Тълкуване на Библейски текстове - Търсачка - svetanaknigite.bg

Тълкуване на Библейски текстове

Издател: •Светът на книгите• ООД, Варна
Тълкуване_на_Библейски_текстове

Майстер Екхарт

ТЪЛКУВАНЕ НА
БИБЛЕЙСКИ ТЕКСТОВЕ

Варна, 2025 г.

ПРЕДГОВОР

Майстер Екхарт – Вещият

В Бога аз съм, но когато съм над Бога, аз съм в Нищото – това е най-висшият смисъл на идеята нищият духом. Това е велика мъдрост на Майстер Екхарт, чрез която той се извисява над Библията и Бога, и това инквизицията не приела, защото тя не познава Тайната на Нищото.

Нищото не е библейско, Нищото е Мистерия без обяснения.

Нищото е самата Същност на Бога, то не е нещо отрицателно, то просто е непознаваемо, то е скритата Същност на Бога, но това е Мистичен опит, който е извън Библията и аз съм го преживял, но как – това не може да се обясни на сътворените, а това е красотата на живота.

Когато човек влезе в Нищото, той навлиза в Бога и прекрачва Библията и писанията, защото Бог не може да бъде сведен само до писание – Той е велика Реалност, която живее в Нищото на човека и затова е казано: „Блажени нищите духом“.

Друга премъдрост на Вещия Майстер е изразена така: Аз не съм нито Бог, нито човек-творение. Аз съм Нищото и натам политам и се възземам над всички ангели.

Още нещо превелико от Вещия: Нищото, нищият – това е прадревно състояние и то е много повече от всичко, дори много повече и от Благост, защото Благостта е навън, а аз съм навътре в Мистерията.

Казвам: не е ли това върховната, скрита Библия?

Аз знам, както и Майстера, че в блаженото състояние на Нищото няма нито минало, нито настоящо, нито бъдеще.

В Нищото аз съм нероден, а това значи, че никак не мога да умра. За да умреш, трябва да си роден.

Нищото е Началото, от което сме произлезли, а не Библията.

Чистото Нищо е най-великото Единение и преди битието е само Нищото.

Защо ми е битието като имам Нищото – това древно състояние на Цялост?

Прости ми, Боже мой, че смутих вярващите, но те не трябва ли да знаят, че Нищото е най-чистото сродство с теб?

Само в Нищото може да действа Бог и съвършенството.

Това е, което казах за Вещият и много премълчах…

Елеазар Хараш

„Павел стана от земята и с отворени очи не виждаше нищо“

„Павел стана от земята и с отворени очи не виждаше нищо“. (Деян. 9:8)

Едното тълкуване на тези думи е: Когато той станал от земята, с отворени очи, видял Нищо и това Нищо било Бог; защото, когато той видял Бога, това той нарекъл Нищо.

Второто тълкуване е: Когато станал, той не виждал нищо друго освен Бог.

Третото тълкуване е: Във всички неща, той не виждал нищо друго освен Бога.

И четвъртото тълкуване е: Когато видял Бога, тогава той видял всички неща като едно нищо.

Преди това Свети Лука разказва, как една Светлина дошла от Небето и повалила Павел на земята. (Деян. 9:3)

Под Светлина на Небето ние разбираме Светлината, която е Бог, която никое човешко сетиво на може да достигне.

Ето защо Свети Павел казва: „Бог живее в една Светлина, до която никой не може да достигне“. С това той казва: Бог е една Светлина, до която никой няма достъп.
(1 Тим. 6:16)

Бог не е нарастваща Светлина, човек обаче трябва да е отишъл при Него чрез нарастване.

В нарастването не се вижда нищо от Бога. Ако Бог трябва да бъде видян, това трябва да стане в една Светлина, която е Самият Бог.

Един Учител казва: „В Бог няма по-малко и повече, нито това и онова. Докато ние обаче сме все още в нарастването, няма да влезем в Божията Светлина“.

Свети Лука казва: „Една Светлина от Небето го обгърна“ (Деян. 9:3) – с това той има предвид, че всичко, което принадлежало на душата на Павел, било обгърнато.

Един Учител казва, че в тази Светлина всички сили на душата са устремени нагоре и външните сетива (с които ние виждаме и чуваме) се извисяват, както и вътрешните сетива, които ние наричаме „мисли“.

Над мислите обаче се издига разумът доколкото той все още търси. Той обикаля и търси; той поглежда тук-там, нараства и намалява.

Над този разум обаче, който все още търси, има още един друг Разум, който стои тук в своето чисто, просто Съществуване, което е обгърнато в тази Светлина.

И аз казвам, че в тази Светлина всички сили на душата се извисяват. Сетивата се извисяват в мислите. Колко извисени и колко неизследими са те обаче това не знае никой освен Бог и душата.

Нашите Учители казват, че дори ангелите не знаят нищо за мислите, доколкото те не излизат навън, а се издигат в разума, който търси. А разумът, който търси, се издига в Разума, който не търси повече, който е по-скоро една чиста Светлина в себе си.

Тази Светлина обхваща в себе си всички сили на душата. Затова Свети Лука казва: „Светлината на Небето го обгърна“.

В осветяването наоколо той бил хвърлен на земята и очите му били отворени, така че той с отворени очи виждал нещата като Нищо. И когато той виждал нещата като Нищо, той видял Бога.

Сега внимавайте! В книгата на Любовта душата казва следните слова: „В моето малко легло аз търсих цялата нощ онзи, когото моята душа обича и не го открих“. (Пес. 3:1)

Тя го търсила в малкото легло, това означава, че който е привързан или остане свързан с нещо, което е под Бога, неговото легло е прекалено тясно, ограничено.

Всичко, което Бог може да създаде, е тясно.

Тя (душата) казва: „Аз го търсих през цялата нощ“. Няма нощ, която да няма светлина в себе си, но тя е скрита. Слънцето свети и през нощта, но е скрито.

През деня обаче то свети и засенчва всички останали светлини. Така прави и Божествената Светлина – засенчва всички светлини.

Онова, което ние търсим в създанията, то всичкото е нощ.

Всичко, което търсим, в което и да е създание, то е сянка и нощ.

Дори светлината на най-извисения ангел, колкото и извисена да е тя, не докосва нищо от душата.

Всичко онова, което не е Първата Светлина, то е тъмно и нощ. Затова душата не намира Бога.

„Тогава аз станах и търсих наоколо и вървях през обширното и тясното. Тогава ме намериха пазачите (това са били ангели) и аз ги попитах, дали не са виждали онзи, когото моята душа обича, а те мълчаха; може би не можеха да го назоват. Когато повървях още малко по-нататък, тогава открих онзи, когото търсих.“ (Пес. 3:2,3,4)

Онзи, за когото преходните неща не са малки колкото едно Нищо, той няма да намери Бога. Затова душата казва: „Когато повървях още малко по-нататък, тогава открих онзи, когото търсих“.

Когато Бог Се образува в душата и Се излее в нея, ако тогава ти Го възприемеш като Светлина, Битие, или като доброта, познаваш ли все още нещо от Него, тогава това не е Бог.

Вижте, над това малкото човек трябва да се издигне и да премахне всичко прибавено и да познае Бог като едно цяло. Затова душата казва: „Когато повървях малко по-нататък, тогава аз открих онзи, когото моята душа обича“.

Душата не назовала онзи, когото обича. Съществуват четири причини, поради които тя не го назовала. Едната причина е тази, че Бог е без име. Ако тя трябваше да Му даде име, то тогава човек трябваше да си мисли нещо определено за Него.

Бог обаче е над всички имена, никой не може да стигне дотам, че да може да изрече Бога.

Втората причина, поради която тя не Му е дала име, е че тогава тя не знае за нищо друго освен за Любов.

Когато Любовта в душата изцяло се влее в Бога, тя си въобразява, че всички хора Го познават като нея. Тя се чуди, че някой все още познава нещо друго освен Бог.

Третата причина е: Тя е нямала толкова много време, че да Го назовава. Тя не може да се отделя за толкова дълго време от Любовта; тя не може да роди никаква друга дума освен Любов.

Четвъртата причина е: Може би е предполагала, че Той няма друго име освен „Любов“. С думата „Любов“ тя изрича едновременно всички имена.

Затова тя казва: „Аз станах и тръгнах през обширното и тясното. Когато повървях малко по-нататък, тогава открих Онзи, когото търсих“.

„Павел стана от земята и с отворени очи не виждаше нищо“. (Деян. 9:8) Аз не мога да видя онова, което е едно, единно цяло.

Той виждал Нищо, това било Бог – Бог е едно Нищо и Бог е едно нещо. Онова, което е нещо, е също едно Нищо.

Бог е едно Нищо и Бог е едно нещо. Онова, което е нещо, то също е и Нищо. Онова, което е Бог, това е цялостното.

Допълнения:

Бог е едно Нищо, нищо конкретно, защото е всичко.

И Бог е едно нещо, като стойност, именно защото е всичко.

Затова просветленият Дионисий винаги когато пише за Бога, казва: „Той е едно Свръхбитие, Той е Свръхживот, Той е Свръхсветлина“.

Свети Дионисий не Му прибавя нито „това“, нито „онова“ и така той загатва, че Той (аз не знам какво е то) лежи съвсем далече над всичко.

Ако някой види нещо или нещо попадне в твоето познание, тогава това не е Бог, защото, Той не е нито това, нито онова.

Който казва, че Бог е тук или там, не му вярвайте.

„Светлината, която е Бог, тя свети в мрака.“ (Йоан 1:5)

Бог е една истинска Светлина. Който трябва да я види, той трябва да е сляп и трябва да държи Бог от всяко „нещо“ далеч.

Допълнения:

„Нещо“ може да означава също онова, което няма стойност, защото то в случая е нещо конкретно, а не всичко, какъвто е Бог.

Един Учител казва: „Който говори за Бога с подобия, той говори по нечист начин за Него. Който обаче говори с нищо за Бога (който не говори за Бога), той говори точно за Него“.

Когато душата дойде в Единствения, и влезе в Него в едно чисто отдаване на самата себе си, тогава тя открива там Бог като в едно Нищо.

На един човек му се присънило, че забременява от Нищото като жена с дете, и в това Нищо Се родил Бог.

Той бил плод на Нищото. Бог бил роден в Нищото. Затова Свети Лука казва: „Той станал от земята и с отворени очи не видял нищо“.

Савел видял Бог, където създанията са нищо. Той видял всички създания като едно Нищо, защото Бог има битието на всяко създание в Себе Си.

Допълнения:

Тъй като създанията са нещо ограничено, в сравнение с Бога, те нямат никаква стойност и затова са като несъществуващи или едно нищо.

Още нещо Свети Лука има предвид, когато казва: „Той не виждаше нищо“ – нашите Учители казват, че който познава каквото и да е на външен план, в него трябва да попадне поне едно впечатление.

Когато искам да получа образ от нещо, например от един камък, тогава аз привличам в себе си най-грубото от него; образа аз го свалям отвън, от него.

Както този образ е в основата на моята душа – там, където той е в най-извисеното и най-благородното, той не е нищо друго освен един духовен образ.

Когато душата дойде в Бога и влезе в едно чисто отдаване на себе си, там тя намира Бог като в едно Нищо.

При всичко, което моята душа познава отвън, в нея попада нещо чуждо; при това обаче, което аз познавам на създанията в Бога, е че в душата не попада нищо друго освен само Бог, защото в Бог няма нищо друго освен Бог.

Когато познавам всички създания в Бога, тогава аз ги познавам като нищо. Савел видял Бог, в Когото всички създания са нищо.

Допълнения:

Създанията са толкова малоценни спрямо Бога, че са едно нищо, като стойност, както и едно нищо, защото нямат собствено битие, защото спрямо Бога те са несъществуващи или нереални.

Трето, защо Павел не е виждал нищо? Защото „Нищото“ било Бог.

Един Учител казва: „Всички създания в Бога са като едно Нищо, защото Той има Битието на всички създания в Себе Си“.

Той е едно Битие, Което съдържа всяко Битие в Себе Си.

Друг Учител казва, че няма нищо под Бога, колкото и да е близо то до Него, в което да не попада нещо чуждо отвън.

Един друг Учител казва, че ангелът познава себе си и Бог непосредствено.

Онова обаче, което ангелът допълнително познава, при него попада нещо чуждо; тогава има още едно „впечатление“, колкото малко и да е то.

Ако ние трябва да познаем Бог, това трябва да бъде съвсем самостоятелно и затворено в себе си без нищо излишно.

Тогава ние ще познаем Вечния живот съвсем непосредствено.

„Когато той не виждаше нищо, тогава видя Бог“ – Светлината, която е Бог, потича и затъмнява всяка друга светлина.

В онази Божествена Светлина, в която Павел гледал, в нея той виждал само Бог и нищо друго. Затова Йов казва: „Той заповядва на слънцето, така че то да не грее, и е заключил звездите под Себе Си, като под един печат“. (Йов 9:7)

Заради това, че Павел бил обгърнат от тази Божествена Светлина, той не виждал нищо друго освен Бога; защото всичко, което принадлежало на душата му, било загрижено за Светлината и се занимавало със Светлината, която била Бог, така че Павел не можел да възприема нищо друго.

И това за нас е едно добро поучение; защото, ако ние се грижим за Бога, да изпълняваме Волята Му, тогава ще се грижим по-малко за външни неща.

Четвърто: защо той не виждал нищо? Светлината, която е Бог, тя няма никакъв примес в себе си – вътре в нея не попада никакъв примес. Това било знак, че Павел е виждал истинската Светлина, която тук е Нищо.

Със „Светлината“ Свети Лука има предвид, че Павел с отворени очи не виждал нищо.

Заради това, че Павел не виждал нищо, той видял Божественото Нищо.

Свети Августин казва: „Когато той не видял нищо, тогава той видял Бога“.

Свети Павел казва: „Който иначе не вижда нищо и е сляп, той вижда Бога“.

Затова Свети Августин казва: „Тъй като Бог е една истинска Светлина и за душата един устой, и Той ѝ е по-близък, отколкото душата на себе си, то трябва да е така, че когато душата се е отвърнала от всички станали неща, Бог да свети в нея и да излъчва“.

Душата не може да има нито Любов, нито страх без да знае откъде идват нещата.

Ако душата не излиза навън към външните неща, тогава тя се е „прибрала у дома“ и живее в своята проста, чиста Светлина. Тук тя не обича, нито изпитва страх или ужас.

Познанието е един устой и една основа на всяко битие. Любовта не може да се задържи никъде другаде освен в познанието.

Когато душата е сляпа и не вижда нищо, тогава тя вижда Бога и това трябва да е така.

Един Учител казва: „Окото в своята най-голяма чистота – там, където то няма цвят, вижда всички цветове; не само там, където то в себе си е лишено от всички цветове, а също и в тялото, там то трябва да е без цвят, ако човек трябва да познава цвят“.

Онова, което е без цвят, там човек вижда всеки цвят и дори то самото да е под краката.

Ако Бог трябва да стане познат за душата, тогава тя трябва да е сляпа. Затова Свети Лука казва: „Той видя Нищото“, от чиято Светлина е всяка светлина, от чието Битие е всяко битие.

Затова в книгата на Любовта възлюбената казва: „Когато повървях малко по-нататък, тогава открих онзи, когото моята душа люби“. (Пес. 3:4)

„Малкото“, което тя е надраснала, това били всички създания. Който не ги отхвърли, той не намира Бог.

Възлюбената ни дава да разберем също, че колкото фино и чисто да е онова, чрез което аз познавам Бога, то трябва да отпадне. Да, дори, ако аз взема Светлината, която наистина е Бог, доколкото тя докосва моята душа, на Него това не Му харесва: аз трябва да я взема там, откъдето тя извира, от Източника ѝ.

Аз не мога да видя правилно светлината там, където тя осветява стената, ако аз не обърна моето око натам, откъдето тя излиза.

И дори когато аз я възприемам откъдето тя излиза, аз трябва да се освободя също и от това излизане; аз трябва да я възприема такава, каквато е тя в самата себе си – рееща се.

Да, дори тогава аз казвам, че това не е правилното: аз трябва да я възпремам там, където тя не е нито докосваща, нито излизаща, нито рееща се в самата себе си, защото всичко това е все още начин на съществуване.

Човек трябва да възприема Бог като начин без начин и като Битие без Битие, защото Той няма начин на съществуване.

Затова Свети Бернар казва: „Господи, онзи, който трябва да Те познава, той трябва да Те измерва без мярка“.

Нека да молим нашия Господ, така че да можем да влезем в познанието, което е тук изцяло без начин и без мярка. Нека Бог да ни помага за това. Амин.

„Господ оставил тълпата и отишъл на една планина…“

„Господ оставил тълпата и отишъл на една планина. Там Той отворил устата си и поучавал за Божието Царство“. (Мат. 5:1)

Който иска да приеме Божието Учение, той трябва да се издигне и да излезе над всичко, което е разпростряно – от него той трябва да се освободи.

Който иска да приеме Божието учение, той трябва да се събере и да се затвори в себе си, и да се отвърне от всички грижи и тревоги, и дела на низшите неща.

Силите на душата, които са толкова много и се разпростират толкова надалеч, над тях той трябва да се издигне. Да, дори високо над силите, доколкото те лежат в областта на мисленето като разсъждение, макар че мисленето, където е чисто в самото себе си, прави чудеса.

Човек трябва да се издигне над това мислене. Бог трябва да говори в онези сили, които не са разделени.

Второ: „Той Се изкачил на планината“, това означава, че с това Бог показва извисеността и сладчината на Своята природа, в която по необходимост всичко, което е сътворено, отпада.

Там човекът не знае нищо друго освен Бог и себе си, доколкото той е „образ“ на Бога.

Трето: „Той Се изкачил на планината“, това показва Неговата извисеност – онова, което е високо, то е близо до Бога и насочва към онези сили, които са така близо до Бог.

Нашият Господ взел веднъж трима от Своите ученици и ги завел на една планина, и засиял пред тях в същото преобразуване на тялото, така както ние ще го имаме във Вечния живот. 1

Нашият Господ казал: „Спомнете си, когато ви казах, че тук вие не виждате нито „образ“, нито „подобие“. (Йоан 16:4)

Когато човекът „изостави тълпата“, тогава Бог Се отдава в душата без „образ“ и без подобие. Всички неща обаче се познават в „образ“ и подобие.

„Той Се изкачил на планината и бил преобразен пред тях“. Душата трябва да бъде преобразувана и отпечатана, и вградена в „образа“, който е Божият Син.
(Мат. 17:1, 2)

Душата е образувана като Бога. Учителите казват обаче, че Синът е един „образ“ на Бога, докато душата е образувана като образа. (Прем. Сол. 2:23)

Аз казвам обаче много повече: Синът е един Свръхобраз на Бога. Той е един „образ“ на Неговата скрита Божественост.

Като именно онзи образ, в който Синът е един „образ“ на Бога и в който Синът е образуван, като него е образувана също и душата.

Пророкът казва: „Бог иска да изведе овцете си на една зелена поляна“. (Езек. 34:12, – 14) Овцата е проста; така прости са също онези хора, които са се вглъбили във вътрешно единство.

Един Учител казва, че човек не може да познае движението на небето на никое друго място така добре, както „простите“ животни.

„Простите“ животни и децата нямат собствена сетивност и узнават по прост начин влиянието на небето.

Хората които са умни и имат много сетива, те биват постоянно насочвани навън към многообразни неща.

Нашият Господ предвещал, че „ще иска да отмори Своите овце на планината, на зелена поляна“. (Езек. 34:13, 14)

„На върха на планината“ всички неща са „зелени“ и нови, но ако те паднат в преходността, там те избледняват и стават безжизнени.

В „новото зелено“ на създанията, там нашият Господ иска да нагости „Своите овце“.

Ето защо, който иска да приеме Божието Учение, той трябва да дойде на тази „планина“, там Бог иска да го завърши в деня на Вечността, в който има една пълна светлина.

Един Учител казва: „Нашият Господ отваря също тук долу Своята уста; Той ни поучава чрез писанието и чрез създанията“.

Свети Павел от своя страна казва: „Сега Бог ни говори в Своя единороден Син; в Него аз трябва да познавам всичко от най-малкото до най-голямото напълно в Бога“. 2

„Възлюбеният от Бог и от хората, когото споменават с възхвала…“

„Възлюбеният от Бог и от хората, когото споменават с възхвала. Бог го направи равен на Своите светии в преобразяването“. (Сир. 45:1, 2)

Свети Григорий казва, че за душата, която стои в това „преобразяване“, всички неща са малки и тесни.

Дори естествената светлина на разума, която Бог е излял в душата, е толкова скъпоценна и толкова силна, че за нея всичко, което Бог някога е създавал като телесни (материални) неща, е тясно и малко.

Тази светлина е също по-ценна от всички материални неща, които Бог някога е създавал, защото най-незначителното нещо, когато бъде огряно или осветено от тази светлина, която е разумът, става по-скъпоценно от всичко, което е телесно.

То става по-чисто и по-светло отколкото слънцето, защото тази светлина отделя от нещата телесността и преходността.

Тази светлина е толкова обширна, че надминава простора; тя е по-обширна от простора.

Тя надминава Мъдростта и добротата, така както Бог надминава Мъдростта и добротата; защото Бог не е нито Мъдрост, нито доброта, по-скоро от Бог произлиза Мъдрост и доброта.

Разум не възниква от Мъдростта, нито разумът произлиза от Истината, нито бива роден от нея, така както волята от добротата.

Волята иска само въз основа на добротата и бива родена от нея, но произлиза от Разума; докато разумът не произлиза от Истината.

Светлината, която изтича от Разума е разбирането (в размисъл) и наистина е като едно изтичане и едно проникване или един поток спрямо онова, което е Разумът в себе си, в своето Съществуване.

И това проникване, на разбирането от Разума, е толкова отдалечен от Разума, колкото е Небето над земята.

Аз често го казвам и си го мисля още по-често: едно чудо е, че Бог е излял Разум в душата.

Има една друга светлина, това е светлината на Милостта. Спрямо нея обикновената светлина е толкова малка, че все едно да сравняваме онова, което се побира на върха на една игла спрямо цялата Земя.

Това, че Бог е с Милостта в душата, носи в себе си повече светлина, отколкото може да донесе целият разум.

Да, цялата светлина, която може да донесе разумът, в сравнение със светлината на Божията Милост, е като една-единствена капка спрямо морето и хиляди пъти по-малка…

Същото е и с душата, която стои в Божията Милост: за нея са малки и тесни всички неща и всичко, което разумът може да постигне и обхване.

Веднъж ме попитаха: „На какво се дължи това, че на абсолютно добрите хора им е толкова добре с Бога, че те Му служат толкова предано?“. Аз отговорих: „Това се дължи на факта, че те са „вкусили“ Бога. И би било много чудно, ако на душата, която дори само веднъж е вкусила и опитала Бог, оттук нататък да може да ѝ се услади нещо друго“.

Мъдрецът казва: „Възлюбеният от Бог и от хората“ и при това премълчава думата „е“, така че той не казва: „той е обичан от Бог и от хората“ и той я скрива заради промяната, и подвижността на преходното, над които битието, което тази дума съдържа в себе си, е толкова извисено.

Битието включва всяко битие в себе си и въпреки това е толкова извисено над него, че никога не е било докосвано от всичко онова, което някога е било създавано.

Всички онези, които казват, че знаят нещо за него, те не знаят абсолютно нищо за него.

Душата, която трябва да люби Бога и на която Той трябва да Се отдаде, трябва да е толкова освободена от преходното и от целия вкус на създанията, така че Бог да вкусва в нея според Своя собствен вкус.

Писанието казва: „В полунощ, когато всички неща мълчаха, тогава слезе, Господи, Твоето Слово от царските престоли“ – това означава: През нощта, когато никакво създание не свети и нито поглежда в душата, и в пълно мълчание, където нищо не говори в душата, тогава Словото бива изречено в разума. (Прем. Сол. 18:14, 15)

Словото е подходящо за разума и се казва „verbum“ 3 така както Словото е разума и стои в него.

„Той бил възлюбен на Бог и на хората …“

„Той бил възлюбен на Бог и на хората – онзи, когото ние сега споменаваме и е благословен, и е направен свят в Бога в преобразяването на светиите.“

Такива слова се четат днес в посланието на моя обичан Свети Франциск и тук той бива възхвален поради две неща, и (онзи), който ги има, той е един велик човек.

Едното е истинска бедност. За него четем, че веднъж той вървял с един негов приятел, срещнал ги един беден човек.

Свети Франциск казал на своя приятел: „Сега този човек ни засрами и порица с това, че е по-беден от нас“.

Който истински обича бедността, изпитва такава голяма нужда от нея, че на никого не пожелава, другият да има по-малко от него.

И така е във всяко нещо, било то чистота, праведност, която и да е добродетел, която той обича, той иска да бъде най-добрият.

Той иска винаги да заема най-високата степен, която човек може да постигне във времето и не може да търпи нещо да е над него.

Той винаги иска да заема най-високото място.

Любовта не е задоволена, докато все още има нещо, с което може да се люби.

Този светец (Свети Франциск) толкова много обичал бедността, че не можел да търпи някой друг да е по-беден от него.

Колкото по-нищ е един човек в Духа, толкова „по-отречен“ е той и по-унищожаващ всички неща; колкото по-нищ е той в Духа, толкова по-принадлежащи са му всички неща и толкова повече те са негови.

Втората добродетел, която прави един човек велик – това е истинското смирение. Нея този светец я притежавал цялостно, както и себеунижение и себеотреченост.

Тази добродетел извисява най-много човека; който я притежава най-дълбоко и най-цялостно, той получава възможността да получи цялото съвършенство.

„Той бил възлюбен – казва Писанието – на Бог и на хората.“ Човекът, който люби Бога, той бива обичан от всички светии и всички ангели толкова силно, че цялата Любов, която човек може да си помисли, не е равна на тази Любов и спрямо тази Любов е едно нищо.

Всички, които са на Небето, ме обичат толкова много, когато любя Бога, че всичко, което човек може да си помисли за Любовта е едно неравностойно нещо.

Тогава аз съм обичан от цялото множество ангели, от които има толкова много.

Наскоро ме попитаха: „Как е възможно да има повече ангели, отколкото е броят на всички физически неща, от които наистина има много като: зърно, трева и други ?“.

Тогава казвам: Нещата в които Бог става техен и които правят Бог да е техен в себе си трябва да са многобройни, и близо до Бога. Те трябва да са разбираеми.

Учителите казват, че всеки ангел притежава една особена природа и че цялата тази природа получава отделено.

По същия начин: ако бях един човек и имах природата на всички хора в себе си, силата, Мъдростта, красотата и всичко онова, което имат те, тогава щях да бъда един съвсем хубав човек; и ако нямаше други хора освен мене, тогава щях да получавам онова, което всички хора получават.

Всеки един ангел има своята особена природа, колкото по-близо е той до Бог, толкова по-благороден е той, и е възприел от Бога толкова колкото може да възприеме.

И това множество от ангели ме обича и всички хора, които любят Бога, ме обичат и никой не ме мрази освен онези, които са врагове на Бога.

Който и да е, именно заради това, че ме мрази, той става враг на Бога и заради това Бог не е добре разположен към него. Той самият става враг на себе си.

Ако Бог стане негов враг, но Бог му прощава, защо аз да не му простя?

Ако Бог отмъсти за мене, защо тогава аз да се осмелявам също да си отмъщавам?

Сега вие можете да кажете: „на лошите хора им е много добре, на тяхната воля става повече, отколкото на другите хора“.

Соломон казва: Злият човек не трябва да казва: „Какво ми вреди това, че върша зло, след като не ме боли?“, или „Кой ще ми стори зло заради това?“.

Именно това, че вършиш зло, е изцяло в твоя вреда и ти причинява достатъчно болка.

Бъдете сигурни в това пред Вечната Истина, че то е също толкова голям Божий гняв.

Бог не би могъл да причини по-голямо зло на грешника, нито с ада, нито с каквото и да е било, отколкото с това, като му позволява той да е грешен. Бог заради това не Се смилява над него и не му изпраща голямо страдание, за да не може той да греши.

И дори Бог да му даде болката на целия свят, Бог не би могъл да го удари повече, отколкото той е ударен с това, че върши грехове.

„Той бил харесван от Бог и от хората и бил техен възлюбен, онзи чието споменаване бива възхвалявано и благословено“. Тези слова били казани първо за Моисей и той бил наречен като някой, който е взет от водата.

Под „вода“ се разбира преходни неща. Човекът, който е най-отречен и е забравил най-много всички преходни неща, той се харесва най-много на Бога и с това е най-близо до Него.

Сега може да попиташ: „Как бих могъл да направя така че да отхвърля целия свят в Името на Бога?“. Аз казвам: „Онзи, който съумее да се освободи и отрече от всички преходни неща, той би направил много повече“.

„Дъще, забрави своя народ и дома на своя баща…

„Дъще, забрави своя народ и дома на своя баща, така Царят ще пожелае твоята красота“. (Пс. 45:10, 11)

Цар Давид казва: „Дъще, забрави своя народ и дома на своя баща, така Царят ще пожелае твоята красота“. Сякаш казва: „Царят ще бъде съвсем заслепен и луд в Любовта си към тебе“.

Защо моят баща ми е по-скъп отколкото друг мъж? – Затова защото той е моят баща и е моето „omne“ 4, което означава моето всичко, да наистина моето.

Моето обаче аз трябва да го забравя във всички неща, иска да каже това слово.

Пророкът казва: „дома на своя баща“… Както наскоро казах: „Ако човекът можеше да стигне дотам, което означава да преодолее себе си и да излезе от себе си, тогава той щеше да се е борил правилно.

Забрави своето, така ще спечелиш добродетелта.

Добродетелта има четири степени:

Първата прави проникване и подготвя за човека пътя, който да го отведе от всички преходни неща;

Втората ги отнема изцяло на човека;

Третата не само му ги отнема, но прави така че те изобщо да бъдат забравени, сякаш никога не са били и това по необходимост принадлежи към пътя;

Четвъртата степен е изцяло в Бога и е самият Бог. Когато ние стигнем до нея, „тогава Царят ще пожелае нашата красота“.

По-нататък пророкът казва: „защото Той е господарят, твоят Бог и те ще Го почитат и ще Му Се молят“. (Пс. 45:11, 12)

Тогава нашият господар ще бъде твоя Бог; толкова истински и толкова много ще бъде Той твой, както притежава Сам Себе Си. Мисли както искаш – Той ще бъде твой.

Как обаче Той ще стане твой? – Благодарение на това, че ти си изцяло Негова.

Ако Бог трябва да е мой, както Той е Свой на Себе Си, тогава аз трябва да съм Негова, така както съм своя на себе си.

Едно писание казва: „Кога Бог е твой?“. Тогава, когато ти не желаеш нищо друго освен Него, Той ти Се „услажда“. Ако обаче ти жадуваш за нещо, което по някакъв начин те примамва ти да излезеш от Него, тогава Той не е твой.

На едно друго място пророкът казва: „Ако ти обичаш един човек повече от друг – освен, ако не обичаш добродетели в него – тогава ти присъстваш със свето „аз“ в Любовта и тук Бог не е твой Бог.

Освен това пророкът казва: „Тогава те ще му Се молят и всички родове, и царе на земята ще му носят дарове, и ще подаряват(Пс. 72:10). Което означава: Той бил възлюбен и угоден на Бог, и на хората, и че благословението на всички хора е дадено на Него.

Когато се каже „всички“, тогава нищо не е изключено.

Всичко, което те притежават, онези, които са на Небето и на земята, то за мен (като възлюбен на Бога) е толкова мое, колкото и тяхно, и аз съм толкова блажен чрез това, което нашата обичана Дева Мария притежава, както чрез онова, което аз самият притежавам.

И също чрез нейната чест, нейната добродетел, чрез тях аз съм също толкова блажен, колкото и ако аз самият ги проявявах.

Сега човек може да каже: „След като всичко, което онези на Небето и на земята имат и му се наслаждават, също ми принадлежи и аз имам същата наслада от него като тях, за какво трябва тогава да се старая толкова много и да съм толкова въздържан?

Аз наистина искам да имам една добра воля и да съм добър човек, за останалото обаче искам да направя така че да ми е удобно и въпреки това да имам също толкова голям дял на Небето както онези, които се стараят за него.

На което аз отговарям: Точно толкова, колкото ти си свободен от своето желание за това блаженство и съучастие в Небесното Царство, толкова и ще притежаваш от него и нищо повече.

Ако обаче си се надявал на онова, което трябва да ти бъде дадено и ако поглеждаш към него, така нищо няма да ти се даде.

Ако аз обаче се отрека от онова, което съм очаквал, тогава ще ми се даде очакваното. И аз ще добавя още нещо към това: тогава, когато обичам своя ближен също толкова, колкото и себе си. (Марко 12:31)

Така както онзи, който люби от сърце Бога, той обича своя ближен както себе си. Затова стои написано „Tanquam“, което означава: правилно.

Защо предпочитам да се случи нещо добро на самия мене или на моя брат отколкото на някой друг? Защото аз предпочитам моето отколкото това на другия.

Ако аз обаче обичам ближния също толкова колкото и себе си, така както Божият закон повелява, че трябва да любя Бога, тогава ще ми бъде все едно какво повелява законът, че трябва да любя Бога от цялото си сърце, от цялата си душа и моя ближен като себе си.

Допълнения:

Ако аз така или иначе изпълнявам Божията повеля да любя Бога и да обичам ближния като себе си, тогава Божият закон не се отнася вече за мен, а за онези, които не го спазват.

Ако аз обаче изцяло се отрека от своето и имам една и съща любов, то тогава ще обичам всички неща напълно еднакво и ще вляза в Негово притежание – ще стана Божий.

Това обаче не може да бъде така при материалните неща – те се различават от духовните. Да, те в нищо не са като тях.

Вземете един пример: водата, която е в една бъчва, не е в дървото, дървото обаче е около бъчвата; дървото също не е във водата; никое от тях не е в другото; и водата, която е в бъчвата, е отделена от всяка друга вода.

При духовните неща обаче няма разделяне на едното от другото. Всичко, което най-извисеният ангел притежава в себе си, него го има също и онзи ангел, който е под него, и то цялостно, така че най-извисеният ангел не притежава нищо, дори с размерите на една точка, което да не е същото и в най-низшия, нито като битие, нито като блаженство.

Така е в духовните неща, защото онова, което е в единия, то е общо също и в другия; и съответно: така както единият дава най-много, така той получава също най-много.

Ако хората обаче са имали предвид себе си или нещо тяхно, тогава те не са се отрекли от нищо, както казвам за Свети Петър, че е казал: „Виж, Господи, ние изоставихме всичко. Какво ще получим в замяна?“. 5

Който е гледал, какво ще му бъде дадено в замяна, как може да се е отрекъл от всичко?

Животът има нещо общо с нещата, които живеят, при които животът стига до Битие.

От тях обаче има повече такива, които имат само Битие, отколкото живот.

Сетивата имат нещо общо с животните. Аз бих оставил по-скоро да ми отнемат сетивата, отколкото живота.

Битието обаче го обичам най-много, защото то най-много ми принадлежи и ми е най-същностно. Аз бих се отказал по-скоро от всички съществувания, които са под Бога.

Битието изтича непосредствено от Бога, а животът изтича от Битието и затова то ми се услажда най-много, и е обичано най-много от всички създания.

Колкото по-всеобхватен е нашият живот, толкова по-добър и благороден е той.

Нека Бог да ни помага да стигнем дотам, така че да се „харесваме на Бога“ и да изоставим целия свят в истинска бедност и да забравим „дома на нашия баща“, и „да обичаме нашите ближни както себе си“, така че на нас да ни бъде дадено същото „при просветляването на светиите“. Амин.

„Една нова заповед ви давам: че трябва да се обичате един други, така както Аз ви любих…“

Нашият Господ казал на Своите ученици: „Една нова заповед ви давам: че трябва да се обичате един други, така както Аз ви любих; и по това хората ще познаят, че вие сте Мои ученици: дали имате любов помежду си“. (Йоан 13:34, 35)

Ние откриваме три вида Любов, които нашият Господ има. В това отношение трябва да сме като Него.

Първата е естествена, втората е по Милост, третата е Божествена, макар в Бог да няма нещо, което също да не е Бог.

Ние обаче трябва да възприемаме трите вида Любов така степенувано, както те се „изкачват“ в нас от едно добро в едно по-добро; и от едно по-добро в едно съвършено нещо.

В Бог обаче няма нито по-малко, нито по-голямо – има единствено една проста, чиста, същностна Истина.

Първата Любов, която Бог има, от нея ние трябва да научим, как Неговата естествена доброта Го принудила Той да създаде всички създания, с които Той бил „бременен“ в образа на Своето провидение от Вечността насам, така че те да се наслаждават заедно с Него на Неговата доброта.

И сред всички създания Той не люби едно създание повече отколкото друго, защото, доколкото всяко едно от тях е готово да Го приема, дотолкова Той Се излива в него.

Ако моята душа беше толкова широка и толкова обширна, като на Ангел Серафим, който няма нищо в себе си, тогава Бог би Се излял така цялостно в мене, както Се излива в него.

Точно като, когато някой начертае една окръжност, която е пълна с малки точки разположени по очертанията на окръжността, а в центъра ѝ постави друга точка, останалите точки ще бъдат еднакво близо и далеч до тази централна точка.

Тогава, ако една малка точка трябва да се доближи до точката в центъра на окръжността, тя трябва да се премести от своето място, защото централната точка остава винаги в средата.

Същото е и с Божественото Битие. То не търси нищо извън себе си, а остава винаги в Себе Си.

Ако трябва създанието да получава от него, то тогава по необходимост, създанието трябва да излезе извън себе си.

Когато се говори за „човека“, тогава се говори за всички създания, защото самият Христос е казал на своите ученици: „Вървете и проповядвайте евангелието на всички създания“, защото всички създания са събрани в човека.

Бог Се излива в еднаква степен във всички създания, във всяко едно, колкото то може да поеме.

Това за нас е едно добро поучение за това как трябва да обичаме еднакво всички създания с всичко онова, което сме получили от Бога.

За нас обаче по природа е по-лесно чрез роднинство или приятелство да проявим любов към тях чрез Божия Промисъл…

Понякога изглежда, че аз обичам един човек повече от друг. Аз обаче проявявам към другия, когото никога не съм виждал, същото благоразположение; само че този, който изглежда, че обичам повече ми предлага повече себе си, затова мога повече да му дам; тъй като Бог люби всички създания еднакво и ги изпълва със Своето Битие. И ние трябва по същия начин да се отнасяме към всички създания с Любов.

Това се открива много при езичниците, така че те са стигали с естествено познание до този изпълнен с Любов мир, защото един езически Учител казва: „Човекът е едно животно, което по природа е нежно“.

Вторият вид Божия Любов, която е по Милост или духовна, с нея Бог Се влива в душата и в ангела, така че разумното създание трябва да бъде изместено от самата нея с една светлина, която стои над всяка естествена светлина.

Тъй като в своята естествена светлина създанията имат много желания, то тогава тази светлина трябва да бъде по-извисена, така че една светлина на Милостта да ги изтегли оттам.

Защото в естествената светлина човекът има желания в самия себе си; докато светлината на Милостта, която е неизразимо по-голяма, отнема на човека личните желания и го изтегля в самата себе си.

Затова в книгата на Любовта душата казва: „Изтегли ме след себе си в онова, което ти харесва“. (Пес. 1:4)

Човек не може да люби Бога, преди това той трябва да Го познава, защото същностната точка, която е Бог, Който стои в центъра еднакво близо и далеч от създанията. Ако аз трябва да бъда приближен до Него, тогава моят естествен разум трябва да бъде изместен навън с една светлина, която е над разума.

Също както, ако моето око беше една светлина и то толкова силна, че да възприема светлината на слънцето в своята сила и да става едно с нея, тогава то щеше да вижда не само със своята сила, а щеше да вижда със светлината на слънцето така силно, както когато слънцето е в самото себе си.

Същото е и с моя разум: ако аз отвърна разума (който е една светлина) от всички неща право в посока на Бога, то тогава този мой разум (тъй като Бог Се излива непрестанно с Милост) ще бъде просветлен и обединен с тази Любов на Милостта, и в която Бог е познаващ и любещ такъв какъвто е Той в самия Себе Си.

Чрез това на нас ни се показва, как Бог Се излива със светлината на Милостта в разумните създания и как ние трябва да се приближаваме с нашия разум до тази светлина на Милостта и да бъдем отнети на самите себе си и да се издигнем в една Светлина, която е самият Бог.

Третият вид Любов е Божествена, на нея ние трябва да се учим: как Бог винаги е раждал Своя Единороден Син и Го ражда сега и във Вечността – така казва един Учител.

Така Бог лежи в детското легло като една жена, която е родила, така Той лежи във всяка една добра, излязла от себе си и установила се в Бога душа.

Това раждане е Неговото Себепознание, което е произлязло от Неговото бащинско сърце, в което Той има цялото Свое блаженство.

И всичко, което Той може да донесе със Себе Си, Той го „поглъща“ в това себепознание, което е Неговото раждане и Той не търси нищо извън Себе Си.

Цялото Свое блаженство Бог има в Своя Син и Той не люби нищо друго освен Своя Син и всичко, което Той намира в Него, защото Синът е една Светлина, която винаги е светила в Сърцето на Отца.

Ако трябва да влезем вътре в сърцето на Бога, ние трябва да се издигнем от естествената светлина в светлината на Милостта и да израснем в нея, в Светлината, която е самият Син.

Там ние ще бъдем любени в Сина от Отец с Любовта, която е Светият Дух, която винаги се е раждала тук и е преминавала към неговото Вечно раждане – това е Третото лице – и тя преминава от Сина към Отеца като Любов на тях двамата.

Гореспоменатият Учител казва: „Понякога аз мисля върху думите, които ангелът е казал на Мария: „Привет, благодатна!“ 6. Какво обаче ми помага това, че Мария е благодатна, когато аз не съм изпълнен с благодат? И какво ми помага това, че Отецът ражда Своя Син, ако аз не Го раждам също?“.

Накрая Бог ражда Своя Син в една съвършена душа и лежи в детското легло, така че тя продължава да Го ражда във всички свои дела.

По повод на това една езическа девица казала за Йосиф, сина на патриарха: „Аз не го гледах като един човек, а като един Бог, защото Бог свети от неговите дела“. (Битие 39:23)

Следователно така и ние трябва да бъдем обединени с Любовта на Светия Дух в Сина и да познаваме със Сина Отец, и да обичаме себе си в Него, и да любим Него в нас с тяхната Любов.

Който иска да бъде съвършен в тези три вида Любов, той по необходимост трябва да притежава четири неща. Първото е: една истинска „отреченост“ от всички създания; второто е: един истински живот на Лиа, което означава един деен живот, който тук е задвижен в основата на душата чрез докосването на Светия Дух.

Третото е: един истински живот на Рахил, това е един съзерцателен живот; Четвъртото е: един извисяващ се Дух.

Докато човекът се издига в първите три вида Любов и получава посредством създанията, той не е достигнал покой.

Когато обаче той се издигне в Бога, тогава той получава в Сина, със Сина от Отец всичко, което Бог може да предложи.

„Вижте, Аз изпращам Моя ангел“

„Ecce mitto angelum meum“ – това е написано в евангелието и на немски 7 означава: „Вижте, Аз изпращам Моя ангел“. (Мал. 3:1)

Първо, трябва да се знае какво представлява един ангел, защото едно писание казва, че ние трябва да сме като ангелите.

Един Учител казва, че ангелът е един „образ“ на Бога. Друг казва, че той е „образуван“ като Бога. Трети казва, че той е едно чисто огледало, което има в себе си и носи в себе си подобие на Божествената доброта и на Божествената чистота на Тишината, и на скритостта Божия, доколкото това е възможно.

Един друг обаче казва, че той е една разумна чиста светлина, отделена от всички материални неща. Ние трябва да станем като тези ангели.

Всяко създание, което познава, то трябва да познава в една светлина, която е във времето, защото винаги когато аз мисля нещо, аз го мисля в една светлина, която е във времето и е свързана с времето. Ангелът обаче познава в една светлина, която е над времето и вечна.

Затова ангелът познава в едно вечно „сега“. Човекът обаче познава в едно настояще на времето.

Най-малкото е настоящето на времето. Отмахни настоящето на времето, тогава ти си навсякъде и имаш цялото време.

Да си това или онова нещо означава да не си всичко, защото, докато аз съм това и онова, или имам това и онова, аз не съм всичко, нито имам всичко.

Отделяй, така че да не си нито това или онова, нито да имаш това или онова, тогава ти си всички неща и имаш всички неща; и следователно: ако ти не си нито тук, нито там, тогава ти си навсякъде.

И следователно: ако ти не си нито това, нито онова, тогава ти си всички неща.

Ангелът е разумен и действа разумно на своето място, и е постоянен в съзерцанието, и обект на неговото съзерцание е едно разумно „създание“ – Бог. Затова неговото съществуване е много отдалечено от всички материални неща.

Онова, което е „всеобхватност“ или „число“, ангелът е далеч от него.

„Аз изпращам“. Едно от писанията премълчава думата „аз“ – (Лука 7:27), докато другото изрича думата „аз“ – (Мал. 3:1).

Пророкът казва: „Аз изпращам моя ангел“ – евангелистът обаче премълчава думата „аз“ и казва: „Вижте, изпращам моя ангел“.

Какво може да означава това, че едното писание премълчава името „аз“? То има за цел да покаже първо: Неизговоримостта на Бога, това, че Бог е неназовим и че е издигнат над всяко назоваване в чистотата на Своята Основа – там, където Бог не може да има нито название, нито изричане – там, където Той е неизговорим и неизразим за всички създания.

Като второ то иска да каже, че и душата е неизговорима и без точно название.

Там, където душата обхваща себе си в собствената си основа, там тя е неизговорима и неизразима, и не може да има название, защото там тя е издигната над всяко название и над всяко изказване за нея.

Това се има предвид, когато думата „аз“ се премълчава, защото там душата не намира нито название, нито изказване за себе си.

Третата причина поради която евангелистът премълчава „аз“ се основава на това, че Бог и душата са така цялостно единни, че Бог не може да притежава нищо Свое, без при това Той да е отделен от душата или да е нещо друго, различно от нея.

Така че евангелистът също не може да каже: „Аз изпращам Моя ангел“ без при това Бог да е нещо друго спрямо душата.

Защото, ако евангелистът кажеше „аз“, тогава (чрез това) той щеше да има предвид нещо друго спрямо душата.

По тази причина идеята за „аз“ се премълчава, защото Бог и душата са така цялостно единни, че Бог не може да има нищо Свое, така че за Бога не може нито да се каже, нито да не се каже нещо, което би могло да изкаже различие или другост спрямо душата.

От друга страна, когато писанието казва „аз“, тогава то има предвид като първо Божието Съществуване, това че Бог е сам; защото всички неща са в Бога и от Него, тъй като извън Него и без Него, в действителност, няма нищо.

Защото спрямо Бога създанията са нещо незначително и едно чисто „нищо“.

Ето защо: онова, което те са в действителност, само с него те са в Бога и затова, в действителност, има само Бог.

Следователно с думата „аз“ се има предвид съществуването на Божествената Истина, защото аз-ът е свидетелството за нещо съществуващо.

Аз-ът свидетелства за това, че Бог е Сам.

Второ, с аз-а се има предвид, че Бог не е отделен от нещата, защото Бог е във всички неща, защото Той им е по-близък, отколкото са те на себе си. Следователно Бог не е отделен от нещата.

По същия начин и човекът не трябва да бъде отделен от нещата, което означава: човек да бъде Нищо в себе си и съвсем да се е отрекъл от себе си; така той не е отделен от нещата и е всички неща.

Защото доколкото ти в себе си си Нищо, дотолкова ти си всички неща и не си отделен от тях.

Ето защо: доколкото ти не си отделен от нещата, дотолкова ти си Бог и всички неща, защото присъщо на Божествеността е Бог да не е отделен от нещата.

Затова човекът, който не е отделен от нещата, възприема Божественото там, откъдето Самият Бог черпи Своята Божественост.

Трето, думата „аз“ цели една известна пълнота на названието „аз“, защото тя не е реално име, а местоимение.

Думата „аз“ стои на мястото на едно име и в името на пълната валидност на името и има предвид една Неподвижност и Недосегаемост, и затова то показва, че Бог е неподвижен и недосегаем, и един вечен Устой.

Четвърто, думата „аз“ има за цел да покаже чистата Яснота на Божественото Съществуване, което е чисто без никакво чуждо „присъствие“.

Защото доброта и Мъдрост, и каквото и да е друго нещо, което може да се каже за Бога, това всичкото е чуждо „присъствие“ за чистото Съществуване на Бога.

Защото всяко „присъствие“ предизвиква едно – „съм чужд“ спрямо Битието.

Следователно думата „аз“ има за цел Яснотата на Божието Битие, което тук в себе си е чисто, без никакво „присъствие“, което създава „съм чужд“ и „съм отдалечен“.

Ангелите са един „образ“ на Бога и едно огледало, което носи в себе си подобие на добротата и на чистотата на тишината, и на скритостта Божия, доколкото това е възможно.

Ние трябва да сме като ангелите и трябва да сме също така един „образ“ на Бога, защото Бог ни е създал като един „образ“ на Самия Себе Си.

Майсторът, който иска да направи една картина на човека, той не я прави като Конрад или като Хайнрих.

Ако той обаче прави една картина на Конрад или на Хайнрих, тогава той няма да има за цел човека, а Конрад или Хайнрих.

Както и ако той прави една картина на Конрад, тогава той няма за цел Хайнрих; защото, ако иска и може, той я завършва като Конрад и именно като него, и изцяло като него.

Бог обаче е в състояние да твори и може да създава цялостно, и затова Бог те е създал изцяло като Него и като един „образ“ на Самия Себе Си.

„Като Него“ обаче говори за една отчужденост и една отдалеченост. Между Бог и човека няма нито отчужденост, нито отдалеченост; и затова той не е като Него: по-скоро той с Него е изцяло еднакъв и същото онова, което е Бог цялостно.

В своя Устрем човекът трябва да е толкова без себе си, че да е нямал за цел никого и нищо, нито блаженство, нито това или онова… освен единствено Бог като Бог и Абсолюта в Самия Него.

Защото, каквато и друга цел да си имал, всичко това е само едно „съм при“ на Абсолюта.

Затова отстрани всяко „съм при“ на Абсолюта и Го вземи чист в Него Самия.

„Един ангел бил изпратен от Бога в една земя, която се наричала Галилея…“

„Един ангел бил изпратен от Бога в една земя, която се наричала Галилея, в един град, който се казвал Назарет, при една девица, която се казвала Мария, която била сгодена с Йосиф, който произлизал от Давидовия дом“. (Лука 1:26, 27)

Учителят Беда казва: „Това било началото на нашето спасение“.

Всичко, което нашият Господ Исус Христос някога е вършил, Той го е вършил в името на това, Бог да бъде с нас и ние да станем едно с Него; и именно затова Бог е станал човек.

Учителите казват, че Бог Се е родил първо духовно в Дева Мария, преди да бъде роден като плът от нея, а чрез „преливането“ на духовното раждане, когато Небесният Отец раждал Своя единороден Син в душата, Вечното Слово заченало човешка природа в Дева Мария и тя забременяла в плътта.

Свети Лука казва: „Един ангел бил изпратен от Бога“. Аз казвам, че е било необходимо да бъде така – ангелът да ѝ бъде изпратен от Бога.

На душата би ѝ било неприятно да получава ангелска светлина, ако тя не ѝ е изпратена от Бога и ако Божествената Светлина не е скрита в нея, която прави светлината на ангела „чиста“; в противен случай душата не би я обичала.

Свети Лука казва: „Един ангел“. Какво е един ангел? Трима Учители правят три различни изказвания за това, какво е един ангел.

Дионисий казва: „Един ангел е едно огледало без петна, очистено до най-голяма степен, което приема в себе си отражението на Божествената светлина“.

Августин казва: „Ангелът е близо до Бога, а материята е близо до „нищото“.

Йоан Дамаскин казва: „Ангелът е един „образ“ на Бога и прониква през всичко което му принадлежи с „образа“ на Бога“.

Душата притежава този „образ“ в своята най-висока корона, в своя най-висок „клон“ – там, където Божествената Светлина свети непрестанно“. Това е първото, което Йоан Дамаскин казва за това какво представлява един ангел.

После той казва, че ангелът е една разделяща острота, пламтящ от Божествена жажда и че ангелът е свободен от материята и така свободен, че е враг на материята.

Свети Лука казва: „Един ангел бил изпратен от Бога“. За какво?

Дионисий казва, че ангелът има три вида дейности: първо, той чисти; второ, той осветява; трето, той завършва.

Ангелът чисти душата по три начина: първо, той я очиства от петната, които са по нея; второ, той я очиства от материята, подготвя я, и я събира върху себе си; трето, той я очиства от невежеството, така както го прави един ангел на другия.

На второ място ангелът просветлява душата по два начина: Божествената Светлина е толкова изобилна, че душата не може да я изтърпи освен ако не бъде смекчена и засенчена в ангелската светлина и едва тогава да бъде пренесена в душата.

След това ангелът просветлява душата чрез подобието със себе си.

Ангелът предава на душата своето собствено познание и я усилва, така че тя да може да получава или изтърпява Божествена Светлина.

Ако съм сам в една пустиня, където изпитвам страх и ако имам едно дете при себе си, тогава страхът ми ще изчезне и аз ще бъда усилен от това присъствие на детето – толкова ценен и толкова изпълнен с желание, така силен и уверен ще бъде животът в самия себе си.

И ако аз не мога да имам едно дете при себе си, ако имам обаче поне едно животно, то тогава ще съм утешен.

Ето защо онези, които в черните книги вършат много чудеса, вземат едно животно – куче например за помощник и животът в животното ги усилва.

Подобието се усилва във всички неща. Затова ангелът го предава на душата, защото той е като нея и я просветлява, и я усилва, и я подготвя, така че тя да може да получава Божествена Светлина.

Свети Лука казва: „Един ангел бил изпратен от Бога“. Душата трябва да е като ангела в нещата, за които говорих, ако Синът трябва да бъде „изпратен“ и роден в нея.

„Радвайте се небе и земя, Бог утеши Своя народ и иска да Се смили над Своите бедни“

„Радвайте се небе и земя, Бог утеши Своя народ и иска да Се смили над Своите бедни“. (Ис. 49:13)

Обърнете сега внимание на първата дума, която пророкът казва: „Радвайте се, небе и земя“. Най-малкото добро дело или най-малката добра воля, или най-малкото добро желание, за тях се радват всички светии на Небето и на земята, и всички ангели в една такава радост, че целият този свят не може да предложи радост като тази.

И колкото по-извисен е всеки светец, толкова по-голяма е неговата радост, и колкото по-извисен е всеки ангел, толкова по-голяма е неговата радост и цялата тази радост е наистина толкова малка, колкото едно лещено зърно спрямо радостта, която Бог има при всяко добро дело.

Защото Бог наистина има голяма радост, една усмивка за доброто дело, защото всички други дела, които не се правят за Възхвала на Бога, те наистина са като пепел пред Него.

Затова пророкът казва: „Радвайте се небе и земя; Бог утеши своя народ“. (Ис. 49:13)

Обърнете внимание на това, че той казва: „Бог утеши Своя народ и иска да Се смили над Своите бедни“. Той казва: „Своите бедни“ – бедните са оставени да разчитат само на Бога, защото никой друг не ги приема.

Ако някой има един приятел, който е беден, той не показва, че го познава; ако обаче приятелят има имот и е учен, тогава той казва: „Ти си мой роднина“ и веднага показва, че го познава.

На бедният казва: „Нека Бог да те пази!“ Тези бедни ги оставят на Бога, защото, където и да отидат, те намират Бог и имат Бог на всички места, и Бог ги приема, защото те са предоставени на Него. Затова в евангелието Свети Матей казва: „Бедните са блажени“. (Мат. 5:3)

„Аз съм една Светлина за света и който Ме следва…“

„Аз съм една Светлина за света и който Ме следва, той няма да ходи в мрак, а ще открие и ще има Светлината на живота“. (Йоан 8:12)

Обърнете внимание на думите, които Свети Йоан казва: „Аз съм една Светлина за света“. „Аз съм“ – с това той докосва Битието.

Учителите казват: „Всички създания могат да кажат за себе си „аз“, тази дума е обща за цялото; докато думата „sum“, нея в действителност може да каже (за Себе Си) единствено Бог.

„Sum“ означава нещо, което носи всичкото добро в себе си, а това е единното съзнание да има всичко, което съдържа всичко в себе си.

Ако аз имам всичко онова, което желая, но ме боли пръстът например, то тогава аз нямам всичко, защото пръстът ме боли и затова аз нямам цялата утеха, докато пръстът ме боли.

Хлябът е съвсем утешителен за човека, докато той гладува; ако обаче е жаден, той ще се утеши с хляба толкова малко, колкото и с един камък.

Същото е и с дрехите, когато той мръзне; когато обаче му стане прекалено горещо, той не намира утеха в дрехите.

По същия начин е и с всички създания, и затова е Истина, че създанията носят горчивина в себе си.

Истина е обаче също, че създанията носят някаква утеха в себе си като отделена на повърхността на нектар пяна.

Нектарът, това винаги е онова в Бога, което може да бъде добро във всички създания взети заедно. Затова в книгата на Мъдростта стои написано: „С теб за моята душа идва всичкото добро“ и тази утеха произлиза от Бога. (Прем. Сол. 7:11)

Утехата на създанията обаче не е съвършена, защото тя носи една недостатъчност в себе си. Докато утехата на Бога е чиста и без недостатъци, и е цялостна, и е съвършена.

И Бог има такава голяма нужда да ти дава, че Той няма търпение да ти се отдаде пръв.

Толкова увлечен е Бог в Любовта си към нас наистина, като че е забравил небето и земята, и цялото Свое блаженство, и цялата Своя Божественост, и като че ли няма нищо друго за вършене освен това да Се занимава единствено с мене, така че да ми даде всичко, което би могло да ме утеши.

И Той ми го дава цялостно и ми го дава съвършено, и ми го дава най-чисто, и ми го дава по всяко време, и го дава на всички създания.

Христос казва: „Който Ме следва, той няма да ходи в мрак“. Обърнете внимание на това, че Той казва: „който Ме следва“.

Учителите казват, че душата има три сили. Първата сила търси навсякъде най-сладкото. Втората сила търси винаги най-извисеното. Третата сила търси винаги най-доброто.

Защото душата е толкова благородна, че тя никъде не може да намери покой освен в Праизточника, откъдето произтича онова, което създава „съм добър“.

Толкова сладка е Божията утеха, че Него Го търсят всички създания и Го преследват.

Освен това аз казвам още, че Битието и животът на всички създания зависят от това, те да търсят и да преследват Бога.

„Пъргавата или бързата река зарадва Божия град“

„Пъргавата или бързата река зарадва Божия град“. (Пс. 46:4)

В тези думи трябва да обърнем внимание на три неща: първо, „бързата река“ на Бога; второ, градът, към който тя тече; трето, ползата, която произлиза от това.

Свети Йоан казва: „Всички, които имат вярата“, която е оживена от Божествена Любов и доказват това с добри дела, така че „от всички тях да потече Живата вода“. С това той иска да ни насочи към Светия Дух. (Йоан 7:38)

От учудване пророкът обаче не знае как трябва да нарече Светия Дух поради неговите бързи и прекрасни дела.

Пророкът нарича Светия Дух „шумене“ заради неговото бързо изтичане, защото той се втича така пълно в душата, както тя е изтекла от себе си в смирение и се е разширила, за да получава.

Сигурен съм в това: че ако душата ми беше толкова широка и Бог намереше толкова голямо пространство в нея, както в душата на нашия Господ Исус Христос, Той също би изпълнил и нея цялостно с този „поток“.

Защото Светият Дух не може да се въздържи да не се влее във всичко онова, в което намери пространство и да се влее толкова надалече, колкото пространство намери той.

От друга страна, трябва да обърнем внимание на това, кой е „градът“. В духовен смисъл това е душата.

Един „град“ означава „civium unitas“, което означава един град, който навън е заключен, а вътре (като „единство на гражданите“) единен.

Такава трябва да е душата, в която Бог трябва да Се влее, така че навън тя да е съхранена от препятствия, а вътрешно обединена във всички свои сили.

Ако погледна в окото на един човек, тогава виждам своето отражение в него, и въпреки това отражението е първо във въздуха, а после в очите. Отражението никога не може да попадне в окото, ако преди това не е било във въздуха и въпреки това човек не го вижда във въздуха.

Тъй като въздухът е тънък (прозрачен) и не е сгъстен, никой образ не може да се разкрие в него, както това може да се види на дъгата.

Когато въздухът е сгъстен, тогава образът на слънцето се появява в различни цветове на дъгата.

Ако аз гледам в едно огледало, тогава моето лице получава едно отражение в него. Това никога не би се случило, ако тук, на стъклото нямаше един тънък слой от олово.

По същия начин и душата трябва да бъде събрана, и сгъстена в най-ценната сила, която се намира в нея, ако тя трябва да приеме Божествения „поток“, който я изпълва и радва.

Свети Йоан пише, че апостолите били събрани заедно и уединени, когато приемали Светия Дух.

Един начинаещ, който трябва да започне с един добър живот, постъпва подобно на онзи, който иска да начертае една окръжност с крака си – той поставя единия си крак и стои така с него, докато завърши окръжността с другия; така окръжността става хубава.

Това означава, че човек първо се научава неговото сърце да става стабилно, тогава той става стабилен във всички свои дела.

Каквито и големи неща да върши той, ако неговото сърце не е стабилно, тогава това не му помага.

Имало два вида Учители: едните били на мнение, че добрият човек не може да бъде „разтърсен“ вътрешно, това те аргументирали с някои хубави изказвания.

Другите обаче не смятали така – те били на мнение, че добрият човек може да бъде „разтърсен“ и това се поддържа от светото писание.

Добрият човек наистина бива „разтърсен“, той обаче не бива изхвърлен от Пътя.

Нашият Господ Исус Христос беше често „разтърсван“ и други от Неговите светии; те обаче не бяха изхвърляни от Пътя в грехове.

Хората, които искаха да пътуват по вода, узнаха, че когато човек иска да спи тук, тогава той хвърля котвата във водата, тогава корабът спира; клатушкането продължава, но не пътуват по-нататък.

Аз съм казвал, че един съвършен човек не може да бъде възпрепятстван лесно, ако той обаче се ядосва на каквито и да е неща, тогава той не е съвършен.

Третото, на което трябва да обърнем внимание, е ползата, която произлиза от бързата река на Бога, което означава онова, което казва пророкът, че Нашият Господ живее в нейния (на душата) център; за това тя не бива преобразена.

Душата не иска нищо друго освен най-чистото. За да може Божията Чистота да действа в нея, тя не може да понася смес – онова, което е смесено със създанията.

Някои дела, нашият Господ, ги върши Сам без чужда помощ, докато други – с нещо чуждо и с „помощ“.

Ако Милостта, която е свързана с моето слово, можеше да влезе в душата на слушателя, без чуждо посредничество, така сякаш Самият Бог го изрича или създава, то тогава душата щеше да се завърне веднага и щеше да стане свята, и нямаше да може да се отдели от Него.

Когато аз изричам Божието Слово, тогава аз съм един съработник на Бога и Милостта е смесена със сътворението (което означава с мене), и затова Словото не бива възприето цялостно в душата.

Милостта, която Светият Дух внася в душата, се възприема несмесена, доколкото душата е събрана в простата сила, Искрата на душата, която познава Бога.

Милостта извира от Сърцето на Отеца и се влива в Сина, и при обединението на Тях двамата, тя изтича от Мъдростта на Сина и се влива в добротата на Светия Дух, и по такъв начин бива изпратена със Светия Дух в душата.

И Милостта (по такъв начин) е едно лице на Бога, на Светото Триединство, и бива внесена несмесена със Светия Дух в душата, и „съгражда“ душата като Бога.

Това дело Бог върши Сам, без чуждо посредничество.

Никой ангел не е толкова благороден, че да може да служи за това дело, а също и никое достойнство на човека.

Дори когато ангелът, в благородството на своята природа, може да свърши това дело, то Бог не би могъл да понесе някое създание да трябва да Му служи, защото в този момент Бог е издигнал душата толкова нависоко над нейното естествено убежище, че до нея не може да достигне никое създание.

И дори ангелът да може да свърши това дело и Бог го остави да Му служи, то душата няма да допусне това, защото в този момент на нея ѝ е неприятно всичко, което е смесено със сътворението.

В този момент дори светлината на Милостта, в която тя бива обединена с Бога, на нея ѝ е неприятна, затова тя няма да я познава и няма да бъде сигурна, че възприема Бог в тази светлина, защото на нея ѝ е неприятно всичко, което не е Бог.

Защото Бог води Своята годеница (душата) от достойнството и благородството на всички създания в една пустиня, в Самия Себе Си и Самият говори в нейното сърце, което означава, че в Милостта Той я прави като Себе Си.

За това благородно дело душата трябва да се събере и затвори в себе си – както това може да се разбере на едно сравнение с душата. Така както душата, в истинския смисъл на думата, дава на тялото живота без посредничеството на сърцето и всички останали части на тялото, ако тя трябваше да вземе при това сърцето да ѝ помага, то тогава трябваше да има второ сърце, от което тя да получава живота, така също и Бог създава непосредствено чистия живот на Милостта и на добротата в душата.

Така както всички части на тялото се радват на живота на душата, така и всички сили на душата биват изпълнени и „зарадвани“ чрез чистото влияние на Милостта на нашия Господ Исус Христос. Защото Милостта се отнася към Бог – така както се отнася светлината на слънцето към слънцето и е едно с него, и довежда душата в Божественото Битие и я прави богоподобна и прави така че душата да „вкуси“ Божественото благородство.

Душата, която е получила влиянието на Божествената Милост и е „вкусила“ Божественото благородство, на нея ѝ става горчиво и неприятно всичко онова, което не е Бог.

Освен това тя се стреми към най-възвишеното, така че не може да търпи нищо над себе си.

Аз казвам в заключение, че тя не може да търпи дори Бог над себе си.

Ако душата бъде изтеглена нагоре към нейната върховна свобода толкова далеч над всички неща, така че да докосва Бога по Неговата чиста Божествена природа, тя никога няма да намери покой, докато Бог не заведе Себе Си в нея и тя – себе си в Бога.

Дори когато в Своето благородство и Своята природа Бог е много над душата, то въпреки това тя не може да намери покой, докато не обхване Бога, доколкото е възможно за едно създание да Го обхване.

Затова Соломон казва, че откраднатата вода е много по-сладка отколкото другата вода, което означава, че съвършената душа не може да бъде включена в нищо, без тя да се освободи от всички неща и над всички неща, и не влезе в Божествената свобода. Това ѝ доставя голяма радост.

Третото (което прави влиянието на Божията Милост върху душата) е това, че тя иска най-жадуваното, което Божествената природа може да направи, а то е: Божествената природа да роди себе си и като себе си в най-извисеното на душата – в нейната Искра.

Най-голямата радост на небето и на земята се дължи на „подобие“. Онова, което Божествената природа прави в най-извисената част на душата – Искрата, е „подобие“.

Никой човек не може да следва цялостно Бога, без да има едно „подобие“ в себе си с Бога.

Човек трябва да внимава за това дали цялата Милост, която той е получил, е Божествена и дали има „вкуса“ на Божественото благородство; и дали тя е споделима и изливаща се така както Бог Се излива със Своята доброта върху всичко онова, което може по някакъв начин да Го възприеме.

Така изливащ и споделим трябва да бъде човекът с всички дарове, които той е получил от Бога.

Свети Павел казва: „Има ли нещо, което ние да не сме получили от Него?“.
(1 Кор. 4:7)

Ако един човек има битие, което не желае за някой друг, тогава той не е добър.

Онзи човек, който не желае за другия духовни блага и онова, което принадлежи към неговото блаженство, никога не е бил духовен.

Човек не трябва да получава и притежава само за себе си, а трябва да се споделя и с всичко, което той притежава като тяло и душа, да „се излива“ винаги толкова надалеч, колкото може и винаги с онова, което някой желае от него.

Свети Павел казва: „Върховното благо е, че човекът укрепва сърцето си чрез Милостта“ (Евреи 13:9)

В тези думи човек трябва да обърне внимание на три неща: първо, къде трябва да се започне с това? Това е в сърцето. И второ, с какво? Това е: с Милостта. И трето, защо? Това е: така, за да остане човек добър. Следователно човек трябва да започне с това в сърцето.

Сърцето е най-благородната част на тялото и е вътре в неговия център, така че да дарява живота на цялото тяло, защото: Изворът на живота извира в сърцето и действа като небето.

Небето обикаля непрестанно, затова то трябва да е кръгло, за да може бързо да обикаля; защото то дарява на всички създания тяхното битие и живот.

И ако то спре само за миг: вземе ли един човек тогава огън в ръката си, той няма да го изгори, и водите няма да текат и създанията няма да имат сила.

Наистина без душата и без небето всички създания биха изчезнали напълно така сякаш никога не са били.

Тази сила обаче небето я няма от себе си, а от ангела, който го движи.

Всички „образи“ и праобрази на създанията са били създадени преди това в ангелите, преди да бъдат създадени като тела в създанията.

Ето защо ангелът излива своя живот и своята сила в небето, и го движи непрестанно в кръг, и създава така с небето всички живи създания, и цялата сила в създанията.

Така както аз изливам намерението, което съм уловил в сърцето, с ръката в едно писмо, благодарение на това, че пиша с перото буквата и изпращам писмото на един друг човек, и го оставям да го чете, и той по този начин се запознава с моето намерение, така и ангелът, чрез задвижване на небето, излива в създанията всички праобрази на сътворението, онези които той е получил от Бога с Неговата Воля.

Небето е също по средата – то е еднакво близо до всички краища. По същия начин и сърцето в човека е съвсем близо, и действа непрестанно в кръг; то бие и се възбужда без прекъсване.

Ако сърцето обаче се разполови или спре дори само за един миг, тогава човекът умира веднага.

Ето защо става така че когато човекът е в беда, той пребледнява. Това се дължи на факта, че силата на природата и кръвта се изтегля от всички части на тялото и се насочва към сърцето, и иска да помага на сърцето, защото Изворът на живота е в сърцето.

Ето защо сърцето е по средата на тялото, така че ако някоя опасност сполети тялото, тя да не може да стигне първо до сърцето.

Ако човек е заплашен от удар или пробождане, тогава той поставя двете си ръце пред сърцето и се страхува най-много за сърцето.

Същото е и с Милостта, която Бог излива непосредствено в дълбината на душата: така че каквито и препятствия да среща човек като тяло и душа, въпреки това Милостта да бъде съхранявана, така че човек да не я губи.

Затова човек трябва да поставя себе си и всичко, което Бог не е замислил чрез Милостта, преди да е изгубил Милостта, от която зависи животът на неговото вечно блаженство.

Докато човекът има волята, никога нищо да не му е толкова скъпо, нито толкова много да му харесва, така че да не се откаже с удоволствие от него, преди да бъде възпрепятстван в Милостта, докато това е така, дотогава човекът е съвършен.

Защото една добра воля прави един добър човек и една съвършена воля прави един съвършен човек, а човек обича всичко според своето „съм добър“.

Който иска да бъде най-обичания сред всички хора, той е най-добрият сред всички хора. Колкото по-добър е той, толкова по-любен е от Бога.

„Стани!“

„Стани!“. (Лука 8:54)

Нашият Господ казал на девицата: „Стани!“. С тази единствена дума нашият Господ Исус Христос ни учи, че душата трябва да се издигне над всички телесни неща.

И както Синът е едно „Слово“ на Отец, така Той поучава душата с едно Слово, как тя трябва „да стане“ (да възкръсне) и как трябва да се издигне над самата себе си, и трябва да остане над самата себе си.

Отец изрекъл едно Слово, това бил Неговият Син. В тази единствена „Дума“, Той изрекъл всички неща.

Защо Той изрекъл само една „Дума“? – Защото за Него всички неща са присъстващи. Ако аз можех да обобщя всички мои мисли, които някога съм имал или някога ще имам в една мисъл, тогава щях да имам само една дума, защото устата изрича онова, което се крие в сърцето.

Душата трябва „да се изправи“ и да живее над себе си чрез четири неща.

Първото е: чрез многообразното силно желание, което тя открива в Бога, защото Божието съвършенство не може да се въздържи и да не остави да изтичат създания от Себе Си, с които Той може да Се споделя, които могат да получат подобие с Него и то толкова много, сякаш Той ще Се изпразни; и те са изтекли като безбройно много, така че има повече ангели отколкото едър пясък или трева и шума.

Чрез всички тях върху нас се изливат Светлина и Милост, и дарове.

Същото това, което тече чрез всички тези създания или природи, него Бог го предлага на душата за получаване; и всичко, което Бог може да даде, то за една душа е прекалено малко, ако Бог не дари Себе Си в даването.

Второто е: че душата трябва „да стане“ чрез чистотата, която тя открива в Бога, защото всички неща са чисти и благородни в Бога.

Веднага щом душата „се влее“ от Бога в следващото създание, тогава тя става като не-приличаща на себе си и нищо; защото в Бог има Светлина и независимо Съществуване, а в създанията има тъмнина и нищо; защото онова, което в Бог е Светлина и независимо Съществуване, то в създанията е тъмнина и нищо.

Третото нещо е: че душата трябва да „стане“ чрез Единството, което тя открива в Бога, защото там няма различия.

Мъдрост и доброта в Бога е едно. Онова, което е Мъдрост, то е доброта; и онова, което е милосърдие, то е справедливост.

Ако в Бог доброто беше едно нещо, а Мъдростта – друго нещо, то тогава душата никога нямаше да може да се задоволи в Бога; защото душата по природа е склонна да прави добро, а създанията по природа жадуват за Мъдрост.

Когато душата „излива“ себе си в доброто, ако тогава доброто е едно нещо, а Мъдростта друго нещо, тогава тя би трябвало да се откаже от Мъдростта с болка; а когато иска д излее себе си в Мъдростта, тогава тя трябва да изостави доброто с болка.

Затова Свети Августин казва: „Душите на Небето не са все още съвършено блажени, защото те имат все още една привързаност към телата“.

Затова душата не може да намери при никого покой освен при Бога, защото в Него тя открива целостта на всяко добро.

Душата трябва да живее също над себе си, ако трябва да разбира Бога, защото всички неща раждат сами себе си; всяко нещо създава своята собствена природа.

Защо природата на ябълковото дърво не произвежда вино и защо лозата не дава ябълки? – Защото това не отговаря на тяхната природа. И това е така с всички останали създания: огънят създава огън; ако можеше да превърне всичко около себе си в огън, той щеше да го направи; същото щеше да направи и водата, ако тя можеше да превърне всичко във вода и да наводни всичко, което е в съседство с нея, тя щеше също да го направи. Толкова много създанието обича своето собствено Съществуване, което е получило от Бога.

Душата трябва да живее също над самата себе си, ако трябва да възприема Бога; защото макар тя да действа със силата на разума, с която възприема всичко онова, което е сътворено – дори Бог да беше създал хиляда небеса и хиляда земи, тях всичките душата щеше да ги възприема с тази единствена сила, въпреки това обаче тя не може да възприема с нея Бога.

Неизмеримият Бог, Който е в душата, само Той възприема Бога, Който е Неизмерим.

В душата Бог възприема Бога и Бог създава Самия Себе Си в нея, и я прави като Себе Си.

Четвъртото нещо, чрез което душата трябва да „стане“, е Неизмеримостта, която тя открива в Бога; защото всички неща в Бога са без време нови.

Затова в апокалипсиса Свети Йоан казва: „Онзи, Който стоеше тук на престола каза: Аз искам да направя всички неща нови“. (Откр. 21:5)

Всички неща са нови със Сина, защото Той бива роден днес от Отец, така сякаш никога не е бил раждан; и така, както Бог Се излива в душата, така тя се излива обратно в Бога; и така както човек може да умре от страх преди удара, така също той може да умре и от радост.

По същия начин и душата умира в себе си преди да влезе в Бога.

Душата влиза в Бог с четири крачки: първата крачка е тази, че страхът и надеждата, и жаждата в нея растат.

Душата прави крачка напред за втори път; тогава страхът и надеждата, и жаждата биват напълно отстранени.

При третата крачка тя изпада в забрава за всички преходни неща.

За четвърти път душата прави крачка в Бога, където остава завинаги, властваща с Бог във Вечността и тогава тя не мисли повече за преходни неща, нито за себе си… Тя по-скоро е „разтопена“ в Бог и Бог в нея; и онова, което тя тогава прави, тя го прави в Бога.

„Стани!“

„Стани!“. (Лука 8:54)

Нашият Господ „поставил Своята ръка върху девицата и казал: „Стани!“. „Ръката Божия“, това е Светият Дух.

Всички дела се вършат в горещина. Когато огнената Любов към Бога изстине в душата, тогава тя умира; и когато Бог трябва да действа в душата, тогава Бог трябва да е едно с душата.

Ако душата трябва да е едно с Бога, тогава тя трябва да е отделена от всички неща и да е сама, така както е Сам Бог; защото едно дело, което Бог върши в една свободна душа, е по-добро, отколкото небето и земята. Затова Бог е създал душата, тя да стане едно с Него.

Един светец казва, че Душата е създадена от Нищо и само Бог я е създал, и никой с Него. Ако някой я беше създал заедно с Него, Той щеше да има нещо като страх, че душата би могла да се обърне към другия. Ето защо душата трябва да е сама, така както е Сам Бог.

Духовните и материалните неща не могат да са едно.

Ако Божественото Съвършенство трябва да действа в душата, тогава душата трябва да е един Дух, така както Бог е един Дух; и ако Бог дава на душата в душата (преди тя да е станала един Дух), тогава Той трябва да ѝ дава с мярка.

Ето защо Бог изтегля душата вътре в Самия Себе Си: по такъв начин тя става едно с Него.

Има едно сравнение за това: така както огънят и камъкът се обединяват помежду си; тъй като са физически, то камъкът често остава студен отвътре заради грубата си материя.

И така както е случаят с въздуха и със светлината: всичко, което ти виждаш във въздуха, го виждаш на слънце; но тъй като и въздухът, и слънцето са материални, то в една миля има повече светлина, отколкото в половин.

Най-точното сравнение, което човек може да намери, е това с тялото и душата: те са така обединени едно с друго, че тялото не може да действа без душата и душата без тялото.

И така както душата се отнася към тялото, така Се отнася и Бог към душата. И ако душата се отдели от тялото, тогава настъпва смърт за тялото. По същия начин умира и душата, ако Бог Се отдели от нея.

Има три неща, които възпрепятстват обединяването на душата с Бога.

Първото е: че тя е прекалено разпръсната, така че не е чиста; защото, когато душата е обърната към създанията, тогава тя не е без примеси.

Втората пречка е: че тя е свързана с преходни неща.

Третата е: когато душата е насочена към тялото, тогава тя не може да стане едно с Бога.

В същото време има три неща, които благоприятстват ставането едно на Бог с душата.

Първото е: че душата е чиста и неразпръсната; защото, ако трябва да е едно с Бога, тогава тя трябва да е чиста така, както Бог е чист (без примеси).

Второто е: душата да живее над самата себе си и над всички преходни неща, и да е прикрепена към Бога.

Третото е: че душата е отделена от всички материални неща и действа като Първичната чистота.

При завръщането си, чистите Духове вървят един Път към чистотата на Бога.

„Пребъдвайте в Мене!“

В евангелието нашият Господ Исус Христос казва: „Пребъдвайте в Мене!“. (Йоан 15:4), а едно друго Слово в посланието гласи: „Блажен е мъжът, който тук живее в Мъдростта“. (Сир. 14:21)

И тези две Слова се препокриват: Словото на Христос „Пребъдвайте в Мене!“ и Словото на посланието „Блажен е мъжът, който тук живее в Мъдростта“.

Човекът, който живее в Бога, трябва да притежава три неща.

Първо, той трябва да се е отрекъл от себе си и от всички неща, и да не е привързан към нищо, което докосва сетивата отвътре, и да не живее в каквито и да е създания, които тук са във времето или във Вечността.

Второ, той да не обича това или онова благо, а по-скоро да обича доброто, от което произлиза всяко добро, защото няма нещо, което да е по-желано и по-достойно за обич отколкото това, Бог да е в него. Затова човек не трябва да обича едно благо повече отколкото люби Бог в себе си.

И следователно човек не трябва да люби Бога заради Неговото Небесно Царство, нито заради нещо друго, а трябва да Го люби в името на добротата, която е Той в самия Себе Си. Защото, който люби Бог заради нещо друго, различно от Него, той не живее в Бога, а живее в онова, заради което Го люби.

Трето: той не трябва да възприема Бог такъв, какъвто е Той – добър или справедлив, а да Го възприема в лишената от примеси, чиста субстанция, в която Бог възприема Самия Себе Си чисто; защото доброта и справедливост са една „дреха“ на Бога, тъй като те Го осмислят.

Който пребъдва така в Бога, той притежава пет неща.

Първото е това, че между него и Бог няма разлика, те са едно.

Ангелите са безброй, защото ангелите не правят отделно число, тъй като са безбройно много; това се дължи на тяхната голяма простота.

Трите лица в Бога, „чието три“ е безбройно, правят нещо единно.

Докато между този човек и Бог не само че няма разлика, но тук няма също и количество, тук няма нищо друго освен едно.

Второто е това, че този човек възприема своето блаженство, там в чистотата, където го възприема самият Бог и намира своя устой.

Третото е това, че той има едно познание с Божието познание и едно дело с Божието дело, и едно познаване с Божието познаване.

Четвъртото е това, че Бог бива роден по всяко време в човека.

Как Бог бива роден по всяко време в човека? – Когато човекът разкрие и открие Божествената Светлина, която Бог е създал естествено в него, тогава Божият образ ще стане явен в човека.

Божието откровение може да се познае по раждането, защото това, че Синът се казва „роден от Отец“, произлиза от това, че Отец Му разкрива по свой начин Своята тайна.

И затова: колкото повече човекът разкрива по-ясно Божия образ в себе си, толкова по-явно Бог бива в роден него.

Следователно раждането на Бога трябва винаги да се възприема така че Отец да разкрива образа Си и да свети в него.

Петото е това, че този човек се ражда по всяко време в Бога. Чрез разкриването образът на човека става като Божия образ, съобразно Неговата Същина.

И колкото повече човекът се разкрива 8, толкова повече той става като Бога, и колкото повече той става като Бога, толкова повече той става едно с Него.

Следователно раждането на човек в Бога, трябва да се възприема по всяко време, така че човекът да свети със своя образ в Божия образ, който е чист Бог, съобразно Неговата Същина, с Когото човекът е едно.

Единството между човека и Бога трябва да се възприема съобразно подобието на праобраза, защото човекът е като Бога.

И затова, когато се казва, че човекът е едно с Бога и съобразно с това Единство е Бог, тогава той бива възприеман като онази част на образа, съобразно която той е като Бога, като същността, а не като сътвореността.

Ако човек бива възприеман като Бога, с това сътвореността не се отрича, така че отричането да трябва да се разбира в смисъл, че сътвореността бива унищожена чрез това отричане, а по-скоро (в този случай) сътвореността трябва да се възприема като едно насочено към Бога изказване, с което човек я отрича за Бога.

Защото, когато Христос, Който е Бог и човек, бива възприеман като човечеството, тогава не се взема под внимание Божеството, но не и така че човек да отрича Божеството за Него; по-скоро, при това възприемане, не се взема под внимание само името.

И така трябва да се разбират думите на Августин, когато той казва: „Онова, което човекът обича, това е човекът. Ако обича камък, тогава той е камък, ако обича човек, тогава той е човек, ако люби Бога – сега аз не се осмелявам да говоря по-нататък, защото, ако кажа, че тогава той е Бог, бихте могли да ме убиете с камъни. Аз обаче ви препращам към писанието“.

И тогава, когато в резултат на това човекът съвсем се присъедини към Бога от Любов, тогава той бива разрушен и образуван, и свръхобразуван в Божественото единоформие, единосъщие, в което той е едно с Бога.

Всичко това човек го притежава при пребиваването си в Бога.

Когато човекът е едно с Бога, той ражда с Бог всички създания и доколкото е едно с Него, той носи на създанията блаженство.

„Блажен е мъжът, който живее тук в Мъдростта“ – когато той казва „в Мъдростта“ – тя е едно майчино име, защото майчино име означава „имам едно страдание“; защото в Бог трябва да се поставят делото и страдането; а именно Отец е действащ, а Синът е страдащ; това се дължи на особеността на „съм роден“.

Тъй като Синът е вечно родената Мъдрост, в която всички неща се съдържат различно, затова той казва: „Блажен е мъжът, който живее тук в Мъдростта“.

Той казва: „Блажен е мъжът“. Аз често съм казвал, че има две сили в душата: едната е „мъжът“, а другата е „жената“.

Той казва: „Блажен е мъжът“. Силата в душата, която се нарича „мъж“, това е най-извисената сила на душата, в която Бог свети „необлечен“; защото в тази Сила не влиза нищо друго освен Бог и тази Сила е по всяко време в Бога.

И следователно, ако човекът трябва да възприема всички неща в тази Сила, тогава той няма да ги възприема като неща, а ще ги възприема като идеи в Бога.

И затова човекът трябва да живее по всяко време в тази Същност, защото в тази Сила всичко е равно, всичко е Единносъщно.

И така, тогава човекът би живял във всичко по един и същ начин, и би възприемал, че всичко е равно в Бога, и щеше да притежава там всички неща.

Човекът отнема на нещата най-грубото и ги възприема такива, каквито са те желани и достойни за обич.

По този начин той ги притежава там, защото, съобразно Своята собствена природа Бог не може по друг начин освен да ти даде всичко, което Той някога е създавал и самия Себе Си.

И затова човекът, който живее по всяко време в Силата, е блажен, защото той живее по всяко време в Бога.

„Бог е Любовта и който пребъдва в Любовта, той пребъдва в Бога и Бог в него.“

„Бог е Любовта и който пребъдва в Любовта, той пребъдва в Бога и Бог в него.“
(
1 Йоан 4:16)

Бог пребъдва в душата с всичко онова, което са Той и всички създания – затова там, където е душата, там е Бог, защото душата е в Бога.

Там, където е моята душа, там е Бог и там, където е Бог, там е също моята душа; и това е толкова Истина, колкото и това, че Бог е Бог.

Ангелът е толкова благороден в своята природа, че ако една малка искрица изпаднеше от него, тя щеше да изпълни целия този свят с благодат и блаженство.

Аз казвам, че на един ангел всичко е благородно. Ако човек трябваше да служи до настъпването на Съдния ден и на края на света, така че да види един ангел в неговата чистота, неговото служене щеше да си заслужава.

При всички духовни неща човек открива, че няма разделение, всичко е едно цяло, всичко е взаимосвързано.

Там, където душата в своята чиста природа е отделена и откъсната от всички създания, там тя би имала цялото съвършенство и цялата радост и благодат, които по природа имат всички ангели.

Ангелите аз ги имам напълно цялостно с всичкото им съвършенство и с цялата тяхна радост, и блаженство.

И всеки един ангел имам поотделно в себе си, така както аз имам себе си в самия себе си, без възпрепятстване от някой друг, защото никой дух не изключва другия, който е като него.

Ангелът остава неизключен в душата; затова той се отдава на всяка отделна душа цялостно и невъзпрепятстван от никоя друга душа, нито от самия Бог.

Моята душа се радва не само по природа, но и свръхестествено на всяка радост и на всяко блаженство, на които Се радва и самият Бог в Своята Божествена природа, без значение дали това Му харесва, или не.

Защото тук, в Единството на Бог с душата, няма нищо друго освен Едно, а там, където има Едно, там е всичко, а там, където е всичко, там има Едно.

Там, където е душата, там е Бог и там, където е Бог, там е душата. И ако кажа, че това не е така, тогава аз няма да говоря правилно.

Само като си помисля колко Единен е Бог с мене, сякаш е забравил всички създания и не съществува нищо друго освен мене.

Онова нещо което е в нашата сила, ни слива с образа на Бога. „Тук ние познаваме така, както биваме познати“ и любим така, както биваме любени.

Това обаче все още не е чисто дело (недеяние), защото при това душата бива съхранена в „Образа“ и действа в Силата като тази Сила; тя бива съхранена все още в лицата и се държи в съответствие със Силата на Отец, Мъдростта на Сина и добротата на Светия Дух.

Това всичко е все още действане в лицата. Над него обаче има не-действащо Съществуване; докато там, в трите лица, има само Съществуване и единно дело.

Там, където душата е в Бога, съответстващо на сливането на лицата в Битието, там действане и Съществуване са едно; това е там, където душата възприема лицата в „оставам в себе си“ на Съществуването, там, откъдето лицата никога не са излизали навън; там, където има един чист, съществуващ Образ. Това е Същностният Разум на Бога, който е ясната, чиста Сила и Интелект, които Учителите наричат едно „Възприемащо нещо“.

Едва над него душата възприема чистата „Абсолютност“ на свободното съществуване, което е без „тук“ – там, където то нито получава, нито дава.

То по-скоро е чистото Присъствие, на което е отнето всяко съществуване и всяко присъствие.

Тук душата възприема Бога чисто като Основата – там, където Той е над всяко съществуване.

Ако тук все още имаше съществуване, то душата щеше да възприеме това съществуване в Съществуването – там, където няма нищо друго освен една Основа.

Това е Върховната пълнота на Духа, до която човек може да достигне по духовен начин в този живот.

Това обаче не е най-високото съвършенство, което ние притежаваме, така че външният човек да бъде напълно съхранен чрез личностното съществуване, така както човешкото и Божественото съществуват в едно цяло в личността на Христос, така че аз да притежавам и да бъда съхранен…

Следователно така че съобразно моето външно съществуване аз да съм същото това личностно човеко-божие Съществуване, съвсем ограбен за моето собствено „самосъхранение“.

Това личностно човеко-божие Съществуване израства и се рее изцяло над външния човек, така че той никога не може да го достигне.

Разчитайки на себе си, външният човек наистина получава от личностното човеко-божие Съществуване по различен начин: сладост, утеха и уют, което е добре; това обаче не е най-доброто.

Ако външният човек остане така в себе си без своето самосъхранение на самия себе си в личностното човеко-божие Съществуване, то тогава вътрешният човек, трябва така както той получава по Милост и под въздействие на утехата на Милостта (което въпреки това не е най-доброто) да се смири по духовен начин навън от Основата, в която той е едно, и да се държи съобразно милостивото Съществуване, от което той бива съхраняван по Милост.

Ето защо Духът никога не може да стане цялостен докато тялото и душата не бъдат доведени до несъществуване.

Така както вътрешният човек по духовен начин отпада за своето собствено съществуване, когато той с Основата е една Основа, така и външният човек трябва да бъде отнет на неговото собствено „самосъхрание“ и той да получи изцяло „самосъхранение“ на Вечното Съществуване, което е именно това личностно човеко-божие Съществуване.

При това съществуват два вида Битие. Едното е съобразно Божеството – това е чистата, свободна субстанция Битие, а другото е личностното („образно“) битие и въпреки това има само една субстанция. И всичко е Единно.

Тъй като същата тази субстанция на личността на Христос, като носителка на Вечното човечество на Христос, е също субстанция на душата и тъй като има един Христос в субстанцията като свободно Битие и като личност, следва, че ние също трябва да сме същия този Христос, следващи Го в делата такъв, какъвто е Той един Христос в свободното Битие с човешка природа. Такава е нашата единна субстанция.

Тъй като аз като човечество (външен човек) ще съм със същата природа като тази на Христос, то аз ще бъда така единносвързан с личностното човеко-божие Съществуване на Христос, защото всичко съществува в Единното Цяло.

Тъй като Бог като Христос е вечно пребъдващ в Основата на Отец и аз в Него, и като същия този Христос, като един носител на моето човечество, то душата, както моята, така и Неговата, е в една субстанция на Вечното Съществуване, така че двата вида битие (това на тялото и на душата), да бъдат завършени в един Христос, като един Бог, като един Син и една Изначална Цялост.

Свети Павел изпаднал в екстаз на Третото Небе

Свети Павел изпаднал в екстаз на Третото Небе. (2 Кор. 12:2, 3)

Кои са трите Небеса? Едното е отделяне от всяка телесност; второто е отстраняване на себе си от всяка образност; третото е едно чисто, непосредствено познаване в Бога.

Сега възниква един въпрос: Ако бяха докоснали Свети Павел докато е бил в екстаз, той щеше ли да усети това? Аз казвам: „Да!“.

Когато той е бил заключен под „катинара“ на Божеството, ако го бяха докоснали тогава с върха на една игла, той щеше да усети това, защото, както казва Свети Августин в книгата „За душата и за Духа“: „В известна степен душата е създадена на границата между времето и Вечността“.

Свети Павел е бил в екстаз като съществуващ в Духа си, в същото време е останал съществуващ и в душата си.

Вторият въпрос е: дали познаването на Свети Павел се е случило отвъд времето или във времето?

Аз казвам: Той е познавал без време, защото е познавал не чрез ангелите, които са създадени във времето, а е познавал чрез Бога, Който е бил тук преди времето, Който никога не е бил докосван от време. Павел е преживял безвремието в своето време и без сътворение.

Третият въпрос е: дали Свети Павел е бил в Бога или Бог в него? Аз казвам: Бог Се е познавал в него и като несъществуващ в Бога.

Чуйте едно сравнение: слънцето грее през стъклото – това се дължи на прозрачността на материята на стъклото, посредством раждащата сила на слънцето; следователно слънцето ражда в стъклото, а не стъклото в слънцето.

Точно така е било и със Свети Павел: когато ясното слънце на Божеството проникнало през неговата душа, тогава от осветената роза на неговия Дух бил изместен потокът на Любовта на Божественото съзерцание, за който пророкът казва: „Бушуването на реката радва моя град“, което означава: моята душа. (Пс. 46:3, 4)

И това се случило с него благодарение на чистотата на неговата душа: Любовта проникнала през нея, заради раждането на Божеството.

Съжителството с тялото пречи, и душата не може да познава така чисто, както ангелът: доколкото обаче човек познава нещата отвъд материалното сътворение, дотолкова той е като един ангел.

Душата познава отвън, Бог обаче познава в Самия Себе Си чрез Самия Себе Си, защото Той е един Произход за всички неща и нека Бог винаги ни помага да вървим към този Произход. Амин.

„Светците побеждаваха Царствата с вярата“

Свети Павел казва: „Светците побеждаваха Царствата с вярата“. (Евр. 11:33)

Светците са победили четири Царства и ние също трябва да ги победим.

Първото Царство е светът; Царството на света човек трябва да победи със силата на Духа, който е нищ по природа.

Второто Царство е това на нашата плът – него ние трябва да победим с глад и жажда.

Третото Царство е това на дявола – него ние трябва да победим с плач и страдания.

Четвъртото Царство е това на нашия Господ Исус Христос – него ние трябва да победим със силата на Любовта.

Дори човек да притежава целия този свят, той въпреки това трябва да смята себе си за беден, и трябва по всяко време да протяга ръка към вратата на нашия Господ и Бог, и да моли за милостинята на Милостта на нашия Господ, защото Милостта превръща хората в деца Божии.

Затова Давид казва: „Господи, цялата моя жажда е пред Теб и по Теб“. (Пс. 38:9)

Свети Павел казва: „Всички неща за мен са като едно блато, така че да спечеля нашия Господ Исус Христос“. (Фил. 3:8)

Не е възможно някоя душа да е без грях без Божията Милост да попада в нея.

Работа на Милостта е да прави душата отзивчива, откликваща и готова за всички Божествени дела, защото Милостта се излива от Божествения Извор и е едно подобие на Бога, и има вкуса на Бог, и прави душата подобна на Бога.

Именно, когато тази Милост и този вкус се отдаде на Волята на Бога, тогава това се нарича Любов. Когато Милостта и вкусът се отдаде на силата на Разума, тогава това се нарича Светлина на Вярата. Когато същата тази Милост и вкус се отдаде на силата на гнева, това е стремящата се сила, тогава това се нарича Надежда.

Вярата, Надеждата и Любовта се наричат Божествени добродетели, защото те вършат Божествени дела в душата, така както това може да се познае от силата на слънцето, че тя действа съживяващо на земята, защото прави всички неща живи и ги съхранява в своето съществуване.

Ако тази слънчева светлина изчезне, тогава ще изчезнат и всички неща – така сякаш никога не са били.

По същия начин е и в душата: там, където са Милостта и Любовта, там за човека всички Божествени дела са лесни за вършене и е сигурен знак, че където на един човек му е трудно да върши Божествени дела, там няма Милост в душата му.

Затова един Учител казва: „Аз не осъждам хората, които носят хубави дрехи или се хранят добре, доколкото те имат Любовта в себе си. Аз също не се смятам за по-велик, когато имам тежък живот, отколкото, когато установя, че имам повече Любов“.

Голяма глупост е някой човек да пости много и да се моли, и да върши големи дела, и по всяко време да остава сам, ако не подобрява живота си и е неспокоен, и гневлив.

Той трябва да внимава за това къде е най-слаб и трябва да насочи усилията си към това как да преодолее тази слабост.

Когато човек върши добре промяната в своя живот, тогава каквото и да прави, то се харесва на Бога.

Така човек „побеждава Царствата“.

„Радвайте се по всяко време в Господа и не се тревожете повече…“

Свети Павел казва: „Радвайте се по всяко време в Господа и не се тревожете повече; Господ е близо; вашите мисли могат да бъдат познати в изказване на благодарност или усърдно молене пред Бога“.
(Фил. 4:4 – 6)

Свети Павел казва: „Радвайте се!“. Йероним казва: „Никой не може да получи познание, Мъдрост и радост от Бога, освен ако не е добър човек. Не е добър човек онзи, който не е променил своя стар начин на живот; такъв човек не може да получи познание, Мъдрост и радост от Бога“.

Свети Павел казва: „Радвайте се в Господа!“. Той не е казал: „в нашия Господ“, а „в Господа“. Често съм казвал, че Божието господство не се дължи само на това, че Той е Господ на всички създания; по-скоро Неговото господство се дължи на това, че Той би могъл да създаде хиляда свята и въпреки това, би Се реел все още над тях в Своето чисто Съществуване: на това се дължи Неговото господство.

Свети Павел казва: „Радвайте се в Господа!“. В това ние разпознаваме два вида тълкувания. Първото е: човек да пребивава постоянно „в Господа“ и да не търси нищо извън Него в познанието и жаждата, а по-скоро да се радва само в Господа.

Другото тълкуване гласи: „Радвайте се в Господа!“, в Неговата дълбина и в Неговата Изначалност – там, където всички неща получават от Него, Той обаче не получава от никого.

Свети Павел казва: „Радвайте се в Господа по всяко време!“. Учителите казват, че няма два часа, които могат да са едновременно, нито също два дни.

Свети Августин казва: „По всяко време се радва онзи, който се радва без време“, а Свети Павел казва: „Радвайте се по всяко време!“ – което означава над времето и „не се тревожете повече; Господ е тук при вас и е близо!“.

Душата, която трябва да се радва в Господа, трябва по необходимост да се освободи от всички грижи, най-малко в часа, когато се отдава на Бога.

Затова Свети Павел казва: „Не се тревожете; Господ е тук близо при вас!“ – което означава: в нашата дълбина, когато Той ни намери у дома и душата не е излязла с петте сетива навън да се разхожда.

Душата трябва да си е у дома, в своята дълбина и в най-извисеното, и в своето най-чисто място, и да пребивава постоянно вътре, и да не поглежда навън – там „Бог е при нас и е близо“.

Другото изказване гласи: „Господ е при…“ – Той е при самия Себе Си и не излиза надалеч.

Давид казва: „Господи, зарадвай душата ми, защото аз я издигнах към Тебе!“.

С цялата своя сила душата трябва да се издигне над самата себе си и трябва да бъде изтеглена над времето и пространството в простора, и в далечината – там, където Бог е близо при самия Себе Си и не излиза надалеч, и не докосва нищо чуждо.

Йероним казва: „Колкото е невъзможно един камък да притежава ангелска Мъдрост, толкова е невъзможно Бог да отдаде някога Себе Си на времето или на преходни неща“. Затова Сети Павел казва: „Господ е тук близо при…“

Давид казва: „Бог е при всички онези, които Го възхваляват и които Го изричат, и Го назовават, и то в Истината“. (Пс. 145:18)

Какво е Истина? Само Синът е Истината, а не Отец, нито Светият Дух, освен ако Те не са една Истина в Своето Битие.

Винаги когато аз разкривам онова, което нося в сърцето си и го изричам с устата, така както аз го имам в сърцето си, без лицемерие и без прикриване – това разкриване, това е Истина.

Всичко, което Отец има и може да предложи, Той го изрича изцяло в Своя Син. Това откровение и това дело е Истина. Затова Давид казва: „в Истината е Отеца“.

Свети Павел казва: „Радвайте се в Господа!“, а после: „Вашите мисли могат да бъдат познати при Господа“, което означава: в тази Истина като на Сина при Отеца.

Вярата е в Светлината на Разума, Надеждата е в стремящата се сила, която постоянно се стреми към най-извисеното и към най-чистото: към Истината.

Тази сила е толкова свободна и така устремена, че не иска да понася никакво насилие. Пожарът на Любовта обаче е във волята.

Свети Павел казва: „Вашите мисли“ и всички сили „могат да бъдат познати в изказване на благодарност и усърдно молене пред Бога“. Ако човек нямаше нищо общо с Бог освен това, да бъде благодарен, това би било достатъчно.

„Ако сте възкръснали с Христос…“

Свети Павел казва: „Ако сте възкръснали с Христос, тогава търсете нещата, които са горе, където Христос седи от дясната страна на Своя Отец и опитвайте нещата, които са горе, и не позволявайте да ви се услаждат нещата, които са на земята.“
(Кол. 3:1, 2)

После той казва нещо друго: „Вие сте мъртви и вашият живот е скрит с Христос в Бога“ на Небето. (Кол. 3:3)

Третото, което се казва е, че жените търсили нашия Господ в гроба. Там те намерили един ангел, чието лице било като една светкавица, а дрехите му бели като снега и той попитал жените: „Кого търсите? Ако търсите Исус, Който е разпънат на кръст, Той не е тука“, защото Бог не е никъде. (Мат. 28:1 – 6)

Те не му отговорили, защото ангелът ги ядосал, когато не намерили Бога.

Свети Павел казва: „Ако сте възкръснали с Христос, тогава търсете нещата, които са горе“. С гореспоменатото слово, той има предвид две тълкувания.

Много хора възкръсват наполовина, те се упражняват само в една добродетел, но не и в друга. Има определени хора, които по природа не са благородни, те са жадни за богатство. Други са с по-благородна природа и не се интересуват от богатство, те обаче се стремят към слава.

Един Учител казва, че по необходимост всички добродетели вървят заедно и макар да е така: един човек да е склонен да упражнява една добродетел повече отколкото друга, въпреки това, всички те са свързани заедно в едно цяло.

Определени хора възкръсват цялостно, но не възкръсват с Христос. Затова всичко, което принадлежи на някого, трябва да възкръсне заедно с чистата Субстанция.

От друга страна, се намират определени хора, които възкръсват цялостно с Христос. Онзи, който трябва да преживее едно истинско Възкресение с Христос, трябва да е много мъдър.

Учителите казват, че истинско Възкресение има тогава, когато човек не умира отново.

Никъде няма толкова велика добродетел, за която да не се намерят хора, които са я вършили от дадената им по природа сила, защото, често дадената по природа сила, върши поличби и чудеса. Всички външни дела, които някога са били откривани при светците, са били откривани също и при езичниците.

Затова Свети Павел казва: „Вие трябва да възкръснете с Христос“, защото Той е горе – там, където не може да достигне никаква природа. Онова, което ни принадлежи, трябва да възкръсне заедно.

Има три белега за това, дали ние сме изцяло възкръснали. Първият е: дали ние търсим „нещата, които са горе“? Вторият е: дали на нас ни се услаждат „нещата, които са горе“? Третият е: дали на нас не ни се услаждат нещата, които са на земята?

Свети Павел казва: „Търсете нещата, които са горе“. Къде обаче и по какъв начин?

Цар Давид казва: „Търсете Божието лице“. (Пс. 105:4)

Онова, което трябва да просъществува с много неща, то по необходимост трябва да е „горе“.

Онова, което прави огънят, то по необходимост трябва да е над него, като небето и слънцето.

Нашите най-добри Учители са на мнение, че небето е едно място за всички неща и въпреки това то самото няма място, няма естествено място, а дава на всички неща място.

Моята душа е неразделена и въпреки това е изцяло във всяка една част на тялото ми.

Там, където моето око вижда, там не чува ухото ми; там, където чува ухото ми, там моето око не вижда. Онова, което аз виждам или чувам телесно, то влиза духовно в мен.

На светлината моето око възприема цвета, така възприетият физически цвят обаче не влиза в душата ми, защото възприетото в случая е един „отпадък“ от реалния цвят.

Всичко, което външните сетива възприемат, така че то да бъде внесено духовно в душата, идва от горе, от ангела: той го „отпечатва“ в горната част на душата.

Нашите Учители казват: „Онова, което е горе, то организира и определя мястото на онова, което е долу“. Затова Свети Яков казва: „Всички добри и съвършени дарове идват от горе“. (Яков 1:17)

Свети Павел казва: „Търсете нещата, които са горе“. Къде да търси човек? „Там, където Христос седи от дясната страна на Своя Отец“.

Къде седи Христос? Той не седи никъде. Който Го търси някъде, той не Го намира. Най-малкото от Него е навсякъде, най-извисеното от Него не е никъде.

Един Учител казва: „Който познава нещо, той не познава Бога“.

„Христос“ означава нещо като „един помазан“, който е помазан тук със Светия Дух.

Учителите казват: „седя“ означава: първо, покой и с това се има предвид – там, където няма време. Онова, което се връща и променя, то няма покой; второ, това означава, че покоят не внася нищо.

Нашият Господ казва: „Аз съм Бог и не Се изменям“. (Малахия 3:6)

Христос седи от дясната страна на Своя Отец. Най-доброто благо, което Бог може да предложи, това е Своята дясна Ръка.

Христос казва: „Аз съм една врата“ – това е първото проникване и първото „разтопяване“ (изливане), при което Бог Се „разтопява“ в Своя Син и тук Синът Се „разтопява“ обратно в Отеца и така те се сливат. (Йоан 10:9)

Веднъж аз казах, че портата е Светият Дух – през нея Бог Се излива в добротата, във всички създания.

Там, където има един естествен човек, там започва Неговото дело „от дясната страна“.

Моят външен вид не е моята природа, той е по-скоро един отпадък от моята природа, а нашата душа е издигната далеч над него и „е скрита в Бога“.

Защото аз казвам, че душата е издигната не само над времето, а също, че е и „скрита в Бога“ – означава ли това небето?

Всичко, което е телесно, е един отпадък и едно прибавяне, и едно падение от Бога.

„Беше вечер в този ден, тогава нашият Господ дойде…“

Свети Йоан ни пише в своето евангелие: „В първия ден от седмицата, когато беше вечер, тогава нашият Господ влезе при заключена врата и Се спря насред учениците и каза: „Мир вам!“ и още веднъж „Мир вам!“ и за трети път: „Приемете Светия Дух!“. (Йоан 20:19 – 22)

Никога не става вечер, ако преди това не е имало сутрин и обед. Казват, че обедът е по-горещ, отколкото вечерта. Напротив, доколкото вечерта включва обеда в себе си и жегата се увеличава, вечерта е по-гореща, защото преди вечерта има един цял ден.

По-късно през годината обаче, след настъпване на лятното слънцестоене, когато Слънцето започне да се приближава към Земята, тогава вечерта става най-гореща.

Никога не може да стане обяд, ако утрото не си е отишло, нито може да стане вечер, ако обядът не си е отишъл. Това означава, че когато Божествената Светлина изгрява все повече и повече в душата, докато се стигне до един цял, пълен ден, тогава утрото не отстъпва пред обяда, нито обядът – пред вечерта. Светлината им се слива напълно в едно. Затова вечерта там, в душата, е най-гореща.

Цял, пълен ден в душата е, когато всичко, което е тя, се изпълва с Божествена Светлина.

Вечер в душата е, когато светлината на този свят отпадне и човекът е вглъбен в себе си и в покой. Тогава Бог казва: „Мир!“, и още веднъж: „Мир!“, и третия път: „Приемете Светия Дух!“.

Яков – патриархът, стигнал до едно място, когато било вечер и взел камъни, които лежали на мястото, сложил ги под главата си и легнал да си почине.

В съня си той видял една стълба стигаща до Небето и ангели да се качват и да слизат по нея, и Бог Се надвесил горе над стълбата. (Битие 28:11 – 13)

Мястото, където Яков спял, било неназовано – това означава Абсолютът е едно място за душата и е неназован. Нещо като място без място.

Нашите Учители казват: Онова, което е място (среда) за другия, то трябва да е над него така, както небето е едно място за всички неща и огънят е място за въздуха, и въздухът е място за водата и за земята, водата е място за земята обаче не в пълния смисъл на думата, докато земята не е място за нищо друго.

Ангелът е място за небето и всеки ангел, който е получил една капчица повече от Бога, отколкото другия, той е място и разположение за другите ангели, а най-извисеният ангел е място и разположение, и мярка за всички останали; той самият обаче е без мярка.

Така както той е без мярка, въпреки това Бог е негова мярка.

„Яков покоял на мястото“, което е неназовано. Това, че не се назовава, с това именно то е назовано. Когато душата дойде на Неназованото място, там тя има своя покой; там, където всички неща са били Бог в Бога, там тя покои.

Мястото за душата, което е Бог, е неназовано. Аз казвам, че Бог е неизречен.

Един от най-старите ни Учители, който открил Истината много, много преди раждането на Бога, още преди да е възникнала християнската вяра такава, каквато е тя сега, смятал, че всичко, което той би могъл да каже за нещата, носи в себе си нещо чуждо и неистинско, затова искал да мълчи.

Той не искал да казва: „Дайте ми хляб или дайте ми за пиене!“. Той не искал да говори за нещата, защото нямало да може да ги изкаже толкова чисти такива, каквито са били създадени от Първата причина. Затова той предпочитал да мълчи, а онова, от което се нуждаел, давал да се разбере чрез знаци с пръстите на ръцете.

Такъв начин на поведение подхожда още повече за нас, тъй като той дори не можел да говори за нещата, така че ние ще мълчим напълно за Онзи, Който тук е един Произход за всички неща.

Казваме, че Бог е Дух. Това не е така. Ако Бог беше действително Дух, тогава Той щеше да бъде изречен.

Свети Григорий казва: В действителност за Бог ние не можем да кажем нищо. Онова, което казваме за Него, ние трябва да го изричаме трудно.

„Яков искаше да си почине“ – обърнете внимание: той е искал да си почине. Който покои в Бога, той има този покой в себе си без да го е искал.

Ние казваме: волята съществува без практика. Волята е свободна, тя не взема нищо от материята.

В този Единствен волята е по-свободна, отколкото познанието и в това някои глупави хора намират подтик и смятат, че тя превъзхожда познанието. Това обаче не е така.

Познанието е също свободно, но познанието взема от материята и от телесните неща в една определена област на душата и там се самоопознава в себе си.

Някои сили на душата са свързани с петте сетива – виждане и чуване, които тук (в душата) внасят онова, което човек трябва да научи.

Един Учител казва: Никъде (в душата) Бог не иска да бъде внасяно нещо чрез очите или чрез ушите, което би могло да изпълни най-благородната част на душата с изключение на Неназованото място, което е едно Място за всички неща.

Това е една добра защита и този случай дори необходима, защото внесеното чрез очите и ушите е примесено с цвят, звук и материя.

Това възприемане чрез очите и ушите е само едно упражнение за сетивата и с него душата бива събудена, защото образът на познанието е вграден естествено в нея.

Платон, а с него заедно и Августин, казват, че душата има цялото познание в себе си и всичко, което човек може да упражнява отвън, това е само едно събуждане на познанията.

„Яков си почивал вечерта“. Някога ние се молихме за едно „сега“; днес обаче се молим за нещо малко, само за един откъс от време.

„Мир да бъде с вас!“

„Беше вечер в този ден, тогава нашият Господ дойде при Своите ученици и застана между тях и каза: „Мир да бъде с вас!“. (Йоан 20:19)

Свети Йоан казва: „Беше вечер в този ден“. Когато жегата на обяда проникне през въздуха и го нагорещи, тогава към нея се прибавя жегата на вечерта и става още по-горещо.

Годината също има своята вечер, това е август; тогава е най-горещо през годината. По същия начин е вечер и в една, любеща Бога душа.

Това е чист покой, когато някой е добре проникнат и съвсем запален в Божествената Любов. Затова Свети Йоан казва: „Беше вечер в този ден“.

В този ден сутринта, обядът и вечерта остават заедно едно, и нищо не отпада; докато в преходния ден сутринта и обядът отпадат, и едва тогава настъпва вечерта.

В деня на душата това обаче не е така: в него сутринта, обядът и вечерта остават едно.

Естествената светлина на душата, това е утрото. Когато душата проникне до най-извисеното и най-чистото в тази светлина и така влезе в ангелската светлина, тогава в тази светлина е зенита на утрото; и така душата, издигайки се нагоре с ангелската светлина, влиза в Божествената Светлина, това е обядът.

И душата остава в Светлината на Бога, и в една Тишина на чистия покой, това е вечерта; тогава е най-горещо в Божествената Любов.

Свети Йоан казва: „Беше вечер в този ден“ – това е денят в душата. (Йоан 20:19)

Яков, патриархът, дошъл на едно място и искал да си почине вечерта, когато слънцето било залязло. Той казва „на едно място“, но не го назовава. Това място е Бог.
(1 Битие 28:11)

Бог няма собствено име и е едно място, и е едно разположение на всички неща, и е естествено място на всички създания.

В най-извисеното си и най-чистото си Небето няма място; в своето падение обаче, в своите дела, то е място и разположение на всички телесни неща, които са под него.

И огънят е място за въздуха, и въздухът е място за водата и за земята.

Място е онова, което ме е обхванало, в което стоя. Така въздухът е обхванал земята и водата.

Колкото по-фино е едно нещо, толкова по-силно е то, затова то може да действа вътре в нещата, които са по-груби и които са под него.

В истинския смисъл на думата земята (като елемент) не може да бъде място, защото е прекалено груба и е най-нискостоящият от всички елементи.

Водата е частично място, защото е по-
фина, затова тя е по-силна, отколкото земята.

Колкото по-силен и по-фин е един елемент, толкова повече той е разположение и място за друг.

Така небето е място за всички телесни неща, то самото обаче няма място, което да е телесно; по-скоро най-нискостоящият ангел, той е неговото място и неговия порядък, и неговото разположение, и така по-нагоре и по-нагоре, материята е фина и разредена.

Всеки ангел, който е по-благороден, е място, разположение и мярка за другия ангел, а най-извисеният ангел е място, разположение и мярка за всички останали ангели, които са под него; той самият обаче няма място и мярка.

Бог обаче има неговата мярка и е неговото място, а той (ангелът) е чист Дух.

Бог не е Дух, според думите на Свети Григорий, който тук казва, че всички наши слова, които ние изричаме за Бога, са едно заекване за Бог.

Затова той казва: „Той дойде на едно място“ – мястото е Бог, Който дава разположение и порядък на всички неща.

Докато душата е някъде, тя не е в най-
извисеното на Бога, което не е никъде.

Той казва: „Яков искаше да почива на мястото“. Цялото богатство и бедност, и блаженство зависят от волята.

Волята е толкова свободна и толкова благородна, че не взема подтик от никакви телесни неща, а върши своето дело от собствената си свобода. Докато разумът се влияе от телесните неща. В това отношение волята е по-благородна.

Така обаче е в една определена част от разума, в едно поглеждане надолу и в едно слизане надолу, при което това познаване получава впечатления от телесни неща.

В своята най-голяма извисеност разумът работи без възприемане от телесни неща.

Един велик Учител казва: „Всичко, което се внася чрез сетивата, то не влиза в душата, нито в най-извисената сила на душата“.

Свети Августин, Платон и един езически учител казват, че душата има в себе си естествено всяко познание, затова тя няма нужда да внася познанието отвън в себе си; по-скоро чрез външното прилагане на познанието, което е скрито естествено в душата, се разкрива.

Както при лекаря, който ми почиства окото от прашинката, която ми пречи да виждам, но той не ми дава виждането на окото.

Силата на душата, която действа естествено в окото, само тя дарява на окото виждането, когато прашинката е отстранена.

Това Място е неназовано и никой не може да изрече едно реално слово за него. (1 Битие 28:11)

Свети Йоан казва: „Беше вечер в този ден, тогава нашият Господ застана насред Своите ученици и каза: Мир да бъде с вас!“.

Нека Светият Дух ни помага, така че и ние да стигнем до Вечния мир и да дойдем на Неназованото Място, което е Божественото Битие. Амин.

„Във времето ангел Габриел беше изпратен от Бога“

Тези Слова пише Свети Лука: „Във времето ангел Габриел беше изпратен от Бога“. В кое време? „В шестия месец“, когато Йоан Баптист беше в корема на своята майка. (Лука 1:26)

Ако ме попитат: Защо се молим, защо постим, защо вършим всички наши дела, защо сме кръстени, защо Бог е станал човек, което е било най-възвишеното? – Аз бих казал: За това, Бог да бъде роден в душата и душата да бъде родена в Бога. Затова е написано цялото писание, затова Бог е създал света и цялата ангелска природа.

Природата на всяко зърно има за цел да стане жито и природата на всеки метал има за цел да стане злато, и всяко раждане има за цел да роди човека. Затова един Учител казва: „Няма животно, което да не показва някаква прилика с човека“.

„Във времето“… В началото, когато едно слово бива възприето в моя разум, преди да бъде представено в моята мисъл, тогава то тук е толкова чисто и толкова фино, че е едно истинско Слово.

Трето, то бива изречено външно с устата и тогава то не е нищо друго освен едно разкриване на вътрешното Слово.

Така също и Вечното Слово бива говорено вътрешно в сърцето на душата, в най-вътрешното, в най-чистото, в „главата“ на душата, в Разума – там вътре се извършва раждането.

Свети Павел казва: „В пълнотата на времето Бог изпрати Своя Син“. Свети Августин обяснява, какво е „пълнота на времето“: „Там, където няма повече време, там има „пълнота на времето“. Денят е пълен тогава, когато не остане нищо повече от него. (Гал. 4:4)

Това е една необходима Истина: цялото време трябва да го няма там, където това раждане започва, защото няма нещо, което да възпрепятства това раждане толкова много, както времето и сътвореността.

Абсолютна Истина е, че времето по природа не може да докосне нито Бог, нито душата. Ако душата можеше да бъде докосната от времето, тя нямаше да бъде душа; и ако Бог можеше да бъде докоснат от времето, Той нямаше да бъде Бог.

Ако беше така, времето да може да докосне душата, тогава Бог нямаше да може повече да бъде роден в нея и тя нямаше да може повече да бъде родена в Бога.

Там, където Бог трябва да бъде роден в душата, там всичкото време трябва да е отпаднало или тя трябва да е отпаднала от времето с воля, или със силно желание.

В „пълнотата на времето“ Бог прави света сега, както в първия ден, когато е създавал света. Тук Бог е богат и това е Божието Царство.

Душата, в която Бог трябва да бъде роден, времето трябва да е отпаднало за нея и тя трябва да е отпаднала за времето, и да се издигне, и да остане в едно съзерцаване на това Божие Царство: тук е длъж без длъж и шир без шир; тук душата познава всички неща и тя ги познава съвършено.

Учителите, които тук описват, колко е далеч Небето, това е неизразимо за говорене: най-малката сила, която е в моята душа, тя е по-обширна от далечното Небе, да не говорим за Разума – той е обширен без шир.

В „главата“ на душата, в Разума, в него аз до едно място (което се намира на хиляда мили от другата на страна на морето) съм също толкова близо, колкото и до мястото, на което аз стоя в момента.

В този простор и в това Царство Божие душата познава себе си, тук нищо не отпада от нея и тук тя не се оглежда за нищо друго повече, защото е цялостна в себе си.

„Ангелът бил изпратен“. Учителите казват, че броят на ангелите е едно число над всяко число. Техният брой е толкова голям, че никое число не може да ги обхване, то не може дори да се помисли.

Който обаче може да улавя различия без число и без брой, за него сто биха били като едно.

Дори да имаше сто лица в Божеството, онзи, който може да възприема различия без число и без брой, той ще познава неповече от един Бог.

На това се чудят невярващите хора и някои невежи християни, и дори някои попове знаят за това толкова малко, колкото един камък. Под думата „три“ те разбират три крави или три камъка…

Който обаче може да улавя различия в Бога без число и без брой, той осъзнава, че три лица са един Бог.

Ангелът стои също толкова нависоко, че най-добрите Учители казват, че всеки ангел има една цяла природа за себе си. Също както, ако имаше един човек, който да притежава всичко онова, което всички хора някога са притежавали и сега притежават, и някога ще притежават като сила и като Мъдрост – това би било едно чудо. И въпреки това, той нямаше да бъде нищо друго освен човек щеше да бъде далеч от ангелите.

Следователно всеки ангел има една цяла природа за себе си и е отделен от другия ангел, както е отделено едно животно от друго животно, което е с друга природа.

Бог е богат с този брой на ангелите и който познава това, той познава Божието Царство.

Броят на ангелите свидетелства за Божието Царство, също както един господар бива доказан чрез броя на своите рицари. Затова Бог Се нарича „един Господ-Бог на Небесните войнства“.

Цялото това множество от ангели, колкото и извисени да са те, трябва да съдействат и да помагат, когато Бог бива роден в душата, което означава: те да изпитват желание, радост и блаженство при раждането; те обаче не правят нищо при него.

Тук няма дело на създанията, защото Бог върши това раждане Сам; при Него ангелите имат само едно служещо дело. Всичко, което съдейства на това раждане, е едно служещо дело.

Ангелът бил наречен „Габриел“. Той работил също така, както се и казвал. В действителност обаче дали той се казва „Габриел“, или „Конрад“ не е толкова важно, защото имената са привидни.

Никой не може да знае името на ангела. До мястото, където ангелът е назован, не е достигал никога Учител. Може би ангелът е без име?

Душата също няма име. Колкото малко вероятно е човек да намери едно реално име за Бога, толкова може да намери едно реално име за душата, макар и за това да са написани дебели книги.

Доколкото обаче душата поглежда навън към делата, дотолкова ѝ се дава име.

Един дърводелец – това не е неговото име, по-скоро той взема името от делото, на което е един майстор.

Името „Габриел“, ангелът го е взел от делото, на което той е бил един вестител, защото „Габриел“ означава „сила“.
(Лука 1:35)

При това раждане Бог действа силно или създава сила.

Каква е целта на всяка сила в природата? – Тя да иска да се самосъздава. Каква е целта на всяка природа, която действа при раждането? Тя да иска да се самосъздава.

Природата на моя баща искала да създаде в неговата бащина природа един баща. Когато обаче не успяла да направи това, тя пожелала да направи нещо, което да е като него във всяко едно отношение.

Когато силата не стигнала и за него, тя създала най-подобното, което могла: един син.

Ако обаче силата стигне още по-малко или нещо друго не стане както трябва, тя създава един още по-неподобен на бащата човек.

В Бог е цялата Сила, ето защо при Своето раждане Той Се създава като Себе Си.

Никога чрез раждане не е ставало нещо толкова сродно, толкова еднакво, толкова единно, както душата става Бог при това раждане.

Ако то бъде възпрепятствано в нещо, така че душата да не стане като Него във всяко едно отношение, това не е по вина на Бога. Доколкото нейните слабости отпадат от нея, дотолкова Той я прави като Себе Си.

Ако най-нискостоящият ангел можеше да се отпечата или роди в душата, целият този свят би бил нищо, защото, от една-единствена искрица на ангела зеленее, разлиства се и свети всичко, което го има в света.

Това раждане обаче Бог го прави Сам. Ангелът не може нищо да направи за процеса, освен да служи.

„Ave“ означава: „без болка“. Който е без сътвореност, той е „без болка“ и без ад, и който е и има най-малко сътвореност, той има най-малко болка.

Аз съм казвал понякога: който притежава най-малко от света, той притежава най-много от него. Светът не принадлежи на никого така както на онзи, който се е отрекъл от целия свят.

Знаете ли благодарение на какво Бог е Бог? Бог е Бог благодарение на това, че Той е без сътвореност.

Бог никога не Се е назовавал във времето. Във времето има сътвореност, грях и смърт. Те в известна степен са сродни и тъй като душата тогава, когато се е отрекла от света, е отпаднала от времето, затова тук, в нея няма нито болка, нито страдание. Да, дори злото тук за нея се превръща в радост.

Всичко, което някога може да бъде помислено като силно желание и като радост, като благодат и като нещо достойно за обич, ако човек го съпостави с благодатта, която е при това раждане, тогава то няма да е повече радост за него.

„Изпълнена с Милост“ – най-малкото дело на Милостта е по-извисено, отколкото всички ангели в своята природа.

Свети Августин казва, че едно дело на Милостта, което Бог върши – тогава, когато Той обръща един грешник към Себе Си и го превръща в един добър човек – е по-велико, отколкото, ако Той създадеше един нов свят. Защото да обърне небето и земята на Бог Му е толкова лесно, колкото и на мен да обърна една ябълка в ръката си.

Там, където е Милостта в душата, там това „обръщане“ е толкова чисто и е толкова като Бога, и е сродно с Него, и Милостта е без дело, както при раждането.

Милостта не върши дело. Свети „Йоан никога не е правил знамение“. (Йоан 10:41)

Делото, което ангелът върши в Бога, то е толкова извисено, че никога един Учител, нито разум не могат да стигнат дотам, че да могат да разберат това неизмеримо дело.

От това дело обаче пада една стърготина, малка искра, едно проблясване и то там, където ангелът със своята най-нискостояща част на съществуване докосва небето, благодарение на това зеленее и се разцъфтява, и живее всичко, което го има в този свят.

Аз говоря понякога за два извора. Макар че може да звучи учудващо, ние трябва да говорим според нашето разбиране. Единият Извор, от който произтича Милостта, е там, където Отец ражда Своя Единороден Син; именно от Него произлиза Милостта и именно там Милостта изтича от този Извор.

Един втори Извор има там, където създанията изтичат от Бога. Той е толкова далече от онзи Извор, от който изтича Милостта, колкото е далеч Небето от земята.

Там, където огънят е в своята природа, там той не вреди, нито гори. Горещото на огъня е онова, което запалва нещата тук на земята. Горещото в природата на огъня обаче, то не гори и не е опасно, но скритият дух в огъня е, който гори.

Милостта не върши дело, тя е прекалено нежна, тя е Любов, тя е присъствие, затова всяко действие е толкова далеч от нея, колкото е Небето от земята.

Едно „съм вглъбен“ и едно „съм тясно свързан“, и едно „ставам едно“ с Бога, това е Милост и тук е „Бог с тебе“, защото то следва непосредствено след това след „Аve“ в „ангелския поздрав“.

„Бог с тебе“ – тук се случва раждането. Никой не трябва да смята за невъзможно това да стигне дотук.

Какво ми пречи да стигна дотук, дори да е още толкова трудно, след като Той работи? Тогава всички Негови заповеди за мен е лесно да ги изпълнявам.

Нека ми заповяда всичко, каквото пожелае, за мен всичко това ще бъде нещо малко, след като Той ми дава Своята Милост към него.

Някои казват, че го нямат. Тогава аз казвам: „Съжалявам. Жадуваш ли обаче за Него?“. „Не.“ „Това за мен е още по-жалко.“

Ако човек не може да Го има, тогава той има най-малкото една жажда за Него.

Ако човек обаче не може да има и жаждата, тогава той жадува най-малкото за една жажда…

Давид казва: „Господи, аз пожелах една жажда за Твоята справедливост“.
(Пс. 118:19)

Нека Бог да ни помага, така че ние да жадуваме, Той да иска да Се роди в нас! Амин.

„Симон Петър, блажен си ти…“

Нашият Господ казва: „Симон Петър, блажен си ти; това не ти го е разкрила плътта, нито кръвта, а Моят Отец, Който е на Небето!“. (Мат. 16:17)

Свети Петър има четири имена: той се казва „Петър“, „бар Йона“, „Симон“, „Кифа“ 9

Нашият Господ казва: „Блажен си ти!“. Всички хора жадуват за блаженство.

Един Учител казва: „Всички хора жадуват да бъдат похвалени“.

Свети Августин казва: „Един добър човек не жадува за похвала, той жадува да бъде достоен за похвала“.

Нашите Учители казват: В своята основа и в своето собствено съществуване добродетелта е толкова чиста, и толкова изтеглена, и отделена от всички телесни неща, че в тях не може да попадне нищо, което да не опетни добродетелта и тя да се превърне в едно отрицателно качество.

Една-единствена мисъл само или търсенето на нещо за собствена изгода и вече няма истинска добродетел: превръща се в отрицателно качество. И това е добродетелта по природа.

Един езически Учител казва: Ако някой върши добродетелта в името на нещо друго, различно от добродетелта, тогава това никога не е било една добродетел. Ако той търси похвала или нещо друго, тогава той продава добродетелта.

Човек не трябва да предава една добродетел по природа за всичко, което е на земята. Затова един добър човек не жадува за похвала; той жадува да бъде достоен за похвала.

Човек не трябва да съжалява за това, че му се гневят; той трябва да съжалява за това, че заслужава гнева.

Нашият Господ казва: „Блажен си ти!“. Блаженството се състои в четири неща: в това, че човек има всичко, което има Битие и е изпълнен с желание да жадува за него и да се наслаждава в Него.

И в това, че човек има това напълно единно цялостно съзнание с цялата душа и възприето в Бога, в най-чистото и най-извисеното състояние, което е най-неизразимото състояние, което е Изначалната Същност на Бога.

Бог – Това е Блаженство.

Той казва: „Петър“, което означава нещо като „който вижда Бога“.

Учителите питат: дали ядрото на Вечния живот е повече в разума или във волята? Волята има два вида дела: жадуване и Любов. Докато делото на разума е просто, затова той е по-добър; неговото дело е познаването и той никога не почива, докато не докосне непокрито онова, което познава. По такъв начин разумът върви пред волята и ѝ прави познато онова, което тя обича.

Докато човек жадува за нещата, той не ги притежава. Когато ги има, тогава той ги обича, тогава жаждата отпада.

Какъв трябва да бъде човекът, който трябва види Бога? Той трябва да е мъртъв, нищ, изчезнал от себе си. Нашият Господ казва: „Никой не може да Ме види и да живее“. (2. Изход 33:20)

Свети Григорий казва: Мъртъв е онзи, който е мъртъв за света. Сега сами вижте, какъв е един мъртвец и колко малко го докосва всичко онова, което е в света.

Ако човек умре за този свят, той не умира за Бога.

Свети Августин се молил с няколко вида молитви. Той казвал: „Господи, дай ми, така че да позная себе си и Тебе!“. „Господи, смили Се над мен и ми покажи Твоето лице, и ми дай, така че да умра, и ми дай, така че да не умирам, така че вечно да Те съзерцавам.“

Първото условие, ако човек иска да види Бога, е: човек да е мъртъв. Това означава първото име: „Петър“.

Един Учител казва: „Ако нямаше среда, тогава човек щеше да вижда една мравка на Небето“. Един друг учител казва: „Ако нямаше среда, тогава човек нямаше да вижда нищо“. И двамата имат право.

Ако цветът, който е на стената, трябва да бъде внесен в окото ми, тогава той трябва да бъде пресят и по-фин във въздуха, в светлината, и така превърнат в дух, да бъде внесен в окото ми.

Така също и душата, която трябва да види Бога, трябва да бъде пресята, пречистена, освободена в Божествената Светлина и в Милостта. Затова Учителят, който тук казва: „Ако нямаше среда, тогава човек нямаше да вижда нищо“, има право.

Другият Учител, който казва: „Ако нямаше среда, тогава човек щеше да вижда мравката на Небето“, също има право. Ако нямаше среда в душата, тогава тя щеше да вижда Бог непокрит.

Второто име „Бар Йона“ означава нещо като „един Син на Милостта“, в която душата бива пречистена, издигната, и подготвена за Божествено съзерцание.

Третото име „Симон“, което означава: „послушен“ и „покорен“.

Който трябва да слуша Бога, той трябва да е отделен надалеч от хората. Затова Давид казва: „Аз искам да мълча и да слушам какво Бог говори в мене. Той проповядва мир сред народа си и на Своите светии, и на всички онези, които са се обърнали в сърцето си“. (Пс. 85:8)

Блажен е човекът, който тук ревностно слуша онова, което Бог говори в него и той трябва да се наведе покорно под струята на Божествената Светлина.

Душата, която се е завърнала с всяка сила под Божията Светлина, бива възпламенена и става огнена в Божествената Любов. Божествената Светлина свети пряко от горе в нея.

Ако беше така обаче, слънцето да грее пряко върху главата ни, тогава едва ли някой щеше да може да живее.

Следователно най-висшата сила на душата, която е „главата“, трябва да е равномерно издигната под струята на Божествената Светлина, така че Божествената Светлина да може да свети вътре в нея.

Божествената Светлина е толкова чиста и превъзхождаща, и толкова извисена, че всички светлини са една тъмнина и едно нищо спрямо тази Светлина.

Всички създания такива, каквито са – те са едно нищо, когато обаче биват осветени от Светлината, в която получават своето Битие, тогава те са едно нещо.

Допълнения:

Бог е „Нищо“ дотолкова, доколкото Той е всичко. Бог обаче е и „Нещо“ дотолкова, доколкото Той има Битието от Самия Себе Си.

За разлика от Бог обаче създанията са нищо, защото нямат собствено битие, което означава, че те имат битието си от Бога.

И създанията са „нещо“ дотолкова, доколкото те са нещо конкретно, нещо, което има граници, за разлика от Бога, Който е Безпределен.

Когато обаче създанията изчезнат за собственото си съществуване (битие) и оставят Бог да живее в тях, тогава те стават „Нещо“, като самия Бог.

Ето защо естественото познаване не може никога да е толкова благородно, така че да докосва Бога или да Го обхваща непосредствено, ако душата няма тези шест неща в себе си. Първо, човек да бъде мъртъв за всяко различие. Второ, човек да бъде наистина пречистен в Божествената Светлина и в Милостта. Трето, човек да е без среда, посредник. Четвърто, в дълбините човек да слуша Божието Слово. Пето, човек да се подчинява на Божествената Светлина.

Шестото е онова, което казва един езически Учител: Блаженство е човек да живее съобразно най-висшата сила на душата – тя трябва постоянно да се стреми нагоре и да получава своето блаженство в Бога.

Там, където получава самия Син, в Първото проникване, там трябва да получаваме също и ние във Върховното на Бога; тогава обаче ние също трябва да държим нашето Върховно равномерно спрямо Него.

„Кифа“ означава „глава“. Разумът е „главата“ на душата.

Онези, които правят най-грубото изказване, казват, че Любовта върви пред Разума; онези обаче, които правят най-точното изказване и това е също Истина: че ядрото на Вечния живот е повече в познаването, отколкото в Любовта.

Нашите най-добри Учители – и от тях няма много – казват, че познаването и Разумът се издигат направо при Бога.

Любовта обаче се обръща към онова, което тя люби; от него тя взема, което е добро; докато познаването обхваща онова, чрез което то е добро. Медът в самия себе си е по-сладък от което и да е друго нещо, което може да се направи от него.

Любовта възприема Бог, като добър; познаването обаче прониква нагоре и възприема Бог, като Битие. Затова Бог казва: „Симон Петър, блажен си ти!“.

Бог дава на праведния човек едно Божествено Съществуване и го назовава със същото име, което е собствено на Неговото Битие. Затова след това Той казва: „Моят Отец, Който е на Небето!“. (Мат. 16:17)

От всички имена за Бога няма по-подходящо от това: „Който е тук“. Защото, ако някой иска да покаже нещо и каже: „то е“ – това би прозвучало като една глупост; ако каже обаче: „то е едно парче дърво или един камък“ – тогава се знае, какво се има предвид.

Затова ние казваме: напълно отделен и изтеглен, и освободен, така че тук да не остане нищо друго освен едно-единствено „е“ – това е качеството на Неговото име. Затова Бог казва на Моисей: „Кажи: Онзи, Който е тук, Той ме изпрати“. (Изход 3:14)

Затова нашият Господ Исус Христос назовава Своите със Своето собствено име.

Нашият Господ казал на Своите ученици: „Онези, които Ме следват, ще седят на трапезата Ми в Царството на Моя Отец и ще ядат Моята храна, и ще пият Моето питие, което Отец Ми е приготвил за Мен; така също Аз го приготвих и за вас“.

Блажен е човекът, който е стигнал дотам, да получава със Сина от същия Онзи, от Когото получава Синът.

Именно там ние също ще получаваме нашето блаженство и там, където е Неговото блаженство там, където Той има Своето Битие.

Именно в същата тази Основа всички Негови приятели ще получават своето блаженство и ще черпят от нея. Това е „трапезата в Царството Божие“.

„Когато дните се изпълниха, тогава Христос беше пренесен в храма“

Свети Лука пише в евангелието: „Когато дните се изпълниха, тогава Христос беше пренесен в храма. И ето, там беше един човек в Йерусалим, той се казваше Симеон, той беше справедлив и имаше страх от Бога; той чакаше утехата на народа от Израел и Светият Дух беше в него“.
(Лука 2:22 – 25)

„И ето“ – тази думата „et“ 10 на латински означава едно обединение, свързване, и включване.

Онова, което е свързано заедно и включено – това означава обединение. С това имам предвид, че човекът е свързан, включен, и обединен с Бога.

Нашите Учители казват: обединението изисква подобие. Обединение не може да има, ако то няма подобие.

Онова, което е свързано заедно и включено, то създава обединение. Ако нещо е близо до мен, това не означава, че сме подобни – близостта не създава подобие.

Затова Свети Августин казва: „Господи, когато аз намерих себе си далеч от Теб, това не идваше от отдалечеността на мястото, то идваше по-скоро от не-подобието, в което се намирах“.

Един Учител казва: „Онова, чието Битие и дело е изцяло във Вечността и онова, чието битие и дело е изцяло във времето, те никога не се препокриват; те никога не се събират заедно“.

Нашите Учители казват: „Нещата, чиито Битие и дело са във Вечността и нещата, чиито битие и дело са във времето, между тях по необходимост трябва да има една деляща среда. Там, където обаче има едно включване и едно цялостно свързване, там по необходимост трябва да има подобие“.

Там, където Бог и душата трябва се обединят, това трябва да стане чрез подобие. Там, където няма разлика, там по необходимост трябва да има единство.

Затова ние казваме, че Синът не е като Отец, по-скоро Той е подобието, Той е едно с Отеца.

Нашите най-добри Учители казват: „Един образ, който е на един камък или на една стена, ако той не беше по-нискостоящ, тогава образът, ако човек го вземеше като образ, щеше да бъде изцяло едно с онова, на което е образ“.

Когато душата влезе в своя Образ, в който няма нищо чуждо освен Божия Образ, с който той е един Образ, това е едно добро поучение.

Когато човек е пренесен в Образа, в който той е като Бога, тогава човек възприема там Бога, тогава човек намира там Бога.

Там, където нещо е разпръснато навън, там човек не намира Бога.

Когато душата попадне в Образа, тогава в този Образ тя намира Бога; и в това, че тя намира себе си и Бога, има едно дело, то е без време: тук тя намира Бог.

Доколкото душата е в Образа, дотолкова тя е едно с Бога; той има предвид: дотолкова вътре, доколкото човек е включен там, където душата е Образ на Бога.

Доколкото човекът е в Образа, дотолкова той е Божествен; доколкото Бог е в него, дотолкова и той е в Бога, не включен, не обединен, по-скоро е в единство.

Един Учител казва: „Всяко подобие има за цел едно раждане“. И казва още: „Природата никога не намира подобие, без да трябва да се стигне до раждане“.

Нашите Учители казват: Огънят, колкото и да е силен, никога не би притежавал свойството да запалва, ако не се надяваше на едно раждане; колкото и да е тънко дървото, което човек би сложил в огъня, то никога не би горяло, ако не би могло да получи подобие с него.

След това огънят иска да се роди в дървото и всичко да стане един-единствен огън, и той да бъде запазен и да остане.

Ако обаче огънят изгасне и премине, тогава той не е повече огън, затова той иска да бъде запазен.

Природата на душата никога не би носила подобие с Бог в себе си, ако не иска Бог да Се роди в нея.

Никога душата не би влязла в своята природа, никога не би искала да пребивава в нея, ако не очаква раждането. Раждането го прави Бог; и Бог никога не би го осъществил, ако душата не иска да бъде родена в Него.

Делото принадлежи на Бога, искането – на душата. На Бог принадлежи делото, а на душата искането и моженето, така че Бог да бъде роден в нея и тя – в Бога.

Бог прави така че душата да е като Него. По необходимост трябва да е така: тя да очаква, че Бог ще бъде роден в нея, тя да жадува за едно обединение с Него, така че да бъде съхранена в Бога.

Божествената природа се излива в светлината на душата и тя бива съхранена в нея. С това Бог има за цел, Той да бъде роден в нея, обединен, и съхранен в нея.

Как е възможно това? Нали ние казваме, че Бог е Свой собствен съхранител? Когато Бог изтегли душата в Себе Си, тогава тя открива, че Бог е Свой собствен съхранител и тя остава там, иначе не би останала никога.

Свети Августин казва: „Точно, както любиш, такъв си. Ако обичаш земя, тогава ставаш земен, ако любиш Бога, тогава ставаш Божествен. Когато любя Бога, тогава ставам ли Бог? Това няма да кажа, а ще ви насоча към Светото писание. Бог е казал чрез пророка: „Богове сте и сте деца на Всевишния“. (Пс. 82:6)

И затова аз казвам: В подобието Бог дава раждането. Ако душата не се надяваше на това, тя никога не би искала да влезе в Божествената природа. Тя иска да бъде съхранена в Него, нейният живот е при Него.

„И ето“, „ecce“ 11 – умалителната дума е включила в себе си всичко, което принадлежи към нея, човек не може нищо да ѝ прибави.

Словото, това е Бог; Бог е едно Слово, Божият Син е едно Слово. Свети Лука има предвид, че целият наш живот, цялото наше жадуване, трябва да бъде напълно включено и насочено към Бога.

Затова Свети Павел казва: „Аз съм това, което съм благодарение на Милостта Божия“ 12 и казва още: „Аз не живея, а Бог живее изцяло в мене“ 13. Какво повече?

„Homo erat“ – Свети Лука казва: „Ето един човек“. Думата „homo“ ние я използваме за жени и за мъже, романите 14 обаче не я допускат за жените поради тяхната слабост.

„Homo“ означава „онова, което е съвършено“ и „на което нищо не му липсва“.

„Homo“ – „човекът“ означава „който е от земя“ и означава „смирение“.

Земята е най-нискостоящият елемент и е в центъра, и е напълно обхваната от небето, и получава изцяло влиянието на небето.

Всичко, което небето прави и излива, това бива възприето в центъра, в основата на земята.

От друга страна, под „homo“ се разбира нещо като „влага“ и означава „онзи, който е преизпълнен с Милост“ и оттук следва, че смиреният човек получава в същото време вливането на Милостта.

В същото време при това вливане на Милостта се увеличава и Светлината на Разума – тук Бог излъчва в една не-можеща да се закрие Светлина.

Този, който е обгърнат от тази Светлина ще бъде по-благороден спрямо друг човек, който не е обгърнат от Светлина – разликата помежду им е като един реален човек спрямо друг, нарисуван на стената човек.

Тази Светлина е толкова силна, че тя в себе си е отнета не само за времето и пространството; по-скоро на онова, върху което се излива. Тя отнема времето и пространството, и всички веществени образи и всичко онова, което е чуждо.

Ако нямаше нито време, нито пространство, нито нещо друго, тогава щеше да бъде едно Битие. Който би бил единно битие в себе си, би се смирил към праосновата, към Източника си.

Трето: тази Светлина на Милостта отнема времето и пространството.

„Един човек беше тук“. Кой му е дал тази Светлина? – Чистотата.

Всъщност думата „erat“ 15 принадлежи изцяло на Бога. В латинския език няма дума, която да е толкова на Бога, както „erat“.

Затова Свети Йоан стига в своето евангелие дотам и казва толкова често „erat“, „беше“ и с това има предвид едно чисто Съществуване.

Всичко прибавя нещо, това „erat“ обаче не прибавя нищо освен в една мисъл, но не в една „прибавяща“ мисъл, а в една „отнемаща“ мисъл.

„Доброта“ и „Истина“ прибавят, най-малкото в една мисъл, чистото Съществуване обаче на самото съществуване нищо не е прибавено, това се има предвид с „erat“.

От друга страна, с „erat“ се има предвид едно раждане, едно съвършено осъществяване…

Сега аз съм дошъл, днес обаче бях идващ; ако времето в това, че съм идвал и че съм дошъл отпадне, тогава „идващ“ и „съм дошъл“ щеше да бъде слято в едно и да бъде едно.

Там, където „идващ“ и „съм дошъл“ се сливат в едно, там ние биваме родени, отново създадени, и отново образувани в Първия образ.

Докато нещо от едно Нещо е в своето битие, дотогава то не бива създадено отново; то бива единно със самото себе си.

Един езически Учител казва: Онова, което е в Него никое време не Го състарява; това е един блажен живот в едно Вечно Съществуване, в което няма изкривяване – там, където нищо не е покрито; там, където има едно чисто Съществуване.

Соломон казва: „Няма нищо под слънцето, което да е ново“. Всичко, което е под слънцето, то остарява и се смалява – там обаче няма нищо друго освен едно „Съм нов“. (Екл. 1:9)

Времето предизвиква две неща: старост и смаляване.

Онова, което слънцето огрява, то е във времето. Всички създания са сега и са от Бога, но там, където те са в Бога, там те са толкова различни от това, което са тук, колкото слънцето от луната и още повече.

Ето защо Свети Лука казва: „erat in eo“ – „Светият Дух беше в него“ – там, където е Битието и там, където нещо е просъществувало.

„Един човек беше“… Къде беше? „В Йерусалим“. Йерусалим означава „едно съзерцание на мира“. Казано накратко, това означава, че човекът е миролюбив и добре поставен. Може би това означава повече?

Свети Павел казва: „Аз ви пожелавам мира, който надминава тук всяко разбиране. Той ще пази вашето сърце и вашия разум“. (Фил. 4:7)

„Това е Вечния живот, човек да познае само Тебе…“

Тези Слова стоят написани в Светото евангелие и нашият Господ Исус Христос казва: „Това е Вечния живот, човек да познае само Тебе, като един истинен Бог, и Твоя Син, Исус Христос, Когото си изпратил“.

Никой не може да познае Отец освен Неговият единствен Син, защото Той Самият казва, че „никой не познава Отеца освен Неговият Син и никой не познава Сина освен Неговият Отец“. (Мат. 11:27)

И затова: ако човекът трябва да познае Бога, в което се състои неговото блаженство, тогава той трябва да е с Христос един-единствен Син на Отеца; и затова, ако искате да сте блажени, тогава трябва да сте един Син, не много синове, а един Син.

Истина е, че трябва да сте различни по отношение на раждането от плът; във Вечното раждане обаче вие трябва да сте едно, защото в Бог няма нищо друго освен едно естествено Начало; и затова тук има само едно естествено изливане на Сина, не две, а едно.

И затова: ако трябва да сте един Син с Христос, тогава трябва да сте едно-единствено изливане с Вечното Слово.

Как човек трябва да стигне дотук, така че да бъде един-единствен Син на Отеца? Запомнете! Вечното Слово не е възприело този или онзи човек, а е възприело една свободна, неразделена човешка природа, която е била чиста тук, без индивидуални особености, защото простата форма на човечеството е без индивидуални особености.

И понеже при възприемането човешката природа била възприета от Вечното Слово чисто, без индивидуални особености, затова Образът на Отеца, който е Вечният Син, се превърнал в Образ на човешката природа; защото, колкото е Истина, че Бог е станал човек, толкова е Истина, че човекът е станал Бог.

И така човешката природа била свръх-образувана в него, така че се превърнала в Божествения Образ, който е Образът на Отеца.

Следователно: ако вие сте един Син, тогава трябва да отделите и да избягате от всичко онова, което предизвиква различие у вас, защото отделният човек е нещо несъществено спрямо човешката природа.

Ето защо избягайте от всичко онова, което е несъществено у вас и се възприемайте съобразно свободната, неразделена човешка природа.

И тъй като същата тази природа, съобразно която вие се възприемате, е станала Син на Вечния Отец в резултат на възприемането чрез Вечното Слово, то вие ставате Син на Вечния Отец с Христос, благодарение на това, че вие се възприемате съобразно същата тази природа, която там е станала Бог.

Затова се пазете от това, да се възприемате като онова, което сте (този или онзи човек), а се възприемайте съобразно свободната, неразделена човешка природа.

Затова, ако искате да сте Син, тогава се отделете от всяко „не“, защото „не“-то създава различия. Как така? Това, че ти не си този човек, това „не“ създава различие между теб и този човек. И следователно: ако искате да сте без различие, тогава се отделете от „не“-то.

Има една Сила в душата, която е отделена от „не“-то, защото тя няма нищо общо с каквито и да е неща; защото в тази Сила няма нищо друго освен само Бог: Той свети незакрит в тази Сила.

Вижте човекът, който е един Син, той възприема движение, работа, и всичко, което той възприема, е нему сродно; защото това, че Синът на Отеца е Син съобразно Вечността, това Той е от Отеца.

Онова обаче, което Той има в Себе Си, е благодарение на това, че Той е едно с Отеца по отношение на Битието и по отношение на природата.

Затова Синът има Битие и начин на Съществуване изцяло в себе си, и тогава Той казва: „Татко, така както Аз и Ти сме едно, така искам те да са едно…“ 16. И така, както Синът е едно с Отеца като Битие и като природа, така и ти си едно с Него като Битие и като природа, и имаш всичко в себе си, така както Отецът го има в Себе Си; ти не трябва да го заемаш от Бог назаем, защото Бог е твой.

И следователно: всичко, което вземаш, ти го вземаш от онова, което е твое; а онези дела, които ти не вземаш в онова, което е твое, те всичките са мъртви пред Бога.

Това са делата, към които си подтикнат чрез чужди причини извън тебе, защото те не произлизат от живота, затова те са мъртви…

И следователно: ако делата на човека трябва да живеят, тогава те трябва да бъдат взети от онова, което е негово, не от чуждото нито от онова, което е извън него, а в него.

Ако вие обичате справедливостта затова, че справедливостта е върху теб, тогава вие не обичате справедливостта затова, че тя е справедливостта и така вие също не я възприемате, нито я обичате такава, каквато е тя – проста, а я възприемате като разделена.

И тъй като Бог е справедливостта, тогава вие не Го възприемате и не Го любите такъв, какъвто е Той пречист, без примеси.

Ето защо възприемайте справедливостта като такава, каквато е тя, защото така вие я възприемате такава каквато е тя в Бог.

И тогава: там, където действа справедливостта, там действате вие по всяко време справедливо.

Да, дори адът да се изпречи тогава на пътя на справедливостта, вие ще постъпвате справедливо и той няма бъде мъчение за вас, той ще бъде една радост за вас, защото вие самите ще бъдете справедливостта; и затова трябва да постъпвате справедливо.

Защото, колкото повече едно нещо издига себе си в една общност, толкова повече то е едно с простотата на тази общност и толкова по-просто е то.

Нека Бог да ни помага към тази простота на Истината. Амин.

„Духът на Господа изпълни ореола на земята“

„Духът на Господа изпълни ореола на земята“. (Прем. Сол. 1:7)

Един Учител казва: „Всички създания носят един белег на Божествената природа в себе си, от която те така се изливат, че искат да действат като Божествената природа, от която са изтекли“.

Създанията се „изливат“ по два начина. Първият начин на изливане се случва в техния корен, така както корените „изливат“ дървото. Вторият начин на „изливане“ става по един обединяващ начин.

Изливането на Божествената природа става също по два начина. Едното изливане е онова на Сина от Отеца; то се случва като раждане.

Второто изливане се случва по обединяващ начин в Светия Дух; това изливане се случва от Любовта на Отеца и на Сина – това е Светият Дух, защото Двамата Се любят в него.

Това го показват всички създания, че са изтекли и са потекли от Божествената природа, и от това те носят един белег в своите дела.

По този повод един гръцки Учител казва, че Бог държи всички създания като на една ограда, така че те да действат по Неговото подобие. Ето защо природата действа по всяко време по най-добрия начин, по който тя може да действа.

Природата не иска да роди само Сина, ако можеше, тя би искала да роди Отеца. И затова: ако природата действаше без време, тогава тя нямаше да има полагащи недостатъци.

По този повод един гръцки Учител казва: „Защото природата действа във време и пространство, затова Син и Отец са различни“.

Един Учител казва: „Един дърводелец, който строи къща, той я е образувал преди това в себе си и ако дървото беше достатъчно податливо на неговата воля, тогава тя щеше да бъде готова толкова бързо, колкото му се иска и ако отпаднеше материята, тогава тук нямаше да има друга разлика освен тази между раждането и роденото на мига“.

В Бог обаче не е така, защото в Него няма време и няма пространство; затова Те (Отец и Син) са едно в Бога и там няма разлика освен тази между „изливане“ и „излято“.

„Духът на Господа“. Защо Той Се казва Господ? – За да ни изпълни.

Защо Той Се казва Дух? – За да да ни направи едно със Себе Си.

„Господството“ се познава по три неща. Едното е, че Господ е богат. Богато е онова, което притежава всичко без какъвто и е да недостатък.

Ако аз съм богат човек, не мога да бъда като никой друг. Ако бях всички хора, тогава нямаше да бъда ангел. Ако бях ангел и човек, тогава нямаше да бъда всички ангели.

Ето защо, в действителност, нищо не е богато освен само Бог, Който държи включено чисто всичко в Себе Си. Затова Той може да дава всичко заедно – това е вторият белег на „съм богат“.

Един Учител казва, че Бог предлага Себе Си за продан на всички създания, всяко от тях взема толкова, колкото иска.

Аз казвам, че Бог предлага Себе Си на мене толкова, колкото и на най-извисения ангел; и ако аз бях готов толкова, колкото и той, аз щях да получавам толкова, колкото и той.

Бог винаги се е държал така наистина сякаш е усърден в това да угоди на душата.

Третият белег на „съм богат“ е този, че човек дава без да очаква да получи нещо насреща, защото, когато някой дава нещо за нещо, той не е напълно богат.

Ето защо „богат съм“ на Бога е доказано с това, че Той дава всичките си дарове даром. Затова пророкът казва: „Аз казах на моя Господ: „Мой Бог си Ти, защото нямаш нужда от моето добро“. (Пс. 16:2)

Само Този е един „Господ“ и „Дух“. Аз казвам, че Той е „Дух“ – нашето блаженство зависи от това, Той да ни направи едно със Себе Си.

Най-ценното, което Бог създава във всички създания, това е Битието. Наистина, че моят баща ми дава моята природа, той обаче не ми дава моето Битие; него го създава единствено само Бог. Ето защо всички неща, които са тук, имат разбираема жажда за своето Битие.

Юда в ада не иска да бъде някой друг освен в Царството Небесно. Защо? Защото, ако трябваше да стане някой друг, тогава трябваше да бъде унищожен в онова, което е той в Битието. Това обаче не може да стане, тъй като Битието не отрича себе си.

Битието на душата е възприемчиво за влиянието на Божествената Светлина, но не така чисто, нито толкова ясно така, както може да я даде Бог, а защото е в една „обвивка“.

Човек вижда добре светлината на слънцето там, където тя се излива върху едно дърво или нещо друго; в него самото обаче човек не може да я улови. По същия начин е с Божествените дарове: те трябва да бъдат измервани според онзи, който трябва да ги получава, а не според Онзи, Който ги дава.

Един Учител казва: „Бог е една мярка за всички неща и в мярката, в която един човек има повече от Бога в себе си, отколкото друг, с толкова той е по-мъдър, по-благороден и по-добър, от другия“.

Да имаш повече от Бога, това не е нищо друго, освен да бъдеш повече като Него; колкото повече има от Божието подобие в нас, толкова по-духовни сме ние.

Един Учител казва: „Там, където свършват най-нискостоящите Духове, там започват най-извисените телесни неща“. Всичко това означава: понеже Бог е един Дух, затова най-малкото, което е Дух, е по-ценно, отколкото най-извисеното, което е телесно.

Допълнения:

Става въпрос за Духовете извън астралния свят, защото всяко нещо, което има физическо тяло, има и астрално тяло, а Божественият свят е над астралния свят.

Затова една душа е по-ценна, отколкото всички телесни неща, колкото и благородни да са те.

Душата е създадена, като на едно място между времето и Вечността, които тя докосва. С най-извисените сили тя докосва Вечността, докато с най-низшите сили тя докосва времето.

Така във времето Душата действа не като времето, а като Вечността. В това тя има нещо общо с ангелите.

Един Учител казва: Духът е една шейна, която вкарва живота във всички части на тялото, благодарение на голямото единство, което душата има с тялото.

И макар Духът да е разумен и той да върши изцяло делото, което се върши в тялото, въпреки това човек не трябва да казва: „Моята душа познава или върши това или онова“, а трябва да казва: „Аз върша или познавам това или онова“ заради голямото единство, което те имат един с друг, защото те (тялото и душата) заедно са един човек.

Ако един камък приеме огъня в себе си, той ще действа като силата на огъня; ако обаче въздухът приеме светлината на слънцето в себе си, тогава тук не се появява светлина, а въздух. Това се дължи на проводимостта, която въздухът има за светлината – в една миля има също толкова повече светлина, отколкото в половин миля.

Допълнения:

Поради голямата си проводимост за светлина, въздухът не задържа никаква светлина в себе си.

В резултат на голямото единство, което душата има с тялото, в най-малката част на тялото душата е също толкова завършена, колкото в цялото тяло. Затова Свети Августин казва: „Ако единството, което тялото и душата имат заедно, е толкова голямо, колко още по-голямо е единството, в което се обединяват Дух с Дух“.

Ето защо Бог е „Господ“ и „Дух“, така че Той да ни направи блажени в обединението си с Него.

Има един въпрос и той е труден за отговаряне: „Как душата може да издържи и то без да умре, когато Бог я натиска в Себе Си?“.

Аз казвам: всичко, което Бог дава на душата, Той ѝ го дава в Себе Си по две причини. Едната причина е, че ако Той ѝ дадеше нещо извън Себе Си, тя нямаше да го приеме.

Втората причина: тъй като Той ѝ дава в Самия Себе Си, затова тя може да получава и да понася в Неговото, а не в своето; защото Неговото ѝ принадлежи.

Тъй като Той я е изкарал от нейното, Неговото трябва да е нейното и то в истинския смисъл на думата, е Неговото.

Следователно по този начин тя може да издържи при обединението си с Бога. Това е „Духът на Господа“, който „е изпълнил“ тук „ореола на земята“.

Защо душата се нарича „ореол на земята“ и каква трябва да бъде душата, която трябва да бъде избрана – това не е казано, но запомнете: така както Бог е „Господ“ и „Дух“, така и ние трябва да сме една духовна „земя“, и един „ореол“, който трябва да бъде изпълнен с този Дух, който тук е „Господ“ и „Дух“. Амин.

„Някога бяхте една тъмнина, сега обаче една Виделина в Бога“

Свети Павел казва: „Някога бяхте една тъмнина, сега обаче една Виделина в Бога“. (Еф. 5:8)

Пророците, които тук са живеели във Виделината, са познавали и откривали тайната Истина под влиянието на Светия Дух.

Понякога те били принуждавани да се обръщат навън и да говорят за нещата, които те познавали за нашето одухотворяване, така че те ни учели да познаваме Бога.

После нещо ги сполетяло и те замлъкнали, така че не можели да говорят и причина за това били три неща.

Първото: благото, което те познавали и съзерцавали в Бога, било толкова велико и толкова скрито, че то не можело да се отрази в тяхното познаване; защото всичко, което можело да се отрази в него, спрямо онова, което те съзерцавали в Бога, било съвсем различно и било толкова погрешно спрямо Истината, че те искали да мълчат и да не лъжат.

Втората причина била следната: всичко, което те съзерцавали в Бога, било толкова велико и толкова благородно, че те не можели да вземат нито образ, нито форма от него, за да говорят.

Третата причина, че те замлъкнали, била тази, че те съзерцавали в скритата Истина и откривали Тайната в Бога без да могат да изразят това с думи.

Въпреки това понякога ставало така те да се обръщат навън и да говорят; поради нееднаквостта с Истината обаче те се сещали за грубата материя и искали да ни учат да познаваме Бога чрез низшите неща на сътворението.

Свети Павел казва: „Някога бяхте една тъмнина, сега обаче една Виделина в Бога“ (Еф. 5:8). „Aliquando 17 – ако някой може изцяло да проучи тази дума, тогава тя означава „някога“ и с това се има предвид времето, което ни възпрепятства за Виделината, защото нищо не е така противно за Бог, както времето.

Не само времето, той има предвид също една привързаност към времето; той няма предвид също само една привързаност към времето, той има предвид също едно докосване на времето; и не само едно докосване на времето, а също един мирис и един аромат на време – също както там, където е лежала една ябълка, там остава един аромат; така разбирай докосването на времето.

Нашите най-добри Учители казват, че физическото небе и слънцето, а също и звездите имат толкова малко общо с времето, че те само докосват времето.

Душата обаче е създадена извисена много над небето и в своята най-голяма извисеност, и най-голяма чистота, няма нищо общо с времето.

От делото в Бога и от раждането, при което Отец ражда Своя Единороден Син и от това изливане се „разцъфтява“ Светият Дух, така че Духът се излива от Тях Двамата и при това изливане се ражда душата като изливане.

И Образът на Абсолюта е инкрустиран в душата, и при изливането, и при обратното вливане на Трите лица душата бива отново влята и бива отново образувана в нейния Първи Образ без образ.

Това има предвид Свети Павел, когато казва: „сега обаче една Виделина в Бога“. Той не казва: „Вие сте една Виделина“, той казва: „сега обаче една Виделина“. Той има предвид, че който трябва да познава нещата, той трябва да ги познава в тяхното Начало.

Учителите казват: „Нещата са така свързани в своето раждане, че са предопределени да поглеждат най-чисто там навън в Битието“, защото там, където Отецът ражда Сина, има едно настояще, има „сега“.

Във Вечното раждане там, където Отецът ражда Своя Син, там душата е „излята“ в своето Битие и „Образът“ на Абсолюта е инкрустиран в душата.

„Господ протегна ръката си и докосна устата ми, и ми рече“

„Господ протегна ръката си и докосна устата ми, и ми рече“. (Йер. 1:9)

Когато проповядвам, тогава държа да говоря за отречеността и за това, че човекът трябва да се освободи от себе си и всички неща.

Второ: човек трябва отново да бъде образуван в простото (без примеси) благо, което е Бог.

Трето: човек трябва да мисли за голямото благородство, което Бог е вложил в душата, така че с него той да дойде по прекрасен начин при Бога.

Четвърто: за чистотата на Божествената природа – само каква яснота има в Божествената природа, това е неизговоримо. Бог е едно Слово, едно Неизречено Слово.

Свети Августин казва: „Цялото писание е суетно. Ако се каже, че Бог е едно Слово, така Той е изречен; ако се каже, че Бог е неизречен, така Той е неизречим“. Така обаче Той е нещо. Кой може изрече това Слово? Това не прави никой, освен Онзи, Който е това Слово.

Доколкото съм близо до Бога, дотолкова Бог изрича Себе Си в мене.

Колкото повече разумните създания излизат от себе си в своите дела, толкова повече те влизат в себе си.

При създанията на плътта това не е така: колкото повече те работят, толкова повече те излизат от себе си навън.

Във всички свои дела създанията искат да изричат Бога; те всичките Го изричат толкова приблизително, колкото могат, въпреки това обаче не могат да Го изрекат.

Независимо от това дали искат, или не; дали им харесва, или не – те всичките искат да изричат Бога и Той въпреки това остава неизречен.

Давид казва: „Господ е Неговото име“. (Пс. 68:4) „Господ“ означава нещо като Свръхпорядък на едно господство; докато „слуга“ е един подпорядък.

Аз казвам: винаги когато някой познае нещо в Бога и Му даде някакво име, това не е Бог.

Ние четем за един добър човек, който в своята молитва се молил настойчиво на Бога и искал да Му даде име. Тогава един брат казал: „Мълчи, ти позориш Бога!“.

Ние не можем да намерим име, което да имаме право да дадем на Бога. На нас обаче са ни позволени имената, с които са Го назовавали светиите и които Бог така е осветил и преизпълнил в техните сърца с Божествена Светлина.

И при това първо ние трябва да се научим, как трябва да се молим на Бога. Ние трябва да казваме: „Господи, със същите имена, които Ти така си осветил в сърцата на Твоите светии и преизпълнил с Твоята Светлина, ние Те молим и Те възхваляваме“.

Второ, ние трябва да се научим да не даваме име на Бога сякаш искаме да кажем, че с това ние сме Го възхвалили и почели достатъчно; защото Бог е „над имената“ и неизговорим.

Във всички свои дела създанията искат да говорят като Бога. Онова, което те могат да разкрият обаче е толкова малко. Дори това, че най-извисените ангели се издигат и докосват Бога, е толкова различно в сравнение с онова, което е в Бога, колкото е бялото от черното.

Онова, което е в Бога е съвсем различно от онова, което всички създания са възприемали, макар че те самите искат с удоволствие да изрекат най-възвишеното, което могат. Пророкът казва: „Господи, Ти казваш едно, а аз разбирам две“. (Пс. 62:11)

Всички създания копнеят да се завърнат отново там, откъдето са произлезли. Целият техен живот и тяхно съществуване, всичко това е един копнеж и едно бързане към Онзи, от Когото са произлезли.

Пророкът казва: „Господ протегна ръката си“ и с това има предвид Светия Дух. (Йер.1:9)

Той казва: „Той докосна устата ми“ – и казва после – „Той ми рече“. „Устата“ на душата е възвишената част на душата, нея има предвид и казва: „Той постави Словото си в моята уста“. (Йер.1:9)

Той казва: „Ето, Аз днес те избрах и те поставих над народ и над Царства“. Нека Бог да ни призове в едно „днес“ там, където няма нищо там, където въпреки това има едно „днес“ във Вечността. (Йер.1:10)

„И Аз те поставих над народ“, което означава над целия свят; от него ти трябва да си свободен; „и над Царства“, това означава: всичко, което е повече от едно, то е прекалено много, защото ти трябва да умреш за всичко и трябва да бъдеш образуван отново в Извисеното там, където ние живеем в Светия Дух.

„Нашият Господ вдигна и повдигна очите си нагоре…“

„Нашият Господ вдигна и повдигна очите си нагоре, и погледна към небето и каза: Татко, настъпил е часът, прослави Своя Син, така че Твоят Син да Те прослави. На всички, които си Ми дал, им дай Вечния живот. Това е Вечния живот: да познават само Тебе, като един истинен Бог.“
(
Йоан 17:1 – 3)

В писанието на един папа се казва: „Винаги когато нашият Господ е вдигал очите си, Той е имал предвид нещо Велико“.

В книгата на Мъдростта „Мъдрецът“ казва, че душата бива пренесена с Божествената Мъдрост при Бога.

Свети Августин също казва, че всички дела и учението на човешкия Син са един пример и едно подобие на нашия свещен живот, и голяма стойност пред Бога.

Свети Йоан казва: „Той вдигна и повдигна очите си нагоре“. (Йоан 17:1) В това Слово е скрито двойно значение. Едното е едно оповестяване на чисто смирение. Ако ние трябва някога да влезем в Основата на Бога и в Неговата Дълбина, тогава ние трябва да влезем първо с истинско смирение в нашата собствена Основа и в нашата Дълбина.

Учителите казват, че звездите изливат цялата своя сила в основата на земята, в природата и в елемента на земята, и там създават най-чистото злато.

Доколкото душата влиза в Основата и в Дълбината на своето Съществуване, дотолкова Божествената сила се излива напълно в нея и действа съвсем скрито, и разкрива напълно Велики дела, и душата става напълно велика, и извисена в Любовта на Бога, която е сравнима с чисто злато. Това е първото тълкуване на „Той повдигна очите си“.

Второто тълкуване е, че душата трябва да се издигне в смирение с всички свои слабости и свои грехове, и че трябва да застане, и да се наведе под портата на Божието Милосърдие – там, където Бог „Се разтапя“ в Милосърдие.

И тя трябва да издигне също всичко онова, което е в нея като добродетели и добри дела, и да застане с него под портата – там, където Бог се разтапя, подобно Своята доброта.

Така душата трябва да следва и да застане според примера, както „Той повдигна очите си нагоре“.

След това Свети Йоан казва: „Той повдигна очите си нагоре“.

Един Учител казва: „Който е умен и разбира, той ще постави вода над виното, така че силата на виното да може да действа във водата. Тогава силата на виното ще превърне водата във вино; и ако водата е поставена по правилен начин над виното, тогава тя ще стане по-добра от виното; или най-малкото ще стане също толкова добра, колкото виното“.

Така е също в душата, която е застанала правилно в основата на смирението и така се издига, и бива изтеглена нагоре в Божествената Сила: тя никога не почива, докато не дойде направо при Бога и не Го докосне непокрит и остава постоянно в Него, и не търси навън, и не стои до Бога, нито при Бога, а винаги направо в Бога, в чистотата на Битието.

Там вътре е също Битие на душата, защото Бог е едно чисто Битие.

Свети Йоан казва: „Той повдигна очите си нагоре и погледна към небето“. Един гръцки Учител казва, че „небето“ означава нещо като една „колиба на слънцето“.

Небето излива своята сила в слънцето и в звездите, а звездите изливат своята сила в центъра на земята и създават злато и скъпоценни камъни, така че скъпоценните камъни да имат сила да правят чудеса.

Някои скъпоценни камъни имат силата да привличат кости и плът. Ако един човек мине наблизо, тогава той ще да бъде „окован“ и не може да се измъкне, ако не разполага с уменията, с които да се освободи от тях.

Други скъпоценни камъни привличат кости и желязо.

Всеки скъпоценен камък и всяка билка е една „къщичка“ на звездите, която е включила в себе си една небесна сила.

Така, както небето излива своята сила в звездите, така звездите я изливат в скъпоценните камъни, в билките и в животните.

Билката е по-благородна, отколкото скъпоценните камъни, защото тя притежава растящ живот.

Тя нямаше да приеме да расте под физическото небе, ако в него нямаше една духовна сила, от която тя да получава своя живот.

Така, както най-нискостоящият ангел излива своята сила в небето и го задвижва, и го кара да се движи в кръг, и да работи, така и небето излива своята сила по съвсем таен начин във всяка билка и в животните.

Ето защо всяка една билка има едно качество на небето и действа около себе си в кръг, както небето.

Животните, за разлика от билките, се издигат по-високо и имат животински, и сетивен живот, и въпреки това остават свързани с времето и пространството.

Душата, в своята естествена Светлина, в своята най-голяма извисеност, излиза навън над времето и пространството в подобието със светлината на ангела, и действа с него опознаващо небето. Следователно душата трябва постоянно да се издига така в опознаващо действане.

Там, където тя открие нещо от Божествената Светлина или Божественото подобие, там тя трябва да „построи“ една „колиба“, да се задържи и да не се отказва, докато не започне отново да се издига нагоре.

И следователно тя трябва да продължава да се издига нагоре в Божествената Светлина, и така да излезе над всички „колиби“ с ангелите на небето в ясното, чисто съзерцаване на Бога.

Затова Свети Йоан казва, че Той погледна към небето и каза: „Татко, настъпил е часът, прослави Своя Син, така че Твоят Син да Те прослави“.

Как Отецът прославя Сина и как Синът прославя Отеца? За това е по-добре да се мълчи, отколкото да се говори; онези, които могат да говорят за това, трябва да са ангели.

„…Всички, които Ти си ми дал…“ – ако човек внимава точно върху смисъла, тогава с това се има предвид нещо като: „всичко, което си ми дал“ – този „Вечен живот“ Аз ще им го дам, той е същият, който Синът има в Първото проникване и в същата Основа, и в същата чистота, и в насладата, в която Той има Своето собствено блаженство, и в който Той притежава Своето собствено Битие: „Този Вечен живот Аз ще им го дам“ и нищо повече. (Йоан 17:1 – 3)

Ако двама познават Бог като „Единствен“ и единият познава хиляда души, другият познава повече Бог като „един“, тогава този познава Бог повече като „Единствен“, отколкото онзи, който познава хиляда.

Ако един ангел познава нещо и то за него има числената стойност десет, и ако един друг ангел, който е по-благороден от първия, познава същото това нещо, то за него няма да бъде повече от едно.

Погледът и възприемането зависят от единството на съзнанието с което гледаш.

Свети Августин казва: „Ако аз познавах всички неща, но не и Бог, тогава нищо не съм познал. Ако аз обаче познавам Бог, а иначе не познавам нищо, тогава съм познал всичко“.

Колкото повече човек познава Корена и Ядрото, и Основата на Абсолюта като „Едно“, толкова повече човек познава всичко. Затова Той казва: „човек да познава само Тебе като един истинен Бог“. (Йоан 17:3)

Той не казва „мъдър“ Бог, нито „справедлив“ Бог, нито „имащ власт“ Бог, а само като „един истинен Бог“ и с това има предвид, че душата трябва да отдели и отстрани всичко, което човек прибавя на Бога в мислите или в познаването, и да Го възприеме „необлечен“ такъв, какъвто е Той чисто Битие: „истинен Бог“.

Затова нашият Господ казва: „Това е Вечния живот, те да познават само Тебе, като един истинен Бог“.

„Това е Вечен живот, да Те познават …“

Нашият Господ казва: „Това е Вечен живот, да Те познават като един истинен Бог и Онзи, Когото си изпратил Исус Христос“. „Нашият Господ вдигна очите си към небето и каза: Татко, настъпил е часът; прослави Своя Син, така че Твоят Син да Те прослави“ и Той Се помолил за онези, които Му били дадени, и казал: „Дай им Вечния живот; направи ги едно със Себе Си така, както Аз и Ти сме едно“.
(
Йоан 17:1 – 11)

„Той повдигна очите си нагоре“ – с това Той ни учи, че ако искаме да молим, преди това ние трябва да слезем в истинско, покорно смирение под всички създания. Едва тогава ние трябва да се издигнем пред Трона на Мъдростта и доколкото сме слезли, дотолкова ще ни бъде дадено онова, за което молим.

Писанието на един папа казва, че винаги когато нашият Господ е вдигал очите си, Той е искал да върши едно Велико дело. Наистина е било нещо велико, когато е казал: „Направи ги едно със Себе Си така, както Аз и Ти сме едно“.

В книгата на Мъдростта се казва, че „Бог не люби никого освен онзи, който тук живее в Мъдростта“. (Прем. Сол. 7:28) Синът обаче е Мъдростта. Като в чистотата, в която Отец е създал душата, така чисти ще станем ние в Мъдростта, която е Синът.

Защото Синът е една Врата, през която душата влиза отново в Отеца – там, където всичко, което Бог някога е вършил, не е нищо друго освен един образец и едно упътване за Вечния живот.

„Той вдигна очите си нагоре“ – от правилната основа на най-дълбокото смирение.

Така както силата на небето не действа никъде другаде толкова много, колкото в основата на земята (макар елементът земя да е най-нискостоящият), защото небето има най-голяма възможност да действа в него, по същата причина Бог действа най-много в едно смирено сърце, защото в него Той има най-голяма възможност да действа и там Той открива най-голямо подобие със Себе Си.

С това, че е вдигнал очите си нагоре, Христос ни учи, как трябва да влезем в нашата основа на истинско смирение и истинска освободеност, така че да оставим настрана всичко онова, което нямаме по природа (грехове и недостатъци), а също и онова, което имаме по природа, което е във всяко наше качество.

Защото, който иска да влезе в Основата на Бога, в Неговата Дълбина, той трябва да влезе преди това в своята собствена основа, в своята Дълбина, защото никой не може да познае Бога, без преди това да е познал себе си.

Той трябва да влезе в своето най-ниско място и в Божията Дълбина, и трябва да влезе в неговото Изначално и в нейната Върховност, защото, тук всичко, което Бог може да предложи, се слива заедно.

Онова, което е най-извисено в душата, то се намира в най-ниското, защото то е най-дълбинно.

Третото, на което Той ни учи, когато „е вдигнал очите си нагоре“, е това, че когато някой иска да моли, той трябва всичко, което е получил по Милост, да го внесе в Божията доброта, а онова, което иска да измоли срещу своите грешки или срещу греховете на други хора, него той трябва да го внесе в Божието Милосърдие, защото то моли за самото себе си.

Онова, което Бог намери смирено, него Той го издига и го извисява в Себе Си.

Четвъртото, което Христос е имал предвид, когато е „вдигнал очите си нагоре“, е това, че ние трябва да се издигнем от цяло сърце с жажда към Небето и за Него, и да насочим цялото си силно желание към Бога и към Върховната Извисеност, не под Бога, нито при Бога, защото всички висши неща са в състояние да действат най-много в онова, което е под тях.

Ето защо всички създания, които имат тяло, са една примамка за слънцето и за звездите, и тя пресъздава в камъка тяхната сила и тяхното подобие.

Така, както слънцето привлича влажния въздух, така то придава на камъка подобие със себе си и своята сила, така че той невидимо освобождава едно изпарение и една сила от себе си, което привлича известно количество желязо и известно количество плът и кости.

Същото прави и Божественото „изпарение“: то изтегля душата в себе си и я прави едно със себе си, и я тя става богоподобна. Също както, ако някой вземе една малка бъчва с вода и я постави близо до една голяма бъчва с вино, тогава виното ще придаде на водата силата, природата и цвета на виното.

Ако виното е червено, тогава водата става също червена; ако то е бяло, тогава тя остава също бяла с вкус на вино. Това се дължи на изпарението или на аромата на виното.

Какво означава това? Така както изпарението на виното прониква в малкия съд с водата, по същия начин и Божията Сила прониква в душата.

Който иска да стане като Бога, той трябва да се издигне с цялото си жадуване.

Вторият начин по който „Той вдигнал очите си нагоре“, с него Той ни учи, че така, както най-горният елемент не може да действа никъде другаде така добре, както в основата на земята – там той създава злато и сребро, и скъпоценни камъни. Всичко, което е смесено със земя – като шума, трева и дървета, носи в себе си едно подобие с небето и с ангела, който задвижва небето и се разпростира, и разширява, и образува една „колиба“, така че слънцето и силата на звездите да могат мощно да действат в тях. И то включва ангелската природа в себе си и действа подобно на ангела, макар и много отдалечено… По подобен начин и ние трябва да образуваме една „колиба“ и да се разпрострем по дължина, и ширина, така че Бог да може да действа мощно в нас и ние трябва да сме като Него, и да действаме като Него.

Животното познава в „тук“ и в „сега“; ангелът обаче познава без „тук“ и „сега“, а човекът, който тук е издигнат над другите създания, той познава в една истинска Светлина там, където няма нито време, нито пространство, без „тук“ и без „сега“.

Доколкото душата напредва, дотолкова тя прониква все повече в тази Светлина.

Душата, която е Светлина, включва голяма част от Бог в себе си.

„Той вдигна очите си към небето“. „Celum“ 18 – означава нещо като една „колиба“ за слънцето.

Всичко, което човек може да Му прибави, закрива Бога. Винаги, когато може нещо да Му прибави, от гледна точка на чистото Битие, това закрива Бога.

Христос казва: „Татко, часът е настъпил: прослави Своя Син, така че Твоят Син да Те прослави и Аз моля освен това, Ти да дадеш един Вечен живот на всички онези, които си Ми дал“. Питайте, при когото искате, всички ще кажат, че Той е имал предвид: „Татко, дай на всички онези, които си Ми дал, Вечния живот“.

Всъщност Словото казва следното: „Татко, всичко, което си Ми дал“ – което означава, така че Аз да съм Сина, произлязъл от Тебе, от Тебе като от Отеца; Аз Те моля, Ти да им дадеш това и те да му се наслаждават: този Вечен живот, това е тяхното Вечно възнаграждение.

Това означава нещо като: всичко, което Отецът е дал на Своя Син, всичко, което е Той самият, Той да им го даде.

„Вечен живот“ е това „те да познават само Тебе, като един истинен Бог“.

Какво означава това, че Той казва: „само Тебе“? Това означава, че на душата не се услажда нищо друго освен само Бог.

Нещо друго е това, че Той казва: „Да познават само Тебе, това е Вечен живот“. (Йоан 17:3) С това Той има предвид, че има само Бог и нищо при Него. Който познава нещо допълнително към Бога, той не познава само Бог. Който обаче познава само Бога, той познава повече в Бога.

Нашите Учители казват: Един познава едно в Бога, а един друг познава хиляда в Бога. Онези, които познават тук едно, те познават повече, отколкото онези, които познават хиляда, защото те познават повече в Бога и онези, които познават тук хиляда, те познават повече в Бога.

По-блажени са онези, които познават тук хиляда, отколкото онези, които познават едното, благодарение на това, че те в хиляда познават повече, отколкото в едното.

Още по-блажени обаче са онези, които познават едно, отколкото онези, които познават хиляда, защото, когато познавам нещо в Бога, тогава, независимо какво аз познавам, то винаги става едно с мене.

Който познава Бога повече отколкото едно, той въпреки това познава по-малко в Бога.

Нашият „Вечен живот“ зависи от това, ние да познаваме едно; с това, че ние познаваме по-малко, ние Те познаваме повече като „един истинен Бог“.

Защо Той казва: „Тебе един истинен Бог“, а не казва: „Тебе, един мъдър“ или „добър“ или „имащ власт“ Бог? Защото Истината се отнася до Битието.

„Мария Магдалена отиде при гроба.“

„Мария Магдалена отиде при гроба“ и потърси нашия Господ Исус Христос, и „се приближи и погледнала вътре. Видя два ангела“ при гроба и „те казаха“: „Жено, кого търсиш?“ – „Исус от Назарет“. – „Той е възкръснал, Той не е тук“. И тя мълчеше, и не им отговори, „и погледна назад и напред, и пренебрежително, и видя Исус, и Той каза: „Жено, кого търсиш?“. „О, господине, Вие ли Го изнесохте, тогава ми покажи къде си Го положил, аз искам да Го взема оттам“.

И Той каза: „Мария!“. И тъй като тя беше чувала думата често нежно произнесена от Него, Го позна и падна в краката Му, и искаше да Го има“; а Той Се изкачи по-високо „и каза: „Не Ме докосвай! Аз още не съм пристигнал при Моя Отец“. (Йоан 20:16, 17)

Защо Той каза: „Аз още не съм пристигнал при Моя Отец“? Та Той никога не Се е отделял от Отеца! С това Христос иска да каже: „Аз още не съм възкръснал истински в теб“.

Защо тя каза: „Покажи ми къде си Го занесъл; аз искам да Го взема оттам“. Ако той Го беше занесъл в дома на съдията, тя и оттам ли щеше да Го вземе? „Да – казва един Учител – тя щеше да Го вземе дори от двореца на съдията“.

Човек може да попита, защо тя се е приближила толкова много, макар че е само една жена, а мъжете които били тук – единият, който любил Бога, Йоан; другият, който бил любен от Бога, Петър – се страхували? И Учителят казва: „Причината за това била, че тя нямала нищо за губене, защото тя Му се е отдала и защото Му принадлежала, затова не се страхувала“.

Също както, ако аз подаря моето палто на някого и някой друг иска да му го отнеме, тогава аз няма да съм задължен да откажа да му го дам, защото то принадлежи вече на онзи, на когото съм го подарил и следователно той трябва да го защитава при обир.

Мария Магдалена не се страхувала по три причини. Първо, защото тя Му принадлежала. Второ, защото тя била толкова далече за портата на сетивата и вглъбена в себе си. Трето, защото нейното сърце било в Него. Винаги, където бил Той, там било и нейното сърце.

Втората причина, поради която Мария Магдалена стояла толкова близо до гроба, казва този Учител, била следната: тя жадувала някой да дойде и да я убие, така че нейната душа да намери някъде Бога, защото не можела да намери никъде Бог жив.

Третата причина за това че, тя стояла толкова близо, била следната: някой да дойде и да я убие, защото тя много добре знаела, че никой не можел да отиде на Небето, ако преди това самият Христос не идел там, а нейната душа (през това време) трябвало да има някъде, където да остане, затова жадувала, душата ѝ да бъде в гроба, а тялото ѝ при гроба.

Защото тя хранела надеждата, че в мъртвото тяло на Христос Бог е направил едно проникване през човечеството на Христос и по този начин е останало нещо от Бог в гроба.

Също както, ако аз държа известно време една ябълка в ръката си, когато я махна, тогава в ръката ми ще остане нещо от нея – аромат. По същия начин и Мария Магдалена се надявала да е останало нещо от Бог в гроба на Христос.

Четвъртата причина, поради която Мария Магдалена стояла толкова близо до гроба, била следната: защото тя била изгубила Бог като Христос два пъти – жив на кръста и мъртъв в гроба, затова тя се страхувала, че ако се махне от гроба, ще изгуби и гроба; защото, ако изгуби и него, тогава няма да има абсолютно нищо повече.

Човек може да попита защо Мария Магдалена стояла, а не седяла? Седяща тя щеше да бъде също толкова близо до Него, колкото стояща.

Някои вярват, че ако са отдалечени на едно равно, обширно поле, където няма нещо, което би могло да възпрепятства тяхното виждане, седящи ще виждат също толкова надалеч, колкото стоящи. Не е така обаче, както си мислят.

Мария Магдалена стояла права първо, за да можела да вижда по-надалеч около себе си, така че, ако имало храст, под който да е скрит Бог като Христос, тя да Го търси там.

Второ, защото вътрешно тя била така цялостно обърната, с всички свои сили, към Бога; затова външно стояла права.

Трето, защото тя била изцяло проникната от страдание. Има някои хора, които, когато умре техен любим, са съвсем проникнати от скръб, така че не могат да стоят сами изправени, а трябва да седят.

Тъй като обаче при нейната скръб ставало въпрос за Бога като Христос и нейното страдание се основавало на постоянство, тя нямала нужда да седи.

Четвърто, тя стояла права, за да може, ако види някъде Бог (като Христос), по-бързо да Го „хване“.

Понякога аз съм казвал, че един човек, който стои прав, е по-възприемчив за Бога. Сега обаче казвам друго: че в истинско смирение седящият получава повече, отколкото стоящия прав.

Небето не може да действа никъде другаде освен в основата на земята. По същия начин и Бог не може да действа никъде другаде освен в основата на смирението; защото, колкото по-дълбоко в смирението е човек, толкова по-възприемчив е той за Бога.

Нашите Учители казват, че ако човек вземе една чаша и я постави под земята, тогава тя може да приеме повече, отколкото ако стои върху земята; дори това да е толкова малко, че едва да може да се забележи, то въпреки това би било нещо.

Един Учител казва: Господи, какво имаш предвид с това, че искаш да Се отдръпнеш от тази жена за толкова дълго време? С какво го е заслужила тя или какво е направила? От момента, в който Ти ѝ прости греховете, тя не е направила нищо друго освен да Те люби. Ако тя, въпреки това, е направила нещо, прости ѝ го в името на Твоята доброта. Ако обичаше Твоето тяло, тя въпреки това добре знаеше, че Божеството е в него.

Господи, аз се позовавам на Твоята Божествена Истина, че си казал, че Ти никога няма да Се оттеглиш от нея. Имаш право, защото Ти никога не излезе от сърцето ѝ и каза: „Който Те люби, него искаш също да любиш и който е станал рано, на него искаш да Се явиш“. (Притчи 8:17)

Свети Григорий казва: „Ако Бог държеше Христос по дълго време на Голгота от определеното, и трябваше да се държи толкова дълго настрани от нея, сърцето ѝ напълно щеше да се съкруши“.

Сега възниква въпросът, защо Мария Магдалена не видяла нашия Господ, когато Той бил толкова близо до нея? Възможно е, тя да е изплакала очите си, така че да не може да Го види бързо.

Второ, защото Любовта така да я заслепила, че тя не повярва, че Той е толкова близо до нея.

Трето, тя продължавала да наднича постоянно, така сякаш Той бил неин; затова тя не Го видяла.

Мария Магдалена търсила едно мъртво тяло, а намерила два живи ангела. „Ангел“ означава нещо като „пратеник“, а „пратеник“.

Така ние откриваме, че Синът е изпратен и че Светият Дух също е изпратен, те обаче са равни. Един Учител казва, че на Бог е присъщо нищо да не е като Него.

Сега Мария Магдалена търсила онова, което е подобно на Бог, а намерила неподобие: „един ангел при главата и един при краката“. (Йоан 20:12)

Този Учител казва: „Присъщо на Бога е Той да е Единствен“ и тъй като тя търсила там Един, а намерила двама, затова не можела да бъде утешена.

Нашият Господ казва: „Това е Вечен живот, те да познаят само Тебе като Един истинен Бог“. (Йоан 17:3)

Мария Магдалена стоеше при гроба и плачеше.“

Било едно чудо, че тя, след като била толкова наскърбена, можела да плаче: „Любовта направила така, тя да стои права, а скръбта – тя да плаче“.

„Тя повървя по-нататък и надникна в гроба“, тя търсеше един мъртъв човек, „а намери два живи ангела“.

Ориген казва: Тя стояла права. Защо тя останала да стои права, докато апостолите побегнали? – Тя нямала какво да губи; всичко, което имала, тя го изгубила в Него.

Когато Той умрял, тогава тя умряла заедно с Него. Когато Го погребали, тогава погребали и нейната душа с Него, затова тя нямала нищо за губене.

„Тя повървя по-нататък“, тогава Той я срещна. Тя помисли, че Той е един градинар и каза: „Къде Го положихте?“. Мария Магдалена била така улисана в усилията си да Го намери, че от думите, които могла да изрече при тази среща, запазила само едно: „Къде Го положихте?“. (Йоан 20:15)

След това Той малко по малко ѝ Се разкрил. Ако Той ѝ Се беше разкрил изведнъж, когато е била все още в състояние на силно жадуване, тя щеше да умре от радост.

Ако душата знаеше, кога Бог влиза в нея, тя щеше да умре от радост и ако знаеше, кога Той я напуска, тя щеше да умре от скръб.

Душата не знае нито кога Той идва, нито кога си отива. Тя обаче чувства, когато Той е при нея.

Мария Магдалена търсела само Бог, затова Го открила и не жадувала за нищо друго освен за Бога.

Душата, която трябва да търси Бога, за нея всички създания трябва да са едно мъчение. За Мария Магдалена било едно мъчение, че тя видяла ангелите.

Свети Йоан видял един град

„Един град“ означава две неща: първо, че той е укрепен, така че никой да не може да му навреди; второ: единението на хората в него.

„Този град нямаше храм; сам Бог беше храмът. Там човек няма нужда от светлината на слънцето, нито на луната; чистотата на нашия Господ го осветява“.
(Откр. 21:22, 23)

Този „град“ означава всяка една духовна душа, както казва Свети Павел: „Душата е един храм на Бога“ и тя е толкова силна, както казва Свети Августин, че никой не може да ѝ навреди, ако тя не навреди сама на себе си с безрасъдство. (1 Кор. 3:16)

Първо, човек трябва да обърне внимание на мира, който трябва да бъде в душата – затова градът е наречен „Йерусалим“.

Свети Дионисий казва: „Божественият мир прониква и организира, и завършва всички неща. Ако мирът не правеше това, тогава всички неща щяха да се разпаднат и нямаше да имат порядък“.

Второ, мирът позволява на създанията да се изливат в Любов, а не да вредят.

Трето, мирът прави създанията усърдни в служенето си един на друг, така че те да разчитат един на друг. Онова от тях, което не може да има нещо от себе си, него го получава от останалите, затова едно създание произлиза от друго.

Четвърто, Божественият мир позволява на създанията да се обърнат отново към своето първо Начало, което означава: Бог.

Другото, на което човек трябва да обърне внимание, е това, че Свети Йоан казва, че градът е „свещен“. Свети Дионисий казва, че „светостта“ е „цялата чистота, свобода и съвършенство“.

Подобието е най-голямата жажда и радост, които има на Небето. Ако Бог влезе в душата и тя не е като Него (свободна от грехове), тогава тя ще страда от това, защото Свети Йоан казва: „Който върши грях, той е един слуга на греха“. (Йоан 8:34)

За ангелите и за светиите можем да кажем, че са съвършени, само че за светиите не в пълния смисъл на думата, защото те все още изпитват любов към своите тела, които лежат все още в пепелта. Цялостно съвършенство обаче има само в Бога.

Аз се учудвам, че свети Йоан се е осмелил някога да каже, без да е гледал в Духа, че има три лица в Бога: Отец – изливащ Себе Си с цялото съвършенство при раждането; като в Сина и с добротата, като в едно любовно изливане в Светия Дух.

Второ, „святост“ означава нещо, което е отделено от земята.

Бог е едно нещо и едно чисто Битие, докато грехът е едно нищо и отдалечен от Бога.

Бог създал ангелите и душата като едно нещо, което означава: като Бог.

Душата е създадена като под сянката на ангела и въпреки това те (душата и ангелът) имат една обща природа; докато всички материални неща са създадени като нищо и далеч от Бога.

Когато душата е свободна от земни неща, тогава тя е „свята“. Докато Закхей стоял на земята, той не можел да види нашия Господ Исус Христос.

Свети Августин казва: „Ако човекът иска да стане чист, тогава той се отказва от земните неща“.

Аз често съм казвал, че душата не може да стане чиста, ако не бъде върната в нейната Първична чистота, така както Бог я е създал, също както не може да се направи злато от мед, която се байцва два или три пъти, без тя (медта) да бъде върната в нейната първична природа – водата.

Защото всички неща, които се разтопяват при нагряване или се втърдяват при охлаждане, са изцяло с водна природа; затова те трябва да бъдат превърнати изцяло във вода и да им бъде отнета изцяло природата, която имат в момента.

И така Небето и изкуството помагат за това медта да бъде превърната изцяло в злато.

Човек сравнява желязото със среброто и медта със златото: колкото повече обаче той ги приравнява едно с друго, а не им отнема природата, толкова по-погрешно е това.

По същия начин е и с душата. Лесно е да се изтъкват добродетели, като такива или да се говори за тях; истински притежавани обаче те са съвсем рядко.

Трето, Свети Йоан казва, че този „град“ е „нов“. „Нов“ означава онова, което не е приложено или онова, което е близо до своето начало. Бог е нашето начало. Когато ние се обединим с Него, тогава ще станем отново „нови“.

Някои хора смятат, че нещата, които ние сега виждаме, Бог ги е направил или задържал завинаги в Себе Си и че ги спуска във времето. Божиите дела обаче ние трябва да ги разбираме като лишени от усилия. В Бог няма нищо ново и няма образ, докато в нас има, както ново, така и вечно.

Платон казва: „Какво е Бог, това аз не зная“ – и с това той иска да каже, че докато душата е обгърната от тялото, тя не може да познае Бога. „Онова обаче, което Той не е, него аз добре го зная, както това може да се познае на слънцето: никой не може да изтърпи неговите лъчи преди те да са проникнали във въздуха и така да греят върху земята.“

Свети Дионисий казва: „Когато Божествената Светлина грее в мен, тя трябва да е обгърната, както е обгърната душата ми от тялото“.

Той казва също, че Божествената Светлина се явява в пет вида хора. Първите не я приемат. Те са като добитъка – неспособни да възприемат Светлината. Това може да се уподоби на следното сравнение: ако аз нагазя във вода и тя е неспокойна и мътна, тогава аз не бих могъл да видя лицето си в нея поради неравността на водната повърхност.

За втория вид хора само малко Светлина става видима, нещо като проблясването на един меч.

Третият вид получават повече от Божествената Светлина – толкова, колкото една голяма светкавица, която светва и веднага отново е тъмно; това са всички онези, които пропадат от Божествената Светлина в греха.

Четвъртият вид възприемат още повече от нея; понякога обаче Бог Се отдръпва със Своята Светлина от тях, по една-единствена причина: да ги „дразни“ и да увеличи жаждата им за Него.

Ясно е, че ако някой от нас иска да напълни скута си, тогава всеки от нас би разтворил широко скута си, така че да може да получи много.

Свети Августин казва: „Който иска да получава много, той увеличава своето жадуване“.

Петият вид получават толкова голяма Светлина, все едно е ден и въпреки това сякаш е през един процеп.

Затова в книгата на Любовта душата казва: „Моят Възлюбен ме гледаше през един процеп; Неговото лице беше очарователно“.

„Който Ми служи, той трябва да Ме следва…“

Тези Слова е казал нашият Господ Исус Христос: „Който Ми служи, той трябва да Ме следва и там, където съм Аз, там трябва да е Моят слуга заедно с Мен“. (Йоан 12:26)

На тези Слова могат да се познаят три неща. Едното е, че човек трябва да следва и да служи на нашия Господ, когато Той казва: „Който Ми служи, той трябва да Ме следва“.

Затова тези Слова, които казват „който следва Бога“ подхождат на Свети Секунд, защото той се е отказал от блага и живот, и всичко в името на Бога.

По същия начин и всички онези, които искат да следват Бога, трябва да се откажат от онова, което може да ги възпрепятства за Бога.

Йоан Златоуст казва: „Това е трудно за възприемане изказване за онези, които са се обърнали към този свят и материалните неща – за тях те са съвсем сладки да ги притежават и им е трудно, и им горчи да ги изоставят“.

Защо на ухото сладките неща не му се услаждат така, както на устата? – Защото то не е способно за това. Ето защо, един живеещ в плътта човек не познава духовните неща, защото той няма необходимото за това. За разлика от него обаче на един прозорлив човек, който познава духовните неща, му се отдава лесно да се откаже от всички материални неща.

Свети Дионисий казва, че Бог предлага Своето Небесно Царство за продан; никое нещо обаче не е с толкова ниска стойност, както Царството Небесно, когато то е за продан и въпреки това нищо не е толкова ценно и толкова ощастливяващо да бъде притежавано, както когато Царството Небесно е спечелено.

Казва се „с ниска стойност“, защото на всеки е за продан за толкова, колкото той може да донесе. Затова човек трябва да даде всичко, което има за Царството Небесно: своята собствена воля.

Докато човек запазва все още нещо от собствената си воля, дотогава той не е заслужил Царството Небесно.

Който обаче се отрече от себе си и от своята собствена воля, на него му се отдава лесно да се отрече от всички материални неща.

Един Учител поучавал своя ученик за това, как той можел да стигне дотам, че да познава духовните неща. Тогава ученикът казал: „Учителю, чрез твоето поучение съм извисен и осъзнавам, че всички материални неща са като един малък кораб, който се клатушка в морето и като една птица, която пърха във въздуха“.

Защото всички духовни неща са извисени над материалните и колкото по-извисени са те, толкова повече те се разширяват и обхващат материалните неща.

Ето защо материалните неща са малки спрямо духовните; и колкото по-извисени са духовните неща, толкова по-велики са те; и колкото по-силни са те в делата, толкова по-чисти са те в своето съществуване.

Ако един човек е гладен до смърт и му се предложи най-доброто ядене, той по-
скоро би умрял от глад, преди да го опита или вкуси някога, ако в него няма подобие с Бога.

И ако човекът мръзне до смърт, каквито и дрехи да му се предлагат, той никога не би могъл да ги докосне, нито облече, ако в тях няма подобие с Бога. Това се отнася до първото: как човек трябва да се откаже от всички неща и да следва Бога.

Второ: по какъв начин ние трябва да служим на нашия Господ?

Свети Августин казва: „Предан слуга е онзи, който във всичките си дела не търси нищо друго освен само Божията Слава“.

Също и Давид казва: „Бог е моят Господ, на Него искам да служа“, защото Той ми е служил и при цялата Своя служба Той Се е нуждаел от мен само в моя полза; така трябва и аз да Му служа, и да търся само Неговата слава. (Исус Навин 24:18 – 24)

Това други господари не го правят; при своето служене те търсят своята собствена изгода, защото те ни служат докрай само, за да ни използват; затова ние не сме им задължени за голямо служене, защото възнаграждението (или служенето в замяна) трябва да се измерва според величието и благородството на службата.

Третото е това, че ние трябва да обърнем внимание на това възнаграждение, на това, че нашият Господ казва: „там, където съм Аз, там трябва да бъде и Моят слуга с Мене заедно“.

Къде е домът на нашия Господ Исус Христос? – Той е в Единството с Неговия Отец. Твърде голямо възнаграждение е това, че всички, които Му служат, трябва да живеят в Единство с Него.

Затова, когато нашият Господ говорил за Своя Отец, Свети Филип казал: „Господи, покажи ни Своя Отец и това ще ни е достатъчно“ 19, сякаш искал да каже, че би се задоволил само с виждане.

Една много по-голяма удовлетвореност обаче ние трябва да имаме от това, да живеем в Него.

Когато нашият Господ Исус Христос Се изпълнил с духовно Сияние на планината Табор и показал нагледно на тримата апостоли едно подобие на чистотата, която е на Небето, Свети Петър също помолил нашия Господ те да останат там завинаги 20.

Ние трябва да имаме неизмеримо голямо жадуване за обединение с нашия Господ и Бог.

Това „едно съм с нашия Господ и Бог“ човек трябва да го познава от следното поучение: така както Бог е триединен в лицата, така Той е едно в природата. Така трябва да се разбира „едно съм“ на нашия Господ Исус Христос с Неговия Отец и с душата.

Така както бялото и черното са различни – едното от тях не може да понася другото: бялото не е черно, същото е с нещото и Нищото.

„Нищо“ е това, което може да получава от Нищо Нещо; докато „нещо“ е това, което получава от Нещо нещо.

Допълнения:

Бог е „Нищото“, защото е всичко, но Бог е също и „Нещо“ дотолкова, доколкото Той има собствено Битие.

Всяко нещо, произлязло от Бога е „нещо“, защото е ограничено и поради тази причина, то не е всичко и затова може да получава от Бога „Нещо“ или Битие.

Точно така е и в Бога: винаги онова, което е „Нещо“, то е цялостно в Бога. Там от него нищо не липсва.

Когато душата стане едно с Бога, тогава тя в Него има всичко, което е „Нещо“, в съвършенство.

Там душата забравя себе си такава, каквато е тя сама по себе си и всички неща, и познава себе си в Бога като Божествена, доколкото Бог е в нея; и дотолкова тя люби себе си в Него като Божествена, и е едно с Него без различия, така че тя не се наслаждава на нищо друго освен на Него и Му се радва.

Какво повече иска да жадува човек или да знае, когато е така блажено едно с Бога? За това обединение, нашият Господ е създал човека.

Когато Адам нарушил онази заповед, тогава той бил изгонен от рая. Тогава нашият Господ поставил два вида стража пред рая: един ангел и един горящ меч, който бил двуостър. Това означава две неща, чрез които човекът може да се върне обратно на Небето там, откъдето е паднал.

Първото е: чрез природата на ангела. Свети Дионисий казва, че ангелската природа означава нещо като откровението на Божествената Светлина.

С ангелите, чрез ангелите и с Божествената Светлина душата трябва да се стреми обратно към Бога, докато стигне отново в Първото Начало.

Второто е: чрез горящия меч, което означава, че душата трябва да се завърне чрез добри и Божествени дела, които се вършат в огнена Любов в името на Бога и ближните християни.

„Ние Те следваме от все сърце и се страхуваме от Тебе, и търсим Твоето лице“

Данаил, пророкът, казва: „Ние Те следваме от все сърце и се страхуваме от Тебе, и търсим Твоето лице“. (Дан. 3:41)

„Аз го призовах и го поканих, и го привлякох, и Духът на Мъдростта влезе в мен, и аз го оцених повече, отколкото всички царства и отколкото силата и господството; и отколкото златото и среброто; и отколкото скъпоценните камъни, и аз гледах на всичко, сравнено с Духа на Мъдростта, като на една песъчинка и като на нечистота, и като на едно нищо“. (Прем. Сол. 7:7 – 9)

Един ясен знак за това, че човекът има „Духа на Мъдростта“ в себе си, е този, когато той вижда всички неща като едно чисто Нищо.

Който гледа на каквото и да е нещо като на едно нещо, в него не е „Духът на Мъдростта“.

Когато той е казал: „като една песъчинка“, тогава това е било прекалено малко. Когато той е казал: „като нечистота“, тогава това също е било прекалено малко. Когато обаче е казал: „като едно нищо“, тогава това е било точно казано, защото всички неща са едно чисто нищо спрямо „Духа на Мъдростта“.

„Аз го призовах и го привлякох, и го поканих, и Духът на Мъдростта влезе в мене“. Който го призовава в дълбините, в него влиза „Духът на Мъдростта“.

Има една сила в душата, която е по-обширна, отколкото целия този свят. Трябва да е много обширно онова, в което Бог живее.

Някои хора не „канят“ „Духа на Мъдростта“ в себе си, те „канят“ едно здраве, богатство, и удоволствие; в тях обаче няма да влезе „Духът на Мъдростта“.

Онова, за което те се молят, на тях им е по-скъпо, отколкото Бог. Също както ако някой дава един пфениг за един хляб, той предпочита хляба пред пфенига; тези хора превръщат Бог в свой слуга.

Или както, ако един богаташ каже: „Направи това за мен и ме излекувай; моли за каквото пожелаеш, аз ще ти го дам“; и ако тогава някой помоли за един хелер 21, тогава това би било една глупост; ако обаче той го помоли за сто марки, богаташът би му ги дал с удоволствие.

Затова е пълна глупост, ако някой моли Бог за нещо друго освен за самия Него; това Бог не го цени, защото Той не дава нищо друго с такова голямо удоволствие, както самия Себе Си.

Той казва: „С Духа на Мъдростта при мен дойде едновременно всяко благо“. (Прем. Сол. 7:11)

Дарът на Мъдростта е най-благородния дар сред седемте дара на Светия Дух. Бог обаче не дава никой от тези дарове без да даде първо Себе Си.

Всичко, което тук е добро и може да донесе силно желание и утеха, и всяка сладост, него всичкото аз го имам в „Духа на Мъдростта“ и то така, че навън да не остане дори толкова, колкото върха на една игла и въпреки това то щеше да бъде нещо незначително, ако човек го нямаше напълно в себе си наистина така, както му Се наслаждава Бог.

Така също и аз се наслаждавам по същия начин на същото това нещо в Неговата природа; защото в „Духа на Мъдростта“ Бог действа навсякъде еднакво, така че най-малкото да стане като най-голямото, но не и най-голямото като най-малкото.

Така както, ако някой присади един „благороден“ калем на една груба подложка (дивачка), тогава целият плод се оформя като „благородството“ на присадката, а не като грубостта на подложката.

Същото се случва и в този Дух на Мъдростта: тук всички дела стават равни, защото тук най-малкото става като най-голямото, но не и най-голямото като най-малкото.

Самият Бог Се отдава по раждащ начин, защото най-благородното дело в Бога е раждането. Ако изобщо нещо в Бога е по-благородно, отколкото друго, то е защото Бог има цялата Своя жажда в раждането.

Всичко, което ми е вродено, него никой не може да ми го отнеме, освен ако той не ме отнеме на „мене си“. Докато всичко, което мога да получа, него аз мога да го изгубя; затова Бог Се ражда цялостно в мен, така че никога да не Го изгубя; защото всичко, което ми е вродено, него аз не мога да го изгубя.

Бог има цялата Своя жажда в раждането и затова Той ражда Своя Син в нас, така че ние да имаме цялата нашата жажда и нашият стремеж в това раждане и да раждаме естествено този Син заедно с него.

Защото Бог има цялата Своя жажда в раждането и затова Той ражда Себе Си в нас, така че Той да има цялата Своя жажда в душата и ние да имаме цялата наша жажда в Него.

Затова Христос е казал, както пише Свети Йоан в евангелието: „Те Ме следват“. (Йоан 10:27)

В действителност да се следва Бога, това е добре: да следваме Неговата Воля. „Да бъде Волята ти!“ (Мат. 6:10)

В евангелието Свети Лука пише, че нашият Господ е казал: „Който иска да Ме следва, той се отрича от себе си и взема своя кръст си, и Ме следва“. (Лука 9:23)

Който действително се отрече от себе си, той принадлежи цялостно реално на Бога и Бог принадлежи цялостно реално на него; в това съм толкова сигурен, както и в това, че съм човек.

За един такъв човек всички неща са толкова лесни за даване като едно лещено зърно; и колкото повече той дава, толкова повече това му харесва.

Свети Павел желаел в името на Бога заради своите братя да бъде отделен от Бога. (Рим. 9:3)

Някои казват, че Свети Павел е имал предвид само за известно време. Това изобщо не е Истина: също толкова с нежелание един миг, както завинаги и също толкова с желание завинаги, както един миг.

Винаги когато един такъв човек е наясно с Волята на Бога, тогава, колкото по-дълго той е отделен от Бога, толкова повече на него това му харесва, и колкото по-голямо е мъчението, на което той е подложен, толкова повече то му харесва, също както при един търговец.

Ако търговецът със сигурност знае, че онова, което купува за една марка, ще му донесе десет, тогава той би вложил всички марки, които има и всичките си усилия в тази покупка, само да е сигурен, че ще се върне жив и здрав у дома и ще спечели много повече – всичко това на него би му харесвало.

Точно така е било и със Свети Павел: онова, за което той знаел, че е Воля на Бога, колкото по-дълго продължавало то, толкова повече то му харесвало и колкото повече мъчения имало, толкова по-голяма била радостта му. Защото да се изпълни Божията Воля, това е Царството Небесно и колкото по-дълго тази Воля продължава, толкова повече е Царството Небесно; и колкото по-голямо е мъчението в Божията Воля, толкова повече е блаженството.

„Отречи се от себе си и вдигни своя кръст!“. Учителите казват: мъчение е постене и други самонаказания. Аз казвам обаче, че това е по-скоро едно слагане остраняване на мъчението, защото от това поведение не произлиза нищо друго освен радост. (Лука 9:23)

По-нататък Христос казва: „Аз им давам живота“. (Йоан 10:28) Много по-различно обаче от живота, който се намира в разумните създания, е несъщественото; въпреки това животът е присъщ за всяко разумно създание като негово Битие.

Затова Той казва: „Аз им давам живота“, защото Неговото Битие е Неговия живот, та нали Бог дарява Себе-цялостно, защото Той казва: „Аз давам“.

Никое създание не може да даде живота, ако беше възможно някое създание да може да го даде, тогава Бог щеше да люби така душата, че да не може да търпи това; по-скоро Той самият иска да ѝ го даде.

Ако го даваше едно създание, това щеше да бъде неприятно на душата; тя щеше да му обърне толкова малко внимание, колкото на един комар; също както, ако един цар даде на един човек една ябълка, нея човекът ще я оцени по-високо, отколкото, ако някой друг му даде една дреха.

По същия начин душата също не може да търпи да получава живота от някой друг освен от Бога. Затова Той казва: „Аз давам“, така че душата да се радва пълноценно на това даване.

Той казва: „Аз и Отец сме едно“ – душата в Бога и Бог в нея. (Йоан 10:30)

Ако човек сложи вода в един съд, тогава съдът обхваща водата, водата обаче не е в съда, нито съдът е във водата; душата обаче е така цялостно едно с Бога, че единият без другия не може да бъде разбран.

Човек може добре да си представи горещината без огъня и лъчите без слънцето; Бог обаче той не може да си представи без душата и душата без Бога; толкова цялостно са Те едно.

Един Учител казва: „С най-малкото на Бога са изпълнени всички създания, а Неговото най-голямо не е никъде“.

Искам да ви разкажа една история. Един мъж попитал един добър човек, какво означава това, че той понякога има такова голямо желание да се събере в себе си и да се моли, докато друг път няма такова желание? На което онзи му отговорил: „Кучето, което забелязва заека и го надушва, и така попада на следата, бяга след заека; докато другите кучета виждат това куче да бяга и те бягат, скоро обаче на тях им омръзва, и те се отказват“.

Същото е и с човека, който е видял Бога и Го е „надушил“, той не се отказва постоянно „да бяга“ след Него. Затова Давид казва: „Вкусете и вижте, колко сладък е Бог!“. (Пс. 34:8)

На този човек не му омръзва; на другите обаче скоро им омръзва „да бягат“ след Бога.

Някои хора вървят пред Бога, някои до Бога, някои следват Бога.

Тези, които вървят пред Бога, това са онези, които следват своята собствена воля и не искат да приемат Божията Воля – това е много лошо.

Другите, които вървят до Бога, казват: „Господи, аз не искам нищо друго освен онова, което Ти искаш“. Ако обаче са болни, тогава те искат Бог да иска те да са здрави и това да може да стане.

Третите обаче следват Бога там, където Той иска; те Го следват доброволно и са съвършени. Затова в книгата на откровенията Свети Йоан казва: „Те следват Агнеца, където и да ходи“. (Откр. 14:4)

Тези хора следват Бога, където и да ги води Той: в болест или в здраве, към щастие или към нещастие.

Свети Петър вървял пред Бога; тогава нашият Господ казал: „Дяволе, върви след Мен!“. (Мат. 16:23)

Нашият Господ казал: „Аз съм в Отеца и Отецът е в Мене“. (Йоан 14:11) Така също е Бог в душата и душата е в Бога.

„Земята е пълна с милосърдието на нашия Господ“

Цар Давид казва: „Земята е пълна с милосърдието на нашия Господ“. (Пс. 33:5) По този повод Свети Августин казва: „Земята е пълна с милосърдие, защото е пълна с плач и страдание; на Небето обаче няма милосърдие, защото там няма страдание“.

Затова цар Давид казва също, че „Небесата са закрепени чрез Силата на Словото на нашия Господ и че от Духа на Неговата уста произлиза цялата тяхна сила“.
(Пс. 33:6)

Свети Августин казва: „Словото на Небесния Отец е Единородният Син, а Духът на Неговата уста е Светият Дух“.

На тези думи може да се разбере Святото Триединство. Силата на Отец в Словото – когато Давид казва, че „Небесата са закрепени“; Мъдростта на Сина – когато той казва: „в Словото на Отец“; добротата на Светия Дух – когато той казва „от Духа на Неговата уста произлиза цялата тяхна сила“.

Свети Павел познавал добре това, когато е изпаднал в екстаз на Третото небе и виждал такива неща, които човек не може да изкаже напълно с думи и той извикал на висок глас: „О, Ти извисено богатство на Мъдростта и на познанието на Бога, колко необятни са Твоите решения и колко абсолютно неизследими са Твоите Пътища!“.

Свети Августин тълкува това изказване и казва: това, че Свети Павел е бил изпаднал в екстаз на Третото небе, не означава нищо друго освен, че той е имал три вида познания в душата.

Първото: е познанието на създанията, което човек може да възприема с петте сетива и познанието за всички неща, които са настоящи за човека. В него човек не познава цялостно Бога, защото създанията са с груби сетива.

Второто познание е по-духовно, него човек може да го има без присъствие (на обект за познаване). Ако аз познавам един приятел, отдалечен над хиляда мили от мене, когото вече съм виждал. Него аз трябва да го възприемам със сравнения, което означава по спомени за дрехите, фигурата, мястото и времето, когато съм го виждал – това е грубо и материално.

С това познание човек не може да познае Бога, не може да Го обхване нито с мястото, нито с времето, нито с външния вид.

Третото Небе е едно чисто духовно познание там, където душата бива изтеглена от всички присъстващи и материални неща. Тук човек чува без звук и познава без материя; тук няма нито бяло, нито черно, нито червено.

В това чисто познание душата познава Бог цялостно такъв, какъвто е Той: Един по природа и Триединен в лицата.

За това познание говори също и Свети Йоан: „Светлината осветява всички, които влизат в този свят“ (Йоан 1:9) – с това той има предвид познанието, в което той е бил тогава, когато е писал евангелието си.

Словото на Йоан трябва да се разбира чисто същностно, че той не е познавал нищо друго освен Бога и всички неща като Божествени; и всички, които стигат до това познание, биват „истински“ просветлени и никой друг. Затова той казва: „Всички, които влизат в този свят“…

Ако Свети Йоан е имал предвид този груб, материален свят, тогава това Слово не би могло да бъде Истина, защото тук се намират някои слепи, зли грешници.

Той има предвид това чисто познание там, където той е познавал Светото Триединство, там, където Бог „в началото е Словото и Словото е у Бога, и Бог е Словото“. (Йоан 1:1)

Затова Свети Августин казва: „Ако той беше говорил още повече за него, никой нямаше да може да го разбере“.

Това било Третото Небе, на което Свети Павел изпаднал в екстаз. Затова цар Давид казва, че „Небесата са закрепени чрез Словото на нашия Господ“. (Пс. 33:6)

Също и Йов казва, че „Небесата са закрепени, като че са излети от бронз“.
(Йов. 37:18)

На Небето човек трябва да познава четири неща: че то е постоянно и чисто, и включва в себе си всички неща, и че е плодородно. Тези неща трябва да се откриват в един човек, който трябва да е едно Небе, на което живее Бог – той да е постоянен, както е постоянно Небето.

Писанието казва, че онова, което се пада на човека, то не го преобразява.

Волята на един приятел с волята на неговия приятел е една воля. Съвсем същото е и с човека, който има една воля с Бога: добро и зло, любов и страдание, за него всичко е едно.

Затова нашият Господ казва: „Всяка къща, която е построена на една скала, не се срутва“. Това означава първо, че на две или три мили над земята няма дъжд, нито град, нито вятър. Там е толкова тихо, че ако човек пише букви в пясъка, те остават невредими, цели. (Мат. 7:24, 25)

По това човекът, който лесно сменя състоянията си и се натъжава, може да познае колко много се е отдалечил той от Бога чрез греховете.

Второ: на Небето ние откриваме чистота и яснота така, както човек може да наблюдава това във водата – когато тя е мътна, тогава онова, което човек държи над нея, не се отразява във водата, защото тя е смесена със земя. Когато обаче тя е чиста и не е смесена, тогава онова, което човек държи над нея, се отразява в нея.

По същия начин е и с човека: докато той е „смесен“ със земните неща, дотогава той не може да познае своята чистота и Божията яснота.

„Нашата чистота обаче спрямо Божията яснота е като нечистота“, както казва пророкът.

Затова Свети Бернар казва: „Защо ръката не познава слънцето така, както окото, макар че душата е цялостна във всички части на тялото? – Това е така, защото ръката не е така чиста, както окото“.

Ако ръката или кракът (при глезена) можеше да възприема слънцето така в себе си, както окото, тогава ръката или кракът щеше да познава слънцето също толкова добре, както окото го познава.

Защо на ухото не му се отдава да долавя сладките неща така добре, както на устата, а на устата сладкия звук и приятния глас така, както на ухото? Това е така, защото тя не е устроена за такова нещо.

Защо един привързан към плътта човек не познава духовните неща така добре, както един духовен човек? Това е така, защото, ако някой иска да познае и вкуси духовните неща със сетивата на плътта, тогава това е погрешно и често той бива измамен.

Затова не искам да говоря нищо повече, защото един езически Учител казва, че половината време от своя живот добрият човек е изцяло едно с грешника, което означава, че спи. Именно тогава, когато той спи, злият човек не прави грехове, нито прави някакво добро.

По същия начин се държи и добрият човек, само дето има едно предимство пред злия: че по време на сън той сънува само хубави неща; това е един сигурен знак за един чист човек.

Ако обаче се появи нещо лошо докато спи, тогава той се бори по време на сън срещу него; това обаче е един знак за това, че в будно състояние той го е преодолял.

Ако обаче по време на сън лошото, което сънува, му харесва, тогава в будно състояние той все още не го е преодолял.

Трето: Небето обхваща всички неща и ги съдържа в себе си. Това качество – той да съдържа всичко в себе си – може да притежава и човекът в Любовта, което означава: приятели и врагове.

Приятелите той ги обича в Бога, враговете – в Името на Бога и всичко, което Бог е създал, него той го обича по отношение на Бога, нашия Господ, доколкото то е от полза за Бога.

Четвърто: Небето е плодородно с това, че е от помощ за всички дела.

Небето прави повече, отколкото дърводелеца, който прави или строи една къща.

Пето, Небето е един Престол за нашия Господ. Затова писанието казва, че „Небето е Негов престол, а земята Неговото столче за крака“. (Исая 66:1)

Един езически Учител казва: „Ако нямаше нито време, нито пространство, нито материя, тогава всичко щеше да бъде едно Съществуване“.

Материята внася различия в едно съществуване, което в душата е еднакво. Затова в книгата на Любовта душата казва: „Притисни ме в Себе Си, като восък в един печат“. (Пес. 8:6)

„Бог е Любовта и който е в Любовта, той е в Бога и Бог е в него

Днес четем в посланието, че Свети Йоан казва: „Бог е Любовта и който е в Любовта, той е в Бога и Бог е в него“. (1 Йоан 4:16).

Сега аз казвам: Бог е Любов и който е в Любовта, той е в Бога и Бог е в него.

Когато кажа: „Бог е Любов“, тогава аз завършвам това така, че човек остава при Единствения.

Когато се казва: „Бог е Любовта, тогава може да възникне въпросът, коя Любов е Той, защото има повече видове Любов, а не само една и с това човек би се отдалечил от Единствения.

Така че човек да остане при Единствения, аз казвам: „Бог е Любов“. Това аз го казвам поради четири причини.

Първата причина е: че Бог гони с Любовта си всички създания, така че те да жадуват да любят Бога.

Ако някой ме попита, какво е Бог, сега аз бих отговорил така: Бог е едно благо, което гони с Любовта си всички създания, така че те също да Го гонят. Толкова Му харесва на Бог да бъде гонен от създанията.

Второ: всички създания гонят Бог с Любовта си, защото няма човек, който да е толкова лош, че да върши грехове в името на злото; той ги върши по-скоро от желание да люби.

Например: някой пребие някого до смърт, това той не го прави, за да върши зло; той си мисли, че докато онзи е жив, той никога не може да намери мир в себе си, затова той иска да търси силно мира, защото мирът е достоен за обич. Така всички създания гонят Бог с Любов.

Тъй като Бог е Любов, всички създания жадуват за Любов. Ако един камък беше надарен с разум, той би трябвало да гони Бог с Любов. Ако някой попиташе едно дърво, защо то носи своите плодове, ако беше разумно, би казало: „Това, че се обновявам в плодовете, аз го правя с цел да се приближавам в обновяването към моя Произход; защото да си близо до произхода, това е достойно за обич“.

Бог обаче е Произход и Любов. Затова душата не може с нищо да се задоволи освен с Любов – „Любовта обаче е Бог“.

Свети Августин казва: „Господи, ако Ти ми дадеш всичко, което можеш да предложиш, то няма да ми е достатъчно, ако не ми дадеш Самия Себе Си“.

Освен това Свети Августин казва: „О, човеко, люби онова, което можеш да придобиеш с Любовта и задръж онова, което може да задоволи душата ти“.

Като трето аз казвам: „Бог е Любов“, защото Бог е разпръснал Любовта Си във всички създания и въпреки това е Едно в Самия Себе Си.

Тъй като в създанията, и то във всяко едно от тях, има нещо достойно за обич, затова всяко създание, което наистина е разумно, обича в другото нещо, което е като него.

Затова жените искат понякога нещо червено , защото искат да задоволят своето силно желание за червен цвят и когато не намерят удовлетворение в него, тогава друг път искат зелено и въпреки това тяхното желание не може да бъде задоволено и това е така, защото, те не възприемат само простото силно желание като такова, а възприемат и кърпата към него, която е носител на цвета, който се явява, събуждащ желанието.

И тъй като по този начин във всяко едно създание се появява нещо, събуждащо силно желание, затова хората обичат понякога това, или онова.

Сега сложи настрана „това“ и „онова“ – това, което остане, то е чисто само Бог.

Има безброй ангели, техният брой не може никой да го измисли; и всеки един е превъзхождащ другия. Винаги единият е по-извисен, отколкото другия, и ако от най-нискостоящия ангел паднеше една малка частица (както, когато някой отсича една малка треска от парче дърво) и тя паднеше тук във времето на тази земя, така благородна каквато е тя по своята природа, тогава всички неща на земята трябваше да се разцъфтяват и стават плодородни.

Забележете само колко благороден и извисен е даже най-нискостоящият ангел!

Ако човек вземе заедно благородството на всички ангели, което те притежават в своята природа и благородството на всички създания, както те го проявяват в своята природа и пожелае тогава да дойде при Бога с благородството на целия свят, тогава човек няма да Го открие, защото всичко това пред Бога е като нещо без стойност, защото то е с толкова ниска стойност, че е по-ниско, отколкото ниската стойност, защото то е едно чисто нищо, следователно, така човек не открива Бога, по-скоро само в Единствения.

Като четвърто казвам: „Бог е Любов“, защото Той трябва със Своята Любов да люби всички създания без значение дали те знаят, или не знаят това.

Аз никога не искам да моля Бог за Неговия дар, нито искам да Му благодаря за Неговия дар, защото, ако аз съм достоен да получа Неговия дар, тогава Той трябва да ми го даде без значение дали това Му харесва, или не.

Ето защо аз не искам да Го моля за Неговия дар, защото Той трябва да го даде. Искам обаче да Го моля Той да ме направи достоен да получавам Неговия дар и искам да Му благодаря за това, че Той е такъв, че трябва да дава.

Сега аз казвам: „Който е в Любовта, той е в Бога и Бог е в него“. Ако някой ме попита: „Къде е Бог? Бих отговорил: „Той е навсякъде“. Ако някой ме попита: „Къде е душата, която е в Любовта?“. Тогава аз казвам: „Тя е навсякъде, защото Бог люби и душата, която е в Любовта, тя е в Бога и Бог е в нея, и тъй като Бог е навсякъде и тя е в Бога и тъй като Бог е в нея, то по необходимост душата трябва да е навсякъде, защото Онзи, Който е в нея, Той е навсякъде“.

„Душата става едно с Бога, а не обединена“.

Писанието казва: „Душата става едно с Бога, а не обединена“. Вземете за това едно сравнение: ако човек напълни една бъчва с вода, тогава водата в бъчвата е обединена с бъчвата, а не е едно с нея, защото там, където е водата, няма дърво, а там, където има дърво, няма вода.

Сега вземете едно парче дърво и го хвърлете по средата във водата, тогава дървото е само обединено със заобикалящата го вода, но не и едно с нея.

С душата обаче не е така. Тя става едно с Бога, а не обединена; защото там, където е Бог, там е душата и там, където е душата, там е Бог.

Писанието казва: „Моисей видя Бог лице в лице“. (Изход 33:11) На това Учителите се противопоставят и казват така: „Там, където се появяват две лица, там човек не вижда Бога; защото Бог е едно, а не две. Който вижда Бога, той не вижда нищо друго освен едно“.

„Бог е Любов и който е в Любовта, той е в Бога и Бог е в него.“ Който по този начин е в Любовта, на него казвам онова, което казва Свети Матей: „Влез, предани рабе, в радостта на своя Господар!“.

Сега ще взема една мисъл, която нашият Господ казва: „Влез, предани рабе, Аз искам да те поставя над всичкото Мое Благо“. (Мат. 25:21)

Това може да се разбира по три начина. Първо: „Аз ще те поставя над всичкото Мое Благо“ – така както „всичкото Мое Благо“ е разпръснато в създанията; над това разделение „Аз искам да те поставя в Единствения.“

Второ: „Аз искам да те поставя над всичкото Мое Благо“ – така, както то е събрано изцяло в едно; над това събрано ще те поставя в Единството, в което всичкото „Благо“ е в Единство.

Трето: Аз ще те поставя в Праосновата на Единството, в която името „изцяло събран“ е отпаднало.

Там Бог за душата е така, сякаш Той е Бог, за да принадлежи на душата. Защото, ако Бог задържи нещо и не даде на душата от Своето Битие или Своята Същност, с които Той принадлежи Сам на Себе Си и макар то да е малко колкото един косъм, тогава Той не би могъл да бъде Бог. Толкова цялостно едно става душата с Бога.

Аз ще взема отново Слово от Евангелието, което нашият Господ казва: „Аз Те моля, Татко, както Аз и Ти сме едно, така те да станат също едно с Нас“ (Йоан 17:21)

Ще взема едно друго Слово от Евангелието, където нашият Господ казва: „Там, където съм Аз, там трябва да бъде също и Моят слуга“. (Йоан 12:26) Толкова цялостно душата става едно Битие, което е Бог и не по-малко; и това е толкова Истина, колкото и това, че Бог е Бог.

Всички, които са по този начин в Единството, защото са без представа, нямат право да казват, че за тях такава представа би била по-добре, отколкото това, те да не се обръщат навън от Единството; защото, направи ли го някой, това ще бъде неправилно, и може да се каже, че то е ерес; защото знаете, че в Единството с Бога няма нито Конрад, нито Хайнрих.

Искам да ви кажа, как аз мисля за всеки отделен човек което означава, как се грижа за него: аз се старая да забравя себе си и всички хора и влизам заради всички тях в Единството с Бога.

„Предани рабе, Аз искам да те поставя над всичко Мое“

„Предани рабе, Аз искам да те поставя над всичко Мое“.

Първо, Това означава: доколкото Бог е „добър“ във всички създания, „Аз искам да те поставя над всичко Мое“, съобразно на това многообразие.

Второ, „Аз искам да те поставя над всичко Мое“ иска да каже: там, където всички създания получават своето блаженство в чистото Единство, което е Самият Бог и там, където Той Самият получава Своето блаженство там, където Бог е абсолютно добър, Той иска да ни „постави над всичко Свое“.

Третото значение на „Той иска да ни постави над всичко Свое“, над всичко онова, с което Той все още Се назовава (там, където Той все още има име), над всичко, което човек може да каже все още за Него и над всичко, което човек може да разбере за Него – така Той иска да ни „постави над всичко Свое“.

„Стани Йерусалим и се повдигни, и стани просветлен!“

Пророкът Исая казва: „Стани Йерусалим и се повдигни, и стани просветлен!“ (Исая 60:1) –това може да се тълкува по три начина. Молете Бог за Милост!

„Стани Йерусалим и се повдигни, и стани просветлен!“ – Учителите и светците казват обикновено, че душата има три сили, с които тя наподобява Троицата.

Първата сила е паметта, с което се има предвид едно тайно, скрито познание – тази сила назовава Отеца.

Втората сила се казва интелигентност – това е едно спомняне, едно познаване, една Мъдрост.

Третата сила се нарича воля – един поток на Светия Дух.

„Стани Йерусалим и стани просветлен!“. Останалите Учители, които разделят душата също на три, наричат най-горната сила „гневяща се сила“, нея те я сравняват с Отеца. Тя навсякъде е във война и се гневи срещу злото.

Гневът заслепява душата и Любовта.

Първата сила се проявява в черния дроб, втората – в сърцето, третата – в мозъка.

Първата сила не намира покой, докато не влезе във Върховното, ако имаше нещо по-извисено от Бога, тя не би искала Бог.

Втората сила се задоволява само с най-доброто; ако имаше нещо по-добро от Бога, тя нямаше да иска Бог.

Третата сила се задоволява само с нещо добро. Ако имаше нещо по-добро от Бога, тя нямаше да иска Бог. Тя не почива никъде другаде освен в едно постоянно добро, в което е включено всяко „добро“, така че те в него са едно.

Самият Бог обаче не почива там, където Той е едно начало на всяко битие. Той почива там, където едновременно е край и начало на всяко битие.

„Йерусалим“ означава нещо като „една височина“, както казах в манастира Мариенгартен: На онова, което е високо, се казва: „Слез долу!“. На онова, което е ниско, се казва: „Качи се горе!“.

Ако ти си ниско, а аз съм над теб, тогава аз трябва да сляза долу при теб. Така прави и Бог, когато ти се смириш, тогава Бог слиза отгоре и влиза в теб.

Земята е най-отдалечена от небето и е „пропълзяла“ в един ъгъл, и се „срамува“, и с удоволствие би избягала от красивото небе от единия край в другия.

Какво ще бъде тогава нейна спирка обаче? Ако „побегне“ надолу, тогава тя ще дойде до небето; ако „побегне“ нагоре, тя въпреки това не може да му избяга.

То я „подгонва“ в един ъгъл и вкарва своята сила в нея и я прави плодородна. Защо? Защото най-горното се влива в най-долното.

Има една звезда над слънцето: това е най-горната звезда, тя е по-благородна, отколкото слънцето; тя се излива със своята светлина в слънцето и осветява слънцето, и цялата светлина, която слънцето има, то я има от тази звезда.

Какво означава това, че през нощта слънцето не грее, както през деня? Това означава, че слънцето не е силно изцяло от само себе си, че има един известен недостиг в слънцето.

Този недостиг вие го забелязвате, когато вечер е тъмно, луната и звездите отнемат светлината на слънцето и я изпращат другаде, тогава то грее в друга земя.

Със своята светлина тази най-горна звезда се излива не само в слънцето, а тя се излива и чрез него, и чрез всички звезди, и се излива в земята, и я прави плодородна.

По същия начин е и с истински смирения човек, който е подчинил всички създания на себе си и поставя себе си под Бога. В Своята доброта Бог не пропуска да Се излее напълно в един такъв човек, Той е принуден за това, да го направи по необходимост.

Ако искаш да си високо извисен, тогава трябва да си нисък, отделен от потока на плътта и кръвта, защото корен на всеки грях и на всяко петно е скритото, потайно високомерие, а от него не следва нищо друго освен страдания и болка, докато смирението е един корен на всяко добро и то го следва.

Всички неща ще бъдат завършени в истински смирения човек.

Слънцето отговаря на Бог, Върховното в Неговата Неизследима Божественост, отговаря на най-нискостоящото в дълбочината на смирението.

Истински смиреният човек няма нужда да моли Бога, той може да заповядва на Бога, защото Върховността на Божеството е нямала за цел нищо друго освен дълбочината на смирението.

Смиреният човек и Бог, това е едно. Смиреният човек има такава власт над Бога, каквато Той Самият има над Себе Си и над всичко, което е в ангелите, е притежание на този смирен човек.

Онова, което върши Бог, него го върши смиреният човек, и онова, което е Бог, това е той – един живот и едно съществуване. И затова нашият възлюбен Господ казва: „Учете се от Мене, че съм кротък и смирен по сърце“. (Мат. 11:29)

Ако човек беше истински смирен, Бог трябваше или да изгуби цялата Своя Божественост и да се откаже напълно от нея, или Той да Се излее и да Се излива напълно в човека.

Божията извисеност зависи от моята снишеност – там, където аз се снишавам, там Бог бива извисен.

„Йерусалим трябва да стане просветлен“ – казват писанието и пророкът.
(Исая 60:1)

Бог би трябвало да стане снишен не абсолютно, а по-скоро вътрешно и това означава нещо като „снишен Бог“.

Това означава: „един снишен Бог“, не абсолютно, а вътрешно, така че ние да трябва да станем извисени. Онова, което е било горе, е станало вътрешно.

Ти трябва да станеш интимен със себе си в тебе самия – така че Той да бъде в тебе. Да не се стремим да вземем нещо над нас (отвън), а от нас самите, вътре в себе си.

Свети Йоан казва, че онези, които Го възприеха, на тях Той им даде сила да станат Божии Синове. Божии Синове са онези, които не са родени от плът, нито от кръв, те са родени от Бога, но не навън, а по-скоро вътре.

Нашата възлюбена Дева Мария каза: „Как може да бъде, аз да стана Божия майка?“. Тогава ангелът каза: „Светият Дух ще влезе в теб отгоре“. (Лука 1:34, 35)

Давид казва: „… Днес аз те родих“. (Пс. 2:7) Какво означава „днес“? – Вечността. Аз вечно раждах Себе Си като теб и теб като Себе Си.

Благородният, смирен човек не се задоволява с това, че е Единородният Син, Когото Отецът вечно е раждал. Той иска да бъде и Отец да влезе в същото това подобие и да ражда Онзи, от Когото аз съм вечно роден; тогава Бог влиза в Себе Си.

Посвети се на Бога, тогава Бог ще е твой така, както Той е на Себе Си.

Онова, което ми е вродено, остава. Бог никога не Се отделя от човека, без значение накъде човекът се обръща. Човекът обаче може да се отвърне от Бога.

Колкото и да се отдалечава човек от Бога, Бог стои и го чака, и му Се изпречва на пътя, преди той да знае това.

Ако искаш Бог да е твой, тогава трябва да си Негов, както езикът или ръката ми са част от мен – така че аз с Него да мога да правя, каквото пожелая. Без Него не мога да направя и най-малкото, така и Той не може да прави нещо без мен.

Ако искаш Бог да е твой, тогава направи се Негов и в своето мнение не задържай нищо друго освен Него; тогава Той ще бъде едно Начало и същевременно един край на всички твои дела така, както Неговата Божественост е вътре, така че Той да е Бог.

Човекът, който по такъв начин във всички свои дела няма предвид себе си нито люби нещо друго освен Бога, на него Бог дава своята Божественост.

Всичко, което човекът върши, го върши Бог, защото моето смирение дава на Бог Неговата Божественост.

„Светлината свети в мрака, Светлината обаче не възприемаше нищо от мрака“ (Йоан 1:5) – това означава, че Бог е не само едно начало на всички наши дела и нашето съществуване; Той е също един край и един покой за всяко съществуване.

Затова ние да научим урока за смирението от Исус Христос, нека ни помагат заедно Бог Отец, Сина и Светия Дух. Амин.

Слава на Бога!


1 Виж Мат. 17:2 (бел. прев.).

2 Виж Евр. 1:2 и Евр. 8:11 (бел. ред.).

3 Verbum (лат.) – слово, дума (бел. прев.).

4 Оmne (лат.) – всичко (бел. прев.).

5 Виж Мат. 19:27 и Лука 5:11 – (бел. прев.)

6 Виж Лука 1:28 (бел. прев.).

7 Майстер Екхарт е държал проповедите си предимно на немски език (бел. ред.).

8 Освобождава се от определенията за себе си, като например „добър“, „богат“, „беден“ и т.н. – (бел. прев.)

9 Виж Мат. 16:16 – 18; Йоан 1:42 – откъси от Библията, където се споменават тези имена (бел. ред.).

10 В израза „Et ecce, homo erat im Ierusalem.“ – „еt“ на лат. означава „и“ – (бел. прев.)

11 „Ecce“ (лат.) – ето, вижте – (бел. прев.)

12 Виж 1.Кор. 15:10

13 Виж Гал. 2:20

14 Принадлежащите на романската общност – (бел. прев.)

15 „Erat“ (лат.) беше – (бел. прев.)

16 Виж Йоан 17:11 – 21

17 Eratis enim aliquando tenebrae. (Еф. 5:8) – (бел. прев.)

18 „Celum“ (лат.) означава небе – (бел. прев.)

19 Виж Йоан 14:8

20 Виж Мат. 17:1, 4; Марко 9:1, 5; Лука 9:28, 33

21 Монета от мед или сребро – (бел. прев.)

Майстер Екхарт

ТЪЛКУВАНЕ НА

БИБЛЕЙСКИ ТЕКСТОВЕ

Издател: Светът на книгите ООД, Варна