал:

– Чудна работа! Не се ли намери един между вас да е падал от круша, да знае как се пада, че да престанете да ме разпитвате!

Следователно красивото, великото в живота е да помагате на една душа, когато видите, че тя се моли. Защо сте дошли на Земята, ако не можете да помогнете на една ваша сестра или на един ваш брат, когато те се намират в нужда? Любовта изисква дълбоко вътрешно внимание един към друг да си помагате, когато сте в нужда. (68/стр. 150, 151)

„Вие сте вълците, аз съм агнето“

И ако вие искате една положителна философия, опитайте Божественото в себе си и вижте може ли Божественото да преобрази света – да превърне вълка на овца. Може. Туй, Божественото, превръща вълка на овца. И Писанието казва: „Агнето и вълкът заедно ще пасат трева“. И когато онзи Арабишапка, русин, го извикали руските князе, дали му този стих. Повикали го на угощение и го попитали:

– Как ще обясниш този стих, може ли вълкът и агнето да живеят заедно?

– Може, може, вие сте вълците, аз съм агнето и братски можем да живеем.

И право им е казал. Когато влезе Божественото, с вас… можем да си подадем ръка, но когато Божественото в нас изчезне, ние нямаме никаква основа и тогава ще се зароди онуй разединение.

(69/стр. 135)

„Струва си парите!“

В Америка имало един знаменит проповедник, много учен, доктор Гордон. Там има църкви демократически. Към демократическите църкви спада методическата църква, а този доктор Гордон е спадал към аристократическата църква, епископалната. Проповядва, събират се, слушат го, но живот няма в тази църква. В неговата църква ставали много инциденти с този доктор Гордон. (Спъвал се.) Един ден влиза един бедняк, сполучил да влезне в църквата му вътре – те ги наричат „свободни хора в религията“. Те са такива, че пет пари не дават за хората, когато си изказват мнението. Те мислят свободно, на никакви правила не се подчиняват и на всяка църква те са тръни, и американците ги наричат „крянкс“ – т.е. колелото им се върти навсякъде; те влизат в църквата, без да плащат. Там се плаща за всяко място по 1500 – 2000 долари, столовете са плюшени и там „се служи на Бога много хубаво“. Влиза един беден и сяда на един стол. Стопанинът на стола го гледа, иска да го изкара, но не може. Пита го:

– Ти знаеш ли на кого е това място?

– Не зная.

Казва му:

– Това място е мое.

– Радвам се.

– Знаеш ли колко съм платил? Две хиляди долара.

– Струва си парите!

Сега спира се там. Иде проповедникът, доктор Гордон, и започва да говори; каже някой пасаж, този се провикне:

– Амин, тъй да бъде.

Всички се смущават, този казва:

– Господи, помогни му да не се спъва, хубаво говори.

Сега този доктор Гордон разправя своята опитност в една книга. Обаче всички тия инциденти не са могли да му дадат опитност да започне един нов живот. Една вечер той сънувал един жив сън, че проповядва в църквата пред грамадно събрание, всички места – пълни. Иде един човек, няма място за него. Той му направил силно впечатление. Като свършил проповедта си, казал: „Искам да зная кой е този човек“ и пита: „Кой е този човек?“. Един от неговите хора казва: „Той беше Христос“. И се събужда. И казва: „Христос дойде в моята църква и за Него място нямаше!“.

Питам ви: Във всички църкви има ли място за Христа? (69/стр. 153, 154)

„Тогава не сме ние“

…Ние не сме способни да изкажем една права мисъл. Искаш да изкажеш една права мисъл, но… после, като започнеш да я изказваш, помислюваш: „Да прочета еди-кой си автор и ще разбера“. Този автор пък те изпраща при друг. Хва`нете един автор, после друг, трети, осветлят ви малко, но най-после ви казват: „Има нещо, което ние не знаем“. А това нещо, което ние не знаем, това сме самите ние. Ние себе си не познаваме. Тогава ние мязаме на онези двама българи от старо време, за които говори една поговорка, че тръгнали тия двама млади на война. В римско време било това. Те били млади, но след като отсъствали дълго време, около 40 години, израснали им дълги бради и мустаци. Като се видели един ден в огледалото, не се познали и се запитали:

– Дали сме ние? Ще проверим този факт, ще отидем при нашите жени.

Отишли при жените си и ги запитали:

– Вашите мъже имаха ли бради?

– Не, нашите мъже бяха млади, без бради и мустаци.

– Тогава не сме ние.

Сега някой се върне, дойде с мустаци и брада и казва: „Я ми кажи де съм бил!“. Казвам: В римските легиони да воюваш. Обръсни мустаците си и хвърли брадата! Но все пак има нещо, което се е изменило – ръцете огрубели, лицето не е тъй гладко – и тогава жените казват: „Това не са нашите мъже, нашите мъже бяха млади, а тия са стари“.

Тогава как ще познаем Истината? (69/стр. 224)

„Моля, вземи си парите,
пък напусни стаята“

И когато говорим за Любов, разбираме две същества, еднакво развити по ум и сърце – еднакво умни, повдигнати културно, с благородни души и силна воля; само такива две същества могат да се разберат… Любовта е като музиката, само двама велики музиканти, като се съберат, единият вземе първата цигулка, другият – втората, обичат се. Защо? Двамата ходят заедно и дават концерти. Ако дойде третият, ще каже: „И аз ще дойда“, но него може да вземат да им варди цигулките, а на сцената сами ще свирят двамата… А други казват: „Да се обичаме“. Можеш ли да свириш на тази цигулка? Тогава може да се обичаме, а ако не можеш, ще пазиш кутията на цигулката. Ще пазиш тази кутия на Любовта, защото там, на сцената, ще бъде много трудно. Някой път ще слушаш, но и то е благодат. А като знаеш сам да свириш, друго нещо е с един свой приятел да свириш, друго нещо е да вземеш тази цигулка на Любовта заедно с Христа – само че аз вземам Христа в преносен смисъл – и ти с Него да свириш; а друго е някой да свири за Христа, а ти да слушаш от вън. Има разлика между свирене и свирене.

Ще ви приведа пак онзи анекдот за един българин. Това е било в Москва. Един българин по необмисленост взема под наем една квартира, но скъпа, дал толкоз пари, че не му достигнали до края на годината да свърши. Казва на един приятел:

– Да знаех, не бих влязъл, дадох пари напразно.

Другият му отговаря:

– Лесно аз ще накарам тая рускиня да ти върне парите назад.

– Как?

– Мълчи.

Един ден той идва с един свой приятел, донася си гайдата в стаята; като засвирил целия ден, на втория, на третия ден, рускинята току идва и казва:

– Моля, вземи си парите, пък напусни стаята.

Българинът е изобретателен, употребил една хитрина, не иска да се кара, а свири. Казал:

– Празник имаме ние, българите, обичаме тъй да свирим.

– И ние пеем, но вие повече свирите от нас и пеете, не ви искаме тук, защото не можем да работим.

…И както тая малка хитрина – и ние често се освобождаваме с хитрини. В Християнството, в Новото Учение никакви хитрини не се допущат. Изисква се един живот чист, абсолютно чист и свят.

(69/стр. 295, 296)

Изпраща му 40 слепи кози

Това, което хората знаят, не е знание, то е паметарство, т.е. знание по памет. Еди-кой си чел някоя книга, еди-кой си чел някой роман, еди-кой си чел някое научно съчинение, запомнил нещо от него и казва: „Аз зная“… Друг някой казва: „Аз зная, че от Земята до Слънцето има 92 милиона мили разстояние“. Ами ти измери ли го? „Не, но зная.“ Чудни са хората! Друг някой чел нещо по същия въпрос и казва, че разстоянието между Слънцето и Земята е 93 милиона мили. При тия две твърдения се явява разлика от един милион. Казвам: Какво е това научно измерване, което ражда разлика от един милион? Питам тия учени: Как измерихте туй разстояние? „Е, в математиката има известни ъгли, та измерването става по големината им, по дължината на техните страни.“ Какви са тия ъгли, какви са тия страни? Как е възможно: единият измервал с ъгли, другият – с прави линии и да произлезе разлика от един милион километри? Какво е това измерване на ъглите? Това е един метод, с който си служат учените, аз го наричам „метод на предположение“. Така в турски език има известни думи, които се пишат по един и същ начин, но имат различно значение. Турчинът, като срещне някоя такава дума, казва: „Не иде на калем тази дума, кажете друга някоя“. Той пише, пише, нищо не излиза.

За пример, в турски език думите лопата, шивач и сляпа коза се пишат по един и същ начин. Един турски началник пише до кмета да му се изпратят 40 лопатари – хора да ринат земя. Кметът чете, чете, казва: „На нашия началник трябват 40 кюркчии“. Праща му 40 кюркчии да шият, т.е. 40 шивачи. Началникът пише, че не му трябват шивачи. Кметът мисли, мисли, казва си: „Сигурно началникът има много работници, та му трябват 40 слепи кози“. Няма какво, изпраща му 40 слепи кози. Началникът пак повтаря молбата си: „Изпратете ми 40 лопатари“. Едва при този случай кметът се досеща, че началникът иска 40 лопатари, работници, и му ги изпраща.

Та сега и ние в нашите изследвания направим една погрешка, че втора, че трета, докато се изправим. Под знание подразбирам известни Истини, които ние сме проверили… А тези знания, които сте добили само от четене без проверка, без опити, те се отнасят до паметта на човека. Ето защо всички Истини, които взимаме от другите хора, трябва да ги проверяваме. (70/лек. 7: стр. 4, 5, 6)

„Като виждаш сламата,
защо ме питаш?“

…Колкото по-малко говорите за Любовта, толкова повече Любов ще имате. И колкото по-малко питате хората за Любовта, толкова повече Любов ще имате. Питаш ли много, казваш ли, че любиш, ти губиш. Ще бъде смешно, като изляза вечерно време със свещта си да ви светя, да ме питате: „Светиш ли ми?“. Казвам: Сляп ли си?

Във Варненско един българин карал с колата си слама да я продава. Минава друг селянин и го пита:

– Какво караш?

– Дърва!

– Ами че аз сляп ли съм, нали виждам сламата?

– Е, като виждаш сламата, защо ме питаш?

Всички ние се занимаваме с въпроси, които са разрешени. Ти виждаш сламата и питаш: „Какво караш в колата?“. Ти виждаш, че хората не се любят, но питаш: „Обичат ли се хората?“. Хората, които се обичат, имат нещо чудно, нещо особено, написано на лицето си. (70/лек. 13: стр. 15)

„Ти да ми изядеш каймака!“

И ние казваме: Ние сме против оръжията, не употребяваме никакво оръжие. Да, ние няма да употребим едно оръжие като днешните, но ще употребим друго. Какво оръжие ще употребим? Нашето оръжие е такова, че когато срещнем един убит човек, ние го въздигаме, ние го възкресяваме.

Ще ви приведа един пример за един духовник, който много обичал каймак, но жена му била по-голяма любителка на каймака от него, та докато той се наканил да хапне, жена му го изпреварвала. Цели 30 години той сам си квасил млякото, но щом се приготвяло, жена му веднага успявала да обере каймака. Най-после един ден той взима гърнето с подквасеното мляко, занася го в църквата и там го заключва. Обаче жена му и там успява да го намери. Отключва църквата, намира млякото, обира каймака и за да прикрие постъпката си, взима с пръст малко от млякото и намазва мустаците на иконата Свети Никола да изглежда, че Свети Никола изял каймака. Връща се свещеникът, търси млякото, намира го, но каймакът пак липсва. Поглежда, вижда на мустаците на Свети Никола следи от мляко.

– А – казва той, – не се надявах на тебе, Свети Никола! Цели 30 години ти служа и ти да ми изядеш каймака! Повече няма да ти служа.

Забягва той из света с цел да намери лесен начин да се прехранва и да яде каймак, свободен от жена си и от Свети Никола. Обаче Свети Никола искал да му даде един добър урок и тръгва подире му като старец, и го запитва:

– Накъде отиваш, синко?

Разправил му той своята история:

– Бях религиозен човек, но обичах каймак да си похапвам. Жена ми постоянно го изяждаше и аз скрих гърнето с млякото от нея в църквата, но в мое отсъствие Свети Никола го изял, затова аз се отказах да му служа повече и забягнах и от него.

– Е, случват се такива работи, грешни са хората – казва му старецът.

Тръгва старецът с него. Наближават едно село. Казва му старецът:

– Остани с мене в това село.

Отиват в една къща. Запитва Свети Никола:

– Имате ли някое болно дете?

– Имаме.

Влиза той вътре, преглежда детето, поисква едно корито и топла вода и започва да къпе детето. Като го измил, нарязва го на части: корема му, краката, изважда очите му, отрязва ушите – изобщо нарязал го като някой хирург. След това взима всяка част от тялото му и я поставя на своето място. Детето изведнъж възкръснало, оживяло. Свещеникът, като гледал всичко това, казал си: „Ето една много лесна работа, ще мога да постъпвам и аз така и лесно ще си изкарвам каймака“. На другия ден той казва на стареца:

– Старче, аз бързам, имам малко работа, та ще те оставя.

Той искал да отиде в друго някое село сам да лекува, та по този начин да си изкарва пари за каймак. Свети Никола му казал:

– Добре, синко, когато се намериш в някакво затруднение, повикай ме, аз ще дойда.

Разделят се и свещеникът отива в съседното село. Влиза в една къща и пита:

– Имате ли някое болно дете?

– Имаме.

Влиза той вътре и започва да го лекува тъй, както видял от стареца. Нарязва детето на части, нарежда всяка част на своето място и чака да се съживи детето. Чака, но частите не се залепват, детето не се съживява. Той се намира в затруднение и скоро извиква Свети Никола. Дохожда старецът, нарежда частите на детето, възкресява го и му казва:

– Трябва да знаеш, че Свети Никола не яде каймак!

И ние, съвременните хора, сме от тези, които искаме от Господа това-онова, и като не ни го даде, отказваме се от убежденията си и казваме: „В нищо не вярвам вече, отказвам се от Бога, всичко в този свят е празна работа“. Не, това е заблуждение. Кое е вярно тогава? Има нещо вярно в този свят. Има едно дълбоко убеждение във всяка душа, то е убеждението за Царството Божие. Казвайте: „Наближило е в нас Царството Божие!“. (70/лек. 24: стр. 24, 25, 26)

Като видял, че много ще спечели

Туй, което приспива човешките души; туй, което приспива човешките умове; туй, което приспива човешката воля да не върши Волята Божия и да не може да възприема Възвишеното и Благородното в живота – това е онзи кръчмар с чашката. Всеки един от вас има по един вътрешен кръчмар, който е опасен във всяко отношение. И всеки един от вас може да опита този кръчмар. Кажете си, че искате да направите едно добро дело, че искате да услужите някому, ще видите какво ще ви каже този кръчмар. Той ще ви каже: „Много хубаво мислиш да направиш, но чакай малко, ела днес да устроим едно богато угощение за това, което мислиш да вършиш, че след това ще го направиш“. Ти направиш едно такова угощение и започваш после да разсъждаваш като онзи циганин, който носил в града една кошница с яйца за продан. Както си вървял из пътя, пресмятал си колко яйца имал, по колко ще ги продаде, колко ще спечели от тях. Като видял, че много ще спечели, зарадвал се, подскочил, изтървал кошницата с яйцата, счупил всички и останал и без тях. Докато се надявал, че ще стане много богат човек, той останал без всякаква стотинка.

Така и ние по този начин унищожаваме Божественото, Възвишеното в нас. Само с една дума човек може да унищожи Божественото в себе си.

(70/лек. 27: стр. 15, 16)

„Боях се да не ви стане нещо
от учудване“

Казват, че най-големият студ могъл да бъде (минус) 270°. Не, и с хиляди градуси има студ. И (минус) 10 000° студ има. Ние сме в разрез със съвременните учени. Някои учени казват, че ако се дойде до (минус) 270° студ, цялата Вселена щяла да изчезне. Тези учени хора разсъждават като онази българска баба, която повикала няколко свои съседки и им казала:

– С вяра аз мога всичко да направя. Молитвата ми е тъй силна, че вие ще видите, тази чукара няма да я има до утре сутринта.

Стават сутринта, чукарата си е на мястото. Обаче тя се изхитрила и им казала:

– Чукарата си е на мястото, защото се смилих над вас, боях се да не ви стане нещо от учудване.

Тя съзнавала, че с думи само чукарата не може да се мести. Някои мислят, че с думи могат да преместят планина. Някои даже мислят, че с думи могат да преместят и Земята. Да, може, обаче човек, който работи с вяра, не с простата вяра; такъв човек трябва да има абсолютни познания. (71/лек. 3: стр. 18)

„Е, изкарах прехраната си“

Значи, от ръката излиза една велика разумна сила и ние трябва да отпушим тази ръка. Прекарай през ръката си всичкото добро. Искаш да направиш едно добро, направи го! Искаш да нарисуваш нещо хубаво, нарисувай го! Искаш да направиш едно добро, но нямаш възможност за това. Ще ви кажа как ще го направите.

В древността един царски син се влюбил в една циганка и я направил царкиня. Обаче навикът да проси бил по-силен от нея и надделява над положението, в което се намирала. Какво да прави? Влиза в една от своите стаи, затваря се вътре. Взима една торба брашно, разпределя го по малко на всичките столове и почва да обикаля от стол на стол да проси; представлява си, че това са хора. Казва: „Моля ви се, дайте ми малко брашно!“. В същата торба събира брашното, което счита, че е дадено. По такъв начин тя напълва торбата си с брашно и си казва: „Е, изкарах прехраната си“.

Така и вие направете някой път. Турете в стаята си на всеки стол по един лев и кажете: „На тебе, приятелю, един лев, на тебе също един лев“ и т.н. Ще кажете: „Е, такава жена!“. Не, това е отлично занимание. Ако един човек може да остави на всеки стол по един лев, той ще може и вън да даде някаква помощ. Ако не може да остави на стола един лев, той и вън не ще може да даде някаква помощ. Това е едно хубаво упражнение. (71/лек. 7: стр. 29, 30)

„Наби ме, защото го наддумах“

Вие сега казвате: „Аз съм човек, свършил (университет), опитал съм живота, имам големи опитности, Духът живее в мене. Знаете ли какви книги съм чел, знаете ли какви сънища имам!“. Зная, много добре зная всичко, но не се минава и половин час, дойде някой, каже някоя обидна дума и всичко се разваля – лицето ви почернява, разположението на духа се изгубва и вие казвате: „Кръвно ме обиди този човек!“. С какво ви обиди? Човек, у когото една дума може да произведе такава пертурбация да го размъти от дъното, той е от много знаещите, който всичко знае и нищо не знае. И знаете ли на какво мяза такъв човек?

Имало един българин, който се хвалил, че знае всичко, минава за най-голям философ в селото. Разправял, че знае всички езици, че знае също и турски език. Този българин се наричал Цветан. Ще ме извините, ако някой между вас е Цветан; да не мисли, че говоря за него, че нарочно съм скроил това име. Не, така се казвал този българин. Идва един дели-бей в селото, но никой от селяните не знае турски. Викат Цветана, казват му:

– Хайде, разговори се с този турчин, дели-бея, ние сме готови да му услужим.

Турчинът разправя на Цветана нещо, но той не го разбира. Излиза пред селяните, казва им:

– Дели-беят иска да му опечете един голям куркой от 12 килограма, да му опечете още и четири кокошки, пълни с ориз и смокини, едно агне; да му извадите 4 – 5 килограма мед от някой кошер.

Като донесли всичко това, турчинът се наял добре и казал на Цветана:

– Аз съм много доволен от всичко това, благодаря Ви, Вие сте много добър човек, но друго нещо искам от Вас – и започнал да му разправя. Говори му на турски, но Цветан нищо не разбира. Излиза пак пред селяните и им казва:

– Дели-беят е много доволен от всичко, но дошла му някаква идея, иска един сак за риба, та сам да отиде на реката да си налови риба.

Донасят и сак за риба. Предлага Цветан сака, но дели-беят, като не разбира какво означава това, счита, че се подиграват с него, затова набива добре Цветана и го изпъжда навън. Питат го селяните:

– Защо те наби?

– Защото го наддумах.

Така и ние, съвременните хора, като ни сполети някое нещастие, казваме: „Е, светът е такъв, няма кой да ни разбере, не се живее между хората!“. Това е Цветан, който казва, че знае всичко, че разбира всичко. Няма нищо в това, но туй е една погрешка в нас. (71/лек. 10: стр. 12, 13, 14)

Ще седне пред тази планина от ориз

…Бог… Той е решил да извади всички същества до едно от ада, за да се радват. На какво? Да се радват на безсмъртието, да се радват на великия живот, на великата Любов…

Сега вие не трябва да схващате бъдещия живот тъй, както турците го схващат. Турците мислят, че бъдещият живот седи в цяла планина от варен ориз, полян обилно с масълце и шербет. И всеки турчин, като отиде в рая, ще седне пред тази планина от ориз, ще вземе лъжица и с хиляди години няма да се свърши това блаженство за него. Това значи да бъдеш светия, и то турски светия!

Да, но това не е едно духовно схващане на живота. Това е едно обикновено, плътско, физическо схващане. Туй схващане на турците, че невидимият свят е една планина, е вярно, но не планина от ориз. Божественият живот действително мяза на планина, но в какво отношение? Планините, това са задържани енергии за бъдещия живот, за великия живот. (71/лек. 11: стр. 16, 17)

„Братко, снегът ти се топи“

Съвременните хора, даже и най-святите, все имат някаква слабост. Вие знаете онази приказка за онзи отшелник човек, който живял цели 20 години на една планина, дето прекарал съвършено чист и свят живот. Той през това време успял да придобие известна чистота и святост и пожелал да слезе в града при брата си, който бил обущар, и да му проповядва за възвишения, за чистия живот. За да изрази своята святост, взел в ръката си една топка сняг, с което искал да покаже, че тази топка сняг няма да се стопи. Брат му бил прочут обущар и при него идвали много видни клиенти да си поръчват обуща. Отшелникът говорил на брата си за Божията Любов, за чистия и свят живот, но брат му казал:

– Почакай малко, аз имам да изпълня някои свои задължения в света и след това ще заживея такъв чист и свят живот. В това време пристига царската дъщеря да си вземе мярка, но според тогавашния обичай трябвало да си събуе крака да се вземе мярка. Светията се загледал в крака на царската дъщеря и не усетил как снегът му започнал да се топи. Брат му, обущарят, като видял това, казал му:

– Братко, снегът ти се топи.

Така е и със съвременните хора. Като бутнат крака на някоя красива жена, снегът им почва да се топи. Добродетели няма в тях. Колко са смешни те! Ако един светия може да се повлияе от крака на някоя дама, той не е никакъв светия… Ако един разумен човек може да се повлияе от крака на една дама, той не е умен човек, в него няма никакъв ум.

(71/лек. 11: стр. 18, 19)

„Намерих, че светът е направен
от вода“

Цялата Вселена, която Бог е направил, е пълна със същества, които стоят много по-високо от нас; те са много по-добре организирани от нас и по сърце, и по ум, и по дух, и по душа, та ако речем да се сравняваме с тях, ще замязаме на съвременните бръмбазъци. Когато един човек на Земята почне да разсъждава, то значи, че той е един бръмбазък, нищо повече… Ние, съвременните хора, мязаме на онзи стар философ Талес, който си задал задача да намери от какво е направен светът. Той толкова се задълбочил в идеята си, че слугинята му го считала за смахнат човек, та постоянно ходила подире му да не би да стане с него нещо. Един ден, като ходила подир него, той паднал в един кладенец. Слугинята отишла подире му и му казала:

– Ето на, с твоята захласнатост ти падна в кладенеца.

Той от долу казал:

– Намерих, че светът е направен от вода.

В търсенето на своята идея той не мисли нищо друго. И това, че паднал в кладенеца, не му обърнало внимание. Само една идея го занимавала. Слугинята му от горе едно говори, той от долу друго казва. (71/лек. 25: стр. 4, 5)

„Ще изхвръкнете из прозореца навън!“

Някой учител скъсал своя ученик или своята ученичка. Тя казва: „Няма да живея повече, ще се самоубия!“. И наистина, като я скъсат, купува си отрова да се отрови или се обесва, или (по друг начин) се самоубива. Колко ученици има, които са се отровили по този начин! Какъв морал има в това да скъсаш един ученик? Ако той ще се самоубие, тури му три. Туриш ли му три, и Господ ще ти тури три, ще те благослови. Някой път учителят не отстъпва, казва: „Нека се самоубие, аз не отстъпвам от своите убеждения“… Тур му три, нека от тебе да замине тази единица. След това кажи на този ученик: „Аз вярвам, че ти за в бъдеще ще се учиш по-добре, имам вяра в тебе“… Казвате: „Такъв е моралът на учителите“. Морал било това да накараш един ученик да се самоубие! Има ученици, които, като се намерят в трудно положение, набиват своите учители. Разправяха ми следния анекдот за един студент в университета, който заставил един от своите професори да му постави добра бележка. Този студент пропаднал на изпита при своя професор, затова влиза един ден в кабинета при него и му казва:

– Аз учих, но пропаднах, затова искам от вас да ми поправите бележката.

– Не мога да я поправя.

– Не може ли? Слушайте, или ще я поправите, или ще изхвръкнете из прозореца навън! Ще поправите ли бележката?

– Моля, моля, почакайте!

И професорът поправя бележката, пише му пет…

Убеждения има този професор, не иска да поправя бележката, но като дойде да изхвръкне от прозореца, туря му пет. Учителите трябва да постъпват с Любов, а учениците да постъпват с почитание. (71/лек. 34: стр. 18, 19)

Видял, че само с мисъл
работите не стават

Една българска поговорка казва: „Каквото човек помисли, това става“. Вярна е тази поговорка, но не е пълна. За да стане нещо, не е достатъчно само да се помисли. Като помисли нещо, човек трябва да пристъпи към действие. След това вече замисленото става. Мисъл без работа нищо не дава.

При един светия живял един млад момък, негов ученик. Светията често казвал на ученика си:

– Каквото човек помисли, това става.

Един ден светията слязъл в града по работа, а ученикът останал в дома да чисти и готви. Той сварил боб, но забравил да тури сол. Като се върнал светията, яденето било готово, затова седнали да ядат. Още при първата лъжица светията усетил, че бобът е безсолен, и казал на ученика си:

– Ти си забравил да туриш сол в боба.

– Няма нищо – спокойно отговорил ученикът. – Достатъчно е да помислиш, че има сол, и бобът ще стане солен.

Светията видял, че само с мисъл работите не стават.

Като мисли човек и работи върху замисленото, то ще стане. Мнозина мислят, че нещата стават извън тях. Такъв закон не съществува. За да стане нещо, първо трябва да се помисли и след това да се пристъпи към действие, към реализиране на замисленото. Човек трябва да бъде последователен в мисълта, в чувствата и в действията си. (72/стр. 32)

„Сега ще започна да режа зданието с триона“

Съвременните хора се нуждаят от ново разбиране на живота, изразен чрез нови форми, произлезли от нови мисли и чувства. Сегашните хора имат много знания, но понякога не могат да си помогнат със своите знания. Такива примери срещаме в живота.

В един от големите европейски градове имало един прочут лекар психиатър, при когото се стичали болни от цялата околност. Той завеждал един от институтите на болницата за умопобъркани. Един ден при него се явил един милионер със своя умопобъркан син. Той казал на лекаря:

– Господин Професоре, обещавам ви голямо възнаграждение, ако излекувате сина ми. За да не ви създава големи безпокойства, оставям двама от слугите си на ваше разположение да се грижат за сина ми.

Лекарят приел болния и обещал на бащата, че ще направи всичко възможно да излекува сина му. Един ден болният успял да избяга от стаята си и се качил на покрива на едно от болничните здания, високо четири етажа, отдето искал да скочи долу. Като видял това нещо, лекарят се уплашил и започнал да мисли какво да прави, за да застави болния да слезе от покрива. Ако турят стълба, по която да се качи някой на покрива да свали болния, в това време той може да се хвърли оттам. Лекарят поглеждал натук-натам, търсил начин да свали болния. Около лекаря се събрали някои от психично болните, прислугата на болницата, но никой не се сещал как да свалят болния. Най-после един от болните казал:

– Господин Докторе, макар че всички ме считат за луд, но аз ще ви покажа какво трябва да направите да заставите болния да слезе сам. Дайте ми един трион.

Слугите веднага му донесли трион и се спрели отстрана да видят какво ще прави. Той се приближил към зданието, взел триона в ръка и извикал към болния:

– Слушай, или слизай долу, или сега ще започна да режа зданието с триона. Зданието ще се събори и ти ще паднеш в развалините му.

Като казал тия думи, той започнал да реже с триона един от ъглите на зданието. В този момент болният извикал:

– Моля, дайте ми по-скоро стълба да сляза на земята.

Така лудият успял да свали сина на милионера от покрива на зданието.

Съвременните хора трябва да се стремят към такова знание, което сближава душите им, което ги запознава едни с други. Тази култура наричаме Божествена. Знанието пък, с което човек може да си помогне при всички критични случаи в живота, наричаме Божествено. (72/стр. 55, 56)

Намислили да устроят
една шега с него

Ако човек може да си внушава отрицателни мисли и да им се поддава, защо да не си внушава положителни мисли, които повдигат духа?

Един чиновник, млад човек, отишъл на работа. Няколко негови другари намислили да устроят една шега с него. Същевременно те искали да проверят как действа законът на внушението. Те се наговорили да го чакат при влизането му в учреждението и да го запитат защо е толкова бледен и слаб. Когато другарят им влязъл в коридора на първия етаж, един от шегаджиите го запитал:

– Какво ти е? Изглеждаш някак уморен, блед.

– Нищо не ми е, добре съм – и продължил пътя си.

На втория етаж го срещнал още един от шегаджиите и му задал същия въпрос. На третия етаж го запитали същото. Той отговорил на колегите си, че е добре, но тяхната мисъл започнала да работи в ума му и докато влезе в стаята си, той решил да иска отпуск от началника си поне за една седмица, понеже не се чувствал добре. Началникът му дал отпуск, но задължил другарите му да го заместват.

И тъй, ако човек може лесно да се поддаде на закона на внушението или на самовнушението и в няколко часа да се разболее, защо не може по силата на този закон в няколко часа да оздравее? Защо, като срещнете един свой приятел, не му кажете, че е добър, способен, силен, разумен? (72/стр. 164, 165)

„Добър е светът за щъркела,
но не и за жабите“

…Докато мисли само за себе си, човек е пуснал злото в своя живот. Егоизмът е начало на злото. Значи, доброто включва целия живот в себе си, а злото – само част от живота. Кой вълк не би обиколил 20 кошари в една нощ, за да хване поне една овца, с която да нахрани своите малки? Коя птичка не би убила десетки червейчета, за да нахрани малките си?… Добре е на вълка, когато улови една овца, но на овцата не е добре. Добре е на птичките, когато майка им носи червейчета на малките си, но на червейчетата не е добре. Следователно стремете се към онова добро, което има предвид живота на всички същества. И тъй, когато хората виждат само едната страна на нещата, едни казват, че светът е добре и разумно създаден; други казват, че не е добре създаден – зависи какви са разбиранията на хората. Един проповедник казвал на децата си:

– Деца, вижте колко разумно е създал Бог света. Достатъчно е да видите дългия клюн и дългите крака на щъркела, за да разберете защо му са дадени те. Бог имал предвид, че ще яде жаби, затова му трябва дълъг клюн и дълги крака.

– Татко, добър е светът за щъркела, но не и за жабите.

Прави са децата. Добър свят е онзи, който носи блага за всички същества, а не само за някои. Когато се явил пред Бога, щъркелът Го помолил да му даде дълъг клюн, с който да пише хубави стихове, и дълги крака, с които да ги разнася по целия свят да се ползват хората от тях. Бог чул молбата му и я изпълнил. От това време именно щъркелът символизира щастието. Обаче, като слязъл на Земята, той забравил обещанието си и използвал дългия си клюн и дългите си крака за хващане на змии и жаби. (72/стр. 259, 260)

„Де ще се срещнем, мамо?“

Вие казвате: „Има Господ“. Защо? „Къща имам, пари, децата ни са здрави, има Господ.“ Но щом умре бащата, казвате: „Не зная дали има Господ“, а като умре майката, почнеш още повече да се съмняваш, децата ти умрат и тогава ще кажеш: „Ако имаше Господ, Той нямаше да ги вземе от Земята, но понеже ги взе, аз се усъмних в този Господ, че е мъдър“. Господ не е взел майката и бащата, а ги е изпъдил из рая, та ти сега не ги виждаш.

Ще ви дам едно сравнение. Като се разделяли един ден лисицата и децата , излезли из своята дупка и попитали майка си:

– Де ще се срещнем, мамо?

– Ее, у кожухаря.

Излезнете вие из вашите дупки и питате: „Де ще се срещнем?“. Отишъл някой за храна насам-нататък, одрали му кожата, ти казваш: „Господ я взел“. Не, при кожухаря е тя. Ако майка ти е взел Господ, ако баща ти е взел Господ, може и сина ти, и дъщеря ти, ако Господ ги е взел – то е голяма привилегия, то е най-голямото благо, което имате, и освен че не бива да плачете, ами вие всеки ден трябва да се радвате. А щом плачете – от плача и сълзите заключавам – съмнявам се дали те са при Господа. (73/стр. 183, 184)

За кобилата – 60 пари, а за котката 300 гроша иска

„Истина ви казвам: каквото вържете на Земята, вързано ще бъде на Небето; и каквото развържете на Земята, развързано ще бъде на Небето.“ (Ев. Матея – 18: 18)

…Да развързваш вързаните от злото, затворените да ги развързваш; ако развържеш вързаните на Земята, те ще бъдат развързани и горе, на Небето. Да свържеш някого с доброто; онзи човек, който се дави в морето, да го вържеш със спасителното въже.

Сега във вашата философия вие заемате положението на онзи циганин, за когото се говори в един анекдот. Какво е било туй положение? Разболяла се жената на един циганин, той почнал да се моли на Господа: „Господи, трябва ми тая циганка, кой ще проси, кой ще ме храни? Ако я изцериш, имам една кобила, ще я продам и с парите ще Ти запаля една голяма свещ“. И действително жена му оздравяла. Верен на своето обещание, той развързва кобилата, но изважда и една котка, свързва я за опашката на кобилата и ги води на пазара – котката и кобилата, продава ги и двете. Пита го един купувач:

– Колко искаш за коня?

– Шестдесет пари.

– А за котката?

– Триста гроша.

– Защо тъй?

– Ако искаш – и двете, ако не – не ги продавам.

Конят е обещан на Господа, а котката остава за циганина. За кобилата – 60 пари, а за котката 300 гроша иска. Та съвременните хора често водят и котката, и кобилата и ги продават и двете. Верни, значи, на буквата на закона. На Господа както е обещал, ще запали една свещ за 60 пари. Обаче жената само веднъж няма да се разболее, може да се разболее и втори път. (73/стр. 253, 254)

„Ти вземи другия край и се качвай
с него нагоре“

…Ние трябва да се стремим към онова знание, към онази наука, които могат да служат за опитно поле на нашия дух, понеже само те са в сила да улеснят и осмислят живота ни. Как ще се доберете до тази наука? Като изучавате минералите, изворите, реките, ветровете, растенията, животните и най-после дойдете до човека. В това се заключава целият живот, така се постига връзка с живата Природа. За пример, от външния вид на растенията и на дърветата вие можете с точност да определите какви са били условията в Природата и живота преди много векове. По кръговете на някое старо дърво вие ще можете да определите какъв е бил животът във времето, когато това дърво се е развивало, от какви болести е страдало самото дърво, какви са били хората по това време, какъв е бил техният морал, какви животни са живели по това време и т.н. Ще кажете: „Вярно ли е това? Как можем да проверим истинността на тези думи?“. Ако не вярвате, аз ще ви кажа как да проверите тези факти.

Един ходжа бил заставен от султана да измери разстоянието от небето до Земята. Ходжата донесъл пред султана едно голямо кълбо и му казал:

– Разстоянието от Земята до небето е толкова, колкото е дълъг този конец, навит на кълбото. Ако не вярваш, ето, аз ще държа единия край на конеца, а ти вземи другия и се качвай с него нагоре.

И аз ще ви кажа по същия начин: Аз ще държа единия край на конеца, а вие вземете другия и се качвайте нагоре! Конецът представлява мисълта. В този смисъл всички неща могат да се проверят, обаче не буквално. (74/стр. 90, 91)

„Като се качих на дървото,
накарах го да си замине“

Има един разказ от Евангелието, когато Христос слязъл от планината, имало голям шум, народът говорел. Пита ги защо се разговарят. Казват: „Учителю, доведохме едного при Твоите ученици и не можаха да го излекуват“. …Учениците Му казват: „Защо не можахме ние да го излекуваме?“. Казва: „Този род не излиза освен с пост и молитва“.

Една българска учителка вярвала, че с молитва всичко може. Един ден гледа: един бивол насреща . Тя започнала да се моли. Биволът наближава, върви си по пътя. Тя си казва: „С молитва няма да се мръдне той по пътя, но аз да се мръдна“. Качила се на една круша. Там пак започнала да се моли да замине биволът. Казва: „Молитвата ми беше слаба, не можах да го спра, но като се качих на дървото, накарах го да си замине“.

Че всеки един от вас има по един бивол, от който всички се тревожите. Аз не съм видял спокойно лице. Гледаш: лицата на всички опънати, неспокойни. (75/стр. 41)

„Ами че то е работа на Бога“

Може да се покриваш лятно време с един чаршаф, но зимно време трябва дебел юрган с вълна. Ако се завиваш с чаршаф, а вън е 25 градуса под нулата, какъв ще ти бъде халът? Ще кажеш: „Вярвай в Господа“. Вярвам, че студ има. Единственото, което вярвам, вярвам, че Господ студ е дал. Какво трябва да правя? Седи с чаршафа и се моли. Казваш: „Господи, сега нека дойде топлината, прекрати този студ, защото с чаршафа не може да издържам. Дърва нямам, ако не се стопли отвън, ще замръзна“…

Двама светии живели в пустинята, че единият казвал:

– Каквото Господ е наредил, това ще стане. Всичко Господ ще нареди.

Другият бил на особено мнение, казвал:

– Не каквото Господ нареди, но и ние каквото наредим.

Той бил дежурен и дошла студена зима. Той не наклал огъня. Влиза другият и казва:

– Хладно, незапален огън.

Другият казва:

– Както го е Господ запалил.

– Защо няма запален огън?

– Ами че то е работа на Бога. Според твоето учение – каквото Той е наредил. Да запали огъня.

…Много пъти две крайности има. Има някои работи, които Господ няма да ги направи никога. Понеже, ако Господ прави всичко, какво ще правим ние? Ако и ние правим всичко, какво ще прави Господ? Защото в живота и Господ трябва да работи. Христос казва в Писанието: „Отец Ми така работи и Аз така работя“. (75/стр. 55, 56)

„Не съм ходил при ябълката“

…Някои вестникарски новини четеш, но мислите ли, че тия новини всички са верни? В съвременния живот всичко, каквото пишат във вестниците, и всичко, каквото ви кажат хората, 75 на сто тури настрана, че върху 25 на сто се спри. Вие, като ви кажат нещо, ставате носители. Казвате: „Вестниците пишат това“. Пък то след два дена вестниците го опровергават, че не е станало. А вие сте разнесли новината. За пример, често вие казвате: „Ние сме лоши хора“. В какво седи лошото на човека? В неговата воля. Лошото не произтича от неговия ум, не произтича и от човешкото сърце. То, сърцето, се съгласява, лесно се подкупва, но волята е господар. Тя е, която греши. Тогава ние се намираме в противоречие.

В Америка в тяхната гражданска война двама войници, които ходили на бойното поле, останали инвалиди: на единия били осакатени краката, ръцете били останали здрави и очите – здрави; на другия пък краката били здрави, но бил сляп и ръцете били осакатени. Събрали се двамата: единият – с осакатени крака, другият – със здрави крака, но не виждал. Онзи със здравите ръце се качва на гърба на този със здравите крака и така ходили да крадат ябълки. Хванал ги господарят на градината. Завежда ги да ги съдят. Единият казва:

– Ходих при ябълката, но не брах.

Другият казва:

– Не съм ходил при ябълката.

И единият, и другият са прави. Вярно, че единият не ходил, защото няма крака. Но съдията казва:

– Турете онзи със здравите ръце на гърба на този със здравите крака.

Човешко е. Онзи със здравите очи и ръце, той се качва на този със здравите крака – това е волята. Тя е, която го носи до дървото. Тя ще те заведе. Тя е, която кара хората да правят престъпления. В сегашния век на християните трябва да се възпита волята. Възпитавайте волята си!… Единствената сила, която е мощна да възпита човешката воля, то е Любовта. Няма друга сила, която да въздейства на човешката воля. (75/стр. 62, 63, 64)

„Такава мечка аз не съм виждал“

Когато Христос дойде на Земята, имаше за цел да изведе тия хора от стария завет на живота. Аз наричам стария живот капан.

В Казанлъшко, мисля – в село Янина, в тяхната мера се явила една мечка, изяла няколко говеда. Един янинчанин турил един капан там, дето мечката се движила, за да я хване. Сутринта отива и гледа отдалече: мечката се хванала. Казва си: „Сега има да се похваля на хората“. Като отива, какво да види: неговото магаре се хванало в капана. Казва: „Такава мечка аз не съм виждал“. (75/стр. 68)

Той им казал, че ще направи
едно чудо

Сега 300-та страница е краят на беседата. Много малко е. Тук (се) дава правило: „Обичайте всичко, което Бог е създал, за да обичат хората това, което вие създавате. Знайте, че зад всичко, за което мислите, седи човешкият ум. Зад всичко, което предизвиква човешките чувства, седи Любовта. Зад Любовта седи Божият Дух“. Вие сте чели това, но не сте обърнали внимание.

Вие по някой път навярно правите онази погрешка, която са направили група французи. Всички съвременни хора искат нещо много чудновато, някоя тайна да се разкрие. Явява се един адепт от Индия и започва да проповядва на парижкото благородно общество. Доста се привързали към него. Той им казал, че един ден ще направи едно чудо. Ще се качат на експреса и той с мисълта си ще спре този експрес. Но казва, за да направи този опит, трябва да му дадат огърлици, диаманти, всички скъпоценности, които имат. Дават му ги и те всички заедно с него се качват на експреса. Казал им, че той ще спре експреса, но той скочил от експреса и изчезнал…

Казвам: Лековерните хора в света изгубват своето щастие за някакво мнимо щастие. (75/стр. 154, 155)

„Светът тръгна назад“

Разправят за един българин, който отишъл на гости на своя кръстник, който го кръстил. Като кръщелник, гощавали го по български: ха за здравето на кръстника, ха за здравето на кръстницата, за кръщелничетата – пил за този, за онзи и се напил. Качил се на коня, но си турил гърба към главата на коня, вижда: конят върви назад. Казва: „Откак дойдох при кръстника, светът тръгна назад“. Слязъл, пипа, пипа, казва: „Чудна работа, къде отиде главата на коня?“.

То главата е там, но той изменил своето положение в света. Казвам: Съвременните хора са влезли в живота, но са обърнали гърба (си) към Разумното, гледат към животинското. Животинското, то е опашката на коня, то не разрешава въпроса.

(75/стр. 289)

„На зор се намери Йон“

По някой път е хубаво да има човек златни монети: треска няма да го хваща, хрема няма да го хваща. Няма да го хващат, ако той е концентрирал ума си в златото. Като попипне златото, и си каже: „Само една е, да са такива десет“. Ако има десет, ще каже: „Да са двайсет“. То е все за количеството…

Сега аз ви поставям на едно положение и ще ви приведа един пример. Разправя един американски проповедник. Друг проповедник проповядвал върху стиха как е възможно китът да глътне Йона. Той цял час доказвал пред голяма публика, че китът може да го глътне. Като доказвал така, докато докаже, Йон е отвън. Цял час слушали, той аргументирал. Слушали, слушали и казват:

– Ей, на зор се намери Йон, докато го вкарат в гърлото на кита.

Питам сега: Когато Йон е паднал в морето, колко време трябваше на кита да го глътне? Глътнал го за един момент. Намерил се вътре. Този проповедник цял един час доказва, че китът може да го глътне. Китът го глътнал за една минута, а този авторитет доказва за цял час, че ще може да го глътне… Вашето говорене е такова; когато някой път говорите, доказвате по цял час какво нещо е доброто. След като му доказваш, той казва: „Огладнях“… Аз изваждам топла пита и малко сирене, дам му. Казвам: „Това е сирене и пита“. Той цял час ми доказва какво нещо е доброто. Аз не го разбирам. Сега, като му дам от моя хляб и от сиренето, той разбира (доброто). (75/стр. 338, 339)

„Господин Председателю, да чуете само две думи от мене“

Царството Божие е този свят, за който сега ви говоря. Съществата от онзи свят живеят на Земята, както и ний живеем на Земята, само че те имат високо съзнание за нещата. Тези същества не се безпокоят от болести, от сиромашия, от лошите хора – нищо не ги безпокои тях. Вие с нищо не можете да ги обидите, но и те не дават за това никакъв повод. Ако кажете на някое от тия същества, че му се сърдите, той веднага ще извади една кесия със злато от джоба си и ще каже: „Заповядайте“. Никой не може да говори лошо за тях, защото, каквото кажете, те веднага ще ви дадат кесия със злато. Те ще вземат златото, ще ви го дадат в ръце и вие веднага ще престанете да говорите за тях. Сега всичко в света се прави с пари.

Ще приведа един пример за силата на парите. В Русия по едно време искали да прекарат един много строг закон против евреите. Обаче евреите успели да подкупят всички руски министри да говорят в тяхна полза. Но не успели да подкупят само председателя. Този закон искал да изкара евреите като вредни хора за Русия. По едно време един богат евреин отишъл при председателя, подал му една голяма торба със злато и му казал:

– Ще Ви моля, господин Председателю, да чуете само две думи от мене.

Подал торбата в ръката му и казал:

– Вземи и мълчи!

…Най-после в деня, когато министерският съвет заседавал, за да реши да се приеме или не се приеме законът, всички министри говорили в полза на евреите. Само министър-председателят мълчал. По едно време императорът го запитал:

– Вие защо мълчите?

– Ваше Величество, всички министри взеха торби, за да говорят, а аз взех торба, за да мълча.

(76/стр. 279, 280)

„Какая щука!“

Христос никъде не е казал да напуснете жените и мъжете си и да отидете в някой манастир. И в манастирите има изкушения.

Ще ви приведа един пример из манастирския живот на калугерите. В един руски манастир един от калугерите се влюбил в една симпатия. Било обаче забранено жена да влезе в манастира. Тя искала да отиде някога в манастира да види как живеят там. Но не било възможно. Тогава на нея дошла една светла идея. Тя казала на своя възлюбен:

– Тури ме в един чувал да видя как живееш там.

Той се съгласил. Турил я в чувала и я понесъл към манастира. По пътя го среща игуменът и го пита:

– Какво носиш в чувала?

– Гъби.

– Я да ги видя.

Като отворил чувала, игуменът се засмял и казал:

– Какая щука!

Той го запитал:

– Какво стана, че гъбите се превърнаха в такава мома?

Казвам: Много пъти и нашите гъби се превръщат в моми, а момите – в гъби. (76/стр. 285)

„Къде са апостолите?“

Всеки художник, който е рисувал картина с човешката мисъл, той няма право да я продава на никого. Тази картина е отлична… Такава картина нито се продава, нито се купува. Тази картина може да ходи от един дом в друг, да прекарва във всеки дом по 10 – 15 дена и пак да се върне при своя господар. …Когато е от човешката мисъл, тя е великолепна картина и трябва да пътува из целия свят. И светиите в църквите трябва да пътуват из света.

Ще ви приведа един пример за някой от князете. Кой е бил той, няма да кажа името му, но вие можете да го намерите в историческите книги… Един от неговите заместници имал някакъв часовник, който биел на всеки час. На всеки час от дванадесетте излизал по един апостол да се покланя. Този княз, като видял часовника, извадил апостолите и ги стопил, понеже те били направени от злато. Когато го запитали: „Къде са апостолите?“, той отговорил: „Изпратих ги да проповядват“.

Всички трябва да ходите в света да проповядвате. Това, което седи на едно място, не е мисъл. Това, което не седи на едно място, то е мисъл. Ний виждаме, че цялата Вселена, цялата Земя не седи на едно място. Нашата Земя е във вечно движение. Слънцето, звездите, всичко е във вечно движение. И ние се движим, отиваме някъде, но къде, не знаем. Благодарение на това движение ние се качваме в един Възвишен свят. (76/стр. 318, 319)

„Няма нужда да знаеш
никаква молитва“

Ако вие имате тази детинска вяра, чудеса бихте направили с нея. Защо вие не успявате? Мнозина не успяват. Защото мислят, че не са достойни, не заслужават и не смеят да се обърнат към Господа. Ако се обърнат с вярата на детето, те ще получат отговор на своята молитва… „Ама нашите философи и писатели казват друго нещо.“ Оставете вашите дървени философи и вашите дървени писатели. Аз не бих поставил перото си на хартия никога, за да напиша една дървена философия като тяхната. Ама Бог бил непостижим. За кой е непостижим Бог? Бог е непостижим за най-учените хора, но за децата Той е постижим, на тях Той всякога отговаря. На учените Господ никога не отговаря.

Русите имат един хубав анекдот за случая. Един руски владика пътувал с параход за някъде и в това време параходът спрял на един остров. Владиката слязъл малко да се поразходи и видял наблизо един овчар, който прескачал нещо и поглеждал към небето.

– Какво правиш тук? – запитал го владиката.

– Моля се на Господа.

– Как се молиш?

Владиката се почудил на този род молитва. Овчарят прескачал леглото си от едната и от другата страна и при всяко прескачане повдигал очите си нагоре. Тогава той му казал:

– Слушай, така не се моли човек.

– Как се моли, кажи ми да се науча!

Владиката започнал да му чете „Отче наш“ и го накарал да го повтори. След това владиката се качил на парахода и продължил своя път. Като започнал сам да се моли, овчарят видял, че забравил молитвата. Той веднага се спуснал да гони парахода, метнал кожуха си на морските води и започнал да плава по морето. Като видял владиката, че някой гони парахода, учудил се, че това било овчарят, когото той учил да се моли правилно на Бога. Овчарят достигнал скоро парахода. Владиката тогава го запитал:

– Какво искаш?

– Забравих молитвата, на която ме научи.

– Няма нужда да знаеш никаква молитва. Моли се, както си знаеш!

И наистина ние виждаме, че владиката, който се моли правилно със своите треби, пак не може да преплава морето по начина, по който овчарят го преплава. (76/стр. 177, 178)

„Ваше Светейшество,
това не може да бъде“

Казвате: „Чакай да се понаживея, защото на онзи свят имало и без това големи мъчнотии“. Мнозина са ме питали къде е адът. И аз не го зная. „Че как така, нали си учен човек?“ Не зная къде е адът. В това отношение съм невежа. Не съм ходил там, нищо не зная. Казват, че имало вечен огън, че дяволът с вили мушкал хората…

Един от видните художници на времето си нарисувал една картина, в която представил положението на хората в ада. Там поставил много видни хора, между които и попове, владици. Най-после поставил отгоре и папата да има кой да ги ръководи. Отишъл един от онези, които гледали картината, при папата и му казал:

– Ваше Светейшество, на една картина са поставили няколко владици и попове, между които и папата.

– Извикайте художника при мене.

Дохожда художникът и папата му казва:

– Вие ще извадите от картината си онзи папа, когото сте поставили.

– Ваше Светейшество, това не може да бъде. Според установените правила на Църквата това, което веднъж е влязло в ада, не може да излезе навън.

Такова е вярването на католическата Църква, че ако влезеш веднъж в ада, не можеш повече да излезеш. Това са все наши понятия, които ние сме наследили. „Ама това еди-кой си писал.“ Данте писал за ада. Данте ходил ли е в ада? Ние не спорим по този въпрос, но казваме, че има две мнения за ада. Данте е писал едно нещо за ада… Данте пише за мъчнотиите на ада. А Христос, Който е ходил там, извадил всички, които били в ада, навън. Дяволите дълго време след това съжалявали, че пуснали Христа в ада. (76/стр. 267, 268)

„Ще затворите ада и няма да приемате вътре този човек!“

Всеки човек трябва да има една велика разумна идея в себе си. Вземете някой човек с една велика идея в себе си и го оставете на най-ниското стъпало в човешкия живот, ще видите, че той ще се издигне от това стъпало и ще заеме своето място. Той е като маслото – в каквато вода и да го пуснете, все излиза на повърхността. Не може да бъде другояче. Не само това, но ако един човек с велика идея оставите на дъното на ада, даже и при най-големите тартори на дяволите, този човек ще излезе оттам и всичко ще вдигне нагоре. Той е като един пуснат кон, цяло страшилище е за тях. Ако един такъв човек се намери между дяволите, всички ще затрептят от страх.

Ще ви приведа един малък анекдот да видите защо се плашат тарторите. Впрочем то не е анекдот, но една велика Истина, взета от ирландския живот. Намислили дяволите да вземат при себе си някой си ирландец, който минавал за голям грешник, и да го оставят завинаги в ада. Обаче преди това една вечер този ирландец се напил и като се връщал (у) дома си, случайно се препъва в нещо и пада. Запитва се: „Коя ли ще е причината, дето се препънах?“. Връща се няколко крачки назад и вижда един човек, паднал на земята. Той си казва: „Никога досега в живота си не съм правил никакво добро. Нека поне тази вечер да направя едно малко добро“. Взима този човек на ръце и го занася (у) дома си. Оказва се, че този човек бил един ангел. Ангелът му казва:

– Понеже ти ми направи това голямо добро, поискай нещо от мене, с което да мога да ти се отблагодаря!

Ангелът си помислил, че той непременно ще иска спасение. Ирландецът си помислил: „Да искам спасение да вляза в Царството Божие, не съм готов за това още, не ми е дошло времето. Да искам цар да стана, глава нямам за това. Да искам философ да стана, умът ми не е дошъл дотам. Да искам богат човек да стана, при този хал, в който се намирам, ще изхарча всичките си пари“. Мислил, мислил и най-после казал:

– Имам един гвоздей, на който си закачам обущата. Искам, който пипне този гвоздей освен мене, да залепне там и само аз да мога да го освободя. После имам един стол, на който сядам. Искам, който седне на този стол, да се залепи и само аз да мога да го отлепя. И най-после имам в градината си една хубава ябълка, искам, който се опита да откъсне една ябълка без мое разрешение, ръката му да залепне там и само аз да мога да го освободя.

Ангелът му казва:

– Тъй да бъде!

Когато дяволите чули, че този ирландец не иска никакво спасение, пращат един дявол от ада да го вземе. Явява се при него този дявол и му казва:

– Нашият господар те вика да дойдеш.

Той му отговаря:

– Още не е време.

– Ами ти си изгубен човек, трябва да дойдеш.

– Хубаво, ще дойда. Ето тук, на гвоздея, са закачени обущата ми, подай ми ги!

Дяволът хваща обущата да му ги подаде, но не може да се откачи. Ирландецът взема една тояга и хубаво го набива. Пита го:

– Втори път ще ме безпокоиш ли?

– Не, няма повече да те безпокоя, бъди уверен, само ме освободи да си ида.

Връща се дяволът при своите другари и им разказва:

– Който от вас отиде при ирландеца, пазете се от гвоздея!

Дяволите обаче не са от тия същества, които лесно се обезсърчават. Пращат втори посланик при ирландеца, който му казва:

– Слушай, ти няма да си играеш така с нас. Хайде, веднага тръгвай!

– Добре, заповядай малко да поседнеш на стола, докато се приготвя.

Дяволът сяда на стола, но не може да се отлепи, тъй здраво се залепил.

– Моля те, пусни ме!

– Ти ще дохождаш ли без време да ме безпокоиш?

– Не, няма, само ме пусни!

Връща се той при другарите си и им казва:

– Ще се пазите от стола!

Най-после други двама посланици се решили още един път да отидат, но вече с главния си тартор, който останал отвън къщата и тъй силно изревал, че цялата се разклатила. Казал:

– Излизай вече! Твоите гвоздеи и твоите столове нищо не струват, не ни плашат.

Той излязъл, впрегнал каруцата си и всички заедно тръгнали. Минава покрай ябълката в своята градина и казва:

– Чакай да си откъсна няколко от тия ябълки! Или по-добре, ако искаш, откъсни ми ти няколко.

Тарторът посегнал към ябълките, но веднага ръката му останала там, не могла да се отлепи. Тогава ирландецът дава едно строго възпитание и на тартора, като му казва:

– Още един път ще пращаш ли своите посланици да ме безпокоят?

– Няма.

И наистина, като се освободил, тарторът казал на своите посланици:

– Ще знаете, няма да безпокоите този човек!

След време, когато ирландецът умрял, главният тартор издал заповед до всички свои служители:

– Ще затворите ада и няма да приемате вътре този човек!

В този анекдот е скрита идеята, че в ада не може да се приеме никакъв човек с велика идея в себе си. Ако такъв човек помисли да влезе в ада, веднага затварят вратата за него. (71/лек. 16: стр. 8, 9, 10, 11)

* Джубе – връхна дреха от сукно.

** Кемане` – цигулка.

*** Превезло – извита дръжка на котел.

**** Манаф – малоазиатски турчин.

***** Ибрик – глинен или метален съд за вода с чучур за поливане при миене.

Из Словото на

Учителя Петър Дънов

СМЕШНОТО В ЖИВОТА