Ибн Араби – Изречения – Книга 2

Предисловие

Великият Шейх Ибн Араби е роден в Мурсия – Андалусия през 1165 г. в семейство на високопоставен държавен служител. Аш-шайх ал-Акбар (от араб.) – Най-великият Духовен Учител – така е наричан от своите ревностни последователи.

„Шейх“ е почетна титла на религиозните авторитети в исляма, носят я водещите фигури на мистическите братства, духовни наставници и учители.

Когато е на осем години, семейството на Ибн Араби се премества от Му̀рсия в Севиля – религиозен и политически център на Андалусия.

Баща му е един от приближените на султана и благодарение на своя знатен произход Ибн Араби получава частно образование. Обучаван е от най-изтъкнатите религиозни наставници, суфи и гностици в Севиля.

Първите му важни наставници са били две свети суфи жени – Ясамин и Фатима… Голямо влияние върху него имала Фатима, която била много възрастна, тя му била като дневен наставник и майка цели две години.

Старицата казвала за малкия Ибн Араби: „той е странен, когато влиза в дома ми, влиза с цялата си същност а когато излиза, нищо не остава…“.

Тук в Севиля блясъкът на дворцовия живот въодушевявал младия Араби и той искал да участва в него. Съдбата обаче му била отредила друго.

Веднъж Ибн Араби бил на път със сина на халифа, който бил главнокомандващ. Двамата мъже влезли в една джамия, за да се помолят. Като видял колко покорен и смирен е главнокомандващият по време на молитва, изпадайки дори в екстаз, молейки Бог да му прости, Ибн Араби достигнал до вътрешно просветление. Изведнъж целият блясък на придворния живот му заприличал на една празна шушулка и на мига той решил да се обърне към Бог и да Му служи.

Основен източник на своето вдъхновение той открива в живота и произведенията на Баязид ал-Бистами и ал-Халладж.

Ибн Араби бил много смел и при един разговор с богословите ги разсърдил много като им казал: „Това, на което вие се покланяте, се намира под краката ми“.

Ибн Араби е същество с висок кръгозор. Той казва, че за да достигне човек до състояние на Единство (както и за други мистични състояния), той трябва да получи пряк опит.

Ибн Араби е суфи с голям размах и многоизмерност. Той описва величествено и ясно Духовната вселена.

Ибн Араби носи в себе си нещо универсално и всеобхващащо: „Аз следвам религията на Любовта“.

Ибн Араби практикувал какво ли не, чел какво ли не, правил какво ли не – едно всестранно търсене…

Ибн Араби е светец и Мъдрец, учен и аскет, поет, мистик и гностик, но неговият шедьовър е собственият му красив живот.

Той е автор на многобройни мистични трудове, това е изключителен търсач и човек с огромна енергия, огромно творчество, което обхваща 856 книги, от които са запазени 550 – „Меканските откровения“ са около 15 000 страници.

Една от книгите му се казва: Фусус ал-Хикам – Печатът на Мъдростта, заветът, гнездо на Мъдростта, ядрото, скъпоценният камък, Пътят на Вечната Мъдрост е духовен.

Това е рядък суфи за всички времена, оригинално творчество, той е златният поток от светлина в суфизма.

Той видял водата като въртящ се бял скъпоценен камък.

Веднъж Ибн Араби, както държал молива, се запитал: „Кой държи молива?“. „Кой си ти?“. „Аз съм Всемогъщият“ – му отговаря моливът… Моливът написал: „Само Мен ме има, няма нищо друго освен Мен“.

Бил посветен в Мистериите от Ал-Хадир – Древнопосветеният в Тайните, Безсмъртният Наставник на суфите. Ибн Араби му станал ученик. Ибн Араби се е срещал три пъти с Ал-Хадир.

Първият път е, когато спорел със своя суфи Учител Абдул Хасан и легнал да спи, като си мислел, че в спора той е прав, но му се явил Ал-Хадир и му казал, че Учителят му е прав.

Вторият път е на една лодка на път за Тунис, той се разхождал на лодката, защото не могъл да заспи и след малко видял по водата да идва Ал-Хадир, който се движел по нея и говорел на младият Ибн Араби за посланията на имената…

Третата среща се случила в джамията в Андалусия. Ибн Араби четял лекция, тогава в джамията влязъл Ал-Хадир, но никой не го видял освен него. Ал-Хадир разстелил своето килимче и неочаквано застанал във въздуха на пет метра над килимчето, после тихо се спуснал на пода и изчезнал… Под влияние на това видение Ибн Араби направил такова излъчване, че тези, които не вярвали в чудесата, си взели думите обратно.

Ибн Араби е последовател на най-ранните суфи и особенно на ал-Халладж, бил негов голям почитател.

Дарен от Аллах с мистичен опит.

Ибн Араби е океан от вдъхновение.

Духовно закърмен с дълбинния усет за Истината…

От дете в него гори пламъка на Любовта. Той казва: „Аллах ме запали и знам, че няма да се отърва от Любовта“.

Ибн Араби – Древно отдадено същество – чиста отдаденост…

Същество, сияещо като чист пламък.

Същество на Словото и вдъхновението.

Същество, изчезнало във Вдъхновението на Бога.

Наричали са го „Златният век“…

Преди да стане учен Ибн Араби е станал Мъдрец и Божий служител, първо е влязъл в Бога, а после е служил…

За Ибн Араби образование значи да си пробуден и осъзнат – пробуден в душата и осъзнат в Духа.

За Ибн Араби Мъдростта идва като откровение, а не като знание.

Ибн Араби е безкрайно море.

Ибн Араби е влязъл в Истината, откъдето е придобил вътрешен поглед.

Ибн Араби е придобил дълбинно виждане без граници.

Наричали го „море от Божествени знания“.

Наричали са го „потъналият в океана на Бога“.

Ибн Араби – това е Божие Вдъхновение, а не религиозно.

Ибн Араби – това е преданост отвъд гроба.

Според Ибн Араби Абсолютът не се нуждае от нищо сътворено и Несътворено.

Душата на жената суфи е една чиста и изобилна градина, тази жена се казваше Низам – Хармония 1, чиста и мъдра красота. Когато Ибн Араби срещна тази жена, а тя била дъщеря на един суфи Шейх, той бил вдъхновен.

Ибн Араби казва:

Аз не произлизам от един баща, който мога да назова, а от цяла група бащи и майки.

Аз съм Синът на Бащите, Чистите Духове и на майките, душите на елементите.

Който разбира моите думи, неговият поглед няма да отслабне, а никой не ги разбира освен онзи, който има остър поглед.

Аз живях чрез Духа на Вдъхновението.

Сърцето ми вече е способно да приеме всякаква форма – то е пасище на газели и манастир за християнски монаси, храм за идоли и Кааба за поклонниците, и скрижалите на тората и Корана. Аз изповядвам религията на Любовта: по който и път да поемат камилите, Любовта е моята религия и моята вяра.

Аллах отключи моята душа и ми даде познание.

Бог ме дари с удоволствието да се слея с Него.

Ти усили Любовта ми към Тебе и затова съм изумен.

Любовта ме заведе в страната на изумлението.

Що за Любов има в мене?

Кой ми спира така дъха?

Аллах е светилище за моята същност.

Аз съм Божия Тайна.

Аз вярвам в религията на Любовта.

Любовта е моята религия и моята вяра.

Където и да се отправи корабът на Любовта, там е моята религия и моята вяра.

Аз Го отрекох и Той ме залюби, отрекох Го като конкретна същност.

Не мога да Му дам блаженство, но Той ми даде.

Аз се съчетах мистично с всички звезди и не остана ни една, с която да не се съединих.

Той е светилището за мен, а човечеството и Вселената са нещо външно.

Само твоето Име споменавам, защото няма друго Съвършенство.

Ти знаеш о, Аллах, че не мога да Ти се нагледам.

О, Аллах, всичко идва от Тебе

Твоят образ е пред моите очи, Твоето име е на езика ми, Твоят дом е в моето сърце, къде мога да се скрия от Тебе?

Бог ме дари с удоволствието да се слея с Него.

Ти усили Любовта ми към Тебе и затова съм изумен.

Любовта ме заведе в страната на изумлението.

Аллах е светилище за моята същност.

О, Господи, направи ме недосегаем за дявола и злото.

Влюбен съм в изумлението и всичко ме изумява.

Що за Любов е тази, че отнема ми дъха?

Видях съдбата си и тя беше живот в Тебе.

До последния си миг искам да бъда Божий раб.

Вдъхновението ми дойде на гости, но ме отвлече завинаги.

Вдъхновението ме научи да живея в Аллах.

Вдъхновението ме изгаряше и затова го споделих.

Видях образа на чистата Любов…

Вдъхновението е само за безумните по Аллах и аз бях един от тези безумци.

Преди да бъде земята, аз бях вдъхновен.

Влюбен съм и не знам в кого, но знам, че съм влюбен в Тайна.

Никога не станах роб на обществото, защото Аллах ме взе в Своите Ръце.

Аллах е Божествен и вечен, а не обществото. Избрах да служа на Аллах.

Вдъхновението е моята тайна съдба.

Аз не искам да съм философ, а верен преводач на Божието Слово.

Аз не съм Пророк и пратеник, а Пазител на отвъдното…

Вещите от Невидимия свят ме интересуват повече отколкото видимият свят.

Остави ме да вляза в сянката на Твоето Милостиво Име.

Ти си Светлина, как да Те видя?

Копнея по Теб, макар да съм до Теб.

Остави ме да позная Твоята Непознаваемост.

Ти си Неразказуем.

С твоето Име ме къпеш и изгаряш.

Остави ме да узная Непознаваемостта на Непознаваемия.

Създай в мен око, с което отвътре да Те гледам.

Постоянно те търся, а ти си до мене.

Бог, Битие, Небитие,
Нищо и „нещо“

„Аз бях едно Скрито Съкровище и жадувах да бъда познато. И така Аз създадох света и позволих на създанията да ме познаят и те Ме познаха“.

Вселената е създадена от ал-хаба – Първоматерия, Тъмна субстанция, която трябва да изпълни Пустотата доколкото може.

В хората и демоните преобладава ал-хаба вместо Пустота и затова те са по-тежки и обременени.

Когато Бог искал да създаде света и позволил на сътворението да започне да съществува по Образа в Неговата Божествена Представа, в „Универсалната Истина“ се появила една изява, като Божествена изява на Неговата Свещена Воля.

Тази изява се наричала прахови частици или „тебеширена стена“. Философите я нарекли „Прима материя“.

Прима материя е един облак от атоми, в който се съдържа целият свят в потенциална форма.

В този облак от прах Бог разкрил Себе си със Своята Светлина и потенциалните форми Го приели повече или по-малко в зависимост от своето състояние да възприемат.

Най-възприемчива сред тези потенциални форми се оказала Хакика 2 Мухамадия, наречена „интелект“ или „Разум“.

Хакика Мухамадия е Първото създание 3. Нейното съществуване е изпълнено от Божествената Светлина, от Субстанцията (Прима материя) и от универсалната Истина.

Хакика Мухамадия е възникнала от Субстанцията, а от нея е възникнал светът.

Бог е Царят на царете, Владетелят на владетелите, Господарят на господарите и всичко това е едно небитие в Неговото Битие, защото Той е Абсолютно Съществуващият, Чието Съществуване няма начало и Чието Просъществуване няма край.

Бог е Онова, Което се изявява външно във всяко познаваемо нещо.

Бог е Този, Който е отнет от всяко разбиране освен от разбирането на онзи, който казва, че светът е външна форма на Бога и Негово нереално съществуване и изявилото се Божие име, по отношение на Своето вътрешно Съществуване, Бог е Духът на всичко онова, което се изявява външно и затова Той е Вътрешното.

Няма нещо, което да излиза от Бога и което да не се връща обратно в Него.

Бог е станал явен (на ниво Единство) и Се е изявил, чрез Своите Имена, и Се е проявил чрез сътворението. И Той не е невидим и въпреки това е невидим и скрит.

От една страна, Бог е едно създание – помисли върху това! А от друга – Той не е създание, запомни това!

Слава на Бога, Който е създал нещата от Нищото!

Нещо е онова, което в Представата на Бога е положително (съществуващо).

Можеш да обединяваш и разделяш колкото си искаш, Реалната Същност – Бог обаче е само Една и това многообразно Създание не допуска нищо излишно.

От една страна, всичко съществуващо е творение, а от друга – Бог. Реалното (Айн) обаче е едно – Непроявеният Бог.

Реалното на онази форма, която се разкрива, е реалното на онази форма, която възприема това разкриване, то е Разкриващият се и онзи, на когото то се разкрива.

Това е Божественият воал, който се среща в Корана: „Не е присъщо за човешкия род Бог да говори с него освен чрез откровение или зад преграда“ 4. Този Божествен воал никога не може да бъде повдигнат чрез ума дори ако човек е достигнал Върховните висини, от което става ясно, че това було е Безначалното вечно познание, което се свързва с безчетен брой свои обекти.

Ние можем да видим Бог само чрез нас, което означава доколкото нашата конкретна индивидуална същност ни позволява да го правим.

На постигналия състоянието бака 5 Бог казва: „Отиди с Моите качества при Моите създания. Който тогава те види, той вижда Мен“.

Отношението на Бог към външните форми на изява на света е същото като това на управляващият Дух към телесните форми на изява.

Божието Решение е Безначалната Воля на Върховния, Който се свързва с нещата такива каквито са те в Безначалната Вечност.

Съществува само едно необходимо битие: Съществуването на Бога, което е Той Самият.

Битието на Бога е без начало и без край и следователно няма крайни цели.

Бог създал съществуващите неща (идеите) само заради Битието така, че Той постепенно да им разкрие техните конкретни форми на изява и техните състояния в точно определена последователност.

В Битието няма нещо, което да е абсолютно съществуващо, защото Битието е ограничено до необходимост и невъзможност.

Допълнения 6: Абсолютно възможно съществуващи нещата са били само в Покоящия се в Себе си и все още Непроявен Бог.

Тук те са „съществували“ само като Негови идеи и са нямали собствено битие.

В момента, в който Бог излъчил част от Себе Си обаче и станал проявен, идеите започнали да съществуват. Те станали нереално съществуващи, защото битието им зависело от друг – Бог.

Следователно, нещата (идеите) в Битието са съществуващи, но невинаги са проявени било то видимо, или невидимо.

Невъзможно е в Битието да се появи нещо, ако преди това не е съществувало като идея в Покоящия се в Себе Си Бог.

Съществуващите в Битието идеи се изявяват само, ако има необходимост от това.

Всяко определяне на волята предполага една цел и доказва едно движение на идеите. Бог обаче не се нуждае от съществуването на света, за да съществува.

Както виждаме от посоченото по-горе, Битието не разкрива нищо за същността на онова, което идва допълнително. То е само една нова гледна точка: тази на самоосъзнаването на света.

Но именно в разликата между Битие и същност се основава съществуването на потенциала.

Ако за нещата от света се каже, че те винаги са несъществуващи в представата на Бога, това не означава определяне на един потенциал към някоя придружаваща го възможност, защото Безначалният Вечен не е възприемчив за никакво определение.

„Преобладаването на несъществуването“ тук е само едно голо твърдение за действителното състояние на нещата в момент на тяхното предполагане.

Потенциалът съществува само в един относителен, вторичен смисъл.

Следователно Бог няма свободна Воля. Онова, което на нас ни изглежда като потенциал (възможност), за Него е една необходимост.

Непроменливите същности никога не са опитвали от аромата на Битието.

Някой беше казал, че в рая е само Бог. При това той е имал предвид, че в Битието няма нищо друго освен Бог.

Ако Бог не беше, ние нямаше да бъдем; и ако ние не бяхме, Той нямаше да стане многообразен.

Няма друго Присъствие освен Неговото.

Който дава на Бог място в себе си, Бог му дава място в Себе си.

Битието съответно Присъствието е Самият Бог.

Бог е самото Битие, а сътворението е небитието.

Спрямо Бог светът е едно илюзорно съществуване, защото няма нищо съществуващо и никакво друго битие освен Бог.

Битието е присъщо само на Бога и то не се отнася до възможно съществуващите неща.

Бог е съществуващ, а не някакво си нещо от света.

В Битието няма нищо друго освен Бога, било то като Него, или различно от Него.

Онзи, който вярва, че само Бог е Самото Битие и че възможно съществуващите неща получават битие само дотолкова, доколкото Бог присъства в тях за самия Себе си, казва: „Няма друг Бог освен Бога“ (Ля-Илляха-Илля-Ллах).

Със „свят“ се обозначава всичко онова, което е извън Бога (като Същност), което се състои само от възможно съществуващи неща без значение дали те вече съществуват, или са все още несъществуващи.

Знай, че така наречената „небожествена“ реалност или светът спрямо Бога е онова, което е сянката за едно лице. Следователно светът е сянка на Бога.

Мястото на изява за тази Божествена сянка, наречена „светът“, са постоянните есенции (същности) на възможно съществуващите неща.

Всичко, което ние възприемаме, в действителност е Божието Битие в непроменливите есенции на възможно съществуващите неща.

Доколкото „аз съм“ е Бог, дотолкова Той е Онзи, Който представлява битието на това „аз“; и доколкото има многообразие от форми (такива „аз“), дотолкова това са есенции на възможно съществуващите неща.

В резултат на това многообразие от форми сянката винаги си остава сянка, „светът“ или различното от Бога.

От гледна точка на Негово Всеобхващащо Съществуване Бог дори е сянката, защото Той е Единственият Съществуващ.

По отношение на многообразието на видимите форми Бог е светът.

Всички възможно съществуващи неща се покоят в своето Първоначално състояние, а именно: в Небитието; и те нямат друго битие освен Битието на Бога, което се разкрива в различните форми на състоянията, в които възможно съществуващите неща се намират в своите същности и индивидуалности.

Онези от човешкия род, които имат цялостното познание за Бога, знаят, че атрибута на Битието получава само Божията Същност.

Закономерностите, които възможно съществуващите неща съдържат вътре в себе си, се проявяват в Божията Същност или тя се проявява в тях.

За възможно съществуващото нещо несъществуването е същностно, което означава, че съобразно неговата същност то може и да не съществува, и това е така, защото не е възможно определенията, отнасящи се същностно до нещата, да престанат да съществуват.

Следователно невъзможно е определението „не съществувам“ да не бъде поне веднъж реално за едно възможно съществуващо нещо, независимо от това дали то получава битие, или не.

Онова, което получава битие, не е самото възможно съществуващо нещо, а по-скоро само онова, което се изявява в самата възможност и заради което самото възможно съществуващото нещо бива наречено място на изява за Божието Битие.

Бог получава Битие чрез Себе си, затова не е възможно да не съществува. Същото обаче не може да се каже и за възможно съществуващото нещо, за което същностно е несъществуването. По тази причина ние сме нарекли възможно съществуващото нещо място на изява.

В „Книга за познанието“ бях казал, че възможно съществуващото нещо е онова, при което несъществуването само поражда себе си, както твърдят някои хора. За възможно съществуващото нещо обаче по-скоро е вярно само това, че не-съществуването в него съществува чрез себе си, доколкото то става причина по-скоро да не съществува, отколкото да съществува.

Следователно несъществуването не се поражда напълно от самото себе си. Затова то получава битие отвън.

„Несъществуването“ на едно възможно съществуващо нещо, което съществува в момента и което е получило своето битие от един външен източник, не е не-съществуването, което предхожда неговото съществуване. По-скоро то е възможността съществуващото в момента да не съществува, докато е съществуващо.

Докато небитието, което предхожда битието на актуално съществуващото възможно съществуващо нещо, е онова небитие, което бива премахнато в самото възможно съществуващо нещо от една външна причина. И това е резултатът от разумното познаване.

Ние сме на мнение, че едно конкретно възможно съществуващо нещо е възможно, за да бъде едно място на изява, а не, за да приема битието, а после то самото да бъде битие.

Следователно битието във възможно съществуващото нещо не е самото реалното Битие. Реалното Битие е само един модел за него, благодарение на който, в преносен, но не и буквален смисъл, възможно съществуващото нещо бива наречено „съществуващо“.

Защото, ако възможно съществуващите неща бяха реално съществуващи, те нямаше да бъдат наречени „възможно съществуващи“.

Бог е свързан с Битието по два начина. Единият е, когато се казва, че Той е самото Битие; а другият е, когато се казва, че Той е проявен, което означава, че Той е Битието като форма.

От втория случай става ясно, че не е възможно в Битието, което е Сам Бог по необходимост, Той да Се изяви като Себе си.

Допълнения: Бог е Дълбина, Която не може да се побере в никаква форма.

Ние нямаме око, с което да можем да обхванем Битието на Бога, защото, както в състояние на нашето несъществуване, така и в състояние на нашето съществуване, ние сме породени от една външна причина и принадлежим неотлъчно към областта на възможното.

Себеизявата на Божието Битие е възможна само в изявата, което означава в изявата на Битието като форма, което да приема промени и преобразувания.

По този начин, от една страна, изявата става реална за възможно съществуващото нещо, с която то се „облича“, а от друга – чрез нея Бог става явен в Своята изява.

Когато Бог решил да дари възможно съществуващите неща с Битието, по времето, когато нямало друго създание освен само Него и Той бил Самото Битие и Присъствие, Бог Се проявил в тях в зависимост от степента на тяхната възприемчивост за Същността им.

Това, че нещата са създадени от Всемогъществото на Върховния Бог и това, че те получават битие на ниво „възможен съм“, не ги освобождава от тях самите, което означава, че те са възможно съществуващи и не ги отделя от тяхното родно място – нивото на възможностите.

Бог „облякъл“ това възможно с битие без да го отделя от неговото родно място.

Битието и небитието не са нещо, което може да стане атрибут на Съществуващото и несъществуващото.

Битието е Битието и самото небитие.

Тази идея разрушава илюзията, че Битието и небитието са качества на онова, което е и на онова, което не е.

Допълнения: Защото онова, което е и което не е, е строго фиксирано и предопределено. В него няма условности.

Нещата съществуват в Бога със своите Същности, а тези Същности са Изначални идеи на Бога, чрез които Бог се проявява.

В дълбок смисъл Несъществуване не съществува, защото всичко е Той – Абсолютът – независимо дали е явен, или скрит; безформен, или с форма.

Ето защо Абсолютно зло е, ако Него Го нямаше, а не това, че не е проявен.

Ето защо съществуващото зло е само частица от несъществуващото Абсолютно зло, в което Абсолюта Го няма.

Битието и Небитието не са качества, които Съществуващото и Несъществуващото могат да придобият впоследствие.

Това, което ние наричаме качества, е само нюанс на нещо изначално предопределено да съществува.

В този смисъл идеята Бог е също изначално предопределена да съществува, а това, което се мени, е само „украсата“ на тази идея.

В света, както и в Неведомостта, съществуват основни идеи, принципи, които не могат да бъдат променени.

И те ще се случат без Бог да може да ги промени.

В този смисъл Изворът на идейния свят – Абсолютът – е неизчерпаем. Оттам е потекъл животът, за да се изяви.

Този Извор пророчеството не го докосва, защото Той е Несподелим.

Има Тайни известни само на Абсолюта и оттук е произлязъл Самият Бог.

Само при определени условия може да се каже, че Бог е създал света, защото светът е бил изцяло съществуващ в Божията Представа още преди да се появи в света на образите или Проявения Бог.

За онова, което е било съществуващо по този начин, не може да се каже, че е било създадено. По-скоро за него може да се каже, че Бог му е позволил то да „започне“ да съществува, съобразно онова, което е съществувало преди това в Неговата Божествена Представа.

Също и Божията Воля е едно чисто дело на ума. Божието Предопределение е Безначалната Воля на Върховния, Който се свързва с нещата, такива каквито са те в Безначалната Вечност.

Бог вложил Мистериозната Същност на човека (Сирр) на нивото на Мистериозното Съществуване като един образец и отличил неговата Светлина сред останалите светлини.

Бог поставил за човека стълбицата на предопределението между неговите две нива: това на Божественото и това на нещата от света и вложил в него гледната точка на наместничеството.

След като Върховният поставил човека на това съвършено място и го облякъл с дрехата на най-красивия Учител, най-извисените духовни създания погледнали на него с окото на почитанието. Това се случило преди съществуването на неговото мрачно, сътворено тяло.

И човекът бил постоянно извисен по отношение на Словото благодарение на своите познания за имената и различавал нещата в детайли едно от друго, докато ангелите не заели своите места и сферите, подтиквани от копнежа си, не започнали своя танц заедно.

И човекът нямал битие сред конкретните неща докато не започнал определеният цикъл и не било изпратено ясното Слово от Високото ниво, което е подвластно на Божественото „ние“, за да дари с Битие онова, добре защитено Слово, което съдържа в себе си нивото „Бог“.

Тогава (според преданието) Бог взел от едно място, което създанията не познавали, една пълна шепа пръст и я размесил с Двете си Ръце (без да се правят сравнения и без да се пита „как“) до маса, от която Адам трябвало да се направи.

Без Небесните създания да знаят, Бог оформил тази маса до нещо, в което противоречията били обединени, и го отличил сред останалите същества с възможността да се движи изправен.

Силите на този строеж му давали възможност да се движи свободно по хоризонталната повърхност на земята.

След това Бог назовал името на онова сред духовните създания, което трябвало да го представлява на земята и те веднага се съпротивили.

Ако духовните създания се бяха вгледали по-отблизо в знака, а именно, че за да създаде човека Бог е използвал Двете си Ръце, тогава обединяването на противоречията в него нямаше да остане скрито за тях.

И когато Бог вдъхнал в човека най-чистия Дух и имащата власт, богоподобна Мистериозна Същност (Сирр или Тайната, Тайнството), тогава ангелите познали значението на този най-извисен храм и на това най-издигнато и най-сияйно място.

И Бог ги поставил пред него като търсещи познание и ги накарал да му се поклонят, и те му се поклонили.

След като светът бил създаден от Древната Вода, Бог изпратил един поток (ново изричане), който да захрани (създаде) „клона“ на тази смес (от Неведомост и сътвореност), наречена „свят“ и така създал Своите по-малки форми. Този „клон“ Той нарекъл „хора“.

Бог оформил човека и вложил в него чрез разделяне умението да чува и вижда, както и съществуването на всяко нещо от макрокосмоса (света), в една мъдро подредена последователност.

Бог определил за човека да служи и да има предопределение, и му позволил да види всичко чрез едно мистично преживяване на гледната точка „съм добър“.

Бог го заздравил и съединил частите на небето на неговия разум, след като го бил разкъсал.

Бог дал на човека едно определено съзнание и оставил Своя Собствен начин на живот да бъде както вътрешното, така и външното в начина на живот на човека.

И Бог скрил от човека Своята Мистериозна Същност (Тайната) с нещо, което било още по-скрито и го забулил, като едно мъдро разположение, което бива разбрано само от онзи, който правилно го наблюдава и размишлява върху него.

Тогава Бог се явил на човека на ниво Власт и го заслепил, така че човекът пред Светлините на Неговото Величие, на мига побягнал. Бог обаче го „настигнал“, повалил го и с един замах го пратил в „Зеленото море“ без човека да знае това.

С това обаче Божествената Власт се била смесила вече с човешкия род на Бога.

Тогава Бог разкрил на Адам степента на Вечното Съществуване и с това дал идеята за неговата продължителност на живот; и го облякъл с дрехата на Безпределния Вечен Живот, от който е изключено всяко възпрепятстващо възникване и всяка ограничаваща бариера.

Бог извисил Светлината на Адам пред ангелите, така че те го удостоили с поклон, защото Той му бил разкрил имената.

Бог го просветлил, направил го Свой наместник на земята на телата, дал му сила и му помогнал.

Когато ти се открие Тайната на Единството, ти ще разбереш, че не си нищо друго освен Бог, и ще разбереш, че твоите действия са Негови действия и че твоите свойства са Негови свойства и че твоята същност е Негова същност.

Абсолют, Бог, Мистерия

Единствената Реалност е Неописуемият Абсолют.

Абсолютът съществува в Себе си, а Бог е само част от Него, Негова част.

Бог е Абсолютният съществуващ и Той не е ограничен нито от Начало, нито от край.

Абсолютът е предвечно съвършенство – Той Самият не се нуждае от светове.

Надвсемирният и Предвечният Абсолют е трябвало да стане достъпен и Той слиза в Бога като качества, белези и като Управител на Вселената.

Абсолютното Битие е Божието съществуване.

Нищо извън Него не съществува.

Всичко извън Бога е двойственост.

Аз съм Той и Той е Той.

Цялото Битие е едно въображение във въображението.

Истинското Битие е единствено и само Бог.

Всеистинният не е като нищо друго и нищо не Му е равно.

И когато Всеистинният иска нещо да съществува, Той му казва: „Бъди!“ – и то веднага става.

Бог е по-силен от цяла армия. Не съществува нещо, което може дори само да Го докосне.

Абсолютното Небитие е Несъществуващо от самото себе си и по никакъв начин не може да се обхване.

Бог е оставил да се изяви онова, което преди това е било заложено да съществува.

Истинското Битие е Негово и правилата на всички неща в света са подчинени на Него.

Само Той прави невъзможното възможно.

Нищото е Реалността.

Бог е създал всички неща от Нищото. „Нищо“ означава, че то навън е нямало видимо съществуване.

Създателят съществува в Самия Себе си, в Своята Реалност.

Той е само Той – Издигнатият над всяко сравнение.

Всички неща са език на Реалността. Те възхваляват – Реалността.

Абсолютната Реалност не е ограничена от нищо.

Абсолютната Реалност е тази, която прави, определя, разпределя и организира всички неща.

Тук на земята ти си неговата форма, а той е Твоят Дух.

Вие сте съединени с Него, както вашата форма е съединена с вас.

Той е вашият Направляващ Дух.

Той обхваща вашите външни и вътрешни части, а после и след външната част.

Няма нищо освен Бога и затова ние не можем да съществуваме извън Него.

Ти не си ти, ти си Той, но Той без тебе и това не означава, че ти си нещо съществуващо, но това значи, че ти никога не си бил и няма да бъдеш. Само Той е.

Ти нито изчезваш, нито продължаваш да съществуваш; Ти – това е Той, но без всякакви ограничения.

Няма съществуване без Неговото присъствие, това означава, че съществуването на нищия е и Негово Съществуване, т.е. всичко е Негово съществуване.

Всички сътворени неща са Негово съществуване и когато разберем това напълно, тогава и в този, и в другия свят ще виждаме само Него.

Всички нива на реалността се коренят в Божеството.

Бог е създал субстанцията, но Той е над нея.

Бог обитава нещата, но светът не съдържа Бога.

Бог е над Вселената, но тя не е разделена от Него, по тайнствен начин Вселената е поместена в Него.

Никой не Го възприема, освен Той Самия.

Човек, който е потопен в Бога, вижда и чува чрез Бога.

За този, който е узрял в Бога се казва: „Аз съм слухът, чрез който той чува, Аз съм зрението, чрез което той вижда“.

Когато човекът вътрешно се пречиства, тогава Божественото постепенно се привлича към Самото Себе си.

Аллах е устроил слънцето като светилник, за да дава на хората светлина.

Космосът е всичко, което не е Бог.

Аллах е стабилен във всяка промяна.

По Волята на Бога нещата, които са били в Невидимия свят, са излезли навън.

Войната, това е неспособността на хората да изявят своята Божествена природа и затова войната идва да ги учи.

Вселената винаги е присъствала вътре в Бога, тя е реалност вътре в Него.

Всичко сътворено се нуждае от поддръжка.

Несътвореното е самодостатъчно в своето си битие.

Коранът е реч на Бога.

Красивият сън е от Бога.

Вселената е резултат на Божието Въображение, което е проектирано във времето и пространството. Това въображение се е облякло с образи и форми.

Творецът е станал Творение, Скритият е станал изявен; Езотеричният е станал екзотеричен – външен.

Той е Творец и творение.

Битието е относително, то е подобно на идеята изток-запад.

В Началото Бог е живеел в Безначалната вечност.

Първо е бил само Бог, после Той е създал конкретни същности: Луцифер, сина, Боговете…

Ограничението Битие се нарича свят и вселена – трон на Бога, тук Той слиза.

Сам Бог избира кого да води в правия Път, защото Той знае нещата отвътре.

В Бог има 70 хиляди завеси от Светлина и тъмнина, и ако Той ги приповдигне, Неговото ослепително величие би изгорило всичко, и затова ние виждаме Бог, както Той ни вижда.

Във всяка от формите Бог е явен; във всяка от формите Бог е скрит.

Всичко, което съществува, е Негов печат.

Бог ни води във всички наши постъпки, но не ни води, както ние искаме.

Във всяко изпитание се обръщай към Бога.

Бог всеки миг е пред теб.

Аллах е най-великата Свещена Книга, но ако ни позволи да Го четем.

Който е разгневил Бога, тогава за него няма място в света, където да се скрие.

Човекът е длъжен да вижда Бога във всичко.

Да видиш скрития смисъл, значи да съзреш Бог в нещата.

Чрез Себе си, Той се вижда в Себе си.

Скритото съкровище, наречено „Бог“ е закопняло да бъде познато и от Него е произлязло диханието на състраданието.

Нищо извън Бога не съществува: Всичко е в Него.

Неговата Единност е така съвършена, че няма недостатък.

Във всяка форма Бог е явен и във всяка форма Бог е скрит.

Във всяко същество има Негов печат – явен и скрит.

Няма нищо само по себе си – всичко е дихание на Неговата реалност.

Няма нищо само по себе си – всичко е пулсация на дихание, Единната реалност.

Материалната Вселена е само едно бледо отражение на Бога – аш-Шабах – призрак, лишен от самостоятелно съществуване.

Материалните неща са създадени и необходими заради себепознанието.

Бог описва Себе си за нас, чрез нас.

Божият завет гласи: Вярвай в Бога, а не в причините!

Не съществува никакъв друг деятел освен Бог.

Бог пребивава и в двете състояния (битие и Небитие) поравно.

Бог се явява дихание в ограничен вид, за да бъде осъзнат.

Коранът е реч на Бога, който никога не престава да говори.

Бог изрича пълнотата на всички неща, освен Себе си.

Вселената е малкият образ на Бога, а човекът е малкият образ на Вселената.

В Битието нищо не може да възникне и нищо не може да си отиде без Волята на Бога.

Няма дело, което да не е дело на Бога.

Краят е само с Него и Той е краят.

Той е Всесъществуващ и с Него няма край.

Бог е сега, както е бил и преди.

Той е Един. Той е Сам и без самота.

Той не е назован с име, защото Той просто е Той.

Той е Първият без нищо друго преди Него. Той е последният без нищо друго след Него.

Той е знаен и ясен във всичко, което е скрито.

Той е Видимият и Скритият.

Никой не може да Го види нито с очите си, нито с вътрешното си око. Нито някой може да Го възприеме със сетива, ум, интелект или въображение. Само Той може да види Себе си. Само Той може да възприеме Себе си.

Никой не може да Го узнае; само Той може да узнае Себе си.

Той вижда Себе си чрез Себе си. Той възприема Себе си чрез Себе си.

Това, което Го крие е Неговата единственост.

Булото, което Го скрива, е собственото Му същество.

Той крие Себе си чрез Себе си и затова никой друг не може да Го види.

Когато е изпратил пророк, Учител, Той е изпратил Себе си от Себе си за Себе си. Без никаква друга причина освен Себе си.

Никой не може да Го види, защото те не са отделени от Него.

Той е изпратил Своята Същност от Своята Същност на Своята Същност.

Ти без себе си – това е Той. Ти си Той и Той е теб.

Ал-Халладж е видял себе си в Бога, видял е своята същност в Бога. Те са достигнали до Бога. Те са вечни – Ал-Халладж, Баязид Бистами. Те са осъзнали, че има само Бог, само Божия Същност. Има само съществуване на Бога.

И болният и нуждаещият се, това са Той. И твоето същество, това е Той.

Всички елементи, всички събития, това е Той.

Бог е в близостта и в отдалечаването, все е Той.

Нищо не се обединява с Него освен чрез Него.

Само Самият Бог може да изрече „аз съм Бог“ и това се е случило в Тот и ал-Халладж.

Не то достигат погледите, ала Той достига погледите.

Не Го достигат погледите, защото са сътворени. Сътвореното е временно.

Няма нищо друго освен Бога. Всичко друго е нищо. Има само Той.

Този, който вижда нещо друго, освен Бога, не може да Го види.

С търсене не се намира Бог, но все пак тези, които са Го потърсили, Го намират.

Бог съществува и никой друг не съществува. Той е сега, какъвто е бил винаги.

Нещата нямат битие. Те са Той. Всичко е Той.

Всичко, което се случва, е само Бог, защото няма нещо извън Него.

Никой освен Него не може да Го види.

Няма никой, който е Невидим за Него.

Той е явният, Който се показва на Самия Себе Си.

Той е потайният, Който се превръща в преграда пред Самия себе си.

Ал-Халладж: „Нищото изчезва в Нищото“.

Бог е роден от Себе си от собствената Си дълбина.

Само към Бог се привързвай и Бог ще се грижи за твоите дела.

Чувството, че постоянно се намираш пред Бога, е осъзнатост.

Мощ, това е състояние на най-голяма близост до Бога.

Абсолютната Реалност е от Всемогъщия Бог, чиято Природа не може да се обхване от ума и на която не трябва да се приписват качества.

Бог беше и нищо не беше с Него, веществото не се съпровожда от Бог и затова не може да Му се дава Име.

Всяко движение е движение от успокояващото Несъществуване към Съществуването.

Нещото е движението, което се ражда от Неподвижността.

Бог вижда Себе си чрез Себе си.

Пътят и средството за вечно спасение се намират в близостта с Бога.

Бог е Нищо, но всичко е от Него.

Бог е Независимият, от Който всичко зависи.

Чистотата е заповед на Бога.

Бог описва Самият Себе си на самите нас чрез самите нас.

Бог е Скритият, Изявеният, Творецът, Творение Вътрешно, Външният.

Ако нямаше сътворение Бог – Скритото Съкровище – щеше да остане скрито.

Божиите Имена и качества, Същността

Мистерията е чиста Непознаваемост, Абсолютно Неизразима Същност.

От тази Неизразима Бездна са слезли Божиите имена.

В тази Мистерия е скрито съкровище – Абсолютът.

Божиите имена са пътеки, водещи към Бога и способ за възвисяването на човека в Божията Реалност.

Божиите имена съществуват извечно в Божията същност, те са същността на Бога, те са качества, наречени са още арбаб – господари – те шестват в световете.

Чрез тези качества Бог ни описва Себе си в самите нас, чрез нас.

Чрез своите качества скритото съкровище – Бог – закопнял да бъде познат.

Качествата са Негови вечни същности, те са били скрити в Неговата Вечност, но по-късно са закопнели да бъдат разкрити, за да бъде познато това съкровище, като дихание на състраданието.

Всеистинният е Абсолютната Реалност.

Само качествата Му могат да бъдат познати – Неговите съвършени качества.

Вселената не е създадена от Същността на Бога, а от Неговите действия и качества. Тя е създадена от Божието повеление.

Качествата са дихания на Божието състрадание.

Навред е Божието Име.

Бог заслужава името Скрит и Явен.

Божието Име Аллах е Скритият Изявен.

Аллах е изцеляващото Име.

Името Аллах е равно на името ар-Рахман – Състрадателният, Всемилостивият.

За да разбереш Тайната на живота, единството на нещата, трябва да познаеш тайната на думата „хайра“ – релаксиран, смаян, омаян, изумен, отнесен от света, но тънко буден и невидим за околните.

Хайра е този, който има в себе си чиста жива вода – чист, скрит живот, той е, който вижда ясно. Той е есенциално същество и жива вода.

Първата ви дума да е Бисмиллях – едно с Името на Аллах.

Единицата е вид цялостна форма.

Хай – Вдъхващият живот.

Характерът се образува с Имената Божии.

Ние самите сме качествата, с които описваме Бога.

Всяко име, което не се произнася, остава без функции.

Аллах е Името, което посочва самата Божествена Същност, в нея са всички качества.

В света Сам Бог е Велик предводител. Той съединява всички имена в Себе си, събира ги.

И прекрасните Божии имена действат във Вселената със своите качества, но Пресвятата Божествена Същност пак си остава скрита и недостижима.

Същността е останала скрита за съществата от Вселената. Божиите Имена действат, но Същността е останала скрита.

Той не е съставен от Име и не е именуван, защото Неговото Име е Той и Той е именуван Той.

Качествата, нито са Той, нито са нещо различно от Него.

За Неговите имена и качества може да се мисли, но те са само указания, а не Същността Му – Тайната Му.

Атрибутите Му са: Жив, Покоряващ, Милостив, Благ, Любящ, Търпелив, Мъдър Свидетел, Слушащ, Виждащ.

Действията Му са: Възкресяващ, Обхващащ, Приемащ, Пазител, Дарител, Победител, Възвеличаващ, Унизяващ, Съдия, Умъртвяващ, Препятствуващ и т.н.

За Същността Му може да се каже нещо и то само условно: Той е Аллах, Бог, Пресветият, Неизменен, Велик, Явен, Скрит, Истинен.

Сам Бог е казал на Мохамед, че има велик ихляс 7 – велик характер, голяма искреност, велико качество и сам Бог го казва за Мохамед, мир за Него.

Тези Божии имена съществуват извечно в Божията Същност.

Те са самата Същност, но тя ги превъзхожда навътре в Мистерията.

Тези имена са господари на живота, но Мистерията е над живота.

Ние познаваме тези имена, само чрез познаване на себе си.

Имената са нашите собствени скрити същности, в нашето древно състояние.

Ние живеем в мистерията на една чиста Непознаваема Същност. Тя е Непредсказуема, Неизразима Същност.

Този Неизразим е Пречиста светлина, но ще бъда ли аз верен на тази Светлина?

Той съществува в Несъществувание – Велика Бездна, а от нея е произлязло скритото съкровище, което е Бог, и което се стреми всички да Го познават.

Това скрито същество Бог ни говори много странно, с намеци.

Същността е самостоятелна и всеединна.

Делението е в проявения образ, а не в същността.

Образ и подобие, това е степента на Божественост.

В тази Божественост е Цялостният човек.

Божията Същност може да говори само с намек.

Само Великите Учители и Великите посветени имат в себе си нещо от същността на Бога.

Бог е вътрешна същност, която се проявява като външна; и външна същност, която се проявява като вътрешна.

Бог става специален поглед, ако влезе в твоята същност, и тогава цялата ти същност става поглед.

Любов, Мъдрост, Истина, Милост

Ако ти любиш един човек за неговата красота, ти любиш Бог в него, защото Бог е прекрасното същество в него.

Подтикът към движение е винаги Любов.

Движението, което представлява присъствието на самия свят, е едно движение от Любов.

Ако я нямаше тази Божествена Любов, светът нямаше да бъде създаден.

Движението на света от несъществуване към Съществуване е едно движение на разкриващата се Любов.

Бог казва: „Моят слуга се приближава все повече и повече до Мен чрез усърдни, угодни Мене дела, докато Аз го възлюбя; а когато го възлюбя, тогава Аз съм Окото, чрез което той вижда и Ухото, чрез което той слуша; и ако той се приближи до Мен една педя, Аз се приближавам до него цяла крачка; и ако той идва при Мен вървейки, Аз идвам при него тичайки“.

Който е искрен в Любовта си към Бога, Бог го дарява със Своите Имена.

Такъв човек бива надарен с непотребността от нещо, което е различно от Бог, с извисяването чрез Бога, с даването чрез Божията Ръка, със съхранението чрез Окото на Бога.

Истината (Хакк) е Съществото, което съществува чрез Себе си и в самото Себе си.

Истината е Абсолютното Битие, което не е ограничено от нищо друго, което не е причинено от нищо друго и дори не е причина за нещо друго.

Истината е Създателят на всичко причинено и всички причини. Тя е Пресветият Цар, Безначалният и Вечният.

Който Ме иска, Който Ме търси, той Ме намира, който Ме намери, той ме обиква, който Ме обикне, той се влюбва в Мен; който се влюби в Мен и Аз се влюбвам в Него.

Дори и когато отричаме Бога, Той ни люби.

Прави всичко, което Бог обича.

Бог ви е възлюбил, това означава, че Бог е възлюбил Себе си.

Само Любовта може да дешифрира Битието, понеже тя е Неговата Същност.

Ако Любовта към Бога е искрена, тя познава Бога, защото искрената Любов отстранява човека, тя е цялостна, тя се поглъща от Бога.

Любовта е движещата сила на Битието и Вселената. Ако не беше Любовта движението се прекратява и нищо не би съществувало.

Той те е призовал завинаги, това е Неговият начин.

Нечистото сърце е неспособно на каквито и да е постижения.

Който не възлюби Бога цялостно, той става враг на себе си.

Ако Бог те възлюби, ще ти даде знание да Го познаеш.

Любовта към Бога снема покривалото от Него и човекът Го вижда, опознава – така човекът стига до Истинското разбиране и до общуване с Тайната.

Любовта към Бога е първата степен на избраност, тя е доказателство за вярата в отсъстващото (скритото) и когато човекът на Любовта вкуси от това скрито, в сърцето му се разлива Безгранична светлина.

Любовта се намира в осъществената Мъдрост. Мъдростта е печатът на Любовта.

Любов, която не е узнала пътя си, няма Мъдрост, тя не е осъществена.

Когато човек достигне до степента Любов към Бога, той вече слуша чрез Бога, вижда чрез Бога, говори с Него и чрез Него.

Човешката Любов играе второстепенна роля в живота и затова тя не постига истинско познание.

Който люби Бога, отстранява собственото си невежество, собствената си завеса и собствената си самозаблуда.

Любовта е Неизразимата, Непредсказуемата, Непознаваемата Мистерия на Бездната.

От тази Велика Бездна е произлязло скритото съкровище – Бог.

Който е познал Любовта, той е постигнал тайната на своята лична Божественост – така човек заживява в Бога.

Бог се сътворява в неизменната Любов на своите вярващи.

Същността на Любовта е в нейната вечност и постоянство.

Любовта е Тайната в човека, която унищожава света.

Любовта, вътре в нас, е израз на Бога.

Любовта съществува скрито в нас от прадревни времена.

Движението, което се състои от съществуването на света, е движение на Любовта. Ако не беше тази Любов, светът нямаше да може да получи своето външно съществувание.

Движението на света от Небитие към битие е движение на Любовта. Защото Съвършеният бива любен заради Него Самия.

Бог е създал света за да бъдат проявени имената Му и Любовта Му

Любовта на Бога към хората, това е отношение на съзидание, независимо дали човекът е в Битието, или в Небитието.

Любовта не е нещо друго, освен Самият Бог.

Милостта на Бога включва всяка преценка.

Божият гняв и Божията Милост, това е все една и съща реалност – реалността на Бога. Сам Той ги управлява.

Бог е нарекъл Себе си Господ, Милостив, за да ни разкрие намерението си към нас.

Любовта е среща на явното с явното и на скритото със скритото.

Любовта е среща на отсъстващото с отсъстващото, на тайната с тайната, защото в тебе е това, към което се стремиш.

При истинската Любов към Бога човекът става съзнателен, докато при другата любов човекът губи съзнателността си.

Който има Любов към Бога, излиза от човешкият род и се връща в чистата си същност.

Природата на Мъдростта е неизменно духовна.

Мъдростта е път на Божието Вдъхновение.

При Енох Мъдростта е свята; при Авраам Мъдростта е възторжена; при Ной Мъдростта е трансцедентална; Мъдростта при Исаак е Истина.

Тънка е Мъдростта. в словото на Исмаил, сияеща е при Юсуф, сърдечна е при Шуаиб, съдбоносна е при Ездра, пророческа е при Исус, милосърдна е при Соломон, тънка е при Мойсей и своеобразна е при Мохамед.

Човек с тънко разбиране улавя бисерите на Мъдростта, той умее да различава и знае защо една Божествена форма е облечена в човешка форма…, и вижда скритото в тази форма, и достига до знание, което е недостъпно за тези от земята. Това е скритият Мъдрец.

Мъдрецът често ползва думи, които са като думите на другите хора, но в тях има нещо, което не е от света и само определени хора разбират това.

В този свят Мъдростта на всяко същество е част от Неговата Мъдрост.

Всички Мъдреци, които са слизали в света все са гностици – откровения на Аллах.

Мъдрецът е организиран принцип на Бога и Неговата Божествена изява.

Той ръководи всичко според Великата си Мъдрост.

Мъдрецът вижда вътрешността на нещата.

Всяко учение, без тайния си метод, е толкова далече от Мъдростта, колкото акробатичните подскоци на маймуната, от полета на Орела.

Всичко е в Ръцете на Бога и то служи на Неговата Истина.

Бог е, Който наставлява човека отвътре на правия Път и го учи на Истината.

Само този, който е познал Истината, може да прониква в същността на нещата.

Думата „субстанция“ означава корен, а „корен“ означава Истина и затова, ако ние искаме да имаме корен, трябва да изберем Истината.

Когато ал-Халладж е казал „Аз съм Истината“, той го е казал, защото му е било позволено, защото той е бил съединен с Истината.

Когато ти си Той, ти познаваш себе си, и познаваш, че си Истината.

Ти не си осъзнавал, че ти си Истината, и че няма нищо друго освен Истината, и че Истината, това си ти.

Мислите са истинни, ако могат да те отведат до Бога, до Аллах.

Само Бог ни учи на това що е Истина.

Истинските връзки са отвъдни. Те са отвъд света…

Чистото Слово има в себе си Неземна природа, то е изход от света.

Чистият трябва да се стреми само към Истината, това е единственият Път, по който върви Чистотата и от който не трябва да се отклонява.

Всеки Път води към Истината, но въпросът е в това, как да откриеш Истинското знание за този Път.

Бог сътворява Сам Себе си в Истинния човек.

Истината съхранява и храни тънките, човешки същности и затова е създадена тя.

Истината е чист и висш разум и който познае този разум в себе си, познава и своя Създател.

Истината е трон – мястото, в което Бог се утвърждава.

Мястото на обучението в Истината се съдържа в Съкровеното.

Бог ни казва що е Истина и Той ни учи.

Самият човек е истинската книга.

Това, което съдържа всичко в себе си, е Истинският човек.

Истинският човек може да бъде водач на цял народ.

Външната част не е истинският човек, тя може да се нарече само форма на човека.

Някои дълбоки Истини могат да бъдат обяснени с мълчание, а други – с тайно слово.

И мълчанието е способност и тайното слово е способност.

Сърцето

Сърцето е духовният елемент в човека, мястото на добрите качества и носителят на Разума, който се възприема като един вид шесто чувство или Божествена Светлина.

Сърцето е също и мястото на интуитивното познание – марифа – място на откровението.

Сирр – Тайната, Мистерията, Дълбинното в ядрото на Сърцето, може да се превърне в носител на виждането за Бога, на виждането за блаженството.

След като Бог създал твоето тяло, Той положил в него една Кааба и това е твоето Сърце. Където и да отидеш, сърцето е твоята Кааба, твоят храм.

Бог положил Сърцето като най-ценния дом за вярващия.

После Той обявил, че нито Небето, където е Божествената Кааба, нито земята, на която е земната Кааба, могат да Го обхванат. Това е способност единствено и само Сърцето на Неговия вярващ слуга.

Бог е казал: „Виж, това е едно предупреждение за онзи, който има сърце“, защото сърцето се променя в зависимост различните форми на изява и качества 8.

Съвършеният човек е Сърцето на Битието, чиято форма носи светът.

Макрокосмосът (светът) е формата на външното царство за човека, а човекът е Сърцето на тази форма; и аз нямам предвид никой друг освен Съвършения човек.

Сърцето или Окото на човека никога не вижда нещо друго освен формата, която му представя неговата вяра за Бога.

Богът, Който Се явява в представената от вярата форма, е Богът, чиято форма се обхваща от Сърцето и Който Се е изявил в сърцето, за да може вярата да Го познае.

Сърцето е орган за постижение на религиозната Истина.

Който умее да диша, става пазител на сърцето си.

Който обича Бога, не допуска странници в сърцето си.

Който има контрол, сърцето му пее и танцува.

Само този, чиито очи на сърцето му са отворени, ще разбере тези думи.

Чистото сърце е чисто огледало на Бога.

Единственият дом, който може да приюти Бог изцяло, е твоето сърце – считай го за скрития гост.

Тялото е на ниско развитие в сравнение със сърцето.

Изявата е видимата светлина на Скрития за сърцето.

В сърцето на цветето има танц, но трудно уловим.

Когато започнеш да се отделяш от света, истинската светлина започва да навлиза в сърцето ти.

Дълбинно, в необикновената Тишина, е скрито Сърцето на Словото.

От това Божие Сърце се излива словото върху избраните.

Любовта е методът, тя отключва заук – вкусването на Бога.

Инструментът за вкусването – познаването на Бога – се случва в сърцето на мистика.

Истинската молитва, това е умението целият да се превърнеш в сърце.

Чистото сърце е духовен дом, Небесен дом.

Първият Адам (Хакика Мухамадия) и Съвършеният човек

Хакика Мухамадия (Първият Адам) не е нито съществуващ, нито несъществуващ, нито преходен, нито вечен. С преходното е преходен, а с Безначалното – безначален.

Ако наречеш Хакика Мухамадия свят, ще бъде правилно; ако го наречеш Вечният Бог, също ще бъде Истина. А, ако не го наречеш нито свят, нито Вечния Бог, а една появяващата се безтелесна Реалност (Манна), всичко това ще бъде правилно.

В Хакика Мухамадия се разкриват всички видове форми и образувания, цветове и начини на съществуване.

Хакика Мухамадия обхваща всички понятия и всички съществуващи неща като цяло без никакво ограничение.

Един от учениците на Ибн Араби казва: „Хакика на всяко създание е неговото място в Представата на Бога. Хората на Пътя наричат това „присъствието в идейния свят“, докато другите, философите го наричат „нещото“.

Ако не съществуваше този Божествен принцип и тази Първична Субстанция (в Духа на Бога) не беше разбрана, тогава съществуването на създанията нямаше да бъде възможно, след като той (принципът) е бил немислим и несъществуващ.

Единствено и само Първият Адам (Хакика Мухамадия) е Божий наместник на земята; докато останалите Съвършени хора, които се появяват като него в материалния свят, са само негови представители.

Ако Адам в света, в който той е поставен като Божий наместник, не беше видим във формата, заради която е направен такъв, той нямаше да бъде Божий наместник; и ако не носеше в себе си всичко онова, което искат онези, над които е поставен да има власт, защото са зависими от него, той нямаше да бъде Божий наместник на земята.

Ето защо Адам трябва да притежава всичко онова, от което се нуждаят зависимите от него създания. Защото, ако не го притежава, той няма да бъде Божий наместник за тях на земята.

„Сътворих Аз джиновете и хората единствено за да Ми служат“ 9.

Съвършеният човек е единствената Същност, макар че по отношение на своята индивидуалност е различен.

Човешката Същност има различни форми на изява: в „света на Всемогъществото“ или „света на Духовете“ тя бива наречена „Универсалния Дух“ съответно „Всеобхващащия Дух“.

Универсалният Дух бива наречен още „Първият Разум“ или „Първият Адам“, в ангелския свят – „Универсална душа“, а в материалния свят като – „Адам“, който се обозначава като Първия човек съответно – „Бащата на всички хора“.

Съвършеният човек е Сърцето на света.

Затова това наместничество може да се изпълнява само от Съвършения човек.

При създаването на Втория Адам Бог обединил двете си Ръце само заради това: за да го повдигне.

И това сътворение и почитане са същността на обединяването на две форми на изява, а именно: формата на изява на света и формата на изява на Бога.

Бог научил Адам на всички имена 10.

И така съдържащите се в Божествената форма имена, получили битие в тази човешка изява, и благодарение на този начин на съществуване, те притежавали положението на Всеобхващащия и Обединяващия. Именно чрез това положение Бог успял да опровергае ангелите.

„И когато твоят Господ рече на ангелите: „Ще създам на земята наместник.“ – рекоха: „Нима ще създадеш там някой, който ще сее по нея развала и ще лее кърви, докато ние Те славим с възхвала и възнасяме Твоята святост?“. Каза: „Знам, каквото вие не знаете“ – Коран (2:30).

„И научи Той Адам на имената на всички [неща], после ги представи на ангелите и каза: „Съобщете ми имената на тези [неща], ако говорите истината!“ – Коран (2:31).

„Рекоха: „Всечист си Ти! Нямаме друго знание, освен това, на което Ти ни научи. Ти си Всезнаещия, Всемъдрия“ (Коран 2:32).

„Рече: „О, Адам, съобщи им имената!“ И когато им съобщи техните имена, каза: „Не ви ли рекох, че знам неведомото и на Небесата, и на земята, и знам какво разкривате и какво сте потулили?“ (Коран 2:33).

В Адам били въплътени такива имена, които ги нямало при ангелите; затова те не възхвалявали и не почитали своя Господ така, както Адам Го възхвалявал и почитал.

В тази връзка Пророкът е казал за Адам, който представлява обобщената изява на Божиите атрибути, а именно Същността, качествата и делата: „Аллах е създал Адам по Свой Образ и подобие“.

Бог позволил външната форма на Съвършения човек да възникне от реалните същности и формите на света. Неговата вътрешна форма обаче Той оформил по подобие на Своя Собствен Образ.

Чистото служене, което не е смесено с Божествеността, е възможно само за Съвършения човек; както Божествеността, която е без каквото и да е служене, е присъща само за Бога.

Който съществува във формата на едно нещо, в неговата форма е същото това нещо, така че онзи, за когото това се отнася, познава онзи, в когото е, именно чрез този акт на възприемане, чрез който той вижда своята собствена форма. Препокриването е цялостно.

Подобният на Бога Образ в човека отговаря на степента на Съществуване на Божественото в него.

В това благородно Всеобхващащо създание, какъвто е Съвършеният човек, Бог дарил с битие всички Свои Имена и Реалните същности на всички неща, които са произлезли от Него в отделения от Него макрокосмос.

Бог превърнал Съвършения човек в Дух за макрокосмоса (света), а заради съвършенството на неговата форма – и в господар на небето и земята.

Огледалният образ

Битието на едно конкретно (видимо съществуващо) нещо е като образа в едно огледало – образът не е нито самия наблюдател, нито е нещо различно от него. Този образ обаче се явява чрез мястото (огледалото), на което бива видян и наблюдателят, който се оглежда в него.

При това този образ, по отношение на своята същност, е едно огледало, а наблюдателят, по отношение на своята същност, е един наблюдател.

Появяващият се образ се променя в зависимост от различните природи на нещата, в които той се появява. Също като едно огледало, което е изкривено на ширина – образът в него също се изкривява на ширина.

Онзи, който сам се оглежда в огледалото, в едно отношение, е различен от своето огледално отражение, а в друго – не е.

Ако погледнем в огледалото ще видим, че въз основа на своята същност, то оказва влияние върху образа.

Ако погледнем към наблюдателя, ще видим, че той в едно отношение е различен от своя отразен образ и че огледалото не оказва никакво влияние върху него.

И тъй като наблюдателят не е бил повлиян и образът не е нито огледалото, нито наблюдателя, а се е появил благодарение на способността на огледалото да отразява, виждаме разликата между наблюдателя и образа, който се появява в огледалото, което от своя страна е скрито в самия образ.

Ако човек види наблюдателя да се отдалечава от огледалото, той ще види също, как образът се отдалечава в огледалото. Ако наблюдателят се приближи, образът също се приближава, макар и винаги да остава на повърхността на огледалото.

Ако наблюдателят вдигне дясната си ръка, образът вдига своята лява ръка, с което му показва: „Ти не си аз и аз не съм ти, макар и да съм една от твоите прояви“.

Ако ти си разбрал на какво обърнах внимание тук, ти знаеш откъде идва битието на „Божия раб“, кой е Съществуващият, откъде идва Неговото небитие и кой е Несъществуващият.

Ако кажеш, че в огледалото няма нищо друго освен само онзи, който се оглежда в него, тогава ще си казал Истината, макар и да знаеш, че нито в огледалото има нещо от наблюдателя, нито в наблюдателя нещо от огледалото.

Ти възприемаш по един и същи начин промяната и влиянието върху самия образ от страна на огледалото, както и това, че наблюдателят не се е променил.

Ако ти наблюдаваш Бог чрез Него Самия, тогава Той е Онзи, Който сам се наблюдава. Следователно Той не се отказва от това да бъде Себе Си, когато наблюдава Себе Си чрез Себе Си.

Когато ти наблюдаваш обаче Бог чрез себе си, тогава, заради твоето присъствие, Абсолютното Единство се нарушава.

Когато наблюдаваш Бог чрез Него и чрез себе си, тогава Абсолютното Единство също престава да бъде онова, което е, защото присъствието на второто лице предполага, че има нещо друго освен единствено Наблюдаващия.

Тогава по необходимост ще има някаква връзка, и в резултат на това, едно разделяне на наблюдаващ и наблюдавано, при което Единството ще престане да съществува, макар да има само Бог, Който Сам наблюдава Себе Си.

Ти знаеш много добре, че нито Наблюдаващият, нито наблюдаваното са нещо различно от Бог.

Когато Бог решил въз основа на Своите красиви Имена, които са безбройно много, да види техните реални същности в едно Всеобхващащо Създание, което да съдържа в себе си цялата Божествена власт, тъй като щяло да получи Битие и така Бог щял да разкрие Свята вътрешна Същност, Той създал човека.

Защото, ако нещо гледа себе си чрез себе си, не е същото, както, ако то се гледа в нещо друго, което в същото време му служи като огледало; защото тогава се появява неговото собствено аз в една форма, която се определя от средата, в която то се оглежда.

Тази форма (огледалният образ) не би му се показала, ако тази среда (огледалото) я нямаше и ако тя не му се беше изявила (не беше повлияла образа му).

Бог обаче създал света като един индиферентен модел, в който все още не живеел Дух. И този свят бил в същото време едно неполирано огледало.

И Адам бил създанието, което трябвало да полира това огледало и в същото време е бил Духа на тази индиферентна форма наречен „свят“.

Това Всеобхващащо Битие се нарича „човек“ и „представител“ на Бог на земята.

То се нарича „човек“, защото неговите степени на развитие обхващат всички степени на Битието и съдържа в себе си всички същности.

Това бил създаденият във времето, Вечно Съществуващ Човек; Вечно Съществуващият Принцип и разделящото и обединяващо Слово, чрез чието съществуване светът придобил завършен вид.

Когато Бог дарил със съществуване този Свой наместник на земята – Адам, Той му казал: „Ти си огледалото. Чрез теб ние ще наблюдаваме нещата и в теб ще се проявяват Имената и Качествата Ми. Ти си Пътят към Мен. С това Аз те изпращам като Мой наместник в този свят. Ти трябва да оставиш да се прояви сред създанията онова, което съм ти дал. Ти трябва да им предадеш Моите Светлини и да ги храниш с Моите Тайни. И ти ще даваш отчет за онова, което става в земното царството“.

Светът е огледалото за Бога, а Бог е огледало за Съвършения човек.

Бог е огледалото на цялото творение.

Ето защо онова, което се появява в едното огледало по същност е същото, което се появява и в другото огледало.

Огледалния образ и Съвършеният човек

Съвършеният човек е най-доброто и завършено творение на Аллах.

Съвършеният човек е такова чисто и ясно огледало, че Бог, Който е Абсолютна Красота, ще види Себе си в него без всякакви условности.

Огледалото на съвършения човек се съгласува с откровението на Бога.

Пустотата е огледало и творението е образът в него.

Бог е огледало за цялостния човек.

Съвършеният човек въплъщава в себе си реалността, и все едно е дали той е мъж, или жена… и чрез реалността, той става мост между двата свята.

В реалността сърцето става мостът.

Съвършеният човек е така очистен, че съдържа Бог в себе си.

Когато човек се движи от същност към същност, той става съвършен човек.

Светът и човекът

Светът е създаден изцяло по образа на Хакика Мухамадия, както и по образа на Онзи, по чийто Образ е направен самият човек.

Дъждовната вода е една единствена Реалност, която обаче е станала различна по отношение на вкуса в зависимост от почвата, в която тя прониква. Ето защо една част от нея е сладка и мека, докато друга е солена и горчива.

Във всички състояния обаче тази вода си остава вода без да се отклонява от своите същностни качества, макар и усещанията за вкус, породени от почвата да са различни.

Ако в света има растения, то в човека ние намираме като коси, нокти и т.н., които са подобни на растенията.

Така както в света има солена и сладка вода, съответно – блатна и горчива, така има и в човека такава вода: солената в неговите очи, блатната в неговия нос, горчивата в неговите уши и сладката в неговата уста.

И така както в света има земя, вода, въздух и огън, така и в човека има земя, вода, въздух и огън. Неговото тяло се състои от тези елементи.

Когато Бог създал света без човека, Той му придал човешка форма.

Няма нито едно нещо в света, което да не отговаря на човешката форма.

Целият свят е като човека, наречен „Адам“.

Човекът е микрокосмоса и едно обобщение на света, защото в него Бог е вложил всичко, което е създал.

Чрез всяка част от човешкото тяло Реалностите на Божиите имена, които човек представлява, се свързват помежду си.

Така чрез човека Божиите Имена са свързани помежду си.

Адам е създаден по името Аллах, защото обхваща всички други имена в себе си.

Няма Реалност съответно тънкост, която да не е в човека; и обратното също е вярно.

Дълбината в човека никога не може да се познае.

Външното и вътрешното в човека са свързани помежду си.

Няма нещо, което да е по-съвършено скрито от онова, което е в човека.

Човекът е двоен ръкопис, външен и вътрешен. Вътрешният отговаря на нивото на Божествеността.

В Абсолютния и Реален Разум човекът е Универсалното, защото получава всички съществуващи неща – както вечните, така и преходните, докато всичко останало не е възприемчиво и за двете природи едновременно.

Никоя част от света не е възприемчива за Божественото, нито Бог е възприемчив за мястото на слугата.

Светът е изцяло слуга, а Божественото е само Бог – Единствен и Вечен.

На Бог не могат да се приписват качества, които не отговарят на Божествените качества; както и на света не могат да се приписват качества, които противоречат на сътворените качества.

Човекът обаче има две съвършени връзки: една, чрез която той влиза на нивото на Божествеността и една, чрез която той слиза на нивото на сътворените неща.

Човек е наречен „слуга“ доколкото той е подвластен на религиозния закон и все още не е бил цялостен, но после е станал; и той е наречен „господар“ доколкото е цялостен и е Божий наместник на земята, а по отношение на своята форма, и „най-красивата хармония“. 11

Следователно в известна степен човекът е един посредник между Бог и света, и обединява в себе си Божественото и сътвореното.

Цялостният човек има абсолютна цялост както по отношение на преходното, така и по отношение на Вечното. Докато Божественото има абсолютна цялост по отношение на Вечното и не влиза в преходното, защото е прекалено извисено за него; а светът има абсолютна цялост по отношение на преходното и не влиза във Вечното, защото е прекалено несъвършено за него.

Светът съществува с Твореца и е получил съществуването си от Него.

Светът е едно странно изявление на Бога. В света Бог разглежда Себе си. В този смисъл светът не е нито реален, нито самостоятелен.

Странно е кое е пробудило в Абсолюта това да създаде Вселена и светове, защото Той не се нуждае от нищо и все пак Той е пожелал това.

Това е странен стремеж на Абсолюта (Бог в забулен вид) да се самоопознава и да се самонаблюдава, в нещо друго, нещо, което е по-различно от Него Самия.

Това е особен стремеж, особена Любов на Бога към Самият Себе си. Особеното и странното е, отношението към образи явления в един призрачен, странен, сътворен свят.

Светът и нещата в него не са Бог, но тяхната реалност е Негова.

Без чисти хора на земята светът е като тяло без душа – той се разпада и изчезва.

Ако на човека е дадено да напусне Вселената, то Вселената ще умре.

Нищо във Вселената не е такова, каквото изглежда, неговата реалност не се изчерпва с външната му обвивка.

Целият свят е един раб Божий и един слуга.

Човекът е мост между света и Истината. Човекът е съединение и разделение.

Светът е създаден поради безразсъдната Любов на падналите ангели.

Този свят е само временно пристанище по Пътя към Вечността.

Светът се състои от илюзия, а имуществото е въображение.

Ние мислим, че този свят е Истина, създала се от само себе си Истина, че съществува независимо от Абсолютната Истина.

В света на съществата няма друг освен Бога.

Всичко, което е извън Бога и Истината, се назовава „свят“.

Светът е сянка на Бога.

Светът е такъв какъвто е, по-съвършен не може да бъде…

Светът е красота на Бога. Бог обича красивото.

Ако липсата я нямаше в света, Неговото съвършенство нямаше да е пълно.

Светът е поле за посяване на следващия живот.

Тези, които предпочитат този свят пред другия, ще страдат от три неща:

• Една непоносима тежест, която никога няма да олекне;

• Една бедност, която никога няма да се премахне с благосъстояние,

• Един глад, който никога няма да се насити.

Онзи, който живее само за този свят, ще се опитва да решава проблемите си сам – той ще бъде зависим от този свят като един просяк.

Бог е благоразположен към онзи, който работи здраво в този свят.

Когато си изпълнен с Любов към този свят, не остава място за Бога.

Тези, които обичат този свят, ще влязат в гнева на Бога.

Копнежите на този свят са като морска вода – колкото повече човек пие от нея, толкова по-жаден става.

Чрез избрания човек Бог привлича определени хора към Себе си, призовава ги, а чрез други определени хора ги отделя от Себе си и всичко, което прави Той, е чисто, защото Той е виждащият, той вижда вътрешно; Той обхваща нещата.

Човекът е в Божието Присъствие, когато е подобен на Бога в умален вид.

Истинският човек е бездънна, мистична Безконечност.

Истинското същество е построено и съградено от Вечност и Безконечност, за него целият свят е ограничение, защото светът е създаден от конечни елементи.

Вселената е сътворена и подчинена на Истинския човек, който е осъществен от Вечността на Бога.

Който се движи праволинейно и буквално, той се отклонява от пътя си, а който се движи искрено и истинно, той намира пътя си.

За истинския човек нещата се движат кръгово, те нямат начало и край – и така той получава своята пълнота.

Не следвай Истинския човек, ако не си подготвен. Истинският човек лети в бездна.

Материалната страна на човека е място на тъмнина.

Всеки е сам на Пътя, въпреки близките си хора.

Хората не си разменят чувствата, а само докосват самотата на другия.

И когато хората са заедно, те вървят поотделно в Тайнството на Божия Път.

Пречката си ти самият. „Пречка“ означава неприемане.

Научи се да ставаш всякога с мисъл за Бога.

Който малко познава вътрешното, той погубва външното.

Преди да бъдеш изпитан, изпитай сам себе си.

Децата са нещо чисто, безтегловно.

Водата е воалът на славата.

Водата също е Божий пратеник.

Погледни водата така сякаш гледаш чудо и ще разбереш нещо.

Срещата на чистотата с чистота – това е Братството. Иначе Братството е празна дума.

Познанието

Никое създание не познава Бог по отношение на Неговата Абсолютна Цялост. По тази причина мистиците са казали, че Божията изява на ниво Абсолютна Цялост, е невъзможна.

Всичко, което получава битие, има край и духовното око разкрива само онова, което е получило такова битие.

Обектите на познанието са свързани с Божието Битие.

Следователно Безпределното, по отношение на Битието, се свързва с Безпределното като обект на познанието, волята и т.н., защото Бог не може да Се побере в едно ограничено съществуване.

Създаденото се обхваща чрез понятия, докато Бог се възприема и познава от вярващите и от хората на откровението и Битието чрез сетивата.

Обърни внимание на различното положение на хората по отношение на познаването им на Бога; защото това познаване е идентично с тяхното положение по отношение на съзерцанието на Бога в Деня на Възкресението.

Ако Бог искаше от нас едно чисто единно познание, Той нямаше да създаде света.

В мига, в който светът отворил окото си и осъзнал себе си като реалност, той бил вече съществуващ с Бога. Ето защо светът никога не е преживявал чистото единно познание.

Когато се каже на света: „Познай своя Създател като Единствен!“, той не разбира този призив, а когато то му се повтори, той казва: „Аз разбирам и обхващам познанието за Единството само като две едновременно съществуващи неща: като един познаващ субект и като един обект на това познаване“.

В Представата на Бог за Него Самия няма нито външно, нито вътрешно. Тук всички неща, както вечните, така и преходните, както първите, така и последните, стават явни само чрез Него и се връщат само при Него от Него Самия.

Едно доказателство за това, че чистото логичното разсъждение не е достатъчно по отношение на неговия начин на мислене, е фактът, че относно причината умът е на мнение, че тя не може да бъде породена от онова, за което става причина. Това обаче е едно логично заключение, при което няма тайна.

Противно на това в познанието, придобито чрез Божествени откровения, е валидна само мисълта, че причината е породена от онова, за което тя самата става причина.

Допълнения: Превишаването на скоростта например може да доведе до катастрофа. Катастрофата в случая е кармично обусловена и тя трябва да се случи. Следователно причината „скорост“ е породена от катастрофата, за която става причина.

Представеното от ума твърдение също е вярно, когато е добре обосновано чрез дедуктивния начин на доказване.

Когато стане ясно, че нещата не са такива, каквито ги представят доказателствата на ума, единственото, което логиката може да направи тогава, е да каже: „След като веднъж е известно, че в това многообразие от форми Същността е една единствена и като такава е причина за възникващото в коя и да е от формите на изява, то тогава тя не може да бъде предизвикана от онова, за което тя е причина в мига, в който тя го предизвиква“.

Предопределението „съм причина и причинено“ също трябва да изчезне благодарение на това, че Същността преминава в различните форми.

Следователно тогава предопределението ще бъде причинено от онова, за което то е причина и причиненото от предопределението ще стане причина за него.

Това е единственото, което бедният ум може да постигне, когато осъзнае истинските отношения и не може да намери покой в ограниченото мислене.

Познанието е една идея (хакика) в душата, която се свързва с относително не-съществуващите и съществуващи неща, въз основа на онази идея, която носи или ще носи съществуващото, когато несъществуващото получи битие.

Мистичното познание учи, че светът е една Божия изява в неговите постоянни същности, от които никоя не би получила битие без тази изява.

Мистичното познание учи също, че светът се специализира в зависимост от Реалностите на тези същности и техните различни състояния, и се въплъщава в различните форми.

На познаващия истински Бога, Бог дарява от Своето собствено „Аз“ толкова, колкото отговаря на формата, в която Той му се разкрива до Безпределност.

Следователно познаващият Бог е онзи, който вижда Бог, така че виждането произлиза от Него и става в Него, и с Божието Око.

За познаващия Бога, Бог е Познатият, Който винаги бива познат.

Цялостно познаващият Бога познава Бог във всяка форма, в която Той се разкрива, и във всеки образ, в който Той се въплъщава.

Познаването на човека чрез него самия е преди познаването му чрез неговия Господ, защото познаването му чрез неговия Господ е резултат от неговото познаване чрез себе си. Затова Мохамед е казал: „Който познава себе си, познава своя Бог“.

По един начин ти познаваш Бог доколкото Той е теб. По друг начин ти Го познаваш чрез себе си, само че доколкото Той е Себе си, а не доколкото Той е теб.

Следователно ти не си само слуга, но и господар на Онзи, за Когото и в Когото ти се явяваш като слуга. От друга страна, ти си както господар, така и слуга.

Затова познай собствената си Същност, кой си, и какво е твоето реално съществуване, и каква е природата на твоята връзка с Бога, както и това доколко ти си Бог, и доколко света, и нещо извън Божественото, и нещо различно, и какво още означават подобни изрази като тези.

Пророкът

Благословен е Пророка, който обединява в себе си Първите начала и който отговаря на степента на Безначалната Вечност, на пламтящата нагоре Светлина, която няма сянка и която е скрита зад булото на „Няма подобен Нему“ 12.

Допълнения: Хакика Мохамадия обединява в себе си Същността на всяко Слово и затова Тя е Върховния Пророк.

Тъй като обаче Хакика Мохамадия е Проявения Бог, Тя е по-дълбока и от всяко пророчество.

Този Пророк е Идеята на идеите и Първото Създание (Хакика Мухамадия), което е направено по Образа на Създателя и в същото време като образец за създанията.

Бог споделил с Пророка Своето Място.

Пророкът е бил един Дух преди Бог да създаде телата на човека, също както Бог е позволил на децата на Адам да познаят Неговата Божественост преди да ги създаде в тела 13.

Допълнения: Бог излъчил част от Себе си като Прима материя или Етер, от който направил Хакика Мухамадия или Космичния човек.

Хакика Мухамадия била наречена Висш Разум или Интелект.

Първото, което Бог създал, е Интелектът (Разумът).

Тогава Бог му казал: „Върви напред!“ – и той тръгнал напред; „Върви назад!“ – и той тръгнал назад.

Тогава Бог казал: „В името на Моята Сила и Могъщество! Не съм създавал същество, което да Ми е по-скъпо от теб; чрез теб Аз ще вземам и въздавам, чрез теб ще възнаграждавам и наказвам“.

Допълнения: Хакика Мухамадия е Проявеният Бог и следователно включва всички Божии Имена в себе си.

В Хакика Мухамадия Божиите Имена са в абсолютно единство помежду си.

Хахика Мухамадия е извор на прозрения и откровения.

Всички създания в тяло са само лъчи, излизащи от Хакика Мухамадия (Съвършения човек). В тях Тя се проявява в различна степен.

Съществуват степени на съвършенство. И ако за Мохамед се казва, че е „Печата на Пророците“, то е, защото в него качеството „пророк съм“ е по-добре изявено от това в останалите Божии Пратеници на земята.

Това не означава обаче, че едните са по-добри от другите. Напротив, всеки Божий Пратеник е на своето място и всеки изпълнява службата, на която Бог го е поставил и то така, както Бог желае.

Единственият полюс е Духа на Хакика Мухамадия, Бог да го благослови и с мир да го дари.

Той е опората на всички Пророци и на всички пратеници, Бог да ги благослови и с мир да ги дари всичките, и на всички полюси от Първото създание до последното в Деня на Страшния съд.

Мъдрото Слово на Хакика Мухамадия е било „единствено съществуващо“, защото Тя е най-съвършеното създание в този човешки род. И затова ал-амр (сътворението) е започнало с Нея и е завършило с Нея.

Пророкът, нека Бог да го благослови и с мир да го дари, е казал: „Аз бях Пророк, докато Адам беше все още между водата и калта“.

Следователно Духа на Първия Адам (Хакика Мухамадия) е бил Пророк докато Вторият Адам е бил все още отчасти вода, отчасти кал.

Чрез появата на Мохамед като Пророк, Бог да го благослови и с мир да го дари, в тяло и обединяването на Духа му с тялото, настъпил краят на това Хакика Мухамадия да бъде невидима (непозната) в качеството си на Пророк.

Допълнения: Да си Пророк е качество на Бога, а това означава, че не си абсолютно съвършен, не си абсолютно изчезнал в Него.

Ето защо Духът на Пророка Мохамед е само една по-висока степен на изява на Съвършения човек (Хакика Мухамадия), който е Дух, но не е абсолютно идентичен с Него.

Последвало времето на външното, на видимото и Мохамед станал явен със своя Дух и своето тяло.

Следователно заповедта за Хакика Мухамадия в началото гласяла във всички останали религии, донесени от другите Пророци преди идването на Мохамед, тя да остане скрита. Истинността е трябвало да остане скрита.

После заповедта била променена на „Стани явна!“.

Ето защо всички религии, които разкрил Скритият, били премахнати с разкриване на явното.

Аз не знам какво ще стане с мен и с вас, аз следвам само онова, което ми се разкрива 14.

Същност и Божественост

Светът има нужда от Божествеността и Божествеността има нужда от света, но Същността е съкровена и не се нуждае от всичко това.

Божествеността е само една степен на Същността, но не и самата Същност.

Бог казва: „Тайната на Моята Божественост е една непрекъсната смяна между Моето „Съм в Себе си“ и „Аз съм проявен“. В моята скритост и в моята проява.

Съдбата на създанията е в това, че никое от тях не почита Същността на Божественото, защото не я познават. Те почитат само онова, в което вярват, което означава атрибутите на Бога.

Ако не беше връзката между Господаря и онези, над които Той има власт, слугата нямаше да сочи към Него и нямаше да може да се „облече“ с Неговите качества.

Чрез тази връзка Господарят налага на слугата заповеди и забрани. Чрез нея на създанието се заповядва и забранява.

Идолопоклонниците са съгласни с нас, че ние не почитаме Същността като същност, а като Бог. Те обаче не мислят като нас относно Името.

Докато ние поставяме Името на онова, което наистина назовава Същността, като например: „Няма друг Бог освен Него“, те, за разлика от нас, дават името на нещо друго различно от онова, което наистина я назовава и с това допускат една грешка.

Ние почитаме Назованото и Името е включено в него, докато идолопоклонниците почитат името, но не и Назованото.

Казано е: „На Бог се покланя онзи, който е на Небето и на земята, в послушание или по принуда“ 15.

Вярващият пада на колене в послушание пред Бога, докато идолопоклонникът прави това против волята си, защото той почита идола, но не и Бога.

По отношение на изявата на нещата Върховният Бог е Същността на всяко нещо. По отношение на същностите на нещата обаче, Той не е тяхната същност, а Себе си, което означава, че Той е Той, а нещата са нещата.

Онзи, който познава Реалността, вижда многообразието в Единствения. Той знае също, че онова, към което Божиите Имена насочват, макар да е едно реално многообразие, то е също така една Същност.

По отношение на Същността това е едно разбираемо многообразие в Единствения, така че в своята изява то е едно многообразие с опит в една Същност.

Същото е и с Прима материя – макар да е част от определението за всяка изявена форма и въпреки многообразието, и различията между изявените форми, в действителност тя се свежда до една-единствена субстанция, а именно до собствената ѝ материя.

Вяра, религия и служене

Окото вижда само Бога, Който му представя религиозната вяра.

Всеки човек, по необходимост, има една определена религиозна представа за своя Бог, въз основа на която той влиза във връзка с Него и в която Го зове.

Следователно, ако Бог му се разкрие в тази форма, тогава той Го познава и вярва в Него.

Ако Бог обаче се яви на човека в някаква форма, различна от тази, която той познава, тогава Го отрича, отдръпва се от Него и не Го почита.

Спрямо образа на Бога обаче, който съществува в собствената му представа, религиозният се държи добре.

Всеки образува представата си за Бог благодарение на това, че я създава в своята собствена Дълбина.

Следователно в религиозните представи Бог съществува благодарение на това, че човек сам Го създава и затова такива хора виждат само своето собствено аз и онова, което те са създали в него.

Бог не се изявява с един и същ образ за две лица, нито два пъти в една и съща форма – затова Божиите изяви и въздействия са различни.

Изявите са различни, защото религиите са различни.

Всяка религия е един Път, водещ към Единствения Бог. Въпреки това обаче всяка една от тях се различава от останалите.

Не виждаш ли, че ако Бог се яви в деня на Страшния съд, религиозните ще се изпокарат помежду си?

Всеки религиозен учен е на мнение, че неговата представа за религията е правилния и единствен Път, който води към Бога.

Затова съществуват различни религиозни учения и всяко от тях води към една доктрина.

Всяка религиозна група има една определена представа за Бога, която тя не би познала, ако Бог ѝ се яви в образ различен от онзи, който тя познава.

Ако Бог обаче се яви на религиозните в образ, така както те си Го представят, тогава ще Го познаят.

Който ограничава Бог до една определена религиозна представа, той не може да Го познае, ако Бог му се яви в някаква друга непозната за него форма.

Такъв човек познава Бога само, ако Бог му се яви във формата, до която той Го е ограничил.

Който обаче освободи Бог от ограничението, той винаги Го познава и Го познава във всяка форма, която Бог може да приеме.

Божеството е свързано с молитвите към Него.

Бог е Всемогъщ и е навсякъде. Човекът не трябва да се ограничава само с една вяра, както казва Коранът, че накъдето и да се обърнеш, навсякъде сияе ликът на бог Аллах… 16

Бог Сам сътворява Себе си във вярващия.

Очите на вярващия са Очите на Бога.

Ако всичко е Бог значи Бог е всичко – и тогава Бог се покланя на Бога Истина, даже ако мисли, че Боготвори нещо друго.

Няма нищо друго освен Бога Истина, а това означава, че всяка изповед е истинна и се отнася към Бога.

Човекът е длъжен да види Бог във всичко и да не отрича, че някой, който се придържа към друга вяра, също вижда Бог.

Изповядвай всички религии без изключение, защото всичко е Бог – всички те са от Бога.

Всевишният е толкова Всемогъщ и Велик, че не може да участва в една религия или друга, а във всички.

Където и да се обърнете, навсякъде е Лицето Божие – Коран (2:115).

Тук не се определя само една посока – Изток или Север, защото всички посоки са Негови. Бог е всички посоки.

Който и да е човек, от която и религия да е, щом се моли, в момента на неговата молитва, Бог е пред него. Навсякъде е Той.

Не казвай, че Бог е само в това или онова учение. Съблюдавай благоговение, защото Бог е навсякъде и във всичко. Той е Цялото.

Вярно е – вероизповеданията са различни, но Той е във всички тях. Този, който ограничава Бога само с едно вероизповедание, той Го отрича в другите и става безбожник, защото Бог е и във другите вероизповедания.

Всички вероизповедания са за това, за да може човек да постигне целта си – Истината.

Който и да е човек, от която и религия да е, той е от Бога и заради Бога.

Всяко вероизповедание е Път на Истината към Бог. Въпросът е да си честен в този път и да не се отклоняваш.

Който осъжда, която и да е религия, той се отделя от своята Истина.

Любовта е най-висшата религия.

Бог съществува в тайната на вярата.

Бог сътворява Сам Себе си във вярващите и чистите.

От Върховния център се излъчват всички религии.

Към каквото и да се прекланя човек, това е все отношение към Бог, но на различни нива, тъй като са различни човешките възприятия.

Който обича една религия, а не обича друга, той не обича Бога, той обича себе си.

Твърдението, че само твоето учение е Истина, не е от Бога.

Бог е толкова Велик и Неограничен, че обхваща всичко. Той не се ограничава само с една вяра и религия, и затова е казано, че където и да се обърнеш, навсякъде е лицето Божие.

Сам Бог е Истината във всяка религия, важното е да стигнеш до тази Истина.

Вероизповеданията са различни, но Бог е Единствен в тях.

Този, който ограничава Бог само в едно вероизповедание, той си остава ограничен от това вероизповедание и го отрича в другите. Той не вижда Бога цялостно, не вижда величието на Бога в Неговата Безпределност.

Всяка религия е проявление на Бога.

Слугата е раб на Бога, който сам не приема свобода.

Дух, Душа и Слово

Универсалният човек е чисто Слово – изначално слизане на Бога

Първо Бог е сътворил Духа, посредника, в процеса на сътворяването на Вселената, тъй като чрез него се изявява Божието слово.

Връзката между Бог и Вселената е Словото – първичната обясняваща същност.

Няма пророк, светия, само Бог е действащият. Бог е Словото на човека, Той е изпратил Себе си, със Себе си към Себе си.

Всеки посветен е Логос – Божие Слово.

Бог може да даде сила на Словото и Той може да отнеме тази сила.

Ти си Негова форма, а Той е твой Дух. Той е движещият – твоят Дух.

И мълчанието е способност, и тайното Слово е способност.

Духовете са само излияния на Божието Величие.

Бог съществува само ако е утвърден в твоята душа.

Душата е първата създадена книга, в нея е била начертана цялата Вселена.

В душата присъства нуждата от Създателя – Чистата Божествена Любов.

Чисто любящата душа, това е Неговата собствена Същност.

Душа без Истина винаги ще бъде обхваната от ограничения.

Някои суфи наричат душата „ясна книга на свидетелството“, други я наричат „Божествен трон“, а трети – „Огледало на Истината“.

Душата, тя не е сътворена. Душата идва пряко от областта на Божието повеление.

Душата е продължение на Бога. Тя е Божие повеление за установяването и поддържането на реда във вселената.

Някои суфи наричат душата „Първият Учител“.

Душата е ясната книга на Бога, тя е скритият скрижал. Бог иска да следваме Скритото.

Душата е пазителят на великите тайни на живота.

Душата е притежателят на Бога.

Душата е осветяващата страна в човека като същество.

Самата душа е смисълът на тялото.

Истинският човек-душа, си избира постъпки, които пронизват небесата.

Постъпките на душата са по-дълбоки от този свят.

Звукът идва от душата.

Душите са близки, защото се познават от отвъдното, то е старо познанство.

Не заменяй душата си за развалените блага в този свят!

Познания и откровения (гносис)

Бог е създал света, за да познае Себе си и в Него да се познаят.

Много хора познават Бог но някак си общо. Те не Го познават в подробности и затова те не са съединени с Него.

Да знаеш означава да си вътре в Истината, в Бога.

Същността на същностите е ядрото на суфи, традицията и затова тя достига до ариф Биллах – знание за Бога.

Съществото е същество, ако е себепознание – ако човек е станал самия себе си.

Истинският човек е врата за постоянните Божествени откровения.

Бог дава откровения съгласно вътрешното естество на човека и неговия начин на мислене.

И така Скритата реалност става саморазкриваща се.

Това, което тук на земята е било тайна за човека, му се открива явно в другия свят.

Всеки гностик достига Единното съвършенство.

В края на пътя няма нищо, което да не е присъствие на Бога.

Истинският гностик започва да вижда Бога преди всичко останало.

Гностиците казват: Само Бог вижда Бога.

Този, който не е вкусил от Бога, не може да Го познае.

Този, който не е вкусил, той много трябва да чете, да се пречиства и обучава.

Да разбираш означава да познаваш себе си, а и да познаваш Бога.

Самопознанието се случва, когато егото изчезва.

Мохамед е казал: „Аз познавам моя Господ, чрез моя Господ“.

Влюбеният в Аллах заема високо място, но ариф или гностикът, чистият мъдрец заема още по-високо място.

Истинското знание не може да се придобие със собствени усилия или чрез помощта на обучение, то е плод от Бога към Бога. То е дарение, то е вкусване на Бога и затова е казано: Който не е вкусил, той не знае.

Истинското и Върховно познание не е в логиката и разума, то е вкусване на Божията Истина, то е чисто духовно преживяване.

Изначалното знание за Бога и Вселената е било разгърнато навън в пространство и време.

Познанието на Бога е неограничено.

Истинското знание е вътре в Бога, то предшества времето и пространството.

Човекът е едновременно вечен и преходен.

Човекът е вечен, когато съществува в Божието знание, в истинското знание.

За гностика знанието е откровение и чисто видение.

И ако ти си познал своето съществуване, то значи, че ти си познал Бога, а ако не си познал своето съществуване, ти не си познал и Бога.

Хората, които познават Бога, прекратяват своето съществуване и чрез това придобиват знания за Бога, но ако това прекратяване не е правилно те нищо не придобиват и узнават.

Този, който познава себе си, счита Неговото съществувание за свое съществувание.

Когато ти познаеш себе си, твоят егоизъм изчезва… и ти знаеш, че не си никой друг, освен Бог.

Ползата от познанието за себе си е, че ти разбираш и се уверяваш, че твоето съществувание, нито съществува, нито не съществува, и че тебе те няма, не те е било и никога няма да бъдеш.

Когато човекът е в състояние на невежество, той е загубил прякото си и чисто виждане за нещата.

Външното знание е свързано с преходните неща, а Любовта – с Вечните неща.

Външното знание постига несъществени неща, а Любовта – същественото: Бог.

Който има истинско знание, не допуска наличие на време.

Ако имаш дълбоко окултно знание, Бог те е дарил с него.

Знаещите Бога не Го познават, освен, че само знаят, че Той съществува, че обладава Могъщество, че е жив, служещ, виждащ, вечен, това е така, защото Той не допуска отношения в дълбочината.

Всеки познава Бога, дотолкова, доколкото му позволява неговата самосъщност.

Гносисът е Негово състояние, състояние на Бога.

Бог се разкрива на гностика като откровение и така дарява гностика (суфи) с мистично познание и състояние: Бог му е разкрил своята Същност.

Знанието на Бога не е само в Корана, то е неограничено.

Във всички учения се излъчват откровения от един и същи Бог.

Основната мярка за святост не е праведността и нравственото отношение, а ирфан – гносиса и марифа – Единството с Бога.

Пътят към Висшето познание на Бога е път безразсъден, защото се иска голяма смелост. Това е Път на голяма самоотвержена Любов и път на мистично преживяване.

Бог може да бъде познат само благодарение на това, което Сам Той разкрива за Себе си.

Той познава Себе си чрез Себе си.

Най-сурово наказание за човека е невежеството. Невежеството, това е пълното му самозалъгване.

Твоето предназначение е да бъдеш по-висш от двата свята, но е жалко, че ти не познаваш себе си.

Само Божията Любов дарява особено знание.

Всеки смисъл очаква твоето откровение.

Майсторството е да опознаеш Аллах чрез истинско знание.

Посветеният изглежда като обикновен човек, но сияе отвътре с Бог, с Аллах.

Да познаеш себе си, това е да познаеш своята Истина, своята реалност, а не собственото си его.

Ако познаеш себе си като Нищо, тогава ти наистина познаваш Бога, иначе не Го познаваш.

Никаква материя не съществува. Ако познаеш себе си без битие, ще познаеш Бога.

Мохамед е казал: Който познава себе си, познава и Бога. Той не е казал: Който отстрани себе си, познава Бога.

В познаването на себе си има дълбоко осъзнаване.

Да си се отказал от себе си, това още не значи, че си познал себе си.

Този, който е познал себе си, се е осъзнал като същество на Бога.

Когато познаеш себе си, ще разбереш, че не съществува нищо друго освен Бог.

Всичко осъзнаваш, когато познаеш Бога чрез Бога.

Бог е твоето знание.

Този, който не познава себе си, който вижда себе си като нещо различно от Него, не може да види Бога. Всяка чаша показва какво има в нея.

Няма как да знаем повече от онова, на което Бог ни учи.

Майсторство е да познаеш Бога чрез истинско знание.

Посветените са обикновени, но сияят отвътре.

Божието хранилище е пълно с тайни знания.

Той е знаещият всичко, нищо не Му е равно.

Няма по-грозно нещо от Невежеството.

Аз му дарявам живот, като Го познавам в сърцето си.

Като познавам Бога, аз Го сътворявам в себе си.

Божият промисъл може да бъде познат само чрез Божието откровение.

Ние не можем да знаем повече от това, което Бог ни е отредил.

Книгите те избират, а не ти тях.

Този, който описва Божеството, не вземайки предвид Неговата Несравнимост, Го осъжда и ограничава… и заради това не Го познава.

Чрез Себе си Той се вижда и чрез Себе си.

Никой не Го вижда: нито изпратеният пророк, нито съвършеният светец, нито спуснатият ангел Го познават. Неговият пророк е Той, изпратеното от Него е Той и Неговото Слово е Той. Той изпрати Себе си със Себе си до Себе си.

Ако се познаеш, без да имаш собствено съществуване, тогава си познал Бога.

Ангелите познават Бога като абсолютно Битие, но не го познават като явен.

Бог не престава да съзерцава и да обича човека и да го опознава.

Бог познава Себе си чрез Себе си.

Никой друг освен Него не може да Го види.

Никой друг освен Него не може да Го познае.

Не съществува разлика между Единия, Който изпраща, и Неговите пратеници, които са изпратени. Няма друго Битие освен Него.

Затова Мохамед е казал: Познавам моя Бог чрез моя Бог.

Нищо не съществува, има само Един, има само Бог. Този, който не осъзнава това, не може да познае себе си.

Който е познал Аллах и Неговата Единственост, той се освобождава от отговорностите.

Мистичното и суфи

Мистицизъм означава разбиране на тайнствата.

Съвършенството може да се постигне само чрез мистичния опит.

Единението на Мистика с Бога е завръщане в изначалното състояние, но с друго качество – осъзнаване на тайната на Битието.

Истинската Любов към Бога води до дълбоко преживяване на Бога, до първичното състояние, което е било преди сътворението и така мистикът, който го е преживял, се връща към хората, но като човек, който е осъзнат.

Мистичното преживяване фана е дълбоко трансформиране на човека от Бога, такъв човек може да разкрие тайни, доколкото е позволено.

Мистичното състояние може да се познае само чрез пряко преживяване, то не се постига чрез никакви логически разсъждения, разсъдъкът не го познава.

Фусус ал-Хикам

В мисълта и предварителното знание на Бога творенията са налице още преди да съществуват и от там те еманират – излъчват се. Мистикът се осъществява в своето завръщане там.

Женското начало е духовна същност на Мистика.

В светлината на мистицизма този свят става прозрачен. За Мистика Бог и творението се сливат в едно.

За Мистика този свят е единство на вечно и временно, на земно и Божествено, защото живее във велико Единство с Бога.

Суфи не отличава временното от Вечното, сътвореното от Божественото, защото живее във велико Единство с Бога.

Суфи вижда надалече и надълбоко, и затова пронизва всяка разделност.

Суфи вижда вътрешното Единство на нещата.

Суфи гледа вътре в нещата.

Суфи Шейхът символизира близостта, а дяволът – далечината.

Суфи е този, който гори от желание да върви в Пътя.

Ал-Рабия: Със всеки дъх приемах Бог в себе си.

За суфи нещата от този свят са като изчезнали – суфи гледа в друг свят.

Суфи има в себе си непостижимо вътрешно богатство.

Поздрав на суфи: Да ти е открит и светъл пътя!

Когато се срещат двама истински суфи, срещат се два океана. Тези двама суфи носят в себе си тайни от Океана на Бога. Сам Бог се споделя в тях и се радва, защото Сам Бог е техният опит.

Двама истински суфи – това е чиста, Божия среща. Среща на Бога с Бога, обмяната е Бог с Бог.

Велед: Нашият път на суфи е от Нищото, в Нищото.

Ал-Халладж: Когато ние бяхме пияни, гроздето още не беше сътворено.

Богатството на суфи е в Бога, а не богатство на света, което е илюзорно богатство и илюзорни владения.

Намерение, устрем, вдъхновение, извисяване, покой

Намерението съставлява Духа на всяко нещо и на всеки се въздава според намерението.

Намерението е Духът на всяко нещо.

На всекиго ще се въздаде според неговото намерение.

Всеистинният извършва делата си не съобразно намеренията, които Той е вложил в слугите си, а в съответствие с изискванията на Мъдростта, намираща се в тях.

Устремът трябва да е могъщ и незабележим.

Ако искаш да отвориш портата на Бога, трябва да имаш Божествено вдъхновение.

Всеки, който е постигнал тънкостта на Пътя си, получава свое собствено Божествено вдъхновение.

Вдъхновението е съкровище, то пробива пътя си до Бога, то е вертикално и не зависи от земни, мъртви влияния.

Вдъхновението произлиза от дълбината на уалая – уединението.

Вдъхновението е древната храна, но то е заплаха за ума, защото отнася човека в Безкрая.

Вдъхновеният човек не вижда препятствието, той вижда Бога Аллах.

Вдъхновението е дом на Духа.

Вдъхновеният човек има Тайна Врата в сърцето си към Аллах.

Вдъхновеният човек няма съдба, той има само Аллах.

Извисяването не зависи от нашата воля, а от умението да привлечем друга Воля.

Изумлението се появява, когато умът се изключи.

Сълзите пречистват погледа.

Молитвата е дадена, за да стане Аллах покой на душата ти.

Крайната точка на гностика е да стигне до състоянието на покоя.

Покоят е състоянието извън света и вселената.

Покоят е отвъд веществото. Той е насочен към Сърцето на Истината.

Добро и зло, рай и ад, живот и смърт, красиво и грозно

Няма друг Бог освен Бога – Единственият. Няма друго добро, освен Доброто.

„Който извърши добро, дори с тежест на прашинка, ще го види.“ 17

Няма друго добро освен Бога.

За Бога няма зло, за Него всичко е различна степен на Истина… Но за човека има зло, то е, когато нещо противоречи на неговите възгледи и понеже той не може да го обхване, то става зло в него и го руши, но за Бог всяко зло е Истина на своето място.

Злото е проявление на това, което няма живот в реалността.

Злото е несъществуване на доброто.

Бог е истинското добро, в което няма зло.

От гледна точка на злото, злото е нещо добро, а доброто е зло.

Злото е една непълнота.

За бъде нещо зло, това не е негова собствена реалност, а Божия преценка то да бъде зло.

Злото е доминиращо в човешката природа и слабо в Божествената природа.

Когато човекът издигне погледа си над доброто и злото, ще остане само Истината.

Да си осъзнат – това е Съвършеното Добро.

В Нищото Бог е Абсолютното Добро.

В Абсолютното Несъществувание не се намира нито добро, нито зло, а само Истина и свобода.

Всяко лошо състояние на човека е ад, а всяко възвишено състояние е рай.

Бог гони нечестивия, защото той е заслужил това, защото гибелен вятър го е отделил от собствената му душа и Бог го гони, защото този гибелен вятър го води към ада, а адът е отделяне от Бога.

Когато Бог те гони, Той търси близост с теб, защото в ада ти вече си отделен от Бога, и който влезе там, много трудно се връща.

Бог ни гони с какви ли не трудности, за да постигне близост с нас.

Желанията вкарват човека в нереални условия, в нереален живот.

Да живееш означава да съхраниш чистотата си.

Смъртта не е унищожение, а отделяне от света.

Има чисти духове, които никоя смърт не може да ги размъти.

Хадис: Да убиеш човека, значи да станеш като него – убит.

„Докато умираш ти не познаваш Истинския хляб – хлябът насъщний, който е Любовта.“ – Из книгата „Мекански откровения“.

Мохамед е казал: Умри преди да умреш, т.е. познай себе си преди да умреш.

Всеистинният знае кое е красиво и кое е грозно, ние не.

Грозотата на нещо не означава, че и неговото действие също трябва да е грозно.

Хубавото понякога може да има грозни последствия.

Ангелите, изкушенията и дявола (Иблис)

Що са ангелите? Същества, надарени с битие, но лишени от материя. Те са отделен, индивидуален разум, обладаващи духовна субстанция чрез която възприемат образи и форми. Те владеят в светлите незабележими връзки (отношения), те не заемат пространство. Тяхната субстанция няма строго определено място, лишени са от форма, или специфичен образ.

В ангелското съществувание се крие благородна и неосезаема тайна.

Ангелите са духовни сили, които са скрити в способностите и органите на човека.

Ангелите не могат да видят нищо, което е по-дълбоко от тях.

Изкушението идва, за да те вкара в правия път, а не да те отклони.

В изкушението се вижда кой помни Бога и кой Го забравя.

Говори се, че Адам срещнал Иблис след своето грехопадение и му казал: „О, нещастний, ти ми внуши това, което извърших“. Иблис му казал: „О, Адаме, нека аз да съм твоят дявол, но тогава кой е моят дявол? Защото клонката изхожда от дървото… и знай, че Причината за създаването на грехопадението е в Божието Повеление“.

Наистина Иблис на кого е притежание? Иблис е притежание на Единствената Истина.

Иблис обладава светлия аспект, когато е обърнат към Бога и тъмен, когато е обърнат към хората.

Иблис е сътворен, а сътвореното не може да създава действия, защото всички действия принадлежат на Единствения Бог – Принуждаващият Бог.

В Древността Бог е принудил Иблис да приеме Светлината Му, а после го е принудил да приеме и тъмнината Му.

И в двата случая Иблис е пребивавал в Неведение – действал е само Единният Бог.

Иблис е бил Небитие, но Бог го е извел от това Небитие в съществувание и затова той пребивава тук в битието.

Най-тежката участ за демоните, падналите духове, е в това, че те са лишени да достигнат знание за Съкровеното.

Иблис е създаден от Бога, защото Бог Се нуждае от помощници за Своите цели.

Когато Иблис е бил сътворен като голяма Светлина, тогава Бог го е вкарал в своя Път, а когато Бог му е отнел Светлината, го е отклонил от своя Път.

Изповед на Сатана –
извечният враг на човечеството

Този свят е създаден за изпитание на човека, а главното средство за изпитанието на човека е Сатана.

Сатана е създаден като настойчив, хитър изкусител…, изпитващ дъното на човека, за да го очисти.

Сатана може само да нашепва изкушенията, да ги внушава, но деянията са от човека – той сам си ги върши.

Изкушенията са чрез Сатана но са изпитания по волята на Бога.

Нищо изкушимо не може да заслужи Вечността и Безкрая като дар.

Сатана е тънък, невидим враг. Само молитвите го завързват.

Сатана е създаден като войнстващо и агресивно същество.

Сатана има право да залага капани на хората.

Сатана се опитва да скрие Божията Истина от хората.

Не оставяйте пролуки за Сатана нито за миг!

Сатана събужда лошите сънища и кошмари в човека.

Сатана прави всякакви пречки за сутрешните молитви.

Той създава препятствия за сутрешните молитви на всеки мюсюлманин.

Искреното разкаяние обезоръжава дявола.

Дяволът не може да навреди на искрения на Бога.

Бог е дал власт на змията да победи човека.

Дяволът се радва на тези, които са отхвърлили Бога и Божията помощ.

Дяволът казва: „Аз нямам власт над хората, освен да ви водя в заблуждение. И ако вие ме послушате, не съдете мен, а себе си“.

Сатана казва: „Искрено отдадените на Бога, не мога да ги отклоня от Бога“.

Сатана казва: „Част от дяволите ги направих учени хора“.

Дяволът казва:

Всеки, който говори лъжи, ми е приятел.

Всеки конфликт е празник за мене.

Аз съм, който прекъсва молитвите на хората.

Аз съм, който кара хората да си отлагат молитвите.

Аз съм, който разваля настроението на хората.

Аз привързвам хората към удоволствията и земните блага.

Аз уча болните да не се молят. Казвам им: „Молитвите не са за теб!“.

Молитвите винаги заслепяват дявола.

Сатана казва: „Ако имах възможност да отклоня човека от правия път, щях да отклоня всеки“.

Иблис казал на Мохамед: О, Мохамед, и ти нямаш власт над хората поели в истинския Път.

Ти, Мохамед, можеш да призоваваш хората само към Исляма.

Ако ти, Мохамед, имаше власт да даваш вяра на хората, нямаше да има нито един безверник, но ти нямаш тази власт.

Иблис казал на Мохамед: Бог решава кой да е престъпник.

Мохамед казал на Сатана: „О, Сатана, нима е невъзможно ти да се разкаеш и да се върнеш към Бога, за да влезеш в рая? Ще ти дам слово“.

На това Сатана отговорил: „О, Мохамед, всичко е свързано с даденото ми повеление – всичко е повеление“.

Грехопадение, его, богатство, предопределение, съдба, осъждане, омраза, правилност

Няма никакво значение в кое учение си, а дали си непрекъснатият морален закон, дали си истинен в своето учение, иначе ти си в грехопадението.

Във всяко учение Чистотата е мярка, а отпадането от нея, е грехопадение.

Човекът е паднал в грехопадение, защото не е оправдал своята Вечност.

Целта на грехопадението е завръщане в Бога.

Искреността отрича личността на човека, тя се освобождава от човека и се разтваря в Бога.

Много хора бъркат саморазвитието с раздуването на егото.

Без Смирение човекът се отчуждава от Бога и от Божественото Единство.

Богатият вътрешно не се кичи с дрехи.

Нашата съдба е предопределена, но предопределена, от това, което сме самите ние.

Човекът сам на себе си е благодетел и мъчител. Човекът сам предопределя себе си, но вътре в Бога.

Ако някои се молят на идоли, то е, защото и идолите приближават човека към Бога. Всички форми – камък, дърво, животно, човек, цар, извор – всичко се отнася към Бога.

Всяка вяра е пътуване към Единния Бог.

Бог не може да се постигне с взор, но Той самият влиза във взора и постига Себе си, защото Той е тънкият и опитният. Той ни дава да Го вкусваме и оттук нататък започва истинското поклонение.

Това, което осъждаш, става твоя участ и ти вече не можеш да се отделиш от него, то става твое предопределение, твоя съдба, твоя свобода, твое избрано деяние и Бог вече ще те ръководи така както ти си искал, защото вече си се предопределил.

Нашата съдба е предопределена, но тя е предопределена от нашето мислене, от това, което сме искали и търсили в живота, това представляваме самите ние.

Кадар (съдбата), това е спирането, улавянето на хората и нещата от времето.

Предопределението осъжда хората, но чрез самите тях.

Хората се осъждат чрез собственото си неразбиране, чрез него те се предопределят.

Който осъжда нещо, той става зависим от това нещо – така той сам се осъжда. Например, ако мразиш нещо без значение какво е то: човек, възглед, идея, книга, камък, враг, ще бъдеш осъден от самата си омраза. Тя ще те осъди, защото си влязъл в нея и тогава тя те предопределя. Тази омраза е твоето собствено невежество, твое предопределение.

В Любовта предопределение няма.

Тайната на съдбата се състои в това, че човекът сам се е осъдил.

Твоята собствена омраза към нещата е врагът ти, а това е твоето невежество.

Бог господства в този свят абсолютно справедливо.

Всичко е последствия – те трябва да изтекат.

Егото е тъмна родина, водеща от мрак в мрак.

Качествата на гнева са качества на раздялата.

Гневът е знак, че ти не владееш егото си.

Егото не познава насищане, то е винаги гладно и недоволно.

Причината на всяко нещастие е тежък грях.

Няма начин да се противостои на правилността.

Не съществува път, който да не е правилен, защото не съществува път, който да не отвежда до Бога.

Страх, опасност, търпение, присъда, закрила, правият път

Страхът от Бога е защита.

Бог е Този, Който изпраща бедствието и Той е Пазителят.

Угрозата разтопява жестокостта на човека, така както огъня разтопява желязото.

Наказанието винаги е следствие на нещо, което се е случило в миналото.

Ал-Халладж казва: „Търпение е, когато висиш на бесилото, да не загубиш самообладание“.

Всички, действащи присъди в света, са присъди на Бога, дори когато противоречат на законите на света.

В действителност могат да се изменят само присъдите на Бога, защото преценката е на Неговата Воля.

Пази се от всичко, което е съмнително в тебе и наоколо.

Само когато търсиш Волята на Бога, можеш да се спасиш от Неговия Гняв.

Мохамед: Аз търся закрила при Теб от Теб.

Само като вървиш в правия Път, можеш да избегнеш падението.

Ако изоставиш правия Път, Бог ще те остави в ръцете на твоето его – и така дяволът ще те направи играчка за себе си.

Точката и буквите

Всички букви са вътре в точката – центъра.

Всички книги се таят в едно изречение.

Изречението се крие в думата, а думата – в буквата, а буквата – в точката.

Думата винаги има нужда от буквата. Думата е цъфтежът на буквата. И всички те са в точката. Точката е майка на всички книги.

Няма нищо подобно на точката. Точката е тази, която истински вижда и чува. Точката не подлежи на описание.

Точката е преодоляла слабости като: дължина, ширина, плоскост, присъщи на буквите.

Сетивата не могат да я възприемат – тя е тайнство, а те виждат, чуват и възприемат буквите.

Буквите си имат звук. А точката е без звук, тя е отвъд.

Всички букви са произлезли от сърцевината на точката.

Когато точката е изригнала, родили се буквите, а впоследствие и езиците, а точката се е скрила.

Първата същност на точката и първата ѝ външност е започнала с буквата Елиф 18.

Буквата Елиф е най-близо до точката, и затова тя е превъзходство над другите букви.

Елиф е част от Богоподобието. Точката се е родила най-първо в първата буква (Елиф) и е преляла в нея.

Точката е била принудена да роди Началото – първата буква.

Когато точката е преляла, тя се е нарекла Елиф.

Първата буква се е проявила в резултат на принуда в центъра на точката.

Тайнството на точката е скрито в Нулата, и тя не се нуждае от буквите – те са ограничения за точката.

Точката живее таен и безмълвен живот в Нулата.

Първата буква (Елиф) е единна с точката, изначална и тя няма отговорност за това което върши, но всички други букви – на тях ще им се търси отговорност.

И така е изречено Първото Име: Аллах – Слава.

Точката е Жрец, а Нулата е Върховното Повеление, а първата буква (Елиф) е Водач в Пътя.

Елиф означава води ме към Жреца и Неговата Мистерия.

Смисълът на точката е по-тънък от мисълта. Мисълта е блуждаеща, а точката е нектар.

Бог е тайната и явяването на Първата буква, обявила Началото на съществуването.

Той е присъствието на всички букви, които Му принадлежат.

Той е присъствието на всички букви, които са видими и които са скрити.

Всички букви и думи нямат никакъв ефект върху Него. Той е отвъд.

Точката беше тайно съкровище, после се яви като буквата Елиф – първата буква, Началото.

Всички букви съществуваха вътре, в тази точка и от нея са произлезли.

Вътрешността на буквите е тяхното сърце.

Когато нямаше нито една буква, само Аллах съществуваше. Само Аллах беше.

И когато буквите изчезнат, само Той ще остане.

Нито една буква не може да добави нещо към Него, нито да отнеме.

Буквите са една общност от същества.

Всяка буква е потайно свята идея.

Всяка буква е свързана разумно с друга – търси смисъла, за да го образува в себе си.

Разделени, буквите не изчезват, те само чакат.

Буквите могат да образуват безброй думи, които да станат силни убеждения.

В буквите има огромни възможности, защото те стават портали към други светове.

Всеки символ е едно дълбоко море. Символът е тайна, а не средство за пътуването.

Всички символи съществуват чрез Бога.

Всяка буква е създадена като отломък от чиста светлина.

Когато буквите обикнат един човек те се събират и започват да светят в него.

Буквите знаят в кой човек живее Бог и Любовта.

Буквите могат да образуват тайни и да вселяват тайни в избраните от Бога.

Буквите, събрани правилно, могат да движат човека в неговия Път към Бога.

Такива букви, събрани заедно, са най-хубавият дар, даден от Бога за човека.

В такъв човек буквите се чувстват на място и Светлината им не се губи.

Бог е, Който позволява на определени букви да станат важни думи и да вселят определена Тайна в човека – и всичко това е по Волята на Бога.

Буквите съхраняват светлината си, но когато попаднат в едно чисто сърце.

Има случаи, когато една определена дума казва на човека обичам те с цялото си сърце!

По Волята на Бога Буквите са образували думи и изречения, за да разказват много истории за Бога и за Пътя.

Има думи и изречения, които ни одухотворяват. Те са Водачи в нашия Път.

Чистата съкровена дума е сродна с душата – те взаимно се одухотворяват.

Много души общуват с определени думи цял живот, това е духовна близост.

Съкровената реч е душата на буквите и думите.

Има думи, които отварят вратата към Истинския Живот. Ако такива думи слязат върху твоя живот, ти си благословен.

Ако една специална, съкровена дума или формула те избере, това е Висше същество, което ти е обърнало внимание.

Всеки носи в себе си тайни думи – там, дълбоко заровени в паметта си, те могат да помагат в Пътя, ако човекът ги разбира.

Има думи, които искат да вървят заедно с човека в своя път.

Има думи, по-дълбоки от морето и океана.

Има дълбоки древни думи и формули и е много трудно да се достигне до тях, и те да те приемат. Те носят в себе си Божии Тайни и Мистерии, вродени в тях от миналото и Древността, и трудно допускат човека до себе си.

Те се реят в дълбините на Бога, подобно на орли над скалите.

Дълбоките думи са Божий дар и Сам Бог в тях се произнася.

Думите се постигат, когато се съобразяваме само с Истината.

Този, който вижда в думите, Бог го пази.

Ако думите между двама са чисти, мълчанието е Свещено.

Думите са създадени като светлина, за да се усилват хората с тях.

Буквите образуват Словото, а Словото е Бездънно море. Чрез Словото можеш да достигнеш до края на Тишината.

Има букви, които взаимно се търсят, защото образуват Любов, Единство, Сила.

Тези букви същества търсят Любовта, защото Любовта ги обхваща.

Има букви, които, като се обединят, образува се цел, Единство, пътуване към Бога.

Буквите търсят Бога, защото няма друг. Той ги е създал. Той е Единственият.

Има определени букви, които, ако се обединят, разкриват смисъла на нещата.

Незнайното, Тайната, Дълбокото и Несподелимото

Бог е Незнайният сред Незнайните.

Само Бог знае Незнайното.

Този, който запази своята тайна, той става господар на своите дела.

Колкото повече човек може да съхранява Съкровени Тайни, толкова повече той започва да провижда в Невидимото.

Всички Тайни са в Ръцете на Бога.

Размишления за Тайната на Бога са недопустими, защото тази Тайна е огромна. Тя не може да се фиксира и да се обхване и затова Мохамед казва: Няма Божество освен Него.

Тайната на Бога е такава, че никога няма да стане достъпна и да попадне под определение (ограничение).

Абсолютът присъства като непостижима, Съкровена Тайна.

Бог е създал човека от Своята Тайна.

Той превъзхожда всичко виждано и невиждано, и когато Го видиш в Тайната, виждаш, че това видение превъзхожда всичко. Оттук нататък ти си реално преобразен.

Да Го видиш в Тайната означава да разбереш завинаги, че няма нищо подобно на Него.

По тайнствен начин Вселената е поместена в Бога.

Никаква книга не може да обхване Тайната на Бога.

Бог е Тайната на тайните. Всички тайни са Негови. От време на време Той споделя някои Тайни със своите раби.

Който вярва, че Бог е Единственият, се преселва в Невидимия свят.

Той е скрит в Своята видимост. Тайната Му е проявена в това, което се вижда.

Не може да се опише Тайната на Словото, но нещо може да се каже с дълбината на усета.

Дълбините на човека са необятни. Духът на човека е като океан. Бисери са скрити в нашите дълбини.

Езикът не може да опише дълбокото, а усетът може само донякъде.

Има дълбоки преживявания, които са Тайнството на живота. Те са Величествен Божий дар. Не се споделят. Те са чиста Несподеленост.

Това Тайнство е Древно, свято пространство.

АУМЪ

---