Майстер Екхарт – Наставления и мистични слова

ПРЕДГОВОР

Слова и мистика

Най-дълбоката необходимост в живота е преживяването на Бога.

Искай нещата да стават, както Бог ги иска, а не както ти.

Бог е по-могъщ от всяка ситуация.

Бог е по-могъщ от всяка трудност, но важното е да съумееш да Го привлечеш.

Колкото повече изместваш себе си, толкова повече Бог идва.

Бог всякога ще ни запознава със Своята Неизвестност.

Който утвърждава себе си, изгубва Бога.

Бог е Абсолютен Приятел на човека, но трябва да Го заслужиш.

Човекът е жив, защото Бог е жив в него.

Без Сатана Бог ще остане вечно неразбран.

Врагът е таен път към Бога.

Бог не разкрива напълно Своята дълбочина, защото, ако я разкрие, хората няма да Го обикнат.

Бог не разкрива Лицето Си, сияйният Си Лик, защото хората няма да оцелеят.

Бог е жив закон, а не видение.

Заблужденията са отделените сили от Бога и поради това те са слепи сили.

Тези слепи сили са останки от паднали стари светове – светове, отделени от Бога, за да разберат какво е животът без Бога.

Който е видял Бога, изоставя и този, и онзи свят.

Тихият глас на Бога не може да се чуе с ухо, а с дълбока чистота и цялост.

Любовта е Вкусът на Бога, а Бездната е Неговото Ухание.

В древността нямаше нищо, но имаше Бог.

Ако виждаш навсякъде Бога, умъртвяваш злото.

Благодаря Ти, Господи, за това, че не Те познавам, и за това, че ми стана Приятел …и ми позволи чудно сближаване.

Благодаря Ти, че ми даде да узная, че Ти си най-древната тайнопис и че ме спираш да го разкажа.

Елеазар Хараш

Откъси от неиздадена книга за Бога

АУМ

ПРЕДГОВОР 2

Майстер Екхарт и мистичните му
наставления и слова:

Бог си е вкъщи, но ние сме излезли на разходка.

Чрез Нищото аз ставам онова, което съм.

Бог не е създал нещата извън Себе Си, а в Себе Си.

Когато действаш към врага си с любов, той става безвреден.

Божието знание е Причина за нещата, а нашето знание е причинено от нещата.

Ако не отидете отвъд света, не ще познаете Бога.

Не търси нито знание, нито познание, нито покой, а единствено Волята Божия; другото се придава.

Онези, които са гладни за Волята Божия, Волята Божия им се услажда.

Бог не може никога да ти е достатъчен: колкото повече имаш Бога, толкова повече Го жадуваш.

Елеазар Хараш
Януари, 2014 г.

НАСТАВЛЕНИя

1. ЗА ИСТИННОТО ПОСЛУШАНИЕ

Истинното и съвършено послушание – това е добродетел, превъзхождаща всички добродетели, и никое велико дело не може да се осъществи или да бъде доведено до край без нея. И колкото малко и незначително да е делото – пеене, слушане на меса, молитва, съзерцание, или каквото можеш да си представиш – трябва да се извърши в истинно послушание. Ето, вземи една постъпка толкова маловажна, колкото искаш, нека тя да бъде това, което е; истинното послушание ще я направи за теб по-благородна и по-възвишена. Навсякъде послушанието извиква най-доброто във всички неща. Послушанието никога не може да бъде пречка или да възпрепятства в това, което някой прави, стига да произтича от истинското послушание; и то не отминава благото. Послушанието никога не се нуждае от грижи и няма никакъв недостиг в никое добро.

Където човек в послушание излиза от самия себе си и се отрича от своето, именно там непременно Бог трябва да се спусне в него. Защото, когато някой не желае нищо за себе си, Бог за него е длъжен да желае по такъв начин, по който желае за Себе Си. Ако съм се хвърлил вън от моята воля в ръцете на моя прелат и за себе си нищо не искам, то Бог е длъжен да иска за мен; а ако в това Той пропусне нещо за мен, то едновременно ще го пропусне и за Себе Си. И така е за всички неща: където за себе си нищо не искам, Бог желае за мен. Но какво иска Той за мен, ако аз за себе си нищо не искам? Там, където напускам себе си, там Той непременно е длъжен да желае за мен всичко, което желае за Себе Си, нито повече, нито по-малко; и то по такъв начин, по който Той желае за Себе Си.

В истинното послушание се открива не „Аз искам така или иначе“ или „това или онова“, но само съвършено отричане от своето. И ето защо в най-добрата молитва, която човек може да стори, трябва да звучи не „Дай ми тази добродетел или този път!“, не „Дай ми, Господи, Самия Себе Си или вечен живот!“, а само „Господи, дарувай ми не друго, а само което Ти искаш, и го направи, Господи, както Ти искаш“. Тази молитва превъзхожда първата, както Небето земята. Ако някой така е изпълнил молитвата, то изрядно се е помолил: в истинно послушание той е излязъл от самия себе си и Бог се е спуснал в него. Както истинното послушание не знае „Аз искам така“, така и от него никога не може да се чуе „Аз не искам“, защото „Аз не искам“ за послушанието е същинска отрова. Както казва Свети Августин: „Верният Божи служител не го е грижа дали му говорят или дават само това, което той с удоволствие би чул или видял, защото неговото първо, висше устремление е да чува това, което преди всичко е угодно на Бога“.

2. ЗА НАЙ-СИЛНАТА МОЛИТВА И
НАЙ-ВИСШЕТО ДЕЛО

Молитвословието е силно и почти всемогъщо, достигащо всички неща, а и дело, най-достойно сред всички други, които произтичат от свободния Дух. Колкото Духът е по-свободен, толкова по-силно и по-достойно е молитвословието, и толкова по-действено, достопохвално и съвършено е делото. Свободният дух е способен на всичко.

Кой е свободен Дух?

Свободният Дух е този дух, който от нищо не се прелъстява и към нищо не е привързан, чието благо не е свързано с никакви представи; той не търси своето в нищо, по-скоро е потопен в милата воля Божия и е отречен от своето. Човек никога няма да съумее да извърши и най-малкото дело, ако то не почерпи от тук своята сила и мощ.

Трябва да се молиш усърдно, да възникне желание и всички твои членове и сили, двете очи, уши, устата, сърцето и всички помисли да се насочат към това. И трябва да престанеш не по-рано, докато не почувстваш, че се обединяваш с Този, Когото постоянно имаш със себе си и към когото възнасяш молитва, т.е. с Бог.

3. ЗА СТРАСТНИТЕ ХОРА, КОИТО СА ПЪЛНИ
СЪС СВОЕВОЛИЕ

Хората казват: „Хей, господине, аз искам да стоя в правотата си пред Бога и да имам такова благоговение и примирение с Него, каквото имат и другите хора, и искам да ми се случва същото, или да съм също така беден“; или „Няма да видя благо, ако не съм там и там, и не постъпя така или иначе! Трябва да живея в чужбина или пък в скит, или пък в манастир“.

Наистина, тук навсякъде си ти самият, и няма нищо повече. Това е своеволие, дори да не го осъзнаваш или да не ти се струва така. Никога в тебе не би възникнало противоречие, ако не произтичаше от своеволието. А какво мислим ние? – Човек трябва да бяга от едно, да търси друго; места, хора, път или тази община, или онова занимание. Не в това е причината, че този път и тези неща ти пречат; самият ти си в нещата и това ти пречи, защото ти се отнасяш към нещата изопачено.

Затова, започни първо от себе си и изостави себе си! Наистина, ако от самото начало не избягаш от себе си, тогава накъдето и да се устремиш, навсякъде ще се натъкваш на пререкания и раздори, и така ще бъде винаги. Тези, които търсят покоя във външните неща – било то в места или в начини на живот, в хора или в дела, в чужбина или в бедност и поругание, няма да го намерят. Колкото и велико да е външното, и каквото и да е – всичко това е нищо, и не дава покой. Тези, които така търсят, търсят не там, където трябва; колкото по-далеч отиват, толкова по-малко намират това, което търсят. Те вървят като човек, объркал пътя; колкото повече се отдалечава, толкова повече се отклонява. Но какво да направи човек? Първо, да изостави себе си, тогава е изоставил всичко.

Наистина, да захвърли човек цялото кралство или целия свят, а да запази себе си, значи нищо не е захвърлил. А ако човек се отдръпне от себе си, то тогава той е напуснал всички неща, които има: богатство, чест, или каквото и да е друго.

Свети Петър казва: „Виж, Господи, оставихме всички неща!“1 – а той е оставил не повече от празна мрежа и своето корабче. И един светец отбелязва по повод тези думи на Свети Петър: „Който малкото2 доброволно остави, той ще остави не само него, но ще остави всичко, което светските хора могат да притежават, и всичко, което могат да възжелаят“. Защото, който остави своята воля и самия себе си, той е напуснал всички неща по толкова същностен начин, както, ако те се намираха в негово свободно владение и той ги е имал в пълно разпореждане. Защото, което ти не искаш да желаеш, ти напълно си го отдал и оставил заради Бога. Затова и е казал нашият Господ: „Блажени са нищите духом“, т.е. по воля. И за да не се усъмни никой в това, има ли начин по-добър от този, който е дал нашият Господ, ето Неговите думи: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече първо от себе си“.3 В това се крие всичко. Обърни погледа си към себе си, и където се намериш, там се откажи от себе си. Това е най-доброто.

4. ЗА ПОЛЗАТА НА САМООТРИЧАНЕТО, КОЕТО СЛЕДВА ДА СЕ ИЗВЪРШВА ВЪТРЕШНО И ВЪНШНО

Трябва да знаеш, че още никога никой в този живот не се е отрекъл от себе си толкова пълно, че да не открие, че може още по-пълно да се отрече. Сред хората не са много тези, които правилно разбират това и в това постоянстват. Това е равноценна обмяна и справедлива сделка: доколкото ти излизаш от всички неща, дотолкова – нито повече, нито по-малко – се приближава Бог с всичкото Му присъщо; доколкото във всички неща излизаш от своето. С това започни и си позволи да опиташ всичко това, което можеш да придобиеш. Тук ще намериш истинния покой и нищо друго.

Хората би следвало да се позамислят не толкова как постъпват, а какви са те по същност. Благи ли са хората и пътищата им, светло ще възсияят тогава и делата им. Праведни ли са, и делата им са праведни. Не мислете, че святостта се основава на делото. Святостта се основава на битието, защото не делата ни осветяват, а ние сме длъжни да осветяваме делата. Колкото и да са святи делата, те никак не ни осветяват, защото те са просто дела. Но, доколкото ние сме святи и обладаваме същност, дотолкова ние осветяваме всички наши дела, било то храненето, съня, бодърстването или нещо друго. Делата, които се извършват, не са причастни на великата същност; от тях нищо не произтича.

От всичко това разбери, че всички усилия следва да насочиш към това да бъдеш добър. Важно е не толкова как постъпваш или характера на постъпките, колкото основанието на тези постъпки.

5. КОЕ ПРАВИ ДОБРИ СЪЩНОСТТА И ОСНОВАНИЕТО

Най-важното, от което зависи същността и основанието на човека да станат съвършено благи, е това – духът на човека да бъде обърнат напълно към Бога. Приложи цялото си старание Бог за теб да стане велик, и цялото си прилежание и усилия отправи към Него във всяко твое деяние или покой. Истинно е, че колкото си по-причастен към това, толкова делата ти ще са по-добри, каквито и да са те. Привържи се към Бога и тогава Той ще ти дари всяка благост. Търси Бога и ще намериш Бога и всяко благо. Да, наистина, с такъв устрем ти би могъл да се възкачиш на скалата!… Който се привърже към Бога, към него ще се привърже и Бог, а също и всяка добродетел. И което по-рано ти си търсил, сега то те търси, което по-рано ти си преследвал, сега то те преследва, и което някога си искал да избегнеш, сега то те избягва.

Който се привърже към Бога, към него ще се привърже всичко, което е от Бога, и от него ще се отстрани всичко, което с Бога е несъизмеримо и чуждо.

6. ЗА ОТРЕЧЕНОСТТА И ОБЛАДАВАНЕТО
НА БОГ

Бях попитан: „Някои християни съвсем се отделят от хората и с охота винаги остават сами, и в това е техният покой и още да пребивават в църквата, това ли е най-доброто?“. – Тогава казах: „Не!“. И ето защо, слушай!

Който върви по пътищата на правдата, той е праведен на всички места и сред всички хора. Който върви по пътя на лъжата, той на всички места и сред всички хора е лъжлив. Който е праведен, той истински има Бога, а който истински има Бога, той Го има на всички места, на улицата и сред другите хора със същия успех, както и в църквата, в пустинята, или в килията. Защото, който Него и само Него обладава, на такъв човек нищо не може да му попречи.

Защо? Защото той обладава само Бога и мисли само за Бога и всички неща за него стават чист Бог. Такъв човек носи Бога във всичките си деяния и на всички места, и всичките постъпки на този човек извършва изключително само Бог. Защото, който предопределя постъпката, на него и принадлежи постъпката, по-истински и по-действително, отколкото на този, който я извършва. И така, ако имаме пред очите си Единият и само Единият Бог, то наистина, Той е длъжен да извършва и нашите постъпки; във всичките Му постъпки никой не е в сила да му попречи, никаква тълпа и никакво място. Така и на човека, който обладава Бога, никой не е в състояние да му попречи. Защото той, освен към Бога, към нищо не се стреми, нищо не иска и нищо не му е по вкуса, и затова Бог става едно с този човек във всяко негово устремление. И както Бог никаква множественост не може да Го разсее, така и този човек нищо не може нито да го разсее, нито да го разнообрази, защото той е един в това единство, в което всяка множественост е едно, а не множество.

Човек трябва да схваща Бога във всичко и да приучва своя дух винаги да лицезре Бога в духа, в стремлението и в любовта. Виж как мислиш за Бога когато се намираш в църквата или в килията; същото това съсредоточие запазвай и носи в множествеността, непокоя и нетъждеството. Когато се разсъждава за тъждеството, както често съм казвал, няма се предвид, че всички дела трябва да се мислят като равни, или всички места, или всички хора. Това би било невярно, защото молитвата е по-добро дело от преденето, и църквата е по-достойно място от улицата. И при все това, ти трябва във всички дела да имаш неизменен дух, неизменно доверие и неизменна любов към своя Бог, а също и неизменна трезвост. Повярвай, бъдеш ли толкова неизменен, никой не може да ти попречи да бъдеш със своя Бог.

Но в когото Бог не е вкоренен така дълбоко, който трябва постоянно да възприема Бога отвън, в това или в онова, и който търси Бога по различни начини, било то в делата, сред хората или на различни места, той няма Бога. И ако нещо се случи, то може много лесно да стане пречка за него, защото той няма Бога, той не търси само Бога и обича и иска не само Бога. И затова не само злото общес­тво ще му попречи, но и доброто общество ще му попречи, не само улицата, но и църквата, не само злите думи и постъпки, но също и добрите думи и постъпки ще са му пречка; защото препятствието се намира в него, защото в него Бог още не е станал всичко. А ако в него Бог стане всичко, то на всички места и с всички хора би му било свободно, защото има Бога и никой не би могъл да му Го отнеме, и никой не би могъл да му попречи в делото.

Но в какво е това истинно обладаване на Бога? – То е в духа, а също и в съкровеното, разумно обръщане и стремеж към Бога. Истинното обладаване на Бога не е в постоянното, равномерно размишляване за Него, защото такова наличие в мислите би било за природата невъзможно и твърде тежко, и затова не най-доброто.Човек не следва нито да обладава, нито да си позволява да се задоволява с мис­лимия Бог, защото когато мисълта секне, тогава ще изчезне и Бог. Трябва да се обладава същностният Бог, Който е възнесен високо над мислите на хората и всички твари. Бог е непреходен, но човек се отвръща от Него по своя воля.

Който обладава Бог в същността, той възприема Бога Божествено, и за него Бог сияе във всичко, защото за него всички неща отдават Бог, и от всички неща му се явява Бог. В него Бог свети във всяко време и в него става освобождаващото отричане и запечатване на неговия възлюбен и съприсъщ Бог.

Това е както, ако някой е зажаднял с жестока жажда: той напълно може да прави друго, нежели да пие, може да мисли изцяло за други неща, но каквото и да прави, при когото и да се намира, в каквито и стремления, помисли или деяния, пред него няма да изчезне образът на напитката, докато се запазва жаждата. И колкото по-голяма е жаждата, толкова образът на напитката е по-силен, по-проникновен, по-настойчив и по-натрапчив. Или както, ако някой обича нещо горещо с цялата си страст, само то и нищо друго не му е по сърце и по нрав и той е устремен само към него и към нищо друго. Повярвай, където и да се намира този човек, или при когото и да е, каквото и да замисля и да прави, никога няма да угасне в него това, което той така силно обича, и във всички неща той намира неговия образ. И колкото по-неотстъпно е с него това, толкова повече и повече възраства любовта. Такъв човек не търси покой, защото никакъв непокой не му пречи.

Такъв човек намира много по-голяма слава пред Бога, защото той възприема всички неща като Божествени и висши, а не каквито са те сами по себе си. Повярвай, затова е нужно усърдие и любов, съсредоточено внимание към вътрешния човек и бод­ро, право, вникващо, действено осъзнаване на това, към какво е устремен духът сред нещата и хората. Това не може да се научи чрез бягство –когато хората бягат от нещата и се уединяват външно. Те трябва да се учат на вътрешно уединение, където и да са, при когото и да са. Те трябва да се научат да преминават през нещата и в това да намират своя Бог и да умеят да Го задържат крепко, по съществен начин. Това е както, ако някой иска да се научи да пише. Повярвай, ако е намислил да овладее това изкуство, то е нужно много и упорито да се упражнява да пише, колкото и да му е горчиво и трудно, и колкото и да мисли, че това е невъзможно. Само ако поиска да изпълнява това старателно и многократно, той ще навикне и ще се приобщи към изкуството. Отначало той трябва да насочва своите мисли към всяка отделна буква и да я запечатва в себе си крепко и все по-крепко. Малко по-късно, когато вече овладее това изкуство, той повече няма да се нуждае от картинки и размишления, и тогава ще започне да пише свободно и непринудено; или пък да свири на цигулка, или да прави нещо друго, което трябва да произтича от неговия навик. За него е съвършено достатъчно да помни, че той иска да изрази своето умение. А ако това той не го осъзнава постоянно, то делото, за което би могъл и да поразмисли, той го изпълнява по навик.

Ето така човек трябва да бъде пронизан от Божието присъствие, преобразен от лика на своя любим Бог и преосъществен в Него; за да му свети Неговото присъствие без никакво усилие; и за да намери човек сред всички неща голотата и да остава към нещата напълно непричастен. За това отначало е нужно размишление и внимателно запаметяване, както за ученика в изкуството.

7. КАК ЧОВЕК Е ДЛЪЖЕН ДА ИЗВЪРШВА СВОИТЕ ДЕЛА С НАЙ-ГОЛЯМА РАЗСЪДИТЕЛНОСТ

Ако човек поиска, лесно ще успее в това: нещата, с които си има работа, да не са пречка за него и да не проникват в него никакви оставащи образи.

Защото, когато сърцето е изпълнено с Бог, в него творенията не могат нито да имат, нито да намерят своето място. Но не трябва да се задоволяваме с това. Нужно е от всичко да извличаме най-голяма полза. Нека всичко да е такова, каквото си е: където и да се намираме, каквото и да чуваме или виждаме, колкото и да ни е чуждо или несъразмерно. Само тогава ние постъпваме правилно и не по-рано от това. И човек в това никога не може да стигне предел, тук той може неотклонно да расте, постигайки повече в истинското възрастване.

Във всички свои дела и във всяка работа човек следва да прилага своя разум внимателно, имайки във всичко задълбочено осъзнаване на самия себе си и на своята вътрешна същност, схващайки във всички неща Бога във висшия смисъл, доколкото това е възможно. Нашият Господ е казал: „Бъдете като хората, които във всеки час бдят и очакват своя господар“. Повярвай, такива очакващи хора са бдителни и винаги се оглеждат откъде ще дойде онзи, когото очакват; и те го очакват във всичко, което идва, колкото и да им е чуждо, не е ли в това той? Така и на нас подобава във всички неща да се вглеждаме за нашия Господ. А за това е нужно усърдие, и всички трябва да изпитат какво може да се добие с мислите и силите. И това ще бъде за благо на хората, и те ще намерят Бог еднакво във всички неща, и във всички неща те ще намерят от Бога еднакво много.

Разбира се, едно дело се отличава от друго, но ако човек върши делата си с неизменен дух, то наистина всичките дела на такъв човек също ще бъдат равни. Който следва пътищата на правдата и за когото Бог е станал свой, в него Бог ще възсияе еднакво, както в светското, така и в Божественото деяние. Повярвай, става дума не за това самият човек да извърши нещо светско или непотребно. Става дума за това, че каквото и да му попадне от външните неща в зрението и слуха, той е длъжен да го възведе към Бога. За когото по този начин Бог пребивава във всички неща и който възнася и укрепява разума си в горното, само той познава истинния свят, и той обладава истинското Царство Небесно.

Ако някой е праведен, на него му се случва едно от двете неща: или му предстои да намери Бог в делата и се научава да го удържа; или трябва да остави всички дела. Но тъй като в този живот човек не може да мине без труд, който е присъщ на хората и е толкова разнообразен– то нека се научи да има своя Бог във всичко, във всички дела и на всички места, оставайки непривързан. Затова, когато на новоначалния човек му предстои да извърши нещо сред хората, нека първо основно се запаси с Бог и крепко да Го вкорени в сърцето, обединявайки с Него целия си стремеж, разсъждение, желание и сили, за да не може нищо друго да се запечата в него.

8. ЗА НЕПРЕСТАННОТО УСЪРДИЕ В ИЗРАСТВАНЕТО

Човек никога не следва спокойно да възприема и чевръсто да изпълнява своето дело. Така може да стане в делото свободен и прекалено самоуверен и неговият разум да заспи от това. Той следва да се възвисява с двете сили – ума и волята – намирайки в горното своето най-висше, и външно и вътрешно разсъдително да се пази от всякаква вреда. И тогава в нещата той нищо няма да пропусне, а непрестанно все повече ще се възвисява.

9. КАК СКЛОННОСТТА КЪМ ГРЯХ ПРИНАСЯ НА ЧОВЕКА ПОЛЗА ВЪВ ВСЯКО ВРЕМЕ

Трябва да знаеш, че за праведния човек склонността към грях никога не остава без голяма полза и изгода.

Слушай сега! Да вземем двама човека. Нека единият да е такъв, че да не го обземат никакви слабости или пък малко да го обземат. Нека вторият да е такъв, че пороците често да му досаждат. Неговият външен човек ще се дразни от външното присъствие на нещата – или към гняв, или към напразно тщеславие, или към похот, в зависимост от това, какво среща. Но в своите висши сили този човек стои напълно непоколебимо, неподвижно и не желае да се поддава на изкушение: нито на гнева, нито на някакъв друг грях, и устоява крепко срещу слабостите. Защото слабостите е възможно да са присъщи на природата, както казваме например, че някой човек по природа е гневлив или високомерен, или какъв ли не още, но грях той не иска да извършва. Ето такъв човек е повече за похвала, възнаграждението му е много по-голямо и добродетелта му е по-благородна, в сравнение с първия, човекът с малкото слабости. Защото съвършенството на доб­родетелта произлиза само от борбата, както казва свети Павел: „Праведността в немощ се извършва“.4

Склонността към грях не е грях, но желанието да грешиш – това е грях; да искаш да се гневиш – това е грях. Наистина за този, чиито пътища са насочени към благото и който има способността да желае, не си струва да иска да изчезне склонността му към грях. Без нея във всички неща и във всички дела човек би стоял неуверено и невнимателно по отношение на нещата и не би имал чест в борбата, в победата и във въздаянието. Защото склонността към грях и пристъпите на греха принасят добродетел и за усърдието – награда. Така тази склонност към грях във всяко време заставя човек да се упражнява по-здраво и по-ревностно в добродетел, и властно го гони към нея. Склонността към грях е бичът, който принуждава хората към защита и доб­родетел. Защото, колкото повече човек се осъзнава като немощен, толкова повече следва да се зареди с победа и сила, тъй като добродетелта, както и порокът, са във волята.

10. КАК ВОЛЯТА Е СПОСОБНА НА ВСИЧКО И
КАК ВСИЧКИ ДОБРОДЕТЕЛИ СА ВЪВ ВОЛЯТА,
АКО ТЯ Е БЛАГА

Човек не следва да се ужасява от нищо, докато се намира в добрата воля; не бива да му е мъчно, ако не може да я прояви на дело. Също така той не трябва прекалено много да се грижи за добродетелите, докато е в правата добра воля, защото добродетелта и всяко благо се намират в добрата воля. У тебе не може да има недостатък в нищо, ако имаш истинната права воля, – нито в любовта, нито в смирението, нито в друга добродетел. Което силно, с цялата си воля желаеш, ти го имаш, и нито Бог, нито тварите могат да ти го отнемат, ако волята ти е изцяло и истинно Божествена и насочена към настоящето. И така, не „Аз бих искал в скоро време“, защото това е в бъдещето, а „Аз искам да бъде сега.“ Послушай! Дори да е отдалечено на хиляди мили това, което желая, искайки го, аз го имам повече, отколкото това, което е на коленете ми и не го искам.

Доброто е не по-малко способно към добро, отколкото злото към зло. Забележи! Ако не правя никога злини, обаче имам воля за зло, тогава грехът ми е същият, като че съм извършил злодеяние. Само в едната воля аз бих могъл да извърша толкова голям грях, че да умъртвя целия свят и при това, без да съм извършил нито една постъпка. Защо същото да не е възможно и за благата воля? – Да, още повече и несравнимо повече!

Наистина, с волята съм способен на всичко. Аз съм способен да понеса товара на всички хора, да нахраня всички бедняци, да извърша делата на всички хора и всичко, което можеш да си представиш. Ако на тебе не ти достига не воля, а само възможности, тогава ти, наистина, пред Бога си извършил всичко и никой не е способен да ти го отнеме, и никой не може да ти попречи в това нито за миг; защото, ако искаш да направиш нещо, да можеш да го поискаш и да го направиш, пред Бога е едно.

Също, ако поискам да имам такава воля, която обладава целия свят, и моето желание е голямо и силно, тогава действително ще я получа, защото каквото поискам да имам, аз го имам. По същия начин, поискам ли да имам толкова любов, колкото досега всички хора са имали, и възжелая ли също усърдно да славя Бога, или каквото още можеш да си представиш, то наистина, ще имам всичко това, защото волята е съвършена.

А кога волята е блага воля? Волята е съвършена и блага тогава, когато е лишена от всякакво свойство и когато е излязла от себе си и е притворена и преобразена във Волята Божия. Да, колкото това е повече, толкова волята е по-добра и по-истинна. С такава воля ти си способен на всичко, било то любов, или каквото друго пожелаеш.

Тук ти ще попиташ: Как да поискам да имам такава любов, когато не я чувствам и не я усещам? То е подобно на това, което виждам у хората, които вършат велики дела, и в които намирам нещо достойно за преклонение и удивление, но от него у мен няма нищо?

Тук обърни внимание на две неща, пребиваващи в Любовта: първото – това е същността на Любовта; второто – е делото, или излиянието на Любовта.

Същността на Любовта е съсредоточена само във волята; който има повече воля, той има и повече любов. Но има ли я някой повече, това никой човек за друг няма да узнае; защото тя лежи съкровено в душата, докато Бог пребивава съкровено в основата на душата. Тази любов е скрита само и изключително във волята. Който има повече воля, той има и повече любов.

Излиянието и делото на Любовта се набива веднага на очи: като благочестие, благонравие и ликуване, и все пак това не е най-доброто, защото понякога то произлиза не от Любовта. Това, че някои хора са пълни със сладост и топлота на чувствата, произтича понякога от природата или може да възникне под влияние на Небесата, или да бъде привнесено чрез чувствата. Тези, които имат това в изобилие, не винаги са най-добрите. Защото, когато това наистина изхожда от Бога, то нашият Господ го дава на хората, за да ги запали и привлече, и за да бъдат с помощта на това отделени от останалите смъртни. Но ако същите тези хора по-късно започнат да израстват в Любовта, то лесно може да се случи те да нямат толкова преживявания и чувства, и само тогава ще стане съвършено ясно, обладават ли те Любовта – когато без такава поддръжка напълно и твърдо запазват вярност към Бога.

Сега да допуснем, че това все пак е Любов, и при все това, то не е най-доброто. Това ще стане разбираемо ето от какво.

Понякога от любов следва да се откажеш от ликуването заради нещо по-добро, за да се изпълни от време на време делото на Любовта, където от това има потребност, духовна или телесна. Както много пъти съм казвал, окаже ли се човек във възхищението, както е било със свети Павел, и познавайки немощен човек, който се нуждае от неговата помощ, тогава ще считам за много по-добро, ако човек от любов се откаже от възхищението и услужи на нуждаещия се в по-голяма любов.

Нека човек не мисли, че при това ще се лиши от благодатта. Защото, което той остави от любов, доброволно, то ще се преумножи у него, както е казал Христос: „Ако някой остави нещо заради Мене, той ще получи стократно“.5 Да, наистина е така! Да кажем, че човек се моли усърдно за утешение и топлота на чувствата и прави всичко, на което е способен за това, но Бог не му го дава. И човекът се съгласява и доброволно се отрича от него заради Бога. Което човек остави и пожертва заради Бога, него в Бога той ще намери не иначе, а както, ако е имал цялото добро, което някога е съществувало, в пълно владеене и се е отрекъл, отказал и отстъпил от него доброволно заради Бога; той ще го получи стократно. Защото, каквото човек страстно желае да има и каквото жертва заради Бог, било то телесно или духовно, всичко това ще намери в Бога, както, ако го е имал и доброволно се е отказал от него. Заради Бога човек е длъжен да бъде лишен от всички неща, отстъпвайки в Любовта, и от любов да се отрече от всякакво утешение.

Това ни изяснява любящият Павел, когато казва: „Аз бих искал да бъда отлъчен от Христа заради моите братя“.6 Така мисли той в съответствие с тази, а не в съответствие с първия вид любов. Защото иначе той не би поискал да се откаже от утешението нито за миг, заради всичко, което може да стане на Небето и на Земята.

Но трябва да знаеш, че приятелите Божии, никога няма да останат без утешение, защото каквото желае Бог, това е и тяхното най-висше утешение, било то радост или мъка.

11. КАКВО ТРЯБВА ДА ПРАВИ ЧОВЕК, АКО БОГ СЕ Е СКРИЛ И ЧОВЕК СЪЖАЛЯВА ЗА ТОВА

Трябва да ти е известно, че добрата воля не може да загуби Бога. Разбира се, понякога нея я напуска усещането за духовен живот и тя започва да мисли, че Бог се е отдалечил. Какво трябва да направиш тогава? – Именно същото, което би правил в голяма радост. Научи се да правиш същото и при дълбока печал, и се дръж точно така, както би се държал в радостта. Няма добър съвет как да намериш Бога, когато си Го загубил. Но, както си бил, когато си го открил най-накрая, така и сега постъпи, когато си Го изпуснал, и ще Го намериш. Добрата воля за нищо и никога няма да изпусне и да се лиши от Бога. Много хора казват: „Ние имаме добра воля“, – те имат, обаче не Божията воля. Те искат да имат своя воля и искат да поучават нашия Господ да прави нещо така или иначе. Това не е доб­ра воля. Трябва да се пита Бога за Неговата Воля.

Бог във всичко се стреми към това, да се откажеш от волята си. Така свети Павел много пъти е зовял нашия Господ, и Господ се е обръщал към него, и всичко това нямало успех, докато Свети Павел не се отрекъл от волята си и не казал: „Господи, какво искаш да направя?“.7 И Господ знаел какво трябва той да прави. Така и на Богородица се явил ангел: всичко, което биха могли да си кажат ангелът и Богородица, никога не би я направило Божия Майка. Но щом се отрекла от волята си, тутакси станала истинна Майка на Вечното Слово и заченала в този миг Бога, Който бил и нейният Син по естество. Нищо, освен отказът от воля, няма да направи човека праведен. Наистина, без отказа от воля във всичко, ние нищо не сме направили пред Бога. Но ако се е стигнало толкова далеч, че сме се отрекли от цялата наша воля и заради Бога сме решили да се откажем от всички неща вътрешно и външно, само тогава и не по-рано от това, сме направили всичко.

Има хора, които желаят и с тях да бъде така и да придобият нещо велико, искат да имат път и благо – всичко това е не нещо друго, а своеволие, независимо дали го разбират, или не. Във всичко следва напълно да се довериш на Бога и да не се грижиш за това как Той постъпва със своите. За Небесата са умрели хиляди хора, така и неотказали се в истинския смисъл от своята воля. Ето какво е съвършена и истинна воля – изцяло да влезеш във Волята Божия и да останеш в недеяние. Който е преуспял в това повече, той по-дълбоко и по-истинно е вкоренен в Бога. Да, Аве Мария, произнесено, когато човек се е отказал от себе си, е повече, отколкото Псалтира, прочетен хиляди пъти, но без отказ от себе си. Да, по-добре е една крачка в състояние на отреченост, отколкото без отреченост да преплуваш морето.

Човекът, който напълно се е отказал от себе си и от всичко свое, е присаден в Бога така дълбоко, че който иска да го докосне, ще трябва преди това да се докосне до Бога; защото човек е в окръжението на Бога, и около него е Бог, както моята шапка обгръща главата ми. И ако някой иска да ме хване, преди това трябва да се докосне до дрехата ми. Точно така е, и ако трябва да пия: напитката протича първо по моя език, и там приема своя привкус. Ако езикът ми е покрит с нещо горчиво, тогава наистина, колкото и да е сладко виното само по себе си, то ще стане горчиво. Ако човек се е отказал изцяло от своето, той ще е така истински обгърнат от Бога, че всички творения няма да могат да се докоснат до него, без да са се докоснали първо до Бог. И което трябва да достигне до него, може да стигне само чрез Бог. Тук то ще получи своя привкус и ще стане богоподобно. Колкото и голяма да е скръбта, тя идва чрез Бога и първо Бог страда от нея. Да наистина, няма толкова малка скръб, която постига хората, да кажем недоимък или някаква превратност, която да не докосва Бога, и то Го докосва несъизмеримо повече, отколкото самия човек, защото човек е в Бога. На Бог му е много по-горчиво, отколкото на човека. Ако Бог претърпява това заради благото, което е приготвил за тебе, и ако ти си готов да понесеш което Бог понася и което чрез Него идва, то по естествен начин ще стане богоподобно: презрението ще стане чест, горчивината – сладост и дълбокият мрак – най-ярка светлина. Всичко ще възприеме своя привкус от Бога и ще стане Божествено, защото на Него ще се уподоби всичко, което се приближава към човека, ако човек не се стреми към нещо друго и нищо друго не му е по вкуса. И затова той намира Бог както в голямата горчивина, така и в голямата сладост.

Светлината в мрака свети и към нея се взират. Защо са им на хората учението или светлината, ако не се ползват от тях? Когато се намират в тъмнина и скръб, тогава ще видят светлината.

Наистина, колкото повече принадлежим на себе си, толкова по-малко принадлежим на Бога. Човек, който се е отрекъл от своето, никога и в никое дело няма да изгуби Бог. Но случи ли се той да се отметне, да отстъпи, изкушен от лъжовни неща, тогава се налага Бог непременно да понесе ущърб, тъй като е присъствал отначало в делото. Но човек в никакъв случай не трябва заради това да захвърля делото. Пример за това намираме у свети Бернард и у много други светии. Подобни падения в този живот никой никога не може напълно да избегне. Нали от време на време сред зърната попада и камъче, но заради това не се изхвърлят благородните зърна. Всички тези горести и падения допринасят полза за този, чиито пътища са насочени към благото и който познава Бога. Защото за добрите всички неща стават за благото, както казва свети Павел8 и както казва и свети Августин: „Да, даже и греховете“.

12. ЗА ГРЕХОВЕТЕ: КАКВО ДА ПРАВИШ,
АКО СИ ПАДНАЛ В ГРЕХА

Наистина, да извършваш прегрешения – това не е грях, ако съжаляваш за тях. Човек не трябва да иска да върши грях – за нищо, което би могло да се случи във времето или във вечността, нито смъртен, нито простим, нито някакъв друг вид грях. Който е съединен с Бога, трябва винаги да помни, че верният любящ Бог е извел човека от грешния живот в Божественото Битие и от свой враг го е направил приятел, а това е повече, отколкото да сътвори нова земя. Помненето на това е един от силните удари, то пренася човека направо в Бога. И следва да се удивляваме как то може да възпламени човека в силна, велика любов, толкова силна, че той изведнъж да се откаже от себе си.

Да, който е пренесен в Божията Воля, той не трябва да иска греха, в който е паднал, да не се е случвал. Не в смисъл да е против Бога, а в смисъл, че чрез греха той бива възведен в по-голяма любов и чрез греха бива смирен. Ти трябва напълно да се довериш на Бога: Той не би допуснал ти да се спънеш, без да желае да извлече най-доброто за теб.

А когато човек се изправи от греховете и напълно се отрече от тях, тогава верният Бог ще направи така, като че човек никога не е изпадал в грях и няма да допусне и за миг човек да се разплаща за всичките си прегрешения. Дори да са толкова много, колкото всички хора са извършили досега, Бог в никакъв случай няма да допусне той да пострада. Бог може да има с човека най-пълната съкровена близост, която някога е поддържал с твар. И ако сега Бог намери готов човека, няма да гледа какъв е бил по-рано. Бог е Бог на настоящето. Какъвто те намери, такъв ще те вземе и приеме, не какъвто си бил, а какъвто си сега.

Всяка обида и всеки позор, които се падат на Бога заради всички прегрешения, Той иска да понесе и е понасял дълги години, само и само после човек да може да дойде до по-голямо постигане на Неговата Любов, и любовта и благодарността му да станат по-големи, а усърдието – по-пламенно, както често става по естествен начин след прегрешенията.

Затова Бог с готовност претърпява ущърба от греха, търпял го е често и го е допускал да става чрез хората, които е избрал, за да ги възвиси към велики дела по Неговата Воля. Виж сега! Кой е бил някога по-мил и по-любезен на нашия Господ от Апостолите? А на никой от тях не му се удало да се запази от изпадането в смъртен грях: всички са били смъртни грешници. По същия начин в Стария и в Новия Завет Той често е определял този, който по-нататък Му ставал много мил. И сега рядко ще чуеш хората да възлизат към великото, без да стъпят накриво преди това. Ето така ни води нашият Господ, за да познаем Неговото Велико Милосърдие, и така Той желае да ни привлече към дълбокото истинно смирение и благоговение. Защото, когато се възобнови разкаянието, тогава много много повече ще се възобнови и преумножи Любовта.

13. ЗА РАЗКАЯНИЕТО

Съществуват два вида разкаяние: едното е временно, или чувствено, другото е Божествено и свръхестествено.

Временното разкаяние винаги върви надолу във все по-голяма скръб, довеждайки човека до такава печал, че да забрави надеждата; тук разкаянието застива в униние и не се придвижва по-нататък. От това нищо не излиза.

Божественото разкаяние е съвсем друго. Щом човек почувства недоволство, той веднага се обръща към Бога и завинаги, с непоколебима решителност, се отрича от всички прегрешения. И така той се повдига до велико доверие към Бога и придобива голяма увереност. А оттук произтича духовна радост, която възнася душата от скръбта и плача и я привързва здраво към Бога. Защото, колкото човек се осъзнава като по-немощен и колкото повече се е провинил, толкова по-голямо е неговото основание да се прилепи към Бога в безпределна любов; а в Бога няма нито грях, нито порок. Затова искаш ли да се възкачиш в дълбокото благоговение към Бога, бъди без грях, благодарение на Божественото разкаяние.

Колкото по-силно се упрекваш заради греха, с толкова по-голяма охота Бог ти прощава прегрешението, посещава душата и заличава греха, ако ти се стараеш да се избавиш от това, което ти е крайно противно. И колкото по-големи и тежки са греховете, толкова по-бързо и неизмеримо с по-голяма охота ги опрощава Бог, защото са Му противни.

Щом Божественото разкаяние се възвиси към Бога, всички грехове ще изчезнат веднага в Бездната Божия – по-бързо, отколкото ако мигна с очи, и ще бъдат унищожени напълно, сякаш никога не са се случвали, защото това разкаяние е съвършено.

14. ЗА ИСТИННОТО УПОВАНИЕ И
ЗА НАДЕЖДАТА

Истинната и съвършена Любов се разпознава по това дали човек има голяма надежда и упование в Бога. Защото, освен доверието, по нищо друго не се разбира така добре обладава ли някой пълна любов. Защото ако някой люби някого всеотдайно и предано, това поражда доверие.

За каквото и да реши човек да се опре на Бога, то в Него той ще го намери истински, и то в хиляди пъти повече. И както няма граници за любовта към Бога, така няма граници и за доверието към Бога. Каквото и да извърши човек, това не е така важно, както твърдата надежда в Бога. С всички онези, които са придобили велико уповаване в Бога, Той нито веднъж не е пропуснал да извърши велики неща. В такива хора Той е направил напълно видно, че доверието произтича от любовта, защото любовта има не само доверие, но обладава също истинно знание и свободна от съмнение увереност.

15. ЗА УВЕРЕНОСТТА ВЪВ ВЕЧНИЯ ЖИВОТ

В този живот има два вида знание за вечния жи­вот.

Едното знание е това, че самият Бог съобщава на човека за вечния живот, известява му го чрез ангел, или му го открива посредством особено озарение. То се случва рядко и само с някои хора.

Другото знание – то е несравнимо по-полезно и по-добро – се пада на съвършено любящите хора. То е когато човек по силата на любовта и тясното общуване със своя Бог така дълбоко Му се доверява и така Му е предан, че не е в състояние да се съмнява. А толкова предан той става, защото обича Бога във всички, без разлика. И да му възразяват всички творения, и да се откажат с клетва от него, дори и самият Бог да се откаже от него – той не би се усъмнил; Любовта не може да се съмнява, нея я очаква само благо. И няма нужда любящият и любимият да си говорят. Когато Бог вижда, че някой Му е приятел, Той в същия миг знае всичко, което е добро за него и се отнася за неговото благо. Защото колкото и дълбоко да Го обичаш, бъди уверен, че си Му много по-мил, неизмеримо по-скъп и Той много повече ти се доверява. Той е самата вярност и трябва да сме Му верни, а верни са Му тези, които Го обичат.

Тази увереност във вечния живот е много по-голяма, по-пълна и по-надеждна, отколкото първата, и тя не може да лъже. А вдъхновението, напротив, е способно да лъже, и то лесно може да бъде лъжовно озарение. А тази увереност усещаш във всичките сили на душата. Тя не може да излъже тези, които действително обичат Бога. Те не се съмняват в нея, както не се съмняват в Бога, защото Любовта изгонва всеки страх. „В Любовта няма страх“ е казал свети Павел, а също е казано: „Любовта покрива много грехове“.9 Защото, където се извършват грехове, там не може да има нито пълно доверие, нито любов. Любовта напълно покрива греховете, тя нищо не знае за греховете. И работата не е в това, човек да не греши, а в това, че тя напълно изгонва и изкоренява греховете, сякаш те никога не са се случвали. Защото всичките Божии дела са така съвършени и толкова изобилни, че на когото Той прощава, прощава напълно и завинаги, и прощава с много по-голяма охота голямото, отколкото малкото прегрешение, а това изработва дълбоко доверие.

Това знание намирам аз за несравнимо по-доб­ро, то принася по-голяма награда, и е по-вярно, отколкото първото знание, на което не му препятстват нито греховете, нито нещо друго. Бог гледа любовта в човека. На когото се прощава повече, той трябва да има по-голяма любов, както е казал нашият Господ Христос: „На когото се прощава повече, той и да обича повече“.

16. ЗА ИСТИННОТО ПОКАЯНИЕ И
ЗА БЛАЖЕНИЯ ЖИВОТ

Много хора мислят, че трябва да извършват нещо велико във външните дела – да постят, да ходят боси и подобни на това, което наричат покаяние. Истинното и най-добро покаяние, с помощ­та на което човек стремително се изкачва нагоре, е следното: човек чисто и съвършено да се отрече от всичко, което не е Бог и не е Божествено в него самия и във всяко творение, и крепко, напълно и цялостно да се прилепи в несъкрушима любов към своя любим Бог. Тогава ще бъдат големи неговите благоговение и потребност от Него. В което дело това го постигнеш в най-голяма степен, в него ти си по-праведен. Колкото повече е това, толкова по-истинно е покаянието и толкова повече то ще изгони греховете и даже самото наказание. Да, съумееш ли бързо в праведно отвръщане да се отстраниш стремително и мощно от всички прегрешения и да се устремиш към Бога с мощна сила, то дори да си извършил всички грехове, които са извършени от времето на Адам и занапред ще се извършват, – това, заедно с наказанието, напълно ще ти се прости. И ако ти умреш сега, ти ще бъдеш възведен пред лицето Божие.

Това е истинното покаяние. Пример за това е достойното страдание в съвършено покаяние на нашия Господ Иисус Христос. Колкото по-силно човек запечатва в себе си Неговия образ, толкова по-надалеч от него ще отстъпят всички грехове и наказанието за прегрешенията. Човек трябва да привикне във всичките си дела постоянно да се облича в живота и делата на нашия Господ Иисус Христос: в Неговите деяния и покой, страдание и битие. И да Го държи постоянно пред очите си, както пред очите Си Той държи нас.

Такова покаяние е дух, възнесен от всички неща към Бога. В които дела можеш да го постигнеш в най-голяма степен и в които го постигаш, в тях се подвизавай с леко сърце. И ако в това ти попречи нещо външно, било то пост, будуване, четене или нещо друго, остави го доброволно, без никакви опасения, че заради него ще пропуснеш в усилието си към покаяние. Бог не гледа какви са делата, а какви са любовта, благоговението и духът в делата. За Него не са важни нашите дела, а е важен духът ни в делата и това, сред нещата да възлюбим само Него Самия. Да се възнаградят всичките твои дела с това, че Бог знае за тях и че в деянието ти държиш Бога в главата си. Това да ти е достатъчно във всяко време. И колкото по-чисто и непосредствено Го държиш в главата си, толкова по-действено твоите дела изкупват всичките прегрешения.

Ти би могъл също да мислиш за това, че Бог е всеобщият спасител на целия свят. За това съм Му много по-благодарен, отколкото ако беше спасил само мен. Стани и ти всеобщ спасител на това, което си развалил в себе си с греховете. С всичко прилепни към Него, защото с греховете си покварил това, което пребивава у теб: сърцето, помислите, тялото, душата, силите, и всичко което е още у тебе и в тебе; всичко това е нездраво и изкривено. Затова прибегни към Този, у когото няма никакъв порок, а има само чиста благост. Той е всеобщият изкупител на цялата твоя порочност, вътрешна и външна.

17. ЗА НЕСГОДИТЕ И КАК ТРЯБВА
ДА СЕ СЛЕДВА БОГА

Страх и униние могат да завладаят хората, виждайки колко строг и скръбен е бил животът на нашия Господ Иисус Христос и на светците. Човекът не е способен на толкова много и не се чувства призван за това. И хората, виждайки това, често мислят, че са далече от Бога, когото сякаш не са в състояние да следват. Никой не трябва да мисли така! В никакъв случай човек не бива да счита, че е отделен от Бога – нито заради недостатъци, нито заради слабости, нито заради каквото и да било. Дори и да се случи, че твоите големи прегрешения те прогонят така, че да не можеш да се видиш близо до Бога, то трябва да разбереш, че Бог е до теб. В това е голямото зло, че човек отделя себе си от Бога. Защото ако човек ходи далеч или редом, то Бог никога не отива далеч; Той винаги остава наблизо, а ако не може да остане вътре, тогава ще излезе не по-далече, отколкото при вратата.

Не стоят по-различно нещата и със строгостта на следването. Погледни в какво би могло да е твоето следване. Ти трябва да забележиш и вземеш под внимание към какво си привличан от Бога повече от всичко останало. Защото всички хора са призвани към Бога не по един и същ път, както указва свети Павел10 . И ако откриеш, че най-близкия ти път е не чрез многото външни деяния и тежък труд или лишения, ако не намираш нищо такова в себе си, тогава бъди съвършено доволен, и не придавай на това голямо значение. Защото от това безусловно зависи не много и към него човек трябва да е призван от Бога и да има сили да го извърши правилно, без изкривяване на своята вътрешна същност.

Но ти би могъл да кажеш: щом в това няма нищо, защо тогава така са постъпвали нашите предци, многото светци?

Помисли, давайки им този път, нашият Господ им е дал и силите да постъпват така и да го следват. И в това, с тяхна помощ, Той е намерил Своето наслаждение, и в това, те е трябвало да намерят своето благо. Спасението на хората Бог не го е свързал с някакъв особен път. Това, което един път има, другият го няма, но възможността за спасение Бог е дарил на всички добри пътища, на нито един от добрите пътища не е отказано това. Защото едно благо не е срещу друго благо. И хората трябва да разберат, че постъпват неправилно, когато от време на време видят или чуят за добър човек, който не следва техните пътища, и това в техните очи е равносилно на гибел. Не им е по сърце неговия добър път, – те и не ценят неговия добър път и неговите добри намерения. Това е неправилно. Когато проверяваш нечий път, е нужно да не се гнусиш от ничий път, и повече да обръщаш внимание дали човекът има добра воля. Не може всеки да следва един и същ път и не могат всички хора да следват един път, и не може един човек да върви по всички пътища и по пътя на всеки.

Нека всеки тръгне по своя добър път и включи в него всички други пътища, и нека да обхване в своя път всички пътища и цялото благо. Смяната на пътя прави пътя непостоянен и духовната работа също. Което може да ти даде един път, това ще съумееш да придобиеш и по друг, – ако той е добър и похвален, и ако имаш само Бог пред себе си. При това всички хора не могат да вървят по един и същ път. Не по-различно стои въпросът със следването на строгия начин на живот на светците. Този начин трябва, разбира се, да го обичаш, той трябва да ти е по сърце, без обаче да го следваш.

Можеш тук да кажеш: нашият Господ Иисус Христос, Той винаги е вървял по висшия път. Него ние по право трябва да следваме.

Това наистина е така! Трябва да следваме Своя Господ, само че не по всеки път. Нашият Господ е постил четиридесет дни. Но това никой не трябва и да помисля да го спазва. Христос е извършил множество дела, имайки предвид, че ние трябва да го следваме вътрешно, а не телесно. И затова е нужно да се стараем да вървим по духовния път, защото Той гледа любовта ни много повече, отколкото нашите дела. Ние трябва по своему да Го следваме.

Но как да Го следваме? – Във всичко.

Как и по какъв път? – Както често съм казвал: ценя духовния труд много повече от външния.

Но как да стане това? – Христос е постил четиридесет дни. В това Го следвай, като забележиш към какво в най-голяма степен си склонен или готов. Започни с това и внимателно наблюдавай себе си. Не веднъж ще ти предстои да се отречеш от едно нещо с по-голяма готовност, отколкото да се откажеш въобще от храна. Понякога ще ти бъде по-трудно да не промълвиш думичка, отколкото да се въздържаш от говорене. А понякога на човек му е по-сложно да понесе лека ругатня, която нищо не съдържа в себе си, отколкото тежък удар, за който се е приготвил. На него може да му е много по-трудно да е сам в тълпата, отколкото в пустинята, и често да му е по-сложно да остави нещо малко, отколкото голямо; или да извърши нещо малко пред нещо, което считат за велико. Така, човек в своята ограниченост, е способен истинно да следва нашия Господ, никога не считайки себе си за силно отделен от Него.

18. КАК ЧОВЕК ДА ВКУСВА ИЗТЪНЧЕНИ ЯСТИЯ, ДА ИМА РАЗКОШНИ ДРЕХИ И ВЕСЕЛИ ПРИЯТЕЛИ СЪГЛАСНО ЕСТЕСТВЕНИЯ РЕД НА НЕЩАТА

Не трябва излишно да се тревожиш за храната и дрехите, т.е. не ги считай за твърде важни. Приучи основанието и душата си да бъдат над това. Те на нищо не трябва да се отдават напълно, освен на Единия Бог; и трябва да са извисени над всички други неща. Защо? – Защото, в противен случай, това би било немощна същност – тя щеше да се оправ­дава с външните одежди. Съкровеното трябва да определя външността, защото само то се намира у теб. Ако имаш други одежди, в своето основание ти можеш да ги възприемеш така, че в тях да проявиш себе си. Попаднат ли ти други, – и тях ще приемеш с охота и готовност. Не по-различно стоят нещата с храната и приятелите, с роднините и с всичко, което Бог ти дарява или отнема.

И аз считам за най-добро от всичко останало, когато човек изцяло отдаде себе си на Бога, независимо какво Бог е намислил да му стовари, било то поругание, утеснение или каквото и да е друго страдание. И човек го приема с радост и благодарност, и предпочита да се отдаде в ръцете Божии, отколкото сам да разсъждава. И затова във всички неща се поучавайте от Бога и Него следвайте, и ще ви бъде благо! В това може да намерите чест и покой. Но ако на човек му се падне непокой и безчестие, то трябва и тях да понася и с готовност да иска да ги понася. Затова, могат да ядат с пълно право всички тези, които са готови за поста.

Казаното по-горе е причината защо Бог избавя своите приятели от много и тежки страдания. На Него Му е достатъчна и добрата, праведна воля; в противен случай Той не би позволил те да избегнат страданията, заради неизречената благодат, която се намира в страданието. А Бог не иска и не може да позволи на своите да пропуснат благото.

И така, докато на Бог това Му е достатъчно, бъди и ти доволен. Но ако Той ти приготви нещо друго, и тогава бъди доволен, защото във всяко свое желание човек трябва да бъде вътрешно предан на Бога, да не се успокоява прекалено нито с делата, нито с начина на живот. Но повече от всичко трябва да избягваш всяко отличаване, било то в дрехите, в яденето, в думите – да кажем, произнасянето на високопарни речи – или да се отличиш в поведението; всичко това е ненужно. Но не всяка особеност ти се забранява. Има много особености, в които трябва да се устоява в някои времена, сред някои хора. Защото, който е необикновен, на него и подобава да върши много необикновени неща, по най-различни начини.

Човек трябва вътрешно, във всичко, да се пре­образи в нашия Господ Иисус Христос, за да се видят отблясъците на всички Негови дела и Неговото Божествено Лице. И човек трябва всички Негови дела да понесе в себе си – в съвършено уподобяване, на което само той е способен. За теб е да действаш, а за Него – да се въплъщава. Изведи своето дело от цялото си благоговение и пълно самоотдаване. Към това приучвай своя дух във всяко време, и към това, във всичките дела да се преобразяваш в Него.

19. ЗАЩО БОГ ДОПУСКА БЛАГИТЕ ХОРА ДА БЪДАТ УДЪРЖАНИ В ТЕХНИТЕ ДОБРИ ДЕЛА

Верният Бог го допуска, за да могат неговите приятели често да изпадат в немощ, за да отпадне от тях всяка опора, на която могат да се опрат. Защото за любящия човек е голямо утешение, когато е способен на много и на повече: било то в бодърстването, в постите или в други упражнения, а също и в особените, големи и тежки дела. Това за приятелите Божии е голяма радост, поддръжка, надежда, и затова за тях техните постъпки са опора, фундамент. Нашият Господ иска да им отнеме това, защото иска Той да им стане единствената твърдина и основа. Това Той го върши не от друго, а от своята пречиста благост и милосърдие. Защото нищо друго, освен личната благост, не движи Бог към някое деяние; нашите дела ни най-малко не способстват за това, Бог да ни дарява с нещо или да прави нещо за нас.

Нашият Господ иска Неговите приятели да бъдат свободни от всичко и затова им отнема лъжливата опора, за да може Той единствен да бъде тяхна опора. Той иска да им даде великото, и го иска не по друга причина, а от Своята волна благост. Той трябва да бъде тяхната опора и утешение, а те във всички велики даяния Божии трябва да почитат и да осъзнават себе си като чисто нищо. Защото колкото по-оголен и по-свободен застане духът пред Бога, толкова по-дълбоко човекът ще се потопи в Бога и толкова по-възприемчив ще стане към всички достопохвални даяния Божии. Защото човек трябва да строи само върху Бога.

20. ЗА ИСТИНСКОТО ПРИЧАСТИЕ

Който има намерение да стане причастен на тялото на нашия Господ, той не трябва да изследва какво усеща в себе си или какво чувства, или колко са големи неговото благочестие и умиление, но той трябва да осъзнае колко голяма е неговата воля и решимост. Не бива да цениш високо това, което чувстваш, считай за важно това, което обичаш и към което се стремиш.

Човекът, който желае и може радостно да върви към нашия Господ, първо, трябва да вижда своята съвест свободна от всички окови на греховете.

Второто е волята на човека да е насочена към Бога: човек към нищо друго да не се стреми, освен към Бога, и от нищо да не се удовлетворява, освен от Бога и от това, което е съвършено Божествено; а което е чуждо на Бога – да не му е присърце. В зависимост дали малко или много обладаваш това, можеш да разбереш колко си далечен или близък на Бога.

Третото, което трябва да има в себе си човек е това: любовта му към тайнството, а чрез него и към нашия Господ, все повече и повече да възраства, а благоговейният страх да не намалява поради честото приобщаване: защото което е живот за един човек, то е често смърт за друг. Затова трябва да отбелязваш в себе си дали възраства твоята любов към Бога и не изчезва ли благоговението. Колкото по-често пристъпваш към тайнството, толкова по-съвършен ще станеш и толкова по-добро и по-полезно ще бъде това. Така че нито удържай себе си, нито се отклонявай от своя Бог, защото колкото е повече, толкова е по-добре и толкова Бог е по-желан. Защото нашият Господ иска да живее в човека и с човека.

Тук би могъл да кажеш: Уви, Господине, виждам себе си толкова пуст, студен и вял, затова не дръзвам да се приближа към нашия Господ!

Тогава ще кажа: точно затова се нуждаеш да пристъпиш към своя Бог! Защото от Него ще станеш възпламенен и горещ, и в Него ще бъдеш осветен, свързан и съединен със Самия Него. Именно в тайнството ще намериш благодатта толкова непосредствено, а твоите телесни сили така ще се съберат и така ще се съединят със свещената сила на вещественото присъствие на Тялото на нашия Господ, че всичките разсеяни мисли и духът на човека ще бъдат тук събрани и обединени, и тези, които сами по себе си са били разделени и склонени надолу, ще бъдат повдигнати и представени на Бог в съвършен ред. И от Бога, живеещ вътре, те ще бъдат обърнати към дълбината и освободени от телесните окови на преходните неща. Те ще се обърнат към Божествените неща, и укрепено от Неговото Тяло, твоето тяло ще се обнови. Защото ние трябва да се преобразим в Него и напълно да се съединим с Него, така че Неговото да бъде наше, а всичкото наше – Негово; нашето сърце и Неговото – да бъдат едно сърце, нашето тяло и Неговото – едно тяло. Нашите помисли и нашата воля, нашият стремеж, сили, членове – трябва така да бъдат пренесени в Него, че да Го усетим и намерим във всички сили на тялото и душата.

Би могъл да кажеш: Уви, господине, нищо не забелязвам в себе си от великите неща; само недъзите. Как да набера смелост да се обърна към Него?

Повярвай, ако искаш напълно да преобразиш своята нищета, наведи се пред Този, който дава всички неизброими богатства и ще станеш богат, защото в себе си трябва да знаеш, че само Той е сък­ровището, с което можеш да бъдеш удовлетворен и наситен. След това кажи: Желая да се обърна към Теб – и Твоето богатство да изпълни моята нищета, Твоята Безграничност да запълни моята пустота, и Твоята неизмерима, неизяснима Божественост да изпълни моето неизказано, презряно, развратено човечество.

Уви, господине, толкова много съм грешил, че не мога да го изкупя!

Пристъпи към Него, Той по подходящ начин е изкупил цялата вина. В Него можеш да пренесеш достойна жертва на Небесния Отец за всички твои прегрешения.

Уви, господине, искам да възпея хвала, но не мога.

Насочи се към Него, само Той е приемливата за Отец благодарност и неизмеримата, истинно изречената, съвършената хвала на всяка Божествена благост.

Накратко казано, ако искаш да се избавиш от всички недостатъци, облечи се в добродетелите и благодатта и бъди блажено възведен и препратен към източника на всяка добродетел и благост; и живей, пристъпвайки към тайнството достойно и често. Тогава ще бъдеш съединен с Него и облагороден от Неговото тяло. Наистина, в Тялото на нашия Господ душата е така здраво привързана към Бога, че никакви ангели, дори от числото на херувимите и серафимите, няма да съумеят нито да видят, нито да разпознаят разликата между тях. Защото където те се докосват до Бога, там се докосват и до душата, а където е душата, там е и Бога. Никога не е бивало такова единство. Защото душата е в единство с Бога много по-плътно, отколкото тялото и душата, съставящи човека. Това единство е много по-тясно, отколкото, ако влееш в бъчва с вино капка вода; тогава биха останали вода и вино. А това се превръща в едно така, че никое творение не може да разпознае разликата.

Сега би могъл да кажеш: Как е възможно това? Нищо от това не чувствам!

И какво от това? – Колкото по-малко чувстваш и по-крепко вярваш, толкова вярата ти е по-похвална и толкова тя е по за почит и хвала, защото цялостната вяра е нещо по-голямо, отколкото празното мечтание. В нея ние обладаваме истинско знание. Наистина, ние в нищо нямаме недостатъци, само в истинната вяра. На нас ни се струва, че в нещо имаме повече благо, отколкото в друго. Това е поради външните определяния, и все пак няма повече благо в едно нещо, отколкото в друго нещо. И така, който вярва равносилно, той получава рав­носилно и равносилно има.

Тук би могъл да кажеш: как мога да се уверя във великото, като не го намирам в себе си, а се чувствам немощен и склонен към много неща?

Погледни и ще откриеш в себе си неща с двуяк смисъл, които и нашият Господ има в Себе Си. И Той обладава висши и низши сили с двуяко действие. Неговите висши сили владеят и се наслаждават на вечно блаженство, а низшите пребивават в същия този час на земята в голямо страдание и борба; и едните не пречат на другите в протичането. Нека не по-различно да бъде и в теб: висшите сили да бъдат възнесени към Бога и представени на Него. Но всяко страдание, забележи, следва да се повери изцяло и напълно на тялото, на низшите сили и помисли, а духът трябва с пълна сила да е възнесен, освободен и потопен в своя Бог. Терзанията на чувствата и низшите сили, както и техните изкушения, не докосват духа. Защото, колкото по-непримирима и ожесточена е борбата, толкова тържеството и честта от победата са по-големи и достопохвални. Колкото по-тежко е изкушението и по-упорит е грехът, които човек преодолява, толкова в по-голяма степен му е присъща добродетелта, и толкова е по-мила тя на Бога. И затова, ако искаш достойно да възприемеш своя Бог, виж как са насочени твоите висши сили към Бога и как твоята воля търси Неговата Воля, и това за какво го молиш и каква е твоята вярност към Него.

Човек никога няма да вкуси Тялото на нашия Господ, без да получи при това особено велика благодат – и колкото по-често, толкова с по-голяма полза. Да, човек би могъл да приеме Тялото на нашия Господ в такова благоговение и трепет, че бъде ли призован да влезе в низшия ангелски хор, ставайки причастен тялом един единствен път, той би бил възведен в следващия хор; да, приемайки Го в такова благоговение, той би бил удостоен с осмия или даже с деветия хор. Затова, ако двама човека са равни по своя живот и единият стане причастен на достойнството на Тялото на нашия Господ, дори с един път повече от другия, то този човек благодарение на това ще е пред другия, като възсияващо слънце, добило особено единение с Бога.

Това блажено вкусване Тялото на нашия Господ се състои не само във външното причастие, но и в духовното – с жадуваща душа, в благоговейното единство. По подобен начин човек може да стане причастник с толкова дълбока вяра, че с благодатта да стане по-богат, от всеки друг човек на Земята. Това може да го прави хиляди пъти на ден и даже по-често, било то там където живее, било то болен или здрав. Обаче за това е нужна подготовка, както за приемането на външното тайнство: по указанието на доброто предписание и в съответствие със силата на желанието. Но ако няма желание, тогава е нужно да се запали, подготви и да има съответно държание, и ще бъде свят във времето и блажен във вечността. Защото, да отиваш към Бога и да Го следваш – това е и вечността. Нея ни дай, Учителю на Истината, Почитателю на целомъдрието и вечния живот. Амин.

21. ЗА УСЪРДИЕТО

Ако някой пожелае да се причести към Тялото на нашия Господ, тогава може да пристъпи към това без опасения. Но преди това трябва да се изповяда – дори ако човек не осъзнава вината си – нека да го направи заради плодовете на тайнството на изповедта. Но ако се случи човек да се укорява за нещо и не може да отиде на изповед заради многото си дела, нека се обърне към своя Бог и пред Него да се разкае, и нека остане спокоен докато не му се удаде възможност да се изповяда. А ако у него междувременно изчезне съзнанието и укорът за греховете, тогава той може да помисли, че и Бог е забравил за тях. На Бог следва да се откриват греховете преди да се открият пред хората, и ако ти си виновен, отнеси се сериозно към изповедта пред Него и жестоко се укори. И това не следва лекомислено да не го забелязваш и да го заобикаляш заради външни епитимии, защото само настройката на човека в деянията е праведна и Божествена, и добра.

Човек трябва да се научи да остава непривързан в делата си. На неопитния човек това ще му се стори странно – никое множество и никое занятие да не му пречи. За това е нужно голямо усърдие и Бог постоянно да бъде с него и непрекъснато да сияе във всяко време, във всякакво окръжение. Нужно е също сръчно усърдие и две неща. Първото е човек да държи себе си вътрешно съвършено затворен, за да бъде духът му защитен от картините, намиращи се отвън – да остават те вън и да не блудстват с него по най-необуздан начин и да не намират място в него. Другото е човек да не замира и да не се разсейва нито в своите вътрешни образи, било то прелъстяване или екзалтация на духа, нито във външните образи или нещо друго, което го окръжава; така не се отдава във властта на множествеността. Човек е задължен да приучи към това всички свои сили, да ги насочи към това, и да се държи за своята вътрешна същност.

Тук би могъл да кажеш: Човек е длъжен да се обръща навън, щом му предстои да създаде нещо външно. Нали никакво дело не може да се извършва без формата на своето лично проявление.

Това, разбира се, е правилно. Обаче за опитните хора външните форми на проявление не са нещо външно, защото, за обърналия се навътре човек всички неща обладават по съкровен начин Божественото.

Ето какво е нужно преди всичко: човек напълно и съвършено да приучи и привикне своя разум към Бога; и тогава вътре в него винаги ще диша Божественото дихание. На разума нищо не му е така свойствено, присъщо, близко както Бог. Никога той да не се устремява още нанякъде и да не се обръща към творенията, в противен случай над него се извършва насилие и несправедливост, при което той веднага ще бъде сломен и изкривен. Ако той се помрачи в млад или в някакъв друг човек, тогава трябва да се вложат големи усилия и да се направи всичко възможно, за да може разумът отново да навикне и да се изправи.

Когато разумът се насочи по лъжовен път и намери опора в творенията, с тях се украси и привикне към тях, тогава в тази си част той ще стане толкова слаб и сам по себе си толкова безсилен, и в неговия благороден стремеж ще му се създадат такива препятствия, че всяко усърдие, на което е способен човек, ще се окаже нищожно, за да се приучи наново към предишното. И когато човек всичко е приложил, тогава сам ще изпита нужда от Постоянната опека.

Човек преди всичко трябва да се стреми към това, да приучи себе си вярно и крепко. Поиска ли неопитният и необучен човек да живее и постъпва така, както обученият, той ще се погуби напълно и необратимо, и от него нищо няма да излезе. Но ако той първо сам отвикне от всички неща и се отстрани от тях, той ще може занапред внимателно да извършва всички свои дела и без страх да им се отдава, отричайки се от тях без никаква пречка. Обратното, ако човек нещо обича и намира радост в него и му се отдава с готовност, било то храна или пиене, или нещо друго, то това за неопитния човек няма да мине без ущърб.

Хората трябва да привикнат в нищо да не търсят и преследват своето, но да намират и постигат във всичко Бога. Защото Бог не дава дарове, и никога още не е давал за това, човек да ги притежава и с това да се успокоява. Напротив, всички дарове, които е дарявал на небето и земята, всичките ги е давал с една цел: да даде един единствен дар, самият Себе Си. С всички дарове Той иска да ни приготви за Дарът, който е Той Самият. И всички деяния, които е извършил на Небето и Земята, ги е извършил само затова, за да извърши едно само деяние, а именно: толкова да ощастливи Себе Си, че да може и нас да ощастливи. И така, казвам: Във всички дарове и във всички дела трябва да се учим да виждаме Бога и да не смеем с нищо друго да се задоволяваме и на нищо друго да се задържаме. – За нас в този живот не може да има никаква спирка. И нея никога не я е имало за никого, колкото и далеч да е стигал. Човек трябва преди всичко постоянно и във всяко време отново да пребивава, обърнат към даровете Божии.

Накратко ще ви разкажа за една жена, която страстно желаела нещо да получи от нашия Господ. Тогава и казах, че тя още не е готова, и ако Господ го даде, тя ще пропадне. Питате: Защо е била неготова? Нали е имала добрата воля, а добрата воля е способна на всичко и в нея са всички неща и всяко съвършенство?

Трябва да се различават двете воли: едната – е случайната и несъществената воля, другата – е решаващата, дейната и вкоренена воля.

Повярвай, недостатъчно е човешкият дух да пребивава отречен само в настоящия момент, когато човек реши да си спомни за Бога; но той трябва да има вкоренена отреченост, която предшества така, както и продължава. Само тогава може да получи от Бог велики неща и Бог в нещата. Ако човек не е готов, тогава той ще изкриви дара, а с дара и Бога. Това е причината защо Бог по всяко време не може да ни дари това, за което Го молим. Той няма недостатък в нищо и Той може да ни даде хиляди пъти по-бързо, отколкото ние сме способни да приемем. Но ние извършваме над Него насилие и несправедливост, пречейки Му със своята неготовност в Неговите природни деяния.

Човек трябва да се учи, получавайки дарове, да изгонва себе си от себе си и да не задържа и да не иска нищо свое: нито полза, нито утешение, нито благочестие, нито сладост, нито награда, нито Царството Божие, нито собствена воля. Бог никога не се е поверявал и няма да се повери на никаква чужда воля. Той Себе Си на никого не поверява, само на Своята лична Воля. Но където Бог намери Своята Воля, там Той се отдава и в нея допуска Себе Си, с всичко което има. И колкото повече ние се отричаме от своето, толкова повече ние се потапяме в нея. По тази причина на Него Му е недостатъчно ние един единствен път да се откажем от себе си и от всичко, което имаме и можем, но ние трябва често да се обновяваме, правейки себе си във всички неща свободни и прости.

И още по-нужно е човек да не се успокоява с това, че има в душата си добродетели – послушание, нищета и други достойнства. Той трябва да упражнява себе си самия и да се изпитва в делата и плодовете на добродетелите, и да се старае, да желае и да се стреми да бъде наставляван и изпитван. Защото малко е това да извършваш делата на добродетелите, да можеш да показваш послушание, да стоварваш върху себе си нищетата и презрението, или по някакъв друг начин да се държиш смирено или безстрастно. Нужно е старание и не трябва да го прекратяваш дотогава, докато не намериш добродетелта в нейната същина и основа. А това, че човек я има, може да се узнае по следното: когато човек е склонен преди всичко към добродетел и когато извършва делата на добродетелите без подготвяне на волята и ги върши без особена лична принуда към праведното и велико деяние; върши ги повече заради тях самите и от любов към добродетелта, без всякакво защо – само тогава, и не по-рано от това, той има добродетелта по съвършен начин.

Трябва да изоставяш себе си дотогава, докато не престанеш да задържаш нищо свое. Всяко вълнение и безпокойство винаги произхождат от своеволието. В чистия отказ от воля, от похот, и от всичко, което може да се обича и желае сред нещата, следва себе си с всичко свое да поместиш в благата и възлюбена Воля Божия.

Трябва ли по своя воля да се избягват сладостните преживявания на Бога? Не произтича ли това от леност и малка любов към Него?

Важно е от какво произтича това, от леност или от истинна отреченост и безстрастие. Това може да се определи по следното: намира ли човек в това състояние вътрешното си напълно тихо и спокойно, верен ли е на Бога точно толкова, колкото и когато пребивава в силен възторг, – прави ли всичко тук, което би правил и там, и по отношение на всяка радост и помощ, отречен ли е така, както би бил, преживявайки постоянното Божие присъствие.

За праведния човек, който пребивава в съвършената блага воля, никакво време не може да бъде прекалено кратко. Защото, ако такава е неговата воля, – че той иска всичко, на което е само способен – подобна воля струва толкова, колкото би могло хиляди години да се заработи с дела: пред Бога той всичко е направил.

22. КАК ТРЯБВА ДА СЕ СЛЕДВА БОГ И
ЗА ДОБРИЯ ПЪТ

Човек, желаещ да започне нов живот или дело, е длъжен да прибегне към своя Бог и да се домогне с голямо упорство и дълбоко почитание Бог да му изпрати най-доброто, най-достойното и за Него най-скъпото. И нека той да иска и жадува не своето, а единствено възлюбената Воля на Бога и освен нея, нищо друго. Каквото и да му изпрати Бог, нека просто да го приеме, считайки го за най-доброто за него, и нека от това да бъде напълно и съвършено доволен.

А ако по-късно друг път повече му се хареса, тогава си струва да се замисли: този път му е определил Бог и той е най-добрият за него. В това човек е длъжен да се довери на Бога и трябва всички благи пътища да ги сведе до този единствен път, възприемайки в него и съответните му неща, от какъвто и род да са. Защото каквото добро Бог е дал на един път, то същото може да се намери и в другите доб­ри пътища. В единият път трябва да се възприемат всички добри пътища, – а не само свойствата на този път.

Защото във всеки случай човек трябва да прави едно нещо, той не е способен всичко да прави. Но това едно трябва да е единно, а в това единно е нужно да се обхване всичко. Поиска ли човек да извърши всичко – и това, и онова – и да остави своя път и да поеме по друг, който току-що повече му е харесал, – това, наистина, би довело до голямо непостоянство. Защото, казвам, че човекът, отишъл от света в орден веднъж и завинаги, по-скоро би станал съвършен, отколкото онзи, бидейки свят, но който преминава от орден в орден! Това произтича поради смяната на пътя. Нека избере човек един добър път и да остане на него постоянно; да сведе до него всички благи пътища и да го възприеме като изпратен от Бога; да не започва днес едно, а утре друго, и да пребъдва без всякаква грижа за това, че пропуска нещо по него. Защото с Бог нищо не може да се пропусне; колкото малко може да пропусне Бог, толкова малко може да се пропусне и заедно с Бог. Затова вземи от Бога едното и включи в него всяко благо.

Но ако се окаже, че благото не допуска друго благо, нека това да е знамение за теб, че то не произлиза от Бога. Едно благо не е срещу друго благо, както е казал нашият Господ: „Всяко Царство, разделено на части, една срещу друга, запустява.“11 И както Той е казал също: „Който не е с Мен, е против Мен, и който не събира с Мен, той разпилява.“12 Нека за теб е явно знамение: ако едно благо не допуска или разрушава друго, – дори и най-малкото, – то не изхожда от Бога. То би трябвало да привнесе, а не да разруши.

Тук беше направена кратка забележка, че без съмнение, верният Бог ще приеме всеки човек в неговото най-добро.

Да, наистина е така. Когото може да намери и прав, Той никога няма да го вземе разпрострян, защото благостта Божия съзерцава всички неща в тяхното съвършенство.

Питате: Защо в такъв случай Бог не повиква хората, за които знае, че им предстои да отпаднат от благостта на кръщението, за да умрат в своето детство, докато не са дошли до прилагането на разума? Защо в такъв случай Бог не ги повиква, щом знае за тях, че ще паднат и няма да се изправят отново? Това ли е най-доброто за тях?

Казвам: Бог не е разрушител на всяко благо, а изпълнител. Бог не е разрушител на природата, а нейният завършител; и благодатта не разрушава природата, тя я завършва. Ако Бог наруши природата в самото начало, тогава над нея ще се извърши насилие и беззаконие, а това Той не прави. Човек има свободна воля, посредством която може да избира благото и злото. Господ му предлага в злодеянието – смърт, а в благодеянието – живот. Човек трябва да остане свободен и да властва над своите деяния цялостно и непринудено. Благостта не отменя природата, тя я завършва. Преобразяването не отменя благодатта, то я завършва, защото пре­образяването е изпълнение на благодатта. И така, в Бога няма нищо, което би разрушило нещо, имащо по някакъв начин битие, но Той е завършителят на всичко. Така и ние не трябва да разрушаваме в себе си никое, дори и най-малкото благо, дори и незначителния път заради великия, но сме длъжни да го възвеждаме към Най-висшия.

Дотук се говореше за човек, решил да започне нов живот, и аз казах: човек трябва да стане човек, търсещ Бога във всичко и намиращ Бога във всяко време, и на всяко място, и сред всички хора, и във всички начини. В това може винаги да се израства без прекъсване и никога да не се стига до края на възрастването.

23. ЗА ВЪТРЕШНИТЕ И ВЪНШНИТЕ ДЕЛА

Да кажем, че някой човек с всички свои вътрешни и външни сили е пожелал да влезе в себе си и се намира в такова състояние, че в него няма никакви образи и никакви подбуждащи устремления, и така той остава без дело – вътрешно и външно. В този случай трябва да се помисли, това няма ли да задвижи само по себе си към действие. Ако се получи така, че човек да не го влече към никакво действие и не иска нищо да предприема, то трябва да се принуди да действа, било то вътрешно или външно. Защото човек не трябва да оставя себе си доволен от нещо, колкото и хубаво да е то.

И където човек друг път се окаже под принуждение или ограничение, нека хората видят, че той по-скоро е задействан, отколкото сам да действа, и че той се учи да сътрудничи със своя Бог. Не това, че трябва да измени или да се отрече от своята вът­решна същност, не, но трябва в нея, и с нея, и от нея той да се научи да действа така, че да извежда съкровеното в действие, а действието да въвежда в съкровеното, привиквайки по подобен начин да извършва деяние без принуждение. Защото човек трябва да насочи своя поглед към това съкровено дело и от него да действа навън, става ли дума за четене, за молитва или за някаква външна работа. Обаче, ако някое външно деяние поиска да отмени съкровеното, то човек трябва да следва съкровеното. А ако двете съумеят да съвпаднат, това би било най-доброто, за да сътрудничат с Бог.

Какво сътрудничество може да има човек, щом се е отказал вече от себе си и от всички дела? Или както е казал свети Дионисий: най-възвишено разсъждава за Бога онзи, който от пълнотата на вът­решното си богатство може за Него най-дълбоко да мълчи. Какво сътрудничество може да има щом са отпаднали образи и дела, възхвала и благодарност, или това, което би могъл да стори?

На това отговарям: Делото все така си остава присъщо и свойствено за хората, то е унищожение на себе си. И все пак колкото и голямо да е това унищожение и снизяване на себе си, то ще е непълно, ако Бог Сам не го завърши в човека. Само тогава смирението е съвършено, когато Бог смири човека посредством самия човек. Само тогава, и не по-рано, ще е достатъчно на човека и добродетелта.

Как трябва Бог да унищожи човека чрез самия човек? Дава се, че това унищожение на човека е възвисяване чрез Бога, нали и в Евангелието се казва: „Който се смали, той ще се възвиси“.13

Отговорът е: Да, и не! Човек е длъжен да смали себе си, а тъкмо това не е достатъчно, защото това го върши Бог. И човек трябва да се „възвиси“, обаче не така, че снижението да е едно, а възвисяването да е друго. Напротив, най-високият връх на възвисяването се намира в дълбоката бездна на смирението. Колкото по-дълбоко е дъното и колкото е по-ниско, толкова възвисяването и висотата са по-големи. И колкото по-дълбок е кладенецът, толкова той, едновременно с това, е по-висок: висотата и дълбината са всъщност едно. Затова, колкото повече съумееш да се смалиш, толкова по-възвисен ще станеш. Затова нашият Господ е казал: „Който иска да бъде най-голям, той сред вас най-малък да стане“.14 – Който иска да бъде онова, да стане това. Онова битие може да се намери само в това развитие. Който стане най-малък, той, наистина, ще бъде най-голям, но който е станал най-малък, вече е голям. Така се оправдава и изпълнява Словото в Евангелието: „Който се унижи, той ще се възвиси“. Защото цялото наше битие се състои не в друго, а в превръщането ни в нищо.

Писано е: „Вие сте се обогатили с всички добродетели.“15 Повярвай, това няма да се случи, ако преди това не станеш беден във всичко. Който иска всичко да получи, той трябва всичко да отдава. Това е честна търговия и равноценна обмяна, както и преди съм казвал. Доколкото Бог иска да ни даде Самия Себе Си и всички неща в свободно владение, дотолкова Той иска напълно и съвършено да ни отнеме цялата собственост. Защото всички дарове, които Той ни е давал някога, както даровете на природата, така и даровете на благодатта, Той ни ги е давал не с някакъв друг замисъл, а само с този – да не взимаме нищо за себе си. Точно така Той никога и нищо не е давал нито на Своята Майка, нито на човека и другите творения. И за да ни научи и опази, Той често ни отнема и това, и другото: и телесното, и духовното благо. Защото славата принадлежи не на нас, а само на Него. Ние трябва всичко да владеем така, сякаш това ни е дадено в заем, а не отдадено; без притежание, било то тялото, душата, сетивата, силите, външното благо, или честта, приятелите, роднините, дома, двора и всички вещи.

Какво замисля Бог, когато се стреми към това? – Замисля, че Сам Той желае да бъде нашето единствено и цялостно достояние. Това иска и това замисля, и само към това се стреми, такъв да стане. В това е Неговото най-голямо наслаждение и екстаз. И колкото по-цялостно и по-обширно е това, толкова е по-съвършено Неговото блаженство и ликуване. Колкото повече неща имаме в наше владение, толкова по-малко имаме Него в свое достояние; и колкото по-малко любов имаме към нещата, толкова повече Го имаме с всичко, което може да ни даде. Затова, когато нашият Господ е искал да говори за блаженствата, нищото на духа Той поставил на първо място, защото всяко блаженство и съвършенство, заедно и поотделно, водят началото си от нищото на духа. И наистина, ако има основа, върху която да се строи всяко благо, тя не може да мине без нищото на духа.

Затова, че сме оголени от нещата, които са отвън, Бог иска да ни дари като собственост всичко, което се намира на Небето, и Небето с цялата му сила. Да, всичко, което някога е произлизало от Небето, и което обладават всички ангели и светци, за да стане то също и наше, както е тяхно, и то в по-голяма степен, отколкото притежанието на която и да е вещ.

Затова, че заради Него излизам от себе си, затова Бог, с всичко което е и което може да даде, ще бъде изцяло мое достояние, толкова мое, колкото и Негово, нито по-малко, нито повече. Бог ще бъде мое достояние хиляди пъти повече, отколкото някоя придобита вещ, или отколкото човек е сам за себе си достояние. Никога, нищо, на никого не е принадлежало така, както Бог на мен, с всичко това, което Той може и е.

Това достояние трябва да заслужим като живеем тук, без да притежаваме себе си и всичко, което не е Бог; и колкото това нищо е по-съвършено и голо, толкова по-лично става достоянието. Но на тази награда никога не трябва да се посяга, никога, нито един път не си струва да се помисля да се придобива нещо и да се притежава, освен ако не е чрез любовта към добродетелта.

Защото, колкото е по-непривързано, толкова достоянието е по-лично, както казва благородният Павел:16 „Ние трябва да имаме, сякаш нямаме, но все пак всичко притежаваме“. Този човек няма собственост, който към нищо не се стреми и не иска да има нито това, което е у него, нито това, което е вън от него – да, нито дори онова, което е у Самия Бог.

Искаш ли да знаеш какво е наистина нищ човек?

Този човек е наистина нищ духом, който се обхожда без онова, от което не се нуждае. Затова и седящият в бъчвата гол Диоген е казал на великия Александър, държащ целия свят под краката си: „Аз – казал той, – съм много по-голям владетел, отколкото ти, защото съм пренебрегнал голямото, което ти си приел в свое владение. Което за теб е въжделено, за мен е твърде нищожно и заслужава да бъде само пренебрегнато“. Този, който е способен да отхвърли всички неща, от които не се нуждае, е по-блажен от този, който с въжделение владее всичките неща. Този човек е най-добър, който минава без онова, от което няма нужда. Затова, който е по-способен да презре и да остави, той е безстрастен в най-голяма степен.

Когато човек, заради Бога, даде хиляди златни марки и построи на свое добро много манастири и нахрани бедняците – това би било велико дело. Но неизмеримо по-блажен е този, който, заради Бога, с презрение много отхвърли. Човекът, който заради Бога е съумял да се отрече от всички неща, независимо дали Бог ги е дал, или не ги е дал, би обладавал истинското Царство Небесно.

Тогава ще кажеш: Но не съм ли препятствие или преграда за това със своите недостатъци?

Имаш ли пороци, моли се отново и отново на Бог, да съизволи и да благоволи да ги отнеме от теб, защото без Него ти не си способен на нищо. Отнеме ли ги от теб, бъди Му благодарен, не го ли направи, – носи ги заради Него, но вече не като недостатъци на порока, а като велико упражнение, посредством което ти, упражнявайки търпение, можеш да заработиш награда. Ти трябва да си доволен когато Бог ти дава дарове Си, и когато не ти ги дава.

Той дава на всеки според това, какво за него е най-добро и какво му подхожда. Ако за някого е нужно да се ушие дреха, то тя трябва да е по неговата мярка. Която дреха е по мярка на един човек, не става за друг. От всеки човек се взима неговата мярка. Така и Бог дава на всеки най-доброто според това, как Той разбира какво му е точно по мярка. Истина е: който се доверява напълно на Бога за точната мярка, той намира и има в малкото толкова много, колкото и в голямото. Поиска ли Бог да ми даде това, което е дал на свети Павел, аз ще го приема с охота, щом Той така желае. Но ако Той не иска да ми го даде, и тогава ми е също толкова скъп и Му възнасям толкова голяма благодарност, и съм така напълно доволен, както, ако ми го е дал.

Наистина, ето как трябва да съм доволен от Волята Божия: навсякъде, където Бог пожелае да извърши или да даде, Неговата Воля трябва да ми е толкова любима и скъпа, че за мене да означава, че Той ми е дал този дар или това го е извършил в мен. Така всички дела и дарове Божии ще бъдат мои. И правейки своето най-добро или своето най-лошо, тварите не могат да ми го отнемат. Как мога да се оплаквам тогава, когато даровете на всички хора ще станат мое достояние? Наистина, толкова съм доволен от това, което Бог прави с мен, независимо дали ми дава или не ми дава, че не искам да заплатя и един хелер, за да водя по-добър живот, какъвто само мога да си представя.

Ще кажеш: Боя се, че няма да проявя достатъчно прилежание в това и няма да го съхраня, както би трябвало.

Съкруши се за това, понасяй го с търпение, възприеми го като упражнение, и бъди в мир. Бог търпи хулите и поруганието с охота, с готовност минава без услуги и хвали, само и само тези, който Го обичат и са Му верни да намерят мир в себе си. И защо да нямаме мир в себе си, ако Той едно ни праща, а ни лишава от друго? Написано е, и така казва нашият Господ, че „блажени са тези, които сега страдат за правда“.17 Истинно е, биха ли могли крадецът, когото след минута ще обесят, и който с кражбите си го е заслужил, или този, който е убил, и когото ще разпънат на колелото, – биха ли могли, дълбаейки в себе си, да кажат: „Ти ще пострадаш по закон, защото с теб се случва само законното.“ – те биха станали без закъснение блажени. Истина е, колкото и да сме неправедни, приемем ли от Бога това, което Той прави или не прави с нас като изпратено ни от Него справедливо, и страдаме ли за правдата, то ние сме блажени. Затова не се оплаквай, оплаквай се само от това, че още се оплакваш и не ти достига, или че прекалено много имаш; защото който върви по пътищата на правдата, той пребивава както в нищетата, така и в изобилието.

Тук ще кажеш: Виж колко велики неща върши Бог в много от хората. Те са преосъществени от Божественото Битие, и това Бог го върши в тях, а не те.

Благодари на Бога, и ако в Името Божие Той ти даде, вземи. А ако не ти даде, откажи се доброволно. Дръж само Бог в ума си и не се безпокой Бог ли върши твоите дела, или ти. Защото Бог е длъжен да ги извърши, ако само Него държиш в ума си, независимо дали иска, или не.

Недей да се безпокоиш също и каква същност и какъв път Бог дава на всеки. Ако съм толкова благ и свят, че да ме сметнат за угоден на Бога, хората ще започнат да говорят и да мислят: какво ли се крие тук – благодат или природа, и ще започнат заради това да се вълнуват. А това е погрешно. Дай на Бог да действа в теб, на Него остави делата, и не се грижи Той с природата ли твори, или със свръхприродата; и двете са Негови, природата и благодатта. За какво ти е на тебе с какво Бог е редно да действа и какво върши в теб или в някого другиго? Той трябва да действа така, там, или по такъв начин, както Му е присъщо.

Един човек възнамерил да прекара в градината си вода и казал: „Тъй като ми е нужна само вода, няма да мисля по каква тръба ще дойде до мен, желязна, дървена, от кост или ръждясала, щом ми е необходима само водата“. Постъпват грешно тези, които се грижат посредством какво Бог извършва делата в тях – природа или благодат. Предостави на Него да действа, а ти имай само покой.

Защото, доколкото си в Бога, дотолкова си в мира. И доколкото си извън Бога, дотолкова си извън мира. Ако нещо пребивава в Бога, тогава то пребивава в покоя. Доколкото е в Бога, дотолкова е в покоя. Доколко си в Бога можеш да разбереш по това: имаш ли покой, или безпокойство. Защото там, където е безпокойството, ти непременно трябва си безпокоен, тъй като безпокойството има за източник творението, а не Бога. И още: в Бога няма нещо, от което трябва да се опасяваш; всичко, което е в Бога, може само да се обича. Също така в Бога няма нещо, за което може да се съжалява. Който изцяло обладава Неговото желание и Воля, има радост. Тази радост я има само онзи, чиято воля е съвършено единна с Божествената Воля. Такова единение ни дай, Боже! Амин.

КНИГА НА БОЖЕСТВЕНОТО УТЕШЕНИЕ

Благородният свети Павел казва: „Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос, Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха, който ни утешава при всяка наша скръб“.18 Съществуват три вида скръб, които засягат човека и го надвиват. Едната произтича от ущърба на външното благо; другата – от сродници и приятели; третата – от самия човек, заради презрение, притеснение, телесни недъзи или сърдечни нужди.

Тук, в тази книга искам да запиша едно поучение, с което човек ще може да се укрепи във всяка своя грижа, скръб и притеснение. Тази книга има три части. В първата част човек ще намери известна истина: от нея следва да се вземе това, което може да утеши изрядно и достойно човека във всяка негова скръб. По-нататък той ще намери около тридесет наставления и поучения, с които всеки напълно ще успее да се утеши. В третата част ще намери примери от делата и словата, които са вършили и изрекли мъдрите хора, когато са били в страдание.

I. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

Поначало нужно е да се знае, че мъдрецът и Мъдростта, истинолюбецът и Истината, правед­никът и праведността, блаженият и благостта се гледат едно на друго и се отнасят едно към друго така: благостта е несътворена, несъздадена и неродена, но тя е раждаща и поражда блажения. А който наистина е блажен – той е несъздаден и несътворен, но е роденото дете и син на благостта. Сама по себе си и всичко, което тя е, благостта поражда в блажения: същност, знание, любов и деяние тя изобилно влива в него; а блаженият взима цялото си същество, знание, любов и деяние от сърцето и съкровените недра на благостта, и само от нея. Блаженият и благостта всъщност не са друго, а са едно благо във всичко, освен в пораждането и раждането-формиране. И при все това раждането, присъщо на благостта, и раждането-формиране в блажения в същината са една същност, един живот. Всичко, което има блаженият, той го получава от благостта и в благостта. Тук той е, съществува и живее. Тук той осъзнава самия себе си и всичко, което осъзнава; обича всичко, което обича; и извършва с благостта и в благостта, а благостта е с него и в него, и всичките им дела са съобразно казаното от Сина: „Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата“;19 „Моят Отец досега работи, и Аз работя“,20 „Всичко, което е на Отец, е Мое, и всичко, което е Мое и е от Мен, то е на Моя Отец: Негово – в даянието и Мое – във възприемането“.21

Нужно е да се знае още, че когато произнасяме „блажен“, това име или слово означава и съдържа в себе си не друго, а самата оголена и чиста благост, която дава себе си. Когато казваме „блажен“, разбираме, че неговата благост му е дадена, излята и родена от неродената благост. Затова Евангелието казва: „Както Отец има живот в Себе Си, тъй даде и на Сина да има живот в Себе Си“.22 Иоан казва: „В Себе Си“, а не „от Него Самия“, защото Отец го е дал на Сина.

Всичко, което казах за блажения и благостта, е ед­накво вярно и по отношение на истиннолюбивия и Истината, праведника и праведността, мъд­реца и Премъдростта, Божият Син и Бог-Отец, по отношение на всичко, което е родено от Бога и няма баща в земния свят, в което не би се родило нищо сътворено и нищо, което не е Бог, в което няма никакъв образ, освен Единият само, гол, неприкрит Бог. Защото така казва свети Йоан: „На всички ония даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, ни от похот плътска, ни от желание мъжко, а от Бога и само от Бога се родиха“.23

Под „кръв“ той разбира всичко, което в човека е неподвластно на човешката воля. Под „похот плътска“ разбира всичко, което в човека е под натиска на неговата воля, въпреки съпротивлението и противоборството, и клони към похотта на чреслата, ползва съвместно душата и тялото, а се намира в душата: от него силите стават изморени, болни и вехти. Под „желание мъжко“ свети Иоан подразбира висшите сили на душата, чиито природа и деятелност не е смесена с плътта, и които се намират в чистия храм на душата. Те са отречени от времето и пространството, и от всичко, което проявява склонност и вкус към тях, защото те нямат нищо общо с времето и пространството. В тези сили човек се уподобява на Бога, в тях човек е от Божий род и Божие племе. И при все това, тъй като те не са Самият Бог, а са сътворени в душата и с душата, те трябва да се отстранят от себе си и да се преобразят в Бога, и в Бога и из Бога да се родят, за да е само Бог Отецът; и така те ще станат синове Божии и единородният Син Божий, защото аз съм син на всичко онова, което съобразно себе си и в себе си ме създава и поражда. Такъв човек е Божий син. Блаженият е син на благостта. Праведникът е син на праведността. Доколкото праведникът е само син на праведността, дотолкова тя е неродено-раждаща; и синът, роден от нея, има същото битие, което обладава и е праведността, и встъпва във всяко свойство на правдата и Истината.

От цялото това учение, записано в светото Евангелие, и което може да се постигне в природната светлина на разумната душа, човек ще извлече истинно утешение във всяко страдание.

Свети Августин казва: За Бога няма нищо далечно или дълго. Искаш ли и у теб да няма нищо далечно и дълго, прилепни към Бога, защото там хиляда години са като днешния ден. И ще кажа: В Бога не съществува нито печал, нито нещастие, нито скръб. Желаеш ли да бъдеш свободен от скръбта и нещастието? – Съблюдавай себе си и в чистота се обърни единствено към Бога. Наистина, всяка скръб произлиза от това, че вървиш не в Бога, и не само към Бога. Ако си роден и облечен в праведността, наистина нищо не може да те въвлече в скръб, защото праведността е Самият Бог. Соломон казва: „Нищо не може да наскърби праведника, каквото и да му се случи“.24 Той не казва „праведният човек“, нито „праведният ангел“, а казва: „праведника“. Всичко, което принадлежи на праведника, с изключение на образуващото неговата праведност, по силата на което той става праведен, – е дете, имащо земен баща, и е творение, което е създадено и сътворено, тъй като и неговият баща е създаден и сътворен. Но праведното има несъздаден и несътворен Отец, защото Бог и праведността са едно и праведността е баща на праведното; затова скръбта и нещастието могат да влязат в праведното толкова, колкото могат да влязат и в Бог. Праведността не може да опечали праведника, защото праведността е радост, любов и услада. И ако праведността го опечали, то тя и себе си ще въвлече в печал. Различие и неправда, нищо създадено и сътворено не е в сила да наскърби праведника, защото всичко сътворено се намира много по-ниско от него; толкова ниско, колкото ниско се намира и от Бога. То не прави никакво впечатление на правед­ника, нито му влияе, нито поражда себе си в този, чиито баща е единствено Бог. Затова човек трябва много да се потруди, за да се отрече от самия себе си и от всички твари, и да не познава друг баща, освен Единият Бог. Тогава нищо няма да може да го наскърби и угнети: нито Бог, нито създание, нито сътвореното, нито несътвореното; и цялото му същество, живота му, постижението му, знанието и обожанието му – ще са от Бога и в Бога, и ще са Бог.

Има и друго, което трябва да се знае и което ще утеши човека във всяка негова скръб. Това е когато праведният и благ човек, без никакви съмнения, неизмеримо и неизказано повече се радва на делата на праведността, отколкото, когато той или самият върховен ангел усеща блаженство и щастие от своето природно битие и живот. Затова светците с радост са отдавали своя живот за правдата.

И така, казвам: ако благия и праведен човек го нападне външна напаст, а той равнодушно и спокойно остане в своето сърце неподвижен, тогава ще се потвърди което казвам, че праведника нищо не може да го въвлече в униние, каквото и да му се случи. Обаче, ако се окаже, че той е обезпокоен заради тази външна напаст, ще бъде наистина справедливо и правилно, че Бог я е допуснал. Бог я е допуснал за да приключи с нея този, който е искал да бъде праведен и се е мислил за такъв, макар че такива нищожни неща са могли да го разтревожат. Но такова е правото Божие и нека човек не се убива заради това, а да му се радва много повече, отколкото на своя собствен живот, който впрочем за всеки човек е по-мил и по-скъп от целият този свят. Защото каква полза ще има от този свят, ако го няма човекът?

Третото, което трябва да се знае, е това: Съгласно естествената истина – един само Бог е източникът и руслото за всяко благо, за същностната Истина и радост. И всичко, което не е Бог, източва от себе си природна горчивина, печал и страдание. То ни най-малко не прибавя към благостта, която произлиза от Бога и се явява Бог, а умалява и скрива сладостта и радостта, дарувани от Бог.

И ето аз казвам по-нататък, че всяко страдание произтича от страстта към това, от което ме е лишила загубата. Ако загубата на външните неща ми донася страдание, това е верен признак, че обичам външните неща и честно казано, обичам скръбта и мъката. Кое е странното, че ставам опечален, когато обичам и търся страданието и мъката? Моето сърце и моята любов приписват на творението благото, а то е достояние на Бога. Обръщам се към творението, от което по природа произтича страданието, а се отвръщам от Бога, от който се излива всяка радост. Защо да се учудвам тогава, че се наскърбявам и съм в униние? Наистина, за Бога и за целия свят това е невъзможно – човек да намери истинна радост, търсейки я в творенията. Но който Единият само Бог възлюби в творението, а творението – в Бога, той навсякъде ще намери истинната, вярната и еднаквата радост.

Казаното дотук е достатъчно за първата част на тази книга.

II. НАСТАВЛЕНИЯ И ПОУЧЕНИЯ ЗА УТЕШЕНИЕ

В тази част следват тридесет откъса, всеки от които сам по себе си, по подходящ начин, трябва да утеши разумния човек в неговата скръб.

Ето и първият: няма нещастие и загуба без радост, и никоя загуба не е само загуба. Затова свети Павел казва, че Божията вярност и благост няма да търпи някое изпитание или мъчение да стане непоносимо. Бог твори и дава във всяко време някаква радост, с която можеш някак си да изкараш.25 Също угодните Богу и езическите учители казват, че Бог и природата не допускат да има чисто зло или страдание.

Да допуснем, че някой човек има сто марки, четиридесет от тях изгубва, а шейсет остават. Ако човекът мисли през цялото време за изгубените четиридесет, то той ще остане опечален и безутешен. Как може да бъде радостен и неопечален този, който е обърнат към нещастието и горестта? Той ги запечатва в себе си и себе си запечатва в тях, и ги гледа, и те го гледат! Той милва нещастието и разговаря със скръбта, а скръбта милва него и двамата се гледат лице в лице.

А ако човекът се обърне към тези шестдесет марки, с които още разполага, и загърби изгубените четиридесет, ако той прегърне шестдесетте, погледне ги в очите и ги помилва, тогава той ще бъде определено утешен. Когато нещо съществува и е благо, то може да те утеши. Когато нещо не съществува и не е благо, нещо, което не е твое, и е изгубено за теб, то непременно трябва да ти навлече печал, страдание и нещастие. За това говори Соломон: „В дните на скръб не забравяй за дните на радост.“ – иначе казано, когато си в страдание и нещастие, мисли за благото и радостта, които имаш и на които засега се наслаждаваш. А ето кое още ще те развесели – да си представиш колко хиляди хора има, които, ако имат тези шестдесет марки, ще започнат да се уважават и почитат като господа и дами, и ликувайки от все сърце, ще си мислят, че са ужасно богати.

Има и друго, което може да утеши човека. Ако човек е немощен и е с тежка болест на тялото, но има дом, достатъчно храна, вода, съвети на лекарите, услуги на хората, поддръжка на приятели, как да постъпи? Как да постъпват бедните хора, които имат същата болест, и дори още по-тежка, които са болни и скръбни, но си нямат никого, който да им подаде дори чаша студена вода? Те са принудени да търсят обикновен хляб по домовете в дъжда, в снега, на студа. Искаш ли да се утешиш, забрави за тези, които са по-добре и винаги мисли за тези, които са по-зле.

И ще кажа още: всяко страдание произтича от склонността и пристрастието. Ако ме надвива печал заради преходни неща, това означава, че засега имам и сърцето ми има пристрастие и склонност към преходните неща; че не обичам Бога от цялото си сърце; и не желая това, което Бог иска от мен и което обича в Себе Си. Тогава защо да се удив­лявам, че Бог допуска заслужено да търпя скръб и страдание?

Свети Августин казва: „Господи, не исках да Те изгубя, но в своята алчност поисках заедно с Теб да обладавам и творението. И затова загубих Теб, защото Ти е противно, че с Теб, с Истината, заедно искам да обладавам заблудата и лъжата на тварния свят“.

А на друго място казва: „Много алчен е този, на когото Бог му е недостатъчен“ и още: „Как може да стигнат на алчния човек тварните Божии дарове, когато му е недостатъчен Самият Бог“. Всичко, което е чуждо и несъизмеримо на Бога, всичко, което не е Сам Бог, не трябва да радва благия човек, а да го натъжава. Нужно е по всяко време той да говори: „Господи Боже и моя Радост! Ако ме насочиш от Себе Си към нещо друго, тогава дай ми и другия Себе Си, за да се отправя от Тебе към Тебе, защото не искам нищо друго, освен Теб!“. Да си припомним как нашият Господ е обещавал на Мойсей всякакво благо, изпращайки го в Обетованата Земя, т.е. Царството Небесно, а Мойсей отговарял: „Господи, не ме пращай никъде, ако Ти Самият не искаш да дойдеш с мен.“26

Всяка склонност, радост и любов произтичат от това, което ти е съразмерно, защото всички неща се склоняват и благоволят към подобното им. Чистият човек обича всяка чистота, праведникът обича и се склонява към праведността. Устата на човека говори от това, което има у него, както е казал нашият Господ, че „устата говори от изобилието на сърцето“,27 и както Соломон казва: „Грижата на човека е устата му“. Затова, ако човек все още има склонност навън и намира утешение отвън, това е верен признак, че творенията живеят в сърцето му, а не Бог.

Благият човек трябва да се засрами пред Бога и пред себе си когато открие, че Бог не е в него и че не Бог-Отец действа в него, а страстната твар живее в него, скланя го и извършва делата. И затова цар Давид казва в Псалтира: „Сълзите ми бяха радост за мен денем и нощем, когато ми говореха: къде е твоя Бог?“.28 Защото да се склоняваш към външното, да намираш в безрадостното радост и да говориш за него с веселие, охотно и много, е признак, че Бог не е явен в теб, не бди и не твори. Благият човек не бива никога да скърби заради загубите и страданията; само затова трябва да се оплаква, че се оплаква и че вижда в себе си жалби и печал.

Учителите казват, че под самото небе пламти огън, ширно пространен и мощен в жарта си, и все пак той не докосва небето. А едно писание гласи, че най-ниското на душата е по-благородно от най-високото на Небето. Тогава как може човек да дръз­ва, бидейки човек небесен, със сърце в Небесата, да унива и скърби заради нищожни неща?

Ще кажа и нещо друго. Благият човек не може да не иска това, което Самият Бог желае, защото е невъзможно Бог да желае нещо друго, освен благо. Именно в това и по силата на това, че така иска Бог, то се случва и непременно е благо и е най-доброто. И затова нашият Господ е учил апостолите, а в тяхно лице и нас, и ние всеки ден се молим, да се изпълни Волята Господня. И при все това се оплакваме, когато Господнята Воля идва и се изпълнява.

Сенека, езическият учител, пита: Коя е най-голямата радост в мъката и нещастието? – и казва: Когато човек приема всички неща, сякаш той ги е искал и се е молил за тях. Та нали ти ще ги искаш, щом ти е известно, че всичко произтича из Божията, с Божията и в Божията Воля. Ето как се моли един езически учител: „О, Херцог, Върховен Отец и Господар на Високото Небе, готов съм на всичко, каквото пожелаеш, дари ми воля, която да иска по Твоята Воля!“.

Благият човек трябва да се довери на Бога, да вярва и да не се съмнява, и да познае Бог в съвършенство. За Бога, Неговата Благост и Неговата Любов, е невъзможно да се допусне, че Бог позволява скръб или печал да постигне човека, без да му отнеме по-голяма скръб, да го утеши по-силно на земята, или да извлече от това нещо, в което Божията чест да се прояви по-пълно и по-нагледно. И ето какво още: само затова, че такова е произволението Божие – нещо да се случи, волята на благия човек е длъжна да се смири и така да се съедини с Божествената Воля, че човек да желае с Бога едно и също, било то нещастие за него или дори проклятие.

Затова и свети Павел е искал, заради Бога, заради Божията Воля, заради честта Божия да бъде отлъчен от Бога.29 Защото за човека, който наистина е съвършен, трябва да стане привично да бъде мъртъв за себе си, да бъде в Бога, отречен от себе си, и преобразен в Божията Воля; и неговото блаженство да е в това: да не знае нищо нито за себе си, нито за нещо друго, а да знае Единият Бог; да не желае нищо и да не познава друга воля, освен волята на Бога; и да иска така да познае Бога, както Бог познава него – както е казал свети Павел.30 Бог познава всичко, което познава, и обича и иска всичко, което обича и иска, в Самия Себе Си, в Своята лична Воля. Нашият Господ Сам казва: „А вечен живот е това – да познават Едного Истинаго Бога“.31

Учителите казват, че блажените в Царството Небесно познават творенията без всякакви тварни образи, познават ги в един само образ, който е Бог, и в който Бог Сам Себе Си и всички неща познава, обича и иска. Сам Господ ни учи да търсим и да се молим. Когато произнасяме: „Отче Наш…да се свети Твоето Име“ означава: Тебе, Единият, да познаем; „Да дойде Твоето Царство“ означава: освен Тебе, Богатият, нищо да не владеем и да не считаме и почитаме като богатство. Затова се говори в Евангелието: „Блажени нищите духом.“, т.е. по воля. И ние молим Бога, Неговата Воля да бъде на земята, т.е. в нас, както е на Небето, т.е. в Самия Бог. Подобен човек пребивава в такова съгласие с Бога, че той иска всичко това, което Бог иска, и по такъв начин, по какъвто Бог пожелава. И затова, доколкото Бог до известна степен желае аз да извърша също грехове, то аз не желая да не бях ги извършвал. Защото, на земята, иначе казано в злодеянието, се извършва Божията Воля, както и на Небето, т.е. в благодеянието. Така човек заради Бога иска да се отрече от Бога и заради Бога да бъде отлъчен от Бога. Само това е и правото покаяние за моите прегрешения. За греховете съжалявам без съжаление, както Бог скърби за всяко зло без скръб. Скръбта и голямата скръб от прегрешенията предизвикват в мен скръб, и при все това лишена от скръб, защото не бих съгрешил заради сътвореното или заради това, което може да бъде сътворено. И аз се повдигам и покайвам във Волята Божия и от Волята Божия. Само такова съкрушение е съвършено съкрушение, защото то произтича и възниква от чиста любов към чистата благост и радост Божия. Такава е истината, и вие четохте това, което казах в тази книжица, че благият човек, доколкото е благ, встъпва в пълното обладание на самата благост, която е Сам в Себе Си Бог.

Сега, виж колко удивителен и блажен живот има в Самия Бог човек на земята, както и на Небето! – Скръбта му служи за веселие, а нещастието е все едно желано. И при това в тях се забелязва особена радост. Защото, ако у мен има благодат и благост, то във всички дела съм еднакво утешен и изрядно доволен. Ако нямам нищо, то заради Бога и Божията Воля съм длъжен от всичко да се отрека. Иска ли Бог да ми даде това, което желая – аз го имам и пребивавам в блаженство; не иска ли да ми даде – и това приемам, отричайки се в това същото желание Божие, в което Той не желае; и така получавам, отричайки се и не получавайки. Какво ми липсва тогава? Наистина, когато се отричаш, намираш Бога с по-голяма пълнота, отколкото когато получаваш. Защото, когато човек получава, дарът носи в себе си това, от което човек е радостен и утешен. А ако не получава, тогава нищо няма, нищо не намира, нищо не познава, на което би се радвал, освен Бога и Божествената Воля.

Но има и друга радост. Когато човек изгубва външно благо, свой приятел или сродник, окото си, ръката си или нещо друго, той трябва да бъде уверен, че ако понесе това заради Бога с търпение, пред Бога той ще получи всичко това, заради което не е искал да го изгуби. Например човек се лишава от едното си око. Ако това око той не би искал да го загуби за хиляда или за шест хиляди марки, или за повече, то пред Бога и в Бога ще придобие именно това, за което не би искал да понесе такова нещастие и страдание. Може би това е имал предвид нашият Господ, когато е казал: „По-добре е с едно око да влезеш във вечния живот, отколкото с две очи да погинеш“.32 А също и „Който остави баща и майка, брат и сестра, двор и нива, или друго, ще получи стократно и ще наследи вечен живот“.33 В Божията правда и спомняйки си за своето блаженство без колебание ще се осмеля да кажа, че който заради Бога и благостта остави баща и майка, брат и сестра или нещо друго, два пъти ще получи стократно. Първият е, че неговите баща, майка, брат и сестра ще му станат стократно по-скъпи, отколкото са сега. Другият е, че и всички хора ще му станат несравнимо по-мили, както са му мили сега по природа неговите баща, майка, или брат. Човек не знае това само защото още не е оставил напълно, заради Бога и благостта, баща и майка, брат и сестра, и всички неща. Как ще ги остави заради Бога, като на земята ги намира в сърцето си и се опечалва, размишлява и гледа това, което не е Бог? Как ще остави всички неща заради Бога, като гледа и се взира във всякакви блага? Свети Августин казва: Махни от благото това и онова и ще остане чистата благост сама по себе си, извисена в своята волна далечина – това е Бог. Защото, както казах по-горе, това или друго благо нищо не прибавя към благостта, но скрива и укрива в нас благостта. Това ще го схване и постигне онзи, който на това в Истината се взира и гледа, защото това е истинно в Истината; и затова то трябва да се постигне в нея и никъде другаде.

Следва да се знае, че обладаването на добродетелта, както и волята за страдание, имат различни степени, както виждаме това в естествения свят, когато един човек е повече от друг, и по лице, облик, знания, изкуства е по-разкрасен. Точно така благият човек може напълно да е благ човек и да се трогва и да е по-силен, или да е по-слаб с колеблива природна любов към баща, майка, брат, сестра; и въпреки това да не е отпаднал от Бога и благостта. Такъв човек пребивава по-хубаво и по-добре според това как се утешава, задява и изпълва с природна любов и склонност към баща и майка, брат и сестра, и към самия себе си.

И така, както казах по-горе: Ако човек би съумял да приеме в Божествената Воля, доколкото тя е Воля Божия, това, че човешката природа има язва изключително по справедливост Божия заради греховете на първия човек; и ако той би поискал доброволно от това в Божествената Воля да се отрече, все едно не е било; тогава би намерил благото и непременно би се утешил в нещастието. Това има предвид Свети Иоан, когато казва, че истинната „светлина в мрака свети.“34 А свети Павел казва, че „добродетелта се извършва в немощ“.35 Съумее ли крадецът истински, пълно, чисто, охотно, доброволно и радостно да претърпи смърт от любов към справедливостта Божия, в която и според която Бог и Неговата справедливост желае злодеят да бъде убит, тогава той ще се спаси и наистина ще стане блажен.

И още една радост има: едва ли има човек, който да не обича някого така, че да не поиска доброволно да се откаже от окото си за година или да стане сляп, ако после съумее да си получи окото обратно и да спаси своя приятел от смърт. Тогава, ако човек поиска за година да се откаже от окото си заради спасението на този, който все пак след няколко години ще погине, то по справедливост следва доброволно да се отрече от десет, двайсет или трийсет години, които би могъл да проживее, за да стане вечно блажен и вечно вгледан в Бог, в Неговата Божествена Светлина, и в Бога на самия себе си и на всяка твар.

Ето и друга радост: За благия човек, доколкото той е благ и е роден само от благостта и е образ на благостта, всичко тварно е непоносимо, горчиво нещастие и мъка. И да загуби тварното, значи да загуби и изгуби нещастието, страданието и мъката. А да се лишиш от нещастието не е ли истинска радост? Ето защо човек не трябва да се оплаква от загубата. Много повече трябва да се оплаква от това, че му е непозната радостта, че радостта не може да го зарадва, както сладкото вино е невкусно на болния. Той трябва да се опечалява, както по-горе писах, че ненапълно е разсъблякъл творенията и не се е облякъл изцяло с благостта.

А още човек в своето нещастие трябва да по­мис­ли, че Бог изрича Истината и в Себе Си, в Истината, Той произнася обещанията Си. Ако Бог отпадне от Своето Слово, от Своята Истина, то Той ще отпадне от Своята Божественост и не би бил Бог, защото Той е Неговото Слово, Неговата Истина. Неговото Слово е такова, че нещастието ни става на радост.36 Наистина, ако знам, че всички мои камъни трябва да се превърнат в злато, то тогава колкото по-големи камъни имам, толкова повече ще ми е по сърце. Да, и бих се молил за камъни, и колкото смогна бих получавал такива – големи и много; и колкото повече и по-големи, толкова ще са ми по-мили. Така човек ще се утеши във всяко свое нещастие.

Но има и друго, подобно на това: никой съд не може да има в себе си двойствена напитка. Ако той трябва да съдържа вино, необходимо е водата да се излее: съдът трябва да бъде празен и свободен. Затова, ако ти трябва да възприемеш Божествената радост и Бог, трябва непременно да изхвърлиш творението. Свети Августин казва: „Излей това, с което си напълнен. Научи се да не обичаш, за да се научиш да обичаш. Напусни себе си, за да се възвърнеш“. Накратко казано, всичко, което трябва да получава и да бъде възприемчиво, е задължително да бъде празно. Учителите казват: ако окото има в себе си някакъв цвят, то не би видяло нито цвета, който е в него, нито цвета, който не е в него; но доколкото то е лишено от всякакъв цвят, дотолкова вижда всички цветове. Стената има цвят, затова тя не знае нито своя цвят, нито цвета на каквото и друго, и няма наслада от цвета, – не повече от златния и лазурния, отколкото от цвета на въглищата. Окото няма цвят, и все пак наистина го има, защото го узнава с веселие, наслаждение и радост. И колкото по-съвършени и по-чисти са силите на душата, толкова по-съвършено и по-пълно възприемат, което възприемат; и толкова по-пълно намират, имат обилно радостта и стават по-единни с това, което получават. – Дотолкова, че висшата сила на душата, която е гола от всички неща, и има нещо общо с Нищото, намира Самият Бог в цялата дълбочина и пълнота на Неговото Битие. И учителите твърдят, че с това единство, изтичане и блаженство нищо не може да се сравни по радост и наслада. Затова и нашият Господ казва: „Блажени нищите духом“. Нищ е този, който няма нищо. Нищ духом означава: както окото е бедно и голо откъм цвят и е възприемчиво към всички цветове, така и този е нищ духом, който е възприемчив към всеки дух, а духът на всички духове е Бог. Плодът на Духа е Любов, радост и мир. Да си нищо-нямащ, гол-, нищ- и пусто-пребиваващ преобразява природата; пустотата издига водата нагоре по планината и извършва много други чудеса, за които тук няма да говорим.

Затова, ако искаш да имаш и узнаеш съвършената услада и радост в Бога – освободи се от всякакви творения, от всяка услада от тварите; защото, наистина, докато тварното те радва и може да те зарадва, ти никога няма да узнаеш истинската радост. Ако нищо не може да те зарадва, освен Бог, то тебе наистина те радва Бог, а с Него и в Него всичко, което е блаженство. Ако тебе те радва това, което не е Бог, то няма да получиш радост нито тук, нито там. Но ако тварното не те радва и не ти е по вкуса, то ще намериш радост както тук, така и там.

Поиска ли човек и може ли да направи чашата напълно пуста, и да я пази празна от всичко, което може да я запълни, включително и от въздуха, тогава чашата, без съмнение ще остави и ще забрави цялата своя природа, и пустотата ще я възнесе до Небесата. Ето така голотата, бедността и свободата от тварите възвеждат душата към Бога. Към висотата също възнася подобието и жарта. Подобието те връчва в Божествеността на Сина, жарта и Любовта – на Светия Дух. Подобието е във всички неща, но на първо място в Божествената природа е раждането на Едното, а подобието от Едното, в Едното и на Едното е източникът и началото на Любовта – цъфтяща и пламенна. Едното е Начало без начало. Подобието води началото си само от Едното; и то възприема каквото е и че е начало от Едното и в Едното. Любовта по своята природа обладава това, че тя произтича и излиза от Двете като Едно. Единицата като Единица не поражда Любов; Двете като Две не раждат Любов; Двете като Едно задължително пораждат Любов, естествена, ревностна и гореща.

Соломон казва, че всички води, иначе казано, всички творения, текат и се възвръщат отново към своя източник. Затова по необходимост е вярно това, което казах: подобието и горещата любов възнасят, водят и закарват душата към Едното – първият източник, Което е „Отец на всички“ „на небето и на земята“. Казвам, че подобието, родено от Едното, води душата към Бога, защото то е едно в своето съкровено единство с Едното. За казаното има зрим образ: когато телесният огън запали дървото, искрата приема природата на огъня и се отъж­дествява с чистия огън, а той веднага се възнася към небето. Тук искрата забравя и оставя майка и баща, брат и сестра на земята и се устремява високо към баща си в небесата. Бащата на искрата тук на земята е огънят, нейната майка е парчето дърво, нейните братя и сестри са другите искри; тях първата искрица не дочаква. Тя лети стремглаво нагоре към истинния свой баща, който е небето. Защото познаващият Истината разбира, че за искрата не огънят е истинният и прав баща, защото той е огън. Истинният прав баща на искрата и на всичко огнено е небето. Още по-забележително е това, че тази искрица оставя и забравя не само баща и майка, брат и сестра на земята; но тя и себе си от любов оставя, забравя и загубва, за да се възкачи при своя истински баща, небето, макар че по неволя ще се наложи да угасне в студа на въздуха. Но тя желае да изрази природната любов, която изпитва към истинния свой небесен баща.

Доколкото душата е прозрачна, оголена и бедна, колкото по-малко има творението и доколкото остава свободна от всичко, което не е Бог, дотолкова чисто тя приема Бога и в Бога всичко; и дотолкова единна става с Него и с лице се вглежда към лицето на Бог, а Бог към нея, сякаш в един образ са преобразени, както казва свети Павел.37 И сега казвам за подобието и огъня на Любовта: колкото повече едно нещо е подобно на друго, толкова повече се устремява към него, толкова по-бързо е и по-успешно в своя бяг, и по-блажено; и колкото повече се отдалечава от себе си и от всичко, което не е това, към което се стреми, и колкото по-малко прилича на себе си и на всичко, което то не е, толкова повече то ще се уподоби на това, към което се стреми.

И доколкото подобието изтича из Едното, и тег­ли и примамва с помощта на силата и в силата на Едното, дотолкова нито това, което привлича, нито това, което е привличано ще имат мир и покой, докато не се обединят в Едно. Затова нашият Господ е казал чрез пророк Исая: Висшето подобие и мирът на Любовта не Ми стигат, докато Аз Сам не се откровя в Своя Син, и Самият Аз не възгоря и не се възпламеня в Любовта на Светия Дух.38 И нашият Господ е молил Отец да станем с Него и в Него едно, а не само да се съединяваме. За тази истина имаме видим образ, видимо свидетелство в природата. Когато огънят се разгори и запали и възпламени парчето дърво, то огънят прави дървото много тънко и неприличащо на себе си, и му отнема грубостта, студа, тежестта и водността, уподобявайки го на себе си – огънят, все повече и повече. И няма да се успокоят, замлъкват или отмахнат нито огънят, нито дървото, при никаква топлина, жар или подобие, докато огънят не роди самия себе си в дървото и не му съобщи своята лична природа и същността си. За да стане всичкото огън, еднакво присъщ и на двете; нито повече, нито по-малко, а неделимо. И затова, докато това не се случи, има дим, борба, трясък, усилие и спор между огъня и дървото. Когато всичко нетъждествено бъде отнето и отхвърлено, огънят се успокоява и дървесината се умълчава. И ще кажа повече: скритата сила на природата тайно ненавижда подобието, тъй като то носи в себе си различието и раздвояването. Тя търси в него цялостта, която е в него, и само заради цялостта го обича – както устата търси и обича във виното вкуса или сладостта. Ако водата има този вкус, който има виното, устата не би обичала виното повече от водата.

Затова казах, че душата в тъждеството ненавижда подобието и го обича не само по себе си, и не заради него самото, но го обича заради Едното, скрито в него, което е истинният „Отец“, Началото без източник, „всичко“ „на небето и на земята“. Затова казвам: Докато между огъня и дървото има и се наблюдава само подобие, няма да настъпи нито истинска радост, нито мълчание, нито почивка, нито насищане.

И затова учителите казват: Ставането на огъня се случва в борбата, в метежа, в непокоя и във времето; раждането на огъня и веселието е вън от времето и пространството. – Веселието и ликуването на никого няма да му се покажат дълги и продължителни. Всичко, което казах сега, го има в предвид нашият Господ казвайки: „Когато жената ражда дете, търпи скръб, страдание и печал; а когато детето се роди, тя забравя скръбта и страданието“. Затова Бог ни говори и призовава в Евангелието да молим нашия Небесен Отец радостта ни да стане съвършена, а Свети Филип казва: „Господи, покажи ни Отец, и стига ни“,39 защото „Отец“ предполага раждане, а не подобие, и предполага Едно. В Едното подобието се умълчава и всичко, което има влечение към битието, утихва.

Сега човек може вече да познае защо и от какво е безутешен във всяко свое страдание, нещастие и бедствие. Това произтича само и изключително от това, че той е далеч от Бога, несвободен от тварите, несъобразен Богу и студен към Божията Любов.

Но има и друго. Ако някой поиска да го забележи и да го вземе под внимание, безспорно би бил утешен във външните несгоди и бедствия. Например, човек следва даден път или се занимава с някакво дело, или изпълнява нещо друго и претърпява ущърб – чупи си крак, ръка, изгуби окото си, или заболява. Тогава, ако през цялото време си мисли: „Да бях минал по друг път, да бях се занимавал с друго дело… това нямаше да се случи с мен“, то непременно ще остане безутешен и нещастен. Затова си струва да помисли: „Ако бях следвал друг път, ако бях се занимавал с друго дело, можеше да ми се случи по-лошо нещастие и мъка“. И така наистина ще се утеши.

И нещо друго ще кажа: загубил си хиляда марки, не си струва да ги оплакваш. Трябва да благодариш на Бога. Той ти е дал хиляда марки, макар че можеш да ги загубиш, и ти позволява, упражнявайки добродетелта на търпението, да заслужиш вечния живот, който хиляди хора нямат.

Ето друго нещо, което може да утеши човека. Да допуснем, че човек е прекарал дълги години в чест и спокойстие, и изведнъж изгубва всичко това по Божия промисъл. Тогава той трябва сериозно да се замисли и да възблагодари на Бога. Защото само сблъсквайки се с нещастието и горестта, той осъзнава колко обезпечен и несмущаван е бил. И за спокойствието, на което се е наслаждавал толкова години, трябва да възблагодари на Бога, а не да роптае. Той трябва да разбере, че според природното положение на нещата, човек, освен зло и порок, сам по себе си нищо няма. Всичко, което е добро и благо, Бог му го е дал назаем, а не му го е отдал. Защото, който познава Истината, знае, че Бог, Отец в Небесата, предава на Сина и на Светия Дух всичко, което е благо; на творението Той не дарява благото, но му го дава само назаем. Слънцето дава топлина на въздуха, но светлината му я дава назаем, и затова щом слънцето залезе, въздухът се лишава от светлина; топлината остава в него, защото тя е отдадена на въздуха като собственост. Затова учителите казват, че Бог, Небесният Отец, е на Сина Отец, а не Господар, и не е Господар на Светия Дух. Но Бог Отец-Син-Свети Дух е Господар и е Господар на тварите. И ние казваме, че Бог е бил извечно Отец, а откакто е създал творението, Той е Господар.

Казвам: Щом на човека е дадено назаем нещо добро, утешително или временно, защо в такъв случай човек се оплаква, ако Този, Който му го е дал назаем, му го отнема? Той трябва да благодари на Бога, че толкова дълго му го е заел, и да благодари, че не му го отнема всичкото веднага; нали би било редно Бог да вземе обратно всичко, което му е дал назаем, колкото и да се гневи човек. Затова вярно казва пророк Иеремия, пребивавайки в голямото страдание и плач: „По милост на Господа не изчезнахме ние, защото милосърдието Му не е пресекнало“.40

Ако някой ми е дал назаем дреха, палто и шуба, и си вземе обратно шубата, а в студа ми остави дрехата и палтото, тогава трябва да съм му благодарен и радостен. И да отбележа, колко голяма е моята неправда, ако се гневя и се опечалвам, когато се лишавам от нещо. Щом искам доброто, което е у мен да ми бъде отдадено, а не дадено назаем, то желая да съм Господ и желая да съм Божий Син по естество и напълно, не бидейки дори Божий Син по благодат; защото свойството на Божия Син и Светия Дух е да бъдат във всички неща равни.

Следва да се знае още, че естествената човешка добродетел е така благородна и толкова могъща, че за нея никакво външно действие не е нито прекалено тежко, нито достатъчно, за да съумее да разкрие себе си и да се прояви в него и при него. И затова има съкровено дело, което времето и мястото не могат нито да обхванат, нито да обгърнат, и в което има нещо, което е Божествено и подобно на Бога. – Бог не Го ограничава нито времето, нито мястото, Той еднакво е винаги и навсякъде и никакво творение не може да Го вмести, както и да въплъти в себе си Неговата благост. Затова трябва да има нещо вътрешно, висше и нетварно, лишено от мяра и вид, в което Небесният Отец да съумее да се въплъти напълно, да се излее и прояви: Синът и Светият Дух. На съкровеното дело на добродетелта не може да се попречи, както е невъзможно да се възпротивиш на Бога. Ден и нощ делото сияе и свети. То възклицава и пее на Бога осанна и нова песен, както казва Давид: „Възпейте Богу песен нова“.41

Бог не обича славословието, което е от земята, и това дело, което е външно, което го обемат времето и мястото, което е тясно, на което може да се пречи и препятства, което се изморява и грохва от времето и упражненията. А това дело Бог обича, което желае благото. И всичко, което човек иска и желае да направи, с воля чиста и цялостна във всички доб­ри дела, то той сега го е направил, уподобявайки се в това на Бога, за което Давид казва: „Всичко, което е искал, Той сега е направил и сътворил.“42

За това учение имаме видимо свидетелство в камъка. Неговото външно дело е в това да пада надолу и да легне на земята. На това дело може да се попречи и камъкът няма да пада през цялото време без прекъсване. Другото дело в камъка е по-съкровено – това е стремлението му надолу, и то му е вродено. Него не ще му вземат нито Бог, нито творенията. Това дело камъкът извършва непрестанно ден и нощ. Така че и хиляди години да лежи горе, той ще клони надолу, както в първия ден; нито повече, нито по-малко.

Същото казвам и за добродетелта: че у нея има вътрешно дело: към всичко благо – тяга и склонност; а към всичко, което е зло и скверно, което е несъобразно с благостта и Бог – противоборство и бягство. И колкото деянието е по-зло и по-несъоб­разно Богу, толкова противенето е по-голямо. И колкото деянието е по-значително и Богу подобно, толкова делото на добродетелта е по-леко, по-любезно и по-весело. И цялото въздишане и съкрушение е в това, – ако съкрушението може да намери място в нея, – че това съкрушение заради Бога е прекалено малко, и всяко външно дело във времето е прекалено нищожно, за да съумее тя в него напълно да се открие, напълно прояви и въплъти. Упражнявайки се, тя става по-силна, а поради готовността си за възприемане – богата. Тя не иска да понася мъката и да износва страданието; тя желае и иска във всяко време и без прекъсване да страда заради Бога и заради делото на благото. Цялото блаженство е да страда, а не да пострадва заради Бога.43 Ето защо нашият Господ отбелязва: „Блажени страдащите за правда!“44 Той не казва: „…които пострадват…“

Такъв човек не иска да е пострадавщ, защото да пострадаш не означава да страдаш, това, което той въжделее и което обича. А то е преодоляване и лишаване, изгубване на страдането в „страданието заради Бога“. Затова казвам, че такъв човек ненавижда и страдането в намерението, защото това също не означава да страдаш. Но все пак той ненавижда страдането в бъдещето по-малко, отколкото страдането в миналото, защото страдането в миналото е по-далеч и по-малко прилича на страдание, тъй като напълно е минало. Но това, че човек трябва да пострада, не отнема напълно страданието, което той обича.

Свети Павел свидетелства, че заради Бога, той би желал да бъде отлъчен от Бога, за да се умножи Божията Слава. Счита се, че свети Павел е казал това, когато още не е бил съвършен. Но аз казвам, че това слово е излязло от съвършено сърце. Казва се също, че той е имал предвид да бъде отделен от Бога за известно време. Аз пък казвам, че съвършеният човек не би искал да бъде разлъчен от Бога както за час, така и за хиляди години. Обаче, ако в това се състои Божията Воля и Божията Слава, той да бъде отлъчен от Бога, то хиляда години или вечността ще станат за него така леки, както един ден, един час.

Съкровеното дело е Божествено и богоподобно и с това е причастно на Божествените свойства; а подобното на всички тварни неща, макар и да съществува в хиляди светове, не превишава нито на косъм Единият само Бог. – Казвам и преди съм казвал, че този външен труд, неговото количество и размери, неговото протежение и неговата широта, никак не умножава благостта на съкровеното дело; то има благост само по себе си. Затова външното дело не може да бъде малко, ако съкровеното е голямо; и външното дело никога не може да е голямо и благо, ако съкровеното е малко и не е ценено. Вътрешното дело неизменно съдържа в себе си всички величини, всички далечини и дължини. Вътрешното дело пази и твори цялото си същество не от къде да е, а извътре и вътре в Божественото сърце: то приема Сина и ражда Сина в лоното на Отец на Небесата. Не е така при външното дело: то взима за себе си Божията благост чрез съкровеното дело, изведено и излято в низхождението на Божествеността, облечена в различие, множественост и частичност. Всичко това, и сходното с него, както и самото уподобяване, е чуждо и инородно на Бога. То линее, води безцелен живот и затихва в това, което минава за добро, което е озарено, което е творението, напълно и съвършено сляпо по отношение на благостта, светлината сама по себе си и на Едното, в което Бог ражда Своя Единороден Син и където всички, които са Божии деца, са в същност родени синове. Тук е излиянието и източникът на Светия Дух, от когото, доколкото Той е Дух на Бога и Сам Дух-Бог, в нас се зачева Синът и изтичат всички, които са Божии синове: в тази мярка, как те – по-чисто или по-малко чисто – са родени от Единият само Бог; преобразени съобразно с Бога и в Бога; отхвърлили всяко множество, което все пак намира място при висшите ангели, в съответствие с тяхното естество; и дори отвърнати от благото, истината и всичко, което е само в мислите, има предчувствие за име и има сянка на някакво различие. Те са обърнати към Едното, свободно от всяка множественост и различие, в което Бог Отец-Син-Свети Дух, свободен и оголен от всякакви различия и качества, е всъщност Единица. И това Едно ни прави блажени. И колкото по-далече сме от Едното, толкова по-малко сме синове и Син, и толкова по-малко съвършено в нас възниква и произтича от нас Светият Дух. Колкото по-близо сме до Едното, толкова по-истинно сме Божии синове и Син, и от нас се излива Бог-Свети Дух. Това се подразбира, когато нашият Господ, Божият Син в Божествеността, казва: „А който пие от водата, която Аз ще му дам, той во веки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен“.45 Свети Иоан казва, че това Той го е казал за Светия Дух.

Съобразно своето свойство, Синът в Божествеността дава не друго, а битието на Сина като битие, родено от Бога, източник, изход и излияние на Светия Дух, Божията Любов и пълния, истинен, цялостен привкус на Единият, Отец в Небесата. Затова изрича Отчият глас към Сина от Небесата: „Ти си Моят възлюбен Син, в когото Аз съм любим и хвалим“.46 Защото никой няма да възлюби Бога съвършено и чисто, ако не е Божий син. И Любовта, Светият Дух, се ражда и изтича от Сина, и Синът люби Отец заради Самия Него, Отец в Самия Него и в Отец Самия Себе Си. Затова много справедливо казва нашият Господ: „Блажени са нищите духом“, т.е. тези, които нямайки нищо свое и човешки дух, идват оголени към Бога. И свети Павел казва, че Бог ни открил това в Своя Дух.

Свети Августин казва, че разбира по най-добър начин Писанието онзи, който, освобождавайки се от всякакъв дух, търси смисъла и Истината на Писанието в него самото, т.е. в този дух, в който то е написано и проповядвано, в Божия Дух. Свети Петър казва, че всички святи хора са възвестявали в Духа Божий.47 А свети Павел казва, че никой не е способен да узнае и познае това, което е у човека, освен духът, който живее в човека; и никой не може да знае какво е това Дух Божий и какво има в Бога, освен Духът, който е от Бога и е Бог.48 Затова правилно гласи един текст, един коментар, че никой не може да разбере и постигне Писанието на Павел, не обладавайки този дух, в който свети Павел е говорил и писал. Затова и съжалявам, че грубите хора, лишени и нямащи Божия Дух, дръзват да обсъждат със своето обикновено човешко разбиране това, което чуват или четат в Писанието, което е възвестено и записано от Светия Дух и в Светия Дух, без да разберат написаното: „За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно.“49 И това е напълно естествено: което е невъзможно за низшата природа, то е присъщо и свойствено на висшата природа.

Чуйте още веднъж, което казах, че благият човек, Божият Син, в Бога роден, обича Бога заради Него Самия, в Него Самия. За да се разбере по-доб­ре това следва да знаете, че благият човек, от благостта и в Бога роден, встъпва във всичко присъщо на Божията природа. А на Бог е присъщо, по думите на Соломон, че Бог съзидава всичко заради Себе Си Самия.50 Иначе казано: Той гледа не на „защо“ вън от Себе Си, а само на „заради-Самия-Себе-Си.“ Той обича и прави всичко заради Самия Себе Си. Затова, ако човек възлюби Него Самия и изпълнява всички дела и всички свои дела не заради награда, заради чест или заради удобство, а само заради Бога и за Божия Слава, то това е признак, че той е Божий син.

Още веднъж: Бог обича заради Самия Себе Си и извършва всички дела заради Самия Себе Си, т.е. Той обича заради това, да обича; и твори заради това, да твори. Защото Бог, безусловно, никога не би родил Своя Единороден Син във вечността, ако рожденността не е същото, което е раждането. Затова светците казват, че Синът, извечно роден, така и досега се ражда непрекъснато. И Бог никога нямаше да създаде света, ако сътвореността не беше същото, което е сътворението. Затова Бог е сътворил по такъв начин света, че Той все още непрестанно го твори. Всичко, което е минало и което е бъдеще, е чуждо и външно на Бога. Затова, който е Божий син, роден от Бога, той обича Бога заради Него Самия; иначе казано: той обича Бога заради това, да Го обича, и върши всичките си дела заради това, да ги върши. От любов и творчество Бог никога няма да се умори; и всичко, което Той обича, за Него е Любов. Ето защо е вярно, че Бог е Любов.51 И затова по-горе казах, че благият човек желае и иска винаги да страда заради Бога, а не само да е пострадващ. Страдайки, той обладава това, което обича. Той обича да страда заради Бога и заради Бога страда. Значи и в това той е Божий син, създаден по образ и по подобие Божие, обичащ заради себе си, т.е. той обича заради това, да обича; и извършва заради това, да извършва. По тази причина Бог обича и твори неуморно. Действието на Бога е Неговата природа, Неговото битие, Неговият живот, Неговото блаженство. И за Божия син, благият човек, в тази мяра, в която той е Божий син, страданието заради Бога и действието заради Бога е наистина неговото битие, неговият живот, неговото дело, неговото блаженство, както казва нашият Господ: „Блажени са тези, които сега страдат за правда“.

И ще кажа за трети път, че благият човек, доколкото е благ, обладава Божиите свойства не само в това, че всичко, което обича и извършва, заради Бога обича и извършва – Него той обича и заради Него извършва. Но той обича и извършва също и заради себе си самия, обичащият: защото това, което той обича, е нероденият Бог Отец, а този, който обича, е роденият Бог-Син. И ето Отец е в Сина, и Синът е в Отец. Отец и Син в същината са едно. А за това, как душата съкровено и висше действа и приема Божия Син и формирането на Божия Син в лоното и в сърцето на Небесния Отец, виж в края на тази книга, където съм написал: „За човека от висок произход, който се отправил в далечна страна, за да получи царство и да се завърне“.

Нужно е също да се знае, че отпечатъкът и влиянието на висшата природа за всеки е по-желано и по-приятно, отколкото на своята природа и същност. Водата съобразно своето естество бяга надолу по долината, и в това е нейната същност. Но под въздействието и влиянието на луната в небето, тя оставя и забравя своето лично естество и струи нагоре по планината; и това течение е много по-леко, отколкото течението надолу. Ето защо човек трябва да знае следва ли пътищата на правдата: на него ще му е по-мило и по-приятно да остави и захвърли своята природна воля и да се отрече напълно от себе си във всичко, в което Бог пожелае да пострада човек. И наистина, това има предвид нашият Господ, когато казва: „Който иска да дойде при Мен, нека излезе от себе си, да отхвърли себе си, и да остави своя кръст.“,52 т.е. нека да отхвърли всичко, което е кръст и страдание.

Наистина, който напълно се е отрекъл от себе си и от себе си е излязъл, за него нищо не може да стане нито кръст, нито страдание, нито нещастие. Всичко за него ще е блаженство, радост и сърдечно веселие и той истинно ще следва и съпътства Бога. Защото както нищо не може да отеготи и обезпокои Бог, така и такъв човек нищо не може да го смути и хвърли в печал. И затова когато нашият Господ казва: „Който иска да дойде при мен, нека отхвърли себе си, да остави своя кръст и да Ме последва“, то това не е наказание, както повсеместно се счита, а поучение на Бога как цялото страдание, дело, житие на човека са станат блажени и радостни. Това е по-скоро награда, отколкото повеля. Защото подобен човек владее всичко, което иска, и нищо лошо не иска; и това е блаженство. Затова вярно казва нашият Господ: „Блажени са тези, които страдат за правда“.

Освен това, когато нашият Господ, Синът, казва: „Отхвърли себе си, остави своя кръст и ела при Мен“, има предвид следното: Стани син, както Аз, роденият Бог, и с това самото Едно, какъвто съм Аз, каквото върша, живеейки в лоното и в сърцето на Отец. „Отче – казва Синът – Искам този, който Ме следва, който идва при Мен, да бъде там, където Аз пребивавам“.53 При Сина, защото той е Син, никой не може да отиде, ако не стане син. И там, където пребивава Синът, в лоното и сърцето на Отец, Единият в Едното, никой не може да се окаже, ако не е син.

„Аз – изрича Отец, – ще я отвлека, ще я доведа в пустиня и ще говоря по сърце“.54 Сърце при сърце, Едно в Едното обича Бог. Всичко, което Му е чуждо и външно, Бог ненавижда. Към Едното влече Бог и тегли. Едното го търсят всички твари – и низшите и висшите. От природата иззети и преобразени, те търсят Едното в Едното, Едното в Него Самото. Затова Синът вероятно иска да каже: в Божествеността, където Аз пребивавам, трябва да бъде този, който Ми служи, който Ме следва, и който идва при Мен.

Ето още едно утешение. Нужно е да се знае, че за цялата природа е немислимо нещо да се счупи, да се развали или тя да посегне на нещо, непомисляйки при това за голямото благо на това, което тя руши. За нея е малко да създаде равноценно благо, тя винаги иска да направи повече. Как така? – Мъдрият лечител никога няма да докосне болния пръст на човек, за да му причини болка, ако не съумее да подобри положението и да донесе облекчение на самия пръст или на целия човек. Колкото може да изцели човека или пръста, той ще го направи; ако ли не, тогава ще отреже пръста, за да помогне на човека. И това е много по-добре – да се изгуби само един пръст и да се спаси човека, отколкото двамата да погинат – и пръстът, и човекът. По-доб­ре е едно зло, отколкото две, особено ако едното е несъизмеримо по-голямо от другото. Също следва да се знае, че по своята природа, пръстът, ръката, и всеки член обичат човека, чиито членове са, много повече, отколкото себе си, и охотно, в радостно безразсъдство отдават себе си на страдание и мъка за човека. Казано по съвест и по правда, този член съвсем не обича себе си, освен заради този и в този, чийто член е. Затова би било много по-справедливо, и за нас по естествен начин би било правилно, да обичаме себе си не заради себе си, а заради Бога и в Бога. И ако това е така, на нас ще ни е леко и приятно всичко това, което Бог иска от нас и в нас, особено ако разбираме, че Бог няма да допусне и най-малката вреда и нещастие, ако в тях не види и забележи много по-голяма полза. Наистина, ако някой не вярва на Бог за това, то той заслужено се мъчи и страда.

Съществува още едно утешение. Свети Павел казва, че Бог наказва всички тези, които Той приема и пази като синове.55 Едното има отношение към другото: ако някой трябва да стане син, на него подобава да страда. Доколкото в Божествеността и във вечността Божият Син не може да изпитва мъки, небесният Отец го е изпратил във времето, за да стане човек и да може да изпие горчивата чаша до дъно. Ако искаш да бъдеш Божий син и при все това не желаеш да страдаш, то в теб няма никаква правда. В „Книгата на Премъдростта“ е изречено, че Бог проверява и изпитва кой е праведен, както златото го проверяват и изпитват, нагорещявайки го в пещта. Признак за това, че кралят се доверява напълно на рицаря, е че го изпраща на сражение. Виждал съм един човек, когато той приемаше някого в свитата си, отпращаше го през нощта и сам го нападаше и се биеше с него. И както се случи, той самият едва не беше убит от този, когото изпитва. Оттогава той обикна този войник много повече, отколкото преди.

Може да се прочете, как веднъж в пустинята свети Антоний особено жестоко страдал от зли духове; и когато той превъзмогнал своята страст, му се явил наяве Господ, изпълнен с радост. Святият мъж попитал: „Уви, Боже мой, къде беше, когато бях в толкова голяма печал?“ и казал нашият Господ: „Аз бях тук, където съм и сега. Но исках и жадувах да видя доколко си праведен“. Парчето сребро или злато е достатъчно чисто, но ако от него искат да направят чаша, от която да пие кралят, ще го нагорещят много повече, отколкото друго. Затова апостолите пишат, че се радват, че са удостоени да приемат безчестието заради Бога.

По природа Син Божий е поискал от милост да стане човек, за да пострада заради теб, а ти искаш да станеш Божий Син, а не човек, за да е ненужно повече да страдаш нито заради Бога, нито заради самия себе си.

Ако някой поиска да познае и постигне колко велика е радостта от търпението на човека, когато заради Бог търпи страдания и мъки, има на своя страна Сам Бог, всички ангели, и всички, които познават и любят Бога. Само от това той може да съумее да намери утешение. Хората отдават своето добро и претърпяват несгоди, за да утешат приятелите си и да им покажат любовта си. И все пак нужно е да се помисли: ако човек има приятел, който заради него пребивава в страдание, нещастие и скръб, то наистина ще бъде напълно справедливо да остане при него, утешавайки го с лично присъствие и с думи на съчувствие. Затова казва нашият Господ в Псалтира за праведника,56 че Той е с него в страданието. От тези думи може да се извлекат седем поучения и седем основания за радост.

Първото е, че търпението в страданието заради Бога е по-добро, по-ценно, по-възвишено и по-благородно от всичко, което може да се отнеме от човека против волята му: всичко това е външно благо. Бог е свидетел, няма да се намери такъв богат човек, който, обичайки този свят, да не поиска охотно, доброволно да се съгласи на тежки мъки и много дълго да ги търпи, за да стане след това всесилен господар на целия този свят.

Второто: Изхождам не само от думите, които нашият Господ изрича, че Той е с човека, когато човек страда, но го изваждам извътре и от същността на словото, и казвам: Ако Бог в страданието е с мен, то какво да искам повече, какво ми трябва още? Ако пътят ми е насочен към благото, то нищо друго не ми трябва, нищо, освен Бог, не желая. Свети Августин казва: „Алчен и неразумен е този, на когото Бог му е недостатъчен“. – И на друго място: „Как на човека могат да му стигнат външните и съкровените Божи дарове, когато не му стига Самият Бог“. И казва още: „Господи, ако Ти ни отвърнеш от Себе Си, то дай ни друго Себе Си, защото ние, освен Теб, нищо не желаем“. Ето защо е казано в Книга на Премъдростта: „С Бога, вечната Премъдрост, при мене дойдоха заедно всичките блага“.57 Това се тълкува в смисъл, че няма нищо добро и нищо не е добро, което идва без Бога; и всичко, което идва с Бога, то е благо, и е благо само защото идва с Бога. За Бога аз искам да мълча. Изземе ли се от всички твари от този свят битието, което Бог е дал, те ще останат голо нищо, безрадостни, лишени от всякаква стойност. Много други благородни значения носи в себе си словото за това, че с Бога идва всяко благо; тук би било много дълго да се разсъждава за това.

Нашият Господ казва: „Аз съм с човека в страданието“. Свети Бернард отбелязва: „Господи, щом Ти си с нас в страданието, то дай ми винаги да страдам, за да Си с мен във всяко време, за да Те обладавам по всяко време“.

Третото. Казвам: това, че Бог е с нас в страданието, означава, че Той Самият с нас страда. И който познава Истината, разбира, че правилно говоря. Бог, който страда с човека, истински и неизмеримо повече страда, отколкото този, който страда заради него. А сега ще кажа: Ако Самият Бог желае да страда, тогава по справедливост и аз съм длъжен да страдам, защото, ако пътят ми е насочен към правдата, тогава аз желая същото, което иска Бог. Аз се моля всеки ден, и Бог ми повелява да се моля: „Господи, да бъде Твоята Воля“ – и ако Бог желае да страда, а аз се оплаквам от страданието, тогава в това няма правда. Вярно говоря: когато страдаме само заради Бога, то Бог с нас и заради нас толкова охотно страда, че страда без мъка. Страданието за Него е толкова въжделено, че за Него страданието – не е страдание. И затова, ако сме праведни, то и за нас страданието – не е страдание: то за нас е наслаждение и радост.

Четвъртото. Състраданието на приятеля естествено намалява страданието. Значи, ако страданието на човека, което той разделя с мен, е способно да ме утеши, то колко повече трябва да ме утеши състраданието Божие.

Петото. Щом трябва и искам да страдам с човека, когото обичам и който ме обича, тогава съм длъжен охотно и по справедливост да страдам заедно с Бога, страдащ с мен и заради мен от любовта, която изпитва към мен.

Шестото. Ако Бог страда още преди да търпя мъките, а аз ги търпя заради Бога, тогава наистина, всичките ми мъки, колкото и големи и различни да са, без труд се обръщат на утеха и радост. И това е естествено. Когато човек извършва някакъв труд заради друг, тогава този, за когото го извършва, е по-близо до сърцето му от това, което прави. Който работи с дървото и камъка, за да построи дом, въпреки жегата на лятото и студа на зимата, пред очите му е преди всичко и единствено домът; и ако не беше домът, той никога не би сякъл камъни, рязъл дървета и не би извършвал този труд. И ние често виждаме, че когато болен човек пие сладко вино, на него му се струва горчиво, и това наистина е така, защото виното губи цялата си сладост вън, в горчилката на езика, преди да попадне вътре, където душата разпознава и чувства вкуса. Същото, но несравнимо по-истинно, е когато човек прави своите дела заради Бога. Бог посредства и застава пред душата, и нищо не може да докосне сърцето и душата на човека, без непременно да загуби в Бога и в Божията сладост своята горчивина, ставайки чиста сладост преди да достигне човешкото сърце.

А ето още едно свидетелство и сравнение: Учителите казват, че под небето навсякъде има пламък. Затова никакъв дъжд и вятър, никакви урагани и бури не могат да се приближат отдолу към него, за да го докоснат някак си. Всичко, преди да се издигне към небето, ще изгори и ще се унищожи от жарта на огъня. Същото и аз казвам: Всичко, което търпи човек и извършва заради Бога, ще стане сладко в сладостта Божия, преди да достигне сърцето на този човек, който заради Бога прави и страда. Защото това и означават думите „заради Бога“, доколкото нещо никога не може да достигне сърцето, ако не премине през сладостта Божия, където изгубва горчивината си. То ще изгори от жаркия огън на Божията Любов, този огън, който обема сърцето на благия човек.

Ето сега може ясно да се разбере колко успешно и по колко много начини благият човек навсякъде намира утеха в нещастието, в страданието и в утруждението. Един начин е когато страда и действа заради Бога; друг начин е когато пребивава в Божията Любов. И така може човек да разпознае и разбере дали всичките си дела прави заради Бога и дали пребивава в Божията Любов. Защото несъмнено, в каквато мяра човек се вижда страдащ и вън от радостта, в същата мяра върши делото си не заради Единият Бог, – и забележете! – в същата мяра той е вън от Божията Любов. „Огънят – казва цар Давид – върви с Бога и пред Бога и наоколо изгаря всичко, което Бог види противно на Себе Си“58 и което е неподобно Нему, т.е. мъка, безутешност, безпокойство и горчивина.

Има и седмо в словото, че Бог е с нас в страданията и ни състрадава. Трябва да ни утеши тази особеност на Бога: Неговото абсолютно Единство без случайната множественост на различаването; – така че може да се помисли само едно: всичко, което е в Него, е Сам Бог. Всичко, което благият човек търпи заради Бога, търпи той в Бога, и в неговото страдание с него страда Бог. Ако моето страдание е в Бога, и Бог ми състрадава, то как може страданието да е за мен болка – защото страданието се лишава от болката, и моето страдание е в Бога, и моето страдание е Бог? Ако Бог е Истина, то където и да открия истина, аз постигам Бог, Истината. Същото е, когато открия чистото страдание заради Бога и в Бога – постигам моето страдание като Бог. Който не разбира това, нека се оплаква от своята слепота, а не от мен, от Божията Истина и от любезното милосърдие.

Ето така и вие заради Бога страдайте, защото е много полезно и е блаженство! „Блажени са тези, които тук страдат за правда“ – казва нашият Господ. Как може любящият благото Бог да допусне Неговите приятели, благите хора, да не страдат винаги и във всяко време? Ако човек има приятел, който иска да страда няколко дни, за да придобие богатство, слава и благоденствие и да ги има дълги години, а той мисли да попречи на приятеля си, или да допусне да му попречат, тогава не може да се каже, че му е приятел и го обича.

Затова може би Бог не търпи в никакъв случай приятелите Му, благите хора, дори и за известно време да живеят без страдание, ако не са способни да страдат нестрадайки. Всяка благост на външното страдание произхожда и произтича от благостта на волята, както по-горе писах. И затова, всичко, което благият човек иска да изстрада, готов е и желае да го понесе заради Бога, той вече търпи пред лицето на Бога, заради Бога и в Бога. Цар Давид казва в Псалтира: „Близък съм на падението, и скръбта ми е винаги в сърцето ми, пред лицето ми“.59 А свети Йероним казва, че чистият восък, напълно размекнат и пригоден да правят с него и от него това, което е угодно и нужно на някой, съдържа в себе си всичко, което може да се извае от него, дори, ако от него не ваят по видим начин. И по-горе казах, че ако камъкът не лежи видимо долу на земята, то от това той не е по-малко тежък: цялата негова тежест се състои само в това, че той клони към земята и сам по себе си е готов да падне надолу. По-горе писах още, че каквото и да намисли благият човек да стори, той вече го е сторил в Царството Небесно и в царството земно, уподобявайки се в това на Бога.

Сега става ясно и може да се разбере грубостта на хората, които обикновено се учудват, когато виждат добри люде, търпящи мъки и поругания. Тях често ги измъчват съмнения и мисли, че това се случва на добрите люде заради тайни грехове, и си казват: „Уви, мислих, че той е праведен човек! Как може да търпи такова голямо поругаване и нещастие? Мислих, че той няма недостатъци!“. – И казвам заедно с тях: Наистина, ако това е страдание и ако това, което понасят, за тях се явява страдание и мъка, тогава те не са благи и не са без грях. Ако те са благи, то за тях страданието не е страдание и не е нещастие, а напротив, то е велико щастие и блаженство. „Блажени са всички тези– казва Бог, Истината – които сега страдат за правда“.

Затова „Книгата на Премъдростта“ казва, че душите на праведните са в Божията ръка. На нечестивците им се струва, че те погиват и падат; но те си живеят в мира, в радостта и блаженството.60 Когато пише как светците претърпяват всевъзможни големи мъки, Свети Павел казва, че светът не е достоен за светците.61 И ако това слово вярно се разбере, то има троен смисъл. Първият е, че този свят е недостоен за живота на много добри хора. Вторият смисъл е по-благороден: Красотата на този свят е невелика и неценна, само един Бог е ценен; затова благите хора за Бога са ценни. Третият смисъл, за него тук говоря, се състои в това, че този свят, т.е. хората, които обичат този свят, са недостойни да понасят заради Бога лишения и скръб. Затова е написано, че светите апостоли са се радвали, че са удостоени да приемат безчестие в Името Божие.

Достатъчно думи. В третата част на тази книга искам да напиша за утехата и как още в своето страдание трябва и може да се утеши благият човек.

III. ПРИМЕРИ ЗА ДЕЛАТА И СЛОВАТА НА МЪДРИТЕ ЛЮДЕ, КОГАТО СА ПРЕБИВАВАЛИ В СТРАДАНИЕ

В „Книга на Царствата“ четем, че някой си похулил тежко цар Давид. Тогава един от приятелите на Давид поискал да убие този зъл пес. Давид отговорил: „Не, защото чрез тази хула Бог желае и умисля да ми дари най-доброто за мен“.62

В „Книга на отците“ четем, че някакъв човек се оплаквал на светия отец, че търпи мъки. Отецът казал: „Сине, искаш ли да помоля Бога да ти го отнеме?“, а човекът казал: „Не, отче, защото това е целително за мене. Но помоли Бога да ми изпрати Своята благодат, че да страдам по добра воля“.

Веднъж попитали един болен човек защо не моли Бога да го изцели. Човекът казал, че не иска да го прави по три причини.

Първата е тази: той бил уверен, че любящият Бог никога няма да допусне той да заболее, ако това не е за негово благо.

Другата причина е в това, че човек, ако е благ, иска всичко, което Бог иска, а не обратното, Бог да желае това, което човек пожелава. Затова, щом Той иска аз да заболея (защото, ако не е Неговата Воля, това нямаше да се случи), то и аз не трябва да искам да съм здрав. Защото несъмнено, ако се случи Той да ме изцели въпреки Своята Воля, то това, че ме е изцелил, ще ми е безразлично и ненужно. Искането идва от любовта, а неискането – от нелюбовта. На мен ми е много по-добре, по-мило и по-полезно, ако Бог ме обича и аз при това боледувам, отколкото, когато съм здрав телом и Бог не ме обича. Което Бог обича, то е нещо; което Бог не обича, то е нищо, както се казва в „Книга на Премъдростта“.63 Защото истината е, че всичко, което Бог иска, става благо в това и заради това, че Бог го иска. Например, ще ми е много по-приятно, ако ме заобича богат, имащ власт човек, да кажем крал, и ме остави известно време без подаръци, отколкото да заповяда да ми дават нещо всяка минута и да не ме обича. Ако той сега от любов не ми дава нищо, то е защото иска по-късно да ме надари по-щедро и по-богато. Допускам, че човек, който ме обича и сега нищо не ми дава, ще поиска след това да ми даде нещо. И трябва да чакам търпеливо, особено ако дарът му е от милост и не е заработен. И ето какво още е вярно: този, на чиято любов не обръщам внимание, и чиято воля е противна на моята, и от когото са ми нужни само подаръците, той, – и това е напълно справедливо – няма да ми даде нищо, а ще ме възненавиди и ще ме хвърли в нещастие.

Третата причина, заради която ми е ненужно и неприятно да моля Бог да ме изцели, е, че не искам и не трябва да моля богатия, щедър на любов и милосърдие Бог за такава дреболия. Да допуснем, че съм се отправил при баща си на сто, или дори на двеста мили разтояние и пристигайки му казвам: „Свети отче, изминах с големи разходи двеста мили тежък път и ви моля – за което съм и дошъл – да ми дадете един бобче“. Наистина, той, и всеки, който чуе това, ще каже, напълно справедливо, че съм пълен глупак. Това, което ще ви кажа сега е истинската правда: цялото добро и дори всяка твар, в сравнение с Бога са по-малко, отколкото едно боб­че сравнено с целия този телесен свят. Затова, като мъдър и благ човек, по съвест говоря, бих се погнусил да моля Бог да стана здрав.

Във връзка с това казвам: Признакът за нездраво сърце е когато човек е весел или тъжен заради преходните неща на този свят. Ако забележиш това в себе си, трябва дълбоко, с цялото си сърце да се срамуваш пред Бога, Неговите ангели и хора. Така силно се срамуват от недъга на лицето, в което хората се вглеждат отстрани. Какво искам да кажа по-нататък? Книгите на Стария и Новия Завет, а също на светците и на езическите учители изобилстват с това, как благочестивите хора с готовност са отдавали своя живот, а също и са се отричали от самите себе си заради Бога и от естествена добродетел.

Езическият учител Сократ е казал, че добродетелите правят невъзможните неща възможни, леки и приятни. Няма да забравя как една блажена жена, за която пише във „Втора Книга Макавейска“, веднъж видяла пред очите си ужасни, неизразимо жестоки, люти опити, с които изтезавали и мъчели нейните седем сина. Тя погледнала това с радостен поглед и ги крепяла и всеки поотделно увещавала от нищо да не се боят и доброволно да отдадат за Божията правда тялото и душата.64 И така, край на тази книга, но искам да кажа още няколко думи.

Първо: благият и истинският Божи човек, трябва много да се срамува, ако някога го развълнува някакво нещастие. Защото виждаме как търговецът, заради притежаване на незначителна и невярна печалба, често странства по толкова далечни страни, по толкова разбити пътища, по планини и долини, по диви места и морета, сред похитители и убийци на тялото и търпи голямо лишение от храна, сън, пиене и други лишения. Но всичко забравя охотно и с леко сърце, заради малка, съмнителна полза. Рицарят рискува в боя доброто, тялото, душата заради преходната, твърде кратковременна слава. На нас ни се струва, че сме велики, когато едва-едва пострадаме заради Бога и вечното блаженство.

Друго, което имам предвид, че другият, недодяланият човек ще каже, че много от моите думи в тази книга и на други места не са истинни. На него ще кажа това, което свети Августин казва в първата книга на своята „Изповед“. – Той казва, че всичко, което предстои – дори след хиляди и хиляди години, – ако светът просъществува толкова дълго, – Бог сега го е направил, а всичко, което е минало преди няколко хиляди години, днес го прави. Какво ще ми е, ако някой не разбира това? На друго място казва, че човек, който прекомерно обича себе си, би искал да ослепи другите, за да остане неговата слепота скрита. На мен ми е достатъчно, че в мен и в Бога е истинно това, което говоря и пиша. Който вижда права пръчка, потопена във водата, на него му се струва, че тя е крива, а тя е съвършено права. Това произтича от това, че водата е по-груба, отколкото въздуха; пръчката не е крива, а е права – сама по себе си и в очите на този, който я гледа в чистотата на въздуха.

Свети Августин казва: Който без различни представи, многообразни примери и образи познае сък­ровеното, което не се вижда с външното зрение, той знае, че това е наистина така. Но този, който не познава това, ще ми се смее и надсмива, и на мен ми е жал за него. Защото подобни хора желаят да виждат и чувстват вечните неща и деянията Божии и стоят в светлината на вечността, но техните сърца все още се носят във вчерашния и утрешния ден.

Езическият учител Сенека е казал: За великите и висшите неща подобава да се говори с велики и висши чувства, и с възвишена душа. Казват, че такова наставление не трябва нито да се проповядва, нито да се пише на неучения. На това ще отговоря: ако не започнеш да учиш неучените хора, то и учени няма да има; тогава никой нито ще учи, нито ще пише. Нали затова учат неучените, за да станат от неучени учени. Ако няма ново, няма да има и старо. „На тези, които са здрави, лекарство не е нужно“ – казва нашият Господ. Лечителят затова е нужен, за да прави болните здрави. Свети Иоан е проповядвал светото Евангелие на всички верни, а също и на всички неверни, за да станат те верни. И все пак той започва Евангелието с висшето, което нито един човек в този свят не е способен да изрече за Бога. И неговите слова и словата на нашият Господ често са се разбирали неправилно.

Богат на Любов, милостиви Боже, Истино, дай на мен и на всички, които ще прочетат тази книга, да придобият Истината в себе си и да я познаят. Амин.

ЗА ЧОВЕКА ОТ ВИСОК ПРОИЗХОД

Нашият Господ казва в Евангелието: „Един човек от висок произход се отправи в далечна страна, за да получи царство и да се завърне“.65 С тези думи Господ ни учи колко благороден по своята природа е сътворен човекът, колко Божествено е това, към което той по благодат може да отиде, а също и как да отиде към това. Също в тези думи е засегната голяма част от Свещеното писание.

Първо, нужно е да се знае, и това е напълно очевидно, че хората имат в себе си двойна природа: тяло и дух. Затова едно съчинение казва: който е познал себе си, той е познал всички творения, защото всичките твари са тяло или дух. Ето защо и Писанието казва за човешкото – че в нас има външен човек и друг – вътрешен.66 Към външния човек се отнася всичко присъщо на душата, свързано и смесено с плътта, и имащо общо дело с всеки и във всеки телесен член – например с окото, с ухото, с езика, с ръката и т.н. Всичко това Писанието нарича стария човек, земния човек, външния човек, враждебния човек, робския човек.

Другият човек, който съществува в нас, това е вътрешният човек. Него Писанието нарича новия човек, небесния човек, младия човек, приятеля, благородния човек. И за него Господ казва: „Един човек от висок произход се отправи в далечна страна, за да получи царство и да се завърне“.

Следва още да се знае, което казва свети Йероним и въобще всички учители, че всеки човек, именно защото е човек, има добър дух, ангел, и зъл дух, бяс. Добрият ангел го склонява и подбужда неуклонно към това, което е благо, към това, което е от Бога, което е добродетелно, небесно и вечно. Злият дух неуморно подстрекава и тласка човека към това, което е временно и преходно, към това, което е порочно, зло и от дявола. Този злобен дух постоянно разговаря с външния човек, а чрез него по всяко време тайно пристъпва към съкровения човек, точно както змията е водела разговор с Ева-жената и чрез нея се обръщала към мъжа-Адам. Вътрешният човек – това е Адам. Мъжът в душата – това е доброто дърво, което отново и отново принася благи плодове, и за което нашият Господ говори.67 Той също е поле; на него Бог е посял образа и подобието на Самия Себе Си, и сее доброто семе, коренът на всяка Премъдрост, на всякакви изкуства, на всички добродетели и на всяко благо – семето на Божественото Естество.68 Семето на Божественото Естество е Божият Син, Божието Слово.69

Външният, или враждебният и зъл човек, е посял тук плевелите.70 За това говори свети Павел: намирам в себе си нещо, което ми пречи и е противно на това, което Бог иска, на това, към което Бог призовава и което Той е казал и още говори във висшето, в основанието на моята душа.71 И на друго място той се жалва и казва: „Бедният аз човек! Кой ще ме освободи от тази смъртна плът и тяло?“.72

И казва още на едно място, че духът на човека и неговата плът във всяко време се сражават един срещу друг. Плътта тегли към порока и злото; духът зове към Божията Любов, към радостта и мира и към всяка добродетел.73 Който следва духа, живеейки по неговата повеля, той принадлежи на вечния живот.74

Вътрешният човек е този, за когото нашият Господ казва: „Един човек от висок произход се отправи в далечна страна, за да получи царство …“. Това е доброто дърво. За него нашият Господ казва, че то винаги принася благи плодове, никога зли, защото то иска благото и е склонно към него – към благото, извисено в самото себе си, недокосваемо нито от това, нито от онова. Външният човек е лошо дърво, което никога не може да даде добри плодове.

За благородството на съкровения човек, духа, и за недостойнството на външния човек, плътта, говорят също и езическите учители Тулий и Сенека. Те казват, че няма разумна душа без Бог, семето е скрито в нас. Ако се намери добър, мъдър и трудолюбив орач, то ще поникне и ще се протегне към Бога, чиито семе е, и плодът ще се уподоби на Божията природа. Семето на крушата израства в крушово дърво, семето на ореха – в орехово дърво, семето на Бога – в Бог. Но ако се случи, че доброто семе попадне на зъл и глупав орач, то ще израс­тнат плевели и ще задушат доброто семе, така че да не го огрява слънцето и то няма да израстне. И въпреки това, казва Ориген – един велик учител – тъй като Самият Бог е посял това семе, вдълбал и го е родил, то може съвсем да се покрие и скрие, но никога да се изтреби и да заглъхне в себе си; то свети и блести, сияе и пламенее, и непрекъснато се стреми към Бога.

Свети Августин казва, че първата степен на сък­ровения и нов човек е, когато човекът живее по подобие на благите и святите хора, но от време на време се опира на патерици, придържа се около стените и се задоволява с мляко.

Другата степен е, когато човек гледа не само външните образи и добрите хора, но бърза към учението, към Божието указание и Божествената мъдрост. Той обръща гръб на човешкото и гледа към Бога, излиза от майчиното лоно и се усмихва на Отец в Небесата.

Третата степен е когато човек все повече и повече се отдалечава от майка си и от нейното лоно, избягва тревогите, отхвърля страха. Той, в благо рвение, така е свързан с Бога чрез любовта, че Бог го води и довежда в радост, в сладостност и блаженство, където за него е непоносимо всичко, което е чуждо и неподобно на Бога.

Четвъртата степен е когато човек възраства все повече и повече, и се вкоренява в Любовта и в Бога така силно, че е готов да приеме всяко изкушение, изпитание, злополука и преживяването на нещастие охотно и доброволно, жадно и радостно.

Петата степен е когато той винаги и навсякъде живее умиротворен в себе си, тихо покоящ се в богатството и преизобилието на висшата неизречена Премъдрост.

Шестата степен е когато човек е развъплътен и превъплътен във Вечността на Бога и достига до пълно забравяне на преходния и временен живот; той е повдигнат и преобразен в Божествен образ, станал е Божий син. По-нататък и по-високо няма степени. Там е вечен покой и блаженство, защото завършекът на съкровения, новия човек е вечният живот.

За този съкровен човек от висок произход, в когото е вдълбано и посято Божието семе и образът на Бога – за него великият учител Ориген привежда такова сравнение: образът на Бога, Синът Божи, в основанието на душата е като животворен извор. Ако някой хвърля пръст в него, т.е. земни желания, то ще го закрие и засипе, така че да не знаят за него. И все пак той остава жив сам по себе си и когато разчистят пръстта, която са нахвърлили върху него отвън, той отново се появява и го намират. Ориген казва, че за тази истина се говори в първата книга на Мойсей, където е написано, че Авраам е изкопал на полето си животворящи кладенци, а злодеи ги затрупали със земя, но след като земята била разчистена, кладенците се явили живи. – Защото семето и образът на Божията природа и Божието същество, Синът Божий, се явява и го познават дори, ако от време на време пребивава скрит.

За това има и друго сравнение. Слънцето непрекъснато сияе, но когато между нас и слънцето има облаци или мъгла, ние не виждаме сиянието. И ако окото вътре в себе си е болно, сляпо или помътняло, за него сиянието е непознато. Освен това вече показах несъмненото сходство: когато някой майстор създава образ от дърво или камък, той не привнася образа в дървото, а изрязва тези трески, които крият и закриват образа. Той не придава нищо на дървото, а отнема повърхностния слой и снема кората и тогава се прояснява това, което е лежало скрито. Това е съкровището, което е лежало, закопано в полето, както казва в Евангелието нашият Господ.

Свети Августин казва: когато душата на човека цялата се устремява във вечността към Единият само Бог, образът Божий гори и сияе. Когато душата се устремява навън, дори към външното правене на добродетелта, този образ напълно се скрива. По учението на свети Павел това означава, че жените имат покрити глави, а мъжете – непокрити, оголени глави.75 И това, което в душата се устремява надолу, от това към което се устремява, получава покров, кърпа на главата. А което в душата се устремява нагоре, е незабуленият образ на Твореца, голото раждане на Бога в оголената душа. Човекът от висок произход е образът на Бога, Син Божий, зародишът на Божията природа, който никога няма да секне в нас. Той само остава скрит, както цар Давид казва в Псалтира: макар че в човека проникват нищожества от различен вид, болест и тъга, той въпреки всичко остава в образа Божий и образът е в него!76 Истинната светлина сияе в мрака, дори и да не могат да я видят.

Книгата на Любовта гласи: „Не гледайте ме, че съм мургава, все пак съм красива и снажна, слънцето ме е ожурило.“77 Слънцето е светлината на този свят: то означава, че по-висшето и по-доброто, което е сътворено и направено, скрива и затъмнява в нас образа на Бога. Соломон казва:„Снемете ръждясалия налеп по среброто и тогава ще възсияе и ще заблести най-чистият съд“, ликът, Синът Божий в душата.78 И това е същото, което нашият Господ изяснява в притчата, когато казва, че „Един човек от висок род произход се е отправил…“, защото на човека подобава да излезе от всички образи и от самия себе си, да стане чужд и неподобен на всичко това, ако разбира се той иска и трябва да възприеме Сина, и да стане Син в лоното и в сърцето на Отец.

На Бога е чуждо всичко, което посредства. „Аз съм Първият и Последният“– казва Бог.79 В съответствие с единството на природата, няма различие нито в природата на Бога, нито в Лицата. – Божественото естество е Едното, и всяко Лице е Едното, и именно същото Едно, което е и природата. Нетъждеството на същността и битието се постига като Едно, и то е Едно. Когато То се намира вън от Себе Си, То придобива, има и явява различие. Затова Бог Го намират в Едното и Едно трябва да стане този, който иска да намери Бога. „Един човек – казва нашият Господ – се отправил…“ В различието не се открива нито Едното, нито битието, нито Бога, нито отдих, нито блаженство, нито умиротворение. Бъди Едното, за да намериш Бога! Наистина, ако ти в действителност си едно, тогава и в нетъждеството ще останеш Едно, неподобието за теб ще стане Едно и нищо няма да ти пречи. В хиляда хиляди камъка Едното остава точно толкова Едно, както и в четири камъка; хиляда хиляди е толкова просто число, колкото и четири.

Един езически учител казва, че Едното се е родило от висшия Бог. Неговото <Бог> свойство е да бъде едно с Едното. Който търси Неговото <Едно> по-ниско от Бога, той сам себе си лъже. Същият този учител продължава: това Едно с нищо не води толкова тясна дружба, както с девите и девиците, съгласно думите на свети Павел: „ Аз вас, чистите деви, ви обрекох и съчетах в брак с Единия“.80 И такъв подобава да стане човека, защото така казва нашият Господ: „Един човек се отправил …“.

„Човек“ според името си на латински значи в известен смисъл този, който ниско се склонява пред Бога и избягва всичко, което е и което има, и гледа нагоре към Бога, а не на своето – това, което знае за себе си, под себе си и наред със себе си. Това е пълното и истинско смирение; това име той го има от земята.81 За това по-нататък не искам да говоря. Когато казват „човек“, тази дума ознаменува нещо, което е приповдигнато над природата, над времето и над всичко, което е склонно към време и има вкуса на времето; и същото казвам за пространството и телесността. Освен това, в известен смисъл, човек не е подобен на нищо друго. Това означава, че той не е създаден съобразно и не е уподобен на това или онова, и нищо не знае за нищото, така че в него никъде не се намират и не се виждат никакви части от нищото. Това означава, че от него толкова пълно е отъято нищото, че тук се намират само чист живот, същност, благо и Истина. Който е такъв, наистина, нито повече, нито по-малко е човек от висок произход.

Има още и друго указание и поука в това, че нашият Господ изрича „човек от висок произход“. Следва да се знае, че който е познал Бога открито, заедно с Него е познал и творенията, защото познанието е светлината на душата, и всички хора по природа жадуват за познание, така че дори познанието на недобрите неща се счита за благо. Ето учителите казват, че когато познават творението в него самото, това се нарича „вечерно познание“ и тогава гледат творението в образите на някакво различаване. Когато обаче познават творението в Бога, то това се нарича „утринно познание“ и така виждат творението в Едното, което е Бог, без никакви различия, разсъбличайки всички образи и отхвърляйки всякакво подобие. Това е човекът от висок произход, за когото Господ казва: „Един човек от висок произход се отправи…“, и затова е от висок произход, защото е Едното и в Едното познава Бога и творението.

Още искам да изясня и да разкрия друго значение на това, какво е човекът от висок произход. Казвам: когато човекът, душата, духът гледат Бога, тогава човек разбира и мисли себе си за познаващ, т.е. той съзнава, че вижда и съзерцава Бога. Това, че цветът и ядрото на блаженството е в осъзнаването – когато духът съзнава, че постига Бога, може и да прилича на истина; защото, ако изпитвам цялото блаженство и не го зная, то каква полза имам, и що за блаженство е това? Обаче уверено заявявам: Това не е вярно. Дори да е вярно това, че душата без осъз­наването не би била блажена– то блаженството все пак е скрито не в това. Първото, в което блаженството е скрито, е, че душата в чистота гледа Бога. От тук тя взима цялата си същност и своя живот и сторва всичко, което тя е, из основанието на Бога, и не знае за знание, любов, и за нищо въобще. Тя намира покой само и единствено в същността на Бога; тя не съзнава какво тук е същност и Бог. Но ако тя би знала и разбирала, че вижда, съзерцава и обича Бога, то това, в съответствие с естествения ред на нещата, би било отдалечаване и затова възвръщане в изходното. Защото никой не осъзнава себе си като бял, освен ако не е бял в действителност. И затова този, който съзнава себе си като бял, строи и издига на същността на бялото; той не взима знанието си пряко от простото сърце на цвета, но придобива знанието и представата за него от това, какво е сега бялото. Не създава знание, изхождайки само от цвета сам по себе си, но извлича разбиране и знание от снабдеността със цвят, от бялото като окраска, и осъзнава себе си като бял. Бялото е много по-нищожно и по-външно, отколкото белотата сама по себе си. Много различни са стената и фундаментът, на който тя се гради.

Учителите казват, че една е силата, с която окото съзерцава, друга е силата, с която то осъзнава, че съзерцава. Първата, тази, с която гледа, то взима от цвета, а не от надареността с цвета. И точно затова няма разлика оцветен ли е камъкът или парчето дърво, човекът или ангелът; цялата негова същност се състои само в това, че има цвят.

Казвам също, че човекът от висок произход взима и произвежда цялото свое същество, живот и блаженство само из Бога, от Бога и в Бога, а не от Богопознанието, Боговидението, Богопочитанието или от друго подобно на това. Затова нашият Господ отбелязва какво е Вечен живот: Да знаеш само Бога като Един Истинен Бог,82 а не да съзнаваш, че познаваш Бога. Как този човек, който не осъзнава сам себе си, мисли себе си за познаващ Твореца? Защото наистина, човек, когато става блажен и пребивава блажен в корена и в основанието на блаженството – въобще не знае нито самия себе си, нито други неща, но Единият само Бог. Когато душата съзнава, че познава Бога, то тя узнава за Бога и за себе си.

И така, една е силата, с която човек гледа; и друга е, с която съзнава и разбира, че гледа. И вярно е ето какво: че тук и сега, тази сила в нас, с която знаем и разбираме, че гледаме, е по-благородна и по–висша от тази сила, с която гледаме. Защото природата започва делото си с най-слабото. Но Бог, Бог започва делото си с най-съвършеното. Природата създава мъжа от детето и кокошката от яйцето, а Бог създава мъжа преди детето и кокошката преди яйцето. Природата отначало прави парчето дърво топло и горещо, а след това създава същността на огъня, а Бог дарува на всички творения битие в самото начало, а после, вече във времето и все пак вън от времето и от всичко, което има отношение към него. Така и Светия Дух Бог дава по-отнапред от даровете на Светия Дух.

И казвам, че няма блаженство, ако човек не познае и ясно не разбере, че той вижда и познава Бог. Но пази Боже, моето блаженство да е само в това! На когото това му стига, нека се държи за него, но мен да ме пощади. Жарта от огъня и същността на огъня по природа са съвършено различни и удивително далечни една от друга, но по време и по място те са много близки. Съзерцаването на Бога и съзерцаването на себе си са далечни и съвсем неподобни.

Ето защо нашият Бог толкова добре казва: „Един човек от висок произход се отправил в далечна страна, за да получи царство и да се завърне“. Защото човек е длъжен сам в себе си да бъде Едно и трябва да го търси в себе си и в Едното, и в Едното да го намери: това е чистото виждане на Бога. А „да се завърнеш“ – това е знанието и разбирането, че постигаш и познаваш Бог. И всички тези слова е предрекъл пророк Иезекил, когато казва, че „могъщ орел с огромни крила, с дълги членове, пълни с разни пера прилетя при пречистата планина и отне сърцевината или ядрото на най-високото дърво и откърши върха на неговата корона и го принесе долу“.83 Това, което нашият Господ нарича „човек от висок произход“, пророкът го нарича „могъщ орел“.

Кой тогава в този случай е по-благороден от онзи, който с едната си част е роден от по-висшето и по-доброто, отколкото обладава творението, а с другата си част – от дълбоката основа на Божественото естество и Пустинята? Нашият Господ казва в пророк Осия84 : „Аз искам да поведа душата от висок произход в пустинята, и там да говоря по сърце.“ – вечно Едно с Едното, Едно от Едното, Едно в Едното, и в Едното Едно. Амин.

ЗА ОТРЕЧЕНОСТТА

Прочетох много писания на езическите учители и на пророците на Стария и Новия Завет и със строгост и усърдие търсех коя е най-висшата и най-добрата добродетел. Коя е тази добродетел, с която човек би съумял плътно да се приближи до Бога и би могъл по благодат да стане това, което Бог е по естество, напълно да се уподоби на първообраза, какъвто той е бил в Бога, когато между Бог и него е нямало никакво различие – още преди Бог да е създал тварите. И когато се задълбочавам в Писанието – доколкото схваща разума ми и доколкото може да вникне – не намирам нищо, освен чистата, превъзхождаща всичко отреченост, защото всички добродетели имат някаква привързаност към тварите, а отречеността е свободна от всички творения. Затова нашият Господ казва на Марта: „Едно е само потребно“, а това е все едно да каже: Марта, който иска да бъде чист и без печал, той трябва да има едно, отреченост.

Учителите възхваляват любовта, подобно на свети Павел, който казва: „Какъвто и подвиг да направя, ако нямам любов, аз съм нищо“. Но аз поставям отречеността по-високо от всяка любов.

Първо, защото най-доброто в любовта е това, че тя ме заставя да възлюбя Бога, а отречеността заставя Бога да ме възлюби. Много по-ценно е, че аз привличам Бога към себе си, отколкото това, че сам се стремя към Него. И всичко е от това, че Бог може по-дълбоко да проникне в мен и по-добре да се съедини с мен, отколкото аз мога да се съединя с Него. А това, че отречеността привлича Бог към мен, ще докажа така: всяко нещо с по-голяма охота пребивава на своето естествено място. Естественото място на Бога е цялостта и чистотата, а те произтичат от отречеността. Затова Бог непременно трябва да отдаде Себе Си на отреченото сърце.

Второ, поставям отречеността по-високо от любовта, тъй като любовта ме принуждава всичко да претърпявам заради Бога. Отречеността ме убеждава да не съм възприемчив към нищо, освен към Бог. Защото много по-достойно е да си възприемчив единствено към Бога, отколкото да понасяш всичко заради Бога. Това е така, защото в страданието човек има привързаност към тварите, от които и страда, а отречеността е свободна от всякакви твари.

Това, че отречеността не е възприемчива към нищо, освен Бог, ще докажа така: което трябва да бъде възприето, трябва в нещо да бъде възприето. Отречеността е толкова близка до Нищото, че няма нищо достатъчно тънко, което би могло да се съдържа в нея, освен Бог. Той е така прост и тънък, че може да намери място за Себе Си в отреченото сърце. Затова отречеността не е възприемчива към нищо, освен Бог.

Учителите също поставят смирението над много други добродетели. Но аз ценя отречеността над всяко смирение и ето защо: смирение може да има без отреченост, а съвършена отреченост без съвършено смирение не може да има, тъй като съвършеното смирение стига до унищожение на самия себе си. Отречеността се докосва толкова тясно до Нищото, че между съвършената отреченост и Нищото не може да съществува нищо. Затова съвършената отреченост не може да съществува без смирението. А две добродетели винаги са по-добре от една.

Другата причина, че предпочитам отречеността пред смирението е, че съвършеното смирение се прекланя пред всички творения, и в това преклонение човек излиза от себе си към тварите, а отречеността пребивава в самата себе си. И никакво излизане не може да бъде толкова прекрасно, колкото е прекрасно пребиваването в себе си. Пророк Давид за това казва: Царската дъщеря черпи цялата си слава от своята съкровеност.85 Съвършената отреченост не се скланя пред творението и не се превъзнася над него, тя не иска нито да е по-ниско, нито да е по-високо от творението, тя иска да има основанието в себе си – нито заради нечия любов, нито заради нечие страдание. Тя не желае да има нито сходство, нито различие с творението, ни с това, и ни с онова; тя не иска нищо друго, освен да бъде. Но не да бъде това или онова, това тя не го иска. Защото, който иска да бъде това или онова, той иска да бъде нещо, а отречеността нищо не иска да бъде.

Но някой може да каже: в Богородица са се намирали всички добродетели в съвършенство, и затова съвършената отреченост е трябвало да пребивава и в нея. И ако отречеността е над смирението, тогава защо Богородица е отдала хвала на своето смирение, а не на своята отреченост, когато е казала: „Той погледна смирението на рабинята Своя“,86 а не е казала: „Той погледна отречеността на рабинята Своя.“?

На това отговарям така: У Бога има смирение и отреченост, доколкото въобще може да се съди за добродетелите на Бога. Трябва да се знае, че изпълненото с любов смирение е привлякло Бога да слезе в човешката природа; а Неговата отреченост в битието Му на човек, неподвижно е била в покой в себе си, както, когато Той е създавал Небето и Земята, за което ще разкажа по-късно.

И така, когато нашият Господ, желаейки да стане човек, неподвижно пребивавал в отречеността Си, Богородица знаела, че Той и от нея очаква същото, но сега гледа смирението , а не отречеността . Затова тя оставала в неизменната си отреченост и отдала хвала на смирението си, а не на отречеността си. А ако беше се докоснала даже с едничка дума до отречеността, казвайки: „Той погледна моята отреченост“, то именно с това отречеността щеше да бъде помрачена, и нямаше да е нито пълна, нито съвършена, защото в този случай щеше да има излизане. Няма толкова малко излизане, при което отречеността да не остане без недостатък. Ето и причината, поради която Богородица е отдала хвала на смирението, а не на отречеността. Пророкът казва за това: „Аз искам да мълча и да внимавам какво изрича в мен моят Бог и моят Господ“,87 или сякаш казва: Ако Бог иска да говори с мен, нека влезе в мен, аз не искам да изляза навън.

Поставям отречеността над всяко милосърдие, защото милосърдието не е нищо друго, освен че човек излиза от самия себе си заради страданието на ближните, и от това сърцето му се помрачава. Отречеността пребивава свободно и остава в себе си, не позволявайки от нищо да се наскърби. А може ли нещо да смути човека, значи пътищата му не са насочени към благото.

Накратко казано: ако обхвана с поглед всички добродетели, няма да намеря ни една така без недостатък и толкова влечаща към Бога, както отречеността.

Авицена казва: Благородството на отречения дух е толкова голямо, че каквото и да види, е Истина, каквото и да пожелае, му се дава, и каквото и да повели, трябва да се слуша. Когато свободният дух пребивава в истинната отреченост, той привлича Бога към своето същество, и ако то е безформено и лишено от всичко, то би приело същността на Бога. Но Бог не може да я даде на никого, освен на Самия Себе Си. Затова Бог не може да направи повече за отречения дух, освен да му даде Себе Си.

Човекът, който е напълно отречен, дотолкова е потопен във вечността, че него не може да го разтревожи нищо преходно. Той не е възприемчив към нищо телесно и е мъртъв за света, защото всичко земно не му е по вкуса. Това има предвид свети Павел, когато казва: „Аз съм жив и все пак не съм жив, Христос е жив в мен“.88

Тук можеш да попиташ, какво е това отреченост, че сама по себе си е толкова благородна?

Трябва да знаеш, че истинната отреченост не е нищо друго, освен това, че Духът стои неподвижно сред всички вълнения на радост и печал, чест, безчестие и поругание, стои като могъща планина при лек ветрец. Тази неподвижна отреченост води човека към съвършено уподобяване на Бога. Защото това, че Бог е Бог, го има Той от Своята неподвижна отреченост. И от отречеността има Своята чистота, Своята простота и Своята неизменност. Затова, ако човек иска да се уподоби на Бога – доколкото творението е способно да придобие богоподобие – това трябва да се извърши чрез отречеността. Тя води човек в чистотата, от чистотата в простотата и от простотата в неизменността, а те пораждат подобието между Бога и човека. Но това подобие се осъществява в благодатта, защото благодатта възвисява човека над всичко временно и го очиства от всичко преходно. И следва да знаеш, че да си празен от тварите, означава да си изпълнен с Бога, а да си изпълнен с тварите, значи да си празен откъм Бога.

Ти трябва да знаеш още, че Бог отвеки е пребивавал в тази неподвижна отреченост и досега пребивава в нея. Когато Бог е създал Небето, земята и всички творения, то това толкова малко е докоснало Неговата неподвижна отреченост, колкото ако никога не беше ги създавал. Още повече ще кажа: Всяка молитва и добро дело, които човек може да извърши във времето, толкова малко докосват отречеността на Бога, колкото и ако не бяха извършени и Бог не става по-мек и по-благосклонен към човека. И ще кажа и още: Когато Синът в Божествеността поискал да стане човек и станал, и търпял мъки, това също толкова малко докоснало неподвижната отреченост на Бога, колкото и ако никога не беше ставал човек.

Би могъл да кажеш: Ето, слушам, че всяка молитва и всяко добро дело са напразни, щом Бог няма да ги чуе и с тях не можеш да го трогнеш. А все пак казват: Бог желае да Го молят за всяко дело.

Тук трябва да ме изслушаш и ако съумееш, ще ме разбереш. Със Своя първи вечен поглед Бог видял всички неща – как предстои да се извършат – и видял със същия поглед – кога и как Той ще създаде тварите и кога Синът ще поиска да стане човек и ще приеме страданието. Също така Той видял и най-малката молитва и добро дело, които някой ще извърши, и видял, че ти утре с цялото си усърдие ще Го зовеш и ще Му се молиш. Но този призив и тази молитва Бог не утре ще ги чуе, защото Той ги е чул в Своята Вечност, когато ти още не си бил станал човек. И ако твоята молитва не е истинска и не е усърдна, то Бог ще ти откаже не сега, защото Той ти е отказал в Своята Вечност.

И така, със Своя пръв вечен поглед Бог е видял всичко; и Той нищо не твори изново, защото всичко е преждесътворено. Затова във всяко време Бог пребивава в Своята неподвижна отреченост. И все пак човешките молитви и добри дела не са напразни, защото, който сторва благо, на него благо се въздава, а който сторва зло, на него се въздава според злото.

Тази мисъл е изяснена от Свети Августин. Той казва: „Боже, опази да каже някой, че Бог обича хората във времето, защото за Бога няма нищо минало и нищо бъдещо; Той е възлюбил всички святи, щом ги е видял, преди да бъде сътворен света. А когато идва времето, Той явява във времето това, което е предвидял във вечността. Хората си въобразяват, че Бог е обърнал към тях сега Любовта Си. Затова, когато Бог се гневи или твори добро, ние се изменяме, а Той остава неподвижен – както слънчевият лъч причинява вреда на болните очи, а носи полза за здравите, въпреки че остава сам по себе си неизменен. Свети Августин пише също:Бог съзерцава не по временен начин и в Него не възниква ново съзерцание. В този смисъл в книгата „За висшето благо“ Исидор казва: Много хора питат какво е правил Бог преди да е сътворил Небето и земята, или откъде е дошла нова воля в Бога, така че Той е създал творението? – и отговаря: В Бога никога не е възниквала нова воля. Макар творението и да не е съществувало само по себе си, както съществува сега, то извечно е било в Бога и в Неговия разум. Бог не така е творил Небето и Земята, както ние казваме с езика на преходното: „Да бъде това“, – защото цялото творение е изречено във Вечното Слово. Когато Мойсей се обръща към Господа: „Господи, ако фараонът ме попита кой си Ти, какво да му отговоря?“ – Нашият Господ казал на Мойсей да отговори така: „Вечно Съществуващият ме изпрати.“89 т.е. Онзи, който е неизменен в Себе Си.

Някой може да попита: Обладавал ли е Христос неподвижната отреченост, когато е казал: „Душата ми е прескръбна до смърт.“?90 А Мария, когато е стояла под кръста и нейното оплакване? – Това съответства ли на неподвижната отреченост?

Тук трябва да знаеш, което учителите казват, че във всеки човек живеят двама. Единият се нарича външен човек, това е сетивността. На този човек служат петте сетива, но самият външен човек действа чрез силите на душата. Другият човек се нарича вътрешен, това е съкровеното на човека. И трябва да знаеш, че духовният човек, обичащ Бога, употребява за външния човек душевни сили не повече, отколкото са нужни за петте сетива. Съкровеното се обръща към петте сетива, само защото то е наставник и ръководител на петте сетива, – пазейки ги да не се предават на своето влечение към животинското, както се предават някои хора, живеещи с похотта си, подобно на животни, нямащи разум. Такива хора са достойни да бъдат наричани по-скоро животни, а не хора.

Но с каквито сили разполага душата, без тези, които предоставя на петте сетива, всичките тези сили тя предоставя на съкровения човек. И когато човек се устремява към висшето и благородното, душата събира към себе си силите, които е заела на петте сетива. И човекът пребивава без сетивата във възхищението, защото неговата цел е умният образ, или нещо умно и безобразно.

Знай, че Бог очаква от всеки духовен човек да Го възлюби с всичките сили на душата. Той казва: „Възлюби своя Бог от цялото си сърце“. Но има хора, които разхищават силите на душата само за външния човек. Това са хора, които всички свои сетива и разум обръщат към преходното благо; те нищо не знаят за вътрешния човек. И трябва да знаеш, че външният човек може да е потопен в действие, а вътрешният да пребивава при това свободен и неподвижен.

В Христос също е имало двама човека – вътрешен и външен, и в Света Богородица също. И каквото и да са говорили Христос и Света Богородица за външните неща, те са говорили според външния човек, а вътрешният човек се е намирал в неподвижна отреченост. В този смисъл Христос е казал: „Душата ми е прескръбна до смърт“. И каквото и да е говорила Света Богородица, колкото и да е стенела, нейното съкровено във всяко време е пребивавало в неподвижна отреченост.

Ето едно сравнение: вратата върху пантите се отваря и затваря. Вратата е подобна на външния човек, а пантата – на вътрешния. Когато вратата се отваря и затваря, тя се движи насам – натам, пантите остават без движение и никога не се изменят. Подобен начин е и тук, ако си разбрал правилно.

Но ето питам: Каква е целта на чистата отреченост? – И отговарям: Нито това, нито онова са целта на чистата отреченост. Тя пребивава в голото Нищо, и ще ти открия защо е така: чистата отреченост се покои във висшето. А във висшето се покои това, в което Бог може да твори по Своя собствена воля. Но във всяко сърце по Своя собствена воля Бог не може да твори, защото, макар да е всесилен, Той не може да твори, ако не намери или не създаде готовност. „Или не създаде“ казвам заради свети Павел, защото Той у него никаква готовност не е намерил, обаче го приготвил посредством излиянието на благодатта.91 Затова казвам: Бог действува според това, намира ли готовност. Неговото действие в човека е по-различно, отколкото в камъка. Такъв пример намираме в природата. Когато в пещта слагат овесено, ечемичено, ръжено, пшеничено тесто, жарта в пещта е една и съща, но във всяко тесто, тя действа различно. От едното тесто ще излезе хубав хляб, от другото – по-твърд, от третото – още по-твърд. И вината не е в жарта, но във веществото, което не е еднакво. Така и Бог действа нееднакво в сърцата. Той действа според това, каква готовност и възприемчивост има в тях. В което сърце има това или онова, в него това или онова е нещото, заради което Бог не може да действа по висш начин. Ако сърцето се готви за висшето, то трябва да стои в чистото Нищо; в Нищото е великото очакване.

И когато отреченото сърце е в покой във висшето, то пребивава в Нищото, защото тук има пълна възприемчивост. Пример за това ще вземем от природата. Ако искам да пиша върху дъска от восък, то каквото и добро да има написано на нея, то ще ми пречи.

Затова, когато желая да пиша, трябва да изтрия и унищожа всичко, което има на дъската. Дъската е готова за писане само тогава, когато върху нея няма нищо. Точно така е, ако Бог иска по най-висш начин да пише в моето сърце. От сърцето ми трябва да излезе всичко, което се нарича това и онова – както е в отреченото сърце. Така Бог може да действа в него по най-висш начин по Своята върховна воля. Ето защо целта на отреченото сърце не е нито това, нито онова.

А каква е молитвата на отреченото сърце? – Ще отговоря така: Отречената чистота въобще не може да се моли, защото, който се моли, той иска нещо от Бога да му бъде дадено, или иска Бог да му отнеме нещо. А отреченото сърце не иска въобще нищо и нищо няма, от което да желае да се избави. Затова то пребивава свободно от всякаква молитва, и неговата молитва се състои не в друго, а в това, да се уподоби на Бога. Това съставлява цялата му молитва. В този смисъл можем да приемем думите, които произнася свети Дионисий по повод казаното от свети Павел:92 „Много сте тези, които преследвате венеца, но той ще се достигне само от един“. – Всичките сили на душата се устремяват към венеца, но той се постига само от същността. Та Дионисий казва: бягането е не друго, а изоставяне на всички твари и единение в нетварното. Когато душата достига това, тя се лишава от своето име, Бог я поглъща и тя се обръща в нищо, – както слънцето поглъща зората така, че тя изчезва. До това довежда хората само чистата отреченост.

В тази връзка може да се приемат думите на свети Августин: „Душата има таен вход в Божествената природа, където за нея всички неща се обръщат в нищо“. Този вход на земята е само чистата отреченост. Когато отречеността се издига към висшето, тя от познание става незнаеща, от любов – безчувствена и от светлина – тъмнина. И можем да приемем, както казва един учител, че нищи духом са тези, които са оставили всички неща на Бога такива, каквито Той ги е имал, когато нас още не ни е имало. На това е способно само напълно отреченото сърце.

На Бог му е по-мило да се намира в отреченото сърце, отколкото във всички други сърца. Ако ме попиташ, какво търси Бог във всички неща, ще отговоря от „Книгата на Премъдростта“, където Той казва: „Във всички неща диря покоя“.93 Но никъде не съществува пълен покой, освен в отреченото сърце. Затова тук на Бог му е по-добре, отколкото в другите добродетели или неща.

Следва да знаеш също: колкото повече човек преуспява да стане възприемчив към Божественото влияние, толкова е по-блажен. Който съумее да приведе себе си във висша готовност, той ще пребъде в най-висше блаженство. Но никой не може да направи себе си възприемчив към Божественото влияние по друг начин, освен чрез уподобяването на Бога. Защото доколкото си подобен на Бога, дотолкова си възприемчив към Божественото влияние. А подобието идва от това, че човек се подчинява на Бога. Колкото повече човек се подчинява на тварното, толкова е по-малко богоподобен. Чистото отречено сърце пребивава свободно от тварите. И затова то напълно се подчинява на Бога, по силата на което е в покой във висшето богоподобие, бидейки много възприемчиво към влиянието на Бога. Това е имал предвид свети Павел, казвайки: „Облечете се в Иисус Христос“.94 Той е подразбирал посредством уподобяването на Христос, защото обличането може да стане само посредством уподобяването на Христос. Знай, че когато Христос се въплътил, Той се облякъл не в някакъв човек, Той се облякъл в човешката природа. Затова, отречи се от всичко и ще остане само това, което Христос е приел върху Себе Си; и тогава ще се облечеш в Христос.

Който иска да познае стойността и ползата на съвършената отреченост, нека да обърне внимание на думите на Христос за Неговото човешко, които Той казва на Своите ученици: „За вас е по-добре да си замина от вас, защото, ако не си замина, Светият Дух няма да ви бъде причастен“.95 Сякаш Той казва: вие познавате твърде много радостта в Моето видимо присъствие, затова съвършената радост на Светия Дух не би могла да ви бъде причастна. И така, отвърнете се от образа и се съединете с безобразната същност, защото духовното утешение на Бога е нежно; то се достига само от този, който пренебрегне телесната услада.

Сега, послушайте всички вие, разумни хора! Няма по-радостен човек от този, който пребивава във велика отреченост. Не може да има плътска и телесна утеха без вреда за духа, защото плътта желае противното на духа, а духът – противното на плътта.

Който посее неправедна любов в плътта, той ще пожъне вечна смърт, а който посее истинна любов в духа, той ще пожъне в духа вечен живот. Колкото по-бързо човек бяга от творението, толкова по-бързо се устремява насреща му Творецът. Ето, чуйте всички вие! Ако тази радост, която бихме могли да познаем от присъствието на Христос в плътта, ни пречи да познаем Светия Дух, то колко повече ни пречи неправедната, противна на Бога любов, която изпитваме към преходните утехи. Затова, отречеността е най-доброто. Тя умива душата, очиства съвестта, възпламенява сърцето, буди духа, оживява стремежа, позволява да познаем Бога, отделя ни от тварите и ни обединява с Бога.

Чуйте всички вие, разумни хора! Най-бързият звяр, който води към това съвършенство, това е страданието. Никой не ще се наслади на вечната сладост повече от този, който, в голяма горест, пребивава заедно с Христос. Няма нищо по-горчиво от страданието и няма нищо толкова сладко-медено като страданието-в-миналото. Нищо пред хората не прави така уродливи телата, както страданието, и нищо пред Бога така не украсява душата, както страданието-в-миналото.

Най-здравият фундамент, на който се гради това съвършенство – това е смирението. Чиято природа тук се влачи в бездната на снижението, на него духът му се възнася във висшето на Божествеността, защото любовта принася страдание, а страданието принася любов. И затова, който жадува за съвършена отреченост, нека придобие съвършено смирение; и тогава той ще влезе в близостта на Божествеността.

Да ни помогне висшата отреченост, всички ние да се удостоим с това.

Амин.

из проповедите на
майстер Екхарт

И влезе Иисус в Божия храм

Четем в Светото Евангелие, че нашият Господ влязъл в храма Божи, изхвърлил всички продавачи и купувачи, а на гълъбопродавците рекъл: Вземете това оттук и го махнете. (Мат. 21:12, Йоан 2:16)

Храмът, в който Бог иска да господства пълно­властно, по Собствена Воля, това е душата човешка. Нея сам Бог е изваял и сътворил като подобна на Себе Си… Ето защо Бог иска да има този храм пуст, та нищо друго да не бъде в него, освен Той Самият.

Кои са били тези, които купували и продавали, и кои са те и до днес?… Всички те са търговци, предпазващи се от груби грехове и, желаейки да бъдат добропорядъчни хора, вършат своите добри дела в Божия чест – постят, бодърстват, молят се … Но ги вършат, за да им даде нашият Господ нещо в замяна или да им се отплати с нещо, което им е угодно… Те искат да търгуват с нашия Господ.

При търговията с Бог търговците остават измамени. Защото онова, което са, те са чрез Бога, и онова което имат, от Бога го имат, а не от себе си… Бог не им дължи нищо за делата и даровете им, освен ако не е пожелал да стори нещо доброволно, от Собствената Си благодат; не заради делата им и не заради даровете им.

Когато Бог встъпва в храма на душата, Той пропъжда от него невежеството, т.е. тъмата, и откровява Себе Си със светлина и с Истина.

Бог не търси своето; във всичките си дела Той е необвързан и свободен и ги върши от истинска Любов.

Човекът, който е свързан с Бога, е също необвързан и свободен във всичките си дела и ги върши единствено за славата Божия, без да търси своето. Бог върши всичко в него.

Докато човек търси с всичките си дела нещо от онова, дето Бог може или желае да му даде, то той се оприличава на търговците.

Искаш ли напълно да се освободиш от страстта да търгуваш, та да те остави Бог в храма? Тогава всичките дела, дето ги вършиш, трябва да са чисти, единствено за слава Божия, и ти самият трябва да останеш така необвързан от всичко това, както е необвързано Нищото, дето не е нито тук, нито там. Нищо не трябва да пожелаваш.

Кои са гълъбопродавците?… Всичките те са доб­ри хора, дето вършат делата си само заради Бога и не търсят в тях своето; но те са все пак обвързани със собствения си аз, с времето и числото, с преди и после. В тия си дела те са затруднени да достигнат най-добрата истина, която е в това да са свободни и необвързани, както свободен и необвързан е нашият Господ Иисус Христос.

Как е свободен и необвързан Иисус Христос? – Той във всяко време, отново, непрекъснато, вън от времето зачева Себе Си от своя Небесен Отец и в същия този миг, без прекъсване, съвършено ражда Себе Си в Отцовската висота, равен по достойнство, с благодарна възхвала.

По подобен начин трябва да стои и човекът, който иска да е възприемчив за Висшата Истина и да живее в нея без преди и после, именно сега, без да му пречат всякакви дела и образи, които е възприел, необвързан и свободен, отново и отново приемайки Божествените дарове и безпрепятствено раждайки ги в същата тази светлина, с благодарна възхвала в Господ Иисус Христос.

Говори ли Иисус в душата, тя трябва да е сама и да мълчи, ако иска да чуе Иисусовите Слова.

Какво говори Иисус? Той изрича онова, което Сам е. А какво е Той? Той е Слово на Отец. В самото това Слово Отецът изрича Себе Си, Цялата Божествена природа и всичко, което Бог е.

Отецът изрича Словото и говори в Словото, а не другаде; а Иисус говори в душата. Неговото говорене е такова, че Той откровява Себе Си и всичко, което Отец е изрекъл в Него по начин, по който може да го приеме духът.

Иисус откровява в духа Отцовската властническа мощ, която е неизмерима. Когато духът получи тази властническа мощ в Сина и чрез Сина, той става мощен във всеки процес, става подобен и мощен във всяка добродетел и всяка съвършена чистота, така че нито любов, нито страдание, нито нещо друго, което Бог е сътворил във времето, не може да разсее такъв човек, но той властно остава в оная Божествена сила, спрямо която всички неща са нищожни и безсилни.

Друг път Иисус откровява Себе Си в душата с безмерна Мъдрост, която е Сам Той… Когато Мъдростта се възсъедини с душата, от душата напълно изчезват всяко съмнение и всяко заблуждение, всяка тъма и озарена бива тя от чистата и ясна светлина… Тогава Бог бива познат с Бога в душата.

И откровява се Иисус още с безмерна сладост и пълнота, която избликва от силата на Светия Дух и прелива и се стича преизобилно и сладостно във всички възприемчиви сърца. Когато Иисус се откровява с такава пълнота и сладост и се съедини с душата, то с тази пълнота и сладост душата се втича в себе си самата и изтича от себе си и прелива върху всички неща – благодатно, мощно, без посредник – обратно към своя първоизточник. И тогава външният човек се подчинява в послушание на своя вътрешен човек чак до смъртта си и пребивава в ненарушим мир и във всяко време в служене на Бога.

Да ни помогне Бог в това Иисус и в нас да дойде, да изхвърли и изчисти всички пречки и да ни направи едно, както един Бог е Той с Отец и Светия Дух. Нека станем и ние едно с Него и да останем такива вовеки. Амин.

За девицата, която е жена

Девствен трябва да е човекът, девица, която да приеме девствения Иисус.

Девица означава такъв човек, който да е свободен и независим от всякакви чужди образи – толкова свободен и независим, колкото е бил, когато все още не го е имало.

Ако имах такъв всеобхватен разум, че в него да се намираха всички образи, които някога са приемали всички хора, а също и онези, които са в Бога, но така да съм необвързан с всичките тези образи… че да не схващам никои от тях като мои собствени – тогава бих бил девствен.

Да не схващам образите като мои собствени и да стоя в настоящия миг по-скоро свободен и необвързан, готов да приема възлюбената ми Воля Божия и непрестанно да я изпълнявам – тогава бих бил девствен.

Ако човек и занапред си оставаше девица, то от него не би излязъл никакъв плод. Щом трябва да е плодоносен, той непременно следва да е жена.

Това, че човек пуска в себе си Бога, е добре и в тази възприемчивост той е девица. Но Бог да стане в него плодоносен е по-доброто. Плодоносността на дара е единствената благодарна отплата за самия дар.

Духът е жена в оня акт на благодарно успение, в който ражда отново Иисус в Отцовското сърце на Бог.

Душата ти не принася плод при всяка привързаност към това или онова дело, което ти отнема свободата да си на разположение на Бога в този именно миг и само Него да слушаш в светлината, с която Той ще ти укаже какво да вършиш и какво да оставяш.

Душата не принася плод… при всички онези, които със самия си „аз“ са привързани към молитвата, постите, бденията и разни други външни упражнения и себеизтезания.

Уж си изпълнил делото си, което си подхванал с привързаност към „аз“-а, а пък нямаш мир.

Плодът е малък, когато произлиза от дело, обвързано със собствения си „аз“, а не от свободата.

Девицата, която е жена, свободна и необвързана, необременена с привързаност към собствения си „аз“, е еднакво близка до Бога и до себе си по всяко време… Във всички дни тя дава плод стотици и хиляди пъти, безброй пъти раждаща и оплождана от самото благородно праоснование, от това пра­основание, от което Отец ражда Своето Вечно Слово… Иисус е съединен с нея и тя с Него, и тя свети и просиява с Него като едно цяло и като чистата светлина в Отцовското сърце.

Искаш ли да узнаеш твое ли е страданието или е Божие, помисли върху това: Ако страдаш за себе си, по който и начин да става това, то страданието ти причинява болка и ти е тежко да го понесеш. Ако обаче страдаш за Бога и единствено за Бога, страданието не те измъчва и не ти тежи, защото Бог носи товара.

Всяко добро даяние и всеки
съвършен дар иде отгоре

Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре. (Иак. 1:17)

Хората, които предават себе си на Бога и търсят усърдно единствено Волята Му, на тях Бог дава винаги най-доброто… Бог иска нещо да стане по този, а не по друг начин, и този начин е непременно най-добрият за теб.

Тежка болест и бедност, глад или жажда, или каквото и да е друго, всичко, което Бог ти отрежда или не ти отрежда, всичко, което ти дава, или не ти дава, е най-доброто за теб. Дори ако в теб няма нито благоговение, нито вътрешно умиление, каквото да има в теб или да няма – положи в сърцето си – във всичко да търсиш Славата Божия, и всичко, което Бог ти изпрати, ще е най-доброто.

Откъде да знам дали е такава Волята Божия, или не е такава? – Ако нещо не е станало по Божията Воля, то и изобщо не би станало.

Ако обичате Бога, нищо не би ви било по-мило и по-сладко от онова, което най-много се нрави на Бога и което Волята Му най-пълно ни предоставя. Колкото и тежко да изглежда мъчението, ако радостта ти от него не е също толкова огромна, нещата не са правилни.

Каквото и да стори Бог, би трябвало да ни е по сърце повече от всичко. Тези, които го приемат за най-доброто, намират пълния мир във всички обстоятелства.

„Ах, ако беше станало другояче, щеше да е по-добре“. Докато така си мислиш, мир няма да намериш. Ти трябва да го приемеш като най-доброто.

Онова, което може да бъде изразено чрез думи, трябва да идва отвътре и да се движи чрез вътрешна форма, а не да влиза от вън навътре. То трябва да избликва отвътре навън. То живее истински в съкровената дълбина на душата.

Колкото по-благородни са нещата, толкова по-всеобхватни и общи са.

Любовта е благородна, защото е всеобхватна.

Любовта е повече награда, отколкото повеля. Повелята ни се струва тежка, наградата обаче е нещо желано.

Който обича Бога… той трябва да обича ближния си като самия себе си – да се радва с неговите радости като със своите собствени, да се стреми към честта му като към своята собствена чест и да възлюби чуждия като свой родственик.

Ако твоята чест ти носи повече щастие отколкото тази на другия, това е неправедно.

Знай, че докато търсиш единствено своето, никога няма да намериш Бога, защото ти не търсиш единствено Бога. Ти търсиш нещо друго наред с Бога и постъпваш така, сякаш правиш от Бога свещ, с която търсиш нещо и намериш ли нещото, ще изхвърлиш свещта.

… Търсиш полза, награда, съкровеност или каквото и да е друго, а не единствено Бог? – Ти търсиш едно нищо и затова намираш нищо… Което няма битие, то е нищо. Никоя твар няма битие, защото нейното битие зависи от Божието присъствие.

И целият свят да прибавиш към Бога, не ще имаш повече от онова, което имаш само с Бога.

Без Бога творенията имат не повече битие от комар, дето не знае Бога.

Бог създал душата съобразна и подобна на Себе Си, за да може да отдаде Себе Си. Защото каквото и друго да дадеше, тя щеше да го смята за нищо.

Който иска да приеме напълно Бог, трябва изцяло да излезе и да се отрече от себе си. И тогава той ще получи от Бога всичко, което Бог има, и то в същата степен, в която Бог го има.

Където Отецът ражда Сина Си в мен, аз съм същият този Син, а не друг. Ние разбира се се различаваме в човешката си природа, но там аз съм същият Син, а не друг.

Който иска да приеме нещо отгоре, той непременно трябва да се намира в праведно смирение долу… Ако се държиш за себе си или за нещо, или за някого, ти не си най-долу и нищо няма да приемеш.

Да дава е присъщо на природата на Бога… И ако не сме долу и нищо не приемаме, то извършваме насилие над Него и Го убиваме. И тъй като не можем да сторим това на Него, правим го на себе си, доколкото то ни засяга.

За да Му предоставиш възможността да дава, гледай да се себеснижиш пред Бога в праведно смирение, а Бог въздигни в сърцето и в познанието си.

Когато душата се освободи от времето и пространството, Бог изпраща Сина си в нея.

Да ни помогне Отецът на светлините, да бъдем готови да възприемем най-доброто даяние. Амин.

Божията Любов към нас в това се яви …

Божията Любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. (1 Йоан 4:9)

Бог не може да дава малко. Той трябва да дава всичко или нищо. Дарът Му е напълно прост и съвършен, без разделение и извън времето, винаги само във вечността.

Ако искаме да получим нещо от Него, длъжни сме да сме във вечността, извисени над времето.

Бог не познава нищо извън Себе Си; окото Му е насочено единствено към Него Самия. Всичко, което Той вижда, Той вижда само в Себе Си. Затова Бог не ни вижда, когато сме в греховете. Затова доколкото сме в Бога, дотолкова Той ни познава, т.е. доколкото сме без грях.

Ако благородството Му ни е еднакво присъщо и ако сме еднакво близо до Него, защо не получаваме равен дял? – Ако някой иска да получи такова дарение… той не трябва да бъде по-близо до себе си, отколкото до някой друг. Трябва да обича всички хора като самия себе си, еднакво да ги уважава и поддържа.

Какви трябва да сме ние? …Както казва Свети Августин: Каквото обича човек, това става той в любовта.

В любовта, която човек дарява, няма две, а има едно и единство. В любовта аз съм повече Бог, отколкото ако съм в себе си. Пророкът казва: „Вие сте богове, вие всички сте синове на Всевишния“.96 Чудно е, дето по този начин човек може да стане Бог в любовта, но при все това то е истинно във веч­ната Истина.

Няма по-подходящо място за Бога от чистото сърце и чистата душа. Тук Отецът ражда Своя Син…

Що е чисто сърце? Чисто е онова сърце, което е отстранено и отречено от всички творения; творенията опетняват, понеже са нищо; нищото е недостатък и опетнява душата.

Трябва да си свободен от „не“-то… Да вземем горящ въглен и да го поставим на ръката ми. Ако кажа, че въгленът изгаря ръката ми, няма да съм прав… Въгленът има в себе си нещо, което не е присъщо на ръката ми. Тъкмо това „не“ изгаря ръката ми. Ако ръката ми имаше в себе си всичко, което е огънят и което той може да върши, тя би имала изцяло огнена природа. Тогава и целият огън, горял някога да вземете и да го сипете в ръката ми, той не би ми причинил болка… Докато си се вкопчил в „не“-то, дотогава си несъвършен. Искате ли да сте съвършени, освободете се от това „не“.

Няма нищо така желано като живота. Какво е моят живот? – Това, което е задвижвано отвътре, от самото себе си. Безжизнено е онова, което е задвижвано отвън. Ако живеем с Него, трябва да Му съдействаме отвътре; не да действаме отвън. Ние трябва да бъдем задвижвани от това, от което живеем, т.е. от Бога.

Ние можем и трябва да действаме от собствените си дълбини, които е Бог в нас.

Бог е, Който ни принадлежи напълно, и в Него ни принадлежат всички неща. Всичко, което имат всички ангели, светии и Богородица, ми принадлежи в Него и не ми е по-чуждо и по-далечно от онова, което сам имам… И ако желаем да стигнем до това, което ни принадлежи, в което всички неща да станат наши, то трябва да Го приемем еднакво във всички неща, а не в някое повече, отколкото в друго, защото Той е еднакво във всичко.

Който иска да приеме Бога по правилен начин, трябва да го приеме еднакво във всички неща – в утеснение и в благополучие, в сълзи и радост; навсякъде Той трябва да е еднакъв за теб.

Само Бога да имате пред очите си и само Него да търсите. Който начин да ви се падне, бъдете напълно доволни от него.

Бъдете доволни и приемете това, което Бог е пожелал да ви предостави в този миг. Бъдете по всяко време в смирено отречение и низост, и по всяко време мислете, че сте недостойни за благото, дето Бог би могъл да ви даде, ако пожелае.

Вината за това, дето благото е скрито за нас и не ни се открива, лежи не в някой друг, а в нас самите. Ние сме причината за всички наши препятствия. Ако от себе си се опазиш, наистина си се опазил.

Както истинно и естествено ражда Отецът Сина Си в Своята проста природа, така истинно го ражда Той и в съкровената дълбина на духа – и това е вътрешният свят. Тук Божията дълбина е моя дълбина и моята дълбина е дълбината Божия.

От най-съкровената си дълбина трябва да вършиш всичките си дела, без да питаш „защо“.

Докато вършиш делата си заради Небесното царство, заради Бога, или пък заради вечното блаженство изхождайки от външни причини, т.е. външно, в тебе няма правда.

Ако някой се надява, че ще получи повече от Бога чрез вглъбяване, благоговение, сладостно възхищение или особено помилуване отколкото край пастирския огън или в обора, то все едно взима Бога, увива главата му с някакво палто и го пъха под пейката. …Защото, който търси Бога по един определен начин, той постига начина, но изпуска Бога, който се крие в него. Който обаче търси Бога без начин, той Го постига такъв, какъвто е Бог в Себе Си. И този човек живее със Сина и е самият живот.

Ако хиляди години все питаш живота: Защо живееш? – Ще получаваш все същия отговор: Живея, защото живея. Животът живее от своята собствена дълбина и извира от собствената си същност; животът живее без всякакво „защо“, защото живее самия себе си.

Ако някой попита праведния човек, който действа от собствената си дълбина: Защо вършиш делата си? – Праведният човек би отговорил без заобикалки: Върша ги, защото ги върша.

Там, където свършва творението, започва да съществува Бог. И Бог иска от тебе само това, да изле­зеш от себе си, от тварния си начин на съществуване, и да позволиш Бог да бъде Бог в теб.

Дори и най-малкият тварен образ, който се из­об­разява в теб, е толкова голям, колкото голям е Бог. Защо? Защото той пречи на целия Бог. Тъкмо когато този образ влезе в теб, Бог трябва да се измъкне от теб заедно с цялата си Божественост. Излезе ли обаче образът, Бог влиза в тебе.

И Бог тъй силно желае да излезеш от себе си, от тварния си начин на съществуване, като че цялото Му блаженство зависи от това. Е, мили човече, какво ще ти навреди, ако позволиш на Бог да бъде Бог в теб?

Докато волята е недокосната от всички творения и от цялата тварност, тя е свободна.

Христос казва: „Никой не е възлязъл на небето, освен слезлия от небето“.97

Всички неща са сътворени от нищо; затова техният истински произход е нищото. Докато благородната воля има склонност към творенията, тя изтича заедно с тях в тяхното нищо.

Щом благородната воля дори за миг се отвърне назад – от себе си, от цялата тварност – към собствения си праизточник, тя отново е възстановила правилния си вид и е отново свободна; в същия този миг се събира отново цялото изгубено време.

Хората често се обръщат към мен: Молете се за мен! Тогава си мисля: Защо излизате навън? Защо не останете в себе си и не посегнете към собственото си благо? Та вие цялата Истина носите по същество в себе си?

Да ни помогне Бог да съумеем наистина да останем вътре, там, където в истинско блаженство, непосредствено, без всякаква различеност носим цялата Истина. Амин.

Праведниците живеят довека [1]

А праведниците живеят довека; наградата им е у Господа. (Прем. Сол. 5:15)

На Бог принадлежи славата. Кои са тези, които славят Бога? – Които са излезли изцяло от себе си и не търсят своето в каквото и да било; които не се вторачват в нищо под себе си, над себе си, до себе си или у себе си. Които не търсят благост, чест, покой, радост, полза, топли чувства, святост, награда, Небесно царство. Които са се отстранили от всичко свое.

Праведни са тези, които приемат от Бога всички неща като равни, каквито и да са те: големи или малки, радостни или печални… Ако едното за теб е по-важно от другото, това е неправедно. Ти трябва напълно да се отречеш от собствената си воля.

Някои хора предпочитат Бог да пожелава според тяхната воля, вместо те да пожелават според Неговата Воля. Праведниците нямат изобщо никаква воля; за тях всичко пожелано от Бога е равно, колкото и голяма да е несгодата от него.

За праведния човек няма нещо по-мъчително и по-тежко от това, което е противно на справедливостта. Как така? Ако човек се радва на едно нещо и се опечалява от друго, то той не е праведен. Ако се радва в едно време, ще бъде радостен във всички времена. А ако в някое време е по-радостен, а в друго по-малко радостен, то в това той е неправеден.

Който обича справедливостта, е така укрепен в нея, че онова, което обича, става негово битие; нищо не може да го отвлече от него и нищо друго не го интересува.

Праведниците живеят вечно у Бога, точно у Бога – нито по-долу, нито по-горе. Праведната душа трябва да е тъкмо у Бога и при Бога, напълно равна на Него, нито по-горна, нито по-долна. Кои са тези, които по този начин са равни на Бога? Които не са равни на нищо, те са равни на Бога. Божествената същност не е равна на нищо, в нея няма нито образ, нито форма.

Цялата любов на този свят е изградена върху любовта към себе си. Ако нея си изоставил, изоставил си целия свят.

Отецът ражда Сина Си в душата по същия начин, както Го ражда във вечността… Той ражда мен като свой син и като същия този Син. Той ме ражда не само като Свой Син, не, Той ме ражда като Себе Си и Себе Си като мен и мен като Свое битие и Своя природа. Аз избликвам от най-съкровения извор в Светия Дух; там има един живот, едно битие, едно дело. Всичко, което Бог прави, е едно. Затова Той ме ражда като Свой Син без всякакво различие.

Това, което се преобразява в нещо друго, става едно с него… Като едно, не като равно.

Бога трябва да схванем и желаем не като нещо външно на нас, а като наше собствено и като това, което е в нас.

Бог и аз сме едно. Чрез познанието аз приемам Бога в себе си, чрез любовта – напротив – аз встъпвам в Бога.

Действието и ставането са едно. Бог и аз сме едно: Той действа, аз ставам.

Огънят преобразява в себе си онова, което бива хвърлено в него, и то приема неговата природа. Не дървото преобразява огъня в себе си, а огънят преобразява дървото. Така и ние се преобразяваме в Бога и Го познаваме такъв, какъвто е.

Да ни помогне Бог да възлюбим справедливостта заради нея самата и Бога без всякакво „защо“. Амин.

За Божието милосърдие

Пророкът казва: „Господи, у Тебе има милосърдие към сираци“. А Господ отговаря: „Ще излекувам отмятането им, ще ги обик­на по благоволение“. (Ос. 14:4-5)

Нужно е да бъдеш пренесен в мира, да бъдеш тласнат в мира и да завършиш в мир.

Доколкото си в Бога, дотолкова си в мира.

Роденото от Бога търси мира и бяга в мира.

Храната, която приемам, се съединява с тялото ми така, както тялото ми с душата. Тялото и душата са съединени в едно битие, а не в едно действие. Не така, както душата се съединява с окото в действието, т.е. когато то гледа. И така, храната, която приемам, се съединява с природата ми в битието, а не в действието. Това указва великото единение, което трябва да имаме с Бога в битието, а не в действието.

Висшето дело Божие е милосърдието. Това означава, че Бог пренася душата в най-висшето и в най-чистото, което тя може да постигне – в простора, в морето, в едно бездънно море – там върши Бог милосърдието Си.

Свети Иоан казва: „Бог е Любов и който пребъдва в Любовта, пребъдва в Бога и Бог в него“.98 Въпреки че Иоан казва, че Любовта съединява, тя никога не пренася в Бога; тя скрепява вече съединеното… тя съединява в действието, не в битието.

Любовта постига Бога, доколкото Той е благ, и ако от Бога отпадне името „благост“, любовта никога не би могла да стигне по-далече. Любовта взима Бога под някакъв покров, под някаква дреха.

Най-добрите учители казват, че разумът очиства от всичко външно и възприема Бога оголен, като чисто битие в Самия Себе Си… взима Бога така, както Той се познава в него. Но и разумът никога не може да Го постигне в бездънното море на Неговата бездънност, безоснователност.

Казвам: над разума и над любовта се извисява милосърдието.

Цялото човешко знание не може да проникне до това какво е душата в своята дълбина. За да узнаем ни е необходимо свръхестествено знание.

Какво е душата в нейната дълбина, никой не знае. Ако е възможно да се узнае, то трябва да е свръхестествено; то трябва да изтича от благодатта, там действа Божието милосърдие.

Умряха с меч убити

Четем за мъчениците, че умряха с меч убити. (Евр. 11:37)

Те са мъртви. Ние трябва да се държим в тоя свят така, сякаш сме мъртви и не ни засягат нито горест, нито страдание.

Един учител пита: Щом всички творения са толкова нищожни, как става така, че лесно отвръщат човека от Бога? – Това се случва, защото човек отделя твърде малко внимание на Бога. Ако човекът почиташе Бога така, както би трябвало, то би било невъзможно той някога да падне.

Не може да обладава Бога в достатъчна степен онзи, който не е из основи мъртъв за този свят.

Те са мъртви. Бог никога не разрушава, без да се отплати с нещо по-добро. Мъчениците са мъртви и са загубили един живот, но са придобили битие. Битие не може да придава никой, освен Бог.

Един учител говори, че някои създания са толкова близо до Бога и толкова много Божествена светлина е отпечатана в тях, че те придават битие на другите творения. Това е невярно! …Битие не може да придава никой, освен един Бог в Самия Себе Си.

Битието е най-съкровената същност на Бога… Битието е първото име. Всичко, което изпитва недостатък, е отпадналост от битието.

Целият ни живот би трябвало да е битие. Доколкото животът ни е битие, дотолкова той е в Бога.

Колкото и нищожен да е един живот, възприемем ли го като битие, той се оказва по-благороден от всичко, получило някога живот.

Човек трябва да схване и разбере, че битието е така благородно. Никое творение не е дотолкова нищожно, че да не се стреми към битието. Гъсениците, когато паднат от дървото, полазват нагоре по стената, за да запазят битието си.

Човек трябва да се отдаде доброволно на смърт­та и да умре, за да му бъде отредено по-добро битие.

Силен трябва да е животът, в който мъртвите неща оживяват, в който дори самата смърт се превръща в живот.

За Бога не умира нищо, всички неща живеят в Него. Те умряха, се казва за мъчениците, и са пренесени в един вечен живот, в оня живот, където животът е битие.

Което следва да се познае, трябва да се познае в неговата първопричина… Така и животът не може да бъде завършен никога, ако не бъде възведен към своята очевидна първопричина, в която животът е битие; битие, което душата постига, когато умре до основанието си, за да живеем ние в оня живот, в който животът е битие.

Какво ни пречи да сме в битието постоянно? – Допирът до времето, защото, което се допира до времето е смъртно. Втората пречка е когато нещо съдържа в себе си противоречие… Радост и страдание, бяло и черно са в противоречие помежду си, а такова няма в битието.

Един учител казва: Душата затова е дадена на тялото, за да се пречисти. Душата, отделена от тялото, няма ни разум, ни воля. Тя е една. Тя не разполага със силата, с която би могла да се въздигне към Бога. Душата има тази сила в самото си основание, в корена , но не и в действието. Душата се пречиства в тялото, за да събере в едно това, което е разпръснато и изнесено на повърхността.

Когато това, което петте сетива изнасят навън, се възвърне обратно в душата, тя придобива една сила, в която всичко става едно.

Душата се пречиства в упражняване на добродетелите, т.е когато тя достигне този живот, в който всичко е събрано в едно цяло. В това се състои и душевната чистота – очистване от разделения живот, встъпване в обединения живот. Всичко, което е разделено в низшите неща, се събира, когато душата се извиси в живот, незнаещ противоречия. Когато душата влезе в светлината на разума, тя не знае никакво противоречие. Което отпадне от тази именно светлина, изпада в смъртност и умира.

Третото, в което се заключава душевната чистота, е това, че душата не се склонява към нищо. Всичко, което се склонява към нещо друго, загива и не може да пребивава.

Да ни помогне Господ да преминем от разединен към единен живот. Амин.

Той бе като утринна звезда …

Той бе като утринна звезда сред облаци, като месечина, пълна в дните си; като слънце, светнало над храма на Всевишния. (Сир. 50:6-7)

Което има битие, време или място, то не докосва Бога. Бог е над него.

Бог е във всички творения, доколкото те имат битие, и все пак е над тях… Което е едно в много неща, то непременно трябва да е над нещата.

Душата е цяла и неделима изцяло в крака, изцяло в окото и изцяло във всеки член.

Ако взема частица време, това не е нито днешния ден, нито вчерашния. Взема ли обаче мига, той обема в себе си всяко време. Мигът, в който Бог е създал света, е така близо до това време, както мигът, в който говоря в момента, и страшният съд в този миг е така близък, както вчерашния ден.

Начинът да обичаме Бога, е начин без начин. Обичаме Го така, както можем.

Бог не е нито това, ни онова. Който счита, че е познал Бога и при това познава нещо определено, той не познава Бога.

Бог не е битие. Бог е толкова по-високо от битието, колкото висшият ангел е над един комар… С тези думи не Му отричам битие, а Го възвисявам над битието.

Бог не е благост. Благостта e свързана с битието и не отива отвъд него; ако нямаше битие, нямаше да има и благост. Бог не е благ, не е по-благ и не е най-благ. Но нали Бог казва: „Никой не е благ, освен Един Бог?“. Какво е благо? Благо е това, което съобщава себе си… Бог е всесъобщителният. Никоя вещ не съобщава своето си, защото никое творение не е от самото себе си. Това, което съобщават, те имат от друг. Те не отдават самите себе си. Слънцето дава светлината си и остава на своето място, огънят дава топлината си и си остава огън. Бог обаче отдава Себе Си, защото това, което Той е, Той е от Себе Си, и във всички дарове, които дава, Той дава Себе Си. Той дарява Себе Си като Бог, както е във всичките свои дарения, на този, който иска да Го приеме.

Ако вземем Бога в битието, то ще Го вземем в Неговото предверие, защото битието е предверието, в което Той обитава. Къде е тогава храмът Му, къде Той просиява в светостта Си? Разумът е храмът Божи. Бог никъде не живее по истински, отколкото в Своя храм, в разума.

В себепознанието си Бог Себе Си познава в Себе Си.

Аз не съм блажен, защото Бог е благ… Аз съм блажен единствено поради това, че Бог е разумен и аз зная това.

Къде е истинно битието на образа: в огледалото или в онова, от което изхожда? – В онова, от което изхожда. Образът е в мен, от мен, към мен. Докато огледалото стои срещу лицето ми, моят образ е в него. Отмести ли се огледалото, образът изчезва. Битието на ангела зависи от това, че в него е наличен Божественият разум, в който Бог познава Самия Себе Си.

Като свободна звезда…99 тя е постоянно на равно отстояние от слънцето и се движи според него, никога не се отдалечава или приближава до него, и с това ни указва, че човек … във всяко време трябва да е при Бога и в Бога, така че нищо да не може да го отдалечи от Бога – нито щастие, нито нещастие, нито каквото и да е творение.

Като месечина, пълна в дните си… Луната никога не е така силна, както когато е най-отдалечена от земята. Колкото повече душата е извисена над земните неща, толкова тя е по-силна.

Има изречено слово – това са ангелът, човекът и всяка твар. Има друго слово, което е мислено и изречено, посредством него мога да си представя нещо. Но има и още едно Слово – немислено и неизречено, то никога не се изявява, а вечно остава в Този, който Го говори. То е в Отец, който Го изрича, винаги възприемано и оставащо в Него.

Разумът винаги действа навътре. Колкото по-тънко и по-духовно е нещо, толкова по-силно действа то навътре. И колкото по-тънък и по-силен е разумът, толкова повече с него се съединява това, което той познава, ставайки едно с него. … Ра­зумът има пет свойства: отделя от тук и сега; не е подобен на нищо и така е подобен на Бога; той е чист и несмесен; действа и търси в самия себе си; той е образ.

Не е така с телесните неща. Колкото по-силни са те, толкова повече действат навън.

Блаженството Божие е в единящото, насочено навътре действие на разума, когато Словото остава вътре.

В дните си той се понрави Богу

В дните си биде умилостивение и биде намерен праведен. (Сир. 44:16) На немски тези слова звучат така: Ной биде намерен съвършен, праведен; в дните си той се понрави Богу. (Сир. 44:16)

Ето какво е праведност – причината на всички неща в Истината.

Праведността намерил вътре. Тялото ми е повече в душата, отколкото душата в тялото. Тялото и душата ми са повече в Бога, отколкото в самите себе си.

Близостта между Бога и душата изключва различие.

Това познание, и никое друго, в което Бог познава Сам Себе Си, е познанието на всеки отречен дух.

Душата получава битието си непосредствено от Бога. Затова Бог е по-близо до душата, отколкото тя е до самата себе си. Затова Бог е в дълбината на душата с цялата си Божественост.

Душата е тъй единна в себе си, че в едно време е способна да възприеме само един единствен образ. Когато възприема образа на камъка, тя не възприема ангелският образ, а ако възприема ангелския образ, в същото време не възприема никой друг образ. И този образ, който тя е възприела, тя трябва да го обича… Ето защо човек трябва да стане в себе си едно.

Нашият Господ казва: „Всичко ви казах, що съм чул от Отца Си“.100 И всичко, което знае Отец, то зная и Аз, а всичко, което Аз зная, знаете и вие. Аз и Отец сме един дух. Човекът, който знае всичко, що Бог знае, е човек, умъдрен от Бога. Той постига Бога в Собственото Му битие, в Собственото Му единство, в Собствената Му наличност и в Собствената Му Истина.

Трябва да имаме чисто и ясно знание за Божествената Истина. Човек, имащ във всичките си дела истинен стремеж, има за начало на стремежа Бог, осъществяването на стремежа е отново Бог, т.е. чистата Божествена природа, в която е също и завършекът на този стремеж – т.е. в Бога.

Ако същността на Мъдростта и нейната природа са моя вътрешна форма и ако съм самата Мъдрост, тогава съм мъдър човек.

Собственият образ на душата е този, в който не е изобразено нищо освен това, което е Бог Сам по Себе Си.

Душата има две очи – едно вътрешно и едно външно.

Вътрешното око е това, което се взира в същността и получава битието си от Бога непосредствено.

Външното око на душата е това, което е обърнато към всички творения и ги възприема образно или като действие на някаква сила.

Човекът, който е обърнат към себе си и познава Бога в Собствения Му вкус и в Собственото Му основание – този човек е свободен от всички сътворени неща и е заключен в себе си с истинния ключ на Истината. Господ посетил учениците си по Великден при заключени врати. Така е и с този човек, който е освободен от всяка чуждост и тварност: Бог не влиза тепърва в такъв човек, Той е вече по Самата Си Същност вътре в него.

Който не търси своето си ни в Бога, ни в творенията – той живее в Бога и Бог живее в него.

Такъв човек ще се весели да остави и пренебрегне всички неща и наслада ще му достави да възведе всички неща в най-възвишеното им.

Който живее в Бога, обитава добро жилище и е наследник Божи, а в който Бог живее, той има достойно домочадие при себе си.

Четем в Евангелията:

„Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение.“101

„Ти си Моят Син възлюбен, в Когото всички неща Ми се нравят.“102

„Този е Моят Син възлюбен, в Когото Сам на Себе Си се нравя.“103

Затова човек трябва да живее така, че да е едно с Единородния Син и да е самият Единороден Син.

Между Единородния Син и душата няма никакво различие. Между слугата и господаря никога няма да има еднаква любов. Докато съм слуга, аз съм чужд и неравен на единородния Син.

Докато човек познава време, място, число, количество, множественост, той е неправеден и е далечен и чужд на Бога.

Господ казва: Който иска да бъде мой ученик, да се отрече от себе си.

Всички творения в самите себе си са нищо. Оставете нищото и приемете съвършеното битие, в което волята е праведна.

Който се е отрекъл от волята си, на него му е вкусно учението Ми и той чува Словото Ми.

Ако духът познае чистата си отреченост, той вече не може да се склони към никоя вещ, а непременно остава в своята чиста отреченост.

Колкото по-голямо е различието, толкова по-голямо е единството, защото това е различие без различаване. И хиляда да бяха лицата, единството би било просто единство.

„Вътре“ е онова, което живее в дълбината на душата, в най-съкровената част, в разума, и което не излиза навън и не поглежда никоя външна вещ… Там Ной е намерен праведен.

Праведно е това, което е винаги еднакво в любов и страдание, горчивина и сладост, и на което нищо не му пречи да стане едно в праведността си.

И на Елисавета се изпълни времето

И на Елисавета се изпълни времето да роди, и тя роди син; името му беше Иоан. И хората казаха: Какво ли ще бъде тоя младенец? И ръката Господня беше с него. (Лука 1:57.63.66)

В душата трябва да бъде роден Божият Син, там не бива да бъде раждано нищо друго.

Раждането е най-висшето стремление Божие. То никога не би било удовлетворено, ако Бог не роди Сина Си в нас.

И душата не би се успокоила по никой начин, ако Синът Божи не бъде роден в нея.

Когато се изпълнило времето, се родила бла­годатта.

Благодатта не действа; нейното ставане е нейното дело.

Когато се изпълнило времето, била родена благодатта. Кога е пълнотата на времето? – Когато няма вече време.

Когато си във времето, но си положил сърцето си във вечността и всички временни неща са мъртви за теб, тогава е пълнотата на времето.

Не се радва във всяко време онзи, който се радва във времето… Този се радва във всяко време, който се радва над времето и отвъд времето.

Свети Августин казва: От жадността на душата произтича това, че тя много иска да обхване и много да притежава, но тя се хваща за неща, принадлежащи на времето, телесността и множествеността, а с това загубва точно това, което има.

Докато има в теб все повече и повече неща, Бог не може да обитава и да действа в тебе.

Ако Бог трябва да е вътре в теб, то нещата трябва да са вън… освен, ако множеството в теб не е станало единство. И тогава колкото по-голяма е множес­твеността, толкова по-неразрушимо е единството.

Бъдем ли извисени над всички неща и бъде ли въздигнато всичко, което е в нас, нищо няма да ни притиска. Защото което е по-долу от мен, то не може да ме притиска. Ако аз се стремя само към Бога, така че освен Бог над мен да няма нищо, то нищо няма да ми се стори тежко, и нищо няма да ме обременява.

Когато прекрачим отвъд времето и временните неща, сме вече свободни и във всяко време весели, и тогава настъпва пълнотата на времето, и тогава Синът Божи се ражда в нас.

Ако в теб бъде родено нещо друго, а не Синът, то ти нямаш Светият Дух и благодатта не действа в теб.

Където Отец ражда Сина, там Той Му дава всичко, което има в Своето битие и в Своята природа. В това даяние избликва Светият Дух.

Божие устремление е и това, че Бог напълно ни се отдава. То се случва така, както с огъня. Огънят иска да въвлече дървото в себе си и себе си в дървото, а пък дървото е поначало неподобно на огъня, нужно му е време. Отначало дървото става топло и горещо, после дими и трещи, защото е неподобно на огъня; но колкото повече дървото се сгорещява, толкова повече утихва и се успокоява; и колкото повече се уподобява на огъня, толкова повече се умирява, докато се превърне изцяло в огън. Ако огънят трябва да приеме дървото в себе си, то трябва да бъде изгонено всяко неподобие.

Това, което действа в мен, то е Отецът ми и аз съм му подчинен. Невъзможно е в природата да има двама отци; в природата отецът може да е само един.

Писанието казва: от Него, чрез Него и у Него.104 От Него е от Отец, чрез Него – чрез Сина, у Него – в Светия Дух.

Някои хора имат мнение за себе си, че стоят много високо и са съединени с Бога, а всъщност са неспокойни, и в любов и страдание се държат за малозначими неща. Те са твърде далече от това, за което се мислят. Те се стремят към много неща и много желаят.

Който търси нищото и намира нищото, на кого ще се жалва? Той е намерил това, което е търсил.

Който не търси нищо, освен Бог, и не се стреми към нищо, освен към Бог, на него Бог му открива и дарява всичко скрито в Своето Божествено сърце, да стане свойствено и на него, както е свойствено на Бог.

Какво е странното в това, че на болния не са му вкусни храната и виното. Той възприема храната и виното не според собствения им вкус. Езикът има покров и одеяние, с помощта на което възприема, а то е горчиво според болестната природа на болест­та. Това, което се яде, не пробива до там, където има вкус за него. На болния то му се струва горчиво и е прав, защото трябва да е горчиво при тази обложеност и при това покривало… Не отстраним ли този налеп, Бог никога няма да ни е вкусен със Собствения Си вкус и животът ни ще е тежък и горчив.

Истинските девственици следват Агнеца непосредствено, където и да отиде Той – и в скръб, и в радост. Други следват Агнеца когато Той отива към сладост и покой, а тръгне ли към печал, непокой, утруждение, обръщат му гръб и не го следват. Не, те не са девственици, дори и да искат да изглеждат като такива.

Когато времето се изпълнило, родена била благодатта. Да ни помага Бог всички неща да се свършат в нас, та да бъде родена в нас Божествената Благодат.

Който Ме слуша

Има три неща, които ни пречат да чуем Вечното Слово – телесността, множествеността и временността. Ако човек беше прекрачил отвъд тия трите, той щеше да живее във вечността, щеше да живее в духа, щеше да живее в единството и в пустинята и там щеше да чуе Вечното Слово.

Който иска да чуе Словото Божие, трябва напълно да остави себе си. А това, дето ще чуе, е същото, което се чува във Вечното Слово.

Всичко, на което ни учи Вечният Отец, е Неговото битие, Неговата природа и цялата Негова Божественост. Това Той напълно ни го откровява в Своя Единороден Син и ни учи, че ние сме същият Син. А ако човек е оставил себе си до такава степен, че е Единородният Син, на такъв човек ще му е присъщо всичко, което е присъщо на Единородния Син.

Когато Бог види, че сме Единородният Син, Той така силно се хвърля към нас, толкова се забързва и постъпва именно така, сякаш цялото Му Божествено битие се събира и разбива, и в себе си самото се обръща на нищо, само и само да ни открие цялата Бездна на Собствената Си Божественост и пълнотата на Своето битие и Своята природа. Бог бърза да стане наш така, както принадлежи на Самия Себе Си. И има в изобилие веселие и радост в Бога заради това. Човекът пребивава в Божието познание и в Божията Любов и става това, което Сам по Себе Си е Бог.

Ако обичаш себе си, то ти обичаш и всички хора като себе си…, в един човек – всички хора, и този човек е Бог и човек. Докато обичаш някой човек по-малко от себе си, ти не обичаш себе си.

Висшето и най-важното, което човек може да изостави – е да изостави Бога заради Бога. Свети Павел оставил Бога заради Бога – той изоставил всичко, което би могъл да получи от Бога, всичко, което Бог би могъл да му даде, и всичко, което би могъл да приеме от Бога. Когато изоставил всичко това, той изоставил Бога заради Бога и Бог му останал такъв, какъвто е Той в Себе Си; не както бива възприеман или постиган, ами в същността, какъвто Бог е Сам в Себе Си. Павел никога не е давал нещо на Бога, нито пък е приемал нещо от Бога; това е Едно и чисто единство. Тук човекът е истинен човек.

В душата има нещо, което е така родствено на Бога, че е едно с Него, а не присъединено към Него. То е едно, то няма нищо общо, нито пък с него има нещо общо всичко сътворено. Всичко, което е сътворено, е нищо. А това е далечно и чуждо на всяка сътвореност. Ако човекът целия беше такъв, то той би бил изцяло несътворен и несътворим. И ако всичко, което е телесно и немощно, беше осъзнато в това единство, то би било самото единство и не би било различно от него. Ако само за миг можех да бъда в това битие, за мене си би ми било грижа, колкото и за някой нищожен червей.

Бог дава поравно на всички неща и когато те изтичат от Бога, те са еднакви. Да, ангелът, човекът и всяка творение – в своето първо изтичане те изтичат от Бога като еднакви.

Ако вземеш муха в Бога, то в Бога тя е по-благородна, отколкото висшия ангел сам по себе си.

Всички неща в Бога са равни и се явяват Самият Бог. Тук, в това равенство, Бог изпитва такова веселие и наслада, че изцяло излива Природата Си и Битието Си в Самия Себе Си, в собственото си равенство. От това на Бог Му е радостно. Това е същото, както като пуснеш жребец на зелена ливада, която е съвършено равна и гладка. В природата на коня е да препуска и да изразходи силите си докрай. Това би му доставило наслада, и това е в съответствие с природата му. Така и на Бог Му е радостно и приятно, когато Той открие равенство. На Него Му е сладко и весело изцяло, без остатък, да излива Природата си и Битието Си в равенството, защото нали Той Сам е това равенство.

Да зададем въпроса за ангелите – дали тези ангели, които живеят тук при нас, служат ни и ни пазят, дали не им се пада по-малко радост, отколкото на тези, които са във вечността? – Не са ли тук, при нас, по някакъв начин унизени в действията си, с които ни пазят и обслужват? – Аз казвам: Не, по никакъв начин!

Делото на ангела е Волята Божия и Волята Божия е делото на ангела – затова то не пречи нито на радостта му, нито на равенството, нито пък на действията му.

Ако Бог накара ангела да се качи на някое дърво и да събира от него гъсеници, то ангелът ще събира гъсеници и това ще бъде неговото блаженство, и ще е Волята Божия.

Човекът, стоящ във Волята Божия, не иска нищо друго освен това, което е Бог и което е Волята Божия. Ако е болен, той няма да иска да оздравее. Всяко страдание за него ще е радост, всяка множественост – простота и единство. Дори Бог да го подложи на адските мъки, то това би било за него радост и блаженство. Той е пуст и излязъл от самия себе си; и за всичко, което му предстои да получи, той трябва да е пуст. За да може окото ми да види някакъв цвят, то трябва да е лишено от всякакъв цвят.

Окото, в което виждам Бога, е същото око, в което Бог вижда мен. Моето око и окото Божие са едно око, едно съзерцание, едно познание, една любов.

Окото Божие е Неговата същност и само чрез нея Той може да се съзерцава; и съзерцанието на Бога е Неговата същност, без която никой не е способен да Го види. Апостолът казва: „Тогава ще позная, както и бидох познат“.105

Човекът, който пребивава в Божията Любов, трябва да бъде мъртъв за самия себе си и за всички тварни неща, така че за него си да го е грижа толкова малко, колкото и за някой, отдалечен на хиляди мили.

Ако съществуваше човек, на който да принадлежи целия свят и той го изоставеше заради Бога със същата лекота, с която го е приел, то на такъв човек Бог би му върнал целия свят и би му прибавил и вечен живот.

И ако имаше друг човек, който, освен добра воля, няма нищо, и ако този човек си помислеше: „Господи, ако този свят беше мой и ако имах още един и още един, та да станат три“ и ако този човек възжелаеше: „Господи, оставям Ти всичко това, пък и себе си самия с такава лекота, с която съм ги приел от Теб“; то на такъв човек Бог би дал толкова много, колкото, ако той бе извършил дарението си със собствените си ръце.

Но този човек, който няма нищо телесно или духовно, нито за изоставяне, нито за даване, такъв човек би оставил повече от всички. Който остави себе си, дори и за един единствен миг, на него ще му бъде дадено всичко. Но ако човек 20 години е оставил себе си и се върне към себе си само за миг, то той никога не е изоставял себе си.

Който е оставил себе си и който никога не поглежда дори за миг към това, което е оставил, който остава непоклатим, неподвижен в себе си и неизменен, този човек наистина е оставил себе си.

Дано останем и ние така постоянни и неизменни като вечния Отец – да ни помогне Бог и Вечната Истина. Амин.

Видях: ето, Агнецът стои на
планината Сион

Видях: ето, Агнецът стои на планината Сион. (Откр. 14:1)

Ако ти си девица и си венчана за Агнеца, а си се развенчала с всички творения, то ти ще следваш Агнеца, където и да отиде Той.

Съзерцание, покой – ако ги имаш в себе си – принуждаваш Бога да се роди в тебе.

Ние трябва да приемем страданието и да следваме Агнеца както в страданието, така и в радостта… За апостолите всичко, което изстрадали, било сладко, и смъртта им била така мила, както и животът.

Човек трябва да бъде не подобен на Бога, а едно с Бога. По повод на това трябва да се отбележи: творенията, с изключение на човека, са сътворени по образ и подобие на „нещо същностно в Бога“ или „принадлежащо на Бога“, а човек е по образ и подобие на Божествената същност в цялост. И затова човек трябва да е дълбоко благодарен на Бога и да обърне сърцето си към Него, защото „оттам, откъдето реките изтичат, там се възвръщат“. И ето човек произхожда от Божествената същност в цялост, която е една. Така в корена си подобието е самото единство и заради единството то радва и весели, а различието не се нрави. Затова добродетелният човек трябва никъде другаде да не се установява, и в нищо друго да не намира удовлетворение – единствено в Единият Бог, който е Един и Единство.106

Писанието казва, че ние следва да станем подобни на Бога. Подобието е зло и измама.107 Ако открия човек, който да прилича на мен, то този човек ще представя себе си все едно съм аз, но това не е така, той лъже. Някои неща приличат за злато, но не са злато. Така и всички неща представят себе си за Бог и лъжат, те не се явяват Бог… Подобието е това, което го няма в Бога, в Божествеността и във вечността има само едно битие, а подобието не е едно. Ако аз бях един, нямаше да съм подобен. В единството няма нищо чуждо, във вечността има само едно битие, а не подобно битие.

Кое е нашето име и кое е името на нашия Отец? Нашето име е, че трябва да бъдем родени, а името на Отец – че ни ражда.

Ако гледам някоя храна и тя ми е по вкуса (дословно подобна), от това възниква желание; или ако виждам някой човек, който прилича на мен, то от това ще се яви благосклонност към него. Небесният Отец ражда в мен Своето Подобие, а от подобието произтича Любов, а това е Светият Дух. – Бащата ражда детето по естествен начин; Приемникът, този който приема детето от купела, той не му е баща.

Девицата следва агнеца където и да отиде Той. Тя приема Бога напълно оголен в същностното Му битие; тя е една в единството, а не подобна в подобието.

Като кован златен съд, украсен с всякакви драгоценни камъни

Като кован златен съд, украсен с всякакви драгоценни камъни. (Сир. 50:10)

Златен съд, твърд и устойчив, имащ в себе си благородни камъни – това можем да кажем за всяка добра и свята душа, дето е оставила тук всички неща и ги е взела там, където са вечни. Който изоставя нещата тук, където те са случайност, ги придобива там, където те са вечни и чисто битие.

Всеки съд има две свойства: той приема в себе си и съхранява. Духовните съдове се отличават от телесните. Всичко, което приемат духовните съдове, то пребивава в съда и съдът е в него и то е самият съд. Всичко, което приема духовният съд, е сродно на неговата природа.

Природата на Бога е в това, да отдава Себе Си на всяка добра душа, а природата на душата се състои в това, дето тя приема Бога; …тогава душата носи в себе си образа на Бога и е подобна на Бога.

„По образ и подобие“. Не може да има образ без подобие, но подобие без образ е възможно да има. Две яйца са еднакво бели, но едното не е образ на другото. За да бъде образ на другото, то трябва да изхожда от неговата природа и трябва да се роди от него и да е тъждествено на него.

Всеки образ има две свойства. Първото е това, че той получава своето битие непосредствено от това, чиито образ се явява, независимо от това дали желае това, или не, защото произхожда естествено от него и прораства по самата си природа – както клонът от дървото.

Второто свойство на образа е подобието на образа. Обърнете внимание на две обстоятелства: образът не е от себе си, нито за себе си. Той зависи и е свързан единствено с това, чиито образ се явява. И му принадлежи напълно и от него получава битието си и е същото това битие.

Когато от дървото прорастне клон, то той има името и същността на дървото. Каквото излиза от дървото, то остава в него и каквото остава в дървото, то от него излиза. Така клонът е образ на самия себе си.

Това можем да кажем и за образа на душата: каквото от нея излиза, то в нея остава, и каквото в нея остава, то от нея излиза. Този образ е Синът на Отец, и този образ съм аз сам, и този образ е Мъдростта.

Изправя ли се пред огледало, то лицето ми ще се отрази в това огледало, независимо дали желае, или не, независимо от волята, и без участието на познанието. Образът изхожда не от огледалото и не от самия себе си, а от този, от когото получава своето битие и своята природа.

При духовните неща едното винаги пребивава в другото: възприемащото е това, което подлежи на възприятие, нали то възприема не друго, а самото себе си.

Природата не се отразява в огледалния образ; в него се отразяват по-скоро устата, носът, очите и цялостното очертание на лицето. Бог е запазил само за Себе Си възможността в каквото и да се отразява, да изобразява в него изцяло и непринудено природата Си и всичко, което Той е, и което е способен да даде.

Образът предшества волята, а волята следва образа. Именно образът произлиза изначално от природата и въвлича в себе си всичко това, което могат да съобщят природата и битието; природата изцяло се излива в образа, и все така остава цялата в себе си.

Простият Божествен образ, отпечатан в душата, в съкровената глъбина на нейната природа, се възприема без какъвто и да е посредник, непосредствено. И най-съкровеното, най-благородното, което има в Божествената Природа, се отпечатва непосредствено в образа на душата… Тук Бог е непосредствено в образа и образът е непосредствено в Бога. И все пак Бог е в образа по много по-благороден начин, отколкото образът – в Бога. Тук образът приема Бога не в качеството на Творец, а в качеството на разумно Битие… Това е естественият образ Божи, естествено отпечатан във всички души. Повече не мога да припиша на образа. Ако му придам още нещо, той вече би бил Самият Бог, но това не е така, защото тогава Бог не би бил Бог.

Питате ме как да живеете? – Според реченото тук за образа. Ти трябва да си от Бога и за Бога, и не от себе си и не за себе си и да не принадлежиш на друг.

Дотогава, докато в теб се отразява нещо, което не е Вечното Слово или се отклонява от Вечното Слово, дори то да е много добро, това не е право.

Някои хора искат да видят Бога с очите, с които виждат някоя крава; и да обичат Бога, както обичат кравата. Кравата обичаш заради млякото, сиренето и собствената си изгода. Така постъпват тези хора, които обичат Бога за външни богатства и вътрешни радости. Те всъщност не обичат Бога, а собствената си изгода (себичност).

Онова, към което се устремяваш и което не е само по себе си Бог, никога не е толкова добро, че да не бъде пречка по пътя ти към Истината.

Златен съд, затворен отдолу и отворен отгоре – такъв трябва да си ти… Сърцето ти трябва да е затворено за всичко сътворено и ти трябва да приемаш Бога такъв, какъвто е Той Сам в Себе Си.

Ти трябва да си „твърд“ и „устойчив“, т.е. да си неизменен в любов и страдание, в щастие и нещастие.

Трябва да имаш в себе си благородни камъни, т.е. всички добродетели да са заключени в теб и да изтичат от теб по самата си същност.

Трябва да надхвърлиш и прекрачиш всички доб­родетели. Ти трябва да приемеш добродетелта в това праоснование, където тя е едно с Божествената Природа.

Да ни помогне Бог да станем едно с Него.

Който мрази душата си на тоя свят

Който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот. (Иоан 12:25)

Който обича душата си в този смъртен живот – такава, каквато е тя в този свят, той ще я загуби за вечния живот. А който я мрази, докато тя е смъртна и е от този свят, той ще я запази за вечния живот.

Който иска да назове душата в нейната простота, чистота и голота, каквато тя пребивава в себе си, то той не може да намери име за нея. Именувана е „душа“, но това е същото, както, когато наричаме някого дърводелец, пък не го назоваваме нито като човек, нито като Хайнрих, нито според битието му, а само според дейността му.

Душата се именува с най-чистото и най-безпримесното, но въпреки това, това название не докосва основанието на душата. Бог няма име, той е неизречим, и душата в основанието си също е неизречима, както неизречим е Бог.

Който обича душата в нейната чистота, която е природата на душата, я ненавижда и е неин враг, когато тя е в това земно одеяние; той я ненавижда, тъгува и жалее за това, че тя толкова се е отдалечила от чистата светлина, която тя е в самата себе си…

Който мрази душата… има се предвид душата, която е в тъмницата на тялото с цялото нейно битие.

Има три причини душата да мрази самата себе си:

1. Доколкото е моя, дотолкова трябва да я мразя, защото щом е моя, не е Божия.

2. Защото душата ми не е изцяло положена, посята и преобразена в Бога. Августин казва: Който иска да придобие Бога, той първо трябва да стане Божий.

3. Когато душата сама на себе си е вкусна и когато Бог е вкусен с душата. Бог трябва да е вкусен в Самия Него, защото Той изцяло е над душата. Ето защо Христос казва: Който обича душата си, ще я изгуби.

Онова от душата, което е от този свят или гледа към него, онова от душата, което докосва света или гледа навън, трябва да бъде намразено.

Нищо не привлича душата в този свят, освен любовта. В душата има естествена любов, която я свързва с тялото. И волева любов има в нея, която я свързва с творението.

Онова, което душата обича в този свят, не се съдържа в природата .

Никой дух и никой ангел не се докосва до дълбината и до природата на душата. Тя стига до Първото, до Началото именно там, където Бог избликва в благостта си към всички творения. Там тя приема всички неща в Бога не в естествената им чистота, а в чистата им простота, т.е. така, както те са в Бога.

Каквото да мисли и да върши душата със собствените си сили, колкото и светло да е то в нея, въп­реки всичко, то ще е смесено… Колкото прекрасна и украсена да е тя, и колкото и да е полезна с делата си, всичко това е несъвършено.

О, най-хубава между жените, върви си! …Върви си от този свят, махни се от всичко, към което все още клони душата ти.

Застани при вратата на дома Господен
и обяви там Словото

Застани при вратата на дома Господен и обяви там Словото. (Иер. 7:3)

Словото е скрито в душата и то нито се знае, нито се чува, преди в дълбината да има слух за него; всички гласове и звуци трябва да се отмахнат и да настъпи пълна тишина, съвършена тишина.

Който стои при вратата на дома Господен, членовете му са приведени в пълен порядък. Най-горната част на душата трябва да е изправена. Всичко наредено трябва да е подчинено на онова, което е над него. Творенията не се нравят на Бога, ако не са озарени от естествената светлина на душата, в която те получават своето битие; и ако светлината на душата не е озарена от ангелската светлина, която я приготвя и прави пригодна в нея да действа Божествената светлина. Защото Бог не действа в телесните неща, Той действа във вечността.

Душата трябва да бъде събрана, устремена нагоре и трябва да бъде дух. Там действа Бог, там Бог извършва всичките си дела. На Бог не би Му се по­нравило дело, ако то не е извършено там.

Домът Господен е единството на Неговото Същество… изтичането Му е Неговата благост.

Ако се спра в благостта, в първото изтичане и ако взема Бога дотолкова, доколкото Той е благ, то аз вземам вратата, но не и Бога.

Любовта се увлича и вкопчва в благостта, в любовта аз оставам „при вратата“ и ако нямаше познание, любовта щеше да е сляпа. Камъкът също обладава любов, но неговата любов търси земята.

Познанието върви напред и докосва Бога такъв, какъвто е, и Го постига единствено в битието Му.

Познанието води любовта, а любовта пробужда влечение, стремеж.

Къде да се молим? – Истинските поклонници ще се поклонят на Отец с дух и Истина.

Душата трябва да стои при първият пролом – там, където проломява и избликва Истината, при вратата на Дома Господен, и тя трябва да изрече, да прогласи Словото. Всичко, което е в душата ще говори и слави, но гласът никой не трябва да чуе.

Кое слави Бога? …Бога възхвалява онова, което в душата е подобно на Бога, а което не Му е подобно, то и не Го възхвалява.

Картината възхвалява художника, запечатал в нея майсторството, което носи в сърцето си. Така картината възхвалява създателя си без думи.

Това, което може да се прослави с думи и молитва, излизаща от устата, то е нищожно.

Какво е молитвата? Дионисий казва: Молитвата е изкачване към Бога по пътя на разума.

Където плътта се противи на духа, разцеплението – на единството, времето – на вечността, там не действа Бог, с такива неща Той няма нищо общо.

Който иска да възхвалява Бога, той трябва да е свят, събран и да е дух, и никъде да не е вън. Той трябва в съвършено подобие да е възнесен във вечността над всички неща. И нямам предвид над всички твари, които са създадени, а над всичко, което той би могъл да бъде, ако поиска; над това трябва да се издигне душата.

Докато има нещо над душата и докато има нещо пред Бога, което не е Бог, душата няма да стигне до дълбините си.

Денят е в най-висшата си точка и е най-дълъг и най-съвършен тогава, когато слънцето стои най-високо и излива сиянието си върху звездите, а те пък изливат светлината си над луната, така че всичко е в порядък и се намира в подчинение на слънцето. Така е и с Божествената светлина: тя е обхванала в себе си ангелската светлина и светлината на душата, и всичко е наредено и възхвалява Бога.

Един човек приготви голяма вечеря

Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина. (Лука 14:16)

Един човек. Този човек нямал име, защото бил Бог.

Угасне ли светлината, настава вечер; когато целият свят отпадне от душата, тогава е вечер, тогава душата намира покой.

Какво значи вечеря? – Един Учител казва, че любовта е била голяма, защото Бог не допуска на вечерята онзи, който не Му е доверен.

Бог отдава Себе Си с всичко, което Той е, като храна за милите си приятели точно на тази вечеря.

„Аз съм ястие за великите люде. Ти израсни, възвеличи се и Ме изяж“! Но не Аз ще се преобразувам в теб, а ти по-скоро ще се преобразиш в Мен. Когато Бог действа в душата, в пламъка на огъня ще се прочисти и изхвърли всичко неподобно, което е в душата.

На когото Бог даде това ястие, то толкова му се услажда, че никога вече не му се приисква нещо друго.

Който приема тази храна със страх, тя никога няма да му е вкусна, тя трябва да се приеме с любов.

Когато душата вкуси от вечерята и искрицата на душата приеме Божествената светлина, тя няма нужда от друга храна, тя нищо не търси навън, а цялата се удържа в Божествената светлина.

Този човек изпратил раба си… Рабът е искрицата на душата, която е създадена от Бога и се явява светлина, спусната отгоре и отпечатана в душата; тя е образът на Божествената природа, воюваща с това, което не е Божествено, тя не е някаква душевна сила, както смятат някои учители, тя винаги е склонна към добро и дори и в ада, пак е склонна към добро… У нея има две действия – едното е упорито отхвърляне на всичко нечисто; другото е постоянно привличане към доброто. И това е отпечатано непосредствено, дори и у тези, които са в ада. Затова става дума за „голяма“ вечеря.

Казваме, че един огън възпламенява другия. Аз казвам друго: Огънят възпламенява самия себе си. Което трябва да възпламени нещо друго, трябва да е по-горе от него; такова е Небето – то не гори и е студено, но при все това възпламенява огъня, и това става чрез ангелския допир. Тъй и душата се подготвя чрез упражнение. И така бива възпламенена отгоре. А това става чрез ангелската светлина.

Дионисий казва: Всички ония, дето искат да изразят Бога с думи, не са прави, защото те не изричат нищо за Него; никоя дума не е в състояние да изрази Бога, Той изрича Себе Си в Себе Си Самия. Затова Давид казва: „В Твоята светлина ние виждаме светлина“.108

Душата, която люби Бога, принуждава Бога да се отдаде целият.

Поканените не идват.

Единият казва: „Купих си нива, не мога да дойда“.109 Под нива се разбира това, което е земно; докато душата носи нещо земно в себе си или е прилепена към грижите си, тя няма да пристъпи към трапезата;

Вторият казал: „Купих си пет рала волове: трябва да ги наглеждам, не мога да дойда“.110 Петте рала волове са петте сетива. Всяко сетиво е раздвоено. Докато душата следва петте сетива, тя никога няма да пристъпи към трапезата.

Третият казал: „Ожених се и за това не мога да дойда“.111 Ако душата се възнесе с разума право към Бога, то тя е мъж и ще е една, и няма да е две. Обратно, когато душата се обръща надолу, тя става жена. С една само помисъл или с един само поглед надолу, тя облича върху себе си женски одежди; такава тя няма да пристъпи на трапезата.

Колкото повече душата се събира в себе си, толкова по-тясна става тя, а колкото е по-тясна, толкова е по-широка.

Един е Бог и Отец на всички

Един е Бог и Отец на всички. (Ефес. 4:6)

Един е Бог. Бог е един в Самия Себе Си и отделен от всичко. Бог не принадлежи на никого, нито пък нещо Му принадлежи. Бог е Един.

…Извън Бога е само Нищото. Затова е невъзможно в Бога да има някакво изменение или преоб­разуване. Това, което търси място извън себе си, то се изменя. Бог има в Себе Си пълнотата на всички неща, ето защо Той не търси нищо вън от Себе Си Самия, а пребивава единствено в пълнотата, която е в Него Самия.

Ние трябва да сме едно в себе си и отделени от всичко, и винаги да сме неизменно едно с Бога.

Друго е вече съдържанието на думите: „Отец на всички, Който е над всички“. Тези думи носят вече момента на промяната.

Ако Бог е нашият Отец, то ние сме Му деца… Когато детето узнае колко мило е на баща си, тогава ще разбере защо трябва да живее в чистота и невинност.

Какво е чистотата на сърцето? Чистотата на сърцето е това, което е отделено и отречено от всички телесни неща, събрано и затворено в самото себе си, и което от тая чистота се хвърля към Бога и се съединява с Него.

Давид казва: Чисти и невинни са тези дела, които изтичат и се осъществяват в светлината на душата; но още по-невинни са тези дела, които остават вътре в духа и не излизат навън.

Когато се казва: „Друже, премести се по-горе, изкачи се по-горе“ се получава разговор на душата с Бога, при което се отговаря: „Един е Бог и Отец на всички.“

Дружбата, приятелството, е във волята, а щом е във волята, то не едини; вече съм го казвал: Любовта едини в действието, не в битието. Затова се казва: „Един е Бог“ и „Премести се по-горе, изкачи се по-горе“.

До основата на душата не може да достигне нищо, освен чистата Божественост… голата и чиста Божественост… Дори Бог не може да влезе в нея, ако не Му бъде отнето всичко, което Му е прибавено. Затова на душата било отговорено: Един е Бог.

Един учител казва: Всички творения, които са вътрешно различени, не са достойни Бог да действа в тях.

Какво значи Едно? – Едното е това, към което не е прибавено нищо. Душата приема Божествеността така, както тя е чиста в себе си, когато нищо не е прибавено и нищо не е примислено.

Питаха ме каква е разликата между Благодат и блаженство. Благодатта, която получаваме когато пребиваваме в това тяло, и блаженството, на което ще се насладим после, във вечния живот, се отнасят едно към друго както цвета – към плода.

Благостта не върши никакви дела, тя щедро излива хубостта в душата, това е пълнотата в царството на душата. Казвам: Благостта не едини душата и Бога, тя е отвеждане; нейната работа е да доведе душата при Бога. Там цветът ще се превърне в плод.

Волята, доколкото желае блаженство и доколкото иска да е с Бога и се издига към Него, – в такава чиста воля се вмъква Бог.

Бог се вмъква и в разума, ако разумът в чистотата си приема Бог като Истина.

Един е Бог. Понеже Бог е Един, Неговата Божественост е съвършена.

Казвам: Бог никога не би могъл да роди Единородния Си Син, ако не беше Едно. От това, че Бог е Едното, от Едното Бог твори всичко в творението и в Божествеността.

Единство има единствено Бог. Божието своеобразие е Единството.

Всичко, което е число, зависи от Едното, а Едното не зависи от нищо.

Божиите Богатство, Мъдрост и Истина са съвършено едно в Бога, дори не Едно, а Единство.

Всичко, което има, Бог има в Едното, всичко в Него е Едно.

Душата не обладаваща Едното, не се успокоява, докато всичко в Бога не стане Едно. Бог е Едното. В това е блаженството на душата – нейното украшение и нейното успокоение.

Радвай се, Благодатна

Радвай се, Благодатна! Господ е с теб. Светият Дух ще низходи отгоре, от върховния Престол, и ще дойде в тебе от светлината на Вечния Отец. (Лука 1:28, Срв. Лука 1:35, Иак. 1:17, Прем. Сол. 18:15)

Ако Мария не беше родила духовно Бога, Той никога не би бил роден от нея като плът.

Господ казва: Блажена е не само утробата, която Ме е носила, но блажени са и тия, които слушат Словото Божие и Го пазят.112

За Бога е по-достойно духовно да се роди от всяка дева, или всяка добра душа, отколкото че е бил плътски роден някога от Мария.

Ние трябва да бъдем Единият Син, когото Отец е родил във вечността.

Когато Отец родил всички творения, Той родил и мен, и аз съм изтекъл заедно с всички творения и все пак съм останал в Отец. Точно така е със Словото, което го говоря сега: то избликва от мен, от друга страна аз оставам при представата си, от трета – изказвам го и всички вие го приемате; и при все това то остава всъщност в мен. Така съм останал и аз в Отец. В Отец се намират праобразите на всички творения.

Висшето благо, което Бог дал на човека, е в това, че Той станал човек… Човекът едва ли е можело да повярва, че Бог го обича, додето Бог не приел човешката природа, т.е. додето не станал плът.113 Богородица попитала: И как ще стане това? – Ангелът казал: Дух Свети ще низходи в тебе отгоре, от върховния Престол, от Отец на Вечната Светлина.

„Младенец ни се роди – Син ни се даде“.114 Младенец, според нищожността на човешката природа; Син, според Вечната Божественост.

Бог сътворил душата според Своето Собствено висше съвършенство и излял в нея цялата Своя изначална чистота и яснота, и при това останал несмесен.

Ако ме попитате: Щом съм Единородният Син, извечно роден от Небесния Отец, дали и извечно съм бил Син в Отец, то ще кажа да и не; да – като Син, доколкото Отец ме е родил във вечността, не – доколкото съм нероден.

„In principio“… С това ни е дадено да разумеем, че ние сме Единият Син, когото Отец отвеки е родил от скритата тъма на Вечната Скритост и който при все това е останал вътре в първоначалото на първичната чистота, която е пълнотата на всяка чистота. Тук аз отвеки съм бил в покой и съм почивал в скритото познание на Вечния Отец, оставащ неизречен в него. От тази чистота Той извечно ме е родил като Свой Единороден Син по подобие на Своето Вечно Отцовство, за да бъда и аз Отец и да родя Този, Който ме е родил.

Бог ражда Единородния Си Син в най-висшето на душата. В същия акт, в който Той ражда Единородния си Син в мен, аз Го раждам обратно в Отец.

Един учител казва: Това, че стръкчетата трева са толкова различни, се дължи на преизобилието на Благостта Божия, която Той в изобилие излива в творенията, за да се открие още по-добре Неговото великолепие. Аз отговорих: Удивително е това, че всички стръкчета трева са така еднакви. Както всички ангели в първата чистота са един ангел, така стръкчетата трева в първата чистота са Едно, и всички неща там са Едно.

Във времето човек може да стигне дотам, че да принуди Бог за нещо… Ако човек се смири, Бог в Своята Благост не ще се удържи и ще се излее в смирения човек; Бог споделя дори и най-малкото Свое и отдава Себе Си напълно. Това, което Бог дава, е Неговото Битие, а Битието Му е Неговата Благост, а Благостта Му, това е Неговата Любов.

Човек не трябва да се бои от Бога, защото който се бои от Него, Го избягва. Този страх е вреден страх. Правилният страх е когато се боиш да не изгубиш Бога.

Не трябва да се боиш от Бога, трябва да Го обичаш, защото Бог обича човека с цялото Си върховно съвършенство.

Човек, който се опитва да избяга от Бога, не може да Му избяга; Бог го открива във всяко затулено ъгълче. Човек мисли да се скрие от Него, и се втурва право в скута Му. Бог ражда Единородния Си Син в тебе, независимо от това искаш ли, или не искаш, спиш ли, или си буден; Бог върши Своето.

Вината на човека е в това, че езикът му е обложен с разни нечистотии, т.е. творенията, и всяка храна му е горчива и невкусна.

Каква е вината ни за това, че храната не ни е вкусна? Вината е в това, че нямаме сол. Солта е Божествената Любов. Имаме ли Божествена Любов, вкусни ще са ни и Бог, и делата, които Той върши; и щяхме всичко да получаваме от Бога… В това подобие всички ние сме Един Единствен Син.

Когато Бог сътворил душата, Той я сътворил по Своето висше съвършенство, за да стане тя невеста на Единородния Му Син. Когато узнал за това, Синът пожелал да излезе от тайната съкровищница на Вечното Отцовство, където спял вечно неизречим. In principio: В Първоначалото на Първичната Чистота, там Синът отворил шатрата на Вечната Си Слава и излязъл от най-висшето, защото искал да възвиси възлюбената си, за която Отец Го бил сгодил отвеки, за да може и тя да се върне в това най-висше, от което е излязла.

Синът излязъл и понесъл страданието Си от любов; но Той не излязъл, без да пожелае да се върне с невестата обратно в чертога Си. Този чертог е претихата тъма на Скритото Отцовство. Там, откъдето Той е излязъл от най-висшето, там възжелал Той обратно да влезе с невестата си – в най-чистото, и искал да открие скритата тайнственост на Своята скрита Божественост, където Той почива Сам със Себе Си и с всички творения.

In principio – означава началото на всяко битие… то е и краят на всяко битие, защото първоначалото съществува заради края. Да, сам Бог не почива там, където е първоначалото, а почива там, където е краят и успокоението на всяко битие; и това битие не бива унищожено, не, то по-скоро стига до своята завършваща цел според Висшето съвършенство на Бога.

Коя е крайната цел? Това е Скритата Тъма на Веч­ната Божественост. Тя нито е, нито е била, нито ще бъде позната. Бог остава в нея Сам в Себе Си, Неведом. И светлината на Вечния Отец отвеки е сияла в тази Тъма и мракът я не обзима.115

Праведниците живеят довека [2]

Праведниците живеят довека.

(Прем. Сол. 5:15)

Праведникът живее в Бога и Бог – в него, защото Бог се ражда в праведника и праведникът – в Бога. Така Бог се ражда чрез всяка добродетел на праведника и се радва на всяка негова добродетел и на всяко негово дело, стига да е сторено от праведник и в праведността.

Праведникът нищо не търси с делата си. Ако тър­сиш нещо с делата си или действаш заради нещо, ти си слуга.

Нека делата ти нямат намерение или цел нито във времето, нито във вечността, нито към награда, нито към блаженство, нито към нещо друго, защото такива дела са наистина мъртви.

Дори Бог да вземеш за своя цел, всички дела, дето ги вършиш заради това, ще са мъртви и ти ще опорочиш добрите деяния. И не само ще ги опорочиш, но ще извършиш и грях. Ще си постъпил като градинаря, който трябва да засади градината, а пък изкоренява дърветата и на всичкото отгоре иска награда за стореното.

Искаш ли да живееш и делата ти да живеят, трябва да си мъртъв за всички неща и да те няма за тях.

Ако Бог трябва да стори нещо в теб или с теб, то ти би трябвало предварително да си станал Нищо.

Влез в собственото си основание и действай там; делата, които там ще извършиш са всичките живи.

Наградата за праведника е там, където е сам Бог, защото блаженството на праведника и блаженството Божие са едно блаженство. Праведникът е блажен там, където Бог е блажен.

В праведника не трябва да действа никой, освен един Бог.

Ако нещо външно те тласка към дело… дори ако Бог те подтиква отвън към действие, то и такива дела са наистина мъртви.

Ако искаш делата ти да живеят, Бог трябва да те подтиква отвътре, от най-съкровената дълбина на душата ти – там е твоят живот и само там ти живееш.

Ако някоя добродетел ти се струва по-висша от другата и ако повече я цениш, то ти не я обичаш така, както е в праведността, и Бог не действа в теб.

Праведникът обича всички добродетели и ги осъществява в праведността така, както са в самата праведност.

Бог ще бъде роден в нас, когато всички сили на душата, вързани и пленени, се отвържат и освободят, когато в нас има мълчание спрямо всяко намерение, и когато съвестта вече не ни наказва. Тогава Отец ще роди Сина Си в нас. При това е нужно да бъдем свободни и независими от всякакви образи и форми, какъвто е Бог, и трябва да сме оголени по един несравним начин, както е гол и свободен Бог в Себе Си.

Когато Отец роди в нас Своя Син, то със Сина ще познаем и Отец, и в тях двамата – Светият Дух, т.е. ще познаем огледалото на Светата Троица, и в него всички неща така, както те са чисто Нищо у Бога.

Казвам: Същността на Отец е да роди Сина. Същността на Сина – да се родя аз в Него и според Него. Същността на Светия Дух – да бъда изгорен и докрай разтопен в Него, и целият да стана Любов.

За излизането на Духа и
Неговото възвръщане

Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият.

(Мат. 10:28)

Дух дух не убива. Духът дава живот на духа.

Най-благородното в човека е кръвта, ако тя желае доброто; и най-коварното в човека е кръвта, ако тя желае злото. Ако кръвта вземе надмощие над плътта, човек е смирен, търпелив, целомъдрен и всички добродетели са в него; ако плътта надмогне кръвта, човек е високомерен, гневлив, развратен и всички пороци са в него.

Когато Бог сътворил Небето, земята и всичките творения, Той не действал; Той нямало какво да прави и в Него нямало действие. Той рекъл само: „Да сътворим наше подобие“. – Ние да сътворим наше подобие – не Ти, Отче, не Ти, Сине, не Ти, Дух Свети, а Ние, Светата Троица, ние да сътворим Собственото Си подобие.

И така, когато Бог създавал човека, Той извършил Своето творческо, Своето вечносъщо и присъщо Нему дело. И това дело било велико, то било душата, а душата не била нищо друго, освен делото Божие. Божията Природа, Битие и Божественост са такива, че Той трябва да действа в душата. И когато Бог действа в душата, Той възлюбва своето дело.

Бог обича Себе Си, природата Си, битието Си и Божествеността Си. В Любовта, в която Бог обича Себе Си, Той обича всички творения. Не като творения ги обича Той, а творенията като Бог. В Любовта, в която обича Себе Си, Той обича и всички неща.

Бог Сам на Себе Си е вкусен. Във вкусността, в която се услажда на Самия Себе Си, Му се услаждат всички творения. Но не като творения са Му вкусни, а като Бог.

Във вкусността, в която Сам на Себе Си е вкусен, на Бог са Му вкусни всички неща.

Бог Сам на Себе Си е вкусен във всички неща. Слънцето излива своето светло сияние върху всички творения и огряното от слънцето го поглъща, но от това слънцето не губи силата на светлината си.

Ако взема съд с вода, сложа вътре огледало и го поставя под слънчевото кълбо, ще видя следното: Слънцето излъчва светлото си сияние и не се свършва. Отразеният от огледалото слънчев лъч пак е слънце, и при все това огледалото е това, което е. Така е и с Бога. Бог е в душата със Собствената Си Природа, Собственото Си Битие и със Собствената Си Божественост, и все пак Той не е душата. Отражението на душата принадлежи на Бога и е Бог, и все пак душата е това, което е.

Всички творения се стремят към своето висше съвършенство… Те се отричат от живота, за да бъдат пренесени в битието. Те се пренасят в разума ми, за да са духовно в мен. Аз единствен подготвям творенията да се върнат към Бога. Вижте какво вършите всички вие!

Всички творения са вкусни на външния ми човек само като творения – вино, хляб, месо. На моя вътрешен човек творенията са му вкусни не като творения, а като дарове Божии. На най-вътрешния ми човек те са вкусни не като дарове Божии, а като извечно свои.

Бог става „Бог“ там, където всички творения Го изричат.

Когато съм бил в дълбината, в дъното, в течението и извора на Божествеността, никой не ме е питал къде ще отида или какво ще върша, защото там не е имало никой, който да ме попита. Когато обаче изтекох оттам, всички творения изрекоха „Бог!“.

Всички творения говорят за Бога, а защо не говорят за Божествеността? За Божествеността не може да се говори; всичко, което е в Нея е Едно, а за Едното не може да се говори.

Бог и Божествеността са така различни и отдалечени, както Небето и земята… Бог действа, Божествеността не действа– тя няма какво да действа, в нея нямо дело, тя никога не се е взирала към някакво дело.

Бог и Божествеността се различават както дейс­твието и недеянието.

Когато се връщам в „Бога“ и не се спирам там, то този пробив, отвъд Бога, който е назован, е далеч по-благороден, отколкото излизането ми от Бога.

Аз единствен пренасям всички творения от тяхното духовно битие в моя разум, за да станат те в мен едно.

Когато стигна до дълбината, до дъното, до течението и извора на Божествеността, никой не ме пита откъде идвам, или къде съм бил. Там на никой не съм липсвал, там „Бог“ изостава.

Хубаво, добри и верни рабе

Хубаво, добри и верни рабе. (Мат. 25:21)

Доколкото човек се отрича от себе си заради Бога и става едно с Бога, дотолкова той е повече Бог, отколкото творение.

Когато човек се отрече напълно от себе си заради Бога и не принадлежи на никого, освен на Бога, и не живее за никого, освен за Бога, тогава наистина, по благодат, той ще е същото, което е Бог по природа, и Бог няма да знае никакво различие между Себе Си и този човек. Но казах: По благодат. Бог е благ и този човек е благ; както Бог е благ по природа, така този човек е благ по благодат. Защото Божият живот и Божието битие са изцяло в този човек. Затова и Бог го е нарекъл добър. Добротата на този раб пред Бога е не друго, а Благостта на Самия Бог… Рабът е блажен и добър, защото Бог е в него, и се радва в него, и живее, и се весели, и познава като в Себе Си и със Себе Си.

Кое е „малкото“, в което този човек е бил верен? Всичко, което Бог е сътворил на небето и земята и което не е Бог, е „малко“ в сравнение с Него. В това е бил верен добрият раб.

Бог поставил този раб между времето и вечността – не бил прикрепен нито към едното, нито към другото, а бил оставен свободен по разум и воля спрямо нещата. С разума си той прекрачил всички неща, сътворени от Бога, с волята си се отрекъл от всички неща и дори от самия себе си – т.е. от всичко, което е сътворил Бог и не е Сам Бог.

… Там оставил той своето аз и всички тварни неща, така че повече не докосвал нищо тварно със своята тварна воля… Който е верен по този начин, в него Бог има такава неизречима радост, че ако тя Му се отнеме, то е като да Му се отнемат напълно Неговият живот, Неговото битие и Неговата Божественост.

Когато човекът получи чрез благодатта власт над своята воля и когато съумее изцяло да я съедини с волята Божия в едно единство, тогава му остава само да каже: „Господи, научи ме къде трябва да се моля и какво трябва да върша, че наистина да Ти угодя!“. И Иисус Христос отговаря, т.е. Той откровява в цялата пълнота Истината, която Той е, и преизпълва човека толкова преизобилно, така че да прелива и да изтича от преизпълнеността си с Бога.

Ако някой е груб, непросветен или неумел, но е съгласен да съедини – по Божия благодат – своята воля с Волята Божия безпримесно и всецяло, и каже в сърцето си „Господи, научи ме на Волята Си и укрепи ме, за да я изпълня!“ тогава Бог ще го преизпълни преизобилно и това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че Бог е жив.

Над много ще те поставя… над целия Си имот. Кой е имотът Господен? Първо, това е благостта, както тя е разпръсната и поделена между всички неща и творения, които са добри от Господнята благост, както на Небето, така и на земята. Защото никой не е добър, никой няма имот или благост, освен от Него Един. Всичко, което може да се изкаже за Бога, да се познае, изследва, тълкува също е имот Господен. И над всичко това Бог иска да постави тоя раб, защото той е бил добър и верен в „малкото“.

Над много ще те поставя… Остави зад себе си всяко сътворено благо, всяко разделено благо, всяко раздробено благо, отвъд това искам да те поставя, в несътвореното, неразделеното и нераздробеното благо, което съм Аз Самият.

„Влез в радостта на господаря си!“. Излез вън от всяка радост, която е отединена и не от себе си е това, което е; и отиди в неразделната радост, която от себе си е това, което е, която е в себе си и не е нищо друго, а радостта Господня.

Какво е радостта Господня? Чуден въпрос! Как може да се обясни или да се говори за това, което никой не може нито да разбере, нито да узнае. Аз все пак ще кажа: Радостта Господня е Самият Господ, нищо друго…

Да ни помогне Бог да станем добри и верни, та да ни пусне Господ при Себе Си и да пребиваваме вечно в Него и Той в нас. Амин.

Не се отдалечавайте от Иерусалим

И заповяда им: Не се отдалечавайте от Иерусалим, а чакайте обещанието на Отец, за което сте слушали от Мене; …и ще бъдете кръстени с Дух Свети.

(Деян. 1:4-5)

Във времето Светият Дух нито може да бъде приет, нито може да бъде даден.

Ако човек загърби и се откаже от временните неща и се обърне към себе си, така той ще съхрани там Небесната светлина, дето е дошла от Небесата. Тя е по-долу от Небето, но все пак идва от самото Небе. В тази светлина човек намира удовлетворение, но е все още телесен; казват, че това е материя.

Парчето желязо се издига против природата си и се залепва за магнита, вследствие на благородното въздействие, което магнитът е получил от Небето; накъдето се обърне магнитът, натам се обръща и желязото. Така става и с духа. Духът не се задоволява със светлината в него, а прониква през небесната твърд и прекосява Небето, докато стигне Духа, който обгръща Небето и от което окръжение разцъфтява и се разлиства всичко, което е в света. Но и това не задоволява духа и той прониква чак до самия водовъртеж, до праизвора, от който произлиза.

Духът трябва да се издигне над всяко число и над всяка множественост и тогава ще бъде пронизан от Бога… Бог води духа в пустинята и в Собственото Си Единство, където Той е чисто Едно и където блика в Самия Себе Си.

Бог не надмогва над волята, а я дарява с такава свобода, че тя не желае нищо друго освен това, което е Сам Бог и което е самата свобода.

Духът не може да пожелае друго, освен това, което Бог желае; и това не е неговата несвобода, а е точно неговата изначална свобода.

Някои хора казват: Обладавам ли Бог и Любовта Божия, мога с пълно право да правя всичко, което поискам. Те не разбират. Пожелаеш ли нещо, което е против Бога и завета Му, в теб няма любов към Бога.

Човекът, който следва Волята Божия и Любовта Божия, се радва да върши онова, което е по вкуса на Бога, и да остави другото, което не Му се нрави.

За човек, следващ Волята Божия, е така невъзможно да извърши грях, както някой с вързани крака му е невъзможно да ходи.

Пророкът казва: Дори Бог да ми заповяда да извърша зло или да загърбя добродетелта, аз пак няма да съм в състояние да извърша зло. Защото никой друг не обича добродетелта, освен Този, който Сам е добродетелта.

Който е изоставил себе си и всички неща, който не търси своето във вещите и върши делата си без да пита „защо“, и само от любов, такъв човек е мъртъв за света и живее в Бог и Бог в него.

Това битие е толкова благородно, а също и толкова общо, че няма нужда да го купуваш… стига да има в теб истинно стремление и свободна воля – и вече го имаш.

Човекът, оставил всички неща в нищожността и в преходността им, ги придобива отново при Бога, където те са Истината.

Ако човек приеме Бога в мир и покой, трябва да Го приеме и в размирие и непокой – това е право. Но ако Го приеме в размирие и непокой с по-малко желание, отколкото в мир и покой, това не е право.

„Казах ви всичко, що съм чул от Отца Си“116 …Какво е чул Синът от Отец? Отецът не може нищо, освен да ражда; Синът не може нищо, освен да бъде роден. Каквото има Отец и каквото Той е, Бездната на Божественото Битие и на Божествената Природа – това ражда Той в Единородния Си Син. Това „чува“ Синът от Отец и това ни откровява Той, за да бъдем и ние същият този Син.

Докато душата има някакво различие в себе си… докато нещо се подава навън или се вдлъбва навът­ре, в нея все още няма единство.

Нашият Господ се възнесе на Небето, отвъд всяка светлина, отвъд всяко разбиране, отвъд всяко проумяване. Човекът, издигнал се над всяка светлина, живее в единство.

Бог живее в непристъпна светлина,117 която е в себе си чисто единство.

Да ни помогне Бог, да станем едно в Единството, което е Бог. Амин.

Приглежда пътеките към дома си

Жена добродетелна приглежда пътеките към дома си и не яде хляба на празността. (Притч. 31:27)

Домът е душата, а пътеките са силите на душата.

Един учител казва, че душата е създадена между едното и двете. Едното е вечността, и е винаги единообразно в Себе Си. Двете е времето, което се променя и преумножава. С това учителят иска да каже, че с висшите си сили душата се докосва до вечността, а с низшите се допира до времето…

Ако душата можеше да познае Бога без света, светът нямаше да бъде създаден заради нея. В света се упражнява и укрепва окото на душата, за да е в състояние да издържи Божествената светлина; …окото не би я издържало, ако не се укрепи чрез материята и аналогиите, ако не се въздигне, ръководи и привикне към нея.

С висшите си сили душата се докосва до Бога, поради това тя е по образ Божи… Когато душата се докосне до Бога в правилно познание, то в този образ тя Му е подобна.

Когато печат притисне восък, там възниква образ. Но ако печатът напълно проникне восъка, така че да не остане восък върху който да не е отпечатано нищо, то восъкът ще е неразличимо едно с печата. Така цялостно се едини душата с Бога в образа и в подобието, докосне ли се до Него с правилно познание.

Очите, ушите и сетивата са пътеките, по които душата излиза в света, и по същите тези пътеки светът влиза в душата.

При приглеждане на пътеките към душата си човек трябва да следи за две неща: да отстранява пагубното за душата си и да възстановява това, което му липсва.

Каквото и да види добрият човек, то го прави още по-добър. Види ли нещо лошо, той благодари, че Бог го е предпазил от това, и се моли за човека, в когото е злото. Види ли добро, жаднее то да стане и в него самия.

Ако човек изследва най-слабото си място и насочи цялото си старание за преодоляването на тази слабост, той би се обогатил с добродетели.

Висшите душевни сили са три: познание, стремление118 и воля.

Когато душата отдава себе си на познанието на Истината, на единната сила, в която познаваме Бога, душата се нарича светлина. … Когато Божествената Светлина се излее в душата, душата се едини с Бога като светлина със светлина. Това е наречено светлината на вярата и е Божествена добродетел. С вяра душата стига до там, докъдето не може да достигне със сетивата и силите си.

Стремлението се изразява в това, че е устремено нагоре… На душата е присъщо непрестанно да се стреми; и ако стремлението се отклони и вземе друга посока, то тя изпада във високомерие, а това вече е грях. Душата не може да понесе, че нещо е по-горе от нея; не може да понесе дори това, че Бог е по-горе от нея и ако Бог не е в душата и тя не е блага с Неговата благост, душата не намира покой. Чрез стремлението душата постига Бога, доколкото това може да направи едно творение. Тази Божествена добродетел се нарича надежда; в надеждата душата се доверява на Бога дотам, че смята, че в цялото си битие Бог няма нищо, което тя да не може да възприеме.

Третата сила е вътрешната воля, която е като лик, обърнат винаги към Волята Божия и черпещ любовта в себе си от Самия Бог. Тук душата привлича Бога и Бог привлича душата и това е третата Божествена добродетел: Божествената Любов.

Блаженството се основава на три неща: на познанието, с което Бог безгранично познава Самия Себе Си; на свободата, в която Бог остава недосегаем и независим от творението; третото е съвършената самодостатъчност, в която Той Самият и творението Му са Му напълно достатъчни.

Съвършенството на душата се основава на същите три неща: на познанието, на проумяването, че тя е постигнала Бога, и на единението на съвършената любов.

Какво е грехът? Грехът е отклоняване от блаженството и от добродетелта.

Света Елисавета не се страхувала от зимата, защото челядта била облечена в двойни дрехи. Тя била облечена със силата да преодолее всяко несъвършенство и била нагиздена с Истината.119 …Когато я оставили външните утехи, тя побягнала към Оня, към Когото бързат всички творения. Тя се отказала от света и от себе си. С това тя се издигнала над света и счела чуждото презрение към нея за незаслужаващо внимание и то вече не я измъчвало и нямало власт над нея. Тя искала само едно: да къпе и да се грижи за болни и мръсни хора с чисто сърце.

Да ни помогне Бог да приглеждаме пътеките към дома си и да не ядем хляба на празността. Амин.

Аз вас избрах от света

Не вие Мене избрахте, но аз вас избрах от света и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва.

(Йоан 15:16)

Пребъдва плодът на този, който сам пребъдва в Любовта.

Всички Божии повеления идват от Любовта и от благостта на природата Му. Ако не идеха от Любовта, те не биха били Божии повеления.

Който живее в благостта на природата Божия, той живее в Любовта Божия; а Любовта не знае защо.

Ако имам приятел и го обичам заради доброто, което ми прави, и задето изпълнява волята ми, то аз не обичам приятеля си, а себе си.

Ако възлюбя приятеля си заради благостта, дето е в него, и заради добродетелността му, и заради всичко, което той е в себе си, тогава обичам приятеля си наистина.

Човекът, пребиваващ в Божията Любов, не търси своето си нито у Бога, нито у себе си, нито в нещо друго. Той обича Бога заради благостта и заради онова, което е Бог в Самия Себе Си. Тази е истинската Любов.

Бог оплодява всяка добродетел и Бог е плодът на добродетелта и този плод пребъдва в човека.

Който живее в плода на добродетелта, не знае нито смущение, нито неволя, защото е изоставил себе си и всичко друго.

Нашият Господ казва: Който остави нещо заради Моето Име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен.120 Но ако го оставиш заради стократното или заради вечния живот, нищо не си оставил.

Себе си трябва да изоставиш, и то напълно да се изоставиш – чак тогава ще си изоставил.

Един човек ми каза, че е раздал много свои имоти, за да спаси душата си. Помислих си: колко малко и незначително си оставил.

Глупост и слепота е да се вглеждаш в това, дето си го изоставил. Но ако себе си изоставиш, наистина си оставил.

Това, че съм човек, е общо за мен и за всички човеци; че виждам, чувам, ям, пия – това правят и животните; но това, че съм, то принадлежи на мен, а не на някой друг – нито на човек, нито на ангел, дори не и на Бога, освен доколкото съм едно с Него. Това е някаква чистота, единство.

Платон говори за някаква чистота, дето не е нито в света, нито извън света; не е нито във времето, нито във вечността; дето няма ни външно, ни вътрешно. От Нея Вечният Бог-Отец извлича пълнотата и бездната на цялата Си Божественост. Всичко това ражда Той в Единородния Си Син и прави така, че ние да сме същият Този Син. А раждането Му е същевременно оставане вътре, а оставането Му е Неговото раждане. Пребивава винаги Едното, Което избликва в Самото Себе Си.

Да ни помогне Бог да съумеем да сме единството и да пребъдем в него. Амин.

Блажени нищите духом

Блажени нищите духом, защото тяхно е царството Небесно. (Мат. 5:3)

Всички ангели, всички светии и всичко родено трябва да замълчи, когато говори Мъдростта на Отец, защото цялата мъдрост на ангелите и на всички творения е чисто нищо пред бездънната Божия Мъдрост. Тази Мъдрост е изрекла, че нищите са блажени.

Нищ е този човек, който нищо не иска, нищо не знае, нищо не притежава.

Нищ е този човек, който нищо не иска.

Смисълът на това някои хора разбират невярно; това са тези, които се каят и правят всякакви външни упражнения, но в това правене се държат здраво за собствения си „аз“, че смятат това и за нещо велико… Според тяхното тълкуване, човек, който нищо не иска трябва да живее така, че никога и в нищо да не изпълнява собствената си воля, а да се стреми да изпълнява Волята Божия. Аз казвам: такива хора не са нищи и не приличат на нищи… те не разумеят Божествената Истина.

Додето човекът се държи за това, че по собствена воля иска да изпълни Волята Божия, той не обладава тази нищост, за която говорим. Защото този човек има воля, с която иска да изпълни Волята Божия; това не е истинска нищост.

За да си наистина нищ, ти трябва да станеш така пуст от своята тварна воля, както си бил, когато все още не те е имало.

Докато имате воля да осъществявате Волята Божия и стремеж към вечността и към Бога, дотогава вие не сте наистина нищи. Защото нищ е този човек, който нищо не иска и нищо не желае.

Когато съм пребивавал в първопричината си, не съм имал „Бог“ и съм бил причината за самия себе си; нищо не съм искал и нищо не съм желал, защото съм бил пусто битие и сам себе си съм познавал, вкусвайки Истината. Тогава съм искал самия себе си и нищо друго: каквото съм искал, това съм и бил, и каквото съм бил, това съм и искал; и там съм пребивавал, свободен от „Бога“ и от всякакви неща. Но когато – по свободен избор – съм излязъл оттам и съм приел тварното си битие, вече съм имал „Бог“; защото преди да е имало творения, Бог не е бил „Бог“, а е бил онова, което е бил. Когато се появили творенията и когато приели тварното си битие, Бог станал Бог не в Самия Себе Си, а в творенията.

Бог като „Бог“ не е висшата цел на творението… И ако се случи така, че у мухата имаше разум и тя беше пожелала да търси по пътя на разума Вечната Бездна на Божественото Битие, от която е излязла, ние бихме казали, че „Бог“ не би могъл да даде пълнота и удовлетворение на тази муха. Затова молим Бога, да бъдем свободни от „Бога“ и да вкусваме Истината и вечно да се наслаждаваме там, където са равни висшият ангел, мухата, душата; там, където съм пребивавал, и съм искал, което съм бил, и съм бил, което съм искал. Затова и казваме: Ако човекът ще е нищ по воля, то той трябва да иска и да желае толкова малко, колкото е искал и желал, когато все още не го е имало.

Нищ е този човек, който нищо не знае.

Човекът, който нищо не знае, трябва да е така пуст от всякакво знание, че да не знае, да не разбира и да не усеща, че в него живее Бог, и така той трябва да е празен и свободен откъм всякакво познание, което живее в него.

Когато човек е бил във Вечната Божия Същност, в него не е живяло нищо друго; това, което е живяло в него там е било той самият. Затова казвам: Човек трябва да е така свободен от собственото си знание, както е бил, когато все още не го е имало, и да остави Бог да върши каквото желае, пък той да остане пуст.

Блаженството не е нито в познанието, нито в любовта (отредените действия на човека са да обича и да познава). В душата има нещо, от което извират познанието и любовта, Самото то не познава и не обича, както правят силите на душата. Него който познае, той ще узнае в какво е блаженството. В него няма нито „преди“, нито „след“ и то не очаква нищо да се прибави към него, защото нито може да придобие, нито пък да загуби. В него няма дори знание за това, че Бог действа в него. То по-скоро е същото, което само себе си вкусва така, както го прави сам Бог.

Бог не е нито битие, нито разумно битие и не познава ни това, ни онова. Той е пуст откъм всички неща и затова Той е всички неща.

Който трябва да е нищ духом, трябва да стане нищ в цялото си собствено знание, да не знае нищо – нито за Бог, нито за творението, нито за самия себе си. Затова е нужно човек да жадува да не знае и не познава никое от делата Божии. Така човек ще може да е нищ в своето собствено знание.

Третото е най-голямото: нищ е този, който няма нищо.

Казвал съм много пъти: човек трябва да е празен откъм всички неща и дела – както вътрешни, така и външни, за да стане обиталище, в което Бог може да действа. Но сега ще кажа иначе: Ако е така, че човек е празен откъм всички твари, откъм Бога и откъм себе си, и Бог намира в него място да действа, то казвам: Докато има такова място в човека, човек не е станал нищо.

В Своите действия Бог не се стреми към това, човекът да има в себе си място, където Той да може да действа. Нищото е в това, човек да остане така пуст от Бога и от всичките Му дела, че Бог, ако поиска да действа в душата, сам става мястото, в което да действа, и то става това място с охота.

Ако Бог намери, че човек е нищо, Той извършва делото си, а човекът остава в недеяние. Бог е собственото място на делата си; човек остава в недеяние, защото Бог е този, който действа в Самия Себе Си. Тук, в тази нищост, човек се връща при Вечното Битие, което е бил, и което е, и което ще бъде завинаги.

Свети Павел казва: С благодатта на Бога съм това, което съм.121 Но моята реч изглежда се носи над благодатта, над битието, над познанието, над волята и над желанието – как тогава думите на Свети Павел могат да бъдат истина? И при все това, те са истинни. Това, че благодатта е била в него, е било нужно, защото Благодатта Божия сторила така, че „случайността“ да се превърне в същностност. Когато дошъл краят на действието на Благодатта, Павел останал това, което бил.

Човек трябва да е така нищ, че нито сам да е мястото, нито да има място, в което Бог да действа. Където човек запазва такова място, там той запазва и различието. Затова моля Бога да ме освободи от „Бога“, защото същностното ми битие е по-горе от „Бога“, доколкото взимаме „Бога“ като начало на творенията. Тъкмо в тази същина Божия, където Бог е над битието и над всяко различие, там съм бил аз самият, сам себе си съм желаел и сам себе си съм познавал и съм искал да сътворя точно този човек, т.е. себе си. Затова аз съм причина на себе си по битието си, което е вечно, а не по ставането си, което е във времето. Затова именно аз съм нероден, и поради неродеността си никога не мога да умра. Поради неродеността си аз съм бил извечно, сега съм, и вечно ще пребъдвам. Каквото съм по рождение, то трябва да умре и да се обърне на нищо, защото е подвластно на смъртта и с времето ще погине. Във вечното ми раждане са били родени всички неща и аз съм бил причината за себе си самия и за всички тях; и ако съм пожелал, нито мен, нито тях щеше да ги има; но ако мен ме нямаше, нямаше да го има и „Бога“. Това дето Бог е „Бог“ – аз съм причината за това. Ако мен ме нямаше, Бог не би бил „Бог“.

Когато съм изтекъл от Бога, всички неща казали: Бог е. Но това не може да ме направи блажен, защото тогава аз съм осъзнал себе си като творение. В пролома, когато стоя пуст откъм своята собствена воля, от Волята на Бога, от всичките Му дела и от Самия „Бог“, аз съм над всякакви творения, и не съм „Бог“, и не съм твар, а това, което съм бил и което ще стана сега и завинаги. Тук аз политам в такъв подем, който ме възнася над всички ангели. И в този подем получавам такова богатство, че не ми е достатъчен Бог с всичко това, което е Той като „Бог“, заедно с всичките Негови деяния, защото в този пролом намирам, че аз и Бог – сме едно. Тук аз съм това, което съм бил, тук от мен нищо не отслабва и към мен нищо не се прибавя, защото аз съм неподвижна причина, задвижваща всички неща. Тук Бог никъде не намира място в човека, защото човекът с тази нищост достига до това, което той отвеки е бил и което вечно ще остане. Тук Бог е едно с духа и това е крайната нищост, която човек може да има.

Който не разумее тази реч, да не помрачава сърцето си. Защото докато човек не се изравни с тая истина, дотогава няма да разбира и речта. Защото оголената, непокритата Истина излиза непосредствено от Божието сърце.

Възлюбеният от Бога и от човеците

Възлюбеният от Бога и от човеците.

(Сир. 45:1)

Попитаха ме, на какво се дължи това, дето на добрите хора толкова им се услажда да служат на Бога? На това отговорих: За душата, вкусила и опи­тала Бога дори само веднъж, всичко друго губи сладостта си.

Свети Дионисий казва: Всичко, което познаваме, което разделяме или различаваме, не е Бог, защото в Бога няма нищо, което да можем да извлечем или да схванем чрез различаване. В Бога няма нищо, освен само едно – и това е Той Самият.

Казвам: В самата Божественост е заложено да се съобщава на всяко нещо, способно да я приеме…

Душата, която трябва да възлюби Бога и на която Бог трябва да се съобщи, е нужно да е така свободна от временността и от всеки тварен вкус, че Бог да бъде вкусен в нея със собствения Си вкус.

В нощта, когато никое творение не просветва и не надниква в душата, в тишината, когато нищо не говори в нея, тогава Словото се изрича в разума.

На никого не се удава така лесно да изостави всички неща, както на душата, имаща благодатта.

Никога, на никого не се услажда изоставянето на всички неща, както на душата, имаща благодатта.

Никъде Бог не е така истински Бог, както в душата. Във всичките творения има нещо от Бога, но само в душата Бог е Божествен; душата е Неговият покой.

Бог обича единствено Себе Си. В Себе Си Той отдава цялата Си Любов… Това, че Бог обича единствено Себе Си, не е ужасяващо, то е най-доброто за нас, защото погледът на Бога е насочен към най-голямото наше блаженство. Бог иска да ни увлече в Себе Си, да бъдем пречистени и Той да се всели в нас и да възлюби нас в Себе Си и Себе Си в нас.

Любовта Божия в нас е избликът на Светия Дух, или с други думи – Бог не обича в нас нищо друго, освен предизвиканата от Самия Него в нас благост.

Любовта ни е така нужна на Бога, че Той ни примамва в Себе Си заедно с всичко, с което може да ни приюти – било то покой, или безпокойство. Невъзможно е Бог да ни е дарил с нещо, с което да не ни иска при Себе Си.

Аз никога не благодаря на Бога затова, че ме обича, защото Той не може да не обича, природата Му е такава. Но аз съм Му благодарен, задето в благостта Си не може да спре да ме обича.

Да бъдем взети и положени в Бога не е трудно, това Бог трябва да го стори с нас – то е Божествено дело! Човек трябва да остави Бог да действа, а той само трябва да Го следва и да не Му се противи; да остава в недеяние.

За единството на нещата

Всички подобни неща се обичат едно друго и се съединяват, а неподобните се разбягват и взаимно се мразят.

Човекът, който е станал нищо в самия себе си, в Бога и сред всички творения, е заел най-долното място и в тоя човек Бог трябва да се излее изцяло, иначе не би бил Бог.

Бог излива напълно всичко, което притежава, в онзи човек, стигнал дъното. И то така докрай и изцяло излива, че не съхранява нищо за Себе Си нито в живота Си, нито в битието Си, нито в природата Си, нито дори в Божествеността Си. Всичко това Той ще излее непременно, за да оплоди човека, отдал себе си на Бога и отстъпил на най-долното място.

Да разгледаме един пример с окото и дървото. Ако добре го проумеете, ще разберете истинския смисъл и същността на това, което проповядвам.

Отворено ли е окото, то е око; затворено ли е, пак е същото око. Също можем да кажем, че зрението нито прибавя, нито отнема нещо от дървото. Ако стане така, че окото ми е едно и единообразно в себе си, но е отворено и насочено в съзерцанието към дървото, то и окото, и дървото си остават такива, каквито са, но в действието на съзерцанието двете се съединяват така, че наистина можем да кажем око-дърво, или дървото е мое око. Ако дървото би било лишено напълно от вещество и беше нещо чисто духовно, както зрението на окото ми, то можем с пълно право да кажем, че в зрителния акт дървото и окото ми съвпадат в едно битие. Ако това става при телесните неща, то е толкава по-вярно за духовните неща.

Окото ми има много повече общо с окото на някоя овца, дето е отвъд морето и никога не съм я виждал, отколкото с ухото ми, с което е свързано по битие. Това става, защото окото на овцата върши същото действие, което върши и моето око. Ето защо им приписвам по-голяма степен на единство – единство в действието, отколкото на окото и ухото, които в своите действия нямат нищо общо.

Ако разгледаме душевните сили в тяхното битие, те са всички едно и еднакво достойни, но разгледаме ли ги в действията им, то една от тях е далеч по-благородна и висша от другите.

Говорих не веднъж за една светлина в душата, която е несътворена и несътворима. Тя възприема Бога непосредствено, открито, без всякакви покрови; възприема Го както е Той Сам в Себе Си. И това е възприемане в акта на раждането… В тая светлина има повече единство с Бога, отколкото с която и да е душевна сила, макар да е единна с нея по битие.

Казвам: Нека човек се отвърне от себе си и от всички сътворени неща. Стори ли това, ще достигне до единство и блаженство в искрата на душата, която не е достъпна нито за времето, нито за пространството. Тази искра се отрича от всички творения и пожелава единствено Бога, толкова оголен, както е Той в Себе Си. Тя не се удовлетворява нито от Отец, нито от Сина, нито от Светия Дух, нито дори и от Трите Лица, докато всяко от тях пребивава в собственото си своеобразие. За тази светлина е недостатъчно и единството на плодоносната утроба на Божествената природа. Ще кажа и нещо още по-удивително: за тази светлина е недостатъчно единното и вечнопребиваващо Божествено битие, което нито прибавя, нито отнема. Искрата иска да узнае откъде идва това битие, тя жадува да проникне в Самата Единна Праоснова, в Безмълвната Пустиня, в която никога не е имало различие, не е имало Отец, нито Син, нито Дух Свети. В най-сък­ровената дълбина на дълбините, в необитаемото, чак там се удовлетворява искрата, и там тя е по у дома си, отколкото в самата себе си. Защото тази Бездна е единообразно Безмълвие, Покой, непо­движен в Себе Си.

Вижте каква Любов ни е дал Отец

Вижте каква Любов ни е дал Отец – да се наречем чеда Божии и да сме. (1.Иоан 3:1)

Ние познаваме, защото сме познати и защото Бог ни дава да Го познаем.

Не само да се наречем, но и да сме. Още не е станало явно какво е да сме чада Божии, знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни на Него, защото ще Го видим „както си е“.

Не мога да съм Синът Божий, ако не обладавам същото битие, което има и Синът Божий; и тъкмо чрез обладаването на същото битие, ние ставаме подобни на Него и Го виждаме така, както Той е… Там няма равенство и различие, а по-скоро ставаме неотличимо същото битие, същата природа, същата субстанция, която е Сам Той. И това ще стане явно, когато Го видим „както си е“.

Бог ни дава да Го познаем и битието Му е Неговото познание. Едно и също е, че Той ми дава да Го позная и че аз Го познавам; Неговото познание е мое, както едно и също е познанието у учителя и у ученика, който обучава.

Чрез какво сме Синът Божий? – Чрез това, че обладаваме същото битие, което има и Той.

Как сме Синът Божий, как знаем, че сме, щом Бог не е подобен на нищо? Тъй като в природата на Бога е да не е подобен на нищо, то ние сме длъжни да станем нищо, за да можем да обладаем онова битие, което е Бог.

Стана ли Синът Божий, нищо в Бога няма да остане скрито или неявно за мен, и всичко ще е мое. Тогава ще съм мъдър и силен, а всички неща ще са като Него и същото като Него. Тогава Сион ще стане истински „виждащ“… богосъзерцател и нищо няма да бъде скрито за него в Божествеността.

Ако в теб има някакво уподобление или сравнение, никога не ще бъдеш едно с Бога.

В душите ни има и познание, насочено към външните неща. Такова е сетивното и разсъдъчно познание, което става посредством представи и понятия и закрива истинското познание.

За да познаем, че сме Синът Божий, трябва да можем да различаваме външното от вътрешното познание.

Казвам: В небесното царство всичко е във всичко, всичко е едно, всичко е наше… Там каквото има един, това има и другият, и то не като идващо от другаде или пребиваващо в друг, а като налично в самия него, така че благодатта у един, е цялата и у друг… Така и Духът е в Духа.

Човек се ражда по два начина: веднъж в света и веднъж из света, т.е. духовно в Бога.

Как да разбереш дали детето ти е родено и истинно ли е то, т.е. дали вече си син Божий? – Детето ти е напълно родено, когато не изпитваш в сърцето си никаква мъка; … когато се радваш на всяко доб­ро дело, което става на този свят, и радостта ти е голяма и трайна и нищо не може да ти я отнеме.

Детето ти не е родено, докато в сърцето ти има мъка, пък било то и заради греховността на света… Детето ти не е родено, ако радостта ти се помрачава.

Бъде ли родено детето в теб, дори да видиш как убиват пред очите ти баща ти и приятелите ти, сърцето ти няма да трепне. А трепне ли сърцето ти, детето ти все още не е родено.

Бъда ли въздигнат и встъпя ли в Божественото битие, мой ще бъде и Бог, и всичко, което Той има.

В Бога няма нито гняв, нито мъка, а само Любов и радост.

Привидно Бог се гневи на грешника, но това е не гняв, а любов, защото идва от великата Божия Любов.

Гневът Божи идва от Любовта, защото Бог се гневи без огорчение.

Придобиеш ли това, да не страдаш и да не се обременяваш с грижи, страданието ти да не е страдание и всичко в теб да е чист покой, тогава детето ти е наистина родено.

Старайте се детето ви не само да бъде раждано, но и да е родено, тъй както в Бога Синът е вечно роден и вечно се ражда.

Знайте, че е близо Царството Божие

Знайте, че е близо Царството Божие.

(Лука 21:31)

Ако съм цар, а сам не зная това, то аз не съм цар. Но ако имам непоклатима вяра, че съм цар, и ако всички хора го вярват и мислят като мен, и ако аз знам със сигурност, че всички го мислят и вярват, то тогава съм цар, и цялото царско богатство е мое, и не изпитвам никаква липса. Липсва ли ми едно от тези три условия, аз не бих могъл да съм цар.

Блаженството е в това, че познаваме и знаем за висшето благо, което е Бог.

В душата си имам сила, способна изцяло да приеме Бога.

Нищо не е така близо до мен, както Бог.

Бог е по-близо до мен, отколкото аз самия съм до себе си.

Бог е близо и до камъка, и до дървото, но те не знаят това. Ако дървото знаеше за Бога и знаеше колко близо до него е Бог, както знае това върховният ангел, то дървото щеше да е блажено като върховния ангел.

Човек е блажен не затова, че Бог е в него и е близо до него, и не затова, че има Бога. Човек е блажен, защото знае колко близо до него е Бог и защото познава Бога. И колкото по-добре знае това и познава Бог, толкова е по-блажен.

Можеш да намериш и разпознаеш Бога във всичко, стига да искаш да видиш.

Само онзи наистина познава Бога, който Го познава еднакво във всички неща.

Служенето на Бога от страх е добро; служенето от любов е още по-добро; но ако съумееш да схванеш любовта в страха, то е най-доброто.

Да има човек спокоен или безгрижен живот – това е добре; да понася с търпение усилен и тежък живот, е по-добре. А да има покой в тежкия живот, то е най-доброто.

Когато човек познава Бога по-добре на тихо и спокойно място [отколкото на шумно], то това се дължи на несъвършенството на човека. Бог е еднакво във всички неща и на всички места. И Той е готов да се отдаде еднакво навсякъде. И само този познава Бога, който Го познава като еднакъв.

Иска ли душата ми да познае Бога, тя трябва да е небесна.

Небето не допуска чуждо въздействие; нито болка, нито нужда могат да му повлияят и да го отклонят от пътя му. Така и душата, искаща да познае Бога: тя трябва да е укрепена в Бога и нито страх, нито надежда, нито радост, нито скръб, нито любов, нито страдание, нито нещо друго да е в състояние да повлияе и да я отклони от пътя .

Небето във всичките си части е еднакво далеч от земята. И душата е длъжна да бъде еднакво далече от всички земни неща, така че да не е по-близо до едно нещо, отколкото до друго. Тя трябва да остава неизменна в радост и страдание, богатство или лишение; за всичко това тя трябва да умре напълно, да се отрече от него и да се издигне над него.

Небето е чисто, ясно и неопетнено – не го докосват нито времето, нито пространството. …Нищо друго не пречи така много на душата да познае Бога, както времето и пространството. Времето и пространството са парчета, а Бог е едно. И така, иска ли душата да познае Бога, тя трябва да Го познае отвъд времето и пространството, защото Бог не е нито това, нито онова, каквито са множеството земни неща; Бог е едно.

Ако душата иска да види Бога, тя не трябва да устремява взора си към никоя временна вещ, защото, докато мисли времето и пространството или има някаква друга подобна представа, за душата е невъзможно да познае Бога. Ако окото иска да познае цвета, то трябва да е лишено от цвят.

Който познава Бога, знае, че всички творения са нищо. Ако сравним едно творение с друго, то изглежда красиво и е нещо; но сравним ли го с Бога, то е нищо.

Ако иска да познае Бога, душата трябва да забрави и да загуби себе си, защото докато вижда и познава себе си, тя не вижда и не познава Бога.

Когато душата загуби себе си и се отрече от всички неща, тя отново намира себе си в Бога. Познавайки Бога, в Него тя познава напълно и съвършено себе си и всички неща, от които се е отрекла.

Ако искам наистина да позная висшето благо, или Вечната благост, то трябва да я позная там, където тя е Самата в Себе Си, а не където е раздробена.

Ако искам наистина да позная Битието, то трябва да го позная там, където е Самото в Себе Си, а не където е раздробено, т.е. в творенията.

Не от справедливостта или от строгостта Божия идва това, дето Бог много изисква от човека; от огромната Божия щедрост идва, защото Той е пожелал душата да бъде така пространна, че много да може да приеме в себе си и Бог много да даде.

Никой не трябва да смята, че е трудно да се отречеш и отстраниш от всички неща. То може да изглежда трудно и да е наистина трудно в началото, но отречеш ли се, няма по-лек, по-радостен и по-желан живот.

Бог е много ревностен вечно да бъде с човека.

Бог поучава човека, за да го доведе до Себе Си…

Никога човек не е жадувал така силно нещо, както Бог жадува да доведе човека до богопознанието.

Бог е винаги готов, но ние не сме готови.

Бог е близо до нас, но ние сме далеч от Него.

Бог е вътре, ние обаче сме вън.

Бог е в нас, у дома си, ние сме в чужбина.

Бог води праведниците през тесния към широкия път, за да достигнат те откритата широта. Това значи, че Бог води към истинската свобода на Духа, който става Един Дух с Бога.

За виждането

Савел стана от земята и, макар да бяха очите му отворени, никого не виждаше. (Деян. 9:8) – Тези думи имат четворен смисъл.

Павел, с отворени очи, видял Нищото, а това Нищо било Бог, защото като видял Бога, нарекъл Го Нищо.

Като станал, той не видял нищо, освен Бога.

Във всички неща той нищо, освен Бога, не виж-
дал.

Като видял Бога, видял всички неща като чисто нищо.

Светлина дойде от Небето… Под Небесната светлина разбираме светлината, която е Бог, и която човешките сетива не могат да възприемат.

Свети Павел казва: „Бог живее в непристъпна светлина, която никой от човеците не е видял“.122 С това утвърждава: Бог е светлина, към която няма достъп.

Този, в когото все още се въздигат и нарастват благодатта и светлината, не е влязъл в Бога. Бог не е нарастваща светлина, но чрез възрастване можеш да се приближиш към Него.

В самото възрастване Бог не може да се види. Той може да бъде видян единствено в светлината, която е Сам Бог.

Огря го светлина от Небето.123 – Всичко, което било от душата му, било обзето… и така озарен, той бил съборен на земята, а очите му били отворени и с отворени очи той видял всички неща като нищо. И като видял всички неща като нищо, видял Бога.

В „Книгата на Любовта“ душата изрича: „Нощес на леглото си търсих онзи, когото обича душата ми, търсих го и го не намерих“.124

За този, който е привързан или пристрастен към нещо по-низше от Бог, леглото е твърде тясно.

Нощес го търсих – няма нощ без светлина, но светлината остава скрита. Слънцето грее през нощта, но остава скрито. Денем грее и затъмнява всички светлини.

Божествената светлина затъмнява всички свет-
лини.

Това, което търсим в творенията, е всичкото нощ… само сянка и нощ… Всичко, което не е Първата светлина, е мрак и нощ.

Този, за когото преходните неща не са станали незначителни и нищожни, той не намира Бога. Затова се казва: Щом ги отминах, намерих онзи, когото търсих.

Когато Бог отпечатва и излива Себе Си в душата, ти Го приемаш като светлина, битие или благост, и ако си съставиш някакво мнение или представа за Него, то това вече не е Бог. Това „малкото“ трябва да бъде надмогнато, трябва да се отхвърлят всички прибавки и да се познае Бог като Едно.

Когото обича душата ми. Той е толкова високо над душата и затова тя не Го именува.

Не именува Бога, защото Бог е безименен. Ако трябваше да Му даде някакво име, то с това би било мислено нещо определено. Бог е над всяко име и никой не може да стигне толкова далече, че да изрече Бога.

Не дава име на Бог, защото в любовта душата напълно се влива в Бога, тя не знае нищо друго, освен Любовта. На нея се струва, че всички хора познават Бога така, както и тя. Тя се удивлява, че някой познава и друго, освен Бога.

Не назовава Бога, защото не е имала време, за да Го назове; душата не може да се отдръпне за толкова дълго от Любовта; не може да изкаже друга дума, освен „Любов“.

Не назовава Бог, защото си мисли, че Той няма друго име освен „Любов“, в „Любов“ тя изрича всички имена.

Павел с отворени очи не видял. Не мога да видя това, което е едно. Той видял Нищото, а То било Бог.

Бог е Нищо и Бог е нещо. Което е нещо, то е също Нищо. Това, което Бог е, Той е изцяло.

Пресвети Дионисий за Бога казва така: Той е свръх – битие, Той е свръх – живот, Той е свръх – светлина; – не Му прибавя това или онова и така указва, че Бог е нещо незнайно, което се намира далеч отвъд всичко.

Ако ти видиш нещо или познаеш нещо, то не е Бог, защото Бог не е ни това, ни онова.

Бог е Истинна Светлина. Който иска да я види, трябва да е сляп и да държи Бог далече от всяко „нещо“.

Един Учител казва: Който говори за Бога с помощ­та на някакво сравнение, говори за Него по начин непросветлен; който говори за Бога с Нищото, той говори за Него както подобава.

Когато душата дойде при Едното и встъпи в Него, напълно оставила себе си, там тя открива Бога като в Едно Нищо.

Някога, един човек видял насън, сън наяве, че е забременял от Нищото, както жена с дете, и в това Нищо се родил Бог. Бог бил плодът на Нищото. Бог бил роден в Нищото.

Ако искам да придобия образа на някакъв предмет, да речем камък, то аз поглъщам в себе си най-грубото от него; поглъщам го отвън (като нещо чуждо). Но когато той пребивава в дълбината, в основанието на душата ми, той съществува по най-висш и най-благороден начин, и той е не друго, а духовен образ.

Когато душата ми постига нещо отвън, в нея попада нещо чуждо. Когато познавам творенията в Бога, то вътре в мен нищо не прониква, освен само Бог, защото в Бог няма нищо, освен Бог. Познавайки творенията в Бога, аз ги познавам като нищо. Затова и Павел видял Бога, в когото всички творения са нищо.

Павел с отворени очи не видял нищо; Нищото било Бог. Всички творения са в Бога като нищо, защото Бог има битието на всяко творение в Себе Си. Бог е битие, имащо в Себе Си всяко битие.

Искаме ли да познаем Бога, то това трябва да е непосредствено, т.е. без посредник, в Бога не трябва да попадне нищо чуждо. Ако познаем Бога в онази [Божествена] светлина, то тя трябва да е обособена и заключена в Себе Си, без някакво нахлуване на сътворени неща. И тогава ще познаем вечния живот напълно непосредствено.

Когато Павел не видял, той видял Бога. Светлината, която е Бог, изтича и затъмнява всяка друга светлина. Светлината, в която гледал Павел, в тази светлина той видял Бога и нищо друго.

Павел бил обхванат от светлината, която е Бог, и затова нищо друго не виждал; Всичко, което е от душата му, било покорено и заето от Тази светлина, и той не можел да възприеме нищо друго.

Ако носим Бог, не носим други, външни неща.

В светлината, която е Бог, няма никакви примеси, никакви примеси не проникват в нея.

И това е знак, че се вижда Истинната светлина, която е Нищо. Под светлина се има предвид не друго, а това, че с отворени очи не се вижда нищо, т.е. вижда се Нищото. И като не видял нищо, Павел видял Божественото Нищо.

Свети Павел казва: Който не вижда нищо друго и е сляп, той вижда Бога.

Ако душата не излиза към външни неща, тя се връща в себе си и живее в своята проста, чиста светлина и тук тя няма нито любов, нито страх, нито ужас.

Павел видял Нищото, от чиято светлина е всяка светлина, и от чието битие е всяко битие.

Колкото и тънко, колкото и чисто да е онова, с което познавам Бога, то трябва да се махне. Дори светлината, която е Бог, ако я възприема като докосваща душата ми, това е неправилно. Аз съм длъжен да я възприема там, където тя избликва.

Не мога да виждам правилно светлината, когато тя играе на стената; трябва да обърна взора си натам, откъдето тя избликва. Но дори и да я възприема там, където избликва, трябва да се отрека и от самото избликване. Аз трябва да я възприема такава, каквато тя се носи в себе си. Но и тогава ще кажа – и това не е! Аз не трябва да я възприемам нито там, където се докосва, нито там, където се излъчва, нито там, където се носи в себе си, защото всичко това са начини на съществуване.

Бог трябва да се приеме като начин без начин и като битие без битие.

Свети Бернар казва: Който иска да Те познае Теб, Боже, трябва да те измери без мяра.

Да ни помогне Бог да влезем в това познание, в което няма ни начин, ни мяра. Амин.

Мойсей взе да моли Господ, своя Бог

Мойсей взе да моли Господа, своя Бог: – Господи, защо се разпалва гневът Ти против твоя народ?125 А Господ Му отговаря: – Мойсее, остави ме да се гневя, довери ми това, позволи ми го, благоволи към мен, разреши ми да се гневя и да си отмъстя на народа. Обещавам ти ще те въздигна, възвелича… ще те направя владетел на велик народ. На това Мойсей отговорил: – Господи, изличи ме от книгата на живите или прости на народа.126

Ако вършиш деянието си заради собствената си полза, заради собственото си наслаждение или заради собственото си блаженство, ти не търсиш единствено Славата Божия, а собствената си полза.

Защо се казва: „Господ, своя Бог“. Бог не е твой Бог, когато пожелаваш против волята Му – ако Бог иска да си болен, а ти искаш да си здрав, ако Бог желае приятелят ти да умре, а ти желаеш да е жив. Тогава Бог не е твой Бог.

Ако обичаш Бога и си болен – за Слава Божия; приятелят ти умира – за Слава Божия.

Ако си болен и молиш Бога за здраве, то здравето ти е по-мило от Бога и значи Той не е твой Бог.

Защо се гневи Бог? – Бог не търси Своето. Той се гневи единствено за това, че ние действаме против собственото си блаженство и го губим.

Бог казва: „Мойсее, остави Ме да се гневя…“. Който изцяло отдава собствената си воля на Бога, той улавя и задължава Бога така, че Бог може да върши само това, което човек желае.

Който отдава изцяло собствената си воля на Бога, на него Бог отдава изцяло и истински Своята Воля.

Всеки ден и нощ ние проглушаваме Бога с виковете си: Боже, да бъде Волята Ти! Но като бъде Волята Му, гневам се…

Когато нашата воля стане воля Божия, това е добре; но ако Волята Божия стане наша воля, това е много по-добре.

Когато волята ти стане Воля Божия, при болест ти не искаш да си здрав, защото това е против Волята Божия; но ти пожелаваш Волята Божия да е такава, че да оздравееш. Обратно – ако Волята Божия стане твоя воля – то при болест казваш: за Слава Божия.

Ако беше така, че цялата мъка на ада, и цялата мъка на чистилището, и цялата мъка на този свят трябваше да се изтърпи, то волята ни би искала вечно да я търпи заедно с Волята Божия, и винаги би смятала това за свое блаженство… дори мисъл не би минала да пожелае нещо друго.

Когато волята ми се съедини с Волята Божия в едно, тогава Небесният Отец ражда Единородния Си Син не само в Себе Си, но и в мен. Защо и в Себе Си, и в мен? – Защото съм едно с Него, Той не може да ме изключи. Тогава Светият Дух приема битието Си, действието Си, ставането Си от мен в същата степен, както и от Бога. – Защо? – Защото нали аз съм в Бога и ако Светият Дух не приема всичко това от мен, то не го приема и от Бога; Той не може да ме изключи, по никакъв начин.

Волята на Мойсей станала Божия Воля така изцяло, че почитането на Бога сред народа било по-мило на Мойсей, отколкото собственото му блаженство… Дори цялата Божественост да му беше обещана, той пак не би се съгласил с гнева Божи.

„Господи, изличи ме от книгата на живите или прости на народа“. – Обичал ли е Мойсей народа повече от себе си? – Не, Мойсей търсил почитанието на Бога сред народа и знаел добре, че с това той е по-близо до Бога, отколкото ако се беше отказал от народа и търсеше само собственото си блаженство.

Докато с делата ти си насочен към себе си или към някой човек за сметка на друг, то Волята Божия все още не е станала твоя.

Нашият Господ изрича в писанието: „Учението Ми не е Мое, а на Онзи, Който ме е пратил“.127 Така трябва да се държи и добрият човек: Делото ми не е мое дело, животът ми не е моят живот.

Човешка природа и човек са две различни неща.

Мога да постигна онова най-велико единство на Христос с Отец, ако сполуча да отстраня това, което е от единия или от другия, и схвана себе си като човешка природа.

Мнозина молят Бога за всичко, което Той може да направи за тях, а не искат да дадат на Бога всичко, което те могат да направят за Него.

Първото, което Бог дава, е Самият Себе Си.

Имаш ли Бога, с Бог имаш и всички неща.

Който има Бога и заедно с Бога всички неща, той има не повече от онзи, който има само Бога.

Хиляда ангела са във вечността не повече от два или един, защото във вечността няма число, тя е отвъд всяко число.

Който даде заради Бога 100 марки злато, то е голямо нещо. Но казвам: Ако имам такава воля, да имам 100 марки, за да мога да ги дам на Бога, то с това аз вече съм платил на Бога, и Той трябва да ми се издължи, все едно, че съм Му броил парите.

Ако имах цялия свят и имах волята да го отдам на Бога, то аз вече съм платил на Бога с целия свят и Той трябва да ми се издължи, все едно, че вече съм го извършил.

Ако папата бъде убит от собствената ми ръка, но без това да е станало по моя воля, то пак бих се качил на олтара и въпреки това бих отслужил меса.

И в най-бедния и отхвърлен човек човешката природа е толкова съвършена, колкото е съвършена в папата и в императора.

Човешката природа ми е по-мила от човека, който нося в себе си.

Господ утеши своя народ

Господ утеши своя народ и помилува своите страдалци. (Ис. 49:13)

Веселие и радост има у Бога за деянията, които Го славят; а тези деяния, които не Го славят, са като прах и пепел пред Него.

Нищите са оставени на Бога; където и да отидат, те намират Бога и Го имат на всички места и Бог ги приема; те са Негови повереници.

„Аз съм светлината на света“…128 Учителите казват: Всички творения могат да кажат „аз“, но sum, съм, в дълбокия смисъл, не може да каже никой, освен Бог. Sum значи нещо, което носи цялото благо в Себе Си.

Никое творение не носи в себе си цялостно утешение за човека. Дори да имам всичко, което искам, но само пръстът да ме боли… тогава нямам пълно утешение, докато той ме боли; хлябът е утешение за гладния, но ако си жаден, хлябът е толкова слаба утеха, колкото и камъкът; дрехите са утеха при студ, но ако е горещо – не са.

Всички творения носят в себе си някакво утешение… но носят и горчивина. Утешението на творенията не е пълно, защото има примеси в него.

Божията утеха е чиста, безпримесна, цялостна и съвършена. Тя изпитва такава нужда да дарява, че не се сдържа и ни дарява най-напред Себе Си. Бог толкова ни обича, че в Любовта Си към нас сякаш е забравил и Небесното царство, и земното царство, и цялото Си блаженство, и цялата Си Божественост и не Го е грижа за нищо друго, освен да ни даде това, което може да ни утеши. И Той го дарява напълно, изцяло, чисто, по всяко време и на всички творения.

Така сладка е Божията утеха, че всички творения я търсят и се стремят към нея.

Битието и животът на всички творения зависят от това, дето те търсят и се стремят към Бога.

Според учителите душата има три сили: едната търси винаги най-сладкото; другата търси винаги най-висшето; третата търси винаги най-доброто; защото душата е така благородна, че намира покой единствено в Праоснованието, от което извира всяко благо.

Къде е този Бог, към когото се стремят всички творения и от когото имат битието и живота си?… – Никой не може да Го открие.

Къде е този Бог?… – Никой не би могъл да намери Бог, но Бог сам издава Себе Си.

Един светец казва: Такава сладост изпитвам отвътре, че забравям и себе си, и всички творения, и ми се иска напълно да се разлея в Тебе, Господи. И като ми се иска да се разлея, Ти не ми даваш да го направя. Защо, Господи? Ако само ме дразниш – защо все пак ме приемаш. Ако си ме възлюбил, защо ме отбягваш? Ах, Господи, Ти го правиш, за да мога да приема много от Тебе.

Пророкът казва: – Боже мой. – Кой ти е казал, че съм твой Бог? – Господи, само в Тебе намирам покой, само в Тебе ми е добре.

Да се обновите в духа

Да се обновите в духа на своя ум.

(Ефес. 4:23)

Докато душата съзерцава образи – образи на ангели, или пък собствения си образ, в нея има не­що несъвършено.

Докато душата съзерцава Бога като Бог, или ка­то образ, или като Троица, в нея има не­що не­съвършено.

Когато се отхвърлят всички образи и душата съзерцава само собственото си единство, то тогава чистото битие на душата, пребиваващо в покой в самото себе си, ще претърпи чистото и безформено битие на Божественото единство, което е отвъд всяко битие.

О, чудо на чудесата! Колко благородно е когато битието на душата претърпява единствено чистото Божествено единство.

Обновлението е при всички творения, които са под Бога.

При Бога няма обновление, а единствено Веч­-
ност.

За вечността е характерно, че при нея битие и новост са едно, защото тя не би била вечна, ако трябваше да става нова, а не е нова постоянно.

Обновление има при ангелите, и то дотолкова, доколкото да се дадат указания за бъдещето; защото ангелите знаят за бъдещите събития толкова, колкото Бог им открови.

Обновява се душата, доколкото се нарича „ду­ша“ това, което дава живот на тялото и е негова форма.

Обновява се душата, доколкото се нарича „дух“; духът е което е отделено от тук и сега, и от всичко природно.

А там където душата е образ Божи и няма име, както Бог няма име, там тя не знае обновление, а единствено вечност, както е при Бога.

Бог няма име, защото за Него нито може да се знае, нито може да се каже каквото и да било.

Това, което знаем или изказваме за Първата Причина, се отнася по-скоро до нас, отколкото до Първата Причина. Защото тя е издигната над всяко изказване и разбиране.

Ако кажа, че Бог е добър – това не е вярно… кажа ли, че Бог е мъдър, това не е вярно… кажа ли, че Бог е битие, това не е вярно. Бог е по-скоро отвъд, свръх всичко. Той е Нищост.

Мълчи и не плямпай за Бога, защото, когато говориш за Него празни приказки, ти лъжеш и извършваш грях.

Не искай да узнаеш нещо за Бога, защото Бог е над всяко познание.

Един учител казва: Ако имаше Бог, когото бих могъл да позная, Той не би бил Бог за мен.

Ако си разбрал нещо за Бога, знай, че това не е Той.

Ако си мислиш, че знаеш нещо за Бога, ти изпадаш в състояние на невъзможност да познаваш, а чрез това в състояние на животно. Защото непознаващо сред творенията е животното. И ако ти не искаш да бъдеш животно, не знай нищо за Неизречимия в слово Бог, не знай нищо за Неизповедимия.

Ти трябва напълно да се отречеш от твоето битие и да се втечеш в Неговото, и „твоето“ трябва да стане у Него „мое“ и то така пълно, че вечно да познаеш невъзникналата Му битийност и неназовимото Му Нищо.

Ако искаме да се обновим с духа, тогава шесте сили на душата – както висшите, така и нисшите, трябва да бъдат опасани със златни пръстени, покрити със златото на Божествената Любов.

Низшите сили на душата са: различаване, гневливост и желание. Висшите сили на душата са: съхранение, познание, воля.

На способността за различаване – rationale – се слага златен пръстен „Просветление“. Този пръстен се носи, за да бъде различаването просветлявано чрез Божествената светлина, вън от времето, във всички времена.

На гневната сила – irascibilis – носиш пръстен „твоят мир“. Защо? – Защото доколкото си в мира, дотолкова си в Бога; И доколкото си извън мира, дотолкова си извън Бога.

На желанието – concupiscibilis – трябва да носиш пръстен „Достатъчност“. Всички творения, които са по-долу от Бога, трябва да са ти достатъчни. Но за Бога трябва да си ненаситен. Защото Бог не може никога да ти е достатъчен: колкото повече имаш Бога, толкова повече Го желаеш.

Съхраняващата сила – memoria – се уподобява на Отец от Троицата. На нея трябва да носиш златен пръстен „Съхраняване“ – за да запазиш в себе си всички вечни неща.

Разумът – intellectus – е сила, която се уподобява на Сина от Троицата. На нея трябва да носиш златен пръстен „Познание“, за да познаваш Бога вън от времето, във всички времена. Ти трябва да познаваш Бога без помощта на образи, без посред­ници и без уподобления т.е. безобразно, непосредствено и без сравнения; аз просто трябва да стане Той, а Той трябва да стане аз… и то така, че да сме едно… Защото докато Той и аз, т.е. Бог и душата, не са едно единствено тук и едно единствено сега, никога… няма да бъдат едно.

Волята – voluntas – е сила, която се уподобява на Светия Дух. На нея трябва да носиш златен пръстен „Любов“. Ти трябва да възлюбиш Бога не заради Неговата благосклонност, т.е. не затова, че Той заслужава да бъде обичан; защото Бог не е това или онова. Бог е извисен над всяка любов и заслуга.

Как трябва да обичам Бога? – Ти трябва да Го обичаш недуховно, т.е. душата ти да е недуховна и лишена от всякаква духовност. Защото докато душата ти съхранява образа на духа, тя има образ. А докато има образ, тя има посредник, а докато има посредник, тя не обладава единството и простотата. А тогава тя не обича Бога с праведна любов, защото праведната любов зависи от единността…

Ако обичаш Бога като „Бог“, дух, лице, образ – всичко това трябва да отпадне.

Обичай Бога като Не-Бог, като Не-дух, като Не-лице, като Не-образ, като чисто, ясно Едно, без примеси, отстранено от всяка двойственост.

В Едното трябва вечно да потъваме от нещо към нищо.

Проповядвай Словото

Проповядвай Словото. (2.Тим. 4:2)

Проповядвай Словото, изговаряй Го, произнасяй Го, раждай Словото.

Удивително е, че Словото избликва и въпреки това остава вътре.

Удивително е, че всички творения изтичат и въп­реки това остават вътре.

„Изговаряй Словото“ значи, че ти трябва да осъз­наеш онова, което е вътре, което е в теб.

Бог винаги изрича само Едно. В това Едно изричане Той изрича Сина Си, Светия Дух и всички творения – и все пак има само едно изричане. Но пророкът казва: „Аз пък чух две“,129 т.е. възприех Бога и творението.

Там, където Бог го изрича, творението е Бог, тук обаче то е творение.

Волята Твоя да бъде! Тези думи имат двоен смисъл: Единият е – заспи във всички неща. Другият смисъл е – старай се във всички неща.

Заспи във всички неща и не знай нищо за времето, творението и образите… едва тогава ще възприемеш онова, което Бог върши в тебе.

В книгата на Любовта душата казва: „Заспала съм, но сърцето ми е будно“.130 – Заспало ли е всичко сътворено в теб, ще можеш да възприемеш това, което Бог върши в теб.

Старай се във всички неща… възприеми Бога във всичко, възлюби Бога над всичко и обичай Го еднакво във всички неща.

Възприеми Бога във всички неща, защото Той е във всички тях… Възприеми Бога във всички неща и това ще е знак, че Той те е родил като Единородния Си Син, а не като нещо по-малко.

Възлюби Бога над всички неща и ближния като себе си…131 Бог трябва да е основата и мярката на твоята любов. Любовта ти трябва да е първо към Бога и после към ближния. Любовта към ближния да е както към тебе самия, и не по-малко от това.

Първата цел, която преследва всеки телесен член, е да служи на цялото тяло, а след това и на всеки отделен телесен член както на себе си и не по-малко, отколкото на себе си. В своите действия телесният член не се съобразява повече със себе си, отколкото с който и да е друг член от цялото.

Ако обичаш блаженството в теб повече отколкото блаженството в другия, то ти обичаш себе си, а щом обичаш себе си, Бог не е основата на твоята любов.

Ако обичаш стоте марки повече, когато са у теб, отколкото когато са у друг – това е неправедно.

Обичаш ли един човек повече от друг, това е неправедно.

Обичаш ли майка си или баща си, или себе си повече, отколкото някой друг, това е неправедно.

Във всички неща обичай Бога еднакво – т.е. обичай Го в бедност и богатство, в болест и в здраве, в изкушение и в неизкушение, в страдание и в нестрадание.

Колкото е по-голямо страданието, толкова е по-малко страдането.

Колкото е по-голямо страданието, толкова по-лесно се носи.

Колкото повече човек изоставя, толкова му е по-лесно да изоставя.

Колкото повече човек отдава, толкова по-лесно отдава. За човека възлюбил Бога е еднакво лесно да отдаде целият този свят и едно яйце.

Вложи старанието си да се опираш на чистото единство, а не на многото неща.

Вдигни глава и отхвърли всичко, което е твое. Придобий Бога така, че да стане твое обладание, както е обладание на самия Себе Си, и да е Бог за теб, както е Бог за Себе Си, и не по-малко от това; Вдигни глава и насочи всичките си дела към Бога.

Мъртъв беше и оживя, изгубен беше
и се намери

Мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. (Лука 15:32)

Докато човек е в благодатта, всички дела, извършвани от него, са достойни за вечна награда. Това е вярно, защото в благодатта Бог върши делата.

Падне ли човек в смъртен грях, всички дела, извършени от него по времето, когато е в смъртен грях, са мъртви, както мъртъв е той, и не заслужават вечна награда, защото той не живее в благодатта.

Когато Бог, Който страда за греховете на хората, им връща благодатта, то всички дела, извършени в благодатта преди човек да е паднал в смъртния грях, възкръсват в новата благодат и са така живи, както са били преди.

Някои учители казват, че делата, извършени от човека, когато той е бил в смъртния грях, са загубени завинаги, загубено е времето, а с него и делата му. На това се противопоставям и казвам: От всички добри дела, извършени от човека, когато е бил в смъртен грях, никое не се губи, не се губи и времето, в което са извършени, щом човек отново придобие благодат.

Сами по себе си делата и времето са нищо… Делото като дело не се случва от себе си, нито пък заради себе си, то и не знае за себе си. Духът, от който се извършва делото, се отвързва от образа на самото дело и не влиза повече в него… духът няма нищо общо с това дело… Затова делото и времето – било то добри или лоши – се изгубват заедно. Те нито остават в Духа, нито в себе си имат място и битие, а и на Бог са напълно ненужни. Затова те се губят, и стават нищо.

Ако сами по себе си делата и времето са нищо, то този, който ги губи, нищо не губи.

Никога никое дело не е било добро, свято или блажено.

Никога никое време не е било добро, свято или блажено, нито пък някога ще бъде.

Когато човек извърши добро дело, то с това дело той се освобождава и с това освобождение се изравнява и доближава до Началото си повече, отколкото преди освобождението, и става по-блажен и по-добър от преди. Затова наричаме свети и блажени делото и времето, в което то е извършено… Благостта, святостта и блаженството не са същностно присъщи на делото и времето.

Нито добро, нито свято, нито блажено е делото, а блажен е човекът, в който остава плодът на делото – не като време, и не като дело, а като предразположеност към добро. Тази предразположеност към добро е вечно с духа, също както той е вечно в себе си и вечно е дух.

Когато човек върши добри дела, докато е в смъртен грях, той ги върши не от смъртния грях, защото те са добри, а смъртният грях е лош. Той ги върши от дълбината на духа си, който дух в себе си е по природа добър, дори и да не е осенен от благодатта, и делата сами по себе си да не заслужават Небесното царство във времето, в което са вършени. Но това не наврежда на духа, защото плодът на делото, отделен от делото и времето, остава в духа и е дух с духа, и не може да бъде погубен, също както не може да бъде погубено и битието на духа.

Духът освобождава битието си чрез изява на образите, които са добри – и го прави така, както би го правил в благодатта; …И колкото повече човек се освобождава и изявява, толкова повече се приближава до Бога, който е свободен в Самия Себе Си; и колкото повече човек се освобождава, толкова по-малко губи делото и времето. И върне ли се благодатта, онова, което е било в него само по природа, сега става изцяло по благодат.

И колкото повече човек се е освобождавал чрез добри дела, дори извършени в смъртен грях, толкова по-решителен е бил изборът му да стане едно с Бога.

Тъй като се е освободил когато е бил в смъртен грях, той е спечелил за себе си време, в което сега е свободен. Така че не е загубено времето, в което сега е свободен; човек е спечелил това време и може да върши в него други дела, които още повече да го сближат и съединят с Бога.

Плодовете на делата, които човек е извършил в духа си, остават в духа и са дух с духа. Дори и да са отминали делата и времето, то все още живее духът, от който те са избликнали, все още живее плодът на делата, отделен от самото дело и времето, пълен с благодат, както самият дух е пълен с благодат.

Как се отнася делото към духа? … Духът е станал свободен чрез осъществената в делото постъпка. Това е силата на делото, заради което е осъществено и самото дело.

Между всички тях дирих покой

Между всички тях дирих покой. (Сир. 24:7)

Питат ли ме каква е крайната цел, заради която Създателят е сътворил всички творения, ще кажа: Покоят.

Питат ли ме какво търси с делата си Светата Троица, ще кажа: Покой.

Питат ли ме какво търси душата във всичките си движения, ще кажа: Покой.

Питат ли ме какво търсят всичките творения в естествените си движения и стремежи, ще кажа: Покой.

Във всички творения Бог дири собствения Си Покой.

Покой търси и Светата Троица. Отецът търси Покоя в Сина с това, че е излял и оформил в Него всичките творения, а Отецът и Синът търсят Покоя в Светия Дух с това, че Той е произлязъл от тях като Вечна Неизмерима Любов.

Душата търси покоя във всичките си движения и сили, независимо дали човек го осъзнава или не… Човек или иска да отхвърли от себе си нещо, което пречи на покоя, или иска да привлече към себе си нещо, в което да намери покой.

Всички творения дирят покоя по силата на естествените си стремления, независимо дали знаят това, или не… Например камъкът пада надолу, докато не легне на земята; огънят се стреми нагоре… С това, че търсят покоя, творенията издават подобието си с Божествения Покой, предоставен от Бога на всички тях.

Каква трябва да е душата, в която Бог иска да намери покой? – Тя трябва да е чиста.

Нищо не е по-мило на Бога от покоя. Будуването, постите, молитвите, себеизтезанията не значат нищо за Бога, в сравнение с покоя.

Бог няма нужда от нищо друго, освен да получи в дар едно спокойно сърце.

В спокойното сърце Бог извършва в душата Своите тайнствени и Божествени дела.

Познанието принася Бога в душата и води душата към Бога; но не я въвежда в Бога. Познанието е обхванато от мярата… А мяра е това, което включва нещо в себе си, а нещо изключва. Но Божествените дела не са такива. Те са неограничени и са неограничено заключени в Божественото откровение.

Любовта прониква в Бога и въвежда в Него душата с познанието и с другите сили, и я съединява с Бога. Там Бог действа отвъд силата на душата – не както ако е в душата, а като Божествен в Самия Себе Си. Там душата бива потопена в Бога и покръстена в Божествената Природа и в Божествената Природа приема тя Божествения живот и Божествения порядък…

Когато душата бъде изцяло съединена с Бога и бъде покръстена в Божествената Природа, тя загубва несъвършенствата си, слабостта и непостоянството си, обновява се напълно в Божествения живот и всичките добродетели и нрави се нареждат според Бога.

Блажени гладните и жадните за правда

Блажени гладните и жадните за правда. (Мат. 5:6)

На гладните за правда и за Волята Божия, Волята Божия им се услажда.

„Повече ще огладняват ония, които Ме ядат и повече ще ожадняват, които Ме пият“ – в духовните неща няма насищане.

Ако човек е наистина гладен, храната му се услажда; и колкото по-гладен е, толкова повече се наслаждава да се храни.

На гладните за Волята Божия, Волята Божия така им се услажда, че те са доволни от всичко, което Бог им отсъжда, и нито желаят, нито се стремят към нещо друго.

На когото се нрави Волята Божия, всичко, което Бог му отрежда, било то болест, бедност или какво да е друго, му е по-мило от всичко останало, точно защото Бог го е пожелал.

Откъде да знам дали тази е Волята Божия? – Ако не беше Волята Божия, даже миг не би траяла. Така че трябва да е Неговата Воля.

Ако Волята Божия ти се услажда, то каквото и да ти се случи или да не ти се случи, ти ще се чувстваш като в Небесното Царство.

Тези, които жадуват друго, а не Волята Божия, страдат и са нещастни, считат себе си за ощетени и се измъчват.

Тези, които жадуват друго, а не Волята Божия, постъпват сякаш продават Бога. Те обичат Бога заради нещо друго, което не е Бог. И ако им се даде онова, което обичат, тях повече не ги е грижа за Бога.

Благочестие ли е, наслада ли е, каквото и да ти се отреди, щом е тварно, то не е Бог.

В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна.132 Светът е сътворен, а сътвореното не познава Несътворения.

Бог е излял в творенията доволство и наслада, но корените на всяко доволство и същността на всяка наслада Той е запазил у Себе Си.

Бог иска да ни има единствено за Себе Си… Той не желае съперник.

Бог не търпи никакво ограничение. Той не желае да се стремим или копнеем по нещо извън Него.

Има голяма разлика между Любовта Божия и нашето обичане. Ние обичаме само ако откриваме благо в онова, което обичаме. Дори да се закълна, аз не съм в състояние да обичам друго, освен благото.

Какво обича Бог? … – Бог обича тези, които ходят по пътищата на правдата и Мъдростта, т.е. тези, които следват Сина… Бог ни обича само доколкото сме в Него и доколкото ни открива в Себе Си. Което ни е дадено, ни е дадено от Любовта Му, за да сме в Него и да живеем в Мъдростта Му.

Бог има една Любов – със същата Любов, с която Отец обича Сина Си, с нея Той обича и мен.

Отецът има един едничък Син и колкото по-малко насочваме вниманието и стремежа си към нещо друго, извън Бога, колкото по-малко се надвесваме навън, толкова повече ще бъдем преобразувани в Сина, Синът ще бъде роден в нас и ние ще бъдем родени в Сина, и ще станем Единият Син.

Има един единствен Син и едно битие, и то е Божествено битие. Ние ще станем в Него едно, ако имаме само едно в ума си. Бог е един … и не може да бъде по друг начин, освен да мислим Бог винаги като един.

Ако иска да стане едно със Сина, душата непременно трябва да отиде отвъд себе си. И колкото повече излиза от себе си, толкова повече се едини със Сина. Свети Павел казва: Ние се преобразяваме в същия образ, който е Сам Той.133

В едно съчинение е казано: Добродетелта никога не е добродетел, ако не идва от Бога, чрез Бога и в Бога – едно от тия трите трябва винаги да е налице. Ако е по друг начин, то това не е добродетел, защото онова пред очите ти, дето не е от Бога, е твърде нищожно.

Как да сме непосредствено в Бога чрез това, към нищо да не се стремим и нищо да не търсим, освен Него? Как да бъдем нищи и да се отречем от всички неща? – Тежко е, че не бива да желаем никаква награда. Бъдете сигурни обаче, че Бог няма да пропусне да ни даде… но не бива да се вторачваме в това; защото колкото по-малко се стремим или копнеем, толкова повече дава Бог.

Волята Божия

По-възвишено е да вярваш в Бога, отколкото на Бога.

Човек нищо не трябва да търси – нито познание, нито знание, нито съкровеност, нито смирение, нито покой, а единствено Волята Божия.

Вън от Волята Божия познанието на Бога е ни-
що.

Вън от Волята Божия всички неща са нищо, не се нравят на Бога и са несъвършени.

Във Волята Божия всички неща са в Бога, там те са нещо, нравят Му се и са съвършени.

Човек не трябва да се моли за временното. Ако иска да се моли, да се моли единствено за Волята Божия, и за нищо друго. Така всичко ще му се даде.

Ако човек моли за нещо друго, а не за Волята Божия, нищо няма да му се даде.

В Бог няма нищо, освен Едното, а Едното е неделимо. Ако човек вземе нещо различно от Едното, то ще е делимо и няма да е Едното.

Бог е Едно, и ако някой търси или се стреми към още нещо, то това не е Бог, а е нещо делимо.

Покой, познание или друго подобно, всичко, с изключение на Волята Божия, е налично заради себе си и е нищо.

Ако човек търси единствено Волята Божия, то каквото и да му дойде или да му бъде откровено, той трябва да го приеме като дар Божи; нека не гледа и не мисли дали то е по природа или по благодат, откъде е дошло, по кой начин… Всичко това трябва да му е напълно безразлично.

Каквото и да вършим, има ли в нас любов към Бога, то е достатъчно.

„Ах, ако знаех, че такава е Волята Божия, с радост щях да го понеса или да го направя“. Боже мой! Чудно е това, че някой болен се пита дали е болен по Волята Божия! Той трябва да е сигурен, че е болен по Волята Божия. Така е и с другите неща.

Човек трябва да приеме, че всичко, което му се случва, е чисто и просто от Бога.

Душата не намира покой при никой начин и страда, докато не се извиси над всичките начини и не стигне при Вечното благо, което е Бог, и за което е сътворена.

При Бога не се стига с бурен напън, с твърдоглаво упорстване да направим или пък оставим нещо. При Бога се стига с мекота, с доверчиво смирение и себеотрицание спрямо всичко, което ни постига.

Човек не трябва да се навива: Трябва да го направиш, каквото и да ти струва! Това е погрешно, защото така се подчертава собственото „аз“.

Ако нещо налегне човека, нещо, което му е усилно и го подтиска или обезпокоява, то това е погрешно, защото така се подчертава собственото „аз“.

Ако нещо е противно на човека, той трябва да се посъветва с Бога и смирено да Му се подчини. Нека с мекота и доверие да приеме от ръцете на Бога всичко, което Бог му дава.

Не трябва да отправяме вниманието си на случайни неща; трябва да сме при себе си и да отдадем напълно волята си на Бога и да приемем еднакво добре всичко, което идва от Него – благодат ли, или друго, вътрешно или външно.

Който възприема нещо у Бога, той не вижда Бога.

Праведникът няма нужда от Бога. Аз нямам нужда от нещо, което имам.

Праведникът на нищо не служи, не насочва вниманието си към нещата. Той има Бог, и затова на нищо не служи.

Човек не се познава по това, че води добър живот, пости и извършва много наглед добри дела. Мярка за израстването му е това, че нараства любовта му към вечните и отвращението му към временните неща.

Ако човек има пари и ги даде на Бога и съгради манастир, това е велико дело. Ако обаче ги презре в себе си заради Бога и гледа на тях като на нищо, това е по-доброто.

Във всичките си дела човек трябва да е обърнал волята си към Бога и само Бога да има пред себе си. Така той ще расте и няма да се страхува, няма да се замисля право ли е постъпил, или е съгрешил.

Истинските поклонници

Иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отец с дух и Истина, защото такива дири Отец. (Иоан 4:23)

„Иде час, и дошъл е вече“. Който иска да се поклони на Отец, с цялото си желание и доверие трябва да се пренесе във вечността, в онази висша част на душата, която е отвъд времето, и която не знае нищо нито за времето, нито за тялото.

С дух и Истина. Какво е Истина? Истината е така благородна, че дори ако Бог се отвърне от нея, аз бих я следвал и бих изоставил Бога; защото Бог е Истината, а всичко, което е в душата, или всичко сътворено не е Истина.

Ще се поклонят на Отец. Чудно е колко много са тези, които се молят за обувки или за крава и страдат за такива неща; и те постъпват глупаво. Защото, докато се молиш на Бог за твари, молиш се за своята вреда; тварите носят в себе си горчивина, зло, вреда, несгода.

Който търси Бога и още нещо към Него, няма да намери Бога.

Който търси само и единствено Бога, той ще намери Бога, и заедно с Бога ще намери всичко, което Бог предлага.

Ако търсиш Бога за своята си полза или за своето си блаженство, ти всъщност не търсиш Бога.

Ако зададем въпроса „Защо“ на добрия човек, той ще ни отговори следното:

– Защо търсиш Бога? – Защото е Бог.

– Защо търсиш Истината? – Защото е Истина.

– Защо търсиш Справедливостта? – Защото е Справедливост.

– Защо обичаш Бога? – Не зная, заради Бога.

– Защо обичаш Истината? – Заради Истината.

– Защо обичаш Справедливостта? – Заради Справедливостта.

– Защо обичаш Благостта? – Заради Благостта.

– Защо живееш? – Наистина, защо живея? Но живея с наслада.

Всички неща, които са във времето, имат „защо“.

– Защо спиш? – За да имам сила.

– Защо се храниш? – За да имам сила.

Никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отец познава някой, освен Сина.134 Искаме ли да познаем Отец, трябва да сме Синът.

Ако искаме да сме Син, първо, трябва да имаме Отец, защото никой не може да каже, че е син, ако няма баща; и никой не може да е баща, ако няма син… Защото животът на сина е свързан с бащата, и животът на бащата е свързан със сина. Синът е човекът, който върши всички свои дела от любов.

Второто, което превръща човека в Син, е хладнокръвието. Ако човек е болен, да го приеме по същия начин, както, ако е здрав; и ако е здрав, да го приеме по същия начин, както, ако е болен. Ако умре приятелят му – в Името Божие, ако извадят окото му – в Името Божие.

Третото, което превръща човека в Син, е това: Да не свежда глава пред никой друг, освен пред Отец.

Казвам: Не искам да моля Бога да ми даде; Не искам и да го възхвалявам, че ми е дал. Бих помолил Бога да ме направи достоен да Го приема и бих Му благодарил затова, че природата и същността Му са да дава.

Живяла някога една светица, тя имала много синове, които някой си искал да убие. Тогава тя се засмяла и казала: – Не се измъчвайте, а се радвайте и мислете за Небесния си Отец, защото от мен нямате нищо.135 А това означава: Вие имате битието си непосредствено от Бога.

Тази е моята заповед

Тази е моята заповед: Да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. (Иоан 15:12)

Любовта, с която обичаме, трябва да е толкова чиста, толкова гола, толкова отречена от всичко, че да не е отправена към приятел или пък към нещо друго, а единствено към самата себе си.

Да любите. Ако някой ми заповяда нещо, което е сладко и полезно за мен, нещо, в което се крие моето щастие, то това ще ми хареса… Бог ми предлага такава сладост, че целият свят не може да ми предложи нещо равно на това.

Да любите. Вкуси ли човек дори само веднъж от тази сладост [Любовта], то тогава, както Бог не може да се отвърне от Собствената Си Божественост, така и този човек с любовта не ще може да се отвърне от благостта и от Бога; на него дори ще му е по-лесно да изостави себе си и блаженството си, но той ще остане с любовта при благостта и при Бога.

Нямаше ли да е по-благороден онзи живот, в който всеки се стреми към мир за ближния си така, както се стреми към мир за себе си; в който любов­та е така оголена, чиста и отречена от всичко, че нейна цел са единствено благостта и Бог?

Защо обичаш благостта? – Заради благостта. – Защо обичаш Бога? – Заради Бога… Нито виждаш, нито обичаш друго, освен благостта и Бог.

Както Аз ви възлюбих. Как ни е възлюбил Бог? Той ни е възлюбил, когато все още ни е нямало и когато сме били Негови врагове. Бог не чака ние да Го молим, Сам идва при нас и ни моли да Му бъдем приятели. Бог желае ние да пожелаем Той да ни покровителства.

Господ казва: Волята Ми е да се молите за ония, които ви пакостят.136

Любовта ти трябва да е една. Любов има само там, където има единство и подобие.

Където има двама, там има недостиг. Защо? Защото едното не е другото и това „не“ създава различие. Там има горчивина, защото няма мир.

Ако държа една ябълка в ръката си, тя е наслада за очите ми, но не и за устата ми. Ако пък я ям, то тя е сладост за устата ми, но не и за очите ми. Така двете не могат да съществуват заедно, защото едното от тях трябва да загуби битието си.

Да любите един другиго – да сте един в друг.

Бог е Любов, и който пребъдва в Любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него.137

Ако Бог беше в мен, а аз не бях в Бога, или пък ако аз бях в Бога, а Той не беше в мен, то всичко щеше да е раздвоено.

Ако Бог е в мен и аз съм в Бога, то аз не съм по-долу от Бога и Бог не е по-горе от мен.

Колкото повече се отдаваш на Бога, толкова повече ще ти се отдаде Бог.

Колкото повече се отчуждаваш и отдалечаваш от себе си, толкова по-голямо ще е вечното ти блаженство.

Когато изричаме: Да дойде царството Ти, да бъде Волята Ти – ние всъщност молим Бога да ни отнеме от самите нас.

Момко, тебе думам, стани!

Момко, тебе думам, стани! (Лука 7:14)

Душата, обладаваща Бога, е винаги плодна.

Бог ражда Себе Си от Себе Си в Себе Си и отново се ражда в Себе Си.

Бог е целият във всеки добър човек. Има нещо в душата, в което живее Бог, и има нещо в душата, в което тя живее в Бога. Ако обаче душата се обърне към външни неща, тя умира за Бог и Бог умира за нея. Не че Бог умира Сам по Себе Си, Той продължава да пребивава в Себе Си, но за тази душа е мъртъв.

Всичко, което разсъдъкът може да схване, и всичко, което желанието пожелава, не е Бог. Мрак е там, където е краят на разсъдъка и желанието, но точно там – в мрака, сияе Бог.

По-горе от всяка светлина е благодатта. Тя никога не идва в разума и във волята… Има нещо тайнствено, което е по-горе, и то е главата на душата. Там се осъществява истинското единение между Бога и душата.

Волята е така благородна, че може да бъде изпълнена единствено от Божествената Любов.

Разумът е така благороден, че може да бъде изпълнен единствено от Божествената Истина.

Благодатта не води до единение в някакво дело. Тя по-скоро е пребиваване на душата в и наедно с Бога. Всяко дело, външно или вътрешно, е твърде малко спрямо тази съкровеност.

Образът като образ и това, чиито образ той е, не могат да бъдат разделени едно от друго никога. Ако душата живее в онова, което е образ Божий, тя ражда. Там е истинското единение.

Блаженството не е нито в разума, нито във волята, а отвъд двете. Блаженството е там, където е като блаженство, а не като разум и воля; където Бог е като Бог, а душата е като образ Божий. Блаженството е там, където душата приема Бога като Бог.

И ръката Господня беше с него

Какво ли ще бъде този младенец? И ръката Господня беше с него. (Лука 1:66)

И ръката Господня беше с него. От тия думи можем да узнаем за достойнството на човека.

Ръката Господня символизира Светия Дух първо, доколкото делото се върши с ръката, и второ, доколкото ръката е свързана с тялото и мишцата, защото всички дела, които човек върши с ръката, извират от сърцето, разпростират се към останалите членове и се осъществяват чрез ръката.

Сърцето и тялото, мишцата, ръката символизират Светата Троица: Отец е обозначен чрез сърцето и тялото, защото, макар душата да е цялата във всеки отделен член – цялата в най-малкия, цялата в най-големия и цялата във всеки един от тях – то битието на душата е най-вече в сърцето, там е същността и праизточникът на делата . Отец е Началото и Праизточникът на всички Божествени дела. Синът е обозначен чрез мишцата, както е писано: Той показал сила с мишцата си.138 А след тялото и мишцата, Божествената Сила се разпростира към ръката, която е символ на Светия Дух.

Какво е действието на Светия Дух в душата? Ако искам да водя някой човек, той няма да ме следва с наслада, ако не открие някакво сходство с мен… Всички хора трябва да следват Бога, без значение дали искат това, или не. Следват ли Го с охота, това им доставя наслада, следват ли го с неохота, това е мъчение за тях. Затова Бог е отдал на душата Божествена Светлина в мига на сътворяването – от благоволение и любов към нея, за да бъде душата сходна с Него и да може да действа с наслада.

Доколкото Бог открива сходство със Себе Си в душата, дотолкова Той действа с Любовта свръх душата. И тъй като Бог е безкраен, то и любовта на душата следва да е безкрайна.

И хиляда години да живее човек, любовта му може да се увеличава, все още и още… така е при огъня – той действа дотогава, докато има дърва.

Колкото по-голяма е любовта в душата и колкото по-буен е вятърът, т.е. Светият Дух, толкова по-съвършен е огънят… Светият Дух духа постоянно и любовта на човека се увеличава постепенно, а не отведнъж.

Кое е чудното дело, което Бог извършва в душата? – Ако душата трябва да е Божествена, тя трябва да бъде въздигната… Благодатта въздига душата до Бога. Нейното дело е да влече и то да влече до края, и който не я следва с охота, страда… Душата трябва да се въздигне до там, където Бог действа в Собствената Си природа, …където изливащото се и излятото са напълно Едно. Там душата става Едно с Бога…

Някой си човек беше богат

Някой си човек беше богат. (Лука 16:19)

Бог е неизповедим. Всичките имена, които душата Му дава, тя взима от своето си познание.

В книгата „Светлина на светлините“ един учител казва: Бог е свръхсъществуващ, непостижим и непознаваем, ако става дума за естествено познание.

При благодатното познание човек – по благодат – може да изпадне в екстаз и да познае, както Свети Павел познал, когато бил въздигнат на Третото небе. Там видял това, което нито бива, нито може да бъде изречено с думи.139

Бог е непознаваем, защото не е причинен, Той е без начин и без дело в скритата Си тишина. Затова няма име.

Мойсей попитал Бог за името Му. – Бог отговорил: „Този, дето е тук…“140

Бог така, както е в Самия Себе Си, никога не може да бъде познат от някое творение. Не че Той не желае, но творенията не са в състояние да Го познаят.

Бог е богат както в Самия Себе Си, така и във всички неща. Божието богатство е в пет неща.

Първото Божие богатство е в това, че Той е Първата причина; затова се излива във всички неща.

Второто Божие богатство е в това, че Той е прост в битието Си. Затова е и най-съкровеното във всички неща.

Какво е простота? – Просто е това, което е единно в себе си, без примес от чужд вид. Бог е прост в битието си и всички прости неща се удържат в онова, което Той е. Затова творенията са едно в Едното и Бог в Бога. Сами по себе си, те са нищо.

Третото Божие богатство е това, че Той е бликащ. Той съобщава Себе Си на всички неща. Той е избликващ от Себе Си и изтичащ във всички неща.

Бог се втича по три начина във всички неща: с битие, с живот и със светлина. Особено се втича в надарената с разум душа, в нейната способност да познава всички неща и да възвежда тварите към първоизточника им.

Бог е Светлина на светлините, защото всяко доб­ро даяние и всеки съвършен дар иде от Отец на Светлините.

Четвъртото Божие богатство е в това, че Бог е неизменен, затова е опората на нещата.

Бог се едини с нещата и все пак се запазва като един в Себе Си и всички неща съхранява в Самия Себе Си като едно. Христос казва: Вие ще се преобразите в Мен, а не Аз във вас. Това е така заради неизменността и безкрайността Му и заради нищожността на нещата.

Пророкът казва: Всички неща са така малки спрямо Бог, както капката спрямо бурното море.141

Ако капка се капне в морето, то капката се преобразува в морето, а не морето – в капката.

Когато Бог привлече душата към Себе Си, тя се преобразува в Него и става Божествена, а не Бог се преобразува в душата. Тогава душата губи името и силата си, но не и волята и битието си. Тогава душата остава така, както е Бог в Себе Си.

Епископ Албрехт казва: Точно във волята, в която умира, човек ще остане вовеки.

Петото Божие богатство е това, че Той е съвършен, затова е и най-жадуваното. Бог е Собственото Си съвършенство във всички неща.

Какво е съвършенството при Бога? – Това, че Той е цял Благост за Себе Си и за всички неща. Затова и всички неща Го желаят, защото Той е тяхното благо.

Марта и Мария

Четем в Писанието, че Нашият Господ влиза в едно село и там една жена на име Марта Го приема у дома си. Тя има сестра Мария, която сяда в нозете на Иисус и слуша речта Му. А Марта се улисва в голяма шетня. – Господи, кажи на сестра ми да ми помогне! – изрича Марта. На което Христос отговаря: – Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а едно е само потребно. И Мария избра добрата част. (Лука 10:38)

Три неща увлекли Мария да седне в нозете на Господ. Едното е благостта Божия, която обзела душата . Другото е силно, неизречимо копнение – тя желаела, без да знае какво, и се стремяла, без да знае какво. Третото е сладкото утешение и блаженството, които тя черпела от Вечните думи, изтичащи от устата на Христос.

Три причини подбуждали и Марта да се грижи и да слугува на Христос. Първата е зрялата възраст и битийната дълбина. Тя вярвала, че никой не може да действа по-добре от нея. Втората причина е мъдрата разсъдливост, която насочвала външното действие към най-висшето, предложено от Любов­та. Третата е високото достойнство на милия гост.

Бог е винаги на разположение за удовлетворяване както на духовните, така и на сетивните нужди на човека.

При удовлетворяване на сетивната природа имаме утеха, блаженство и доволство, и човек се преизпълва с нежност.

Духовното удовлетворение е удовлетворение в духа. Духовно удовлетворение имаме, когато пълното наслаждение не склонява надолу върха на душата, та да го потопи в насладата, напротив, той остава могъщо извисен нагоре. Човек постига духовно удовлетворение само тогава, когато любовта и страданието на творението не могат да превият надолу върха на душата му.

Животът ни учи на най-ценни познания за насладата и светлината, по-ценни от всичко, което можем да постигнем в тоя живот по-долу от Бога. Поучението на живота е дори по-ясно от това, което може да ни даде светлината на вечността. Светлината на вечността ни позволява да познаем себе си и Бога, но не самите себе си без Бога. Където виждаш само себе си обаче, по-остро възприемаш различието между равно и неравно. Пример за това е Свети Павел и езическите учители. В екстаза си Свети Павел видял Бога и себе си по начин духовен, и все пак не разпознал точно и ясно всяка добродетел, а това станало, защото не упражнил добродетелността си на дело. Езическите учители от своя страна, чрез упражняване на добродетелите достигнали до толкова възвишено познание, че разпознавали всяка добродетел по-точно и по-ясно от Свети Павел и другите светци, изпитващи първия си екстаз.

Марта била по-зрялата. Тя била живяла дълго и праведно и животът я бил дарил с ценни познания… – Господи, кажи да ми помогне! – изрича тя – сякаш иска да каже: Сестра ми си въобразява, че може всичко, което поиска, щом е само с Тебе, и Ти си нейна утеха. Дай да узнае наистина дали това е така, кажи да стане и да се махне от Тебе! В това изречение имаме нежна любов, въпреки че думите са прекалено самонадеяни. А Мария била изпълнена, в нея имало копнеж, без да знае към какво и къде. Сякаш седяла там повече заради приятното усещане, а не заради духовното израстване. Марта се страхувала, че сестра ще потъне в насладата и ще си остане там… Но Христос и дал увереност и утеха, че Мария е избрала добрата част, която никой не може да отнеме и че ще стане такава, как­вато трябва да стане.

Христос изрича: Марто, Марто. С двойното обръщение Той указва, че Марта има вече всяко временно и всяко вечно благо, което трябва да притежава тварното същество. С първото назоваване Той указва съвършенството на Марта във временните дела. С второто назоваване Той указва, че не липсва нищо от нужното за вечно блаженство.

Ти се грижиш – казва Той – Ти си при нещата, но нещата не са в теб… Ти си „при грижата“, но не „в грижата“… Ти не си изнежена чрез вкусването на духа…

Ти си съвсем близо… Едното е действие и занаят във времето. Чрез него се стига близо до Бога и то не умалява вечното блаженство. Но другото е – да се откажеш от първото. Защото всичко сътворено е посредник.

Свети Павел казва: Преодолейте времето, защото дните са лукави.142

Да преодолеем времето, означава непрекъснато да се въздигаме към Бога и то не в различието на образните представи, а в Истината.

Под думите „Дните са лукави“ разбираме следното: Ден указва за нощ, защото ако нямаше нощ, нямаше да има и ден… тогава всичко щеше да е една светлина. Точно този е смисълът на реченото от Павел: Нищожен е онзи светъл живот, в който може да има все още тъма, която да забули и засенчи вечното блаженство за духа.

Едно е само потребно. Едно, а не две. Аз и ти обгърнати от вечната светлина, това е Едно. Дву-единното е пламтящ дух, който е над всички неща, но е под Бога, в „окръжението на вечността“.

Бога виждаме само там, където Го виждаме духовно, изцяло безобразно. Тогава Едното е Две, Двете – светлината и духът – са Едно, и те са Едно в тяхната обгърнатост от вечната светлина.

Душата има три пътя към Бога.

Единият път към Бога е с разни действия и гореща любов да търсим Бога във всички творения. Това е имал предвид цар Давид, когато е казал: „Между всички неща дирих покой“.143

Вторият път към Бога… е когато човек се е издигнал – неволно и безобразно – над себе си и над всички неща, но не е намерил същностна опора. Този път е имал предвид Христос, когато е казал на Свети Петър: „Блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“.144 Свети Петър не видял Бога гол, незабулен. Той бил издърпан, грабнат чрез силата на Небесния Отец отвъд всяка тварна способност за проумяване чак до „окръжението на вечността“. Там Свети Петър изговорил няколко сладки думи, от които нямало никаква нужда… От това разбираме, че Свети Петър стоял само в „окръжението на вечността“, … защото в рая се чуват неизказани думи, които човек не може да изговори.145; Свети Петър не бил Едно с Бога, съзерцавайки Го в Собственото Му битие.

Третият път е Пътят, и той е все едно да си у дома. Пътят е да съзерцаваш непосредствено Бога в Собственото Му битие.

Христос казва: Безпокоиш се за много неща, а не за едно. Когато някоя чиста и проста душа е изправена без никаква подготовка в „окръжението на вечността“, тя пада в безпокойството в мига, в който нещо попречи и я раздели от насладата. Марта била със зряла, добре укрепена добродетелност и с неугрижено сърце, неподдаващо се на безпокойства и никакви неща. Затова тя пожелала и сестра да бъде възведена и укрепена в това състояние, защото забелязала, че тя не е по същество в него.

Едно е само потребно! Кое е това едно? То е Бог… Оттегли ли Бог Своето в Себе Си, всички творения стават нищо. Оттегли ли Бог Своето от душата Христова в която духът е съединен с Вечното Лице, то Христос би станал проста твар.

Ако отдадеш волята си на Бога, не е възможно да не извършиш напълно и изцяло онова, което там си узнал, било то в отдаването или приемането.

Има три воли: сетивната воля, просветлената от разума воля и Вечната Воля.

Сетивната воля трябва да слуша истинския учител. Разумната воля стъпва върху делата на Иисус Христос и на другите учители и винаги направлява думите, поведението си и деятелността си към най-висшето. Само когато бъде изпълнено това, Бог праща още нещо в дълбината, в основанието на душата – Вечната Воля с Любовния завет на Светия Дух. Тогава душата зове: „Твоята Вечна Воля да бъде“ и Милосърдният Отец благоволява и изрича в душата Своето Вечно Слово. Това е ако душата стори в достатъчна степен всичко, което е необходимо за това и то се понрави на Бога.

Някои учители твърдят, че трябва да сме така съвършени, че да не ни трогва никоя радост; да сме недосегаеми както за радостта, така и за страданието. Казвам: те не са прави.

Вие си мислите, че щом думите предизвикват у вас радост или страдание, сте несъвършени. Не е така. Дори Христос е страдал. Четем думите Му: „Душата ми е прескръбна до смърт“.146

Казвам: Никога не е имало толкова голям светец, че да не е страдал от болката и да не се е услаждал от Любовта. Но светеца нищо не може да го отклони от Бога и дори когато сърцето му се измъчва, докато не е споходен от благодатта, волята му пребивава едничко у Бога и той казва: „Господи, аз ти принадлежа, както и Ти на мен“. Каквото и да се случи на такъв човек, то не вреди на Вечното блаженство, защото не засяга и не скършва самия връх на душата, съединен с милата Воля Божия.

Мария, докато седяла в нозете на нашия Господ, все още не била истинска Мария – била Мария по име, но не и по битие… Тя тъкмо била приета в школата и започвала да се учи да живее. Марта по същество била в школата. Казвайки: „Господи, кажи да стане“, тя сякаш искала да каже: Господи, бих искала тя да не седи тук, потънала в удоволствието и насладата, а да се научи на живот, да го придобие по същност. – Кажи да стане, та да стане съвършена.

Мария отначало била Марта, за да стане после Мария.

Мария наричам едно добре обучено тяло, послушно на мъдрото поучение. А послушно наричам това тяло, при което волята изпълнява това, което разумът казва.

Аз никога не мога да постигна мъчителният за ухото ми звук да е така приятен за слуха ми, както сладкия звън на струните. Но ето към какво трябва да се придържаме: когато разумът възприеме грубия звук, то волята, оформена от разума, ще застане на негова страна и ще нареди на сетивната воля да не я е грижа за този звук, а сетивната воля ще го направи охотно. И тогава борбата се превръща в наслада – онова, което човек трябва да отвоюва с големи усилия, сега се превръща в радост за душата му, и тогава става плодоносно.

Чак когато приели Светия Дух, учениците за­поч­нали да осъществяват добродетелите си.

Когато Мария седяла в нозете на нашия Гопод, била ученичка и тепърва се учила да живее. Но пос­ле, когато Христос се възнесъл на Небето и тя приела Светия Дух, чак тогава започнала да служи.

Когато тихо мълчание обгръщаше всичко

Когато тихо мълчание обгръщаше всичко, слезе от Небето, от царствените престоли върху мен скритото Слово.

(Прем. Сол. 18:14-15)

В най-чистото на душата, в най-благородното, в основанието и битието на душата се изрича Словото. Там е дълбоко мълчание, защото там не прониква никога никоя твар или образ, там душата не знае ни действие, ни знание, ни образ.

Всяко действие душата извършва с помощта на силите си – когато познава, познава с разума; когато си спомня, спомня си с паметта; когато обича, обича с волята; когато гледа, гледа чрез очите… Така действа тя, посредством силите си, а не с битието си. Всяко нейно действие навън е свързано с посредници. Силите, с които тя действа, изтичат от дълбината на битието , но в самата дълбина няма действие… там цари покой и възторг.

В самата дълбина душата по природа е невъзприемчива за нищо друго, освен за Божественото битие. Там Бог встъпва в душата целият, а не с някоя своя част. Никой не се докосва до тази дълбина, освен един Бог.

Когато силите на душата влязат в съприкосновение с творението, те извличат и създават образ на това творение и го поглъщат в себе си – така те познават творението. По-далече от образ творението не може да проникне в душата…

За душата няма нищо по-непознато от нея самата. Защото… тя не може да създаде или извлече никакъв образ за себе си… и не може да познае самата себе си. Всеки образ идва отвън, чрез външните сетива. Ето защо душата не може да има образ за себе си. Затова тя познава всички други неща, но не и самата себе си. За никое нещо тя не знае толкова малко, колкото за себе си.

Но как ражда Отец Сина Си в душата? Подобно на творенията – в образи и сравнения? Не! По-скоро по начина, по който Го ражда във вечността, и не иначе. В Себе Си Бог притежава съвършено разбиране и пълно и дълбоко познание за Себе Си чрез Себе Си, а не чрез образ. Така че Отец ражда Сина Си съхранявайки единството на Божествената природа… Ако в дълбината на душата имаше някакъв образ, то не би имало истинско единство, а в истинското единство се намира цялото блаженство на душата.

Какво да направи човек, така че да достигне и да заслужи и в него да се извърши и осъществи това раждане? Не е ли по-добре да положи някакви усилия – например да се представи на Бога или да мис­ли за Бога? Или пък да остане в мълчание, тишина, спокойствие и да остави Бог да говори и действа в него, а той просто да чака делото Божие в себе си?

Най-доброто и най-благородното, до което можеш да стигнеш в този живот – това е да замълчиш и да оставиш Бог да говори и действа в тебе.

Словото се изрича, когато всички сили са се отрекли от своите дела и образи. Затова е речено: „Когато тихо мълчание обгръщаше всичко, слезе върху мен скритото Слово“.

Един учител говори на душата: Откъсни се от безпокойствата на външните дела. Бягай далече и се скрий от бурята на вътрешните мисли, защото те предизвикват несъгласие и тревога.

Ако Бог ще изрича Словото Си в душата, тя трябва да пребивава в мир и покой. Тогава Той ще изрече в душата Своето Слово и Себе Си Самия, не образ, а Себе Си Самия.

Дионисий казва: Бог няма образ или сравнение за Себе Си, защото Той, по Самата Си Същност, е цялото благо, Истината, Битието.

В един само миг Бог твори всичките си дела в Себе Си и от Себе Си. Когато Бог е създал Небето и земята и всички неща, не си мисли, че е направил едното днес, а другото – утре… Бог нищо не е прибавил към това свое единствено дело: Той пожелал, казал и станало.

Дионисий призовавал ученика си Тимотей: – Мили мой сине, с неугрижени сетива трябва да се въздигнеш над себе си, над всички свои сили, над познавателната способност и над разума, над всяко действане, начин и битие – към скрития тих мрак, за да стигнеш до познание за Неведомия Свръхбожествен Бог.

Какво прави Бог в дълбината и в битието на душата? – Това не мога да зная, защото душевните сили могат да познават само в образи, идващи отвън, и за тях остава скрита тази съкровеност. Това незнание ги примамва към нещо чудно и ги заставя да го преследват, защото усещат, че то съществува, но не знаят как и какво е.

Когато човек постига сътворените неща, той им се насища и обръща погледа си към нещо ново. У него се запазва стремлението да познае тези неща, и все не може да се задържи при тях. Затова: Само непознаващато познание удържа душата и я пришпорва да го преследва.

Мъдрият мъж изрича: Когато тихо мълчание обгръщаше всичко, и нощта в течението си бе стигнала до средата, ми бе казано скритото Слово; и то дойде крадешком, сякаш крадец.147

Как може Словото, чиято природа е да откровява, да е скрито?… – То се разкри и засия, сякаш искаше нещо да ми открие и да ми даде вест от Бога; … Но то беше скрито… Вижте, точно защото е скрито, трябва да Го следваме. То просиява и все пак е скрито. То иска да копнеем и въздишаме по Него.

Свети Павел казва: Ние трябва да следваме Словото, докато Го чуем (усетим), и да не спираме, докато не Го постигнем.

Когато Свети Павел бил грабнат на Третото небе и в откровението Божие видял всички неща, като се върнал, нищо не било забравено, но било в него така дълбоко и толкова навътре в дълбината, че разумът му не можел да стигне дотам. За него то останало скрито. Затова той трябвало да търси и да постигне това знание вътре в себе си, не навън. То е съвсем навътре, не навън; съвсем навътре. И тъй като съзнавал това, той и казал: Аз съм уверен, че ни смърт, ни каквото и да е страдание ще може да ме отлъчи от онова, което усещам в себе си.148

Един езически учител е изрекъл следните прекрасни думи: „Усещам в себе си нещо, което сияе в разума ми, усещам го, че е нещо, но какво е, не мога да проумея. Струва ми се, че ако можех да го постигна, то бих познал цялата Истина“.

Пророкът казва: Аз искам да седна и да мълча и да слушам онова, което Бог говори в мен.149

Де е родилият се цар Иудейски

Де е родилият се цар Иудейски? (Мат. 2:2)

Бог е във всички неща… но само в душата е раж­-
дащ.

Всичките творения са следа Божия, а душата, по своята природа – Божий образ. Образ, който трябва да се украси и завърши чрез това раждане. А възприемчива за това действие и раждане не е никоя друга твар, освен едничка душата.

Каквото и съвършенство да встъпи в душата – било то озарение от Божествената светлина, благодат или блаженство, то трябва да встъпи в нея непременно чрез това раждане, и не по друг начин.

Дочакай това раждане в себе си и ще придобиеш цялото благо, цялото утешение, цялата наслада, цялото битие, цялата Истина. Пропуснеш ли го, ще пропуснеш цялото благо и цялото блаженство.

Това, което ти се предава чрез раждането, ти носи чисто битие и постоянство, а това, което ти търсиш или обичаш вън от него…е развала. Само което е в раждането дава битие, всичко друго е развала. В раждането ставаш причастен на Божественото влияние и всички Божи дарове.

Понеже делото на това раждане се извършва в битието и в дълбините на душата, то се извършва и в грешника, и в добрия човек. Това е така, защото основанието на природата е еднакво у двамата и благородството на природата пребъдва вовеки дори у тия, дето са в ада. Човек би могъл да попита: Каква ще е ползата или благодатността за мен? – Особеността на това раждане е в това, че то винаги се извършва все отново с нова някаква светлина, винаги излива в душата могъща светлина, защото това е присъщо за благостта – непременно да се излива, където и да е. В това раждане Бог излива Самия Себе Си в душата с такава изобилна светлина, и тази светлина става в битието и в дълбината на душата така преизобилна, че напира и се излива в душевните сили и външния човек… прелива в тялото, и то започва да свети. При грешника това не може да се получи, той не е и достоен за това, защото е изпълнен с грях и злост, а те са наречени мрак… Пречката е в това, че пътищата, по които трябва да върви светлината са задръстени и затрупани с лъжа и мрак. А светлината и мракът не могат да са заедно, както не могат да са заедно Бог и творението. Ако Бог трябва да влезе, творението трябва да излезе.

Човек добре знае Божията светлина. Когато се обръща към Бога, в него веднага проблясва и просиява някаква светлина и му открива какво да направи или какво да остави, и много други добри указания, които той преди не е знаел и не е разбирал.

Понякога сърцето ти бива докоснато и се отвръща от света. Как може да стане това, ако не чрез просветлението, чрез Божествената светлина. Това просветление е така нежно и сладостно, че изпитваш досада от всичко, което не е Бог и не е Божествено. То те увлича към Бога, ти слушаш добрите призиви и не знаеш откъде идват те. Тази вътрешна склонност не идва от творението, защото всяко тварно указание или действие идва отвън. Но душевната дълбина може да бъде докосната само от Божественото въздействие. И колкото по-необвързан си ти, толкова повече светлина, Истина и прозрачност ще намериш.

Човек никога не е падал заради нещо друго, освен че е излязъл от дълбината и се е отдал на вън-
­шното.

Истината е вътре, в собствената ни дълбина, а не навън.

Който иска да намери светлина и истинско знание, нека да дочака това раждане в себе си, в дълбините; и тогава ще бъдат просветлени всички негови душевни сили и неговият външен човек.

Докосне ли Бог съкровено с Истината дълбината на душата, светлината се излива в силите и тогава човек постига в един миг повече, отколкото може да го научи който и да е учител.

От това, че тази светлина никога не може да свети и да възсияе в грешника, то и раждането не може да стане в него. Раждането е несъвместимо с мрака на греховете, макар и да става не в силите, а в битието и дълбината на душата.

Ако Бог Отец ражда изключително в битието и в дълбината на душата, а не в силите , то какво ги засяга тях това раждане? Защо да Му служат, щом не трябва да действат и трябва само да Го празнуват?

Бог във всичките си дела има една крайна цел – блаженството, т.е Самия Себе Си, и води душата с всичките душевни сили към Себе Си. Затова върши Бог всичките Свои дела, затова ражда Отец Своя Син в душата, за да стигнат до тая цел и силите на душата. Той издирва всичко, което е в душата, и го кани на пиршество и празненство. Душата е разбила и разпръснала силите си във външното; всяка – в своето дело: силата на зрението – в окото, силата на слуха – в ухото, силата на вкуса – в езика. И при всичко това губи вътрешното дело. Защото всяка разделена сила е несъвършена. Затова душата трябва да отзове назад всички свои сили и да ги събере за вътрешно действие.

Ние трябва да се отдръпнем от всички неща и да съберем всичките свои сили, за да видим и познаем единната, безмерна, несътворена, вечна Истина. Затова събери всичките си сетива, всичките душевни сили, целият си разум и цялата си памет и ги насочи към дълбината, където е скрито съкровището. Знай, че ако искаш това да стане, трябва да се отречеш от всички други дела. Ти трябва да се потопиш в незнанието, ако искаш да намериш съкровището.

Блажените виждат в Бога един единствен образ и в този образ познават всички неща. И Бог се взира в Себе Си и познава в Себе Си всички неща. Той не трябва да се обръща от едно нещо към друго, както трябва да постъпваме ние. Ако беше така в земния живот, че по всяко време да имаме огледало пред себе си и в него да виждаме всички неща и в един образ да ги познаваме, то нито действието, нито познанието щяха да са пречка за нас. Но тъй като сме принудени да се обръщаме от едно към друго, то избирайки едното, не можем да не попречим на другото.

За раждането на Бог му е нужна свободна, необвързана, неугрижена душа, в която да няма нищо, освен единствено Бог, и която да вижда не нещо или някого, а само и единствено Бог. Това е имал в предвид и Христос, когато е говорил: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене. Не мис­лете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка , и снаха от свекърва . И враговете на човека са неговите домашни“.150

Ти трябва да се потопиш в незнанието… – В незнанието вие полагате цялото наше спасение. Но това звучи като нещо отрицателно. Бог е създал човека, за да знае…

… Незнанието ни трябва да идва не от невежеството, а от знание трябва да преминем в незнание. Тогава ще станем знаещи с Божественото знание.

В недеянието ние сме по-съвършени, отколкото, ако бяхме действащи. Блаженството ни не е в нашите действия, а в това, че оставаме в недеяние.

Колкото Бог е по-благороден от творението, толкова Неговото действие е по-благородно от моето.

От неизмеримата си Любов Бог е положил блаженството ни в недеянието. Така ние сме повече изстрадващи, отколкото действащи, и несравнимо повече приемаме, отколкото даваме. И всеки дар създава възприемчивост за нов, по-голям дар. Всеки Божи дар разширява способността ни да възприемаме и желанието ни за възприемане на нещо по-висше и по-голямо.

Колкото безграничен е Бог в даването, тол­ко­ва безгранична е душата във вземането и въз­-
приемането.

Колкото всемогъщ е Бог в действието, толкова бездънна е душата в изстрадването, недеянието. Така тя бива преобразувана с Бога и в Бога.

Бог трябва да действа, душата трябва да остане в недеяние. Той трябва Себе Си да познае и да възлюби в нея, а тя трябва да познае с Неговото познание и да възлюби с Неговата Любов. Затова тя е по-блажена с Неговото, отколкото със своето си, и блаженството зависи от Неговото действие, а не от нейното.

Учениците на свети Дионисий го попитали за­що Тимотей е по-съвършен от тях. И Дионисий им отговорил: „Тимотей е богосъзерцател. Който е силен в това, той ще надмине всички“.

И така, твоето незнание не е недостатък, а вис­шето ти съвършенство, а твоето недеяние е най-висшето ти дело.

Да ни помогне Бог да оставим и да отхвърлим всичко, което е неугодно на новородения Цар; да ни помогне в това Онзи, станал син човешки, за да станем ние синове Божии. Амин.

И когато Иисус стана на 12 години

И когато Иисус стана на 12 години.

(Лука 2:42)

Не си въобразявай, че разумът ти така ще нарастне, че да познаваш Бога. Точно обратното: Ако Бог ще сияе Божествено в теб, то естествената ти светлина не ще ти помогне, а трябва да стане на нищо и напълно да се откаже от себе си. Едва тогава Бог ще може да влезе със Своята Светлина и да внесе със Себе Си всичко, от което си се отказал, че даже и хиляди пъти повече, и то в нова форма, включваща всичко в себе си.

Искаш ли да познаеш Бога по Божествен начин, знанието ти трябва да се обърне на чисто незнание и в забрава на теб самия и на всички творения.

Какво да прави разумът ми, щом трябва да е цялостно необвързан и да не действа? …Защото, ако позная нещо, това няма да е непознание, и няма да е необвързаност и оголеност? Нима трябва да съм потопен в пълен мрак? – Да, точно така… в пълен мрак и незнание.

Какъв е този мрак, какво е името му? – Името му значи единствено нагласата за възприемане, която не е нито бедна, нито лишена от битие, а е мощна възприемчивост и в нея ти ще намериш твоето съвършенство.

Ако се отвърнеш от мрака и незнанието, то за това ще си подтикнат не от Истината, а от нещо друго – от сетивата, от света, или пък от дявола. Но оставиш ли се на този обрат, ти непременно ще паднеш в грях и дори можеш да стигнеш дотам, че да паднеш завинаги. Затова оттам няма връщане, а постоянно напредване, постигане и осъществяване на тази нагласа.

Ако ме питаш защо е желателно да осъществяваме тази нагласа – да се държим необвързани и свободни, да се стремим да следваме единствено мрака и незнанието, и да не отстъпваме от това – ще ти кажа: В това е възможността да придобием Онзи, Който е всички неща.

Колкото по-пуст си и по-незнаещ за всички не­ща, толкова повече ще се приближиш до Онзи, Който е всички неща.

За пустинята е писано: Аз ще я отвлека, ще я доведа в пустинята и ще говоря по сърце.151 Истинното Слово на Вечността се изрича в самотата, където цялото многообразие е пусто и чуждо за човека.

За опустошение и отчуждаване от себе си копнее пророкът, когато извиква: Кой би ми дал криле гълъбови? Аз бих отлетял и бих се успокоил.152 Къде намира човек спокойствието и почивката? Единствено там, където отхвърли и стане чужд на всичко тварно.

Ако Бог удължава моята изоставеност, без да ми свети, нито да ми говори, нито да действа в мен, ако човек стои в чистото Нищо, не е ли по-добре той да прави нещо, за да прогони мрака и изоставеността – да се моли, да чете, да слуша проповеди, да върши добродетелни дела, за да си помогне с тях? – Не!!!

Най-доброто за теб е да стоиш тихо и колкото можеш по-дълго. Към каквото и друго да се обърнеш, ще ти навреди. Знай го със сигурност!

Бог е длъжен да действа и да се излее в теб, когато те намери готов.

Не си мисли, че Бог е като земния дърводелец, който действа или не действа както си поиска – според волята и настроението. При Бога не е така. Когато и където те намери готов, той е длъжен да действа и да излее Себе Си в теб.

То става в един само миг: отварянето и изливането. Когато природата достигне най-високата си степен, Бог дава благодатта. В същия миг, когато духът е готов, Бог влиза в него без бавене и отлагане.

Няма нужда да Го търсиш тук или там. Той не е по-далеч от вратата на сърцето ти. Стои там неподвижно и чака дали някой ще е готов да Му отвори и да Го пусне вътре.

Хиляди пъти по-силно се стреми Той към тебе, отколкото ти към Него.

Та аз никак не Го усещам? – Да Го усещаш зависи не от теб, а от Него. Когато реши, Той се показва; но може и да се скрие, ако поиска.

Вятърът духа, дето си иска, и гласа му чуваш, но не знаеш отде иде и накъде отива; тъй бива с всеки, роден от Духа.153

„Ти чуваш, но не знаеш“… Ти приемаш Духа, но не знаеш това… Знай! Бог не търпи неизпълненост и празнота. Затова, дори да си мислиш, че не Го усещаш и че си напълно празен откъм Него, това не е така.

Бог не търпи ни най-малката празнота. Затова стой тихо и не се колебай относно пустотата; защото в този миг можеш да се отвърнеш от Него, но никога после не ще се завърнеш.

По какво да позная, че раждането е станало в мен, че Синът е роден в мен? – Когато това раждане наистина е станало, то всичко тварно не ти пречи повече; творенията по-скоро ти сочат пътя към Бога и към това раждане.

Тези, в които раждането е станало, бързо се обръщат към това раждане и то във всичко, което вършат в момента, колкото и грубо да е то. Онова, което преди ти е пречило, сега ти помага. Във всичко, което виждаш и чуваш, каквото и да е то, във всичко възприемаш единствено това раждане; всички неща стават за теб Бог, защото във всички тях не виждаш нищо друго, свен само Бог.

А там, където престанеш във всичко да търсиш и виждаш Бога, ще бъдеш лишен от това раждане.

Тялото и плътта по всяко време се противят на Духа… Искаш ли най-бързо да надмогнеш тялото и най-добре да го обездвижиш? – надени му юздите на Любовта.

Бог нищо друго не гледа в нас толкова, колкото Любовта.

Който бъде хванат от Любовта, носи най-здравите окови и най-сладкото бреме.

Който носи сладкото бреме на Любовта, ще постигне повече и ще отиде по-далеч, отколкото с помощта на всички покаятелни упражнения и самобичувания, които могат да извършат всички хора, взети заедно.

Човекът на Любовта понася ведро и изстрадва всичко, което му се случва и което Бог му праща; Човекът на Любовта добродушно прощава всяко сторено му зло.

Нищо друго не те приближава така към Бога и не те приобщава така към Него, както сладката любовна обвързаност.

Който е открил Пътя на Любовта, той не търси друг път.

Който е закачен на въдицата на Любовта, е пленен… и всичко, що е в човека, вече е Божие. Затова ти никога не би могъл да надвиеш врага така, че да не ти вреди повече, освен единствено с Любовта.

Любовта е силна като смърт, люта като пре-
изподня.154

Любовта отделя всички неща от душата. Тя не търпи нищо, което не е Бог или не е Божествено.

Който тръгне по пътя на Любовта, каквото и да върши или да не върши, е все едно. И при все това, дори и най-малкото дело или упражнение на такъв човек, ще е по-полезно и по-плодоносно както за него, така и за всички хора. Дори и най-малкото дело или упражнение на човека на Любовта ще е по-мило на Бога от упражненията на всички ония, които, вярно, – не са съгрешили смъртно, но имат по-малко любов. Неговото безделие ще е по-ползотворно от действието на друг.

Гледай да се хванеш на въдицата на Любовта, и колкото по-здраво бъдеш хванат, толкова по-свободен ще бъдеш.

---