Майстер Екхарт – Мистични изречения, книга втора

ЗА АБСОЛЮТА, БОГ, СИНА, НИЩОТО

Свети Павел казва: „Не се тревожете Господ е тук, близо при вас!“ – което означава: в нашата Дълбина, когато Той ни намери у Дома и Душата не е излязла на разходка с петте сетива.

Бог не е нито тук, нито там, нито във времето, нито в пространството.

Къде стои Христос? Никъде. Който Го търси някъде, той няма да Го намери. Неговото най-малко е навсякъде, а Неговото най-възвишено е никъде. Докато Душата е някъде, тя не е в най-великото на Бога, което е никъде.

Само Абсолютът е място за Душата и е Неназовим.

Бог е Бог благодарение на това, че Той е без създание – Той никога не Се е назовавал във времето, а във времето има и създание, и грях, и смърт.

Бог е без име, защото за Него никой не може да говори, нито може да Го разбере.

Да мълчим за Бога е много повече, отколкото да говорим.

Ако някой ме попита: „Защо се молим, защо постим, защо вършим всичките си дела, защо сме кръстени, защо Бог е станал „човек“, което беше най-великото нещо?“, аз бих отговорил: „Затова: Бог да се роди в Душата и Душата да се роди в Бог“.

Който може да обхване различията без числа и без количества, той не познава нищо повече освен Един Бог.

Ако човек трябва да познае Бога, в което се състои неговото блаженство, тогава той трябва да бъде с Христос един-единствен Син на Отец.

Ако искате да сте блажени, трябва да сте един Син, а не много синове.

Вие трябва да сте различни по отношение на раждането от плътта! Във Вечното раждане обаче трябва да сте Едно, защото в Бог няма нищо друго освен това естествено начало, и затова тук има едно естествено изтичане на Сина – не две, а едно.

Ако трябва да сте един Син с Христос, тогава трябва да сте едно-единствено изтичане с Вечното Слово.

Синът е един Образ на Бога над образността. Той е един Образ на Неговата скрита Божественост.

Ако трябва да сме Син, тогава трябва да отделим и отстраним всичко онова, което поражда различие у вас.

Ако искате да бъдете Син, тогава се отделете от всяко „не“, защото „не“-то поражда различия.

Че не си онзи човек – това „не“ поражда различия между теб и онзи човек. Следователно, ако искате да бъдете без разлики, тогава се отделете от „не“.

Човекът, който е Син, той е едно с Отец по Същност и по природа… и има всичко в себе си, както го има и Отец в себе си.

Ако делата, които човек върши, трябва да живеят, те трябва да бъдат почерпени от онова, което му принадлежи, а не от нещо чуждо, нито от нещо, извън него, а в него.

Божествената природа се излива по два начина: едното изливане е на Сина от Отец, то става като раждане. Второто изливане се случва от Любовта на Отец и Сина – това е Светият Дух, защото двамата живеят в Него, в Неговото Дихание.

В Бог няма време и пространство – ето защо Отец и Син в Бог са Едно.

Всъщност никой не е богат, освен само Бог, Който просто е включил всичко в Себе Си.

Божествеността на Бога се доказва с това, че Той дава всичко даром.

Божествен е онзи дар или онзи подарък, или изобщо онова правене, или онова дело, което се върши даром. Онова, което не се прави даром, а в името на едно възнаграждение, то нито бива дадено, нито подарено, а бива продадено, то е симония1.

Бог дарява непрестанно в изобилие…

Бог дарява Своите дарове и Милостта без заслуги, даром…

Всяко Божие дело в създанието е по милост и самата милост е дело на Бога или дар.

Един учител казва, че Бог е мярка за всички неща и доколкото един човек има повече от Бог в себе си от друг, дотолкова е той по-мъдър, по-благороден и по-добър от другия.

Да имаш повече от Бога не е нищо друго, освен да приличаш повече на Него. Колкото повече има от Богоподобието в нас, толкова ние сме по-духовни.

Който иска да чуе и задържи в себе си Вечното Слово, той трябва да е умъртвил себе си за всички плътски желания и също да е умъртвил всички преходни желания в себе си и самият също трябва да е мъртъв за всичко, което е преходно.

Който трябва да познава нещата, той трябва да ги познава в тяхното Начало – Бог, в техния Източник.

Отец изрича Сина от цялата Своя Сила и в Него са всички неща. Всички създания са само едно изричане от Бога.

Когато Бог говори на Душата, тогава Той и Тя са Едно.

Ако трябва да влезем в основата на Бога и в Неговата Дълбина, тогава ние трябва първо да влезем с истинско Смирение в нашата собствена основа и в нашата Дълбина.

Колкото повече Бог се познава като „Единствения“, толкова повече бива поз­нат като всичко.

Колкото по-убедително и по-дълбоко човек познава Бога като Единствен, толкова повече той познава Корена от който са произлезли всички неща.

Бог е едно Слово, което изрича Себе Си. Навсякъде, където е Бог, Той изрича това Слово. Там, където Той не е, Той не говори.

Бог е изречен и неизречен. Отец е изричащо дело, а Синът е едно действащо изричане.

Във всичките си дела създанията искат да изговорят Бог… и въпреки това, Той остава Неизречен.

Който иска да влезе в основата на Бога, в Неговата Дълбина, преди това трябва да влезе в своята собствена основа, защото никой не може да познае Бог, ако преди това не е трябвало да поз­нае себе си.

Който познава нещо допълнително към Бог, той не познава само Бог. Който обаче познава само Бог, той познава повече в Бога.

Бог не може да действа освен в основата на Смирението, защото, колкото по-дълбоко смирен е човекът, толкова по-голяма е и възприемчивостта за Бог.

Един Учител казва, че идването и заминаването на Бог е скрито. Присъствието Му обаче не е скрито, защото Той е една Светлина, а природата на Светлината е Откровение.

Божественият мир дава възможност на създанията да се завърнат отново в своето Праначало, което означава Бог.

Бог е нашето начало. Когато се обединим с Него, тогава ще станем отново обновени, нови в себе си.

Всичко, което може да се прибави към Бог, предвид Чистата Същност, Го закрива.

Доброта и справедливост – това са дрехи на Бога, които Го предрешават. Затова махнете от Бог всичко онова, което Го предрешава и Го внесете чист в „гардероба“, където Той е открит и без дрехи в Самия Себе Си – така ще останете в Него.

Най-извисените Ангели възприемат Бог в Неговата Скритост, преди Той да бъде „облечен“ с „доброта“ или с каквито и да е неща, които човек може да изрече с думи.

Когато човек оголи и открие Божествената светлина, която Бог естествено е създал в него, тогава Божият Образ му се изявява.

Пророкът Даниил казва: „Ние търсим Твоето лице“, защото Лицето на Бог е Неговата Същност и Неговото Присъствие.

Живеещият в Бога притежава пет неща:

• Между този човек и Бог няма разлика и те са Едно.

• Такъв човек взема своето Блаженство в чистота – оттам, откъдето я взема Самият Бог и намира своя устой.

• Този човек има едно знание, единно с Божието знание и има едно дело, единно с Божието дело и едно познание, единно с Божието познание.

• В такъв човек Бог се ражда по всяко време…

• Този човек… се ражда в Бог по всяко време. Те се поражда взаимно в своето Единство.

Един учител казва, че всички неща имат едно „защо“, Бог обаче няма „защо“. И човекът, който моли Бога за нещо друго освен за Него Самия, той създава на Бог едно „защо“. (Чрез въпроса „защо“ създава една отделеност.)

Ако искате да останете в Бог, не Го обичайте заради нещо друго, освен само заради Него.

Къде е домът на нашия Господ Исус Христос? Той е в Единството със Своя Отец. Христос никога не се е отделял от Отец.

Бог живее в Душата с всичко, което е Той и всички създания имат там своя дом.

Бог Сам прави всичко, защото, който дава битието, той дава и всичко. Защото, ако не се даде битието, нищо не се дава. Защото нищо не може да бъде без битието. Чрез битието идва осъзнаването.

Най-ценното, което Бог прави в създанията, това е битието. Моят физичес­ки баща ми дава природата той обаче не ми дава моето битие, това прави единствено и само Бог.

Бог върши всички Свои дела в Себе Си и от Себе Си в един момент.

В Бог няма „ставане“, а само едно „сега“. (Бог е Вечно настояще.) Вие ставате едно с Него без „ставане“… без обновяване и това „ставане“ е Неговото битие.

Бог действа в Душата без посредници, без образи или сравнения… в Основата, в която никога не попада образ, а само Той Самият със Своята Същина.

Бог действа без посредник и без образ. Колкото повече си без образ, толкова си по-възприемчив за Неговото влияние; и колкото си по-вглъбен и забравил себе си, толкова си по-близо до Него.

Всичко е от Бог. Бог е във всичко и всичко е в Него.

Всичко, което създанията правят в Бог, го правят от Бог и чрез Бога, защото Сам Бог върши всичко в Себе Си.

Истински в Името на Бога действа онзи, който действа от Бог, чрез Бог и в Бог.

Всичко е от Бог, чрез Него и в Него. От Него – Отец, чрез Него – Сина, в Него – Светият Дух.

Нещата са такива в Светия Дух, че онова, което не е по необходимост, е Нищо.

Онова, което не е в битието, а е до битието или извън него, е Нищо… Битието обаче е само от Бог и само Той е битието.

„Всичко е в Него…“, а именно: цялото битие на не-можещото да се направи, на можещото да се направи и можещото да се направи по изкуствен начин.

Бог е едно нещо и едно чисто битие, а грехът за разлика от Него, е едно нищо и една отдалеченост от Бог.

Нищо е това, което не може да се получи от нещо. Нещо е онова, което получава от нещо нещо. (След като има нещо, то може вече да получава и да предава.)

Което е нещо, то винаги е в Бог – там нищо не липсва от Него.

Синът в Абсолюта казва: „Което ми е дал Отец е по-голямо от всичко2“, защото то не стои сред нещата, а е над тях…Тъй като това нещо не е всичко, понеже не е цялостно, а е само идеята за всичко. Така Йоан казва: „В началото бе Словото…3“ – Логосът, идеята.

„Което ми е дал Отец е по-голямо от всичко“, тъй като всичко е преминало в битие чрез сътворението.

Свети Бернар казва: Какво е Бог? Същността, в сравнение с която, не може да се помисли нищо по-добро.

Сенека казва: „Какво е Бог? Цялото, което ти виждаш и Цялото, което ти не виждаш. Не можейки да си представим нещо по-велико, така Неговото Величие бива признато“.

Бог е Безпределен в Своята простота и естество, в Своята Безпределност, затова Той е навсякъде и навсякъде цялостно. (Владее всичко чрез Своята простота и естественост.)

Бог е навсякъде в следствие на Своята Безпределност и навсякъде цялостно, обаче вследствие на Своята простота.

Бог сам се снишава (смалява) във всички неща и то в тяхната Същност.

Бог е Дълбината на всяко нещо, и то само в Дълбината, и Сам Той е тази единствена Дълбина.

В Единствения никога няма болка или мъчение, или лошо настроение, дори способност за страдание или умиране.

В Единствения, доколкото Той е Единствен, са всички неща.

Бог е Битие на Себе Си, Той е чисто Битие и Битие на всички неща.

Единственият Бог е Разум и Разумът е Единственият Бог, затова Бог не е никога и никъде Бог, освен във висшия Разум.

Да си Единен, да си едно означава да си Едно с Бог.

Бог е изцяло Битие и в Него няма нищо, което да е различно от Битието, или да е извън него.

Бог има власт над всичко, което е и което може да бъде – абсолютно и без ограничения върху всичко.

Бог е Битието и само Той дава на всичко непосредствено битието.

В Бог няма никакъв недостатък или липса, няма и прилика между Него и сътвореното.

Бог като Първото и най-възвишеното Си е напълно достатъчен във всички и за всичко, така че нищо не може да попадне в Него – нито качество, нито атрибут към Неговата субстанция, нито число.

Битието и всяка форма е от Бог – първото Битие и първата форма.

Цялото Битие и битието на всички неща е от Бог и само от Него.

Бог е изцяло Битие и действа в създанията чрез собственото Си Битие и доколкото Той е Битието.

Бог е Пълнотата на Битието и пълното Битие и е нищо друго освен чистото Битие.

Бог е абсолютно Безпределен и следователно – Вечен.

Свети Августин казва, че Бог е Творецът на Вечността чрез която сътворените неща са вечни.

Бог е постоянен, Той е вечен, Той е без причина и без Начало, по-скоро самото Начало и Причината за всички неща.

Бог може да бъде обичан само в Него Самия и само заради Него.

Свети Дух е Любовта на Отец към Сина.

Св. Тома Аквински

Сенека казва: Няма Дух без Бог. Божието семе е в човешкото тяло.

Абсолютната светлина, която е Бог, е навсякъде и във всички неща и въпреки това, от нищо не се петни.

В Бог е цялата сила и затова при Своето раждане Той създава образ, подобен на Него.

Докато човек „се държи“ под Бог, дотогава той възприема непосредствено чисто Божественото влияние от Него и не е подвластен на нищо друго – нито на страх, нито на обич, нито на страдание или на нещо друго, което не е Бог.

Всичко, което ме споходи, него мога да го загубя. Ето защо Бог ражда Себе Си изцяло в мен, така че аз никога да не Го изгубя. Защото вроденото в мен – него не мога да изгубя, защото то е Негово.

Ако някой ме попита: „какво е Бог?“. Бих отговорил, че Бог е едно благо, което гони с Любовта си всички създания, така че те от своя страна също да Го гонят.

Бог с Любовта си дарява на създанията тяхното битие и техния живот, и ги запазва с нея.

Всичко, което внася добродетели, то в Бога е едно чисто Битие и Негова собствена природа.

Ако човек няма нищо повече общо с Бог, освен това да е благодарен, това би било достатъчно.

Аз не искам да моля Бог Той да ми дава, защото Той трябва да дава. Аз искам обаче да Го моля за това да ме нап­рави достоен да получавам Неговия дар и искам да Му благодаря за това, че в природата Му е, че трябва да дава.

Да се занимаваш в мислите си с Бог, това е по-сладко от мед.

Познаването на Бог – това е пълно утешение за една благородна душа.

Който иска да търси Бог, той трябва да Го търси в Абсолюта.

Ако само разсъждаваме върху светите дела, които са произлезли от бедността или смирението на нашия Господ Исус Христос, а самите ние нямаме нужда за тях, тогава разсъжденията ни са безполезни.

Ако жадуваме за делата на Христос, но не сме усърдни в тях, за да ги постигнем, това… не ни ползва. На човек му се иска да бъде смирен, а не иска да бъде отречен.

Целият духовен глад и горчивината, в които Бог оставя човек да изпадне – всичко това той трябва да понася търпеливо, при това той не трябва да желае нищо за себе си… Трябва да остави Бог да прави с него каквото си пожелае, или все едно той, човекът не съществува.

Ако Бог трябва да стане за душата „необлечен“ и чисто присъстващ, тогава и най-благородното вътрешно дело трябва да отпадне.

Човек трябва да се издигне до нивото на Бога.

Ако разбираш нещо под „Бог“, това не е Той… Бог… е безименен. Какво трябва да правя тогава? Ти трябва изцяло да се освободиш от себе си и да се слееш с Неговото Съществуване и твоето „твое“ и Неговото „негово“ трябва да станат едно „мое“ така цялостно, че ти с Него да разбираш вечно Неговата непроявена Реалност и Неговата неизречена Нищета.

Един светец казва: Всичко, което човек може да каже за Бог, това не е Бог. Казва се също, че всичко, което може да се каже само за Бог, това също е Бог.

Всичко, което може да се прибави към Бог, към гледната точка на Чистата Същност, Го закрива.

По отношение на лицата Бог е триизмерен и същевременно прост по отношение на Своята свръх чиста природа.

Бог е на всички места и на всяко отделно място цялостно.

Всички места за Бог са едно и единствено Място, в което Той действа.

Бог има промисъл за всички неща и предвижда всичко в Своя промисъл.

Всичко, което може да се каже за Бог, за Него ние намираме едно подобие, единно подобие.

Бог е дарил на Душата образоподобие със Самия Себе Си; и ако тя не го притежаваше, тогава изобщо нямаше да може да стане Бог – нито посредством Милостта, нито над всяка милост.

Бог е онова, което е и онова, което е Той, то също е мое; и онова, което е мое, него аз обичам, и онова, което аз обичам, то също ме обича и ме изтегля в себе си; и онова, което ме е изтеглило в себе си – в него аз съм повече, отколкото самия себе си. Следователно трябва да любите Бога, едва тогава ще станете Бог с Бога, единни с Бога.

Който иска да отиде при Бог, той трябва да Му даде нещо в замяна за всичко онова, което Той е направил в него. Затова човек се нуждае от една доб­родетел, която се нарича „справедливост“ – в нея са включени всички доб­родетели.

Който иска да дойде при Бог…, той трябва да бъде необвързан и свободен, както вътрешно, така и външно.

Човек трябва да е така свободен, че при всичките си дела да не цели възнаграждение от Бог, а само едно: Той да бъде прославен с тях.

Ние сме едно нищо и един добър материал за Бог, в Който Той, като Триединство върши Своето дело.

Човек трябва да се пази от това никога да не възпрепятства някое от делата на Великия Майстор… По-скоро ние трябва да се държим така че този материал да е винаги готов за Майстора, така че Той да върши делото Си в нас.

Бог е една единна Сила, която е неразделена във всички неща.

Бог е единното благо, в което е включено всичко.

Там, където Бог е явен за Самия Себе Си, в мълчащата тишина на Своята собствена Същност, това Себеоткровение се нарича Неговото Лице – Абсолюта.

В неопределеността на единството определящата Същност на Духа е издигната над всички сили на Душата.

Ние вечно сме били в Бог, както изкуството в майстора. Бог погледнал Самия Себе Си и едновременно с това видял Себе Си и всички неща.

Макар и сега създанията да са едно многообразие в Бог, те въпреки това са само един поглед, защото Бог в Себе Си е винаги единно Цяло.

Всички създания имат своето битие в Бог, а същността, която те имат, Бог им я предава със Своето присъствие.

Взети същностно нещата в Абсолюта, както деятелят, така и делото са неизменни.

Ние трябва да се издигнем над всички сетива и всяко разбиране в скритото Божие Единство.

Бог иска от нас святост и тя се състои в това да познаем себе си и Него.

Светата Троица е начало на всички неща и нещата копнеят отново да се върнат у дома в своето Начало… кръгът.

Творческата способност на Светата Троица е център със силата на който Тримата, самите Те, Триединните са неподвижни, създали всички Свои дела.

В центъра на Триединството всеобхватната творческа способност бива споделена с Душата.

Триединството е същевременно света, защото всички същества са заложени в него.

Тримата в Триединството са само една единствена творческа сила, която е неподвижната точка, това единното, втъкано в Троицата.

Посредством обединяващата сила, която се излива от неподвижната точка (Единството, Светата Троица), Бог отделя Душите от всичко създадено и всички променливи неща.

Свети Дионисий казва: Единният Единствен е живота на всичко живеещо, битието на всичко съществуващо, ра­зумът на всичко разумно, природата на всички природи, светлината на всичко светещо и въпреки това не е светлина, не е живот, не е природа.

Свети Дионисий казва, че Първото Начало е над всяко име. То се отдръпва от любенето, разбирането и схващането. То е по-висше от Същност, по-висше от природа. То не е нито светлина, нито тъмнина. Това е всъщност е неговото основание , Неговата Непознаваемост.

Свети Дионисий казва: Приятелю мой, Тимотей, съветвам те да оставиш всичко плътско зад себе си и да отидеш при Бог. Това не можем да нап­равим по друг начин, освен със слепи очи и чужди сетива.

Свети Дионисий казва, че ако искаме наистина да познаем Бог, трябва да признаем, че Той е нещо Непознато.

Един Учител казва, че ние трябва да познаваме Бог с Неговата собствена Същност, така че Той наистина да е това. Тук Душата е същевременно разбиращото и разбраното.

Човекът съдържа в себе си една светлина, неговият действащ разум и тя трябва да е светлината, с която човекът съзерцава Бог при преживяването на блаженството.

Бог е бил „създаден“ от Душата, едва с нейното съществуване като създание.

Преди да бъдат създанията Бог не беше „Бог“, Той беше обаче Абсолют, защото това Той го няма от Душата.

Когато Бог намери една унищожена Душа, която благодарение на Милостта да се е превърнала в Нищо по отношение на себе си и на своите дела, тогава Бог върши в нея (отвъд всяка милост) Своето вечно дело и така Той я изтегля от нейното сътворено съществуване… С това Той обаче унищожава Себе си в Душата; и така не остава да съществува дълго време нито Бог, нито Душа, а само Единната Цялост.

По отношение на моя вечен образ Бог не е „Бог“, защото тук Той не се разглежда като Създател. Моят вечен първообраз (или в отражението на Абсолюта: синът е равен на Отец във всяко отношение).

За да стане равна на Бог, Душата трябва да стане едно Нищо.

Там, където има равенство, няма единство, защото „равното“ е едно ограбване на единството. Докато синът в Отец е „син“, той е равен на Отец и не е едно с Него. В единството на Божествената Същност – там, където Отец и сина са едно, няма вече „съм равен“. Случило се е единното Сливане.

В единството на Божествената Същност, Отец никога не е знаел за син, нито синът за Отец, тъй като тук няма нито Син, нито Отец, нито Свeтий Дух.

Ние трябва да наблюдаваме Божествената Същност и цялото нейно Съвършенство със светлината на Единството, със Същността.

Когато Отец съзерцава своя Син, в Сина създанията се образуват като нещо живо, това е истинският живот на създанията.

Нашата вяра казва: „Христос е възкръснал от мъртвите“, което означава, че Христос е възкръснал от Бог в Абсолюта, в Единството на Божествената Същност.

Само Бог е блажен в Самия Себе Си.

Блаженството винаги е Бог и всеки, който е блажен, той преживява това Единство. Преживяването на блаженството е Бог и Божествената Същност и самото Божие отражение.

В преживяването на блаженството човекът се превръща в едно Нищо и така всичко създадено се превръща в Нищо.

Свети Дионисий казва: „Господи, заведи ме там, където Ти си едно Нищо!“ – което означава: „Господи, заведи ме там, където Ти превъзхождаш всеки сътворен разум!“.

Свети Павел казва, че Бог живее в една Светлина, в която никой не може да проникне, което означава, че Бог не може да бъде познат в някаква сътворена светлина.

Свети Дионисий казва: „Бог е Нищо“ – това означава, че при Него няма никакви „неща“.

За да потъне в Чистото Нищо, Душата трябва първо да се е отделила от всичко сътворено и да няма никаква опора. Тук, вътре тя е скрита за всички създания.

Серафимът, с всичките си познания, не може да проникне в Нищото. В Нищото Душата живее над Серафима и над всяко познание.

Душата не може да има по-близък достъп до Божествената природа така както, когато е в Нищото, защото нищо не обединява толкова много, както еднаквостта на природата.

Ако Душата иска да стигне до там, че да не се нуждае повече от нищо и да стане още по-неизменчива от Нищото, тогава тя трябва да събере всичките си сили в своята свободна воля, за да остане несмущавана от своето „аз“ и нещата.

Нищото, което сме били преди да бъдем за себе си, не се е нуждаело от нищо. И то е противостояло на всички създадени създания.

Само Божествената сила е по-силна от всичко.

Когато Бог създавал нещата от Нищото, Божествената сила е привела Нищото в движение. Ние трябва да станем по-неподвижни от Нищото.

Душата трябва да е изцяло потопена в Бездънния Извор на Божественото Нищо, така че нищо да не може да я изтегли от там.

Щом Бог е още по-неизменчив от Нищото и Душата бива преобразувана в Неизменчивостта на Онзи, Който е нейно Битие – Бог, то тогава тя също е станала по-неизменчива от Нищото.

Човек наистина е Бог и Бог наистина е човек.

Нищо не е добро, освен само Бог.

Там, където Бог е Създател… Той е многообразен и познава всяко многообразие.

Там, където Бог е Едно, там Той е свободен и необвързан от всяко действие. В такова „съм едно“ обаче Той не познава също нищо друго освен онова, което е Той свръхреално в самия себе си.

Там, където няма нищо освен Едно, не се вижда нищо друго, освен Едно. Ето защо Бог не може да се види, освен само със слепота; не може да се познае, освен само с Не-познаване и не може да се възприеме, освен само с безумие.

В Самия Себе Си Абсолютът е неизменчиво Единство и изчезваща Тишина, и същевременно – извор на всяко отделяне.

Бог за самия себе си: Битие, само за разбиране на създанията. Той е едно Нищо.

Божественото Битие е Разум.

Един Учител казва, че който иска да отиде при Бог, той отива като Нищо.

Всичко трябва да се загуби. Съществуването на Душата трябва да почива на едно свободно Нищо.

Нашето съществувание и живот трябва да са вечни в Божественото Единство.

Божието Царство, което Духът търси, за да го познае и да се стреми към него, е Единство над съществуването.

В Божието Царство човекът е Бог… и е господар на всички свои дела.

Бог не разполага с друго създание, имащо такава голяма възприемчивост, както Душата.

При никое друго дело Бог не може да остави да се излее Неговата Сила и Основата на Неговата Същност така цялостно, както там, където Той се ражда духовно в Душата.

Какво представлява Божието „раждане“? Божието раждане в Душата не е нищо друго, освен Бог да разкрие Себе Си на Душата в едно ново познание и по един нов начин.

В Праобраза на Душата всички неща са Божествени… В Него всички неща са Бог.

Всички дела, които човекът върши извън Божието Царство, са мъртви. Онези обаче, които той върши в Божието Царство, са живи дела.

Човек не трябва да се моли на Бог само в храма и планината, а непрестанно – на всички места и по всяко време.

Бог не прави изобщо нищо заради каквото и да е създание, а само заради Своята чиста Доброта.

Бог и смиреният човек не са двама, а едно. Бог трябва да излее Себе Си в един истински смирен човек.

Смиреният човек не се нуждае да моли Бог, той може да му заповядва.

Смиреният човек има такава власт над Бог, каквато и Бог има над Самия Себе Си… Защото съществуването на един такъв човек е Божественото съществуване и Божественото съществуване е единно със самото неговото Божествено съществуване.

Чрез Смирението си аз превръщам Бог в даващ и давам на Бог онова, което е Негово.

Никой не може да бъде получател на Божия дар, освен смирения човек.

Без Смирение Бог не може нищо да ми даде, защото без Смирение аз не съм възприемчив за дара.

Чрез моята Смиреност аз дарявам на Бог Неговата Божественост.

Колкото повече се снишавам, толкова повече Бог се извисява над мен… Колкото повече се снишавам в Смирение, толкова повече Бог се извисява и толкова по-нежно и сладостно Той излива Своето Божествено влияние в мен.

С моето Смирение аз мога да извися Бога.

Истинската жажда и дълбокото Смирение правят чудеса… Дори Бог да може да прави всичко, на един смирен и с голяма жажда човек, Той не може нищо да откаже.

Бог изпитва по-голяма нужда да ни дава, отколкото ние да получаваме… и колкото по-малко… искаме или желаем, толкова повече Бог ни дава.

Колкото повече желае Душата, толкова повече се дава; и колкото повече получава, толкова повече се увеличава способността да възприема.

Как трябва да се моли човек? Бог е един Дух и човек трябва да се моли в Духа и Истината, която е самата Истина.

Който търси Бог като Бог, него Бог го чува. Ако човекът обаче се обръща към Бог и с това има предвид светски неща, тогава той не търси Бога, а търси онова, за което той моли Бога и използва Бога като слуга за тази цел.

Ако човек моли Бог за нещо друго, освен за Бог, това не е правилно. То е признание за неверие и несъвършенство, защото тогава човек иска да унищожи Бог и от нищото да направи Бог.

Тези, които се молят в Духа и в Истината, те се молят правилно.

Когато се моля за някого (Хайнрих или Конрад), тогава се моля най-малко. Когато не се моля за никого, тогава се моля най-много; и когато не желая абсолютно нищо и не се моля за абсолютно нищо, тогава се моля най-същностно, защото в Бог няма нито Хайнрих, нито Конрад.

Когато съм в Единство с Бога, там, където всички неща – минали, настоящи и бъдещи – са настоящи и тогава те всички са еднакво близо и по същия начин едно цяло – те всички са Бог и всички са в мен. Там не е нужно да се мисли нито за Конрад, нито за Хайнрих.

Който търси Истината само в Бог, той никога не намира Бог сам, защото с Бог той същевременно намира всичко, което Бог може да предложи.

Също както Синът е едно с Отец в Същността, така и ти си Едно с Него по Същност и по природа и имаш всичко онова в себе си, което Отец го има в Себе Си.

Ако търсиш Бог и Го търсиш в името на своята лична природа, или в името на своето лично блаженство, Истината е, че ти не търсиш Бог.

Бог не понася никакво ограничение и не иска човек да има предвид или да желае нещо друго освен Него Самия.

Бог хвърля лъча на Доволството в създанията, но Коренът на всяко Доволство е запазил само в Себе Си, затова защото Той ни иска сами при Себе Си и при никой друг.

Всички неща, които са във времето, имат едно „защо?“. Например, ако попитат един човек: „Защо се храниш?“, той би отвърнал: „заради това да имам сила“. „Защо спиш?“ – именно заради това… И така е с всички неща, които са тук във времето. Ако попитат обаче един добър човек: „Защо обичаш Бог?“, той би отвърнал: „Не зная, защото Той именно е Бог“. „Защо обичаш Истината?“, „Заради Истината.“ „Защо живееш?“, „Не зная, аз обичам да живея.“

Също както Бог действа без „защо?“ и няма „защо?“, така и праведният работи без „защо?“.

Също както животът живее заради себе си и не търси „защо?“ заради, което да живее, така и в справедливия няма „защо?“, заради което да прави нещо.

Бог често е най-много там, където ни се струва, че Той свети най-малко. Ето защо ние трябва да възприемаме Бог еднакво, по всякакъв начин, във всички неща.

Бог е във всеки начин и е еднакъв във всеки начин за онзи, който може да Го възприеме еднакво.

Всички неща, които Бог ни налага, ние трябва да приемаме най-разумно и не трябва после някак си пак да ги гледаме и размишляваме върху това кое би било по-голямото, или по-извисеното и най-доброто.

Милостта може да изтича съвсем непосредствено само от Божието Сърце.

Делото на Милостта не е нищо друго, освен едно завръщане и едно новообразуване в Бог.

Бог е в основата на Душата и Източника на Милостта, те са едно.

Никой не може да познае Бог, без преди това да е познал самия себе си.

Докато разумът е здраво свързан с Бога, дотогава всички сетива трябва да му се подчиняват. Когато обаче разумът се отдели от Бог, тогава сетивата също отпадат от Него, така че вече не Го слушат.

Доколкото ти си необвързан със себе си, дотолкова можеш да се владееш и доколкото можеш да се владееш, дотолкова ти принадлежиш на себе си, дотолкова и Бог ти принадлежи и всичко, което Бог някога е създал.

Ако съм блажен, тогава Бог и целият свят са в мен и там, където съм аз, там е Бог. Там, където е Бог, там съм и аз.

Всички Учители казват, че честта е по-достойна за обич, отколкото преходното благо. Който дари сто фунта злато в Името на Бога, той печели повече… отколкото е стойността на стоте фунта. С това той е привлякъл повече и нещо по-добро към себе си, отколкото е дал, а именно: слава и чест.

Когато обаче бедният протегне ръка към хляба за милостиня, с това той дава от себе си цялата своя чест. Следователно: даващият е купил чест, а получаващият е продал чест. Ето защо бедният със своето получаване, се е доближил повече до Бог, отколкото онзи, който е дарил сто фунта злато за Божия Слава и защото даващият се радва на своята природа и я довежда до почитане, докато получаващият потиска своята природа и прави така, че тя да бъде презирана.

Човек никога не би изпитвал Любов и силно влечение към което и да е създание, ако в него нямаше Богоподобие. Това, което обичам е в това, което аз поз­навам най-много – Богоподобието. А в създанията нищо не е толкова подобно на Бога, както Покоя.

Бог търси Покой във всички неща.

Светата Троица търси Покой, Отец търси Покой в Себе Си, защото в него Той е излял и образувал всички създания и те двамата търсят Покой в Светия Дух, защото Той е произлязъл от тях двамата като една вечно безпределна Любов.

Защо хората са толкова мързеливи да търсят усърдно Бог? Защото те никога не са изпитвали Божествената сладчина… Който обаче се настрои да изпита Божествената сладчина, той ще стане един радостен Търсач на Бога.

Ние не трябва да сме угрижени за нищо сътворено, а единствено само за Исус Христос, Който е само наш Баща и наш помощник и един Път към Своя Баща.

ЗА ОТРЕЧЕНОСТТА

Който не се отрече от цялата суетност на създанията, той не може да бъде нито заченат, нито роден в Божественото раждане.

Ако Душата трябва да познае Бог, тя трябва да забрави себе си и да загуби себе си; защото, докато тя вижда и познава себе си, тя не вижда и не познава Бог.

Освободи от себе си всички неща, и всичко онова, което си в себе си и се приеми същностно – такъв, какъвто си в Бога.

Бог трябва да излее Милостта Си в душата на онези, които съвсем са се отрекли от себе си и Го следват.

За сливането Едно с Бог Душата трябва да се е отрекла не само от външните, но също и от всички духовни и вътрешни дела, така че Бог е да е действащият, съвсем непосредствено, а Душата само да е проводник на Божието дело, на което тя се е отдала и му е съвсем покорна.

В какво се състои свободата на един обожествен човек? В това, че той за себе си е нищо, нито желае нещо за себе си. Той иска само едно – делата му да възхваляват Бога.

Най-висшата свобода на човека се състои в това: той трябва да бъде така свободен, че да забрави своето, себе си и всичко, което е. Да се влее обратно в бездънната Бездна на своя Праизточник.

Нищият по воля оставя да си заминат приятелите, благата и славата на света и слиза в долината на Смирението. С това той е в своята външна свобода и не търси повече утеха в преходните неща.

Мили, бедни по воля деца… стойте здраво в Христос и не мислете за себе си… и ако светът ви мрази – казва Христос – това вие трябва да приемете по-скоро с вътрешна благодарност от Бог. Да смятате себе си за недостойни за Него, едва тогава вие сте се отрекли от себе си.

В онези, които са се отрекли от себе си и следват Бог, освободени от всичко, в тях Бог… излива Милостта Си и ги опрощава, и ги изпълва със Себе Си.

Докато човек не стане така свободен от себе си, както, когато не е бил дотогава, той не изхожда от правилното самоотричане.

„Едно“ – означава нещо, на което нищо не е прибавено… Едното е отричане на отричането. Всички създания имат едно отричане в себе си: едното отрича, че е другото… Бог обаче има едно отричане на отричането: Той е Едно и обединява всичко друго, защото няма нищо освен Бог.

ЗА ЛЮБОВТА, МЪДРОСТТА, ИСТИНАТА, МИЛОСТТА, ЦЕННИ МИСЛИ

Едно ново познание носи нова светлина. Една нова Любов носи едно измерение, ново обединение.

Колкото и малка да е Любовта, тя създава нова топлина и желание за обединение.

Човек не може да влезе в Божественото царство без Огнения меч на пламенната Божествена Любов.

Ние не бихме обичали нито силата, нито Мъдростта, нито Добротата като такива, дори и битието, ако те не биха се обединили с нас и ние с тях.

Който във Вечната Любов, заради която Бог е станал човек, даде на своя брат християнин глътка студена вода, всичките му грехове ще бъдат опростени.

Който във Вечната Любов, заради нашия Господ Бог, пожертва дори само една добра мисъл, той ще бъде спасен.

Всяко създание в Бог люби Едното и го люби в Името на Едното и го люби, защото Той е Единственият.

Пожарът на Любовта е във волята.

Любовта приема Бог като добър, истинското познание обаче се извисява нагоре и възприема Бог като Същност.

В Любовта човек съдържа всичко в себе си, което означава: приятели и врагове. Приятелите той ги обича в Бог, враговете – в Името на Бог и всичко, което Бог е създал, той го обича заради Бога, доколкото това е Богоугодно.

Всички създания преследват Бог с любовта си, защото няма човек, който да е толкова лош, че да върши грехове в името на злото, той ги прави по-скоро от желание за Любов.

Тъй като Бог е Любов, всички създания жадуват за Любов.

Бог преследва всичко, което може да люби и което може да приложи Любов­та. Така със Своята Любов Той довежда всичко до това да Го Люби.

Със Своята Любов Бог прогонва всичко, което е способно да люби, навън от многообразието.

Няма толкова презряно създание, което може да обича нещо, което е зло, защото онова, което бива обичано, то трябва или да изглежда добре, или да е добро.

Ние трябва истински да обичаме нещата, които ни водят към Бога. Само това е Любов с Божията Любов.

Докато все още обичате своите мъртви тела, които са все още в разложение, не можете да се отдадете изцяло на Бог.

Физическата храна, която ние приемаме, се превръща в нас. Духовната храна обаче… ни превръща в Божествената Любов, тя ни приема в себе си и ние ставаме едно с нея.

Както в Чистотата, в която Отец е създал Душата, така чисти ще станем и ние в Мъдростта, която е Синът. Защото… Той е една Врата, през която Душата ще се върне при Отец, където всичко, което Бог някога е правил, не е нищо друго освен един образец и упътване за Вечен живот.

Човек има в себе си Духа на Мъдростта, когато той гледа на нещата като едно чисто Нищо.

Който гледа на каквото и да е нещо, като нещо, в него не е Духът на Мъдростта… Защото всички неща са едно чисто Нищо в сравнение с Духа на Мъдростта.

Някои хора не канят Духа на Мъдростта, те канят някакво си здраве, богатство и сладострастие. В тях обаче Духът на Мъдростта няма да дойде. За каквото и да се молят, то за тях е по-скъпо от Бог… Те превръщат Бог в свой слуга.

При естествената Мъдрост човек може с течение на времето да се ориентира по промяната на нещата. За тази цел той има свобода на волята, така че да може да насочи тази Мъдрост или към Бога, или към променливите неща.

Мъдростта произтича от Божието Присъствие и от познанието за Бог. Тази Мъдрост човек не може да насочи към нищо друго освен към Бог.

Чрез Мъдростта, насочена към Бог, човек взема участие в Блаженството. Това е нещо, което има и е Самият Бог.

Мъдростта идва в Духа, когато Душата си почива от безпокойството на страстите и от заниманията с нещата от света.

Мъдростта идва в Духа, когато всичко мълчи за Душата и тя самата мълчи за всичко.

Христос е Истината.

Свети Августин казва: Там, където намерих Истината, там намерих своя Бог, самата Истина.

Истината надминава най-възвишеното – тя едно чисто съществуване.

Онова, което човек може да обхване с думи, покрива Бог и му придава нещо… Истината обаче се заключава в едно поз­нание, което отделя човека от многооб­разието.

Истината е: винаги, когато разкривам онова, което нося в сърцето си, него го изричам с уста, така както го имам в сърцето си без лицемерие и без прикриване – това е Откровение, това е Истина, така че само Синът е Истината.

Всичко, което Отец има и може да предложи, Той го изрича изцяло в Своя Син. Това Откровение и това действие, това е Истина.

Истината и Доброто са една дреха на Бога. Бог е над всичко онова, което можем да обхванем с Душа.

Любовта трябва да е безпределна, тогава Бог може да действа според мярката на Любовта.

Дори човек да живее хиляди години, той все още може да расте.

Свети Августин казва: Когато Душата се запали от Божествената Любов, тогава Бог се ражда в нея, а Светият Дух е един разпалвач Любовта. Този, който трябва да притежава съзерцателния живот, той трябва да е изгорял от Светия Дух, от най-горещата Любов.

Ако тялото не е в покой, човек лесно бива надвит от леността. Тогава той, носен от Божествената Любов, трябва с големи усилия да остави разума да ръководи.

Ядрото на вечния живот е повече в познаващото проникновение, отколкото в Любовта.

Любовта… се обръща към онова, което люби – от него тя взима онова, което е добро. Докато познанието обхваща онова, благодарение на което то е добро.

Човек трябва да проникне в Истината, голото единство, което е Самият Бог, без да търси своето.

Човекът, който бива докоснат от действието на Първата Причина, няма нужда да търси съвет при човешкото разбиране. Той трябва да следва онова, което е над всяко разбиране, защото той е докоснат от скритата, Първична Истина.

Душата е подложена на промени, в преминаване от една степен на просветление в друга, но само докато стигне до най-висшата Истина, където всички неща имат край.

Един Учител казва: Бог бива пренесен и вкоренен в Душата чрез Милостта. От това в нея избликва един Божествен Извор на Любов, който връща Душата отново в Бога.

Когато човек чете или чуе да се говори с удоволствие за Бог, това се дължи на Божията Милост и е едно прекрасно угощение за Душата.

Милостта е нещо повече от една Светлина, която струи непосредствено от Божията Природа в Душата. Тя е една свръхестествена форма на Душата, благодарение на която Бог дарява на Душата Свръхестествено Съществуване. Самата Милост не прави нищо. По същия начин тя издига и Душата над всяко действие.

Милостта се дава само на Същността, но тя бива възприета също в качествата на Душата. Ако Душата трябваше изобщо да върши нещо, затова тя се нуждае от милостта, за да може нейната сила да се издигне над своето собствено вършене като: познаване и обичане.

Да бъдеш сам Милостта означава, че Душата наистина е завършила това надрастване и преодоляване на себе си и… стои сама в своята чиста неопределеност, и знае единствено само за себе си като Бог.

Най-голямото постижение на Милостта е да се превърне Душата в онова, което е самата тя.

Милостта ограбва Душата на собственото действие и също това на собственото съществуване.

Сигурен знак за светлината на Милостта е, когато човек със свободна воля се е отвърнал от преходните неща заради най-великото благо: Бог.

Човек може да съхрани своята Чистота най-лесно в мълчание.

Във Вечността няма нито време, нито пространство; нито преди, нито след това, а всичко е заключено настояще в едно ново зеленеещо сега, в което хиляда години са толкова кратки и толкова бързи – като един миг.

Който трябва да има съзерцателния живот, той трябва да има едно необременено сърце. Тялото му трябва да си е починало от делата на плътта, не само ръцете, а също и на езика, и на всичките пет сетива.

Човек трябва да е свободен – така че да не е привързан към нищо, което носи име, нито то към него.

Свети Дионисий казва към един от своите ученици: Приятелю по сърце, освободи се от всички неща и отстрани своето себе си, така че да съзреш най-великото благо.

Нищите духом слушат в долината на Смирението и не се утешават от преходни неща.

Свети Бернар казва: Когато човек стигне до там, че да има желание за онова, което малко го желаят – за срам, отхвърленост и презрение – и той го приеме с удоволствие и еднакво, тогава той постига мир и истинската свобода, която човек трябва да има за истинското съзерцание на Божието огледало… той достига до пълен покой, до освобождаване на всяка емоционалност.

В праведния човек е изпълнено онова, което някога се е говорило в Светото Писание и от пророците.

Във Вечността, където всяко време свършва, тъй като там няма нито „преди“, нито „след“… всичко е настоящо и ново… Тук, в едно настоящо съзерцание, имам онова, което някога се е случило и което ще се случи… Тук притежавам всички неща. Това е Пълнотата на времето и… тук съм наистина Единият Син и Христос.

Докато човек жадува за нещата, той не ги притежава. Когато ги има, той ги обича и силното желание отпада.

Човек трябва да приема доброволно изпитанията и с радост… и при това той не трябва нито да търси, нито да желае нещо за себе си нито на Небето, нито на Земята.

Аз се моля изключително правилно, когато не се моля за нищо и за никого, нито за един Хайнрих, нито за един Кон­рад. Истински вярващите се молят на Бог в Истината и Духа.

Любовта е основната форма на всяка добродетел.

Истинската Любов се основава на обединение.

Бог е Любовта и Той дарява с Любовта Си на създанията тяхното битие и техния живот, и ги държи със Своята Любов.

Бог е Любовта, която е толкова милостива, че всичко, което може да люби, трябва да го люби, без значение, дали му харесва, или не.

Първо страхът води към Любовта, само Любовта обаче свързва с Бог, докато страхът трябва да излезе навън.

Колкото повече човек израства в Любовта, толкова повече намалява страхът в него. Ако човек е цялостен в Любовта, тогава страхът отпада изцяло от него.

Свети Дионисий казва, че природата на Любовта… превръща човек в това, което той обича. Ето защо човек трябва да е такъв, че целият му живот да бъде Любов.

Ако имахме Божествената Любов, тогава Бог и всички дела, които Той някога е вършил, щяха да ни харесват – така щяхме да приемаме нещата от Бог и щяхме да правим съвсем същите дела, които Той върши. В това подобие ние всички сме Единородния Син.

Познаването и Любовта са начало на един Свещен живот – те описват Същността на Душата.

Познанието и Любовта са най-ценното постижение на човека.

Познанието е по-пламенно от Лю­бовта… Познанието носи Любовта в себе си… то я води.

Бог е неродената Мъдрост.

Вечната Мъдрост е родена от силата на Отец като Сина.

Истината е нещо вътрешно не може да се намери в нейния външен начин на изява.

Истината е нещо толкова ценно. Ако станеше така че Бог да може да се отвърне от Истината, тогава щях да искам да остана при Истината и щях да изос­тавя Бог.

Човек трябва да проникне в Истината до пълното Единство, което е Самият Бог, без да търси своето.

Онези, които искат да следват Духа на Божествената Истина, трябва да се молят в Духа и в Истината.

Човек трябва да е така свободен, че да не намира никаква вина или несъвършенство в себе си.

Най-висшата свобода на човека се състои в това: той… да забрави себе си и всичко, което е. Да се влее обратно в Бездънната Бездна на своя Праизточник.

Делата на „вътрешния“ човек са Духовни, а на „външния“ – плътски. С „вът­решния“ човек трябва да търси Бог с един съзерцаващ живот, а с „външния“ той Го търси в ежедневния си живот.

Наизустените дела, които човек може да упражнява наистина насилват природата, но да я убият истински, не могат. За да я умъртви, човек се нуждае от Духовни дела.

Бог може да се намери в практиките на плътта толкова малко, колкото и в греха.

Докато човек все още държи на своето „аз“, като собствена плът под формата на своята добродетел, дотогава той няма нито да опита, нито да събере плода на добродетелта.

Човек трябва да упражнява добродетелите, но не и да ги притежава.

Добродетелта е съвършена, когато човекът е необвързан с нея.

Мойсей бива представен като „изтеглен от водата.“ По същия начин и човек трябва да бъде изтеглен от безпокойс­твото, от разгневеното бурно море на този свят.

Бракът е един символ за обединението на човешката и на Божествената природа и за обединяването, което свързва Душата с Бог.

Съпружеският живот не се състои в това мъжът и жената да се обединят помежду си, следвайки своите външни сетива и живеейки съобразно своите страсти… Съпружеският живот е само това: човек да спазва законите на брака или седемте духовни дни и седемте дела на милосърдието.

Човек трябва да се моли непрестанно на всички места и по всяко време.

Ако човек работи в Божието Царство, той остава в мир във всичките си дела.

Ако делата произлизат от човека, те са несъвършени.

Преходните и неорганизирани неща са пречка и разваляне на Божественото влияние.

Който веднъж се е умил с пълно покаяние и откровена изповед, не е необходимо отново да изповядва своите стари грехове, той трябва само да умие „краката си“, което означава – своите желания и своята съвест, тях той трябва да очисти чрез изповед на ежедневния грях.

Светото християнство въведе моленето с уста, с цел Душата да се събере от външните сетива, в които тя се е разпиляла по многообразието на преходните неща.

Цялото съвършенство се заключава в това: човек да може да понася бедността и мизерията, позора и несгодите и всяко потисничество, което може да ни сполети, доброволно, необвързано и с жажда – готов и невъзмутим и да остане така до смъртта без никакво „защо?“…

Милостта не е нещо, което остава, тя винаги е в едно пресътворяване.

ЗА ДУШАТА И ДУХА

Душата, в която Бог трябва да се роди, трябва да държи себе си съвсем чиста и да води един напълно благороден живот.

Душата, в която Бог трябва да се роди… няма право да излиза навън чрез петте сетива в многообразието на създанията. Тя трябва да е съвсем вглъбена и съвсем цялостна.

Всички дела, които Душата прави, тя ги прави със свои сили… И по този начин тя действа със силите, а не със Същността. Нейното цялостно действие навън обаче винаги е свързано с посредник. Силата на зрението действа само чрез очите, по друг начин тя не може да вижда.

В Същността няма действие. Затова и Душата в Същността няма действие.

Силите, с които Душата действа изтичат от основата на Същността. В тази основа обаче посредникът е мълчанието. Тук няма нищо друго освен покой и не-действие, затова се раждаме и за това дело Бог Отец да говори там със Своето Слово.

Същността на Душата по природа не е възприемчива за нищо друго освен за Божията Същност, без никакво пос­редничество.

Никой не влиза в основата на Душата, освен Бог и Божията Същност. Създанията не могат да достигнат до основата на Душата, те трябва да останат навън, в силите.

Образите влизат само чрез сетивата. Затова Душата не може да има образ от себе си. Ето защо тя познава всички други неща, но не самата себе си.

Вътрешно Душата е необвързана и свободна от всички посредници и от всички образи. Поради тази причина Бог може да се обедини с нея необвързано или свободно без образи и подобия.

Ако Бог трябва да говори Своето Слово в Душата, тя трябва да е в Мир и Покой – тогава Той изговаря Своето Слово и Себе Си в Душата – Не-образ, а самият Себе Си.

Милостта е… в Същността на Душата… Щом Милостта е в Душата, тогава всяка Милост е в Душата. Защото една такава Душа има само Бог, Който е Източникът на всяка Милост, която просветлява Душата.

Чрез своята Същност Душата стои в Центъра на Бога, което означава в Бог.

Когато Душата е вкоренена в Бог, тогава Светият Дух я води в образа и там, вътре тя бива обединена. И с образа, и с Светия Дух тя бива проводена и въведена в основата.

Ако Светият Дух се отдели от Душата, тогава тя потъва, защото онова, което е от пръст, потъва; онова обаче, което е от огън, то се завихря нагоре.

Във времето Душата се занимава пос­редством най-низшите сетива с преходни неща. Съобразно обаче най-висшата сила тя възприема и чувства без време вечните неща.

Разумът на Душата – това е най-вис­шето на Душата.

Разумът на Душата възприема Бог, какъвто е Той, като една Чиста Същност, като една „рееща“ се Същност…

Душата трябва да си е у дома, в своята Дълбина и в своята Извисеност и в своята Чистота. И постоянно да остава вътре, и да не поглежда навън.

Вътре, където е образуван Синът, там, вътре трябва да бъде образувана Душата.

Бог е създал Душата не само по образа, който е в Него, нито като онова, което изтича от Него… И както се казва за Него: Той по-скоро я създаде като Себе Си, като всичко онова, което е Той, като Своята Природа, като Своето Битие и като Своето изтичащо, оставащо вътре дело и като основата, в която Той остави Себе Си, където Той ражда Своя Единороден Син, от който разцъфтява Светият Дух.

Тъй като Бог е над Душата, Бог по всяко време се втича в нея и никога не може да отпадне от нея, докато Душата може да отпадне от Бог.

Работата на Милостта е да прави Душата гъвкава и възприемчива за всички Божествени дела, защото Милостта изтича от Божествения Извор и е едно подобие на Бога и има вкуса на Бог, и прави Душата подобна на Бог.

Моят външен вид не е моята природа – много повече: той е подарък на моята природа, а нашата Душа е далече над това и е скрита в Бог.

Един цял пълен ден в Душата е, когато всичко, което е Душата, се изпълни с Божествена Светлина.

Вечер в Душата е, когато светлината на този свят отпадне и човекът е събуден в себе, и е в покой.

Мястото на Душата, което е Бог, е неизречено.

Когато Душата дойде до Неназованото Място, там тя придобива своя Покой. Там, където всички неща са били Бог, в Бог – там тя се покои.

Свети Августин и Платон казват, че Душата притежава в себе си естествено цялото знание, затова тя не се нуждае да го внася отвън, по-скоро чрез външно приложение на знанието, то бива разкрито.

Ако ме попитат: „Защо се молим? Защо постим? Защо вършим всички свои дела? Защо сме кръстени? Защо Бог е станал човек, което е най-великото?“. Аз бих отговорил така: „Затова Бог да се роди в Душата и Душата да се роди в Бог“. Цялото Писание е написано, Бог е създал света и всяка ангелска природа – затова Бог да бъде роден в Душата и Душата, от своя страна да бъде родена в Бог.

Вечното Слово бива родено вътрешно, в Сърцето на Душата, в Дълбината, в най-чистото, в „главата“ на Душата… в Разума – там, вътре се извършва раждането.

Времето не може да докосне Бог, нито Душата по природа. Ако Душата можеше да бъде докосната от времето, тогава тя нямаше да е Душа и ако Бог можеше да бъде докоснат от времето, тогава Той нямаше да бъде Бог.

Ако времето можеше да докосне Душата, тогава Бог никога нямаше да може да се роди в нея и тя никога нямаше да може да се роди в Бог.

Там, където Бог трябва да се роди в Душата, там всичкото време трябва да е отпаднало, или Душата трябва да се е изплъзнала на времето с воля, или със силно желание.

Свети Августин казва: Душата става онова, което люби. Ако обича земни неща, тогава тя става земна. Ако люби Бог… В Писанието се казва: „Аз казах, че сте Богове“.

Това, че дърводелецът не може да нап­рави от червясалата дървесина хубава къща, не е по негова вина, това се дължи на дървесината. По същия начин и с Божествените дела в Душата.

Раждането на Бог в Душата го прави Сам Бог. Ангелите… могат… само да служат.

Силата в Душата, която се нарича „мъж“, е най-висшата сила на Душата, в която Бог свети необлечен… В тази сила не влиза нищо друго, освен Бог и тази сила е винаги в Бог…

В „главата“ на Душата, в Разума – там има едно място, отдалечено на повече от хиляди мили, от другата страна на морето, а също и толкова близо, колкото съм и сега, стоейки на това място. В този простор и в това Божие Царство Душата се познава, там нищо не убягва и тя повече нищо не търси.

Ако човек трябва да възприеме нещата в тази сила – „мъжа“ – тогава той не ги възприема такива, каквито са те като неща, а ги възприема като онова, което са в Бог и затова човек трябва да живее по всяко време в тази сила.

Там, където Бог и Душата трябва да бъдат обединени, това трябва да стане чрез подобие. Там, където няма не-подобие, там по необходимост, трябва да има Единство.

Делото – Бог да се роди в Душата и тя в Него, принадлежи на Бог, а желанието и възможността за това – на нея. Бог прави така че Душата да е подобна на Него.

Бог Се ражда в подобието. Ако Душата не го придобие, тя никога няма да жадува да влезе в Божествената природа.

Бог има един устой, едно пребиваване в Своята Същност, затова няма друг начин освен човек да „съблече“ и премахне всичко, принадлежащо на Душата: нейният живот, сили, природа – всичко това трябва да отпадне и тя да бъде в Чистата Светлина, където е един образ с Бога. Там тя намира Бог.

Присъщо на Бог е нищо чуждо да не попадне в Него, нищо нанесено, нищо прибавено. Затова Душата не трябва да възприема чужди представи – нищо нанесено, нищо прибавено.

Душата, която трябва да съзерцава Бог, трябва да бъде пресята в Божествената Светлина и в Милостта.

Душата, която с всички сили се е завърнала под Божията Светлина, се възпламенява и става огнена в Божията Любов.

Същността на Душата е възприемчива за влиянията на Божествената Светлина, но не така чисто и ясно, както Бог може да я даде, а в една обвивка.

Защото Бог е един Дух, затова най-­малкото, което е дух, е по-благородно отколкото от най-висшето, което е тленно. Затова една Душа е по-благородна отколкото всички физически неща, колкото и благородни да са те.

Човек не трябва да казва „моята душа познава или прави това или онова…“, а – „аз правя или познавам това или онова“, поради голямото Единство, което тялото и Душата имат помежду си, защото те заедно са един човек.

Благодарение на голямото Единство, което Душата има с тялото, тя в най-малката част е също толкова цялостна, както и в цялото тяло. По този повод Свети Августин казва: Ако Единството, което има душата с тялото е толкова голямо, то тогава Единството, в което се обединява Дух с дух, е още по-голямо.

Нашият Господ казва: Ако житното зърно не падне в земята и не умре в нея, тогава то остава само` и не дава плод. Ако попадне обаче в земята и умре в нея, тогава то принася стократен плод. Това житно зърно е Духът, който го наричат „човешка душа“ или се казва така, а земята, където то трябва да падне, е много възхваляваното човечество (изначалното човечество) – Исус Христос.

Този човек, който иска да „хвърли“ своята душа, житното зърно, в нивата на човечеството Исус Христос, така че тя трябва да умре по два начина: и физичес­ки, и духовно. При физическия начин, от каквото и да страда човек – от глад, жажда, студ, горещина… и по какъвто и начин Бог да му налага изпитанията, всичко това той трябва да го приема доб­роволно и с радост, правилно – така като че Бог не го е създал за нищо друго освен за страдания, за мъчение и за тревоги и в това той не трябва нито да търси, нито да желае нещо за себе си, нито на Небето, нито на земята.

Вторият начин за плодородието на Духа на житното зърно се състои в следното: целият духовен глад и горчивината, в които Бог го оставя да изпадне – всичко това той трябва да понася търпеливо… При това той не трябва да желае нищо за себе си. Той трябва да остави Бог да прави с него каквото си пожелае, или като че той изобщо не съществува.

Във Вечното раждане там, където Отец ражда своя Син, тук Душата е излята в своята Същност и образът на Абсолюта е инкрустиран в Душата.

В Бог няма „ставане“, а само едно сега, едно „ставане“ без ставане, едно „аз съм нов“ без обновяване и това „ставане“ е Неговото Битие.

В Бог има такава ефирност, че там не може да попадне обновление. Така също и в Душата има една ефирност, която е толкова чиста и толкова нежна, че там не може да проникне повторно обнов­ление, защото всичко, което е в Бог, е едно настояще „сега“ без обновление.

Когато Бог говори в Душата, тогава той и тя са едно. Веднага щом това Единство се разпадне, то се разделя.

Душата трябва да бъде пречистена и пресъздадена, да е ефирна в светлината на Мъдростта и в Милостта и да бъде напълно отделено и „съблечено“ онова, което е чуждо на Душата. Даже и част от онова, което е тя самата.

Душата трябва така да се освободи от всичко, което е попаднало в нея, и така че да бъде издигната и отново да се влее в Сина, както е изтекла в Него.

Отец е създал Душата в Сина – ето защо тя трябва оголена да се влее отново в Него, както е било Изначално.

Един Учител казва: В Бог, Който е чиста Същност, не влиза нищо, което не е също чиста Същност. Ето защо Душата, която е устремена към Истината, е дошла в Бог, е чиста Същност.

Душата трябва постоянно да се издига в действията на познанието.

За Душата, която трябва да търси Бог, създанията трябва да са едно мъчение… За нея всички неща трябва да са като едно нищо.

Ако Душата трябва да намери Бог, е необходимо тя да притежава шест неща:

• онова, което преди за нея е било сладко, да стане горчиво;

• да се смали така че да не може да остане в себе си;

• да не жадува за нищо друго освен за Бог;

• никой да не може да я утеши освен Бог;

• да не познава връщане към преходни неща;

• да няма вътрешен покой, докато не намери отново Бог.

Свети Павел казва: „Душата е Божий Храм“ и тя е толкова силна, както казва Свети Августин, че никой не може да навреди, освен ако тя не навреди сама на себе си чрез своеволие. Защото Душата се излива върху тялото, тя бива затъмнена и тя трябва да бъде отново издигната към Бог с тялото.

Когато Душата е свободна от земни неща, тогава тя е Свещена.

Душата не може да стане чиста, ако не се завърне в своята Първична Чистота, както Бог я е създал.

Докато Душата е обгърната от тялото, не може да познае Бог.

Когато Душата се обедини с Бог, тогава тя има в Него всичко, което е „нещо“ напълно цялостно.

Когато Душата се обедини с Бог… тя забравя себе си и всички неща, и поз­нава себе си в Бог като Божествена. Доколкото Бог е в нея и дотолкова тя обича себе си в Него като Божествена, и е обединена с Него без разлики, така че тя на нищо не се наслаждава и радва освен на Него.

„Аз и Отец ми едно сме4“ – Душата в Бог и Бог в нея… Човек може да си представи топлината без огъня и лъча без слънцето, обаче Бог без Душата и Душата без Бог, той не може да си представи – така цялостно са те в Едно.

Душата няма никаква разлика спрямо нашия Господ Исус Христос. Само дето тя има едно по-грубо съществуване, тъй като Неговото Битие е свързано с Вечното Лице на Сина.

Доколкото Душата отстрани грубото от себе си и ако може изцяло да го отстрани…, дотолкова тя ще бъде съвсем същата като Христос, и всичко, което човек може да каже за нашия Господ Исус Христос ще може да го каже и за Душата.

Третото Небе се състои в едно духовно познаване, при което Душата бива изтеглена от всички настоящи и телесни неща. При това човек чува безмълвно и познава нематериално… В това Чисто Познание Душата познава Бог цялостно, какъвто е Той – Едно в природата и „троен“ в Лицата.

Един езически Учител казва, че ако нямаше нито време, нито пространство, нито материя, тогава всичко щеше да бъде едно съществуване. Материята внася различия в едно съществуване, което в Душата е еднакво.

Бог е Началото и Любовта. Затова Душата не може да се задоволи с нищо друго освен с Любовта.

Свети Дионисий казва, че Бог е умрял за Душата, което означава, че Той е непознат за нея, затова защото ние не познаваме Бог като чиста доброта. Ние обичаме в съществата онова, което е доб­ро. Тъй като ние обичаме нещата с „аз съм добър“, това ни кара да грешим.

Ако някой ме попита: „Къде е Душата, която е в Любовта?“, тогава ще кажа, че тя е навсякъде, защото Бог люби и Душата, която е в Любовта, тя е в Бог и Бог е в нея, тъй като Бог е навсякъде и тя е в Бога… Така Душата по необходимост трябва да е навсякъде, защото Онзи, Който е в нея, е навсякъде.

Бог е навсякъде в Душата и тя е нав­сякъде в Него, така че Бог е Едно „всичко“ без всичко и тя с Него е едно „всичко“ без всичко.

Душата става Едно с Бог, а не обединена, защото там, където е Бог, там е Душата и там, където е Душата, там е Бог.

Когато Бог и Душата трябва да станат едно, тогава Душата трябва да загуби своето битие и своя живот.

Свети Августин казва: Въпреки че Душата и разумът са едно, Душата действа по друг начин от разума. Ние живеем чрез Душата и мислим чрез ра­зума.

Думите са символи за появилите се в душата представи.

Всичко, отнасящо се до делото, заслужаващо похвала или порицание, идва отвътре, от сърцето, от Душата – „Цялото великолепие на царската дъщеря идва отвътре.5“

Сенека казва: Една Душа, която е издигната в красивото над всичко, с което тя се среща и което я сполетява, която при промените в живота уверено не остава нито да бъде привързана, нито потисната – една такава Душа притежава добродетел. (Душата е над двойствеността.)

Ние получаваме заслуги само чрез делата, които идват отвътре, защото Душата е вътре изцяло дълбинно.

Платон доказва безсмъртието на Душата с това, че тя е възприемчива и е носител на Божествената Мъдрост.

Свети Августин казва, че Душата е образец на Бога благодарение на това, чрез което тя е възприемчива за Него. Това е смисълът на думите: „Да Те познаваме, това е коренът на Безсмъртието…“

Душата обича да е не-различна, което означава да е Едно и да стане Едно с Бог.

Свети Августин казва, че Душа, която се насочва към много неща в своята алчност, тя бяга след сиромашията; и от колкото повече лишения тя страда, толкова повече се стреми да обхване тя.

Един Учител казва, че онова, което се внася чрез сетивата, не достига до Душата, нито до нейните най-висши сили.

Душата няма име. Колкото човек може да намери реално име за Бога, толкова може да намери и реално име за Душата…

Всичко, което е Бог като сила и Истина, и Мъдрост, Той го ражда напълно в Душата.

За да може естественото познание да е толкова благородно, че да докосне или да обхване непосредствено Бог, Душата трябва да притежава следните шест неща:

• Човек трябва да е мъртъв за всяко различие;

• човек трябва да е правилно пречистен в Божествената Светлина и в Милостта;

• човек трябва да е без посредник;

• човек трябва да следва Божието Слово в Дълбината;

• човек трябва да се прекланя пред Божествената Светлина.

• Както казва един Учител: Блаженство е това човек да живее съобразно най-висшата сила на Душата. Тя трябва постоянно да се стреми нагоре и да получава в Бог своето блаженство.

Ако моята Душа е проницателна и благородна, и чиста, тогава всичко, което тя познава, ще бъде едно, ще бъде в Единство с Бога.

Нищо от онова, което постъпва като образи и форми чрез сетивата, не е светлина за Душата, то само я подготвя и очиства, така че тя да може да приеме чисто в своята най-голяма извисеност Светлината на ангела и с нея – Божествената Светлина.

Душата трябва да съблече и премахне всичко, което човек прибавя към Бог в мислите или познанието и да го „вземе“ необвързан, като чиста Същност – тогава Той е истински Бог.

Онази Душа, която не преобразува Божествените дела в себе си и няма растеж, който се отнася до обширността на Любовта към Бог, тя е изцяло мъртва.

Душата никога не може да бъде поз­ната, нито може да се разкрие освен в присъствието на Божествената Светлина, която е Самият Бог.

Докато съзнанието изобразява себе си и хвърля сянка върху Душата, дотолкова то възпрепятства Божието дело.

Когато Светият Дух влезе в Душата… той я преобразува в своя духовна и контролирана природа, така че тя да бъде организирана и просветлена и в нея нас­тъпва едно израстване.

Чистотата се състои в това: човек да е отделен от грехове. Това прави Душата свободна.

Ако Душата трябва да се разтвори в съвършена Чистота, така че да може цялостно да се отдаде на Бога, тя трябва да е мъртва по отношение на всичко, което не е Бог.

Един светец казва: Налице е пълна размяна – доколкото Душата се отдава на Бог, дотолкова Бог предлага Себе Си на Душата в замяна.

Всичко, което има вкуса на времето, поставя вериги на Душата.

Бог живее в Душата с всичко, което е Той и там всички създания са също у дома си.

Там, където е Душата, там е и Бог, защото Душата е в Бог.

Бог създал Душата не само по образа, който е в Него, нито също като онова, което изтича от Него, и което се казва за Него. Бог е създал Душата много повече като Себе Си, като всичко онова, което е Той, като Своята природа, като Своята Същност и като Своето изтичащо, оставащо вътре дело и като основата, в която той оставя Себе си, където Той ражда Своя Единороден Син от който се разцъфтява Светият Дух.

Тъй като Бог е над Душата, Той пос­тоянно се втича в нея и никога не може да отпадне от нея, душата обаче може да отпадне от Бог.

Свети Августин казва, че Душата е възприемчива само за Бог дотолкова, доколкото тя е Негов образ.

Нищо не може да задоволи Душата, освен Любовта.

Когато тялото е готово, Бог излива Душата вътре в него и я формира според тялото, и тя има подобие с Него, и благодарение на това подобие, тя Го обича.

Душата има Любов към тялото… Ето защо няма човек, който да не обича себе си. Онези, които си въобразяват, че не се обичат, сами се лъжат. Ако беше така, те би трябвало да се мразят и нямаше съществуват дълго.

Там, където Душата е в Бог – така както лицата постъпват в Битието – там действането и Битието са едно. Това е там, където тя възприема лицата в „оставам в себе си“ на Битието, откъдето те никога не излизат навън, където дори и един образ е чисто битие. Това е Разумът като Божие съществуване, яснота, чиста сила, интелектът, който учителите обоз­начават като една възприемаща сила.

Едва над всичко това Душата възприема чистото освобождаване на свободното съществуване, което е без „тук“, където то нито получава, нито дава. То е много повече от една чиста реалност, която е отнета на всичко съществуващо и на всяко отделно „съм“. Там тя възприема Бог като основа, където Той е над всяко Битие.

Съществува сила в Душата, която е необвързана с „не“, защото тя няма нищо общо с каквото и да е нещо, защото в тази сила няма нищо друго освен Бог; Той свети неразкрит в тази сила.

Душата е свободна, когато не открива вина в себе си, нито търпи някакво духовно несъвършенство в себе си.

Душата трябва да има още по-висша свобода: да не е привързана към нищо, което има име, нито към нея.

Най-високата степен на Свобода на Душата е, когато тя се издигне над своето себе си и над всичко, което е, да се влее в бездънната Бездна на нейния Праобраз в Самия Бог.

Памет, разум и воля – това са най-вис­шите сили на Душата. Те се съдържат в една природа.

Всичко, което Душата върши, го върши нейната проста природа и то пос­редством силите.

Последната осъзнатост в Душата – това за Душата е абсолютно проста природа.

По отношение на силите Душата… е триизмерна, тя е същевременно и проста, и естествена – по отношение на Първичната си природа.

Душата е във всички свои части и във всяка една цялостно, затова всички части на Душата са едно единствено Място.

След обединяването си с Бог, Душата не се задоволява с нищо повече, което носи име.

След обединяването си с Бог, Душата също не си е достатъчна и на себе си, защото тя самата е една назована природа.

Винаги, когато Душата остави плътското зад себе си, в същия този миг, за нея се разкрива Вечният живот. В него тя бива обгърната също от Божествената Светлина и тук, вътре издигната в Бог и в Него е свръхобразувана.

В Бог… всяка от висшите сили на Душата се превръща в отражение на едно от Божествените Лица: волята в отражение на Светия Дух, силата на познанието в отражение на Сина, паметта в отражение на Отец.

В Бог… природата на Душата се прев­ръща в отражение на Божествената природа и въпреки това тя остава неразделено едно.

В Бог… Душата е достигнала вече едно по-високо ниво, където Милостта не е необходима. В това състояние тя е загубила самата себе си и се влива в пълния поток, в Единството на Божествената природа.

Дори Душата да потъва все повече в Единството на Божествената Същност, тя никога не може да достигне до Основата. Затова Бог е оставил една малка точка, в която тя да се вглъби отново в себе си и да намери пътя обратно към себе си, и да познае себе си като създание.

В Единството на Божествената Същност Душата е загубила своето име. Затова тук тя вече не се нарича Душа, а нейното име е Безпределна Същност.

Същественото за Душата е, че тя не може да проучи своя Създател.

При обединяването на Бог с Душата, в един миг, тя става по-единна с Него, отколкото чрез всички дела, които някой би могъл да извърши – било то физически, или духовни.

Колкото по-често Бог се ражда в Душата, толкова повече тя се обединява с Него.

Душата става така единна с Бог, че Милостта става тясна, Милостта вече не я задоволява, защото тя е вече нещо създадено.

Познанието облагородява Душата за Бог, Любовта я обединява с Бога, а истинската реакция я прави цялостна в Бога.

Когато Душата е излязла от Вечността и е преминала в едно сътворено съществуване… тя станала различна от Бог и чужда на своя собствен образ.

В резултат на себепознанието в любящата душа се надига гняв, защото тя не е всичко онова, което е Бог по природа. И също, защото тя няма всичко онова, което Той има по природа.

Разгневената душа предпочита да не е, отколкото да има или да вземе нещо, което принадлежи на Бог.

Душата е разгневена заради това, защото иска да бъде чиста, тя иска да бъде само Чистата Същност, така че да няма нито Бог, нито създание.

За Душата, която трябва да се роди в Бог, времето трябва да е отпаднало и тя трябва да е отпаднала за времето, и тя трябва да се издигне и да се извиси в едно вглъбено съзерцание… на Божието Царство. Тук Душата познава всички неща и ги познава съвършено.

Едва, когато душата е „съблечена“ от своето собствено съществуване и само Бог е още нейна Същност, тогава тя вижда, познава, обхваща Бог със самия Бог.

Макар и Божията творческа сила да е създала душата, тя въпреки това, е нематериална като Него.

Душата трябва да открадне себе си от себе си и така да проникне в голата Същност, в Чистата Същност и там да възприема толкова малко от нещата както, когато е излязла от Бога.

Душата трябва да се унищожи така цялостно като „аз“, че да не остане нищо освен Бог.

Свети Дионисий казва, че само душата иска да последва Бог в пустинята на Абсолюта, тогава тя трябва да последва тялото на Христос също тук, отвън в Неговата бедност по воля.

Душата трябва да засенчи дори Бога, както Слънцето – Луната и със същото това цялостно Проникване, както Той се влива във всички Вечности на Абсолюта: там, където във Вечен поток се влива Бог в Бог.

След като душата надрасне себе си, тя се издига над естествената светлина, която е присъща само на създанието и влиза в непосредствено единение с Бог.

Когато Божествената светлина изгрява все повече и все повече в душата, докато стане един цял пълен ден, тогава… сутринта не „бяга“ от обяда, нито обядът от вечерта, а се сливат напълно в едно. Затова вечерта там (в душата) е най-пламенна.

Душата, която е надраснала всички неща, нея Светият Дух я издига със Себе Си в Основата, от която Той е изтекъл… Той я довежда до нейния вечен образ, от който тя е изтекла, в онзи Изначален образ по подобие на който Отец е създал всички неща. В образа, в който всички неща са едно, Простора и Дълбочината, в които нещата отново свършват. Така той я завръща в своя Праизточник.

След като душата е достигнала до състояние, че да може да понася действието на Бог… тя вече няма „Бог“ – тя отново е вечният Първообраз, в който Бог я е съзерцавал. Тук тя отново е Неговото Вечно Слово.

В Душата трябва да има мир.

Цялото множество Ангели, колкото и да са извисени те, трябва да съдействат и помагат, когато Бог Се ражда в Душата… Не съществува дело на съществата, защото само Бог е това раждане.

Щом Душата е стигнала до Сина, до своя Вечен Първообраз, в който тя е равна на Отец, тя преминава през Него – Вечния Първообраз – и продължава със Сина над всяко „съм равен“ и възприема с Божествените лица единството, единството на Същността.

Душата, която е надраснала всички неща, нея Светият Дух я издига със себе си в Основата, от която Той е изтекъл. Той я довежда до нейния Вечен образ, от който тя е изтекла в онзи образ, по подобието на който Отец създаде всички неща. В образа, в който всички неща са едно, в простора и дълбочината, в които нещата отново свършват.

Доколкото Душата влиза в основата и в Дълбината на своята Същност, дотолкова Божествената Сила се излива цялостно в нея и действа съвсем скрито… И Душата се извисява в Божията Любов, която се равнява на чисто злато.

Разумът е „главата“ на душата.

Има нещо в душата, в което Бог е гол… то… няма собствено име; то е и въп­реки това няма собствено съществувание, защото то не е нито това, нито онова, то не е тук, нито там, защото то е каквото е… То е свръхсъщностно, от тук, вътре Душата черпи целия свой живот и съществуване, защото това е нещо, изцяло в Бог.

Свети Дионисий казва: Веднага щом Бог престане да съществува за духа, за него престава да съществува също и Вечния Първообраз, който е Негово Вечно Начало.

Веднага щом Духът надрасне себе си чрез унищожаване на своята сътворена природа, и с това също се освободи от Бог, тогава и Душата, станала отново своя Вечен Първообраз, преминава през нейния Вечен Първообраз в Същността, в Отец.

Духът трябва да се издигне над нещата и всяка вещественост над формообразуването и всяка форма, дори и над съществуването, над своята същностна природа, тогава в него ще се разкрие цялата Реалност на блаженството, което е притежание на Същността, и което спохожда само творящият разум.

Свободата на Духа се състои в това: човек да бъде така свободен, че да не намира никаква вина или несъвършенство в себе си.

Един Учител казва: Когато очистеният и самата Чистота станат едно, тогава всички способности на Духа са в своя завършек.

Душата е най-красива сред създанията.

В Душата е скрито съкровището на Божието царство. Ето защо Бог и всички създания са блажени в Душата.

Докато Душата има „Бог“, докато познава Бог и знае за Бог, дотогава тя е отделена от Бог.

Най-голямата Почит, която Душата може да отдаде на Бог е: да представи себе си на Него и да бъде свободна от Него.

След обединяването си с Бог, Душата не се задоволява с нищо повече, което носи име.

След обединяването си с Бог, Душата също не си е достатъчна и на самата себе си, защото тя самата е една назована природа.

Душата става напълно блажена само като се „хвърли“ в пустинята на Абсолюта, където няма повече нито дело, нито образ… Там, където нейното „себе си“ бива унищожено и тя възприема нещата толкова малко както, когато все още не е била.

Когато Душата бива умъртвена за живота на желанията и нейната лична изгода, и бъде погребана в Бог, тогава тя е скрита и непозната за създанията… и никога вече не може да се натъжи.

В Абсолюта… Душата открива, че Божието царство е самата тя.

Душата търси Покой във всички свои сили и желания със или без знанието на човека.

Ако Бог даде на Душата ми наведнъж всичко, което Той някога е създал или може да създаде, но не и Себе Си и остане далеч (дори само колкото дебелината на един косъм), тогава това на моята Душа няма да е достатъчно и аз няма да съм блажен.

Когато Душата живее в Дълбината, където тя е Божие образоподобие… създанията не могат вече да я отделят от Праобраза, в който тя е едно с Бог. Това е правилното Единство и в него е истинското Блаженство.

Душата може да роди Божествените лица, когато Бог Се усмихне в нея и тя, от своя страна, се усмихне в Него.

Когато старият навик отпадне изцяло от Душата и е мъртъв, Душата приема своето правилно съществуване и стои в своята Първична невинност.

В Същността на Душата всички нейни сили са едно и са еднакво ценни… в онова, което те вършат обаче – една е много ценна и по-извисена от друга.

В Душата има Светлина, която е не-сътворена и не-можеща да се сътвори… Тя възприема Бог непосредствено като Чисто Същностен, какъвто е Той Сам по Себе Си… Тази Светлина има по-голямо Единство с Бог, отколкото, с която и да е от силите на душата, с които тя е в единство по отношение на Същността.

Доколкото човек се отрече от себе си и всички сътворени неща, дотолкова той бива пренесен в Единството и Блаженството в Искрата на Душата, която Искра никога не се е докосвала до времето и пространството.

Милостта прави Душата Божествена.

Милостта идва само със Светия Дух.

ЗА ДОБРОТО, ЗЛОТО, СМЪРТТА

Сенека казва: Доброто също има свой дом – Душата. Ако тя обаче не е Чиста и Свещена, тогава не е способна да привлече Бог.

Злото не е действие, а един недостатък.

Злото е едно Нищо.

Злото има за причина Нищото.

Битието… е завършеността на всичко. Битието е от Бог. Отпадането от Божественото Битие, е причина за злото и е самото зло.

„Какъв трябва да бъде човека, който трябва да види Бог? Той трябва да е мъртъв. 6“

Ако човек умре за този свят, тогава той оживява Бога.

Всичко, което е повече от едно, е прекалено много, защото ти трябва да умреш за всичко и трябва отново да се образуваш на Висотата, където ние живеем и където е Светият Дух.

Според учителите няма по-изпепеляващо желание от това: приятел да иска да притежава приятеля си заедно с всичко, което е негово.

Най-малкото вътрешно дело е по-извисено и по-благородно, отколкото най-голямото външно дело.

За човек е по-добре да познае себе си, отколкото силите на всички създания.

Злото предлага себе си на окото не по-малко отколкото доброто. Едното води до ухото така добре, както другото и така е при всички външни сетива. Ето защо вие трябва с цялото си усърдие да се насочвате към доброто.

Щом душата разбере, че всяко определяне превръща Вечния образ в нещо различно и отделено от Единството, тогава Духът умъртвява своето аз в полза на Своя Вечен Първообраз и също пробива своя Вечен Първообраз и остава сам в Единството на своята Божествена Същност. Това са блажените мъртъвци, които са умрели в Бога.

Най-доброто, което човек може да направи е: да се унищожи чрез обединяване с Реалния Бог и на Него да уповава с постоянно усърдие.

Никой не може да достигне своето съвършенство нито в познанието, нито в живота, ако не последва примера за бедност по воля – това е най-доброто за всички хора.

Свети Бернар казва: Най-тънкото изкушение, което може да сполети някой е: той да се занимава прекалено много с външни неща.

Душата пробива своя Вечен образ и попада в едно Чисто Нищо на своя Вечен образ: това се казва „умиране на Духа.“

Умирането не е нищо друго… освен едно „обезличаване на живота“.

Никой не може да бъде погребан и да е блажен в Абсолюта, ако преди това не е умрял за Бог.

Целият свой живот… човек трябва да счита за толкова малък като една капка вода спрямо бурното море… в сравнение с големите страдания на Исус Христос. По такъв начин житното зърно или твоята душа ще стане плодоносно в скъпоценната нива на човечеството – Исус Христос, и то така ще умре в нея, че самото ще се отдаде цялостно.

Този човек, който иска да „хвърли“ своята душа (житното зърно) в нивата на човечеството Исус Христос, така че тя да умре там и да принесе плод… Трябва да умре по два начина: и физически, и духовно.

При физическия начин на умиране… при каквито и да е обстоятелства – от глад, от жажда, студ, горещина… и по какъвто и начин Бог да му налага изпитанията – всичко това той трябва да го приема доброволно и с радост наистина като че Бог не го е създал за нищо друго, освен за страдания, за тревоги и за мъчения.

Свети Дионисий казва, че Бог умрял за Душата, което означава, че Той е непознат за нея. (Бог е умрял за Душата, защото е поискал нейното завръщане, възраждане в Него, за да стане познат.)

В благородната душа по начина, по който тя съзерцава, познаваща най-великото благо – Бог – не може да попадне тъга, нито страдание, нито смърт.

Понеже ние не познаваме Бог (като чиста Доброта), ние обичаме в същес­твата онова, което е добро. Тъй като ние обичаме нещата със „съм добър“ и това ни кара да грешим.

С ангелите, чрез ангелите и с Божествената Светлина Душата трябва да се завърне в Бог, докато стигне отново Първото Начало… Душата трябва да се завърне посредством добри и Божествени дела, които се извършват с огнена Любов в Името на Бога и ближните християни.

Молитвата трябва да бъде добра поради собствена сила.

Онова, което е добро само заради това, че е много, то не е добро от собствена сила… Една „Аве Мария“, казана от цялото сърце и с необременено съзнание, има по-голяма сила и стойност, отколкото хиляди псалтира, по които се молим външно.

Добродетелта не получава своето благородство от големия брой външни добродетелни дела, защото всичко, което трябва да бъде добро чрез самото себе си, трябва да е добро в своята неповторимост, а не в своята множественост.

Който иска да управлява правилно добродетелта, той трябва да върши делото на добродетелта добродетелно… Който дава милостиня в Името на Бога, но дава по навик, а не с радостно сърце, той наистина върши едно добродетелно дело, но не го прави добродетелно.

Никой няма Божията Сила, освен онзи, който е мъртъв до основи.

Умиране означава: да престане да съществува всичко, което е „нещо“.

Свети Дионисий казва: Да бъдеш пог­ребан в Бог, не е нищо друго освен едно преминаване в един Несътворен живот.

Когато Душата излезе от своето сътворено съществуване, после – и от своето несътворено съществуване, при което тя се намира в Праобраза и достигне Божествената природа, тя преминава през нея. Така Душата преживява своята най-висша смърт.

При Третата смърт на Душата всяко желание и всеки образ и всяко разбиране, и всяка форма изчезват… Тук Душата и Абсолютът са Едно.

ИСТОРИИ, СЛУЧКИ И ПРИТЧИ

Дъщерята на Майстер Екхарт

Един ден на вратата на женския манастир се почукало. Старата портиерка отворила.

– Какво желаете? – попитала портиерката, стоящата пред нея девойка.

– Искам да говоря с Майстер Екхарт – отвърнала тя.

– Добре, за кого да предам?

– Не зная.

– Защо да не знаете? – попитала озадачена старицата.

– Защото не съм нито девойка, нито жена, нито вдовица, нито господар, нито слугиня, нито слуга – отвърнала дъщерята.

Портиерката не разбрала нищо, но особеността на ситуацията я заинтригувала и отишла да извика Майстер Екхарт.

– Елате навън, при най-чудното същество, което някога съм срещала, то пита за Вас – се обърнала портиерката към Майстер Екхарт и той я последвал.

– Коя сте Вие, която питате за мен? – попитал Майстер Екхарт, стоящото пред него момиче.

– Не зная. – отвърнало то.

– Мило дете, твоите думи са верни и на място, но моля те поучи ме, какво точно имаш предвид с тях? – помолил Майстер Екхарт.

– Ако бях девойка – отвърнало то – щях да съм още в моята първична неопетненост. Ако бях жена, щяха да съм носител на вечното Слово непрестанно в душата си. Ако бях мъж, щях твърдо да устоявам срещу всяко зло. Ако бях съпруга, щях да бъда вярна на своя любим, единствен съпруг. Ако бях вдовица, щях да имам постоянен копнеж по моя единствен възлюбен. Ако бях девица, щях да съм страхотно предана. Ако бях слугиня, щях да съм смирено подчинена на Бог и всички създания. А ако бях слуга на тежка работа, щях да служа на моя господар с цялата си воля без да му противореча.

– Как така си всичко заедно и същев­ременно всяко? – попитал озадачен Майстер Екхарт.

– От всички тях – продължила дъщерята – не съм нито едно и съм нещо като друго нещо и бягам след тях. След това, усмихвайки се на двамата, тя изчезнала.

„Така днес аз намерих най-чистия човек, когото някога съм срещал. Срещнах неопределимото, което ме изуми!“ – си казал Майстер Екхарт.

– Какво искаше от вас? – попитала портиерката.

– Да видя добре Душата, която е превърната вече в Божествен Образ – отвърнал Майстер Екхарт. После затворил входната врата, докато сърцето му все повече се отваряло.

Майстер Екхарт и бедният човек, който бил цар на себе си

Майстер Екхарт се обърнал към един беден човек:

– Нека Бог ти даде добро утро, брат­ко!

– Господине, него си го запазете за себе си, аз никога не съм имал лошо такова.

– Защо не?

– Защото всичко, което Бог ми е давал някога да извършвам, съм го понасял с радост в Негово Име и не съм считал себе си достоен за него, затова никога не съм бил тъжен, нито смутен.

– Кога намери Бога за първи път?

– Когато изоставих всички създания, тогава намерих Бог.

– А къде остави Бог, братко?

– Във всички ясни, чисти сърца.

– Кой си ти, братко?

– Аз съм цар.

– На какво?

– На моята плът, защото каквото пожелае духът ми от Бог, моята плът го вършеше и изтърпяваше по-леко и по-бързо, отколкото духът ми можеше да го поеме.

– Един цар трябва да има царство. Къде е твоето царство, братко?

– В душата ми.

– Как така, братко?

– Когато съм затворил вратата на моите пет сетива и пожелая Бог истински, тогава намирам Бог в душата си, също така открит и весел, какъвто е Той във Вечния живот.

– Можеш да станеш светец! Кой те направи светец, братко?

– Това направиха стоенето ми в тишина и моите възвишени мисли и моето обединяване с Бог. Това ме изтегли на небето, защото аз никога не можах да намеря покой в нещо, което беше по-малко от Бог. Сега аз Го намерих, имам покой и радост в него завинаги… Никое външно дело не е толкова съвършено, че да не бъде пречка за Съкровеността.

Как напомнили на Майстер Екхарт, че някога и той е седял на училищната скамейка

Един голям проповедник – голям не само в писанията, но и в живота, се обърнал веднъж към Майстер Екхарт:

– Мили учителю и татко, стига да не ми се сърдите, бих искал в Името на Божията Любов да говоря нещо с Вас.

– Мили, господине, Вие можете да говорите с мен за каквото си пожелаете – отговорил приятелски Майстер Екхарт.

– Учителю, Вие знаете, че съм слушал много от Вашите проповеди; слушал съм ги с удоволствие и с не толкова голямо удоволствие.

– Какво имате предвид? – попитал Майстер Екхарт.

– С удоволствие съм слушал Вашите велики, пъргави слова, когато с Божията Милост съм и разбирал. Веднъж обаче си спомних за стиха, в който се казва, че човек не трябва да хвърля перлите на свинете – така Вашите проповеди малко ме помрачиха, мислех си, че тези възвишени, проникновени слова в по-голямата си част би трябвало да се държат във висшите училища, а това, че Вие казвате такова нещо на подлия, недодялан народ открито в проповедите си, ме отчужди малко от Вас… Не е ли безполезно за един начинаещ да слуша Вашето възвишено слово без да разбира? Една такава проповед не е от голяма полза също и за един развиващ се човек, защото, постепенно нарастващо поучение би било подходящо за него. Що се отнася до извисените, велики, цялостни и съзерцаващи братя, тези проповеди също не им помагат много. Ако ги слушат, то е, защото обичат да го правят. Щом обаче се вглъбят в себе си, и то толкова надълбоко, те вече не знаят дали са във времето, или от другата му страна; дали са в училище, или на проповедта… В един такъв миг на човек му се дават повече познания и поучения отколкото Вие, всичките Учители от поз­натите училища бихте могли някога да предадете за сто години. Ето защо скъпи, Майстер Екхарт, Вашето проповядване и поучаване се оказва, че не е най-подходящото за тези три категории хора – начинаещи, развиващи се и цялостни. Макар и да съм недостоен да Ви давам съвет, въпреки това, в Името на Божията Любов и Божията помощ, искам да Ви посъветвам да последвате примера на Христос, както Той е поучавал. Христос е учил хората как да се откажат от своите непочтени и греховни дела… Как да ги прогонят, така че непочтеността да се превърне в Добродетел. Скъпи, Майс­тер Екхарт, във Вашите проповеди Вие говорите за велики, завладяващи неща, които разбират и могат да приложат съвсем малко хора, а това носи съвсем малко плодове. Сега вие сте велик проповедник, но когато за първи път сте стояли на училищната скамейка, също е трябвало да започнете от А и постепенно да учите по-нататък… Докато станете Майстер е трябвало доста да работите… Ето защо е необходимо да се покаже на начинаещите и растящите как трябва да започнат… И когато един човек, с Божията помощ, се научи да възприема само добродетелта, тогава също ще бъде учител и ще бъде ръководен от Светия Дух.

Майстер Екхарт благодарил за поучителната реч, от която станало ясно, че събеседникът му черпи от Живия Извор на Бог.

Защо Майстер Екхарт не искал да размени Душата си?

Веднъж един свещеник казал на Майстер Екхарт:

– Иска ми се Вашата душа да беше в моето тяло!

На което Майстер Екхарт отвърнал:

– Истината е, че тя щеше да бъде като една глупачка в него… Защото тя може да направи също толкова малко, колкото и вашата душа може да направи в моето тяло, и никоя душа не може да действа в друго тяло, освен в тялото, за което е предопределена.

Как братът касиер засрамил друг брат, който бил голям учител

Веднъж Майстер Екхарт разказал преживяното от брат Евстатий по време на сън, а именно:

В трапезарията на неговия орден се били насъбрали много братя в кръг и който отивал там, не се махал повече… Те всички наблюдавали нещо забележително… Брат Евстатий също се приближил и видял, че по средата на кръга стои най-красивото от всички деца – нашият Господ Исус Христос. То било толкова миловидно, че всеки човек, колкото и да бил сериозен или натъжен, трябвало да се усмихне, така че да почувства красотата на детето. Детето поискало хляб… Брат Евстатий чул това и се завтекъл към кухнята… Когато стигнал и започнал да търси своя хляб, братът намерил само едно парче бял хляб, на него не му се искало да даде само едно парче, а цял хляб и продължил да търси. Ето че най-после намерил цял хляб, той обаче не бил бял и понеже не бил бял и него братът не искал да даде на детето. Тогава изпитал страх в сърцето си, натъжил се, че не може да даде бял хляб на Христос… Ето че дошъл брат Рупърт, който бил касиер. Като разбрал за грижата на брат Евстатий му рекъл: „Не се тревожи! Аз ще намеря такъв хляб“. Така и станало – братът касиер намерил хляб и го занесъл на детето. Детето рекло: „Има много велики свещеници, пълни с големи способности. Когато обаче трябва да ми донесат нещо доб­роволно, което е чисто и цяло, тогава нямат нищо. Ако имат нещо чисто, тогава нямат нищо, което да е цяло и ако имат нещо, което е цяло, тогава нямат нищо, което да е ясно, прозрачно и чисто. Много науки обаче ми носят и дават нещо, което е чисто и ясно и същевременно – цяло.“ След този сън брат Евстатий започнал да уважава и почита брат Рупърт, и да го обича от цялото си сърце и душа.

Майстер Екхарт и голото момченце

Веднъж на път за църквата Майстер Екхарт срещнал едно красиво и голо момченце, и го попитал:

– Откъде идваш?

– От Бог. – отвърнало то.

– Къде Го остави? – попитал Майс­тер Екхарт.

– В Чистото Сърце, Той е у дома Си. – отвърнало то.

– Как намери Бог в Чистото Сърце? – попитал Майстер Екхарт.

– Като изоставих всичко – отвърнало детето – и пуснало колоната, за която се държало, а след това изчезнало.

Когато отново се появило, Майстер Екхарт продължил да го разпитва:

– Къде искаш да отидеш? – попитал Майстер Екхарт детето.

– При Бог. – отвърнало то.

– Кой си ти? – попитал Майстер Екхарт.

– Аз съм царят. – отвърнало детето.

– Къде е царството ти? – попитал Майстер Екхарт.

– В сърцето ми. – отвърнало то.

– Тогава внимавай никой да не влезе и да не го превземе. – казал Майстер Екхарт.

– Така и ще направя. – отвърнало детето.

– Ах, ти си голо! Ето, вземи да се наметнеш! – казал Майстер Екхарт и съб­личайки наметката си, понечил да му я даде.

– Аз изоставих всичко. С твоята дреха върху мен няма да съм цар. – отвърнало детето и без да я взема, изчезнало.

Кой е бил детето? Това бил Сам Бог, Който посетил Майстер Екхарт…

Гощавката на Майстер Екхарт

Един беден човек дошъл в Кьолн да търси бедност… и да живее в Истината. Тук той срещнал една девойка, която му рекла:

– Мило дете, искаш ли в Името на Божията Любов да се храниш с мен?

– С удоволствие! – отвърнал беднякът.

– Храни се добре и не се смущавай! – казала девойката.

– Ако ям прекалено много, ще бъде грешка; ако ям прекалено малко, това също не е правилно. Тогава ще ям така, както яде един беден човек. – казал мъжът.

– В Името на Божията Любов, моля те, кажи ми какво е „беден човек“? – попитала девойката.

– Той се познава по три неща: първото е, че всичко, принадлежащо на низшата му природа в него е умъртвено. Второто е, че вече не може да желае прекалено от Бога и третото е, че на никого не желае неволите и сиромашията; болестта и презрението така, както на себе си.

– Това ми е добре известно. – отвърнало момичето. – Но кажи ми, моля те, в Името на Божията Любов, какво е бедност на „вътрешния“ човек?

– Това се познава по три неща, а именно: Първо, по пълната отреченост от всички създания от времето и Вечността. Второ, по истинското Смирение на вътрешния и външния човек. Трето, по задушевността и душата, пребиваващи непрестанно в Бог.

Тогава момичето продължило:

– С удоволствие слушам това, но кажи ми, моля те, в Името на Божията Любов, какво е това „нищи духом“, за което нашият Господ е казал: „Блажени нищите духом7“.

– Вие питате прекалено много! – възразил мъжът.

– Никога не бих могла да се съглася с това, че се пита прекалено много, щом става въпрос за Божията Слава и блаженството на човека. – отвърнало момичето.

– Имате право! – отвърнал мъжът. И продължил: Бедността по Дух се поз­нава по три неща: първото е, че между времето и вечността човек не знае нищо друго освен Бог. Второто е, че човекът не търси Бог извън себе си, а търси и черпи Вечното блаженство в самия себе си. Третото е, че такъв човек не носи духовното благо като собственост от едно място на друго.

– Това означава, че Учителят – Духовният ни баща – няма право да пренася своята проповед от килията до мястото за проповеди? – попитало момичето.

– Не, това той няма право… Колкото по-преходно, толкова по-тленно; колкото по-тленно, толкова по-преходно.

– Наистина Духът не идва от Бохемия! – възкликнало момичето.

– Слънцето, което грее в Кьолн, грее също в Прага. – отвърнал мъжът.

Момичето поканило един Учител на Светото Писание и разговорът продължил…

– На когото Истината му идва отвът­ре, той я обича навън, така той я намира и отвътре. – казал Учителят.

– Слава на Бога, нашият обяд беше добре оползотворен! – възкликнало момичето.

– Сега, младо момиче, платете виното! – казал мъжът.

– С удоволствие! – отвърнало то.

– Добро момиче, кажи ми, моля те, в Името на Божията Любов, по какво може човек да познае делата на Светия Дух в своята Душа? – помолил мъжът.

– Те се познават по три неща. – отвърнало то. – Първото е, че от ден на ден желанията, сетивната Любов, изобщо плътското намаляват. Второто е, че от ден на ден Божествената Любов и Милосърдието в него нарастват. Третото е, че с Любовта и Усърдието в делата си, той е насочен повече към своите ближни, отколкото към себе си…

– В Името на Божията Любов, аз Ви питам обаче по какво може един духовен човек да познае дали Бог присъства в него по време на молитва, и когато практикува добродетелност? – попитал мъжът момичето.

– Това може да се познае по три неща – отвърнало то. – Първото е, че му се дават дарбите на Христос, с които Бог възнаграждава Своите Избрани, през­рение на света и страдание на тялото. Второто е, че колкото повече нараства Любовта между такъв човек и Бог, толкова по-силно става състраданието в него. Третото е, че Бог никога не изоставя повече човека и му посочва един Нов Път на Истината.

– Със сигурност трябва да е така – казал мъжът. – Аз питам обаче по какво човек може да познае, че всичките му дела стават по най-възвишената Воля на Бога?

– Това може да се познае по три неща. – продължило момичето. – Първото е, че никога няма угризения на съвестта; второто е, че никога не отделя волята си от тази на Бога; третото е, че Небесният Отец ражда Своя Син чрез непрестанно изливане в него.

Тогава в разговора се включил Учителят:

– Ако всяка вина беше откупена така, както това вино, тогава онази душа, която сега е в чистилището, щеше да бъде в рая.

– Каквото има още да се плаща, се пада на Учителя да го плати. – казал мъжът.

– Мили деца, в Името на Бог и Любовта, говорете за вас и оставете Учителя да се наслаждава на своята възраст и спокойствие. – отвърнал Учителят.

– Учителю, остави Любовта да действа само там, където тя действа от себе си! – вметнал мъжът.

– Кажи ми, татко, в Името на Божията Любов, по какво човек може да познае дали е дете на Небесния Отец? – попитало момичето.

– По три неща. – отвърнал Учителят. – Първото е, че такъв човек върши всичките си дела от чиста Любов към Бога. Второто е, че той приема всичките неща, както приятните, така и неприятните нему от Бог по един и същи начин – с добродетелна благодарност. Третото е, че той не уповава на никого освен на Бог.

– Кажи ми, Учителю, в Името на Божията Любов, как човек да разбере дали е носител на най-висшата добродетел? – попитал бедният човек.

– Това може да се познае по три неща. – отвърнал Учителят. – Първото е, че той люби Бог в Името на Бога. Второто е, че той люби доброто в името на доброто. Третото е, че той люби Истината в Името на Истината. – а после продължил. – Кажете ми, мили деца, в Името на Божията Любов, как се познава дали един човек живее така, както го учи Истината?

– Това може да се разбере по това, че всички негови дела свидетелстват за Истината, която той проповядва навън с думи. – отвърнало момичето.

– Това е добро, но още по-добре е човек да има и притежава много повече Истина вътре, в себе си, отколкото може да изнесе навън с думи – казал бедният човек.

– Слава на Бога! – казал Учителят.

– Вие сте Учител, чиято Истина се е доказала трикратно в катедрата в Париж. Поучете ни, моля Ви, в Името на Божията Любов, как трябва да живее човек с делата си, когато е изказал тази Истина с думи? – попитало момичето.

– По-добре би било, ако някой ден докаже своето изкуство в Истината, отколкото да я доказва три пъти в Париж. – казал бедният човек.

– Което трябваше да отговоря, ми беше казано.

Това била гощавката на Майстер Екхарт.

Разговор между сестра Катрай и изповедника

Изповедникът често посещавал сестра Катрай. Веднъж той я попитал как се чувства, а тя отвърнала:

– Много ми е зле! Небето и земята са ми прекалено тесни, не зная нещо, което да е така ясно, че да мога да го споделя.

– Въпреки това, те моля да ми кажеш нещо, направи го в Името на Божията Любов – примолил се проповедникът.

Накрая сестрата склонила и говорила наистина дълбоки слова на истински откровения, извиращи от Божията Истина.

– Знаеш ли – казал той – това, което ми разказа, е непознато на хората и ако не бях такъв голям учен и аз нямаше да го зная.

– Това не ме радва особено. – отвърнала сестрата. – Много по-добре щеше да бъде да го знаете от личен опит в живота.

– Аз също съжалявам, че това не е така. – казал изповедникът, а после се разделили…

Не след дълго сестрата отишла при проповедника и казала:

– Радвайте се с мен! Станах Бог!

– Слава на Бога! – казал изповедникът. – Махни се от хората и се уедини, и ако останеш Бог, ще се радвам за теб.

Сестрата го послушала, уединила се в един ъгъл на църквата и започнала да се моли усърдно. Стигнало се до там, че забравила всичко, което някога носело име и излязла толкова много от себе си и всички сътворени неща, че се наложило да я изнесат от църквата. В продължение на три дни тя лежала като мъртва и ако не бил проповедникът, можело и да я погребат. Когато се събудила рекла:

– Ах, бедната аз! Нима отново съм тук!

Изповедникът помолил сестра Кат­рай да разкаже какво е преживяла.

– Бог ми е свидетел, че не мога. Онова, което намерих никой не може да изрази с думи.

– Имаш ли сега всичко, което искаше? – попитал изповедникът.

– Да, даде ми се… Там, където съм аз, не може да дойде създание по сътворен начин… Аз съм тук, където съм била преди бъда създадена – тук е само Бог и Бог. Тук няма нито ангели, нито светии… Всичко, което се обхваща с думи и се представя на хората в картини, не е нищо друго освен едно средство за привличане към Бог… В Бог няма нищо друго освен Бог… Никоя душа не може да влезе в Бог, преди да стане Бог така, както е била Бог преди да е била създадена.

– Дъще – казал проповедникът – ти говориш Истината. Посъветвай ме, моля те, как да стигна до там, че да придобия това благо?

– Вие знаете – казала сестра Катрай – че всички същества са създадени от Нищо и трябва отново да се превърнат в Нищо, преди да дойдат в своето Начало… А какво е Нищо?

– Всички преходни неща пред Бог са нищо. Който практикува преходното, е по-малко от Нищо, защото е слуга на преходното. Нищото е нищо. Който служи на Нищото е по-малко от Нищото. – казал проповедникът.

– Това е така. – казала сестрата. – С това трябва да се съобразявате, ако искате да дойдете до вашето благо. Вие трябва да се унищожите в себе си и в другите създания, така че да не намирате нищо повече за вършене, за да може Бог да действа във вас… Трябва да знаете – продължила сестрата – че онзи, който се задоволява с онова, което може да се изрази с думи, който не иска да отиде по-надалеч със силите на душата, с поз­нание и с любов, от онова, което някога е било изразявано с думи, той с право се нарича безверник. Онова, което се изразява с думи, се възприема с низшите сетива, или сили на душата. С него обаче най-висшите сили на душата не се задоволяват. Те проникват все по-нататък, докато стигнат Началото, от което е изтекла душата… Силата на душата обаче не може да влезе в Източника. Когато душата стои над всички сътворени неща, пред Началото, то тогава всичките сили остават навън… Тук душата е гола и освободена от всички, носещи име неща… И така тя прониква в неизразимия Абсолют. Докато добрият човек живее на Земята, неговата душа има развитие във Вечността. Затова добрите хора обичат живота. Така, както добрите се издигат, така лошите, живеещи в грях, падат.

– Дъще, хората говорят за „Ад“, „Чистилище“, „Царство Божие…“, четем също обаче, че Бог е във всички неща и всички неща са в Бог, обясни ми го това, моля те. – примолил се проповедникът.

– Адът не е нищо друго освен едно съществуване. Каквото е съществуването на хората тук, то остава тяхно и във Вечността… Някои хора смятат, че тук притежават съществуване на създание, а там – едно Божествено съществуване. Това не може да е така… Огънят на чистилището е нещо възприето, като едно наказание, което има край. Говори се за „Страшен съд“, когато Бог произнесе присъда. Това е така, но не както хората си го представят. Всеки човек отсъжда за себе си, както се проявява тук в своето съществуване, така той трябва да остане за винаги…

Сестрата продължила да говори толкова много и всеобхватно за Бог, за Неговото Величие, че изповедникът се откъснал от всички свои външни сетива и се наложило да го внесат в тихата килия. Когато дошъл в съзнание, той казал на сестра Катрай:

– Бог да те благослови! Ти ми показа Пътя към моето Вечно блаженство. Аз стигнах до съзерцание на Бог и на мен ми се даде истинско познание за всичко онова, което чух от твоята уста… Слава на Бога!

– Амин! – казала сестрата.

АУМЪ

---