Майстер Екхарт – Мистични изречения – книга трета

За Бог, Нищото, Битието, Словото, Сина

Всичко, което нашият Господ някога е вършил, Той го е вършил единствено и само затова Той да бъде с нас и ние да станем едно с Него. Затова Бог е станал човек.

Нашият Господ ни учи колко благороден е създаден човека по природа и колко Божествено е онова, което той може да стане чрез Милостта и как може да го постигне.

Човек не трябва да се страхува от Бога, защото, който се страхува от Него, бяга от Него. Такъв страх вреди.

Правилен страх е, когато човек се страхува да не изгуби Бога.

Човек не трябва да се страхува от Бога, а да Го люби, защото Бог люби човека със Своето цяло съвършено Съществуване.

Който иска да следва Бог и да Го познава, той трябва да направи това незабавно и на място.

Тъй като Бог е Върховното Съществуване, човек трябва веднага, без да отлага и бързо да Го последва, веднага щом получи подтик от Него. (Исус Сирахов 5:8) 1

Следващите Бога, не поглеждат към нищо, което е зад тях, към нищо, което ги сполетява отвън или ги заобикаля тук и там. Те гледат само Бога.

Знай: Да си изпразнен от всички създания означава да си изпълнен с Бога, а да си изпълнен с всички създания означава Бог да не е в тебе.

Онова, което Бог дава, е Неговото Битие, а Неговото Битие е Неговата доброта, а Неговата доброта е Неговата Любов.

Едно сравнение от природата: Ако искам да пиша на восъчна дъска, нищо, което стои на нея, колкото и ценно да е то, не може да не ми пречи аз да пиша. Ако въпреки това обаче искам да пиша, трябва да изтрия всичко, което е на нея. По същия начин, ако Бог трябва да пише в моето сърце, всичко от сърцето ми трябва да изчезне.

Бог не може да действа във всички сърца с цялата си Воля; защото макар Бог да е всемогъщ, Той въпреки това може да действа само дотолкова, доколкото намери готовност или създаде такава… Ако сърцето трябва да има готовност в най-голяма степен, то трябва да се основава на едно чисто Нищо…

Колкото повече човек се стреми да стане възприемчив за Божието влияние, толкова по-блажен е той.

Никой човек не може да стане възприемчив за Божието влияние освен чрез единоформие с Бога; защото доколкото човек е единоформен с Бога, дотолкова той е възприемчив за Божието влияние. (Eдиноформие да се превежда като единнослияние. – бел. прев.)

Чистото отречено сърце е свободно от целия свят. Ето защо то изцяло е подвластно на Бога и стои в най-голямо единоформие с Него, и е най-възприемчиво за Божието влияние.

Колкото по-оголена и свободна отива душата при Бога и бива задържана от Него, толкова по-надълбоко човек бива пренесен в Бога, и толкова по-възприемчив става той за Него по отношение на всичките Му скъпоценни дарове; защото човекът трябва да гради единствено върху Бога.

Нашето блаженство не е в нашите дела, а в това ние да преживеем Бога. Защото така както Бог е по-ценен от сътвореността, така и Неговото дело е по-ценно от моето.

О, Господи, и утехо моя, ако ме отпращаш от Себе си и насочваш към нещо друго, тогава ми дай едно „друго Себе си“ така, че да вървя от Теб към Теб, защото аз не искам нищо друго освен Теб.

Ако Бог не може да остане в човека, Той въпреки това, не отива по-далеч от пред вратата.

Без значение дали човек ходи наблизо, или надалеч, Бог никога не се отдалечава, Той остава винаги близо него.

Бог дава на всеки онова, което е най-добро и подходящо за него.

Физическият баща споделя с детето си своята природа, но не му дава своя собствен живот, нито своето собствено съществуване, защото детето има собствен живот. А Бащата от Небесното царство – Той ти дарява Своето Вечно Слово и в същото това Слово Той ти дарява Своя Собствен Живот, и Своето Собствено съществуване, и цялата Своя Божественост. „Блажено тялото, което те е носило и гърдите, от които си сукал.“ (Лука 11:27)

„Бог е с теб“ 2 – тук се случва раждането. Никой не трябва да смята за невъзможно да стигне дотук.

Какво ще ми навреди тогава, дори то да е нещо толкова трудно, след като Той действа? Напротив, ще ми бъде лесно да спазвам всички Негови закони.

Тогава каквото и да ми каже, че желае, аз ще го смятам за нищо. За мен то ще бъде нещо малко, щом като към него, Бог ми дава и Своята Милост.

Простата форма на „съм човек“ е без установени черти… Следователно, ако трябва да сте Син, тогава вие трябва да се разделите и да напуснете всичко, което ви прави различни.

Стойте настрана от всичко, което е несъществено във вас и гледайте на себе си като на една свободна, неразделена човешка природа… Така ще станете Син на Вечния Отец с Христос, благодарение на това, че гледате на себе си като от същата тази природа, която е станала Бог.

Тъй като Бог е над душата, Той Се втича по всяко време в нея.

Докато човек се държи под Бога, той е непосредствено, чисто под Негово влияние и не е подвластен нито на страх, нито на силно желание, нито на страдание, нищо, което не е Бог.

Природата на Бога, Неговите Битие и Живот се състоят в това, Той Самият да се споделя и да се отдава цялостно. Бог се отдава без да се замисля, че люби, така както грее слънцето.

„Той е образ на невидимия Бог, Първородният на цялото творение.“ (Колосяни 1:15)

Там, където е „Образът“, нищо не може да влезе освен Бог.

Исус каза на учениците си да се качат на една ладия и да пътуват над гнева. (Мат. 14:22) 3 Как така морето тук е наречено „гняв“? То е наречено така, защото бушува и е неспокойно.

„Исус каза на учениците си да се качат“ – това означава, че който иска да слуша Словото и да бъде ученик на Христос, той трябва да се качи и да издигне ума си над всички телесни неща, и да пътува над непостоянството на гнева и на преходните неща.

Боеций казва: „Бог е едно неподвижно благо, стоящо тихо със Себе си, недокоснато и неподвижно и движещо всички неща“.

Бог не е абсолютно нищо, Той не е нито това, нито онова. Ако все още мислиш за нещо, че е Той, това не е Той.

Отец е едно Начало на Божествеността, защото, Той обхваща Себе си в Себе си. От Него произлиза Вечното Слово и остава винаги вътре него и като Слово, и като неизреченост. Светият Дух произтича от тях Двамата и Отец не го ражда, защото, Той е един, оставащ вътрешен край на Божествеността и всички създания, в Който има един чист покой и една почивка за всичко онова, което някога е получавало Битие.

В последния край – Отец, покои всичко онова, което някога е получавало разумно Съществуване.

Последният край на Битието е мрака или Непознаваемостта на Скритата Божественост, осветявана от Светлината. Мракът обаче не е „обхванал“ тази Светлина. (Йоан 1:5) 4

Затова Моисей е казал: „Който е тук, Той ме изпрати“, Който е тук без имена, Който е едно отричане на всяко име и Който никога не е бил назоваван.
(Изход 3:14) 5

Затова Пророкът е казал: „Наистина Ти си Скритият Бог“ в основата на душата, там, където Божията Основа и Основата на душата са една Основа. (Исая 45:15) 6

И колкото повече човек Те търси, толкова по-малко Те намира.

Ти трябва така да търсиш Бога, че никъде да не Го намираш. Ако не Го търсиш, ще Го намериш.

Нека Господ ни помага да Го търсим така, че винаги да оставаме при Него. Амин.

Който иска да започне да работи сред хората, той трябва преди това да се е „запасил“ много добре с Бога и да Го има здраво в сърцето си.

Целият свой стремеж и мислене, всички свои желания и сили човек трябва така да ги обедини с Бога, че в него нищо друго да не придобива форма.

Човек трябва да възприема Бог във всяко нещо и да свикне с това да Го има по всяко време – и в душата, и в устрема, и в Любовта.

Обърни внимание на това как си се върнал при своя Бог, когато си бил в църквата или в манастирската килия. Запази това вътрешно разположение и го носи, когато си сред хората.

Целият ни живот трябва да бъде едно Битие.

Доколкото нашият живот е едно Битие, дотолкова той е в Бога.

Доколкото нашият живот е включен в Битието, дотолкова той е сроден с Бог.

Колкото и малък да е един живот, взет като Битие, той е по-ценен от всичко, което някога е получавало живот.

Нищо не е така ценно, че да бъде обичано и желано, както живота.

Какво е живот? Божието Съществуване е моят живот.

След като моят живот е Божие Битие, тогава Божието Битие трябва да е мое Битие и Божията Същност да е моя същност – нито повече, нито по-малко.

Животът никога не може да бъде завършен, освен ако не бъде доведен до неговата явна Причина, където той е едно Битие.

Който търси Бога по някакъв начин, той възприема този начин и забравя за Бога, който е скрит вътре в начина.

Който обаче не търси Бог по точно определен начин, той Го възприема такъв, какъвто е Той в Самия Себе си.

Ние трябва да се превърнем в Бог и да бъдем напълно обединени с Него така, че Неговото да стане наше и всичко наше да стане Негово: нашето сърце и Неговото Сърце да станат едно Сърце, нашето тяло и Неговото Тяло да станат едно Тяло.

Ние трябва така да пренесем нашите сетива, нашите воля и устрем, нашите сили и удове 7 в Него, че човек да Го чувства и осъзнава във всички сили на тялото и на душата.

Който превърне дадено нещо в реален и същностен обект на своята Любов, вярва, че в него той притежава всичко, ако каже, че е напълно негово… Това нещо е целостта, в която Бог живее, в която и чрез която Той ни обединява със Себе си. И в тази цялост Бог бива намерен.

Всичко, което Бог има, го има в целостта. Тя е едно с Него.

В целостта човек намира Бога и цялостен трябва да стане онзи, който трябва да Го открие.

Бъди цялостен, така че да можеш да намериш Бога!

Който иска да възприеме Божието учение, той трябва вътрешно да се събере и да се отвърне от всички грижи и повърхностни занимания.

Ако човек имаше някой, който да го „обработва“ добре, мъдро и със старание, той щеше по-добре да расте и да се слива с Бога, чието семе е и плодът щеше да бъде като Божията природа.

Семето на Бога е в нас.

От семето на крушата става круша, от ореха – орех, а от семето на Бога става Бог.

Когато мисля за Божието Царство, често Неговото Величие ме оставя без думи. Защото Божието Царство, това е Самият Бог с цялото Негово богатство.

Човек трябва толкова много да е проникнат от Божието присъствие и да се е слял със Същността на своя възлюбен Бог, че Божието присъствие да му свети без никакво усилие и така той да стане свободен във всичко.

Бог е всичко и е цялостен.

Най-хубаво за Бог говори онзи, който може да запази най-дълбоко мълчание за Него пред пълнотата на вътрешното богатство.

Онзи, „който слуша Божието Слово“, слуша Христос като роден от Отец в пълна равнопоставеност с Него под приемането на нашата човечност, Двамата, обединени в Неговото Лице като Истински Бог и Истински Човек, като Истински Христос. (Лука 11: 27, 28) 8

Св. Григор ни препоръчва четири неща, които онзи, който слуша Божието Слово и трябва да го задържи, е необходимо да има в себе си.

Първото е: трябва сам да е убил себе си по отношение на всички плътски желания и да е убил също всички преходни неща в себе си; и той самият трябва да е също мъртъв за всичко, което е преходно.

Второто е: той трябва да се е извисил цялостно и особено с познание, и с Любов, и с истинска, цялостна близост с Бога.

Третото е: той никога да не прави на другите нещо, което не би искал му причинят на него.

Четвърто е: той да е щедър по отношение на материалните неща и духовните блага, така че да ги дава щедро.

Цялото Свето Християнство отдава голяма почит и уважение на Дева Мария затова, че е родила Христос и това е на място. И след като отдава такава голяма почит на Божията Майка, то може да отдаде също толкова и дори още по-големи почит и уважение на човека, който е чул и съхранил Божието Слово в себе си, защото един такъв човек е още по-блажен, отколкото е била тя, както е казал и Самият Христос.

Христос казва: „Който слуша Божието Слово и го съхранява, е блажен“. Сам Отец не чува нищо друго освен това Слово, Той не познава нищо друго освен същото това Слово, Той не изрича нищо друго освен същото това Слово, Той не ражда нищо друго освен него. (Лука 11:28)

В това Слово Отец чува и Отец познава, и Отец ражда Самия Себе си и същото това Слово и всички неща и Своята Божественост съвсем до Основата, Себе си, съобразно Божествената Природа и това Слово със същата тази Природа в едно друго лице.

Независимо от това дали иска, или не Отец трябва да изрича това Слово и да ражда без прекъсване.

В това Слово Отец изрича моя Дух и твоя Дух и Духа на всеки човек като същото това Слово.

Когато Отец те приеме в същата тази Светлина (Словото), Той ти дава Силата да раждаш със Самия Него себе си и всички неща.

При това Отец ти дава своята собствена Сила съвсем като на това същото Слово.

В тази Светлина Отец не познава разлика между теб и Него, защото в Светлината Отец и ти самият, и всички неща, и същото това Слово сте едно.

Бог е едно Слово, едно Не-изречено Слово.

Св. Августин казва: „Цялото писание е суетно. Ако човек каже, че Бог е едно Слово, така Той е изречен. Ако се каже обаче, че Бог е неизречен, тогава Той е неизречим“.

Онова, което е в мене, то произлиза от мене; дори само да мисля за него, то разкрива моето слово и така остава в мен. По същия начин Отец изрича Сина не-изречено и така Синът остава в Него.

Без значение дали искат, или не; дали им харесва, или не създанията изричат Бога, но въпреки това Той остава неизречен.

Определени имена са на Бога и са освободени от всички други неща. Например: името „Бог“ е най-истинското име на Бога, също както „човек“ е име за човека. Един човек е винаги човек било то глупав, или разумен.

Определени имена показват второстепенна връзка с Бог като например „бащинство“ и „синовство“. Където се говори за Отец, там същевременно се мисли и за Син. Не може да има Отец, ако няма Син, и не може да има Син, ако няма Отец. Двамата обаче носят в Себе си отвъд времето едно Вечно Съществуване.

Определени имена показват едно издигане към Бог и в същото време едно обръщане към времето. Човек назовава също Бог с много имена в писанието.

Винаги когато някой познае нещо в Бога, а после Му припише някое име, това не е Бог. Бог е издигнат над имена и природа.

След като Бог не е нито доброта, нито Битие, нито Истина, нито Единство, какво е тогава? Той не е абсолютно нищо. Той не е нито това, нито онова.

Ако все още мислиш, че Той е нещо, Той не е това нещо.

Ние не можем да намерим име, което да имаме право да дадем на Бога.

Бог е издигнат „над имената“ и е неизговорим.

Всички създания са едно изричане на Бога.

Моята уста изрича Бог и така Го разкрива, същото прави обаче и съществуването на камъка, а човек познава повече от делото отколкото от думите.

В писанието се казва: „Моисей видя Бог лице в лице“. Това обаче се отрича от Учителите и те казват: „Там, където се появяват две лица, там Бог не се вижда; защото Бог е Единица, а не две неща; защото, който вижда Бога, той не вижда нищо друго освен Едно“. (Изход 33:11) 9

Бог е казал: „Аз съм Този, Който съм“. От това следва, че в Него е и се съдържа всичко, и че само Той ни прави блажени – веднъж, защото в Него е всичко и втори път, защото в Него всичко е едно. От това следва трето, че Бог е нещо вечно и не е подвластен на времето. (Изход 3:14)

Ако човек вземе благородството на всички ангели и благородството на създанията, и после иска да отиде с благородството на целия свят при Бог, с това той няма да Го открие, защото всичко това пред Бог е едно чисто нищо.

Така човек не открива Бога, а по-скоро само в Единството.

Когато съм обединен с Бога там, където всички неща са настоящи, онези, които са били и които са, и които ще бъдат, там те всички са еднакво близо и еднакво цяло. Те всички са в Бог и са в мен. Тук човек няма нужда да мисли за никакъв Конрад или Хайнрих.

В Бог няма нито Конрад, нито Хайнрих.

Тук Основата на Бога е моя основа и моята основа е Божие Основа.

Тук аз живея извън „моето“, както и Бог живее извън „Неговото“.

Аз се грижа за хората като се старая да забравя за себе си и тях, и заради тях да вляза в единство с Бога.

Бог е Онзи, в Когото всичко горчиво, неприятно, тъжно и несъществуващо е сладко, красиво и е съществуващо, и без Когото всичко сладко е горчиво и едно нищо. (1 Йоан 4:8) 10

Бог трябва да има такава власт над всичко, което си ти, като над Своя собствена Несътворена природа.

Отдай се изцяло на Бога, така ще получиш Божествено влияние цялостно и чисто.

Вечното Слово не е приело този или онзи човек, а една свободна, неразделена човешка природа, която е била чиста, без индивидуални черти.

Тъй като човешката природа била приета от Вечното Слово просто, без индивидуални черти, затова Образът на Отец, който е Вечният Син, се превърнал същевременно в образ на човешката природа.

Защото, както е вярно, че Бог е станал човек, така е вярно също, че човек е станал Бог.

Св. Павел изпаднал в екстаз на третото небе. Първото небе е едно отделяне от всякаква плът; второто е отчуждаване на себе си от всякаква образност, а третото е едно чисто, непосредствено познаване в Бога. (2. Кор. 12:2) 11

Божиите Природа, Битие и Живот се състоят в това Той да споделя Себе си и да отдава Себе си напълно цялостно. (1 Йоан 4:8)

Благодарение на това, че Бог е Единственият, Битието Му принадлежи – това означава, че Той е Битие на Себе си, че е чисто Битие, че Той е Битие на всички неща.

Във всичките си дела създанията искат да подражават на Бога.

Целият живот и съществуване на създанията са един зов и едно бързане те да се върнат отново при Онзи, от Когото са произлезли.

Ако някой ме попита: „Къде е Бог?“, бих отговорил, че Той е навсякъде.

В Бог, Който е Дух, нещата са без място и без граници.

Така както Бог е неизговорим, и неразбираем, така и всичко в Него е по неизговорим начин.

Който подчини желанията и сърцето си на Бога и с това постави волята си в Неговата, и не поглежда към сътвореното: който би „излязъл“ по този начин от себе си, той би дарил наистина отново себе си.

Човек трябва да остави Бог да прави с него каквото си пожелае, или така сякаш той изобщо не съществува.

В писанието се казва: „Да бъде Волята Ти!“, а би било по-добре да се каже: „Да стане волята Твоя!“ – така че моята воля да стане Неговата Воля, така че аз да стана Той. (Мат. 6:10)

Ако Бог ми би дал нещо без Неговата Воля, аз не бих му обърнал внимание, защото, и най-малкото, което Той ми дава по Негова Воля, ме прави блажен.

Всички създания са изтекли от Волята на Бога. Ако можех да желая само Божията доброта, тази воля би била толкова благородна, че Светият Дух би потекъл непосредствено от нея.

Господ казва: „Никой не познава Отец освен Сина и никой не познава Сина освен Отец“. Истина е: ако ние искаме да познаем Отец, трябва да сме Сина.

Когато Бог те намери готов, Той трябва да действа и да Се „излее“ в тебе, също както, когато въздухът е чист и прозрачен, слънцето трябва да се „излее“ в него и нищо не може да му се попречи да го направи.

Нашият Господ Се обръща към народа: „Аз стоя пред вратата и хлопам, и чакам; който ми отвори, с него искам да вечерям“.

Няма нужда да търсиш Господ тук и там. Той не е по-далеч от вратата на сърцето.

Господ стои тук, очаква и чака някой, който е готов да Му отвори и Го пусне да влезе. (Откр. 3:20)

Не е нужно да викаш Господ отдалеч. Той е по-нетърпелив от теб да Му отвориш.

Бог те желае хиляди пъти повече отколкото ти Него.

Отварянето и влизането е само един момент.

Трябва да знаеш, че Бог не може да бъде празен или без нищо в Себе си. Да бъде едно нещо празно или кухо, дори и в най-малка степен, това не може да се търпи от Божествената природа.

Ето защо, ако смяташ, че не намираш Бог или че Той не е в тебе, това не е вярно.

Бог, Създателят на природата, не търпи нещо да е празно.

Ако ти вярваш, че чрез сближаване, споменаване, любезности или други особени дела ще отидеш по-скоро при Бога, отколкото, ако си над печката или в обора, тогава ти все едно вземаш Бог, увиваш Му кърпа около главата, а после Го скриваш под някоя пейка.

Защото, който търси Бог по този начин, той взема начина и оставя Бог, Който е скрит в начина.

Който обаче не търси Бог по определен начин, той Го взема такъв какъвто е Той сам по Себе си и този човек живее със Сина и той е самия Живот.

Там където престава да бъде личността, там започва да бъде Бог.

Бог не иска нищо друго от теб освен това ти да излезеш като сътворено създание от себе си и да Го оставиш Той да бъде в тебе.

И най-малкият сътворен образ, който се образува в теб, е също толкова голям колкото и Бог. Защо? Защото ти отнема целия Бог. Защото, там където влезе този образ, Бог и цялата Божественост, трябва да отстъпят.

Христос стои от дясната страна на Своя Отец.

Най-доброто благо, което Бог може да предложи, е Своята Дясна Ръка.

Цар Давид казва: „В Божиите очи хиляда години са като един ден, който е отминал“, защото всичко, което е ще бъде и което е било, всичкото това там е в едно „сега“. (Псалми 89:5)

„Яков, патриарха, стигна до едно място и искаше да почива вечерта, когато слънцето залезе.“ Казва се „до едно място“, но не се посочва кое. Това място е Бог. (1 Битие 28:10)

Бог няма собствено име и е едно място, и едно разположение на нещата, и е естествено място за всички създания.

В своята върховна извисеност и своята чистота Небето (Божественото) няма място. В своя отпадък обаче, своето действие, то е място и разположение на всички телесни неща, които са под него. И огънят е място за въздуха, и въздухът е място за водата, и за земята.

Това място е неназовано… Всяко Слово, което можем да кажем за него, е по-скоро едно отричане на онова, което Бог не е, отколкото да е едно изричане на онова, което е Той в действителност.

Това било забелязано от един велик Учител, който установил, че онова, което той можел да каже с думи за Бога, не можело да се каже така, че да не съдържа нищо погрешно за Него в себе си.

Ето защо да мълчим за Бога значи много повече, отколкото да говорим за Него.

Сега ние казваме, че Бог е Дух. Това обаче не е вярно. Ако Бог беше един Дух, Той щеше да бъде изречен.

Св. Григор казва: „Онова, което говорим за Божествените неща, ние трябва да го изричаме трудно, защото то не трябва да се изразява с думи“.

Колкото повече се издигаме с нашето познание, толкова повече ние сме едно в Сина. Ето защо Отец изрича Сина по всяко време в Единството и излива в Него всички създания.

Бог е Единственият и защото е Единственият, затова има Битие.

И защото Бог в Своето Битие е чисто Битие, затова Той е Битие на всяко нещо.

Нищо не е истински цялостно като Бог, защото нищо сътворено не е чисто Битие и още повече Разум.

Съществува само Бог и Той е Разум или мислене, и Той е просто само мислене без да има друго Битие освен Него.

Нищо освен Бог не може да бъде чисто мислене – Разум. По-скоро то има едно битие, което е различно от мисленето. Иначе то нямаше да бъде създание, защото мисленето не може да се създава и защото „битието е първото от създадените неща“.

В действителност съществува само Бог и Той е Разумът или мисленето, и Той просто е само мислене без да има друго битие към Него.

Само Бог придава Битие на съществата чрез Разума, защото само в Него Битие и мислене са идентични.

Единственият Бог е Разум и Разумът е Единственият Бог. Ето защо Бог не е никога и никъде Бог освен в Разума.

Само в Бога Битието е идентично с мисълта.

Извън Разума човек намира и среща само различия и други подобни. „Ти обаче си винаги същия“. Идентичност означава Единство. (Псалми 101:28)

Св. Августин казва: „Там където намерих Истината, там намерих своя Бог, самата Истина“. Следователно да се издигнеш до Разума и да му се подчиниш означава да се обединиш с Бога.

Да станеш обединен, да си едно означава да си едно с Бога.

Бог е Единствен и всяко битие извън Разума е едно създание. То е нещо, което може да се създаде, то е нещо различно от Бог, то не е Бог.

Битието е първата Реалност и първото отделяне. В Разума обаче, в Бог няма отделяне.

Ето защо в писанието се предупреждава да напуснем този свят, да напуснем себе си, да забравим неговия (на битието) дом и дома на неговия род, да напуснем неговата земя и неговите роднини така, че човек да израсне до един по-велик народ така, че всички народи да бъдат благословени в него, което означава в онзи, който се е отрекъл от всичко. (Битие 12:1 – 3)

При Бог не съществува никаква изменчивост, никаква възможност различна от Реалността.

Според Св. Августин подобие има във всяко създание, образ на Бога обаче има само в разумното същество. (Мат. 22:20)

Образът е едно изливане от Дълбината, при което всичко външно мълчи и е изключено.

Синът, Образът е в Отец и Отец е в Него. Синът в Отец е едно с Него. (Йоан 10:30 – 38)

Синът не е „нито направен, нито сътворен“.

Синът не е възникнал посредством Волята на Отец, а от Неговата Природа или естествено.

Синът е съвършеното отражение на Отец и затова Той вдъхва Любовта, Светия Дух.

Светият Дух също е несътворен, защото той остава в Образа и Образът в него.

„Образът“, Синът, „Първороденият“ заедно с Отец и Светия Дух е началото на всяко творение. (Кол. 1:15)

Ако искаме да познаем Отец, трябва да сме Сина.

Как ставаме Божии Синове? Като имаме същото съществуване, каквото има и Сина.

Какъв е Божият Син или как узнава човек, че е станал такъв, след като Бог не прилича на никого? След като е в природата на Бога, да не прилича на никого, следва, че е необходимо ние да станем Нищо така, че да можем да бъдем пренесени в същото онова Съществуване, което е Той Самият.

Ето защо, когато стигна дотам да съм се превърнал в Нищо и Нищото да се е образувало в мене, и да съм изнесъл и изхвърлил онова, което е било в мене, аз мога да бъда пренесен в чистото Съществуване на Духа.

Тук всичко, което е подобие, трябва да изчезне така, че аз да се превърна в Бог и да стана едно с Него, и една субстанция, и едно съществуване, и една природа и Божи Син.

И когато това се случи, тогава няма да има нещо скрито в Бога, което да не се открие и което да не стане мое.

Защото тогава аз ще стана мъдър и силен, и съвсем като Него, и едно и също с Него.

Тогава Сион ще стане един ясновидец, един истински Израел, което означава един виждащ човек: Бог, защото за Него няма нищо скрито в Божествеността.

Тук човек бива въведен в Бога.

За да бъдеш едно с Бога, в теб не трябва да има нищо внушено или образувано, което означава, че всичко, което е скрито в теб, трябва да се разкрие и изхвърли.

За да не остане нищо скрито за мен и всичко да ми се разкрие, в мен не трябва да има повече подобие и никакъв образ, защото никой образ не може да ни разкрие Божествеността или Божието Съществуване.

Ако остане дори само един образ в тебе или някакво подобие, ти не можеш да станеш едно с Бога.

Св. Павел казва: „Вие трябва да се обновите в Духа!“ Обновяването обаче се отнася до създанията, които са под Бог. (Ефес. 4:23) 12

Обновяването не се отнася до Бога, защото всичко Божествено е вечно; а качество на Вечността е: Битие и младост в нея да са едно.

Бог съдържа образите в Себе си като Бог, а не като душата или някое друго създание.

В Бог няма нищо ново и никакъв образ. Докато в нас има както ново, така и вечно.

Тъй като Бог е Битието, Той дава на всяко нещо Битие и всичко, което принадлежи към пълнотата, Истината и добротата, защото то принадлежи към Битието. Злото обаче грехът, лъжата и всичко, което принадлежи към несъществуващото и към нищото и има вкуса на нищото, Той го отказва: „Вие се молите и не получавате, защото зле се молите“, защото Той отказва нищото. (Яков 4:3) 13

Знак за това, че някой цялостно е възкръснал с Христос, е че той търси Бог извън времето. А извън времето Бог се търси само от онзи, който търси без време.

На най-малкото Бог се отдава най-много; с него Той споделя напълно Себе си.

Божият изход е Негов вход.

„От Него, чрез Него и в Него е всичко“ Всичко е така в Него, че нито Отец щеше да е в Сина, нито Синът да е в Отец, ако Отец не беше същото със Св. Дух или Синът същото като Св. Дух. (Рим. 11:36) 14

Блаженството на Бог се състои в това, че Той напълно познава Себе си и люби Себе си, и Се радва на това.

Бог чувства и вкусва Себе си. С вкуса, с който Бог вкусва Себе си, Той вкусва всички създания, но не като създания, а създанията като Бог.

Бог вкусва Себе си във всяко нещо. Слънцето изпраща своите лъчи към всички създания и онова, което то огрее, го привлича към себе си. Въпреки това слънцето не губи от силата на своята светлина.

Всички създания се развиват към своята Върховна пълнота, която е Бог.

Бог и Абсолютът се различават помежду си така както Небето и земята.

Бог започва да съществува и престава да съществува.

Само Аз връщам създанията обратно при Бога.

Пророкът казва: „Бог води праведните през един тесен път към широката улица така, че те да достигнат простора, което означава: истинската свобода на Духа, който е станал един Дух с Бога“.

Няма нещо, което да ми е толкова близко, така както Бог и аз съм толкова сигурен в това, както и в това, че живея.

Дори понякога твоите големи прегрешения да искат толкова много да те прогонят, че да не можеш да се видиш като близък с Бога, въпреки това трябва да възприемаш Бог като близък на себе си. Защото има едно голямо зло в това, че човек се отдалечава от Него.

Бог ми е по-близък отколкото съм аз на себе си. Моето съществуване зависи от това: Той да ми е близък и да Го има.

Бог е близо до нас, но ние сме далеч от Него.

Бог е вътре в нас, но ние сме отвън.

Бог е у дома, но ние сме на чуждо място.

Бог е еднакво близък на всички създания.

Приятелите на Бога никога не остават без утеха; защото онова, което Бог желае, било то утеха или не-утеха, за тях е най-голямата утеха.

Добрият рицар не се оплаква от своите рани, когато вижда царя, който е ранен с него. Господ ни предлага едно питие, от което Той Самият е пил преди това.

Господ не ни изпраща нищо, което да не е правил или което да не е изстрадал преди това. Ето защо ние трябва много да обичаме страданията.

Докато е бил на земята Христос не е правил нищо друго освен да страда.

Ако човек сравни едно създание с друго, то изглежда хубаво и е нещо; ако иска обаче да го сравни с Бог, тогава то е едно нищо.

Това, че един човек намира в живота си покой или пристан в Бога, е добре; това, че той понася страданията в живота си търпеливо, е още по-добре; но да намира покой в изпълнения си със страдния живот, това е най-добре.

Небето (Божественото) е чисто и ясно без никакви петна. До него не се докосва нито времето, нито пространството. Преходните неща нямат място в него.

Божественото не е във времето. Неговото движение е невероятно бързо.

Движението на Божественото е без време, но от него идва времето.

Само в Бог е цялото Божествено Съществуване.

Всеобхватното, доколкото то е всеобхватно, е Бог и всичко не-всеобхватно, доколкото то не е всеобхватно, не е Бог, а нещо сътворено.

На всяка любеща душа Господ казва: „Заради вас Аз станах човек. Ако вие обаче не станете богове заради Мене, тогава вие ще постъпите несправедливо спрямо Мене“.

И още: „С Моята Божествена Природа Аз живях във вашата човешка природа така, че никой не познаваше Моята Божествена Сила и хората ме виждаха да живея като един обикновен човек“.

„По същия начин и вие трябва да се скриете с вашата човешка природа в Моята Божествена природа така, че никой да не забелязва у вас вашите човешки недостатъци така, че вашият живот да стане преди всичко Божествен така, че човек да не вижда във вас нищо друго освен Бог“.

Ако Христовата Субстанция, Съществуване и Природа са мои, следва, че аз съм Божи Син.

Синът на Отец е Син по отношение на вечното в Себе си и това Той го има от Отец.

Онова, което има Синът, Той го има в Себе си, защото Той е едно с Отец по Битие и по природа.

Затова Синът има Битие и начин на съществуване изцяло в Себе си и така Той казва: „Татко, така както Аз и Ти сме едно, така искам и те да са едно“. (Йоан 17:11), (Йоан 17:21) 15

И така както Синът – Христос е едно с Отец по Битие и по природа, така и ти, като Син, си едно с Отец по Битие и по природа, и имаш всичко в себе си така, както го има и Отец в Себе си. Ти нямаш нужда да го заемаш от Бог, защото Бог е „твой“.

Блажен е човекът, който е стигнал дотам да трябва да получава със Сина от Онзи, от Когото Синът получава.

Бог иска от нас да ни намира свободни и непоклатими, когато ни казват, че сме фалшиви и неистински хора и каквото и да е било друго, което може да се каже за нас, с цел да ни бъде отнето доброто име.

Бог иска ние да сме такива не само, когато хората говорят лошо за нас, но също и когато действат злонамерено срещу нас и ни отнемат помощта, от която ние не можем да се откажем поради нашите житейски нужди, и то не само по отношение на необходимостта ни от Божествените неща, но също и когато това вреди на нашето тяло.

Бог иска ние да сме необвързани и непоклатими също и когато хората, макар ние да даваме най-доброто от себе си, когато работим, го обръщат по възможно най-лошият начин срещу нас, който може да си представим.

Бог иска ние да понасяме това не само, когато то идва от хората, но също и от Него, когато Той оттегля утехата на Своето присъствие от нас и Се държи така сякаш има издигната стена между нас и Него; и когато Той, в случай, че ние отидем при Него с нашите страдания, за да търсим утеха и помощ, Се отнесе така с нас, като че затваря очите си, защото не иска нито да ни вижда, нито да ни чува и като че ни оставя сами в борбата с нашите нужди, така както Христос е бил изоставен от Своя Отец.

В такъв случай ние трябва да се скрием в Неговата Божествена природа така, че в нашата неутешимост да бъдем така непоклатими и да не може да си помогнем с нищо друго освен с думите на Христос, Който е казал „Татко, в Твоите Ръце предавам Духа си!“

За душата, Духа, раждането, детето и Искрата

Всяка разумна душа е с Бог.

Христос казва: „Аз съм в Отец и Отец е в Мене“. По същия начин и Бог е в душата и душата е в Бога. (Йоан 14:11) 16

Ако човек беше в състояние да изпразни напълно един съд и да го държи празен от всичко, което може да изпълва (дори и от въздуха), тогава съдът, без съмнение, би се отрекъл от своята природа; и тази празнота би го издигнала нагоре чак до Небето. По същия начин голотата, бедността и освободеността от всяка сътвореност пренасят душата при Бога.

Как би могла душата ми да получи онова, което може да се търси само над нея, ако тя не се издигне над себе си? Защото, ако остане в себе си, тя няма да вижда нищо друго освен себе си, а ако вижда себе си, тя няма да вижда Бог.

Често пъти душата има чувството, че Бог си е заминал. Какво трябва да правиш тогава? Същото, което би направил, ако беше утешен: когато най-много страдаш, дръж се така, сякаш чувстваш Неговата утеха.

Учителите казват, че душата възприема от Бога като светлина от Светлина, защото тогава между тях няма никаква отчужденост, нито отдалечаване.

Според Св. Августин „Образът“ трябва да се търси там, където душата е наистина светлина; там, където тя не е „изгасена“ от допира с тялото; там, където не попада нищо от онова, което носи „образа на този свят“; там, където най-извисеното в душата, нейният връх, докосва светлината на ангелите.
(1. Кор. 7:31) 17

Божествената природа се излива в светлината на душата и остава в нея.

Във всяко нещо Бог е същностен, действащ и с власт, но Раждащ Той е само в душата.

Бог иска да бъде роден в душата, да Се обедини с нея и да остане в нея.

Никога не е било раждано нещо толкова сродно, толкова подобно, толкова единно, каквато е душата, която става сродна в това раждане с Бога, която става подобна на Него, единна с Него.

Бог трябва да действа, а душата да преживява.

Ето защо душата е много по-блажена чрез Неговото отколкото чрез своето и нейното блаженство е повече в Неговите дела отколкото в нейните.

И колкото е силен Бог в делата, толкова безпределна е душата в преживяването.

И колкото могъщ е Бог в делата, толкова бездънна е душата в преживяването.

Когато Бог действа в душата, тогава в огъня на Неговата Любов се очиства и изхвърля всичко онова, което не е като Него.

Душата прониква повече в Бога отколкото, която и да е храна в нас. Да, това превръща душата в Бог.

Душата няма да намери покой, докато всичко в нея не стане едно с Бог.

Бог е цялостен, а това е блаженство за душата, нейната украса и нейният покой.

Христос казва: „Ако житното зърно не падне в земята и не изгние там, то ще остане самò и няма да принесе плод. Ако падне обаче в земята и изгние в нея, тогава то ще принесе стократен плод“. В духовен смисъл „стократен“ означава неизмеримо много плод. (Йоан 12:24) 18 (Лука 8:8) 19

Това житно зърно е Духът, който наричат „човешка душа“, а „земята“, в която то трябва да падне, е възхваляваното човечество Исус Христос; защото, това е най-ценната нива, която някога е била създавана от земя или е била подготвяна за някаква плодовитост.

Тази нива са я подготвяли Сам Отец и същото това Слово, и Светият Дух.

Плодът на тази ценна нива е благородната душа на Христос.

Христос казва: „Скръбна е до смърт душата Ми…“ С това обаче Той е нямал предвид Своята благородна душа по начина, по който тя е съзерцавала познаващо Върховното Благо – Бог, с Когото Той бил обединен в личността и Който е бил Самият Той след това обединяване и след личността. (Мат. 26:38) 20

По време на Своите най-големи страдания Христос е съзерцавал непрестанно това Върховно Благо в Своята най-висша Сила, също толкова близко, както го прави и сега.

В тази Върховна Сила не можела да проникне никаква тъга, нито страдание, нито смърт. И това е наистина така, защото, когато тялото умирало в мъчения на кръста, благородният Дух на Христос е живеел в това присъствие на съзерцание на Върховното Благо.

По отношение на областта, в която благородният Дух, като сила на Разума, е бил обединен със сетивата и с живота на свещеното тяло, нашият Господ нарекъл Своя сътворен Дух една душа и то дотолкова, доколкото тя дала живот на тялото и била обединена със сетивата и със силата на Разума.

По този начин Христовата душа била „скръбна до смърт“ с тялото, защото то трябвало да умре.

Житното зърно или благородната душа на Христос е „изгнила“ в тялото на човечеството Исус Христос по два начина. Единият е, когато се казва, че тя е имала едно познаващо съзерцание на цялата Божествена природа заедно с Вечното Слово. От момента, в който Христос бил създаден като тяло-душа и обединен с Вечното Слово – съответно със Своята Божествена природа, Христовата душа така „изтрила света и изчезнала“ в земята (преходното), което означава в тялото, че повече нямала нищо общо с него освен това, че е била обединена и живеела заедно с него.

Истинският живот на душата е над тялото – без посредници, без никакви препятствия, в Бога.

Другият начин на умиране на Христовата душа в „земята“ или в тялото е бил, когато тя дала живот на тялото и така била обединена със сетивата. Тук, заедно с тялото, душата била изпълнена с усилия и с мъчения, и с тревоги, и със скръб „до смърт“ така, че нито тя с тялото, нито тялото с нея, докато то било смъртно, не получили почивка, нито покой, нито удовлетворение без преходното.

Христос казва: „Ще принесе стократен плод“. Първият плод на това житно зърно е онзи, чрез който то е дарило на Отец и цялата Божествена природа възхвала и почит, без да се отвръща, дори и за миг, със своите най-висши сили от съзерцанието на Върховното Благо, което е Бог, в името на онова, което е трябвало да направи разбирането, нито в името на онова, което е трябвало да понесе тялото. (Лука 8:8)

Другият начин, по който това житно зърно (благородната душа на Христос) е принесло плод е, когато се казва, че Той е понесъл абсолютно всички ужасни страдания на Своето свещено човечество – тялото, на които е бил подложен в този живот, като глад, жажда, студ, горещина, бури, дъжд, град, сняг, всякакъв вид мъчения и към тях още горчивата смърт, в името на Небесния Отец.

Ако Бог иска да остави житното зърно – човешката душа да загине или да я хвърли в ада, тогава човек не трябва да иска, нито силно да желае Бог да го запази в Своето Битие, или да го защити от него.

Бог прави много и велики неща в името на душата и е изцяло зает с нея; и Той прави всичко това заради нейното величие, в което тя е създадена.

Който трябва да назове душата съобразно нейната простотата и чистота, и „необлеченост“, каквато е тя в самата себе си, той не може да намери име за нея.

Бог, Който няма име, е неизговорим; и душата, в своята основа, е също неизговорима като Бог.

Мястото на душата, което е Бог, няма име.

В писанието се казва: „Яков искаше да почива на мястото“. Мястото, това е Бог и Божието Съществуване, което придава на нещата живот, съществуване, и порядък. И душата трябва да покои на мястото, в най-възвишеното и най-дълбинното на това място.
(Бит. 28:10 – 11) 21

В същата тази основа, в която Яков има своя покой, трябва и ние да приемем нашия покой, и да го имаме заедно с него.

Онова, което може да се изрече, трябва да идва отвътре и да идва от неговата форма, и няма право да влиза отвън. То всъщност живее в Дълбината на душата. Тук всички неща за теб са настоящи и вътрешно живи, и търсещи, и са най-добрите, най-извисените.

Защо тогава не го чувстваш? Защото не си си у дома.

Словото, което назовава душата, има предвид душата, каквато е тя в затвора на своето тяло.

Затова Господ казва, че душата, заедно с всичко на нейното битие, за което тя все още може да мисли, е в своя затвор.

Независимо от това какво душата мисли или върши със своите сили, колкото и светло да е то в нея, то е смесено.

Ако бяха докоснали Св. Павел с върха на една игла, докато е бил в екстаз, той щеше да го усети, защото неговата душа е била все още в неговото тяло, също както формата в своята материя. (2. Кор. 12:2 – 3) 22

И така както слънцето осветява въздуха, а въздухът земята, така и Духът на Св. Павел е получил чиста Светлина от Бог, а душата от Духа и тялото от душата. От това става ясно, как Св. Павел е бил в екстаз и въпреки това останал със своята душа в тялото.

Един Учител казва, че в своята най-голяма извисеност и чистота душата е над света.

Бог е направил целия този свят от въглен. Образът, който е от злато обаче, е по-твърд от онзи, който е от въглен. По същия начин и нещата в душата са по-чисти и по-благородни, отколкото са те в този свят.

Един Учител казва: „Колкото общо има окото с мелодията и ухото с цвета, толкова общо има и душата в своята природа с онова, което е в този свят“.

Св. Бернар казва: „Защо ръката не познава слънцето както окото, въпреки че душата е цялостна във всяка част на тялото? Това е така, защото ръката не е толкова чиста както окото.

Един Учител казва: „Природа на душата и нейна естествена пълнота е тя да стане в себе си един разумен свят там, където Бог е образувал в нея праобразите на всички неща“.

Който иска да направи едно гърне, той взема първо малко глина – това е неговата субстанция, с която работи. Едва тогава той придава форма на гърнето, която е в самия него; и тя е по-ценна отколкото е субстанцията. С това имам предвид, че нещата в разумния свят, който е душата, са неизмеримо по-ценни, отколкото са те в този свят.

Винаги там, където двете трябва да станат едно, едното трябва да загуби своето съществуване. Същото е и когато Бог и душата трябва да станат едно, тогава душата трябва да загуби своето битие и своя живот.

Докато душата все още има нещо от своя живот и своето съществуване, тя и Бог ще бъдат обединени.

В Единството си с Бога обаче душата става едно с Него, а не обединена. Например: ако човек напълни една каца с вода, тогава водата в кацата става обединена с кацата, а не едно с нея, защото, там, където има вода, няма дърво; и там, където има дърво, няма вода.

В Единството си с Бог душата става едно с Него, а не обединена, защото, там, където е Бог, там е и душата, а където е душата, там е и Бог.

Там, в Праосновата на Единството, което е неназовимо и не можещо да се обхване, Бог е такъв за душата, като че е Бог само заради това да ѝ принадлежи.

Защото, ако Бог беше задържал нещо от Своето Битие или Своята Същност, с които Той принадлежи на Себе си, и не го беше дал на душата, дори то да е с големината на един косъм, Той нямаше да може да бъде Бог. Толкова единна става душата с Бога.

Нашият Господ казва: „Аз Те моля, Татко, така както Аз и Ти сме едно, така едно да станат и те с нас“. И още: „Там, където съм Аз, там трябва да бъде и Моят слуга“. Така цялостно душата става едно Битие, което е Бог, и не по-малко; и това е толкова Истина, колкото и това, че Бог е Бог. (Йоан 17:21) 23; (Йоан 12:26) 24

На душата не ѝ харесва нищо друго освен Бог.

Добротата сама по себе си, доброто не успокоява душата.

Най-малката сила в моята душа се простира по-надалеч отколкото обширното небе.

Така, както небето е еднакво отдалечено от места на земята, така и душата трябва да е еднакво отдалечена от всички земни неща, и да не е по-близка на едното повече отколкото на другото.

Душата трябва да остава безпристрастна в обичта, страданията, придобивките, лишенията. Тя трябва да е умряла за тях, да бъде спокойна и да се е издигнала над тях.

Учителите казват, че душата има две лица: горното гледа по всяко време Бога, а долното поглежда надолу и е в контакт със сетивата.

Горното лице на душата е нейната най-извисена част. То стои във Вечността и няма нищо общо с времето, и не знае нищо за времето, нито за тялото.

„Устата“ на душата, това е най-горната част на душата.

Душата казва: „Той вложи Своето Слово в моята уста“ – това е целувката за душата. Тук е станало сближаване на уста в уста. Тук Отец ражда Своя Син в душата и тук на нея ѝ се говори.
(Йер. 1:9) 25

Когато Светият Дух е в душата, тогава тя се издига нагоре, защото той я тегли със себе си. Ако Светият Дух обаче отпадне от душата, тогава тя пада надолу.

Светият Дух издига душата и я тегли със Себе си нагоре и ако тя е готова, той я води в Основата, от Която той е изтекъл.

Св. Павел казва: „Вие трябва да се обновите в Духа“ – „обновяването“ се отнася за всички създания, които са под Бог. То се отнася и за душата, доколкото тя се нарича „душа“, а тя се нарича така, защото дава на тялото живот и е негова „форма“. (Ефес. 4:23) 26

Когато се каже обаче, че душата е Дух, се има предвид, че тя е отделена от „тук“ и „сега“, и от всяка сътвореност.

Тъй като в този случай, душата е един Образ на Бога и е без име като Него, това обновяване не се отнася за нея; за нея се отнася само Вечното като в Бог.

Плодовете на Духа са Любовта, радостта и мира.

Цялото писание е написано и Бог е създал всяка ангелска природа, и целия свят затова: Той да Се роди в душата и душата да се роди в Него.

Там, където това раждане трябва да се случи, всяко време трябва да е отпаднало, защото нищо не възпрепятства това раждане толкова много, както времето и сътвореността.

Съществуват два вида раждане на хората: едно в света и едно от света, което означава като Дух в Бога.

Ако сърцето ти страда, ти все още не си майка, ти по-скоро си в процес на раждане и близо до раждането.

В това не трябва да се съмняваш: ако ти скърбиш за себе си или за своя приятел, твоето дете не се е родило още, но е близо до раждането.

Детето е напълно родено тогава, когато човешкото сърце не страда за нищо повече. Тогава човек има Съществуването и природата, и Субстанцията, и Мъдростта, и радостта, и всичко, което има и Бог.

Тогава това Съществуване на Божия Син става наше и в нас, и ние влизаме в това Съществуване на Бога.

Възниква въпросът: дали човек може да намери това раждане в многото неща, които наистина са Божествени, но все пак са внесени отвън чрез сетивата като някои представи за Бог – че Той е добър, мъдър, милосърден или нещо подобно, което може да почерпи Разумът и което също е Божествено? Истината е, че не може!

Макар всичко това да е добро и Божествено, то въпреки това е било внесено отвън чрез сетивата. Ако това раждане обаче трябва да просветне в теб лично и чисто, всичко трябва да извира отвътре, от Бога и всичките ти дела трябва да замрат, и всичките ти сили трябва да служат на Него, а не на тебе.

Христос казва: „Който иска да Ме последва, той се отрича от себе си и вдига своя кръст, и Ме следва“. Това означава да изхвърлиш всяко страдание от сърцето си навън така, че в него да не остане нищо друго освен постоянна радост. Тогава детето се е родило.
(Лука 9:23) 27

Ако детето в мен се е родило, тогава дори и да видя моя баща, и всичките си приятели мъртви, това не би разстроило сърцето ми.

Ако сърцето ми обаче се разстрои от това, тогава детето в мен не се е родило, но може би е близо до раждането.

Когато детето в теб се роди, тогава ти имаш такава голяма радост за всяко добро дело, което се върши в този свят, че тя се превръща в най-голямото постоянство в теб и никога не отпада.

Ако аз изцяло съм се превърнал в Божието Съществуване, тогава Бог става мой с всичко, което Той има. Тогава аз имам истинска радост, която не могат да ми отнемат нито страданието, нито мъчението, защото тогава аз съм пренесен в Божието Съществуване, където няма никакво страдание.

Когато си стигнал дотам така, че да не страдаш и да не се тревожиш за нищо повече, и всичко за теб да е една чиста радост, тогава детето в теб наистина се е родило.

Създанията са „изтекли“ от Бог заради човека и онова от тях, на което тялото може да се наслаждава разумно, за душата то не е нещо излишно, а нещо, което я извисява.

Едва след като душата е достигнала Единството си с Бога, тялото е напълно готово да се наслаждава на нещата в Негово име.

Тогава между Бог и душата няма никакво препятствие и доколкото душата, като Дух, следва Бог в пустинята на Абсолюта, дотолкова тялото следва възлюбения Христос в пустинята на доброволната бедност; и така както душата Дух е в Единство с Абсолюта, така и тялото е в единство с делото на истинската добродетел в Христос.

Тогава Небесният Отец може да каже: „Това е Моят възлюбен Син, в Който Аз харесвам на Себе си“, защото Той не само е родил Своя Единороден Син в душата, не, Той е родил самата нея на Своя Единороден Син.

Ние трябва така цялостно да превърнем човешката си природа и всички наши слабости в Божествена природа и да ги изгубим, че в нас да не може да се открие нищо друго освен само Бог.

По пътя на моето Вечно раждане аз винаги съм бил и съм, и винаги ще бъда.

Има нещо в душата, в което Бог е „необлечен“. От него душата черпи целия свой живот и съществуване, защото то е изцяло в Бога.

Аз казвам, че Бог е бил винаги, непрестанно в него и че в него човек е едно с Бога.

Към него не спада Милостта, защото Милостта е нещо сътворено, докато тук няма място за никаква сътвореност.

Има една Сила, една Светлина в душата, която е несътворена и не може да се сътвори.

Тази Сила е една девица. Тя взема Бог съвсем „необлечен“ в Неговото същностно Битие.

Тази Сила е „едно“ с Единството, а не „като“ Единството.

Тази Светлина възприема Бог непосредствено и без була, чисто такъв, какъвто е Той сам по Себе си; и това възприемане се случва в процеса на вътрешното раждане.

Тази Светлина има по-голямо единство с Бог отколкото с която и да е друга сила, с която тя е едно в съществуването.

В същността на моята душа тази Светлина няма по-високо положение отколкото най-низшата или най-обикновена сила, която може да бъде докосната от глад или жажда, горещина или студ; и това е така, защото същността е проста.

Следователно, ако човек наблюдава силите на душата в същността, те всички са едно и заемат еднакво положение. Ако обаче ги разглежда в техните дела, тогава едната е по-ценна или по-извисена от останалите.

Затова казвам, че когато човек се отрече от себе си и всички сътворени неща и доколкото той направи това, дотолкова той става цялостен и блажен в Искрата на душата, която никога не е била докосвана от времето или пространството.

Тази Искра се отдръпва от всяка сътвореност и иска само Бог такъв, какъвто е Той в Себе си.

Искрата не се задоволява с Отец или Син, или Свят Дух, нито с Трите Лица, доколкото всяко едно от тях проявява някакво качество.

Тази Светлина – Искрата не се задоволява с качествата и плодовитостта на Божествената Природа.

Тази Светлина не се задоволява също с простото, даряващо покой Божествено Съществуване, което нито дава, нито взема, а иска да знае откъде идва То.

Тази Светлина иска Простата Основа, тихата Пустиня, където никога не е прониквало някакво различие – нито Отец, нито Син, нито Свят Дух.

Тук в Дълбината, която никой не познава, Искрата намира удовлетворение в една Светлина; и тук тя е по-цялостна отколкото в самата себе си. Защото тази Основа е една проста Тишина, която е неподвижна в Себе си и от тази Неподвижност биват задвижвани, и тук получават целия свой живот всички, които живеят разумно и са потънали в себе си.

За Любовта, Мъдростта, Истината, милосърдието, Милостта, справедливостта, богатството и бедността. Ценни мисли

„Бог е Любовта и който остава в Любовта, той остава в Бог, и Бог остава в него“. Ако аз съм в Бога ,тогава, там, където е Бог, там съм и аз, и там, където съм аз, там е и Бог. (1 Йоан 4:16) 28

Нищо не привлича душата към този свят освен Любовта.

Един Учител казва: „О, богатий Боже, колко много ще ми хареса любовта ми към Теб да Ти принесе плод!“.

Как трябва да любим Бога? За това няма точно определен начин. Ние трябва да Го любим така както можем.

Любовта не може да се съмнява, тя очаква с доверие само добро.

Каквото и да иска да прави човек, доколкото той намира само Божествена Любов в себе си, то е достатъчно, за да го направи.

Готовността за извършването на добри дела идва от Любовта.

Ние трябва наистина да обичаме нещата, които ни водят при Бога. Само това единство с Божията Любов. Ако аз искам да прекося морето например и смятам, че ми е нужен кораб, то е, защото искам да отида на другия бряг на морето. Веднага щом се случи това, корабът вече няма да ми е нужен.

Коя е причината храната да не ни се услажда? Защото нямаме сол, а солта, това е Божествената Любов.

Ако имахме Божествена Любов, тогава Бог и всички дела, които Той някога е вършил, щяха да ни се услаждат и ние щяхме да получаваме всичко от Него, и щяхме да вършим същите дела, които и Той върши.

Бог не гледа делата, които ние вършим, а единствено това: каква Любов, какви мисли и намерения влагаме в тях.

Ако някой е в такъв екстаз, в какъвто е бил Св. Павел, и разбере, че един болен иска супичка от него, според мен е по-добре, в името на Любовта, този човек да изостави екстаза си и да услужи на нуждаещия се от него с още по-голяма Любов. (2. Кор. 12:2) 29

Този, който изостави един екстаз в името на някой, който има нужда от неговата помощ, не трябва да смята, че пропуска Милостта, защото, когато човек се откаже доброволно от Любовта, му се връща стократно повече, както е казал Сам Христос. (Мат. 19:29) 30

С Любовта, с което Бог Сам Се люби, Той люби всичко.

Любовта е като въдицата на рибаря – рибарят не може да хване рибата, ако тя не виси на въдицата. Ако рибата е захапала куката обаче, тогава тя е сигурна на рибаря. В този смисъл казвам и за Любовта: който е хванат от нея, той носи най-здравите окови и въпреки това едно сладко бреме.

Нищо не те прави Негов, т.е. Божий, както тази сладка връзка – Любовта. Който е открил този път, той не търси друг.

Който е окован във веригите на Любовта и върви в този път, тогава, каквото и да прави или от каквото от да се отказва, то винаги е дело на Любовта.

Затова търси само тази въдица – Любовта. Тогава ще бъдеш хванат с нея, а колкото повече си хванат, толкова повече си освободен.

„Бог е Любов“, защото Бог е разпрострял Любовта си във всички създания и въпреки това е останал Цялостен в Себе си. (1 Йоан 4:16) 31

Ако някой нарисува една картина на стената, тогава стената е преносител на картината. Който обича картината на стената, той обича и стената заедно с картината. Ако махне стената, той ще махне също и картината с нея. Ако махне обаче само стената така, че картината да остане, тогава картината ще бъде сама преносител на себе си. Тогава, който обича картината, той ще обича една чиста картина.

Ето защо обичайте всичко, което е достойно да бъде обичано, а не онова, което изглежда, че трябва да бъде обичано. Тогава ще обичате само Бог. Това без съмнение е Истина.

Ти трябва да любиш Светия Дух такъв, какъвто е той в Единството, а не в себе си.

Ти трябва да любиш Светия Дух там, където той се услажда с Божията Доброта, само в Единството – там, където всичкото добро извира от изобилието на Божията Доброта.

Заради Любовта си към Бога излез от своето „съм“, тогава и Бог ще излезе заради теб от Своето „съм“… онова, което ще остане ще е едно просто Единство. В това Единство Отец ражда Своя Син в Дълбинния извор на Любовта.

Онова, което е Отец в Силата и Синът в Мъдростта, и Светият Дух в Добротата, с него ние сме в един „Образ“. „Тук ние познаваме, както биваме познати и любим, както биваме любени“. (1 Кор. 13:12) 32, (1 Йоан 4:13) 33

От Неизмерима Любов Бог е вложил нашето блаженство в преживяването; защото ние преживяваме повече отколкото правим и получаваме несравнимо повече отколкото даваме.

Всичкото страдание идва от Любовта и привързаността. Следователно, ако аз страдам заради преходни неща, тогава моето сърце все още обича и е привързано към преходни неща, и тогава аз не любя Бога от цялото си сърце, и все още не обичам онова, което Бог иска да бъде обичано от мене и с Него.

Мястото на съществуване на Любовта е само във волята; който има по-голяма воля, той има също и по-голяма Любов. Но кой има повече от нея, това никой не знае за другия; това лежи скрито в душата, така както Бог е скрит в основата на душата.

„Бог е Любов“, защото с Любовта си Той трябва да люби всички създания независимо от това дали те знаят това, или не.

„Бог е Любов“, защото Той ме люби с Любовта, с която люби и Себе си; и ако някой Му отнемеше това, той би Му отнел цялата Негова Божественост.

Макар Бог да ме люби със Своята Любов, това не може да ме направи щастлив. По-скоро бих станал щастлив чрез любовта, която аз имам към Него и щастието ми в Неговата Любов.

„Бог е Любов и който е в Любовта, той е в Бога и Бог е в него“. Който по такъв начин е в Любовта, на него му казвам онова, което казва Св. Матей: „Влез, верни ми рабе, в радостта на своя Господар. Аз искам да те поставя над всичко Мое“. (Мат. 25:21) 34

„Бог е Любовта“, тъй като Той гони всичко, което може да обича и което може да прояви Любов. Така Той гони всичко това със Своята Любов, за да може то да Го люби.

„Бог е Любовта“, защото всичко онова, което Бог някога е създавал и което е способно да люби, Го гони чрез Неговата Любов, за да го люби Той без значение дали това Му харесва, или не.
(1 Йоан 4:16) 35

„Бог е Любовта“ и Той е толкова достоен за обич, че всичко, което може да люби, трябва да Го люби, без значение дали това му харесва, или не.

Толкова много Бог люби душата ми, че Неговият живот и Неговото Битие зависят от това: Той да ме люби така, че Той трябва да ме люби, независимо от това дали Му харесва, или не.

Който би отнел на Бог това Той да люби душата ми, той би Му отнел Неговата Божественост; защото Бог е толкова истински в Любовта, както и това, че е Истина.

И така както Бог е добротата, така истински, Той е и Любовта.

Има Учители, които казват, че Любовта, която е в нас, е Светия Дух. Това обаче не е Истина. Физическата храна, която ние поемаме, се превръща в нас; докато духовната храна, която ние поемаме, тя превръща нас в себе си.

Божествена Любов не бива приета в нас, защото, тогава щяхме да сме: ние и Божествената Любов.

Божествената Любов обаче ни приема в себе си и ние ставаме едно с нея.

Цветът, който е на стената, се държи на нея. По същия начин се държат и създанията в своето битие чрез Любовта, която е Бог.

Ако цветът се махне от стената, той ще изгуби своето съществуване. По същия начин и създанията ще изгубят своето съществуване, ако ги отнемат от Любовта, която е Бог.

Всяко създание е ограничено, възпрепятствано, различно и индивидуално, и така то вече не е Любов. Бог в същността си обаче е Всеобхващаща Любов. (1 Йоан 4:8, 21) 36

„Бог е Любов“, защото Той е Този, в Чието търсене и любене всичко съществува, което е или което може да бъде.

„Бог е Любов“, защото Той люби цялостно. (1 Йоан 4:8, 21)

Бог ни люби със същата Любов, с която люби Себе си, Своя също така вечен Син и Светия Дух. (1 Йоан 4:8, 21)

Според Хю 37 Бог люби всеки от нас така, сякаш почти е забравил всички останали.

Бог ни люби така, сякаш Неговото блаженство зависи от това Той да ни люби.

Бог Се отдава без да мисли, че люби, така както грее слънцето.

Онова, което човек люби истински, той го люби също от цялото си сърце „Ти трябва да любиш Господа, твоя Бог от цялото си сърце“. (Мат. 22:37) 38

Любовта е едно движение към Възлюбения. Подобието е причината за Любовта.

Любовта иска да бъде обединена или да стане едно с Възлюбения.

Втората заповед, да обичаме ближния като себе си, е като първата – да любим Бога, защото Бог бива любен в човека като в Неговото Образоподобие. Така казва Златоуст: „Ти трябва да любиш Господа, твоя Бог от цялото си сърце“. (Мат. 22:37)

От друга страна, двете заповеди са еднакви, защото всеки, който истински люби Бога, трябва да обича ближния по същия начин както себе си.

Такъв човек обича като себе си не само всички ближни, всички хора, но също и всичко приближено, всичко, което има освен Бог.

Любовта освобождава душата от смъртта, като ѝ дарява живот: „Ние знаем, че сме преминали от смърт в живот, защото обичаме братята си“. (1 Йоан 3:14) 39

Любовта отваря достъпа към съзерцаването и познаването на Божественото, като просветлява разума: „Който обича брата си, пребъдва в Светлината“. (1 Йоан 2:10) 40

Любовта прави човека подобен на Бога, а чрез това и Божий Син: „Обичайте враговете си, за да бъдете Синове на вашия Отец“. (Лука 6:27) 41; (Мат. 5:44) 42

Любовта прави така, че човек да е Божий Син.

Когато обичам един ближен като себе си, тогава аз се наслаждавам и радвам на неговото възнаграждение, заслуги и добро име така сякаш са мои собствени. (1 Йоан 2:10)

Любовта прави всичко от настоящия и бъдещ живот в общо притежание.
(1 Йоан 2:10)

Мярката за обичта към ближния се казва: „като себе си“, а не: „повече отколкото себе си“. Пример за това ни дават органите на тялото: окото гледа в еднаква степен както за себе си, така и за останалите части на тялото.

Колкото по-малко любещият търси от себе си във Възлюбения, толкова по-цялостно и по-истински люби той.

А колкото по-цялостно люби любещият, толкова по-ощастливен бива той чрез Единството си с Възлюбения – Бог.

Колкото по-малко любещият търси своето собствено щастие, толкова по-голямо блаженство изпитва той.

Всеки, който търси чрез или в нещо своето щастие, той не обича това другото нещо, а себе си. Тази обич не прави така, че да забравиш себе си и не е Любов.

Желаенето и искането на човека са насочени към три неща: първо, към това неговият недостатък да бъде скрит или още по-добре да бъде преодолян и премахнат; второ, към това неговите воля и желание да бъдат изпълнени; трето, към това той да бъде издигнат на по-високо положение. Тези три цели обаче ги постига единствено и само Любовта.
(1 Петър 4:8) 43, (Лука 7:47) 44

Слънцето осветява всичко, както земното, така и небесното. По същия начин и Любовта оформя и осветява всички добродетели. (1 Кор. 13:1 – 7) 45

Любовта възприема Бог като добър. Ако Той не беше добър, тя нямаше да Го люби и нямаше да Го смята за Бог. Без доброта тя нищо не люби.

Любовта заема високо място, защото е всеобхващаща.

С Любовта, с която Бог ме люби, Той люби всички създания. Той не ги люби обаче като създания, а като Бог.

Защото Бог люби Себе си във всичко и всичко в Себе си и само заради Себе си, следва, че Той люби всяко нещо по един и същи начин, и то толкова много колкото и Себе си.

Бог люби всичко, което е, доколкото то има Битие и Той люби всичко в него благодарение на което то има Битие. Следователно Бог не общува с нещата, които са без битие, т.е. които нямат същност.

Битието, Добротата и Истината са еднакво отдалечени, защото, доколкото има Битие, то е добро и е Истина.

Милостта изтегля човека от всички преходни неща и го очиства от всичко, което не е вечно.

Аристотел казва: „Приветливостта към другите израства от приятелството със себе си“. Тогава как може някой да се смили над теб или над мен, ако не се отнася състрадателно към себе си? Защото, който е лош към себе си, спрямо кого ще е добър? (Сирах 14:5) 46

Спасителят изрично казва: „Бъдете милосърдни“, защото Той иска ние да бъдем милосърдни също към нашето собствено тяло и към нашата душа.
(Лука 6:36) 47

Милосърдието облича душата с дрехата на Бога и я украсява с Божественост.

Ако ти излееш милосърдието си върху гладуващите, което има предвид физическото милосърдие, и отново изпълниш наскърбената душа, което се отнася до духовното милосърдие, тогава твоята светлина ще изгрее в мрака, и твоят мрак ще стане като пладне. (Исая 58:10) 48

Справедливостта не бива обичана и познавана от никой друг освен от справедливия. Както учи философът Аристотел, нищо не се движи към друго, ако не съдържа вече нещо от онова, към което то се движи.

В Исая се казва: И твоята справедливост ще върви пред лицето ти, доколкото тя ни насочва към ближния. Това именно е същността на справедливостта. Това е изрично казано, за да бъде милосърдието справедливо и да даде на всекиго онова, което му се полага. (Исая 58:8) 49

Затова Исидор казва: „Голямо престъпление е препитанието на бедните да се даде на богатите и от препитанието на нуждаещите се да се облагодетелстват богатите, да се отнеме водата на зажаднялата земя и да се напояват с нея реките“.

Блаженството отворило своята уста на Мъдростта и казало: „Блажени са бедните по Дух, тяхно е Царството Небесно“.

Всички ангели и всички светии и всичко, което някога е било раждано, трябва да мълчи, когато тази Вечна Мъдрост на Отец говори; защото цялата Мъдрост на ангелите и всички създания е едно нищо пред Мъдростта на Бог, която е безпределна.

Съществува два вида бедност. Едната е външна и тя е добра и е похвална за човека, който я проявява с воля от Любов към нашия Господ Исус Христос, защото Той Самият я е проявявал на земята.

Съществува обаче и една друга бедност, една вътрешна бедност, която има предвид Христос, като казва: „Блажени са бедните на Дух или по Дух“.

Беден човек е онзи, който нищо не желае и нищо не знае, и няма нищо.

„Блажени бедните духом“ – „Беден по Дух“ означава, че така както окото е бедно на цвят и е възприемчиво за всеки цвят, така и онзи, който е беден по Дух, е възприемчив за всеки Дух, а Духът на всички Духове е Бог. (Мат. 5:3) 50

Беден е онзи, който нищо не желае – много хора обаче не разбират това правилно. И това са онези, които държат на мъчителни покаяния и външни изкупителни практики. Тези хора обаче познават малко от Божията Мъдрост.

Такива хора се наричат „свети“ заради онова, което са отвън. Отвътре обаче те са магарета, които не разбират нищо от Божията Истина.

Те казват, че беден човек е онзи, който нищо не желае. Според тях човек трябва да се държи така, че в нищо да не изпълнява своята воля, а по-скоро да се стреми да следва любимата Божия Воля.

Заради това те не са лоши, защото техните намерения са добри. Затова заслужават нашата похвала. Те ще получат Бог и Неговото Милосърдие. В името на Истината обаче казвам, че те не са бедни хора и не могат да се поставят на равно с тях.

В очите на другите те са много уважавани, защото самите те не познават нищо по-добро.

Докато човек има онова, което е в неговата воля, и докато е неговата воля да изпълни любимата Божия Воля, той не е беден по начина, за който искаме да говорим; защото този човек има воля, с която иска да изпълни Божията Воля, а това не е правилно.

Защото, ако човек иска наистина да е беден, то тогава той трябва да е така свободен от своята сътворена воля, както е бил, когато не е бил.

Докато вие имате волята да изпълните Божията Воля и желаете по някакъв начин Вечността и Бог, дотогава не сте истински бедни; защото беден човек е онзи, който нищо не иска, и нищо не познава, и за нищо не жадува.

Беден е също човек, който нищо не знае. Човекът, който има тази бедност, трябва да има всичко онова, което е бил, когато не е живял, когато не е живял по никакъв начин, нито като себе си, нито като Истината, нито като Бог.

Той трябва да бъде по-скоро така свободен от всички познания, че дори не-познаването на Бога да бъде живо в него; защото, когато човекът е бил във Вечната природа на Бога, в него не е живяло нищо друго: онова, което е живяло, е бил той самият.

Затова казваме, че човек трябва да е така освободен от своите собствени познания, както е бил, когато не е бил; и той трябва да остави Бог да прави онова, което желае, и да бъде така свободен, какъвто е бил, когато е дошъл от Бога.

Има нещо в душата, от което произтичат познаването и жадуването. Самото то обаче не познава и не жадува така, както силите на душата; и който го познава, той знае от какво зависи природата на душата.

Това нещо няма нито преди, нито след това и не чака за нещо, което да се присъедини към него, защото то не може нито да печели, нито да губи.

Ето защо на него му е отнета всяка възможност да действа в себе си. По-скоро то си е винаги същото, което поглъща себе си по Божествен начин.

Човек трябва да е чист и свободен така, че нито да знае, нито да познава какво Бог върши в него, тогава той може да каже за себе си, че е беден.

Бог не е нито същество, нито разум, нито познава нещо, каквото и да е то. Затова Той е свободен от всички неща и затова е всички неща.

Който иска да бъде беден по Дух, той трябва да бъде беден от всички свои знания, като някой, който не знае нищо и никого, нито Бог, нито създание, нито себе си.

Трето, беден е онзи, който няма нищо. Такъв човек не иска да изпълни Божията Воля, а иска да живее така, че да е свободен от своята воля и тази на Бога, както е бил, когато не е бил. За тази бедност се казва, че е „Изначалната бедност“.

Беден човек е онзи, който не познава Божиите дела в себе си. Който е така свободен от знанията и познанията в себе си, както Бог е свободен от нещата, той има най-явната бедност.

Най-дълбоката бедност обаче е тази, при която човек нищо не притежава. Такъв човек, дори да притежаваше всичко, което Бог някога е създавал, не би го смятал за собственост на своя Дух, освен ако не е един просяк за Божията Милост на нашия Господ.

За това ние намираме едно обяснение в природата, защо човек трябва да пали свещи и да бие камбани, и да пее, ако иска да се защити от бури.

Дотам, докъдето пламъкът на свещта се вижда и остава във въздуха, именно на това разстояние светкавицата се обръща и не нанася своите поражения. Това се случва не само чрез Божията Сила (когато свещта е осветена), а и естествено с всички други свещи.

Същото е и с биенето на камбани като защита от гръм. Гърмът се „обръща“ именно там, докъдето се е разпрострял звънът на камбаната във въздуха, и не го „удря“.

Така е и с човека. Доколкото той се грижи за и се съобразява с преходните, и променливите неща, дотолкова Бог Се обръща със Своята Светлина. И едно такова поведение довежда дотам, че Бог да не може нищо да направи в душата.

Човек, който трябва да е беден, не трябва да бъде място, нито да има такова в себе си, където Бог да може да действа; защото, ако той запази някакво място, с това той запазва и различие.

Затова аз моля Бог да ме освободи от Себе си, защото, Съществуването без Същността и Битието, без Присъствие е над Бог и различията.

Ти не можеш да се обърнеш обратно към нещата от света без да си навредиш.

Субстанцията, от която Бог е направил нещата в света, има по-малка стойност от тази, която има въглена спрямо златото.

Вечността нямаше да е вечна, ако можеше да се обновява и ако не беше постоянна.

„Благородният човек“ не се задоволява със съществуване, което ангелите възприемат без форма и от което непосредствено зависят. Него го задоволява единствено обединението му с Бог. (Лука 19:12) 51

Един такъв човек „се връща по-богат у дома“ отколкото е бил, когато го е „напуснал“.

Съществува разлика между духовните и физическите неща. Всяко духовно нещо може да бъде в друго нещо. Никое телесно нещо обаче не може да бъде в друго нещо. Водата е в кацата и кацата я обхваща там, където е дървото обаче, няма вода.

Колкото по-извисено е дадено нещо, толкова по-обхващащо е то. Сетивата аз ги имам заедно с животните, а живота с дърветата. Битието обаче е още по-дълбоко в мен. Него аз го имам заедно с всички създания.

Небето е повече от всичко, което е до него, затова то е по-извисено.

Любовта е извисена, защото е всеобхващаща.

Да направим едно сравнение между моето око и едно дърво. Ако окото ми се отвори, то си е моето око, а ако се затвори, пак си е същото око; заради виждането дървото нито губи, нито придобива нещо.

Ако стане така обаче, че окото ми да е така цялостно и единно в себе си, и бъде излъчено към дървото с едно виждане, то всяко едно от тях ще остане онова, което е, и въпреки това по отношение на делото виждане, те ще бъдат като едно цяло така, че да мога да кажа: окото е дърво и дървото е моето око.

Ако дървото беше без материя и изцяло духовно, както лицето на моите очи, тогава човек наистина можеше да каже, че по отношение на делото на моето лице дървото и моето око се състоят от една същност. И ако това е вярно за физическите неща, колко повече то е вярно за духовните.

Трябва да знаете, че моето око е много по-единно с очите на една овца, която е от другата страна на морето, и която аз никога не съм виждал, отколкото с моите уши, с които то, въпреки всичко, е едно в съществуването; и това е така, защото окото на овцата действа по същия начин като моето око и затова аз им отреждам по-голямо единство в делото отколкото на моите очи и уши, които в делата са различни.

Един от нашите най-стари Учители казва, че всичко, което може да се каже за нещата, носи нещо чуждо и неистинско в себе си.

Той не искал да говори за нещата, защото не можел да говори толкова чисто за тях така, че те да бъдат такива каквито са били, когато са излезли от Първоизточника.

Затова този Учител предпочитал да мълчи, а нуждите си изразявал чрез знаци, направени с пръстите.

И ако той не е можел да говори дори и за нещата, то колко повече ние трябва напълно да мълчим за Онова, Което е Начало на всички неща – Бог.

За смирението и отречеността

Колкото повече човек се потапя в основата на истинското смирение, толкова повече той се потапя в Дълбината на Божието Битие.

Истинско смирение е, когато човек, при всичко, което прави и от което се отказва, като естествено създадено от Нищото същество, не чака нищо друго с търпение освен Светлината на Милостта.

Човек да бъде благоразумен в делата и във въздържанието си – това означава правилно смирение на природата.

Смирение на Духа означава: от всичкото благо, което Бог някога е давал на човека, той да признава или да смята за свое собствено толкова малко, колкото, когато все още не е бил.

Човек да не вижда своето, за което знае зад, под или до себе си – това е пълното или реално смирение.

Когато човек се смири, тогава Бог в Своята доброта не може да Се въздържи и да не Се излее в него, и да не влезе в него.

Бог и смиреният човек са едно цяло, а не две неща; защото, каквото върши Бог, същото го върши и смиреният човек, и каквото иска Бог, същото го иска и смиреният човек, и каквото е Бог, това е и смиреният човек: един Живот и едно Съществуване.

Ако смиреният човек е в ада, Бог трябва да отиде при него в ада, и адът трябва да бъде за смирения човек едно Небесно царство.

Бог трябва да направи това по необходимост. Той е принуден да го направи, защото, тук, в ада смиреният човек е Божието Съществуване и Божието Съществуване е смирения човек.

Смирението има своето битие само във Вечния Единствен и на никое друго място.

Всички неща ще бъдат завършени в истински смирения човек.

На истински смирения човек нищо не може да му навреди, нито нещо може да го заблуди, защото, няма нещо, което да не бяга от онова, което може да го унищожи.

Смирения човек го отбягват всички сътворени неща, защото в себе си те са нищо.

Аз бягам от тлеещия въглен, защото той иска да ме унищожи, защото той иска да ми отнеме моето съществуване.

Премахни всичко, което е твое, и бъди на Бога, тогава и Бог ще бъде твой. Насочи всичките си дела към Него.

Има много хора, които не разбират това, и това не ме учудва, защото, човекът, който трябва да го разбере, трябва да е съвсем отречен и издигнат над всички преходни неща.

Човек е наистина беден по Дух, когато може да се откаже от всичко, което е ненужно.

Отречеността не е нищо друго освен това: Духът да стои така неподвижно спрямо всичко, било то обич или страдание, почитане, опозоряване или хулене, както една оловна планина при слаб вятър. Тази неподвижна отреченост довежда човека до най-голямо подобие с Бога.

Човек трябва да се освободи от себе си и всички неща.

Човекът, който се отрече напълно от всичко свое, ще бъде пренесен така цялостно в Бог, че където и да го докоснат, ще трябва първо да се докоснат до Бог; защото, той ще е изцяло в Бога и Бог ще е около него, така както моята шапка обхваща главата ми и който иска да ме докосне, той трябва да докосне първо моята дреха.

Най-възвишеното и най-великото, от което човек може да се откаже е: да се откаже от Бога в името на Бога.

Свети Павел е постъпил така: Той изоставил всичко, което можел да вземе от Бога, онова, което Бог можел да му даде и което той можел да получи от Него; и когато го изоставил, той изоставил Бог в името на Бога; а после останал в Бог – като Негово Собствено Съществуване.

Който може да се откаже от всички неща, е много по-щастлив, отколкото онзи, който се нуждае от тях и ги притежава.

Който може да се откаже и отхвърли най-много неща, той най-много се е отрекъл.

Досега е нямало човек, който да се е отрекъл до такава степен от себе си, че да не е смятал, че трябва и може още да се отрече.

Доколкото ти излезеш от нещата, дотолкова Бог влиза в теб, нито повече, нито по-малко, с всичко, което е Негово. Тук ти намираш истинския мир и никъде другаде.

Затова, че аз се отричам от себе си в Името на Бога, Бог става изцяло мой с всичко, което е и което може да предложи, толкова мой, колкото и Свой.

Който иска да чуе Божието Слово, той трябва да е съвсем отречен.

Който се е освободил напълно от себе си, който не търси нищо от онова, което му принадлежи, било то малко, или голямо, който не гледа нито под себе си, нито над себе си, нито до себе си, нито себе си, който не търси нито блага, нито добро име, нито приятност, нито удоволствие, нито полза, нито интимност, нито святост, нито възнаграждение, да, дори Царството Божие, който се е освободил от всичко лично, той почита Бог и Го почита истински, и дава на Бог онова, което е Негово.

Учителите казват, че Човешката природа няма нищо общо с времето и че тя е напълно недосегаема, и далеч по-интимна и близка на човека отколкото е той на самия себе си. Ето защо Бог е приел Човешката природа и я обединил със Своето Лице.

Така Човешката природа станала Бог, защото Бог приел Чистата Човешка природа, а не само един човек.

Ето защо, ако искаш да си същия този Христос и да си Бог, тогава се отречи от всичко онова, което Вечното Слово не е приело.

Вечното Слово не е приело нито един човек. То приема същности. Затова се отречи от всичко, което е от един човек на теб и от онова, което си, и се вземи чист като Човешка природа, тогава ще бъдеш онова същото във Вечното Слово, което е и Човешката природа в него.

Защото между твоята Човешка природа и тази на Словото няма разлика. Те са едно и също нещо. Защото онова, което Човешката природа е в Христос, него същото тя е и в тебе.

Заради Любовта си към Бога излез от своето „съм“, тогава заради теб и Бог ще излезе от Своето „съм“. И когато тези двете излязат, онова, което ще остане ще бъде просто Единство. В Дълбинния Извор на това Единство Отец ражда Своя Син.

Който „би излязъл“ по този начин от себе си, той всъщност би си дарил отново себе си. И всичко, което той е изоставил в многообразието, ще му се даде отново в простотата, защото той ще намери себе си и всички неща в присъстващото сега на Единството.
(Лука 19:12) 52

И който „би излязъл“ по този начин от себе си, той ще се върне още по-благороден у дома отколкото е бил, когато е „излизал“.

Такъв човек живее в една необвързана свобода и в една чиста недосегаемост, защото той няма нужда да бъде подвластен на нещата, нито да ги приема, малко или много; защото всичко, което е на Бога, то е и негово.

Четем в евангелието, че Йосиф и Мария изгубили Исус в тълпата и трябвало да се върнат там откъдето били дошли, когато били отново в началото, в Храма, там Го открили. И наистина е така: ако искаш да намериш това скъпоценно раждане, трябва да изоставиш цялата тълпа и да се върнеш в Началото, и в Праосновата, от Която си излязъл.
(Лука 2:42 – 46) 53

Всички сили на душата и нейните дела са само тълпа, ум, разбиране и воля – всички те стават многообразни, затова трябва да ги изоставиш, както и чувствителността, представите и всичко, в което ти самият се намираш или търсиш. Тогава можеш да намериш това раждане и по никакъв друг начин.

Ти може да попиташ: „Господи, трябва ли наистина да се откажа от всичко? Не може ли това да се отмени по някакъв начин?“. Не. Истината е, че не може.

Истинското Слово на Вечността се изрича само във Вечността там, където човекът е пустиня и се е отрекъл от себе си и цялото многообразие.

За тази пустиня и Незнайност жадува Пророкът, който казва: „Ах, кой ще ми даде криле, каквито има гълъбът така, че да мога да полетя натам, където да намеря покой?“.

Къде човек намира покой и почивка? Наистина там, където той е отхвърлен, опустошен и чужд за всички сътворени неща.

В тази връзка Давид казва: „Аз предпочитам да бъда отхвърлен и пренебрегнат, но да бъда в дома на моя Бог, отколкото да имам голяма слава и богатство в кръчмата на грешниците“.

Бог е така създаден, че човек Го познава най-добре с Нищото. Как така с Нищото? Така. Като се откаже от всички средства, а не просто да се отрече от света, а в същото време да проявява добродетели.

Аз трябва да се откажа и от добродетелта, ако искам да видя непосредствено Бога; но не така, че да я отричам, а така, че добродетелта да живее същностно в мене и аз да живея над добродетелта.

Едва тогава, когато мисълта на човека не може да се докосне до нищо сътворено, тя се докосва до Бог.

За познанието, светлината и тъмнината

Бог е блажен. Със същото това блаженство Бог дарява и човека така, че той да Го познае и люби, и да изпитва изпълнена с наслада радост от Неговата радост.

Един Учител казва: „Който трябва да разбира природните неща и дори материалните неща, той трябва да освободи своето съзнание от всички останали неща“.

Бог трябва Сам да се познава и люби в душата. Докато душата трябва да познава с Неговото познаване и да люби с Неговата Любов.

Колкото по-свободен е човек от нещата и вглъбен в себе си; колкото повече той познава нещата със своя Разум ясно в себе си, без да поглежда навън, толкова повече той е „Човек“.

Колкото по-чисто е свободен човек от себе си в себе си, толкова по-просто той познава всяко многообразие в себе си и остава неизменчив в себе си.

Познанието „търси“ Бог и Го обхваща в Корена, от който произлизат Синът и цялата Божественост.

Бог прави така че ние да познаем Самия Него и Неговото Съществуване с Неговото познаване.

Бог ме прави познаващ чрез Себе си и затова Неговото познаване е и мое. Също както онова, на което учи Учителя и на което ученикът бива научен, е едно и също нещо.

След като Неговото познаване е мое и след като Неговата субстанция е Неговото познаване и Неговата природа, и Неговото Съществуване, то следва, че Неговото Съществуване, и Неговата субстанция, и Неговата природа са мои.

Един Учител казва: „Който иска да познае Бога, а не е украсен с Божествени дела, ще бъде хвърлен обратно на злото“.

Не съществува ли все пак начин Бог да бъде напълно познат? Определено съществува, затова в книгата на Любовта душата казва: Моят Възлюбен ме гледаше през един прозорец – което означава без препятствия – и аз знаех това; Той стоеше на стената – което означава: при тялото, което е отпаднало – и каза: Отвори Ми, приятелко Моя, – което означава: тя Ми принадлежи изцяло в Любовта, защото тя казва: Той е мой, и аз съм само Негова, Мой гълъб, – това означава: проста в желанията – красавице Моя – което означава: в делата – Стани бързо и ела при Мен! Студът е отминал – чрез който всички умират; и съответно оживяват в топлината. – Дъждът е изчезнал – това е желанието за преходни неща. – Цветята са изникнали на нашата земя. – Цветята са плодовете на Вечния живот. – Вей натам, северняко! Който изсушаваш! – С това Бог заповядва на изкушението така, че то да не пречи повече на душата. – Ела, южняко, и премини през моята градина така, че моите ухания да се разнесат! – С това Бог заповядва на всяко съвършенство да дойде в душата. (П. Пес. 2:9; 5:2; 2:16; 2:14; 2:10, 11; 2:12; 4:16) 54

Едно просто познаване е толкова чисто в себе си, че познава чистото, „необлечено“ Божие Съществуване непосредствено.

Под това влияние на Божието Съществуване простото познаване възприема Божествената природа съвсем като ангелите, при което те изпитват голяма радост.

Това познаване е толкова чисто и ясно в себе си, че от всичко, което човек вижда в тази Светлина, се ражда един ангел.

Винаги когато човек познае нещо в Бога, а после му даде някакво име, това не е Бог. Бог е над всички имена и всяка природа.

Когато Св. Павел е бил в екстаз, той е познавал Бога извън времето, защото той е познавал не чрез ангелите, които са създадени във времето, а чрез Бога, Който е бил тук преди времето и Който никога не е бил докосван от време.

Казвам: Бог се е познавал в Св. Павел и Св. Павел се е познал като несъществуващ в Бога. Чуйте едно сравнение: слънцето грее през стъклото и измества водата от розата. Това е възможно благодарение на фината материята на стъклото и раждащата сила на слънцето; следователно: слънцето ражда в стъклото, а не стъклото в слънцето.

По-блажен е онзи, който познава хиляда в Бог отколкото онзи, който познава едно в Него.

Блаженството обаче не се дължи на това, че той познава хиляда в Бога. По-скоро то се дължи на това, че той е познал по-малко с Него и извън Него; и затова той познава повече в Него, но не повече като брой, защото всички неща в Бог са едно и в Бог няма нищо освен Него. Той в многото е видял малкото.

Колкото по-проникващо и дълбоко човек познава Бог като „Единствен“, толкова повече той познава Корена, от Който са произлезли всички неща.

Колкото повече човек познава Корена и Ядрото, и Основата на Абсолюта като „Едно“, толкова повече той познава всички неща.

Онова, което е от земята, пада надолу, което е от огъня, то се завихря нагоре. Ето защо човек трябва да е стъпкал под краката си всички неща, които са земни и всичко, което може да закрие познанието така, че да не остане нищо друго освен онова, което е като него (познанието).

Ако душата действа само в познанието, тогава тя е като него.

Нашето блаженство зависи от това ние да познаваме Върховното Благо, което е Самият Бог и да знаем за Него.

Ако дървото знаеше и познаваше колко му е близък Бог, така както това е известно на най-извисените ангели, то щеше да бъде също толкова блажено като най-извисения ангел.

Човекът е по-блажен отколкото едно дърво, защото познава Бога и знае колко близък му е Той.

Човек не е блажен заради това, че Бог е в него и че му е толкова близък, и че има Бог, а заради това, че той познава колко близък му е Бог и че знае за Него, и Го люби; и човек трябва да познае, че Божието Царство е близо.

На душата, в която Божието Царство сияе и която познава Божието Царство, няма нужда да се проповядва или да бъде поучавана, защото тя се учи от Бог и се утешава от Вечния Живот.

Който знае и осъзнава колко му е близко Царството Божие, може да каже като Яков: „Бог е на това място, а аз не съм знаел“. (Битие 28:16) 55

Мъдрецът казва: „Бог е хвърлил Своите мрежи и въжета върху всички създания така, че човек да може да Го намира и познава във всяко едно от тях, ако иска да възприема“.

Един Учител казва: „Бог се познава истински от онзи, който Го познава по един и същи начин във всички неща; и ако някой служи на Бога със страх, това е добре; ако Му служи от Любов, това е още по-добре; който може обаче да люби Бога със страх, той постъпва най-добре“.

Ако един човек познава Бог по-добре, когато е на уединено място, отколкото, когато е сред хората, това се дължи на неговата слабост, а не на Бог; защото Бог е във всички неща и на всички места еднакъв и е готов да дари Себе си в еднаква степен, доколкото това зависи от Него.

Истински Бог се познава от онзи, който Го познава навсякъде и то по един и същ начин.

Нищо не спъва душата при познаването на Бога така както времето и пространството. Времето и пространството са части, докато Бог е цял.

Ако душата трябва да познае Бог, тогава тя трябва да Го познае отвъд времето и пространството, защото Бог не е нито това, нито онова, така както са нещата в многообразието, защото Бог е цял.

Една такава душа познава Бог и знае, колко близо е Божието Царство, което означава Бог с цялото Негово Богатство.

Ако душата трябва да познае Бога, тя не трябва да има нищо общо с нищото. Който вижда Бога, той осъзнава, че създанията са нищо.

Ако душата изгуби себе си в името на Бога, тогава тя ще намери отново себе си в Него, защото Го познава.

Тогава душата ще познава себе си и всички неща цялостно в Бог, в Пълнотата.

Ако искам да позная Върховното Благо или Вечната Доброта, тогава аз трябва да я позная такава, каквато е тя – добра сама по себе си, а не като разделена.

Ако искам да позная истинското Съществуване, тогава аз трябва да го позная такова, каквото е то само по себе си, което означава в Бог, а не такова, каквото е то в отделните създания.

В един човек не е цялото човечество, защото, един човек не е всички хора. В Бог обаче душата познава цялото човечество и всички неща, и то в най-голяма степен, защото тя ги познава в тяхната същност. Един човек, който живее в една добре измазана къща, знае много повече за нея отколкото друг, който никога не е влизал нея, а е искал много да говори за нея.

Никога човек не е желал нещо толкова силно, така както Бог желае да накара хората да Го познаят. И Бог по всяко време е готов за това, но ние не сме готови.

Там, където Бог иска да знае, твоите знания не могат да съществуват и не служат за нищо.

Не казвай, че твоят разум може да се развие до такава степен, че да можеш да познаеш Бога.

Ако Бог трябва да свети Божествено в теб, за това една естествена светлина няма да ти помогне по никакъв начин. По-скоро тя трябва да се превърне в едно чисто Нищо и напълно да излезе. Тогава Бог може да свети със Своята Светлина отвътре и Той ще донесе със Себе си всичко онова, което е излязло от теб и хилядократно повече, и една нова форма към него обхващаща всичко в себе си.

Ти можеш да кажеш: „Наистина, Господи, какво ще стане с разума ми, ако той трябва да стои така бездеен? Това ли е следващата стъпка: аз да издигна своето съзнание до едно непознато познание, което не може да съществува? Защото, ако аз познавам нещо, тогава то няма да бъде Непознаваемост и няма да бъде свободно и необвързано, трябва ли в такъв случай да стоя изцяло в тъмнина?“ Да, определено трябва. Ти никога не можеш да бъдеш в по-добро положение от това да поставяш себе си изцяло в тъмнина и незнание.

„Каква е тази тъмнина обаче, как се казва тя или как е нейното име?“ Нейното име е: възможност за възприемане, което не се нуждае от съществуващите неща и там трябва да бъдеш отведен. И това не може да се промени.

Един езически Учител казва, че природата за природата не може нищо да направи. Ето защо Бог не може да бъде познат от никое създание.

Ако Бог трябва да бъде познат, това трябва да стане в една Светлина над природата.

Колкото повече в теб е пустиня и Незнание за нещата, толкова повече ти се доближаваш до Бога.

За тази пустиня в „Осия“ се казва: „Аз искам да заведа приятелката си в пустинята и да говоря с нея в нейното сърце“. (Осия 2:14) 56

Когато светлината свети в тъмнината, тогава човек осъзнава тъмнината. За какво иначе хората са получили учението или светлината, ако не за това, за да я използват?

Когато хората са в тъмнина или страдат, тогава те виждат Светлината.

За вярата, доверието, молитвата, светостта и светиите

Колкото по-малко чувстваш и колкото по-силно вярваш, толкова по-похвална е твоята вяра. Наистина на нас нищо не ни достига така както истинска вяра.

Бог винаги е правил нещо велико за всеки, който някога Му се е доверявал.

Бог дава на всеки винаги най-доброто, онова, което Той прецени, че е най-подходящо за него. И който Му се довери в това, той получава и притежава в най-малкото също толкова, колкото и в най-голямото.

Когато моля Бог за нещо, различно от Него, тогава аз Го моля за нищо. Когато не се моля за нищо, тогава аз се моля правилно.

Когато някой се моли за нещо друго, различно от Бог, тогава онова, за което той се моли, може да се нарече идол или нещо неправилно.

Когато ние се молим за нещо различно от Бог, ние не се молим правилно. Това е едно неверие и едно несъвършенство, защото така човек иска да прибави нещо към Бога. Или както наскоро казах: човек иска да превърне Бог в нищо и да направи Бог от нищото (сътвореното).

Когато не се моля за нищо друго освен само за Бог – да бъде Неговата Воля, тогава аз се моля правилно и една такава молитва е точна и силна.

Аз се моля изключително правилно, когато не се моля за нищо и за никого, нито за Хайнрих, нито за Конрад.

Допълнения:

Когато съм изчезнал, когато действам от своите Дълбини, тогава молитвата не е от мене, а от Този, Който е, Който няма име и не може да се назове.

Истински молещите се, се молят в Истината и в Духа, което означава в Светия Дух.

Пълна глупост е човек да моли Бог за нещо друго, различно от Него Самия. Това Бог не го цени, защото Той не дарява нищо друго с такова голямо удоволствие, както Себе си.

Там, където не желая за себе си, Бог желае за мен… Затова най-добрата молитва, с която човек може да се моли, не е нито: „Господи, дай ми тази добродетел или този метод“, нито: „Да, Господи, дай ми Самия Себе си или Вечен живот“ а само: „Господи, не ми давай нищо друго освен онова, което Ти желаеш, и направи, Господи, каквото и както Ти желаеш по начина, по който Ти желаеш!“

Толкова силно трябва да се моли човек за онова, което желае, че всичките му удове и сили, очите както и ушите, устата, сърцето и всичките му сетива трябва да са насочени към Него.

И човек не трябва да спира да се моли докато не почувства, че иска да се обедини с Онова, Което има в момента и на Което се моли: Бог.

Нашият Господ казва: „Жено, ще дойде време и е вече, когато истинските поклонници ще се молят на Отец в Дух и в Истина, и Отец търси такива“. (Йоан 4:23) 57

Който иска да се моли на Отец, той трябва да се пренесе във Вечността със своята жажда и със своето доверие.

Колко много са онези, които се молят на сътвореното и ги е грижа за него, и това са съвсем глупави хора.

Веднага щом се помолиш на Бога в името на сътвореното, ти се молиш за своята собствена вреда, защото от самото си създаване сътвореното носи горчивина и беди, и зло, и несгоди със себе си.

Така хората ги сполетяват беди и те изпитват горчивина съвсем справедливо. Защо? Защото са се молили за тях.

Глупаво е да обичаш и да почиташ светиите, а да не обичаш светостта, заради която те биват обичани.

Светостта не се гради върху едно дело, а върху едно съществуване; защото не делата ни правят свети, а ние трябва да осветим делата.

Колкото и да са свети делата, като дела те изобщо не ни правят свети.

Само доколкото сме свети и имаме Битие, дотолкова ние осветяваме всичките си дела били те ядене, или спане, бодърстване, или каквото и да е.

Никой светец в Божието Царство не е толкова свят, нито толкова съвършен, че добродетелният му живот на земята да не е бил с мярка; и в съответствие с тази мярка е степента на неговия Вечен живот; и цялото негово съвършенство на Небето зависи напълно от тази мярка.

Няма толкова съвършен светия на Небето, че ти да не можеш да надминеш степента на неговата святост със своята святост и със своя живот, и да не можеш да се издигнеш над него на Небето и да останеш там завинаги.

Нито Йоан Баптист, нито който и да е друг от светиите, не ни е даден като крайна мярка, под която трябва да останем, или като една ограничена цел, която трябва да следваме.

Само Христос, нашият Господ, е наша цел, която трябва да следваме, и наша мярка, под която трябва да останем и с която трябва да се обединим.

За човека, работата, приемането, дара, даването и щедростта

„Хомо“ означава „човек“, на когото е дадена една „субстанция“, която му дава Битие, и Живот, и едно надарено с Разум съществуване.

Един надарен по този начин с Разум човек е онзи, който сам познава себе си с Разума и е свободен в себе си от всички материи и форми.

Човек трябва да бъде цялостен и тази цялост да обхваща всички неща.

Човек трябва да се освободи от себе си и всички неща; и той трябва да бъде образуван наново в простото благо, което е Бог.

Човек трябва да се научи да бъде необвързан, когато работи.

Човек трябва да е свободен и господар на своите дела.

Най-напред човек се учи да има едно устойчиво сърце. Тогава той става постоянен във всичко, което прави.

Човек трябва да прави винаги само едно нещо. Той не може да прави едновременно всички неща.

Колкото повече надарените с Разум създания излизат от себе си в своите дела, толкова повече те се вглъбяват в себе си.

При създанията на тялото (преходното) това обаче не е така: колкото повече действат, толкова повече те излизат от себе си.

Привързаността към собственото „аз“ в делата ти отнема свободата да бъдеш послушен на Бога в настоящия момент и да следваш внушеното от Него, с което Той те напътства да направиш нещо или да го оставиш така, че да бъдеш свободен и нов във всеки миг, като че няма нищо друго, като че не можеш и не искаш нищо друго.

Хората не трябва да мислят толкова върху това, какво трябва да свършат, а върху това какво са.

Или човек ще се научи да улавя и задържа Бог в делата, или трябва да се откаже от всички дела. Но тъй като в този живот той не може да не прави нищо, затова се учи да има своя Бог във всяко нещо.

Делото е Любовта, а Любовта е Бог.

Човек не трябва да смята, че трябва да бяга от своята Дълбина или да я отрича. По-скоро той трябва да се научи да действа така в нея и с нея, и от нея, че Дълбината да прониква в делото и делото да се втича в Дълбината.

От тази Дълбина ти трябва да вършиш всичките си дела без „защо“.

Ако някой попита един истински човек, който работи от своята Дълбина: „Защо вършиш делата си?“. И ако той трябва да отговори правилно, би отвърнал: „Аз работя, защото работя“.

Докато ти вършиш делата си по причини, породени отвън било то заради Божието Царство, заради Бог, или заради твоето Вечно блаженство, ти не постъпваш правилно. Естествено, че могат да те оставят да продължиш да го правиш, но това не е най-доброто за теб.

Когато Бог е създавал небето и земята, и всички създания, Той не е действал. Той е нямал какво да прави. В Него е нямало дело.

Допълнения:

При създаването на света Бог излъчил част от Себе си; Той излъчил една Първична Субстанция, наречена Етер и така Той станал частично проявен.

Тогава Бог казал: „Да направим едно подобие!“ Творчеството е лесна работа, това човек го прави постоянно, когато и както иска. Онова обаче, което Аз правя, Аз го правя Сам и със Себе си, и в Мен Самия и отпечатвам изцяло Образа си в него.

Допълнения:

Бог казва: „Аз правя…“, което означава, че Той преобразува и оформя първоначално излъчената енергия от Себе си – Етерът. И това вече е дело.

Когато Бог създавал човека, Той извършил в Душата (Космичната Душа или Етера) Своето дело на подобието, Своето действащо и Вечно съществуващо дело.

Делото било толкова велико, че то било Душата. Душата била Божието дело.

Природата на Бога, Неговото Съществуване и Неговата Божественост зависят от това дело така, че Бог трябва да действа в Душата.

Когато Бог действа в Душата, Той люби Своето дело.

Божиите дела трябва да се разбират като „лишени от усилие“. Например: Аз стоя сега тук и ако съм стоял на това място още преди тридесет години, и моето лице не е било закривано и въпреки това никой не е можел да го вижда, аз въпреки това щях да продължавам да си стоя тук. И ако бяха ми намерили едно огледало, и го държаха пред мен, моето лице щеше да се отрази и да се формира в него без аз да се напрягам; и ако това се беше случило вчера, то щеше да е ново и съответно, ако се случеше днес, то щеше да е още по-ново и също след тридесет години или във Вечността; и дори огледалата да бяха хиляда, това щеше да става без да са необходими моите усилия.

По същия начин и Бог има всички образи в Себе си, не както ги има душата или някое друго създание, а като Бог.

Ако човешкото съзнание остане да действа според своите възможности и ако се държи недокоснато и неразсейвано от низши и груби неща, то би се издигнало още по-нависоко от най-извисеното небе и не би се отказало докато не достигне Върховността, и не бъде захранено, и водено от най-великото благо, което е Бог.

Който би притежавал умението и силата да изтегли времето и всичко, което се е случило в рамките на шест хиляди години и което има още да се случва докато светът съществува, в едно настоящо сега, това би било „пълнотата на времето“.

Това е настоящото на Вечността, в което душата познава всички неща в Бог ново и обновено, и настоящо, и със същото желание, с което аз познавам онези неща, които имам в този момент сега, настоящи пред себе си.

Делото, което върши най-извисената природа, благодарение на своите изключителни способности, не може бъде разбрано от природата, която стои под нея.

Ако низшата природа вършеше същото, което върши и Висшата, тогава тя нямаше да бъде под нея, а щеше да е същото като нея.

За да може да види един ангел, човек е готов да прекара хиляда години в ада.

Един човек е винаги човек независимо от това дали е глупав, или мъдър.

Вътрешният и външният човек са толкова различни един от друг, колкото са небето и земята; а Бог Се различава от тях още няколко мили над това.

Всички създания се стремят от своя живот към своята Същност. Всички създания влизат в Моя Разум, за да са разумни те в мене.

Само аз правя създанията отново готови за Бога.

Аз наблюдавам лилиите на полето и техния светъл блясък, и техния цвят и всичките им листа. Техния аромат обаче не го виждам. Защо? Защото ароматът е в мен.

Онова, което говоря, също е в мене и аз го говоря от себе си.

Всички създания опитват, вкусват моя външен човек като същество (видимост), също както виното, хляба и месото. Моят вътрешен човек обаче няма вкуса на създание, а по-скоро на Божий дар; докато моят най-вътрешен човек няма вкуса на Божий дар, а на Вечност.

Аз вземам съд с вода и правя така че той да отразява и го поставям под диска на слънцето. Така слънцето излива своята светлина от Източника и от основата си, и въпреки това светлината му не се изчерпва.

Отражението от водата в слънцето е слънце и водата, като огледало, е онова, което е.

По същия начин е и с Бог. Бог в душата е със Своята Природа, със Своята Същност и със Своята Божественост и въпреки това Той не е душата.

Отражението на Бог в душата е Бог и въпреки това душата е онова, което е.

Бог Се появява при всички създания. Чрез говоренето за Бога Създателят става Бог.

Който е разбрал тази проповед, аз се радвам за него. Ако сега нямаше никой тук, тогава е трябвало да проповядвам на тази касичка за подаяния.

Има много бедни хора, които ще се приберат отново у дома и ще кажат: „Искам да остана на моето място и да ям хляба си, и да служа на Бога“. В името на Вечната Истина казвам, че тези хора трябва да останат в заблуждение и не могат никога да получат, нито да постигнат онова, което получават други, които следват Бога в бедност и в страдание.

Един Учител казва: „Няма животно, което да няма нещо общо с човека във времето“.

Отделният човек е нещо несъществено в сравнение с човешката природа; затова се отделете от всичко онова, което е несъществено у вас и се приемете като свободната, неразделена човешка природа.

Девица означава човек, който е свободен от всички чужди образи, така свободен както е бил, когато не е бил.

Може да попитате: „Как е възможно един човек, който е роден и е водил разумен живот, да бъде така свободен от всички образи, както, когато не е бил, след като той знае много и всичко това са образи?“.

Ако аз съм толкова разумен, че всички образи, които хората някога са получавали и които са в Самия Бог, стоят разумно в мен и то така, че когато работя и когато се отричам, аз ги възприемам без качества, без „преди“ и „след това“ така, че те по-скоро да са в това настоящо „сега“ свободни и необвързани според както е любимата Божия Воля, за да я следват постоянно, тогава в действителност бих бил девица – невъзпрепятстван от никакви образи и наистина такъв, какъвто съм бил, когато не съм бил.

Учителите казват, че само еднаквото с еднаквото води към единство. Следователно човекът, който иска да приеме благочестивия Исус, също трябва да бъде благочестив и една девица.

Такъв човек живее в една Светлина с Бог и затова в него няма нито възприемане, нито следване, а една постоянна Вечност.

На този човек е отнето наистина много и всички неща са същностно в него.

Той не получава нищо ново от бъдещите неща, нито от никакви случайности, защото той живее в едно „сега“, жив по всяко време и без прекъсване.

Всичко, което трябва да приема и да бъде възприемчиво, е необходимо и трябва да е празно.

Никой съд не може да побира два вида напитки. Ако трябва да съдържа вино, е необходимо водата да се излее от него.

Съдът трябва да е празен. Ако искаш да приемеш Божествената радост и Бог, е необходимо да „излееш“ създанията от себе си.

Човек трябва да получава само едно от Бога и което му се падне тогава, той трябва да го приеме като най-доброто за него без страх, че в тази си скромност ще бъде възпрепятстван по някакъв начин било то отвътре или отвън.

Всеки дар изисква да има възприемчивост за един нов дар, да, за един по-голям дар.

Всеки дар от Бога увеличава възприемчивостта и искането да се получи нещо по-възвишено и по-велико.

Така както е безпределен Бог в даването, така безпределна е също и душата във вземането или получаването.

Някой човек изглежда, че дава. Истината обаче е, че той нищо не дава. Това са хората, които дават даровете си на онези, при които от дара, който те дават, има повече, отколкото те самите притежават там, където може би дарът изобщо не е желан или там, където за техния дар човек трябва да им услужи за нещо, или да им даде нещо в замяна, или там, където те искат да бъдат почитани за това.

Даването на такива хора по-скоро може да се нарече едно искане, отколкото даване, защото, в действителност, те не дават.

Един човек, който иска да дава от Любов към Бога, той трябва да дава материалното благо чисто, само в името на Бога, без да очаква заслуга или нещо насреща, или преходна слава и да не търси нищо за себе си, а по-скоро само това Бог да бъде възхваляван и почитан, и да се помогне на неговия ближен, на когото липсва нещо в живота, в името на Бога.

Човек трябва да дава духовното благо също там, където прецени, че неговият ближен християнин ще го приеме с радост, за да подобри живота си в името на Бога.

При това той не трябва да иска нито благодарност, нито възнаграждение, нито някаква изгода от онзи, на когото дава.

Такъв човек не трябва да иска също и възнаграждение от Бога заради онова, което той прави, а единствено и само Бог да бъде възхвален.

Когато човек дава, той трябва да бъде така необвързан с дара, както е бил и Христос винаги беден и свободен, когато ни е давал.

Само който дава по този начин, той наистина дава.

При всичките си дарове, които щедро ни е дарявал нашият Господ Исус Христос, е оставал винаги свободен и беден, което означава, че Той не е търсил нищо за Себе си, а е желаел само Възхвалата и Почитта на Отец, и нашето блаженство.

Христос е страдал и Сам е предал Себе си от Истинска Любов на смъртта.

За доброто, злото, живота и смъртта

Ако хората бяха добри, техните дела щяха ярко да светят.

Ето защо човек трябва да вложи всичкото си стараене в това да бъде добър – не толкова в това какво върши, а в това каква е основата на неговите дела.

Всичкото добро, което създанията могат да предложат, спрямо Божията Воля е едно чисто зло.

Всяко добро изтича от изобилието на Божията доброта.

Божията Воля ми се услажда само в Единството там, където за благото на всички създания е Божият Покой, в който покой добротата и всичко, което някога е получавало битие и живот, като в негова крайна цел.

Да оставаш много тих и изцяло изпразнен от себе си и всяко творение това е най-доброто за теб.

Каквото и да прави Бог, ние трябва да смятаме, че то е най-доброто и най-много да ни харесва.

Които приемат направеното от Бог като най-доброто, те остават винаги в мир.

Понякога вие казвате: „Ах, ако се беше случило по друг начин, щеше да бъде по-добре; или, ако не се беше случило така, може би щеше да се случи по-добре“. Докато мислиш по този начин обаче, ти никога няма да намериш покой.

Ти трябва да приемеш онова, което ти се случва, винаги за най-доброто.

Познанието „търси“ Бог и Го обхваща в Корена, от Който произлизат Синът и цялата Божественост. Докато волята остава „навън“ и се държи за „съм добър“, защото „съм добър“ е дреха на Бога.

В Писанието се казва: „Не се страхувайте от онези, които искат да убият телата ви, защото душата те не могат да убият“, защото Дух Дух не убива. Духът дава Живот на Духа. (Мат. 10:28) 58

Онова, което те искат да убият, са плътта и кръвта, а те умират заедно.

Най-ценното в човека е кръвта, когато тя желае доброто; както и най-голямото зло в човека е също кръвта, когато тя желае злото.

Ако кръвта, желаеща доброто надделее над плътта, тогава човекът е смирен, търпелив и непорочен, и носи всички добродетели в себе си. Ако обаче плътта надделее над кръвта, тогава той става горделив, гневлив и неморален, и го обсебват слабости.

Всички създания залагат живота си в името на своята Същност.

Онова, което съм съобразно времето, трябва да умре и да изчезне, защото то е на деня; затова то трябва да се разруши с времето.

Човек трябва доброволно да се предаде на смъртта и да умре така, че да му бъде дадено едно по-добро съществуване.

Ние славим умирането в Бога така, че то да ни пренесе в едно Битие, което е по-добро отколкото живота; в едно Битие, в което нашият живот живее и самият става Битие.

Душата получава това Битие, след като умре до основи така, че ние да живеем в онзи Живот, в който животът е едно Битие.

В този Живот всички неща са едно и всички неща са заедно, всички неща са във всяко нещо обединени.

И това е така, защото Животът живее от своята собствена Основа и извира от своето. Ето защо той живее без „защо“, като живее себе си.

И ако някой би питал Живота в продължение на хиляди години: „Защо живееш?“. И ако Животът трябва да му отговори правилно, той би казал: „Аз живея затова, защото живея“.

Как Исус издърпа въжето?

Христос казва: „Никой не може да дойде при Мен, освен онзи, който го привлече Моя Отец“. (Йоан 6:44) 59

Преди да бъде роден нашият Господ Исус Христос в продължение на пет хиляди и двеста години Небесният Отец дърпал хората с всичка сила без да може да изтегли нито един човек в Божието Царство.

Като видял, че Отец Се изтощил и е дърпал толкова силно, и въпреки това не е успял нищо да направи, Синът Му казал: „Аз искам да ги изтегля с въжето на Адам“. Сякаш казал на Отец: „Аз виждам, Татко, че с всичката си Сила Ти нищо не можеш да направиш; затова искам да ги изтегля с Моята Мъдрост по въжето на Адам“.

Като казал това Синът Се спуснал от Царството Небесно в тялото на Мария и тук Той поел върху Себе си всички наши слабости на плътта без греховете и неразумното, към които ни бил тласнал Адам, и направил едно въже от всички Свои Слова и Свои дела, и всички Свои части на тялото, и Своите вени, и дърпал с цялата си Мъдрост толкова силно от сърце, че най-накрая избила кървава пот от Неговото Свещено тяло.

Едва след като дърпал в продължение на тридесет и три години, без да успее да направи нещо, Христос видял движението и освобождението на всички неща. Те искали да Го следват. Затова Той казал: „Ако Аз бъда извисен на кръста, тогава ще изтегля всички неща към Себе си“.

Ето защо нашият Господ бил разпънат на кръста. При това Той оставил настрана всичкия Свой блясък и всичко, което можело да Му попречи да тегли.

Има три неща, които по природа теглят, и Христос ги е имал и трите на кръста. Ето защо в един преди обед Той успял да изтегли повече отколкото преди това в продължение на тридесет и три години.

Първото нещо, което естествено привлича към себе си, е еднаквостта. Ние виждаме, че птицата привлича птицата, която е като нея по природа.

Така и Христос, благодарение на Божествената си природа и това, че е бил като Отец, Го привлякъл към Себе си.

И за да Го привлече още повече към Себе си така, че Отец да забрави Своя гняв, Христос казал: „Възлюбени Мой Татко, тъй като Ти никога не пожела да простиш греховете на хората въпреки всички жертви, които Ти бяха принесени, така както стои в Стария Завет, Аз, Мой Татко, Единородния Син на Твоето Сърце, Който е като Теб във всяко отношение на Твоята Божественост и в Когото Ти си родил цялото съкровище на Божествената Любов и богатство, казвам: Аз Се качвам сега на кръста така, че да стана Жива Жертва пред Твоите Бащински Очи така, че Ти да сведеш Очите на Своето Бащинско Милосърдие и Ме погледнеш, Мене, Твоят Единороден Син и да видиш Моята Кръв, която изтича от Моите рани и заличиш огнения меч, с който Ти в ръката на ангел херувим, си затворил Пътя към рая, за да могат сега всички, които се разкайват в Мен за своите грехове и ги изповядват, и плащат за тях, да влязат свободно в него“.

Второто нещо, което по природа привлича, е едно празно пространство. Ние виждаме, че водата стига устата, когато въздухът се изтегли от сламката; защото, когато въздухът се изтегли, сламката е празна; и именно тази празнота изтегля после водата към себе си.

Ето защо, когато искал да привлече нещата със Своята Мъдрост към Себе си, нашият Господ Исус Христос изпразнил Себе си, оставяйки всичката кръв, която била в тялото Му да изтече.

Така Христос привлякъл всичкото милосърдие и цялата Милост, които били в Сърцето на Неговия Отец, толкова много и така цялостно, че те стигнали за целия свят.

Затова Отец казал: „Аз никога повече не искам да забравя Своята Милост“. И още: „Сине Мой, бъди силен и смел, защото, трябва да заведеш целия народ в страната, която Аз съм обещал, в страната на Небесната радост; в страната, която е преизпълнена от меда на Моята Вечна Божественост и от млякото на Твоето човечество“.

Третото нещо, което привлича, са горещите неща. Както виждаме, слънцето привлича изпаренията от земята нагоре към небето. Ето защо и нашият Господ Исус Христос е бил горещ на кръста.

Христос е бил горещ на кръста, защото там Неговото Сърце е горяло като една пещ или като една печка, в която пламъците достигали до всеки край. Така Той е горял на кръста в Огъня на Любовта за целия свят.

С огъня на Своята Любов Христос теглил целия свят към Себе си и това толкова много Му харесало, че никой не можел да се скрие от Неговия Огън, както казва Господ на Давид в псалтира.

Защото нищо от онова, което нашият Господ Исус Христос някога е вършил, не е ставало с такава голяма Любов, както страданията, през които Той е преминал на кръста; защото там на кръста Той е дал Душата си за нас и е измил нашите грехове в Своята скъпоценна Кръв и Се е жертвал, за да служи на Живия Бог.

Ето защо Христос ни е теглил със Своята Любов на кръста към Себе си и то с такава сила, че всички онези, които вземат присърце Неговите страдания и смърт, да станат блажени с Него във Вечността. Амин.

---